Сборник На моите мили внучета Петя и Виктор съдържание как прописах Добрият разказвач знае мярката си

- Те днешните млади много-много не ги еня дали са разписани или не.. Живеят си както си искат... Плодят се и хич не им пука... - обажда се дядо Станчо от ъгала си - Развали се светът... развали сеее!

- Свобода, дядо Станчо, свобода. Нали затова разбутахме строя - да живеем свободно...

- Та да не ни пишат в списъци и да не ни пречат да пием в кръчмата...

- Павлеее, Павле... Все оня списък те мъчи... - застава в ораторска поза Ванко - Ние за друго се борихме... да не се раждаме и живеем в лайна... А то какво излезе?... Пак същото. Подхлъзваме се... Пак киснем в лайната. До кога, питам аз? До кога? Трябва да я направим тази стачка... Да ги изчистим тези фашкии от сляпата улица, от живота ни... Като едни нови херкулесовци, да изчистим днешните авгиеви обори...

Буля Недка, опулена неразбиращо пред него, пресича пламенното му слово с въпрос:

- Ти за кои фашкии говориш бре, Ванко?... За сляпата улица ли говориш?...

- За нея я, за коя да говоря?!

- Че те ги няма вече... лайната. Има барем седмица от как ги дигнаха...

- Кой ги дигна? - изревава Дельо кмета - Кой ги дигна? Казвай бърже, Недо!...

- Някакви от града купили язовира при Суха ела... Източили го и го насипали с оборската тор, преди да го изорат... Щели да сеят ечемик и да развъждат шарани...

- Това е то - частната инициатива! Казвах ви аз, че тя ще ни реши натрупаните през годините проблеми... - провиква се ентусиазирано Ванко с вдигнати към тавана ръце, същи пророк Исая.

- Ами стачката?...

- Ами пиячката?...

- Язък, хубаво я беше замислил Павлето...

- Лелеее, какви ли шарани ще станат, а? То много тор, много нещо,бре!... Сигурно по стотина кила ще натрупат... Каква пара е това, малеее!... Милиони... Много милиони...

- Пари ли?... Пак на нашия гръб... С нашата тор... От нашите лайна...

- Прав си... Много пара е туй... Много милиони...

- Червенка да ги хване данооо...

- Червенката не беше ли по свинете, а?...

- И шараните да ги хванеее... червенкатааа!

- Чакайте, чакайте... Тинко - крясва разтреперания Дельо към слепеца - я тичай бързо да видиш каква е тая работа... Как така ще пипат моя въпрос!... Че аз за какво съм тука?... Нали да му намеря решението... Кой им дава право?... Нали затова съм аз - кмета... Затова съм избран от народа... пряко!

СТАРОТО КОРИТО

От няколко дни небето отново се беше потпушило. Валеше непрекъснато. Което беше успяло да поизсъхне - пак прогизна. Влагата беше толкова голяма, че лятното слънце вече нямаше сили да изсуши каквото и да било. Местността над селото, дето беше старото корито на Камчията, блатяса. Така че и оскъдните слънчеви лъчи щом се покажеха, навред се понасяше непоносима смрад. Дори аромата на разцъфналите липи и прясно окосено сено не успяваше да я пребори. Затова малкото слънчеви дни вместо да подобрят, по-скоро влошаваха и без друго непоносимото положение. Комари, мухи, папатаци и всякакви хапещи и жилещи гадини, тормозеха ден и нощ хора и животни...

Тази вечер дъждът беше поотслабнал, така че Атанас успя по-рано от обикновено да нахрани животните. Сега седеше под сайванта, наметнал стара ватенка, останала от баща му. По това време ставаше хладно, нищо че беше краят на юни. И дали от хладината или от влагата, може пък и от годините да е, ама напоследък все по-често го въртеше ревматизмът. Два-три пъти го секна дори и кръста, та като натимареше добитъка и седнеше на любимото си столче под сайванта да си почине преди вечеря, намяташе ватенката...

