Сенки на Север – I част

Странникът влезе в селото. Зад него бавно се движеше каруца, теглена от мършаво конче. Няколко хлапета, играещи по улицата припнаха към него, изгарящи от любопитство. Каручката беше пълна с множество полезни и не дотам полезни стоки. Но не това бе най-интересното за децата, а и за техните родители. Пътуващите носеха вести от различни краища на Севера, а и с малко повече късмет – и отвъд границите.

Странникът спря в центъра на селото, без да обръща внимание на подвикващите деца, и се зае да дърпа платнището, покрило каруцата. От съседните къща се подадоха любопитни лица и скоро търговецът бе заобиколен от десетина селяни.

– Мир и благоденствие на селото! – поздрави ги мъжът.

Вместо веднага да получи насрещния отговор, селяните смутено се спогледаха и след малко една жена промърмори:

– То едно благоденствие ни чака...

– Стига си мърморила жено! – сряза я един мъж, току-що присъединил се към групата. – Нали чу воеводата, няма от какво да се плашим!

– Кажи го това на жената на Монар. Детето й от вчера не говори. А Доман...

– Млък! – гласът на мъжа прозвуча рязко, но на лицето му се изписа колебание. Обърна се към странника, който любопитно слушаше тая размяна на реплики и го поздрави:

– Леки пътища и гостоприемни селища за тебе, търговецо! Аз съм Харил, нагледника на селото.

– Аз съм Гарен, ида от южните селища. Какво се е случило тук, Харил, защо са тревожни хората?

– Женски брътвежи! – отвърна бързо Харил, но очите му тревожно избегнаха погледа на търговеца.

– Дааа – замислено проточи Гарен, – жените станаха много бъбриви в последно време. На и не само те.

– Какво искаш да кажеш? – полюбопитства нагледникът.

Търговецът започна да сгъва платнището, което държеше в ръцете си, помълча малко и отговори:

– Странни приказки се носят из юга. Вярно ли е, че крайморският воевода изгорил и Храма?

– Да.

– Какво друго е изгорил – чу се уплашен глас от групата.

Хората си размениха уплашени погледи.

– А тук какво се е случило? – полюбопитства търговецът.

Никой не посмя да отговори. Накрая една жена погледна колебливо към нагледника, но той не направи знак да я спре и тя заговори.

– Призрачни цветя плъзнаха снощи по руините на Храма. Който ги пипне, умират в ръцете му. Призрачна жена се е явила пред Домановите жена и челяд. Малкото дума не е продумало оттогава, а жената му бледнее. А тази сутрин нямаше нищо. Ни цвете, ни лист. Само черни коренища и кости. Не е на хубаво това. А Монар цяла нощ е ходил като таласъм по дворището и е говорил на някого. Сега спи, ама бълнува. Жена му се е поболяла от страх.

– Видях го аз – обади се някакво хлапе отстрани. – Той късаше от цветята.

Из групата, която нарастваше все повече, се понесе шепот.

– Призрачна жена казваш? – каза търговецът. – Сияйна мома с черна коса?

– Така я описа и жената на Доман. Чу ли, Харил? Същата е. Изчезнала ей тъй, стопила се в нищото.

– Стига, жено, стига плаши хората! – обади се пак Харил, но гласът му бе загубил твърдостта си. – Какво говорят на юг?

– Сияйната казала, че боговете са сърдити. Но не е само тя. Разказвачите казват, че лоши времена се задават. Проклятие щяло да падне над земите ни. Нивата на един от тамошните селяни изгоряла. Нагледникът им твърдеше, че местен я запалил, ама хората не вярват.

– Стига, човече, спри. – шумът наоколо ставаше все по-силен. – Хайде, остани тази вечер да пренощуваш при нас!

Търговецът погледна нагледника и поклати глава.

– Благодаря, нагледнико, ама трябва да тръгвам. Ще поостана още час, ако някой иска да купи нещо и ще си ходя. Не искам да замръквам близо до храма. Мен жена и челяд ме чакат у дома, та не искам ... – той замълча объркано, погледна гузно към хората и разпрегна кончето.

След час търговецът наистина напусна селото. Бързаше да избяга от това място. Същата нощ преспа в някакво по-отдалечено селище, където разказа подробно за неволите на селото край Храма. Повече не го чуха. Но слуховете плъзваха като зараза по селата.

* * * * *

Четири дни се бяха влачили с раненто ндеге из полята на Даная. Птицата не бе чак толкова лошо ранена и пак преодоляваше големи разстояния дори по земя. На поляната, от която бяха излетяли, ги очакваха няколко забулени силосианки. Тревожно надничаха от укритията си, или поне така реши Джоррам.

Спусна се от гърба на Голямата птица и веднага попита за транспорт до столицата. Пред изоставеното имение го чакаше най-обикновена селска каруца. Първосвещеникът навлече дрипите, които му дадоха, и пришпори впрегнатите коне.

С размах разтвори тежките врати на голямата молитвена зала и се насочи към редиците от малки везни. Искаше да разбере колко свещеници бе изгубил при Тиен’хара. Няколко от служителите на Халид, които бяха вътре, се престрашиха и се приближиха до него. Джоррам не им обърна особено внимание, докато не видя пълния погром – в битката за крепостта бяха умрели едва една трета от свещениците. Но златните везнички на всички, – Всички?! – объркан и невярващ прошепна той, свещеници от Триъгълника сочеха смъртта.

Явно не бяха успяли да се задействат и сигурността на северната граница на Тиен’хара бе запазена. “Но какво се е случило?”, запита се той. “Ти’сейн едва защити крепостта си, не би могъл да нанесе такъв удар върху Триъгълника и то толкова скоро.” Обърна се към един от свещениците, които пренебрегваше досега:

– Кога се случи това?

– Преди три дни. – плахо му каза един от свещениците.

Гневът, подсилен от объркването, бе ясно изписан на лицето му. Джоррам се осъзна, успокои се видимо и се запита: ”Невъзможно. Не е бил Ти’сейн. Тогава кой?”. А на глас заповяда:

– Изпратете отряд свещеници на север. Искам да знам, какво се е случило там.

* * *

Наеха няколко склада на пристанището и за два дни ги преустроиха за гвардейците. Те самите подобриха условията там и сега бяха годни за обитаване. По-голямата част от свитата на Херцога се настани в една голяма къща близо до пристанището. Рядко излизааха от нея. Пращаха слугите на пазар, а Озикс отиде само веднъж, за да говори с тях. Не им харесваше пристанищния район, може би дори ги плашеше.

Самият Озикс остана на кораба заедно с нея и капитана на гвардията. След като хората му се устроиха за първите няколко дни, той вече нямаше какво да урежда. Това, което Сайхе и капитанът му казаха след посещението им в двореца, не му бе особено от полза. Магьосницата си припомни разговорът им тогава; и изводите, до които стигнаха.

Дворецът се охраняваше много добре – както със стража, така и с магически защити. Необичайно добре даже. Нещо ставаше, но до сега не успяха да разберат нещо повече. На кралицата й гостуваха интересни личности, поне според слуховете в града. Някакви благороднички от далечна страна, както и личните им телохранители. Но със сигурност не бяха силосианки – това поне Сайхе бе успяла да разбере. Отново според хорските приказки, от двореца били изчезнали важни особи. Някои говореха дори, че самата кралица е отвлечена. Столицата гъмжеше от най-различни слухове и бе трудно да се разбере кои са истина.

Идваха и тревожни вести за продължителното раздвижване на север и за някаква голяма битка при Тиен’хара. “Но нощната светлина победила”, убеждаваше я един търговец преди три дни. Магьосницата се зачуди как може толкова бързо да идват новини от други държави, а народът да не знае какво точно се случва в столицата му…

Потънала в мислите си, Сайхе бързо стигна двореца. Приближи се към една от страничните врати, представи се и обясни причината за идването си. Бе допусната без излишни разпити. До сега не бе намерила сгоден случай да дойде отново в двореца. Но няколко озикски благородници се бяха разболяли и слабите й магии за лекуване не успяха да помогнат. Разпита една знахарка от града, която й обясни, че това било данайска крайбрежна треска и предложи помощта си. Но благородниците бяха отказали лековете на “някаква си съсухрена и вмирисана бабичка” и Озикс я изпрати да потърси някой придворен лечител.

