Сборник На моите мили внучета Петя и Виктор съдържание как прописах Добрият разказвач знае мярката си

Бях в принудителен отпуск, тъй като моята фирма не работи от няколко месеца и затова разполагах с много време. Като я почнахме от събота, та наистина цял месец. Всеки ден трупахме и трупахме нови боклуци и се обаждахме в Бекасето да дойдат да ги извозят. А съседите надничаха през прозорците, поспираха се до входовете, когато се прибираха и с подигравателни усмивки и погледи ни наблюдаваха какво вършим.

Дядо Иванчо забелязваше, че се дразня от това и че малко остава да налетя с викове и псувни върху им, дето ни зяпат като идиоти, а не се спуснат да изчистят боклуците, които всички сме натрупали през годините, и кротко ме подръпваше по ръкава.

- Остави ги, момче! То за това, което сме се хванали да вършим, сърце, сърце трябва...

След като изхвърлихме всичко и дворът започна да придобива стария си вид, решихме да възстановим тревните части, градинките, алеите, бордюрчетата, пейките, катерушките, пясъчника и чешмичката, която стърчеше точно в центъра му. Само че сега беше килната на една страна и пукната. Това ни отне близо още месец. Междувременно все пак се появиха помощници: Няколко баби с внучетата си, въоръжени с мотички, търмъци и всякакви сечива, се включиха най-дейно и съвестно - очесаха тревните площи, подкастриха храстите, набучиха луковички за цветя в добре оформените градинки, очистиха тревата от алеите и бордюрчетата. А ние с дядо Иванчо концентрирахме вниманието си върху възстановяването на чешмичката. Тя беше най-обикновена като десетките, които имаше преди много години в кварталните градинки. Изправихме я, залепихме счупената й част, а дядо Иванчо дълго и старателно я чисти, търка и полира. Поставихме нова чучурка от едната й страна, а от другата - лъскавичка никелирана топка за фонтанче.

Времето беше все така хубаво, макар, че от време на време припръскваше дъждец.

Тъкмо за първа пролет бяхме готови. Чувствах злите погледи и подигравателните усмивки на съседите си. Знаех, че оглеждат скришом преобразения двор. И макар че не се показваха, сигурен бях, че са там - зад прозорците.

Група деца, които си играеха на близкото игрище, като видяха че дядо Иванчо отваря капака на шахтата за чешмичката, бързо дотърчаха като развълнувано ято птичета и се струпаха с весел глъч около нас. Старецът, бавно и тържествено се наведе и завъртя големия клеясал кран. Водата заръмжа и заклокочи в дълго неупотребяваните тръби. Ала от блестящата топка вместо вода, малката устица на дюзата изплю храчка от ръждива кал. Чашата на фонтанчето до преди малко чистичка и лъскава, цялата се изплеска. Но след няколко минутна борба, водата все пак избута мръсотията и бликна на тънка струя, която зашляпа по периферията на фонтанчето и бързо изми грозните ръждиви петна. Децата с подскоци и радостни викове посрещнаха бликналото гейзерче. Слънчевите лъчи се пречупиха през палавите водни струйки. По двора заиграха хиляди слънчеви зайчета. От тях, почистената и подредена градинка светна в цялата си хубост. Докато се радвахме и изчаквахме да отекът мътните струи, от близкото дърво подхвръкнаха две рошави врабчета и без да се страхуват от нас и децата, се шмугнаха между струйките искряща благодат. Запърхаха и зацамбуркаха, сякаш бързаха да изчистят от перата си натрупаната през зимата мръсотия...

КУЧЕШКИ РАБОТИ

Така си живеехме - въргаляхме се в прахта, хапехме се, скимтяхме, ръмжахме. Майка ни ходеше някъде и след дълго, много дълго време пак се връщаше, нахранваше ни, пооблизваше ни и ние заспивахме успокоени. Докато веднъж тя не се завърна.

Дълго се въртяхме около бърлогата ни и скимтяхме. Отчаяно я зовяхме, но нея все я нямаше и нямаше.