Заслушан в бученето на реката, Атанас така се беше отнесъл нанякъде в мислите си, че хич не чу жена си Марина, която го викаше за вечеря. Не чу и сподавения й вик на уплаха. Не я видя дори когато с мъртвешки бледо лице и с длан на устата се спря пред него вцепена от ужас.

По едно време, усетил нечие присъствие, вдигна поглед и видя жена си. Видът й първо го стресна, но тутакси се окопити. Хрипливият му смях изплющя във вечерната тишина и се блъсна в новата съседска къща. Отразен от солидното препятствие, полетя над двора, придружен от нестройния хор на десетина махленски кучета и изчезна в мрака, заглушен от бученето на придошлите води на реката.

Все още ухилен, Атанас подскокна пъргаво и заговори на жена си:

- Маре, какво ти става, та гледаш сякаш си видяла таласъм?

Марина не отговори. Само зениците на все още красивите й очи се разшириха до края. Забелязал това, Атанас престана да се смее, внимателно я подхвана през кръста и я поведе към къщи. Настани я на кушетката в кухнята и зачака търпеливо да се съвземе. Като забеляза, че руменината по бузите й се завръща, дяволитите пламъчета отново заиграха в очите му. Марина веднага забеляза ухилената му физиономия. Превърнала се в гняв, уплахата й в миг изчезна. Така се ядоса на мъжа си, че малко остана да избухне.

- Няма ли най-после да ми кажеш, какво беше зяпнала одеве? - попита я Атанас отново, като се мъчеше да изглежда сериозен.

- Докато се хилиш като идиот, няма - все още гневна му се сопна тя.

- Какво да правя, като беше толкова смешна с тези големи изцъклени очи, като?...

- Настъпана жаба, нали? ... Това искаше да кажеш, а? - прекъсна го тя.

- Като кошута, Маре. Като една малка палава кошутка, исках да кажа - побърза да отговори Атанас закачливо, като протегна ръка да я погали по главата.

Но тя пъргаво подскочи и на свой ред се захили:

- Кошутка, а? Кошутчица искал да каже... Дрън-дрън. Веднъж се лъжа аз на такива приказки... Сега да не съм ти глупавото моме дето го ... преди трийсет и осем години, а? - и направи движение с ръце, сякаш хваща някого за кръста...

Изведнъж станала сериозна, тя придърпа стол до него и продължи с глух глас, облегнала глава на гърдите му.

- Остаряхме с тебе, Насе, остаряхме - каза тъжно тя и едра сълза се търколи по бузата й. Въздъхна тихо, вдигна очи към мъжа си и продължи - Преди малко, като дойдох да те викам, вместо тебе, сякаш на столчето видях баща ти.

- Че кой да бъде, хора сме - остаряваме!? Няма да приличам на комшията я, на баща си ще приличам, или не си на това мнение?

- Ти пак се майтапиш бе, Насе. Аз ти говоря сериозно, а ти все на подбив ме вземаш... Та викам ти, седи си стария с наметната на раменете ватенка, зареял поглед някъде в камъшите - сериозен и тъжен... На лошо е да знаеш, Насе. Само като си помисля, тръпки ме побиват... Колко години откакто го няма, а сякаш седеше жив пред мене.

- Ха така, остана и призраци да си завъдим... Бабини деветини са това. На лошо било - смеейки се, я заимитира Атанас.

- Престани де! Наистина ще ти се разсърдя, така да знаеш!... Уплаших се, какво толкова. Ти пък всичко на подбив вземаш - отново запротестира Марина.

- Я чакай, чакай! Ти да не би да съжаляваш дето се върнахме на село? Пък и какви са тези приказки... за остаряване?

- Че за какво да съжалявам бе, Насе, за панелката и теснотията ли. Или за откачените ни комшии и хлебарките?

- Е, и тука си имаме квартиранти, хем жилят и хапят. Пък и не всичките ни комшии са стока - отвърна със закачлив тон Атанас.

- Така е, ама поне ми е широко и комшиите не са на главата ми... Киша, киша, ама градината дава все по нещо, гладни не сме останали. Месо, мляко и яйца - колкото щеш. Фризера и хладилника са пълни до горе... За градската скъпотия ли да съжалявам? Или за далаверите на топлофикацията...