От една страна Херцогът се ядосваше, че ще плати повече, но от друга бе доволен, че тя ще може да разузнае още веднъж в двореца.

С решителна походка обикаляше коридорите, сякаш знаеше накъде се е запътила. Но въпреки усилията си не успя да научи почти нищо ново. Или слугите в двореца бяха много дискретни, или само бяха по-внимателни пред кого разискват клюките. Разбра само, че благородничките вече ги нямало в столицата, но самоличността им остана загадка.

Когато вече реши да попита някой, къде може да намери придворен лечител, Сайхе видя Първия съветник да се задава по коридора.

– Джонатан! – с приветлив глас и усмивка на лицето го посрещна тя. – Радвам се да ви видя.

Кейдж изглеждаше така, сякаш щеше да я подмине. Обърна поглед към нея, примигна и каза с равен глас:

– Милейди, какво ви води в двореца? – не изглеждаше особено впечатлен от срещата им, но въпреки това Сайхе посегна към рамото му и изтупа няколко прашинки от дрехата му. Погледна го отново със сияещо лице, но той въобще не се поддаде.

– Тук всичко наред ли е? – опита се поне да изкопчи някаква информация от него.

– Поносимо. Мога ли да ви помогна?

Нещо не бе наред. При първата им среща той се бе държал така мило с нея. Бе запленен, смееше да си помисли Сайхе. И тогава го усети с магическите си сетива – около него действаше някакво заклинание. Разпозна го като вид илюзия.

– Не знаех, че сте магьосник. – отново смени темата тя. Въпросът й изненада Джони, който бързо се съвзе и заговори с леко пренебрежение за себе си:

– Нищо особено. Сигурно се досетихте от малката илюзия, която прикрива грозния ми белег.

“Суетник! Явно възрастта не му се отразява добре.”, с презрение помисли тя. Тонът й стана учтив и леко хладен:

– Бихте ли ме упътили към придворния лечител. Опасявам се, че няколко благородници от свитата на Херцог Озикс не се чувстват особено добре и е необходимо да бъдат прегледани.

– Разбира се, милейди. – личеше си, че промяната в държанието й го накара да си отдъхне. – Ще ви заведа, в това крило на двореца е.

Не проговориха повече, докато не стигнаха и не си взеха довиждане. Лечителят й обеща, че ще навести болните по-късно през деня, тъй като трябвало да приготви нужните цярове.

– Сайхе, идваш тъкмо навреме! – посрещна я Херцогът, още докато отваряше вратата на каютата му. Вътре седеше капитанът на Елитната гвардия и държеше чаша с червено вино в ръка. – Преди малко получихме тъжна вест. Херцогът на Варгас е мъртъв, а Капитаните са поели Управлението на страната.

Магьосницата се засмя на думите му. Не бе никак опечален от тъжната вест, дори напротив – радваше се.

– Едно не разбирам. Каква ще е ползата ти от поредната страна, обхваната от хаоса?

Бе ред на Херцога да се засмее:

– Изпращам капитана и част от гвардейците като пратеници във Варгас. Ще уведомят Капитаните на кораби, че предявявам законните си претенции за престола. Може и да сме, да бяхме, – поправи се той, – десети братовчеди, но все пак сме роднини. А аз съм единственият жив законен наследник. Да се подготвят за пристигането ми и да издигнат Съвет на капитаните, който ще управлява заедно с мен.

– Напоследък ме изненадваш все по-често, Озикс. – довлно отбеляза Сайхе и реши, че може би положението не е чак толкова безнадеждно.

* * * * *

Процепът на входа й даваше чудесната възможност да наблюдава необезпокоявана от никого движението в централната част на стана. Учуди се на небрежността да варварина към гостите-пленници – освен около собствената си шатра, спираща всеки нежелан посетител, охрана не бе разположена около нито една друга такава, включително нейната. Явно не отдаваше особено значение на присъствието й. Мисълта за това я развесели. „А може би просто оценяваше факта, че охраната не би било проблем за една жрица, оставила се сама да бъде заловена.”

Ерис проследи с поглед поклащащата се фигура на Сим да се отдалечава към своята шатра на стотина метра от тази на варварина. Наметна плътно пелерината около себе си и го последва. Нямаше пазачи и пред неговота шатра и тя се шмугна вътре.

– Отварата ли ми носиш? – посрещна я развеселен глас на подпийналия му притежател. Неполучил отговор, Сим се обърна рязко и застина. Лицето на жрицата бе сериозно и изучаващият й поглед би накарал всеки да се чувства некомфортно в своята кожа.

– Графиньо? На какво дължа това късно посещение? – успя да смотолеви в несполучлив опит да си възвърне самоконтрола.

Ерис пристъпи плавно към него, неоткъсвайки поглед от очите му, като змия дебнеща с внимание и интерес плячката си.

– СЕДНЕТЕ, СИМ! – изчака го да се подчини, наблюдавайки с одобрение ефектът на Гласа и продължи – ИМАМ НЯКОЛКО ВЪПРОСА И ОЧАКВАМ ДА ПОЛУЧА ИСТИНАТА... ВИЕ НЕ БИХТЕ МЕ РАЗОЧАРОВАЛ, НАЛИ СИМ?

Леката усмивка, появила се на устните й не засегна очите и го накара да потръпне.

– Да, графиньо – капчици пот избиха по челото му.

– ДА КАКВО, СИМ?

– Няма да ви разочаровам – и правилно изтълкувал мълчанието й, добави – Ще говоря истината.

– ЧУДЕСНО. ЗА БАРАЯН ЛИ РАБОТИТЕ?

– Не.

– ЗА ВОЕВОДАТА?

Жрицата се изсмя тихо.

– ИНТЕРЕСЕН ЕКЗЕМПЛЯР – замълча за момент, оглеждайки мъжа пред себе си – ВСЪЩНОСТ, РАЗМИСЛИХ... ЩЕ БЪДЕТЕ ЗАБАВНА КОМПАНИЯ В ТЕЗИ СКУЧНИ ВАРВАРСКИ ЗЕМИ... ПОНЕ ЗА ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ...

Видя как се стегна лицето му. Отиде до входа на шатрата и погледна през процепа. Обичайното движение в лагера на всеки военен стан посред нощ. И все пак нямаше време за губене.

– ПОДАЙТЕ МИ ЛИСТ И НЕЩО ЗА ПИСАНЕ.

Сим побърза да осигури поисканото, като наблюдаваше неравният почерк.

„Херцогът – история. Пристанището – на търговците. Севера налага вниманието ми.” Замисли се и добави „Водата зове”.

Сгъна внимателно листа и се обърна към Сим.

– ИЗВИКАТЕ ВЕСТИТЕЛЯ! И СИМ, – погледна го в очите – САМО ВЕСТИТЕЛЯ! ВЕДНАГА!

Няколко минути по-късно Сим се върна младо момче, сънено и потръпващо от пронизващия вятър навън.

– ТОВА ПИСМО ТРЯБВА ДА ЛЕТИ ЗА УМБРА, А ПОСЛЕ ЗАБРАВИ, ЧЕ СИ НИ ВИЖДАЛ И ПРАЩАЛ КАКВОТО И ДА Е!

Младежът взе писмото, стегнато кимна и излезе.

– Е, СИМ, АЗ СЪМ ГОТОВА ЗА ПЪТ... НАДЯВАМ СЕ НЕ ВИ ТРЯБВА МНОГО ВРЕМЕ, ЗА ДА СЕ ПРИГОТВИТЕ И ВИЕ... ДОВЕДЕТЕ КОНЕТЕ. ЧАКА НИ ДЪЛГА НОЩ...

Малко по-късно два конника напуснаха лагера. Познали приятеля на господаря си, стражите на стана не направиха опит да спират него и спътника му.