Подгонени от глада, накрая тръгнахме да я търсим сами. С тромави походки, двамата с братчето ми предприехме най-дългото и трудно пътешествие в досегашния ни живот. Ала вместо при майка ни, чувствителните ни носове ни отведоха до казан, натъпкан с всякакви вкусно миришещи неща. Опитахме да хапнем нещо, но това което пробвахме, все не ставаше за ядене. Докато се въртяхме и със скимтене дращехме по казана, някой се надвеси над нас и едновременно и аз и брат ми излетяхме чак до небето, хванати за кожата на врата и увиснали на нея. Заквичахме от страх. Опитвахме се да се отскубнем, като мятахме крака и гърчехме телата си, но всичко беше напразно. Две човешки ръце здраво ни държаха, а едно усмихнато лице ни гледаше, доближаваше ни муцунките и ни говореше:

- Ой на дяда, топченцата. Откъде се взехте?

Не след дълго се озовахме пред огромна паница с други, още по-вкусно миришещи неща за ядене. Бързо забравихме уплахата си. Не губихме и секунда. Нахвърлихме се върху храната и скоро я погълнахме. Старателно облизахме и паницата. Така си заживяхме отново спокойни и щастливи. Дядо Дончо ни хранеше, милваше и ни даваше всичко, което бяхме загубили, когато майка ни изчезна. Скоро получихме и имена. Дядо Дончо ме нарече Мечо, а братчето ми -Топчо.

Бързо пораснахме и от тромави паленца, се превърнахме в здрави шарени кучета, с рошави, завити на кравай опашки. Нямахме никаква представа за света около нас, нямахме и желание да научим нещо. Достатъчно ни беше да обикаляме около къщата на стареца, да лаем и плашим всичко, което мърда и се навърта край нея и да се радваме на дядо Дончо, който никога не пропусна да ни нахрани, да ни сипе вода и да ни погали...

Но веднъж, също така неочаквано, както загубихме и майка си, дойдоха много хора, вдигнаха безжизненото тяло на дядо Дончо и го отнесоха на някъде. Малката къща остана празна. Въртяхме се няколко дни около нея, но никой не ни нахрани, никой не ни погали... Тогава разбрахме, че отново сме осиротели. Трябваше сами да се грижим за прехраната си. Тръгнахме да търсим храна. Дълго се лутахме из околните дворища, но отвсякъде ни гонеха с викове и камъни.

Неусетно се озовахме в едно лозе с хубава и удобна кучешка колиба. В паницата пред нея имаше малко храна, имаше и кучешки синджир, но куче нямаше. Бързо излапахме храната и се свряхме в колибата премръзнали. Там пренощувахме. На сутринта ни събуди ядовит мъжки глас с думите:

- Ах гиди, поразнико, пак ли си се отскубнал от синджира! И къде си се дянал сега, а?...

А когато гласът се приближи и господарят му надникна в колибата, продължи:

- Ааа, че то тука имало цели две. А моят хайванин се е пръждосал... Да не сте го излапали, бре!?

Гъргорещият смях, който приличаше по-скоро на кашлица, ни изплаши. Заръмжахме в отговор.

- Хайде, хайде по-кротко. Хем на чуждо място се заврели, хем недоволстват.

С помощта на дебела пръчка човекът ни принуди да излезем навън. И докато се усетим, силни ръце стиснаха шията на Топчо.

- А така... Сега теб ще вържа на синджира. Ти ще пазиш лозето ми. Не ритай де, не ритай, какво толкова има? И храна ще имаш и вода и колиба. Какво като ще бъдеш вързан?

Аз използвах момента и се отдалечих на безопасно разстояние. Обърнах се и загледах брат си, който висеше в ръцете на човека. А той без да чака, прехвърли каишка през врата му и го закачи на синджира. След това го пусна. Братчето ми се поотръска и бързо се шмугна в колибата. Аз изчаках човека да се отдалечи и почти пълзешком се върнах при брат си. Захапах синджира. Дълго го дърпах, ръфах, но той не поддаде. Братчето ми и то помагаше, както може, но резултатът беше никакъв. Така увлечен от опитите си да освободя брат си, не съм забелязал кога човекът се е върнал. В ръцете си държеше голяма купа с топла храна, която изсипа в паницата. Примрял от страх, отново подскокнах и се отдалечих на безопасно разстояние, сподирен от смеха на човека.

- Не се плаши бе, юначе! Не виждаш ли, че кльопачка ви нося. И ти можеш да хапнеш - и като гледаше към мен доброжелателно продължи. - Брат ти ще пази вързан, а ти ще идваш при него да се храниш и ще обикаляш наоколо. Така ползата от двама ви ще бъде по-голяма...