Дано децата си дойдат в неделя, че да изпразним хладилника. Трябва да се размрази и почисти!...

- Че животът да не се състои само от ядене ма, Маре?

- Разбира се, че не. Но и без него не може... Питаш ли ме какво ми е било, като кажете : "Какво ще ядем?" Идвало ми е да легна, мене да изядете, та да свърши един път завинаги... И аз съм искала като се върна от работа яденето да е сготвено, масата сложена... А след това да си чета списание или да гледам телевизия... не да мия чинии и да чистя боклуци...

- Такъв ни е късметът, Маре. Не сме се родили другаде...

- Не е до късмета... В нас е... Не виждаш ли какво правят хората? По-кадърни ли са?...

- Сигурно.

- Не е това. Така сме създадени, парите не ни блазнят, затова не сме агресивни... Сега който е агресивен, който преследва парите - той има... Може би са прави! Може би ние сме сбъркани!... Но така сме създадени и изглежда трябва да го приемем...

- Не мога да те позная ма, Маре! Много капитулантски си настроена тази вечер?! Къде остана ентусиазмът ти... Нали за това се върнахме на село, да сме "при корените", както обичаш да казваш...

- Славе, ти ли си? - чу гласа на жена си откъм спалнята.

Почти едновременно иззвъня и часовникът. Разчорлена, само по нощница, тя се появи на терасата.

- Няма ли да се приготвяш за работа?

- Няма. - сопна й се - Защо да ходя?... Все едно и също... дигата, та дигата. Омръзна ми...

- Вдетеняваш се, Славе. Това ти е работата, за това ти плащат.

- Плащат?!... Само за плащане не ми говори! По дванайсет часа бачкане за някакви мизерни левчета. Иди ти да се тресеш на този трактор, да те видя...

- Изнервен си, затова така говориш.

- Как няма да се изнервя?... Щом не виждам смисъл от това което правя, какво очакваш? Ама и тези тъпи инженери... там й било мястото на дигата, иначе селото ще замине, ако нивото на реката продължи да се покачва... Ама и аз, с какъв акъл ти уйдисах, че не си грабнах чуковете и не забих в някой голям град... А то с тая къща - накъде да ходя?... На гърба ли да си я нося?... Тука ще си изгния аз, като катър без история, както се вика.

Стана, запокити празната бирена бутилка на двора и влезе в къщи.

Усети докосване по рамото и рязко се обърна. Пред него, с обичайната си усмивка, стоеше баща му. На лунната светлина лицето му беше съвсем бледо и загадъчно. Това го стресна. Понечи да каже нещо, но старецът му направи знак да мълчи и да го последва.

Подчини се безмълвно. Закрачи бавно зад дребничката фигура на баща си, която сякаш не вървеше, а се плъзгаше в призрачната тишина като сянка...

Когато излязоха от селото, Атанас отново понечи да заговори, но баща му посочи към голия хълм над каменната кариера и отново направи знак да мълчи.

Чак когато се изкачиха на билото и се настаниха удобно на мъхестата скала, старецът се прокашля и заговори:

- Изплаши ли се, Насе?

- Малко, тате.

- Досещаш ли се защо те доведох тука?

Атанас кимна утвърдително.

- Добре. Значи си наясно, че бедата е наблизо.

- Аз, не. Но Марето те е видяла привечер под сайванта и се разтревожи...

- Няма значение... Първо искам да ти разкажа историята на нашето село... В началото се заселили две-три семейства, хей там, на склона, където сега са старите къшли... По това време реката е течала през пролома под нас. Минавала е хей там, дето е най-високия насип на шосето. В дъждовни години реката излизала от коритото си и се е разливала, като е образувала голямо езеро, което се е отичало по дере. То пък е минавало точно дето е шосето между нашата къща и новата къща на Слави, комшията ти, и се вливало отново в коритото на реката малко след моста... Така че водата е обграждала селото от всички страни. Само дядовата ти къща е оставала извън острова...