* * *

Нощта отстъпваше все така студена и спокойна. Оставили далече зад себе си светлините от огньовете на лагера, Ерис се обърна към Сим.

– Не, графиньо.

Жрицата помълча малко, спряла коня, вперила поглед в изгрева.

Погледна към спътника си – не изглеждаше особено щастлив.

– СЪЖАЛЯВАМ, СИМ, НО КОЛКОТО И ДА МИ Е ПРИЯТНА КОМПАНИЯТА ВИ, ОЩЕ НЕ МОГА ДА СИ ПОЗВОЛЯ УДОВОЛСТВИЕТО НА ОБИКНОВЕНИЯ РАЗГОВОР... ЕЛЕМЕНТАРНА ПРЕДПАЗЛИВОСТ, РАЗБИРАТЕ МЕ, НАЛИ?

– Разбирам, графиньо.

– РАДВАМ СЕ, ЧЕ ТАКА ДОБРЕ СЕ РАЗБИРАМЕ – лека усмивка премина по лицето на жрицата, забелязвайки примирената физиономия на мъжа, яздещ редом с нея – МОЖЕШ ДА МЕ НАРИЧАШ ЕРИС... КОГАТО СМЕ САМИ.

Краткото мълчание бе последвано от тих отговор.

– Благодаря, Ерис.

* * * * *

– Господарю? – рече изненадано тих глас.

Вер внимателно остави чашата чай и вдигна глава. До масата, която бяха заели с двамата младежи, стоеше зачервен войник. Пространството се изпълни с миризма на пот и кон.

– Кой си ти и какво правиш тук?

– Силмор, копиеносец при..

– Не си хаби дъха с приветствия, копиеносецо – Вер се извърна – Гостилничарю! Чаша вода за човека! Какво иска от мен Старецът?

– Генерал Руил ми нареди да ви догоня и да ви предам следното известие, воеводо.. – очите на мъжа жадно се впиха поднесената му халба.

– Пийни си първо, от сухо гърло думите излизат по-трудно – усмихна се Вер.

Войникът бързо изгълта течноста и обърса уста с ръкав. Усети какво върши и по лицето му се изписа смущение, но Вер махна весело с ръка.

– Какво е привлякло погледа на Руил?

– Вчера, след вашето заминаване, в лагера е пристигнал Куцият.

– Колко мило от страна на генерала да ме извести веднага... - рече воеводата с тон, твърдящ точно обратното; лоялността на Руил бе чудесно нещо, но излишното пилеене на енергия и вестоносци стабилно изравняваше везната.

– Това не е всичко, господарю. Пристигнал е с някаква жена.

– В лагера?

– Да. А на сутринта и двамата бяха изчезнали.

Вер замълча за момент, потупвайки устни с пръст.

– Това ли е всичко?

– Другарите по палатка на Руелан разправят из лагера, че вечерта Куцият го събудил и отвел нанякъде.

– Руелан? Това не е ли племенникът на Руил? Предполагам, че Старецът е подивял.

Направо можеше да си го представи. Огромните му бели мустаци сигурно стърчаха във всички посоки, а гласът му дрезгаво издаваше заповеди поне по три пъти в минута. Вер се подсмихна. Отколешна практика бе под имунитета на знака на вестоносеца да застават млади отрочета и роднини на воеводи, пълководци или старши служители. Руил също не правеше изключение, а и младокът се славеше като един от най-добрите бързоходци в Ергонтар.

– Да, воеводо. Организирано е търсене, но още няма резултат.

– Добре, добре. Успокой се – ведрото изражение на лицето на воеводата дори не трепна – Ето какво ще кажеш на Руил. Няма нужда от притеснение. Да продължават да изпълняват предначертания план. Дори.. чакай, ще му напиша известие. На тези години не трябва да се притеснява толкова. Гостилничарю! Дай ми пергамент и пособия.

Вер подращи известно време по листа, след което го посипа с пясък, за да попие излишното мастило. След като го изтръска, го нави на свитък и го подаде на войника.

– Между другото, как върви изтеглянето?

– По-голямата част от войниците вече са по домовете си, господарю, а три от гарнизонните отреди вече потеглиха към крепостите на воеводите. Само Руил изчаква.

– Добре, много добре. Хайде, тръгвай.

Воеводата изчака Силмор да излезе, след което поклати глава. Чаят бе съвсем изстинал.

– Доста дълго писа това кратко известие – рече Аркип, който досега не беше обелил и дума.

Вер се усмихна и си наля горещ чай.

– Е, нали знаеш, че ние северните варвари сме по-неопитни в калиграфията.

– Нима? За всеки случай не изглеждаш разтревожен.

– Сим е способен на доста странни постъпки, както и сам си разбрал. Разбира се, има няколко интересни подробности. Макар и да не е войник, той чудесно е запознат с военните порядки. А това е нарушение на не една от тях.

– Например, довел е жена в лагера.

– Например това. Но можем да предположим, че е била някоя важна пленница, или от благородно потекло. Има и друго.

– Защо нощният пост не го е спрял? – сбърчи вежди и другият младеж.

– Е, има малко по-особено място този наш Сим. Но и ти си прав, странно е. За всеки случай, пропускате най-важното. Куцият няма нито чин, нито сан, нито титла. Дори и другите две неща да са пренебрежими, то етикетът не му позволява да ползва войници за свои цели без позволението на командващия. В случая – Руил. Още повече във военно време.

– Значи се връщаме? – запита разочаровано Калон.

– О, не, не, нищо подобно. Нима ще обидим способностите на генералите? Гостилничарю, дай ми още пергамент!

Вер постави листа пред себе си и започна ново писмо.

"Димар, запасите ни се изчерпват. Ускори събитията и уреди колкото се може повече от северната сол, на добра цена."

Подсуши го и начена трето, до управителя на Огнедъбската хазна.

Подсуши и това.

– Защо две? – запита Аркип.

– А ти защо надничаш? Хубаво е, въпреки това, че можеш да четеш и наобратно. Наредих на генерал Руил да започне градежа на нова крепост и град върху останките на Триъгълника. Мястото е хубаво. След две седмици трябва да видим добър резултат. За това разбира се трябват пари. Град не се стори със сила, а с желание.

Третото писмо трябваше да се отправи на юг.

"Господарю Бараян, бих желал да ви изкажа най-искрените си почитания след месец край Триъгълника. Надявам се да уважите молбата ми".

Още четири със същото съдържание, но различни получатели, минаха през ръцете му. Когато приключи, сутрешното слънце вече надничаше през прозорците. И четиримата бяха стари, опитни владетели, на съседни или поне близки воеводства.

– Това е – рече доволно Вер най-накрая – Калон. Вземи коня ми и веднага настигни дружината на Димар. Предай му писмото за него и му кажи, да отдели вестоносци за останалите. Трябва да заминат на мига. Довечера с Аркип ще те чакаме в съседното село на запад от тук.. как му беше името. Хайде, хайде, тръгвай, не се май! – и след като излезе допълни – Е, може да изпием още по чаша чай и да закусим като хората. Няма нищо по-добро от хубавата закуска.

* * * * *

Силосия! Мрачна земя забулена в легенди и зловещи ритуали. Странни хора се разхождаха по неугледни улички. А високо над глупавият им живот се издигаше храмът...и Майката. Една жена държаща в ръцете си жалкото съществуване на тези дребни хорица. Какво го връщаше тук? В тази забравена земя и дивашката и култура. Осъзна, че преди бе нещо като любимата му страна...Какво го караше да я вижда толкова грозна и неприветлива сега? Какво помрачи в очите му улиците на древния град?

Мислите му летяха все натам и сега, докато летеше бавно над Двореца на Данайската кралица, чувстваше това непреодолимо привличане. Лунното момиче влезе в двореца. Нямаше й голямо доверие, за разлика от Джоррам. За сега играеше на два фронта, но някой ден щеше да й се наложи да избира. И тогава кого щеше да избере тя? Кралицата или Джоррам? А може би нито един от двамата. Остави момичето и мислите му отново се зареяха към Силосия. Усещаше я, чуваше зова й... Размаха огромните си криле и полетя в към надвисналите звезди.