После ми подсвирна един-два пъти, обърна гръб и се отдалечи.

Отново се върнах при братчето си. Гладът ни посъветва първо да ометем паницата и тогава да продължим опитите си да откъснем синджира от врата на Топчо. Така и направихме. След няколко часа борба със синджира, уморени, заспахме в колибата.

На сутринта стопанинът на лозето отново ни донесе храна.

Така заживяхме на новото място - аз свободен, а брат ми вързан. Имахме си дом, храна и стопанин, който се грижеше за нас. Скоро свикнахме с него и не ръмжахме, когато ни доближи, а напротив, със скимтене и радостно подскачане го посрещахме. Дори аз го посрещах при портичката, нали бях свободен.

Използвах свободата си и обикалях непрекъснато лозето и околността. Бързо основно ги проучих - всички дупки по оградата, всички места където мога да се скрия в случай на опасност. Ала където и да ходех, все гледах да съм край брат си. Делях нерадостната му съдба доброволно, обрекъл се да стоя край него, въпреки свободата си... Макар че вече не бягах от новия ни стопанин, напротив, той никога не си направи труда да ме завърже.

Постепенно, дали от това, че брат ми стоеше на едно място, а аз все пак обикалях наоколо, той все повече заприличваше на името си. Закръгли се, стана тромав и вече почти не подскачаше когато ме видеше да се връщам при него. Само ме гледаше с тъжните си очи, с глава отпусната върху предните лапи. А аз, целия в бодили, с настръхнала козина, все повече заприличвах на същинска мечка...

Веднъж стопанинът ни донесе нещо страшно вкусно за ядене. Паницата ни беше напълнена с много кокали и други апетитни неща. Веднага се нахвърлихме върху кльопачката, но този път брат ми, вместо да застане срещу ми, както обикновено, скочи върху ми. Захапа ме. В първия момент си помислих, че е някаква игра и се опитах да му отговоря, но ей така, вяло, за да му покажа, че първо трябва да се наядем, след това да поспим, а време за игри винаги има... Но със острите си, страховито заголени зъби ми показа, че никак не се шегува. Захапа ме отново и вече адски ме заболя. Избягах с квичене. На безопасно разстояние спрях и се обърнах. Видях заплашителна стойка и пламък в очите му. Не, няма шега: брат ми се опитва да ме прогони...

Макар че беше привързан към синджир, тялото му изглеждаше по-силно от моето. Реших да не рискувам. Ще се наяде, ще се отпусне, все ще остане нещо и за мен. Стопанинът ни винаги носеше толкова, че да стигне и за двама ни. Но този път не беше така. Брат ми си хапна малко, застана до паницата и си даде вид, че няма никакво намерение да ме допусне до нея. Реших все пак да опитам. Приближих се внимателно и уж така, като за игра, се нахвърлих върху него. Но от настървението му и силното щракане на челюстта му, ясно разбрах, че тука шега няма. Нахапан и гладен отново се отдалечих.

Няколко дни се въртях около лозето, намирах си храна, но тя не беше достатъчна и затова бързо заслабнах. Гледах го от далече и не можех да проумея какво се е случило. А той, усещайки силата си, заемаше застрашителни пози, шумно си изяждаше храната и, опънал се на покрива на колибата, спеше отпуснат и доволен. Започнах да свиквам с новото положение. Макар че ми беше много трудно. И все недоумявах - как така, без никаква видима причина се случи това. Какво накара брат ми да ме прогони и да не ме допуска край себе си. Храна имаше в изобилие, колибата - удобна и широка - стигаше за двама ни. Кучешкият ми мозък не можеше да го проумее.

Дните се зананизваха един след друг - еднакви и безинтересни. Аз по стар навик се навъртах на около, ала нуждата от храна ме караше да обикалям все по-дълго и по-далече да я търся.

Веднъж, изтощен и полугладен, се дотътрих до лозето. Гледахме се с брат ми - той едър и снажен, с блестяща на слънцето козина. Едрите му предни лапи бяха прибрани. Той ме наблюдаваше с отпусната върху им глава. В очите му четях презрение, дори ми се стори, че в тях имаше и подигравка.