Преди години дядо ти и дядото на Слави, дядо Станко, постоянно се карали за това дере. Понеже дворът на дядо Станко бил по-малък от дядовия ти, той все наривал от неговата страна пръст. Но като придойдела реката, водата отмивала пръстта и я трупала от страната на нашия двор.

Като се разрасна селото, направиха корекция на реката. Изкопаха ново корито, а старото затвориха с дига. Тогава направиха и насипа за шосето. Дерето и него го заринаха също тогава и така шосето пресече селото. От долния му край направиха моста през новото корито. Отводниха и над хиляда декара богата земя...

- Защо ми разказваш тези неща, тате? Аз добре ги зная...

- Нищо... Не е лошо да си ги припомниш... Заради бедата дето ви грози.

- Каква е ... бедата?

- По-добре мълчи и гледай!...

В същото време се чу глухо бучене, а след това Атанас с ужас видя огромна, над шест метрова водна стена да идва откъм реката... Мътните води влачеха дървета изтръгнати с корените. От време на време се премятаха и трупове на животни... Влачените камъни издаваха звук, сякаш се срутваше планина... Разярената стихия се движеше с шеметна бързина и всеки момент щеше да залее селото.

Атанас скочи и обезумял от ужас се втурна към дома си... Но мощна ръка го прикова на място. Безсилен да направи каквото и да било, той закри очи с ръце и заповтаря името на жена си... Когато ги отвори отново, от селото нямаше и помен.

Мътната вода беше отнесла всичко по пътя си. Огромното езеро, ширнало се пред него, блестеше спокойно на лунната светлина...

Отпусна се на земята и заплака...

След като се поуспокои, потърси с очи баща си. Видя го на същото място, където си беше преди катастрофата.

- Защо не предупреди хората? - с упрек в гласа запита Атанас.

- Защо да го правя?... Я погледни надолу...

Атанас рязко извърна глава и извика смаян. Под тях, както преди идването на вълната, селото си спеше спокойно...

- Това дето го видя, още не се е случило, Насе. Но може и да се случи...

- Но как го направи, тате?...

- Ти май забравяш, че аз не съм от вашия свят... - каза усмихнат старецът - За мен миналото, настоящето и бъдещето са едно...

- Няма ли как да се предотврати тази катастрофа? - попита плахо Атанас.

- Разбира се, че има... Макар, че... - тук старецът замълча и наведе глава.

- Кажи, тате! - Атанас хвана ръката му и я разтърси - Кажи, защо млъкна...

Старецът вдигна тъжни очи и посочи с поглед селото.

Атанас отново извърна глава и застина... Смразяващ кръвта вик се изтръгна от широко отворената му уста.

- Видя ли?...

- Да, тате...

- Разбра какво трябва да направиш нали?

Атанас кимна утвърдително.

- Ще платиш ли цената за оцеляването на селото?

Атанас дълго мълча, впил поглед в заспалите къщи. Внезапно тръсна глава и каза решително:

- Да, тате... Ще я платя. Тази която е от мене, ще я платя без остатък... Но другата... - той за миг се поколеба - Кой съм аз, че да поемам и нея?

- Ти решаваш, Насе, ти решаваш...

- Насе, да не си болен, а?

Атанас я погледна учудено, сякаш за пръв път я виждаше...

- Я дай да ти видя температурата! Очите ти блестят, като на трескав.

- Нищо ми няма, Маре. Само дето не спах добре тази нощ...

- Виждам... Ама аз да ти проверя все пак температурата.

И сложи ръка на челото му.

- Я зарежи тази работа! - ядоса се той. Отстрани грубо жена си...

Марина се дръпна рязко и подпря ръце на хълбоци.

- Ти ще ми кажеш ли най-после какво ти е? - тропна с крак тя.

Атанас се втренчи в жена си. Дълго стоя така, без нищо да каже. Тя също мълчеше. Малко по малко руменината на лицето му започна да се възвръща. Почувствал се по-добре, най-сетне спокойно заговори:

- Не се ядосвай, Маре! Ще ти кажа разбира се... Всичко ще ти кажа. Само почакай... остави ме още мъничко да дойда на себе си... - въздъхна тъжно и продължи. - Ти май ще излезеш права... Голяма беда ни грози...