Дните минаваха. Бавно и безмилостно минутите влачеха след себе си нови минути. Всеки удар на сърцето отброяваше времето оставащо до пълното му подчиняване. Ден след ден той се луташе из планините търсейки лек и утеха в самотата. Но нямаше лек. Знаеше много добре какво ще се случи. Ще запази силата си, но ще загуби волята си... Нейната власт пълзеше във тялото му и безмилостно го завладяваше.

Непрогледна нощ се спусна над планините. Тежки облаци скриваха звездите и заплашваха света с пороен дъжд. От време на време далечни светкавици озаряваха притихналия въздух. Мъжът наведе глава и погледна момичето сгушило се нежно в прегрътките му. Целуна я и я притисна по силно.

– Сега ще ти покажа нещо красиво!

– Какво?

– Дръж се здраво! – Усмивка озари лицето му, като видя учудването на момичето, когато разпери криле.

– Какво си ти? – Още не знаеше дали е уплашена или заинтригувана.

– Аз ли? Просто един елф!

Огромните криле загребаха хладния нощен въздух и двамата полетяха към планината. Летяха бавно. Момичето оглеждаше земята останала далеч под тях. Минаваха над дървета протегнали клони в молитва за дъжд. Някъде се обади бухал. Ослепителна светкавица съпроводена със силен гръм оповести пристигането на дъжда. Заваля като из ведро, но двамата продължаваха да летят. Високите скалисти върхове бяха забулени сред облаци. Зигур увисна над дълбока урва в подножието им. Загледа се в красивите тъмни очи на момичето.

– Харесва ли ти гледката?

– Невероятно е. Не може ли завинаги да останем тук?

– Може разбира се! – Жестока усмивка разтегли устните му. – Ти ще си бисерът в тези мрачни планини. Твоята красота ще ги озарява навеки.

Последните му думи се сляха с писъка на момичето. Загледа я как пада. Безпомощна и така уязвима на фона на стремглаво приближаващите се скали. Сякаш падаше цяла вечност. От удара тялото и отскочи и се просна върху каменно ложе образувано от една гладка скала. Колко красива бе в смъртта си. Тъмните й коси се разпиляха около бялото й лице, застинало в гримаса на ужас. Елфът се спусна до нея. Погали я нежно по леденото чело. Прошепна нещо и лицето й потрепна. После затвори очите й и скръсти ръцете й на гърдите. Приличаше на ангел заспал в съня си. От ужаса не бе останала и следа. Само красив сън, храна за бъдещите легенди. Загледан в момичето Зигур изведнъж осъзна какво точно го бе трогнало толкова много в нея. Тя поразително приличаше на Таис. Не напълно, но твърде много. И тогава усети чий беше онзи зов. Под сребристите струи на проливния дъжд той разбра, че току що бе загубил битката. Бе напълно подвластен на Жрицата. Разпери криле и полетя към Силосия, за да изпълни това, което отдавна знаеше, че ще направи.

* * * * *

– "Няма нищо по-добро от хубавата закуска", започваш да говориш като майка ми!

– Това лошо ли е?

– В известна степен...

Ханджията донесе два комата хляб и половин пушен бут, след което се върна и за двете голями глинени чаши чай. Аркип погледна съмнителната чистота на блюдата, която все по-рядко почваше да му прави впечатление, вследствие на скитанията му из континента. Без да се замисля, изтри ножа о долната част на наметалото си, след което отряза едно парче от бута. Да бъдеш 'варварин' определено си имаше своите предимства, които по обясними причини не бе имал възможността да опознае в двореца.

– Вие южняците имате доста странна представа за нас, ам и ние не падаме по-долу. Като гледам не са те учили много на обноски...

– А, учили са ме, мама дори казваше, че имам обноските на някои делегати..

– На чии по-точно?

– На търговските капитани! – принца се разхили на собственото си остроумие, повличайки след себе си смеха на воеводата.

Останалата част от деня премина в яздене към споменатото споменатото село. Без охраната си, воеводата предпочиташе да не се застоява на едно място, защото из земите на Триумвирата шетаха какви ли не отрепки, възползвайки се от разпокъсаните владения на различните воеводства. Когато пристигнаха в Трегир, слънцето тъкмо преваляваше зад далечните планини на запад, които бяха придобили странен червеникав отенък. Нагледникът възрастен мъж, сериозно попрегърбен от годините, забеляза двамата конници едва когато те нарочно спряха пред къщата му досами селския площад.

– Добре дошли, пътници, от къде сте?

– От близко. Да е пристигал един млад конник по-рано днеска?

– Съсипал е горката гадинка от търчане, в хана стои.

"Ханът" беше просто другия вход на къщата на нагледника и той с радост ги отведе вътре, връчвайки юздите от конете им на едно сухо и длъгнесто хлапе.

– Вер, не мога да се стърпя да не ти прошепна нещо.

Воеводата го скастри с поглед за дето беше споменал името му, но все пак се наведе към принца.

– Това село е отвратително схлупено!

– Такова ни трябва, драги, такова ни трябва... – Ларк се огледа и видя Калон в дъното на помещението.

– Добре си изпотил коня ми, чувам.

– Нали ми поръчахте... – младежа се опита да се изправи, но ръката на Вер го задържа.

– Няма нищо, добра работа си свършил. Кажи какво става?

– Срещнах се. Всичко върви според нарежданията освен...

– Освен какво? – вестоносеца или се боеше да спомене нещо, или усилено се мъчеше да намери по-подходящи думи...

– Онази работа с храма...

– Коя?

Калон се наведе още повече към господаря си и обърна тона си на почти шепнешком:

– Казах ти, че ще си навлечеш голяма беля...

– Трай! Ти да си виждал лично нещо такова?

– Не, ама говорят...

– Бабини деветини. И да има по ми се вярва да е работа на някой чародей, от колкото божие дело. Да видим що за цветя ще цъфтят като почнем градежа. Все пак, ще пратим някой по-вещ да се занимае и с тая работа, ако пак им се присъни нещо. Друго научи ли?

– Хората се радват, че ще са си по домовете за жътвата.

– Чудесно, утре продължаваме по пътя си!

* * * * *

Джони разбута с крак огъня, облегна се на големия дъб и се загледа в пламъците. През изминалия ден се бяха разминали с малко пътници и затова притокът на вести от тях бе оскъден. А с първите лунни лъчи Лунел се отнесе на север и го остави сам с мислите му. И с тревогите. Анара бе под твърде голямо напрежение и не беше сигурен, дали ще успее да се справи сама в Даная. И докъде са стигнали приготовленията в Бодар.

Взе едно клонче край себе си и разсеяно го метна в огъня. Той изпращя, сноп от искри се разлетя в тъмното и пламъците за миг станаха малко по-ярки. Конете, вързани наблизо се стреснаха и запристъпяха тревожно.

– Върнах се – прозвуча мелодичният глас на Лунел от другата му страна.

Обърна се към нея и загледа как нежното сияние меко гасне, сякаш потъва в нея.

– Тази нощ по-рано. – отбеляза той усмихнато. Радваше се, че се е върнала. Понякога компанията й му беше досадна, но друг път бе доволен, че има някого до себе си. “Размекнал те е охолният живот, Джони!, помисли си той.

– Ами не ми се размотаваше по хановете, а и облаци се появиха. Не ми се искаше да заседна без път назад.

– Къде ходи?

– На север – ухили се тя. Зачака го да зададе следващия си въпрос, но Джони само се усмихна насреща й. Все още не можеше да я разбере, но започваше да налучква известни особености на характера й. “Докато не реша, че съм разбрал нещо за нея и тя не реагира по абсолютно неадекватен начин”, добави той кисело наум. Но този път не сбърка и Лунел действително не издържа и продължи сама.

– Слуховете се разпростират из земите на воюващия воевода. Той е събитие и хората говорят с охота за него. Та реших да видя какво ще кажат в дома му.

Джони я изгледа изненадано:

– Ходила си в дома му?

