Сенки на Север – I част

Джони бързаше по коридора към кабинета на Кралицата. Предадоха му, че го вика незабавно при себе си и че не е сама. Чудеше се дали най-после не са получили вести за принца.

Когато влезе, завари Анара, удобно разположила се зад бюрото си, да разговаря с Ланис. Край краката на момичето са бе свил Спирит, но момента в който Джони влезе в стаята, кучето скочи бодро и претърча през стаята с размахана опашка да го поздрави. Девойката също чу шума от отварящата се врата и се извърна към него. Лицето й беше по-бледо, отколкото го помнеше, но с все така отнесен поглед. Забеляза синини от пръсти по кожата на ръцете й и се почуди, какво ли се е случило с нея.

– Викали сте ме, Ваше Величество. – обърна се той към Анара.

– Така е, Джони. – Лицето на кралицата бе спокойно, но очите й трескаво блестяха. Явно бе получила новини, но не можеше да предположи от какъв характер.

– Вести за Принца?

Лицето й помръкна. Все още нямаше никаква информация за Аркип. Погледна към Ланис, но в този момент тя замислено мачкаше някакво писмо в ръцете си.

– Не, Джони. – тя също погледна към Ланис, сподави една въздишка и продължи:

– Сега е моментът да напуснеш Даная.

Джони не беше изненадан. Бяха говорили за това през последните дни, но пък толкова неща се бяха случили оттогава.

– Мислите ли, че това все още е добра идея?

– Не. – отвърна рязко Анара. – Никак даже! Но ти сам каза, че би било най-добре да отидеш лично там. Подготви ли се? Искам да тръгнеш още днес.

– А тя съгласи ли се? – кимна той към Ланис.

– Да, тръгва с теб. – отвърна Анара. Взря се в лицето на девойката пред себе си и се усмихна. – Обеща да ти помогне. Всъщност, обеща да Ни помогне. Отчасти вече го направи – тя се усмихна доволно.

– Аз не давам обещания, Ваше Величество. – прозвуча равният глас на Ланис. – Казах само, че звучи забавно. Ще потърся някои от познатите ми – мисля, че и те ще се заинтригуват. В крайна сметка ще обогатят репертоара си.

Главата на Джони леко са замая.

– За какво става дума?

– Ланис ще ти обясни по пътя. Мисля, че това ще ти осигури и добро прикритие. – Анара се изправи отиде до прозореца и вдиша дълбоко свежия въздух. Лек полъх на вятъра погали свободно пуснатите й коси.

– Говорих и с Драгън. – обади се внезапно Кейдж. – Смята, че все още има сили за някоя и друга магия. Иначе казано, Вашият съветник Кейдж ще бъде виждан в двореца, докато аз самият отсъствам. Погрижих се и за армията. Разширих правомощията на Брентън...

– Брентън е прекалено млад за това – рязко го прекъсна Анара.

– Имах предвид Брентън – баща. А ако синът е наполовина толкова добър, колкото е бащата, армията на Даная ще може да разчита на добро командване и за в бъдеще.

– Но ти ще се върнеш, Джони. – думите на кралицата прозвучаха като молба.

– Разбира се – усмихна се Кейдж. Обърна се към Ланис: – Тръгваме до половин час.

Ланис му се усмихна вяло насреща и се изправи. Спирит, който отново се бе настанил край нозете й, повдигна разтревожени очи към нея, изправи се и мушна глава под отпуснатата й длан. Тя разсеяно го погали и тръгна към Джони.

– Не сме приключили още.

Джони и Ланис се извърнаха към Анара. Тя се беше подпряла на бюрото, а ръцете й си играеха с нежна сребриста верижка.

– Ланис ми каза, че селенитите все пак са се появили, Джони.

Той се извърна към момичето до него и иронично се усмихна.

– Рязко подобрение на паметта, а?

– Не се заяждай – сряза го невъзмутимо тя. Погледна към кралицата, сви рамене и разказа бавно и спокойно за Америл. – Не знаех, че е от тях. – каза тя накрая.

– Искаш да кажеш, че не си го усещала? Мисля, че лъжеш.

Тя вдигна очи към лицето му.

– Не виждаш, не чуваш и не усещаш неща, които не искаш да видиш, чуеш или усетиш. – усмихна се леко и добави: – Ти сам би трябвало добре да знаеш това.

Джони я изгледа с недоумение.

– Не ми каза как си се измъкнала от затвора си – обади се кралицата.

Ланис потрепери. Приближи се до една масичка и си отля чаша вино. Държеше чашата несигурно с две ръце и внимателно отпи.

– Хвъркатият приятел на Джоррам ме измъкна.

Анара затаи дъх.

– Какъв приятел?

– Елф – големи черни криле, висок, красив и злобен.

Споменът за душещи черни криле и страх заляха кралицата. “Джоррам е организирал покушението срещу мен!”. Лицето й леко пребледня.

– И защо го е направил?

– Кое?