- Наско, какво крачиш като щъркел в блато? Да не търсиш жаби за закуска?...

Атанас я погледна, но в очите му нямаше обида, напротив, угриженият му поглед се спря някак странно върху внезапно поруменялото й лице.

- Руске, като се върне Слави, нека ми се обади в къщи! Имам да му кажа нещо много важно...

- О, господин Тасев - още на входа го блъсна плътният глас на кмета - Как се сети да дойдеш чак до тук...

Подигравката не убягна от вниманието му и той измънка нещо, за да скрие раздразнението си. Кметът му беше съученик, но никога не бяха другарували. Дори като се завърна след много години отсъствие от село, срещата им не беше сърдечна. Кметът обичаше хората от селото да се навъртат около него и затова хладното държане на някогашния му съученик не му беше по вкуса...

Но Атанас бързо подтисна неприятното си чувство към кмета и, макар насила, каза бодро:

- Здрасти, господин кмете... Май доста е оживено при тебе?!

- Как да е бе, Насе? Тези дъждове напоследък ми създават доста главоболие... Заседания, съвещания... След малко чакам общинския кмет и шефа на "Гражданска защита"... Тази сутрин пристигнаха половин дузина техници и инженери... Тях чакат...

- Ще мога ли да говоря с някой инженер преди това? Кой е главният...

- Нямаш проблеми. Ела докато не са довтасали големите!...

Атанас влезе с кмета в просторна стая, по средата на която имаше голяма маса, покрита с многобройни книжа и чертежи. В дъното й на старо бюро стоеше дребно мършаво човече забило нос в някаква скица.

- Инженер Каменов, запознай се с моят съученик Атанас Тасев...

Човечето едва погледна с възпалените си очички двамата, кимна за поздрав и отново заби нос в скицата.

Кметът се покашля, поразтърка слепоочията си и отново се обърна към инженера:

- Господин Тасев иска нещо да говори с тебе... Сигурно е нещо важно.

Човечето отново вдигна глава и дълга минута гледа двамата мъже пред себе си, сякаш не разбираше какво му говорят. После бавно, като натъртваше на всяка дума каза:

- Кажете! С какво мога да ви бъда полезен?

- Надявам се, че това което ще ви кажа, няма да ви се стори странно, господин инженер - започна неуверено Атанас.

- Говорете, слушам ви!

- Струва ми се, че изграждате дига на неподходящо място...

Думите му пляснаха като с камшик понадигналия се от стола инженер. Всички в стаята млъкнаха като по команда, затаили дъх, опулили ужасено очи. В настъпилата тишина само стенният часовник невъзмутимо продължи да отмерва секундите си...

- Вие чувате ли се какво говорите, господине? - изблещи очички дребният инженер - Как така на неподходящо място?!...

- Ами така... Ако нивото на водата се покачи, тази дига няма да предпази селото... Ако изобщо издържи, най-много да запази няколкото селскостопански сгради на изхода от към моста...

- Вие луд ли сте?!... - скочил на крака закрещя инженерът - Какви са тези глупости дето ги бръщолевите?!...

- Не са глупости - отвърна Атанас.

Разнесе се тревожен шепот. Всички се бяха събрали около тях и коментираха току-що чутото... Инженерът, зяпнал от изненада, дълго измерва с поглед човека пред себе си.

- Вие каква професия имате - едва успя да произнесе с хриплив глас той.

- Стругар съм. Работех в ремонтния завод...

- Такааа!... И стругарите взеха да ми дават акъл... Не ми стига дето някакви даскалици ми се месят непрекъснато в работата..., а сега и стругари... - инженерът спря за миг, пое шумно въздух през разширените си, като на инатящо се муле ноздри и продължи - Аз, уважаеми, съм построил десетки язовирни стени, стотици диги, направил съм не помня колко корекции на речни корита и водоеми... Това ми е работата... Аз съм хидроинженер и с това си вадя хляба...