– Всъщност не. Спрях се в едно от бившите съседни воеводства. Земите на Тренд още не са изсъхнали от пролятата кръв.

– Видя ли те някой?

– Няколко селяни. Горките, още не могат да се осъзнаят от внезапното осиротяване. Мисля, че и без моята намеса, те вярват в съдбовното възмездие, което неминуемо ще сполети изверга, потъпкал традициите и пресякъл родовата линия.

– Видя ли Принца? – внезапно попита Джони. Тя извърна очи от пламъците и обърна бледото си лице към него.

– Не – каза тихо тя, усмихна се и отново загледа в пламъците.

Джони с мъка сдържа следващите въпроси. Вече знаеше, че е безполезно да разпитва девойката за нещо, за което тя не желае да говори. Опря глава в дебелия ствол на дървото, повдигна глава и зарея поглед в тъмната корона над него.

– Предаде ли съобщението ми в Карея? – попита след малко той.

– Да. В крепостта са разтревожени и мобилизирани. Подкрепленията вече са пристигнали. Занесох и съобщението ти до Дара.... Това не е много лесно, да знаеш – добави тя след малко. – Хората се стряскат като се появя така изневиделица и заявя, че нося вести от Първия съветник на Данайската кралица.

– Чудя се защо ли – засмя се Джони. След това погледна тревожно към нея.

– Но ти им даде писмата, нали?

– Не, държа си ги за спомен от теб – звънна сладко гласът на Лунел. – Разбира се, че им ги дадох, успокой се. Заповедите ти ще бъдат взети под внимание.

Загърна се плътно в тъмното си наметало и протегна ръка към огъня.

– От изток се задават тежки облаци. – продума Лунел замислено докато съзерцаваше пламъците. – Бурята се придвижва бързо и утре по някое време ще се изсипе над воеводата и неговите хора. Това ще ми попречи да се върна там.

– Не е и необходимо. Не искам да се мотаеш край тях. – каза твърдо Джони.

Девойката го стрелна обидено с поглед.

– Няма да ми казваш какво да правя – измърмори тя и му обърна гръб. След малко стана, понечи да тръгне към мрака на гората, но се спря. Обърна се отново към него и на лицето й се появи загриженост.

– Ти май ще трябва да поспиш, нали? Ще се мотая наоколо и ще следя да не се появи някой.

– Благодаря – усмихна се Джони и се зави добре с топлото наметало. “Да, май наистина взех да свиквам с нея, след като тая внезапна загриженост не ме изненада.”, усмихна се той. Но остана нащрек почти цяла нощ.

* * * * *

Глава на StiLin

Дъждът плющеше в крилата му. Бе мокър до кости и едвам се задържаше във въздуха. Въпреки това продължаваше да лети разкъсвайки сивата водна пелена. Скоро в далечината забеляза светлинките, които търсеше. Имаше чувството, че е летял цяла вечност. Насочи се към идеалния пръстен на храма. Символът на Майката и нейна крепост. Трябваше да открие Таис. Но как? Съсредоточи се. Повика я с мисълта си. Усети как зовът му се носи из въздуха и претърсва всяко кътче търсейки отговор. След дълго лутане почувства познатото чувство на силна, дива страст. Бе сигурен, че е тя и го е усетила. Беше затворена в стая без прозорци на най-горния етаж. Огледа се наоколо, но не видя никой. Явно всички се бяха сврели на топло и сухо в къщите си. Благодари на дъжда за прикритието и се приближи до външната стена на стаята – килия. Постави длани върху студените камъни и затвори очи. Пръстите му се вкопчиха във хлъзгавата скала. От силата с която стискаше кокалчетата му побеляха. Започна да шепне някакво заклинание. Бавно и монотонно думите се редяха като приспивна песен. Но бяха остри като длето. Сякаш пробиваха камъка. И наистина – твърдата скала се пропука. Малки люспи камък се отрониха и бяха повлечени от водата към подножието на хълма.. После ги последваха други. Заклинанието набираше мощ. Появиха се ледени кристалчета, които скоро покриха цялата стена. Просмукаха се в камъка и разкъсаха стената отваряйки голяма дупка във формата на идеален квадрат.

– Здравей, красавице! Какво ще кажеш за една разходка под дъжда?

Изпепеляващият поглед на Таис му даде да разбере, че колкото и да се радва, че я спасява, е невероятно бясна. Но когато понечи да му го каже, вратата се отвори и вътре влезе Беона. Няколко мига й бяха нужни, за да разбере какво се случва и да се хвърли към Таис. Но по средата на пътя замръзна. Лицето и се изкриви в ням вик на ужас. В очите и се четеше разкъсваща болка. Хвана се за гърдите и се свлече на пода. Повече не мръдна. Зигур отпусна юмрука си. Тя бе мъртва. Погледа я известно време и се обърна към жрицата.

– Тръгваме ли или ще чакаме цяла Силосия да дойде да ни изпрати?

Вместо отговор Таис се приближи и го прегърна.

– Знаех, че ще дойдеш?

– Аз също! – Той хвана с пръсти брадичката й и я целуна. После разпери криле и я отнесе далеч от мрачният й затвор.

* * * * *

Глава на fizik

Яздеха почти до пладне без да продумат. Накрая очевидно скуката надви Ерис:

– Как е истинското ти име?

Сим незаинтересовано зяпаше пейзажа наоколо и се поклащаше върху коня си.

– КАК Е ИСТИНСКОТО ТИ ИМЕ?

– Вал де Гривярд – неохотно отговори той.

– ЗАЩО ТОГАВА ТЕ НАРИЧАТ СИМ ФОН ТОТЕНКРАНЦ?

– Кой?

– Къде?

– Кога?

– Кой лагер?

Ерис реши да прекрати игричката:

– ТИ ЛИ СИ СИМ ФОН ТОТЕНКРАНЦ?

– Да.

– ТИ ЛИ СИ ВАЛ ДЕ ГРИВЯРД?

Ерис се намръщи:

– НЕ МОЖЕ ДА СИ И ДВАМАТА, НАЛИ ТАКА?

– Да, не може да съм и двамата – съгласи се Сим.

Графинята раздразнено изсумтя, спътникът й започваше да й лази по нервите, затова реши да смени темата:

– ЗАЩО ПРЕВЗЕ ВАРГАС?

– Не съм.

– КАКВО НЕ СИ?

– Не съм кон, не съм дърво, не съм трева… – започна той с монотонен глас да изброява.

– СПРИ! – Сим дръпна рязко поводите на коня си и го закова на място, а после продължи все така монотонно:

– … не съм небе, не съм земя, не съм слън…

– МЛЪКНИ! – той веднага затвори устата си. Дълго яздиха в мълчание, когато Ерис го стрелна с поглед и се изкуши да попита:

– ЗАЩО НЕ НОСИШ ОРЪЖИЕ?

– Кога? – гласеше невинният отговор. Графинята помълча за миг и преформулира въпроса си:

– НОСИШ ЛИ ОРЪЖИЕ СЕГА?

– Да.

– НЯМА ДА ТИ ТРЯБВА ПОВЕЧЕ!

Сим проследи с печален поглед полета на любимото си оръжие, не се бяха разделяли от години, но нищо не каза. Продължиха да яздят мълчаливо.

Болката. Можеше да даде име на всяка болка, която го изтезаваше с изпилените си зъби. Малката пулсираща болка, болката, която блъскаше с чукове по главата му, разкъсващата болка като от препускащ табун коне и накрая всепомитащата, размазваща болка, която размиваше същността му и ехтеше като камбана. За всичко беше виновен гласът й. Графинята. Ерис. Мразеше я, мразеше я до болка. Мразеше я заради болката. Опитваше се да съвземе, да събере останките от предишното си аз, но тогава идваше нейния глас и болката се завръщаше – още по зловеща и болезнена, стъпкваше това, което беше и убиваше волята му.

Привечер графинята си хареса малка долчинка и реши да спрат да пренощуват. Обърна се към Сим:

– Напали огън!

– Напали си го сама! – озъби й се той.