Че бях за подигравка дума нямаше. Нередовният живот, дългото лутане из храсталаци и тръни, завирането ми под огради ме бяха направили да изглеждам като плашило - дръглив, с проскубана козина, сплъстена по гърба, с угаснал пламък в очите.

Дотътрих се възможно най-близо до него. Легнах изтощен срещу му. Гледахме се неподвижни и кой знае колко време щеше да е така, ако силно джафкане не привлече вниманието ми. Веднага скочих на крака - глутница кучета бързо се приближаваше към нас. Това привлече вниманието и на брат ми. С периферията на зрението си видях как лениво обърна голямата си глава и наостри уши към шума...

Но той вече не ме занимаваше. Вперих любопитни очи в глутницата. Усетих, че става нещо необичайно - мощни вълни запрепускаха през цялото ми тяло. От тях кръвта по жилите ми започна да ври и кипи. Нищо неразбиращ, стоях и гледах вцепен, с треперещи крака. Уплаших се. Какво пък беше това... Стрелнах с поглед брат си, сякаш търсех отговор на смазващия въпрос, готов да взриви главата ми, да разкъса тялото ми на хиляди парченца. А той, напълно забравил за мен, очевидно беше изпаднал в същото състояние. Гледах го някое време как бясно се дърпаше и опитваше да се изтръгне от синджира...

Ала засилващият се шум ме принуди да го зарежа. Отново втренчих поглед в глутницата. И тогава я видях: едра и снажна, кучката, с грациозни подскоци, тичаше към нас сподирена от цяла дузина по-малки и по-големи кучета. Когато ни доближиха, долових как брат ми удвои усилията си да се откъсне от синджира. Отново го погледнах. Здравият каиш така притискаше гръкляна му, че той изцъклил очи, отворил широко уста покрита с пяна, хъркаше и изправен на задни лапи, като мяташе предните си, приличаше на разярен звяр, обезумял от мъка и гняв. Кучката се спря до оградата. Втренчи страстен поглед в него и дълго го оглежда. Стори ми се, че го хареса. Завъртя се няколко пъти около себе си, с което изглежда искаше да му го покаже и подканящо залая. Изчака миг, но след като брат ми не хукна през глава към нея, вирна гордо опашка и бързо се отдалечи. А аз, подгонен от нещо, което въобще не разбирах, префучах на сантиметри край него, мушнах се под оградната мрежа и хукнах колкото сили ми държат подир кучешката глутница.

За миг остра болка ме парна в гърдите. Рязко спрях и се обърнах. Брат ми стоеше все така на задни лапи, с протегната шия и капеща пяна от муцуната. Очите му бяха все така изцъклени и изглеждаха още по-големи. Неистова мъка и злоба се четеше в тях. Изглеждаше още по-едър, по-красив, още по-силен. Домъчня ми за него. Болката в гърдите ми се усили, като го гледах толкова самотен и нещастен. Изпитах желание да се върна при него...

Ала подгонен от втрисащата тялото ми жарава, която ме влудяваше и умножаваше силите ми, хукнах подир кучката, забравил всичко и всички, дори и брат си, само с една-единствена мисъл в кучешката ми глава - да продължа рода...

ДЯДО ЛАМБО КЛИСАРЯ

- Момчеее, ти от кои беше?

- Не сме от тука, дядо Ламбо - отвърнах почтително. - Преселници сме... Баща ми е от Жълъд, а майка ми от Поляците... Дойдохме да живеем тука от Нови пазар...

- От Жълъд ли?- подскочи клисаря. - Че аз ги познавам хората там... От кои си? - повтори въпроса си той.

- На Андон съм внука...

- На Дончо ли?! На моя другарин Дончо анадолеца ли, викаш, си унука?!... Ти да не си на Кольо момче?

- На Кольо съм... Малкия...

- Еее!... На Дончо си унука кайш... Няма да го помниш ти, дядо си... Той се спомина отдавна... Ама много пиеше, да знайш, много пиеше дядо ти... Те вашите много пият...

- Аз не пия.

- Ааа, ще, ще! Ще пропиеш и ти! Щом вашите пият - и ти ще пропиеш - заклати глава дядо Ламбо.