Инженерът отново млъкна, задавен от гняв. След това седна бавно на стола си и се втренчи в хората пред него.

- Моите почитания, господин инженер - без нотка на подигравка или раздразнение наруши гробната тишина Атанас. - Не съм искал ни най-малко да ви обидя. Просто изказвам мнението си... Мисля, че имам право на това... след като живея тук?

Инженерът продължаваше да мълчи...

Звънлив женски глас наруши отново сгъстилата се тишина:

- Какво млъкнахте такива бре, хора?... Да не си глътнахте езиците?!

- Госпожо кмет, кога дойдохте? - пъргаво се завъртя на пети селският кмет - Добре дошла... Ние тука малко спорим по дигата...

- Чух аз... и за даскалиците чух, инженер Каменов...

Инженерът, пъргаво, доста по-пъргаво от кмета, скокна, разбута хората и застана изпънал снага пред заелата величествена поза общинска кметица.

- Преуморихме се последните дни, госпожо Цонева, преуморихме се...

- Няма нищо - махна снисходително с ръка кметицата - А вас кой вятър ви довя - обърна се тя към Атанас? За какви грешки говорите?

- Аз съм жител на селото... Нищо повече... Тревожа се като другите - какво ще стане ако реката придойде...

- Няма място за паника! Всичко е под контрол. Затова сме ние, да осигуряваме безопасност на населението, нали така господин Донев?

Тя го стрелна с присвитите си, като на хищник очи. Чул името си, селският кмет, подобно инженера преди минута, разбута хората пред себе си и изпъна снага до него.

- Права сте, госпожо кмет, колко сте права...

- Все пак да изслушаме човека, а, господин инженер?- обърна се към дребничкото човече кметицата и му се усмихна заговорнически.

- Да го изслушаме... Ама разбира се, госпожо кмет, че ще го изслушаме - зачупи угоднически гръб инженерът - сега, в тези критични часове, всеки съвет е ценен... Ама как няма да го изслушаме, госпожо кмет...

Чак сега Атанас забеляза, че инженерът си беше вързал косата на тънка миша опашчица, която смешно подскачаше в такт с думите му...

Всички наобиколиха масата на която опънаха кадастралната карта на селото. Атанас зашари с очи по нея и ориентирал се, заби показалец в една точка.

- Ето от тук трябва да се изгради нова дига - като описа неголяма дъга продължи - до тук. А от тук до тук - посочи отново с пръст - трябва да се разбие насипа на шосето...

- И защо е нужно това? - с нескрита ирония попита общинският кмет Цонева.

- Защото вълната ще дойде от тук - Атанас отново прокара пръст по картата - ще мине от тук и отново ще се върне в коритото си. Ако й дадем възможност безпрепятствено да мине по старото си корито и да я подпрем от тука, само част от водата ще се насочи към селото и щетите ще бъдат ограничени до минимум.

Всички гледаха объркани и чакаха отговора на инженера и кметицата.

- Какви ще са щетите, господин ясновидецо - изсъска инженерът?

- Само една отнесена къща и не повече от две-три наводнени...

- Покажи - произнесе със зле прикрита досада кметицата!

- Ето тази къща ще бъде отнесена, а къщите по тази улица е възможно да бъдат понаводнени.

Атанас отново заби пръст в картата и заописва въобръжаеми линии.

- Та това не е ли твоята къща, Наско? Тя ли ще бъде отнесената? - Кметът Донев втренчи очи в съученика си. - Ти нещо да не ни занасяш, а? Стихията да ти отнесе съборетината, а после по "бедствия и аварии" да ти построим нова... Я го гледай ти, хитрецът му с хитрец... Умно го е измислил.

- Глупости говориш, Донев, големи глупости - ядоса се Атанас. - Ако това което ви казвам не го направите веднага, цялото село, а то, както знаеш много добре е над петстотин къщи - ще трябва да го изграждате наново... Разбира се ако има за кого... А за моята къща ти не се грижи! Не съм човек дето ще чака пари от някакви си фондове.