– НАПАЛИ ОГЪН! – болката го шибна с такава сила през лицето, че залитна. Мълком се приведе и засъбира съчки и изсъхнали клони. Привърза конете към близко дърво и след като огъня се разгоря, приготви малка вечеря от сушеното месо, което носеха със себе си. Ерис се наслаждаваше на ясната нощ, небето бе обсипано със звезди, луната също надничаше иззад клоните на дърветата. Сим се почувства малко по-добре, лунната светлина сякаш успокояваше препускащите коне в главата му, чувстваше само тъпо бумтене.

– Нямали да хапнеш нещо? – попита го графинята

– Не съм гладен – измърмори той и бързо добави – Наистина не съм гладен! Няма нужда да ми заповядваш да ям. – и я погледна накриво. Взе една суха вейка, повъртя я из ръцете си и рече:

– Навремето в Селения бях магьосник в едно малко селце… Хубави времена бяха, сити… Имаше един старец там…

Графинята го подкани да продължи.

– Мъдър старец… На много неща ме научи – за билките, за дърветата. За хората, за душата им и за тялото им – Сим въздъхна, счупи пръчката на две, после вдигна поглед към луната и рече:

– А луната е толкова красива, не мислиш ли, Ерис? – графинята неразбиращо сви рамене, не виждаше логика в думите му, но погледна към небето. Сим с рязко движение заби двете клечки в ушите си, режещата болка го накара да изпищи и да се привие. Ерис стреснато подскочи:

– Какво… ?

Тишина. Червената пелена пред очите му се разкъса. Светът бе станал странно тих и чужд. Изправи се бавно и се огледа. Виждаше пламъците на огъня, но не чуваше припукването на догарящите клони, виждаше танцуващите сенки на дърветата, но не чуваше вятъра. Тишина. Без болка. Погледна към графинята, видя слисаното й лице, мърдащите й устни и се усмихна. Наведе се, взе една главня от огъня и тръгна към Ерис. “Сега ще ти покажа какво е болка, скъпа графиньо”, помисли си той, “къде ли ще отиде гласът ти, ако теб вече те няма?”

* * * * *

Глава на Jaar

Вече цяла седмица се възстановяваше от раните си. Преумората и изтощението също взимаха много от слабите сили, които се опитваше да събере, за да ускори лекуването. Досега дните се сливаха в тревожни бълнувания, безпаметен сън, тежка миризма на пот, рани и мехлеми…

Ти’сейн с радост вдишваше свежия въздух след дъжда, който бе валял тази сутрин. За първи път от битката насам, мислеше разумно. Треската бе преминала и той се чувстваше по-добре. Дори направи няколко кратки разходки в стаята си.

Незнайно защо го бяха настанили някъде по ниските етажи. Прозорците гледаха на запад. “Към Даная.”, помисли Ти’сейн. “Дали Анара е подписала договора?” Бързо отпъди този въпрос от главата си. Нямаше време за това сега.

Не бе успял да види нищо през прозореца и чакаше с нетърпение Брет, който му бе обещал, че ще дойде да му разкаже всичко след обяд. Погледна към подноса, по който не бе останало почти нищо – това бе и първото му нормално хранене след като го раниха. В този миг вратата се отвори и Воинът каза:

– Добро дете. А сега хайде обратно в леглото.

Ти’сейн се ядоса не толкова от думите му, колкото от сериозния тон, с който ги каза. Вместо да го послуша, той седна в креслото, на което се бе облягал досега.

– Стига, Брет. Вече оздравявам и скоро ще съм на крака. Дори смятам, че до няколко дни ще мога отново да надничам в чуждите огледала. – детска усмивка озари лицето му. Виждайки я, другият мъж се засмя с глас.

Режеща болка пробяга бързо по тялото на Принца, но само глупавата усмивка изчезна, а той продължи:

– Сега това не е проблем. Има по-важни неща за научаване и за решаване, предполагам.

– Прав си. – съгласи се приятелят му и заразкказва: – Този Велиан се оказа умно момче. – Ти’сейн предположи, че става дума за младия благородник, когото не познаваше. – Малко след оттеглянето на Първосвещеника и на войниците на Магистратите, Микас и Гар припаднаха. Огнената стена се стопи, а младокът поведе цялата войска, която бяха събрали, навън. Бе оцеляла поне половината и бойците все още се държаха.

С изненадващо нападение принуди войската на Магистратите да се оттегли в долината и сега подстъпите към платото са отново наши. През следващите дни закърпихме крепостната стена, но й трябва още много рабора. По негово настояване изградихме временни укрепления по проходите, където бихме могли да удържим продължително време дори многоброен противник.

Велиан не смята, че Магистратите ще ударят скоро, особено след загубите, които претърпя войската им при оттеглянето си от платото. Но иска да е добре подготвен за предстоящата битка, когато и да е тя и не дава мира на хората си. А другите благородници го слушат и винаги се съгласяват с него.

– Амбициозен младеж. – прекъсна го Принцът. – И каризматичен. Обещах му град, ще го има. Но ще трябва да си го построи.

– От днес се зае и с това. Изпрати една бригада, която да помага на хората в градежите.

– Впечатлен съм. – поклати глава Принцът.

– От долината дойдоха бежанци. Не само селяни. Казват, че оцелелите войници на Съвета са побеснели. Няма достатъчно храна и са започнали да безчинстват.

Започваше да се чувства все по-добре. Но не заради хорските страдания, а защото все повече търсеха сигурност в Тиен’хара. Доверието на народа растеше, което само го радваше.

– Нещо друго? – попита нетърпеливо Ти’сейн.

– Да. Още една добра новина. Донякъде. Комитът отговори на предложението ти. Приема го, но иска някои допълнения. Предимно войници, от които се нуждае спешно, тъй като западният му съсед, воеводата Бараян, е загубил половината си армия, ако не и повече, в някакво “глупаво и безсмислено увлечение”, както Комитът го нарича в писмото си. “Време е силните да се съюзят.”, казва той. Иска да превземе земите на Бараян и му трябва военна подкрепа.

– За съжаление изгубих връзката си с Умбра. Опасявам се, че Първата и Съветът може да ни счетат като заплаха и да ударят първи. Тогава аз ще имам нужда от подкрепата му. Изпрати известие до градовете, че се извърша доброволна мобилизация с добро заплащане. Нека гарнизоните бъдат намалени на половина.

– Ти’сейн? – несигурно попита Воинът.

–Да, Брет, обмислил съм го. Няма време за колебание. Времената стават тревожни, силите се раздвижват. Трябва да действаме.

Трудно му бе да стане от креслото и Воинът му помогна. Ти’сейн се настани в леглото, опрял гръб на няколко големи възглавници.

– Изпрати нужните писма, както и уверение до Комита. Скоро ще получи подкрепления от Тиен’хара, но ще трябва да поеме половината от разходите. Все пак владенията на Бараян ще останат за него. – Принцът се усмихна. – И кажи на Маговете да дойдат при мен.

– Ти’сейн, – отново повтори името му, – пристигна един човек, който желае да говори с тбе. Помогна много след битката…

– Кой? – изненада се Принцът. Не вярваше толкова скоро след вдигането на знамето, някой да пристигне лично в крепостта.

– Името му е Каверън. – простичко каза Брет.

– Каверън?! – Ти’сейн не можа да сдържи изненадата си и се надигна от леглото. Нека и той дойде.

– Явно го познаваш? – надяваше се да разбере повече Воинът, но не получи отговор. Мъжът със сребристите очи бе потънал в размисли, а той се забърза да изпълни нарежданията му.

Маговете не стояха дълго. Разбра, че Танх е помогнал, засилвайки огнената стена, която е щяла да се разпадне под ударите на свещениците, но не спомена нищо на озадачените Гар и Микас.

Корвейл трябваше да предаде на няколко Мага, да се отправят на север, към Комита, повеждайки четвъртия Отряд на кръвта. Щяха да завършат обучението си в крачка. Трябваше да пристигнат и допълнения за Отрядите в крепостта.