Канех се да отмина, но старецът ме спря с приказката си. Заслушах се:

- Той, дядо ти де, имаше един приятел, Панайот се казваше... Пони му викаха. Та двамата бяха неразделни... в пиенето. Дядо ти беше колджия в кметството във вашето село, а къщата на Пони беше до него. Отсреща, на другия бряг на реката , на баира, беше пък къщата на дядо ти... Цял ден пият, пият, та накрая ще се скарат... Започват да се псуват. Не налитат на бой, само се псуват... Ама какви псувни!... Все пиперлии. И без да ги повтарят - единият напопържа, другият му отговори. Единият попържа, после другият и така докато дядо ти Дончо съвсем се вкисне. Пони беше по-хитър... не се ядосваше много-много. После дядо ти ще изхвръкне от кръчмата, забравих да ти кажа, че тя беше в Поньовата къща... Често, тъкмо се изкачи до тях, дядо ти ще се сети за някоя псувня, дето я пропуснал и ще се върне ... Застане на брега и се провикне: "Понеее, излез бре... Излез, бре пукницо ниеден, да ти река аз още една тънка на тебе..." Пони като се подаде на вратата, тегли му още една пиперлия и доволен затепва нагоре...

Отива си вкъщи, ама не мирясва. На баба ти той не посягаше, но да си укроти силата, погва буриите на печката - мачка ги, тъпче ги, псува ги. Докато съвсем се сплескат. На сутринта, вече изтрезнял, с едно дърво пък ги оправя на стърчишката на каруцата... Такъв беше дядо ти, момче, такъв - хем кротък, с памук да му извадиш душата, хем кибритлия - като се напие...

Докато слушах разказа на клисаря, неусетно съм седнал до него на пейката.

- Че само пиел ли дядо ми? - троснах му се аз. - Работа не е ли имал...

- Каква работа, бре момче? - обърна се клисарят с лице към мене - Брисне с метлата пред кметството сутринта, запали печката, ако е студено и това е... През другото време пият вино с Пони и кмета.

- И нищо друго ли не вършат по цял ден? - пъна се аз.

- Нищо.

- Вино я... Даже вода не пиеха.

- Съвсем ли, дядо Ламбо? Съвсем ли не пиеха вода? - продължавам с въпросите си.

Клисарят се замисли дълбоко, свел глава надолу. Изведнъж, сякаш се сетил нещо много важно викна:

- Ааа, един път, дядо ти пи вода и го хвана рак... После умря в София, в Александровската болница...

- Пил вода и го хванало рак?!...

- Ами така беше - отново заклати глава клисарят. - Веднъж да пийне вода човекът и да умре... Чудна работа, ама така беше...

- Я не ме занасяй, дядо Ламбо! Стар човек си...

- Не те занасям, момче, така беше. Ето, честен кръст - и той се прекръсти. После заразказва: - Чичо ти пасеше свине. Извикали го на военна комисия и дядо ти изкарал свинете... А нали не е излизал от кръчмата с години, бързо се изморил. На чешмата в Козлука, под Каята, сигурно я знаеш, се напил хубаво както е изморен... А тя каквато е ледена... водата, де! После го хваща ангина. Не отишъл веднага на лекар, а започнал да се цери сам... Чак като втасал съвсем, се сетил за лекар, ама преди това един турчин му духал с цев серинлява вълна в гърлото и съвсем го довършил... Прегледали го лекарите в Шумен, но работата вече била станала дебела. Изпратили го в София... Там му открили рак... Така си отиде дядо ти.

Слушах го поразен. Никой от нашите не ми беше разказвал как е умрял дядо ми. Пък и не се бях интересувал... Може би, затова разказът на клисаря ме потресе... Не ми хареса краят на дядо... В ушите ми кънтяха думите на клисаря: "пил само веднъж вода и умрял..." Пък и това: "ще пропиеш... щом вашите пият..."

Младата ми душа се разбунтува срещу категоричната присъда на клисаря... Откъде-накъде, някой може да бъде дамгосан за това, че предците му са били еди какво си и еди какви си... Та нима всеки сам не си гради бъдещето...

Станах. Канех се да излея смазващите ме чувства върху клисаря, но се отказах - в този момент приятелят ми се зададе от долния край на улицата...

Тъкмо бях направил две-три крачки, гласът на дядо Ламбо клисаря отново ме спря:

- Момчеее, ти от кои беше?...

РЪЧЕНИЦА В УТРИНТА

- Познаваш ли този човек?

- Не, не го познавам. - отговорих аз - старец като старец.

- Не е старец. Да е с четиринайсет-петнайсет години по-възрастен от нас.