Тримата си тръгнаха бързо и скоро в стаята плахо влезе Каверън. Състоянието на Принца не го изненада, по-скоро му донесе някакво облекчение. Той започна разговора направо, открито:

– Не мога повече, Ти’сейн, не издържам. – погледна го в очите и продължи: – Тегли ме в три посоки и трябва да избера една от тях най-накрая.

“Или Таис те е пратила, за да научи нещо повече.” – предпазливи мисли се прокрадваха зад сребристите очи.

– Някога ти ми предложи нещо, което аз отхвърлих. Сега те моля да ме приемеш, да ме спасиш.

– Кръвта е силна, Каверън, предупредих те. Но клетвите, които си дал като Щит, те обвързват. Въпреки че би могло да се направи нещо…

– Тиен’хара ще приюти един Щит, който предава своята жрица?

– Не ме карай да размисля, Каверън. – гласът на Ти’сейн стана леден и режещ. Има цена, която да те освободи от клетвите ти и която да измие предателството от ръцете ти.

Щитът замълча в очакване.

– Искам рецептата за отварата. Веднага. А още тази вечер заминаваш на север. Ще командваш войските, които изпращам в помощ на Комита. Когато се върнеш, ритуалът ще бъде проведен. Ще изоставиш миналото и ще се преродиш като Воин. Това е. Приемаш ли?

Каверън зареди имената на различни билки и вина, от които се правеше отварата. Ти’сейн внимателно слушаше, чудейки се дали с всяка дума Щитът се обвързва все повече с Тиен’хара, или просто се опитва да го заблуди…

Брет се върна да докладва за свършеното, а Принцът му каза:

– Благодаря ти, приятелю. Нямаше да се справя без теб. За днес искам да те помоля само за още едно нещо – донеси ми всичко, свързано с Неа, които намериш в купчините книги.

– Купчините вече са подредени в малка библиотека – Корвейл позволи на по-талантливите си ученици да свършат тази работа.

– Ученици?! – неразбиращо попита Принцът.

– След битката започна да преподава уроци на децата в крепостта. Каза, че не трябвало да има необразовани хлапетии в столицата на древна Тиен’хара.

Ти’сейн се засмя, но следващият въпрос го накара да стане оново сериозен.

– За какво и е Неа? Да не искаш да ходиш там? – Брет бе загрижен и съвсем се уплаши, виждайки отново фанатичен блясък в сребристите очи.

– Има неща, които трябва да направя, Брет. Пътуване, на което да тръгна, независимо, дали го искам или не.

* * * * *

Глава на Andras

Вятърът безмилостно гонеше тежките облаци, закриващи луната над северните равнини. Вече проблясваха първите светкавици и дъждовната пелена замъгляваше образа на двете близки села.

– Времето се разваля, Венарех, трябва да спрем!

– Отлично знаеш заповедите на Негово Светейшество и лично Майката ви е наредила да му се подчинявате. Трябва да стигнем възможно най-бързо. Продължаваме!

– Добре, обаче се моли на Халид да ни закриля!!! – Силосийката отговори троснато и обърна глава напред. Не беше свикнала да бъде командвана от мъже, още повече с такова високомерие. Ндегето се сниши в отговор на подръпването на юздите му и останалите три птици, които летяха на двайсетина метра зад него го последваха. Ездачката на второто животно се доближи до водачката си и изкрещя, но гласът й почти изгасна в трясъка на поредната гръмотевица:

– Слизаме ли?

– Не, тоя... Иска да стигне възможно най-бързо!

– Проклят... – нов тътен изпълни равнината, оповестявайки за първите едри капки дъжд, които паднаха върху летците.

– Достатъчно! Ако продължим така няма да стигнем до никъде.

– Казах ти да продължаваме!

– Разпервай ръце и продължавай, като щеш! Не ми се мре! – силосийката дръпна със все сила ремъците, прикрепени към роговицата на ндегето, но то успя да се снижи само един-два метра, след което силен порив на вятъра го запрати обратно нагоре. Птицата инстинктивно направи няколко маха, за да запази равновесие и двамата ездачи се разтресоха в неудобните си седла. Дъждът за секунди се превърна в същинска водна завеса около ездачите, които вече едва се виждаха един друг. Свещеника се обърна, за да погледне останалите, но успя да види само проблясващото копие на една мълния, удряща птицата зад тях, а оглушителния тътен сякаш разби ушите му.

– В името на Халид, извади ни от тоя ад!

– Не мога, глупако! Вятърът ни издига! – Венарех се вкопчи в седлото си и започна да нарежда молитвите си една след друга; за пръв път от толкова години усети че се моли с ревността на отшелник.

– Вие госпожо, може да сте голяма магьосница, не ви знам, ама ще се обзаложа, че такава буря, като снощната, не сте виждали и няма и да видите.

– И на колко ще се обзаложиш, мулетарю?

Коломан усети рязката нотка в гласа на пророчицата и предпочете да помисли, преди да каже нещо, възцарявайки тишина поне за минута. Алзира хвърли бегъл поглед на околността и потъна в мислите си сред тишината. Няколкото видения й бяха подсказали къде трябва да търси принца, в следствие на което в последните дни тя се занимаваше повече с първоначалната си цел - изучаването на света около нея. Изглежда никъде нямаше такова нещо като магьоснически общества, или ако те съществуваха - едва ли много хора ги знаеха. Единствено жриците на Умбра можеха да представляват нещо подобно, но от това, което беше успяла да научи за тях, можеше да се извади само заключението, че тяхната основна сила е не знанието, а разврата.

– Всъщност, госпожо, като се замисля...

Елфата изсумтя, огледа още веднъж голата равнина и забеляза нещо кафяво, мержелеещо се във все още подгизналата трева.

– Я вместо да мислиш отиди да видиш какво е онова там!

Мулетаря слезна от животното си и се запъти клатушкайки се към странната точка с най-мързеливата си походка. Алзира спокойно продължи мислите си, но тъкмо, когато вече беше решила, че Коломан никога няма да се дотътри до точката, той застина на едно място след което се впусна с ужасяващи крясъци обратно, търчейки с невероятна за дребните си нозе пъргавина.

– Х-халид всевечни, какъв у-ужас. У-убили са го горкия и са го оставили да си изгние. Казах ви, че диваци живеят по тия места!

– Спри да пелтечиш, кого са убили?!

– С-с-свещеник, госпожо, на Халид служител! Земята да се разтвори под тях дано.

– Свещеник ли? – магьосницата на свой ред се изуми, слезе от мулето си и се запъти към трупа. Оказа се, че мулетаря все пак беше прав – на сред тревата стоеше сгърчената фигура на жрец с лице застинало в гримаса на ужас. Тялото беше не просто студено, а сякаш извадено от леден блок.

– Как тъй... – Алзира се озърна в почуда и малко, по-далече от трупа забеляза на огромна птица и ездачката й, на половина потънали в калната земя. Изглежда в ужаса си, Коломан въобще не го беше забелязал.

– А, ясно. Сега въпросът е защо ви е трябвало да летите чак до тука и в такова време. – магьосництата внимателно затърси из дрехите на мъртвеца нещо, което да й даде отговора на въпроса, докато най-накрая извади от пояса му плътно затворен меден тубус.

– Какво пише в писмото, госпожо?

– Значи все пак имало едно нещо, което е по-голямо от страхливостта ти – любопитството! Пише че е паднал от небето! Вземи едно от мулетата и се разтърси наоколо! Трябва да има още трима като тоя. До два часа да си се върнал, смей да ми изчезнеш!

- От небето паднал?

– Съвсем да, отивай да търсиш и останалите! – магьосницата изчака неохотно отдалечаващия се Коломан да яхне животното си и прочете писмото още веднъж. "Значи голямия кръст на картата – оня храм са го оплячкосали, ще видим дали поне стените си стоят, и без туй ми е на път. Какво толкова обаче, ще правят всички тези свещенници в столицата...Няма да е зле да взема да оведомя кралицата!" Елфата се концентрира върху писмото и се опита да изпрати образът му пред очите на Анара. Може да беше изтощително, но пък разполагаше с предостатъчно време и никой, който да я безпокои.

* * * * *

Трябваха й няколко мига, за да свърже ивичките кръв, стичащи се по шията му с безумният блясък в очите и застиналата му усмивка. Ерис вложи цялата сила в Гласа, но не постигна никакъв ефект. Нямаше избор, нямаше и време. Ръката й се стрелна към стегнатият кок, събиращ косите й. Камата полетя и факлата падна на метър от нея. Сим погледна изненадано ръката си. Острието, не по-дълго от педя бе я пронизало малко над китката чак до красиво инкрустираната дръжка. Ерис плавно се изправи и пристъпи към него. Силите го напуснала и той се свлече на земята с вперен поглед в жрицата. Ерис поклати глава при вида на клечките, стърчащи от двете страни на главата му. "Безумие. Пълно безумие." Наведе се над ръката му, хвана я със своята, притисна я към земята. Погледна го в очите:

– Ще боли...

Едва ли я чу... Обхвана с другата си ръка дръжката на камата и рязко я издърпа. Усети как тялото му се стегна и той загуби съзнание. Така бе по-добре, особено за болката, която му предстоеше. Скъса парче плат от роклата си и стегнато го върза над раната. Трябваше да побърза, за да не изгуби много кръв. Издърпа от дисагите нощницата си и я накъса на ивици. Приближи до неговия кон и зарови из дисагите му. Усмихна се. Бе сигурна, че е взел вино. Не бе особено подходящ лек, но бе по-добре от нищо. Върна се при него и обля раната на ръката му с алкохола. Взе парчетата плат, накъсани от нощницата й и превърза раната. Огледа творението си и повдигна рамене - по-добре от това не можеше. Сега предстоеше трудната част. Сгъна наметалото и го постави под главата му. Намокри парче плат с вино и внимателно обърса кръвта около ушите му. Слава на боговете, пръчките не бяха проникнали дълбоко. "Явно е притиснал някакви точки на слуха..." Бавно и внимателно измъкна първо едната, после другата клечка. Странно, нямаше много кръв, но това още нищо не означаваше. Не можеше да се похвали, че особено разбира от лечителство. Проми раните с вино и овърза главата му с останалите парчета плат.

Седна до огъня и се замисли. Дотук бе с безпроблемното пътуване. Огледа проснатото тяло на Сим. Не можеше да го качи на кон, не и в това състояние. Огледа преценяващо близките дървета. Нямаше нужда да губи време в бездействие. Откачи от дисагите на коня му малката секира и се запъти към близкото дърво. Отне й няколко часа време да стъкми носилката от отсечените клони и наметалото. Оставен без надзор огънят догаряше, но небето просветляваше в очакване на изгрева. Сим потръпваше неспокойно и простенваше. Примъкна носилката до него и напрегна сили да го преобърне върху нея. Той промърмори нещо в треската си, докато го наместваше за път. Привърза носилката за коня му. Яхна своят, държейки за юздите конят на Сим и потегли към изгрева. Чувстваше се ужасно уморена, но зовът на Окото на водата й даваше сили да продължи в правилната посока.

Яздеха целият ден без да срещнат жив човек по пътя. Теренът от равнинен премина в хълмист. Сим бе започнал да бълнува и това я тревожеше. По залез слънце видя в далечината светлинките на селище и това й даде сили.

Селцето не бе голямо. Ерис слезе от коня и почука на портата на първата къща. Изчака, но никой не отвори. Почука по-силно. Ослуша се. Освен неспокойното дишане на Сим, чу приближаващи се стъпки. Портата се открехна и на вратата се появи мъж на средна възраст. Огледа я бегло и задържа погледа си на мъжа в носилката.

– Какво ще желаете, госпожо.

– Подслон и храна за мен и спътника ми – кимна към носилката – и лечител, но спешно – плащам добре.

За да потвърди думите си, постави в ръката му две златни монети. Мъжът ги погледна намръщено - не искаше неприятности, но златото си бе злато – никога не бе излишно.

– Влизайте. Ще пратя жената да повика лечителката.

– Ще се оправи ли? – Ерис кимна към Сим. Бяха го сложили да легне на единственото легло в стаята, която Сихар можа да им осигури. Ерис нямаше претенции – и без това едва ли можеше да си позволи няколко часа сън. Възрастната жена, която бяха повикали – лечителката на селото, бе промила раните му и ги бе намазала с някакви мехлеми. Ерис внимателно я наблюдаваше. Жената бе оставила единствено превръзка на раната на ръката. Раните на главата не кървяха и тя твърдеше, че намазани с мехлем, под въздействието на въздуха щели да заздравеят по-бързо.

Старата жена мълчеше и малко преди Ерис да повтори въпроса си, проговори.

– Ще оживее. Само да премине треската – изгубил е доста кръв. – замълча за момент – Раната на ръката не е страшна – трябва й време, но ако ме питате дали ще чува отново, отговора е не зная. – погледна жрицата в очите – Направихме каквото можахме, останалото е в ръцете на Халид.

Ерис кимна и плати на жената.

Нощта бе тежка. Сим се мяташе и говореше несвързано.

– Трябва да предупредя Вер... Къде е Кип?... Проклета жрица... Гласът... Няма ли да замълчи проклетницата... Болиии...

Ерис слушаше и сменяше кърпите мълчаливо. "Значи това било. За пръв път чуваше гласът да причинява болка някому." Поклати глава и застина - в леглото не бе Сим, а дете. Миг по-късно – мъж с могъща физика. Трансформациите продължаваха и преодоляла първоначалната изненада, жрицата ги следеше с любопитство.

Зазоряваше, когато Сим заспа. Дишането му стана равномерно и Ерис се предаде на съня. Спа няколко часа. Постоя известно време наблюдавайки спокойният сън на Сим и обмисляйки ситуацията. После тръсна глава и се надигна – налагаше се да прати вест в Умбра, както и още една – по-специална. Тихо излезе от стаята.

Слънцето се бе издигнало високо, когато се събуди. Хана – жената на Сихар, бе в стаята, надигнала главата на Сим и внимателно му даваше топла супа. Ерис отметна одеалото и се приближи до леглото. Усмихна се на Хана, седна на края на леглото и погледна строго Сим в очите.

– Това, което стори бе много глупаво, Сим.

Сим не реагира. Гледаше я с празен поглед без да даде знак, че я чува или разбира. Жрицата продължи.

– Не можем да си позволим повече почивка, Сим. Бих те оставила при тези добри хора, но не мога да си го позволя – нужен си ми. – изчака Хана да затвори вратата след себе си и продължи - Търся нещо важно, което се намира на югоизток. Говорих със Сихар. След два дни езда навлизаме в земите на Комита, а оттам ни чакат още шест дни до столицата. Вече изпратих вест да предупредя за своето пристигане като посланник на Умбра, заедно с моят Щит – замълча за момент – това си ти, Сим. Видях вече какво можеш тази нощ и съм сигурна, че ще се справиш и тогава. Веднъж приета от Комита, аз ще мога да преговарям за това, което търся, а ти ще бъдеш свободен да вървиш при своя воевода. Имаш думата ми.

Сим мълчеше и гледаше разсеяно. Ерис взе купата със супата, повдигна главата му и му подаде да пие. Той се поколеба за миг, а после отпи. Тя кимна одобрително и се усмихна.

Щом залезе слънцето Сихар и Хана ги изпратиха до края на селото. Ерис им даде по още една златна монета и помоли да не споменават, че са ги виждали. Хана се наведе над носилката, за да завие добре Сим с одеалото, който в отговор се усмихна. Лечителката бе казала, че вече може да язди, но Ерис не искаше да рискува за нощният им преход. Бе взела със себе си мехлемите и внимателно бе изслушала указанията на възрастната жена за нанасянето им.

На другият ден Сим без да пророни дума отвърза носилката и се качи на коня си. Ерис го погледна дали седи стабилно на седлото и останала доволна от видяното, кимна и подкара коня си на югоизток. Заслуша се. Няколко мига по-късно чу зад гърба си конски тропот. Усмихна се на себе си. Девет дена по-късно стояха на хълма. Под тях се простираха стените на Терновион

.