- Значи около петдесетте - учудих се, - та той изглежда съвсем свършил!

- Така е - съгласи се приятелят ми, - макар че сега е по-добре.

Той млъкна и съсредоточено започна да разбърква кафето си. Стояхме така някое време, докато загубил търпение го подканих:

- Разказвай де, какво млъкна такъв!

- Че да ти разкажа, защо да не ти разкажа? - започна той - Казва се Ганчо. Бях ме съседи. Той беше най-веселият и открит човек, когото съм познавал някога. Преди десетина години се случи нещо, което обърна живота му... Пък и моя. - продължи след пауза той. Очите му се спуснаха надолу и тъжно се вторачиха в тъмната течност в чашата пред него. След миг откъснал поглед от нея, приятелят ми продължи:

- Беше шофьор на някакъв бизнесмен, от тези дето се пръкнаха след деветдесета. Веднъж трябвало да го посрещне на айрогарата. Тръгнал рано-рано сутринта. Пуснал си радиото и кара към летището. А по "Хоризонт" гърми една народна музика, все негови любими мелодии. Той не само обичаше народната музика, а беше и голям танцьор. Нямаше сватба или друго тържество, той да е там и да не стане надиграване. Просто чуе ли народна музика, сякаш кръвта му завира. Така се случило и този път, макар че било рано сутринта и трябвало да бърза, не издържал и започнал да танцува на място. Това не го задоволило. Свил в банкета и спрял. Излязъл от колата и като подкарал една ръченица на шосето, страшна работа. Подвиквал, клякал, тропал с крак, закачал се с въображаема партньорка - въобще изиграл ръченицата с цялата красота и емоция на танца. Минавали коли, шофьорите му свирели, а той без да им обръща внимание продължавал да играе. Като му се отпуснало сърцето, избърсал потта от челото си и се наканил да тръгне. Точно тогава пристига патрулната кола на пътна полиция. Минаващите, като виждали как мераклийската играе и подвиква въодушевено по тъмно, вероятно са го взели за пиян и някой изглежда е казал на полицаите. А те убедени, че той наистина е пиян, без дори да му направят алкохолна проба, се нахвърлили отгоре му да го арестуват. Ганчо се опитал да им обясни, че не е слагал капка алгохол в устата си от няколко дни, че все е на път, но полицаите въобще не го слушали. Дори единия му изкрещял, че "кой нормален човек ще играе на пътя ръченица и то по тъмно в четири часа сутринта?" "Сигурно изглежда странно, но какво да правя, като ми се доигра - заоправдавал се Ганчо - пък по-добре ли е да направя някоя беля като шофирам и играя? А и къде пише, че е забранено да се играе ръченица, пък било то на пътя в четири часа сутринта?" Това още повече ядосало полицаите.

Ганчо имаше навика да бута по рамото човека, с когото разговаря. Докато обяснявал побутвал единия полицай. А той като кипнал: " Ти на кого посягаш бе...? Твойта мамка пияна..". Че като го метнали двамата полицаи - де с юмруци, де с ритници, здраво място не му оставили. Разбира се като го закарали в управлението закопчан с белезници, в рапорта написали, че е оказал съпротива при проверка за алкохол. Дори, че е нанесъл телесна повреда на полицай. Намерили се и свидетели и медицинско свидетелство. Така, че Ганчо го осъдиха набързо. Ала като излезе от затвора бедите му не свършиха. Когато го отвеждат, полицаите не заключили автомобила му, а и той не е бил в състояние да се погрижи за него, накратко колата изчезна. Бизнесменът започна да го натиска да му я плати. Праща му разни мутри да го тормозят. Посегнаха и на семейството му...

Като че ли болезнен спазъм сви гърлото на приятеля ми. Той спря да разказва. Тъмна сянка премина по лицето му. След миг посъвзел се, той продължи.

- Както и да е, продаде това-онова, взе и на заем, но изглежда парите не му стигнаха да плати колата. Опита да гледа животни в селото на жена си. Казват, че му потръгнало. Ала тъкмо да продаде първата партида и мутри му вдигнали всичко. Отишли посред бял ден, насила го накарали да подпише договор, че им продава животните на цена, която те са казали, ала и нея не му платили, и му поръчали да доотгледа другите животни дето не ставали за продан. След това по живо по здраво си отишли.