– Защо Първосвещеникът е пратил “хвъркатия си приятел” да те измъква?

– Иска ми услуга. Засега плановете му май съвпадат с вашите. Така, че аз ще бъда изключително услужлива и мила с всички ви. – тя се засмя и лицето й се оживи. – Е, какво, ще тръгваме или ще си говорим?

Джони изчака отговора на кралицата.

– Вървете – каза тя.

* * * * *

Глава на Lannis

Хлапето тичаше в бързо притъмняващата вечер. Беше на около 5 години, с дълги до раменете тъмни коси, облечено в топли, но вехти дрехи. От време на време се препъваше в някой корен, залиташе, но инстинктивно възвръщаше равновесие и продължаваше да тича. Светлинките на селото пред него се приближаваха все повече. След малко то се шмугна през една врата и се хвърли в полите на майка си. В първия момент тя реши, че това е внезапна проява на силна детска обич и нежно го погали по главата, но когато то вдигна уплашените си очи към нея, по лицето й плъзна тревога.

– Какво има?

Малкият стисна полите й в юмруче и я поведе навън.

– Какво става? Къде е брат ти?

Малкият продължаваше да дърпа полата й.

– При Храма – смутолеви той, докато се отдалечаваха от селото.

Сърцето й се сви.

– Какво сте правили при Храма? Там ли е брат ти?

Хлапето наведе виновно глава. Ролите се смениха и сега жената почти влачеше детето след себе си. Скоро стигнаха до обгорелите руини. Жената внезапно спря и ахна от изненада.

Тънкият сърп на луната и пръснатите из небето ярки звезди успяваха да преборят мрака на настъпващата нощ. Но не беше само това. Черните руини бяха отрупани с бели сияещи цветя. Нови цветове се разпукваха от време на време. Нежен, упойващ аромат се носеше около мъртвия храм. Жената протегна колебливо ръка към един цвят и го откъсна. Изведнъж белотата на нежните листенца бе разядена от пепеляви петна и за секунди цветето се превърна в мъртва дрипа. Тя извика от изненада и се отдръпна.

В този миг жената съзря другия си син, навлязъл между останките на величествения Триъгълник. Видя и сияещата девойка пред него и се втурна към тях.

Непознатата се извърна към майката. Лицето й беше тъжно, а бляскавите й черни очи сякаш преминаха през приближилата се жена и се зареяха отвъд.

– Храмът на Халид е осквернен. – каза го тихо, но в тишината думите й се чуха ясно и отекнаха в уплашеното сърце на жената. Усещаше се като хипнотизирана от черните, вперени в лицето й зеници.

Сияйната сведе поглед към ръцете на момчето и сякаш придърпа погледа на майката към тях. Там имаше мъртви пепеляви цветове. Момчето я погледна уплашено, протегна ръка и каза:

– Бяха за теб.

Тя бързо ги грабна от ръцете на сина си и ги захвърли надалече. След това го прегърна, сякаш се опитваше да го защити.

Сияещата девойка ги погледна, а след това погали един цвят.

– Проклятие ще тегне върху тези, които сринаха храма и оскверниха свещена земя. Проклятие ще застигне и всички около тях. – каза го спокойно, не като заплаха, а сякаш разказваше легенда. Но думите й се врязаха в душата на жената и я вледениха. Страхът й нарасна когато девойката изчезна пред очите й сред бързо разсеяла се бяла светлина.

Жената прегърна по-силно детето си, след това го хвана за ръка и го изведе от руините. Там сграбчи ръката на другия си син и бързо се отправи към селището.

Разказът й бързо се разнесе сред селяните и след час те се изсипаха край отрупаните със сияещи цветове останки на Триъгълника. Сенките на суеверие и страх плъзнаха сред тях и се вкопаха в душите им.

Лунел се помота известно време край храма, дочака тълпата и се наслади на уплашените им лица. Удоволствието й нарасна когато забеляза два-три тънки лунни лъча да се спускат към хората.

* * *

Джони седеше в един тъмен ъгъл в хана и замислено пиеше. От време на време хвърляше бърз поглед на посетителите наоколо. Въпреки смутните времена пътищата и хановете бяха все така оживени. Беше успял да разкаже няколко истории, че и да събере малко слухове. И да създаде още няколко. Усмихна се доволно и отпи от виното. Погледът му падна върху чинията с лоена манджа и усмивката изчезна от лицето му.

Лунел отметна качулката от черните си коси и се настани край него. Черните й очи излъчваха самодоволство, а усмивката не слизаше от лицето й. Подразни се – за пореден път не успяваше да усети приближаването й.

– Как става така, че като Ланис обръщаш всичко наоколо, а като Лунел си безшумна като светлината? – попита ядно той.

– Така ли правя? – в гласа и прозвуча невинна изненада, но очите и блеснаха закачливо.

Джони се ухили, но погледът му отново попадна върху чинията и гладът изтри усмивката от лицето му.

– Е, какво стана.

Лунел понечи да заговори, но в тоя момент на масата падна сянката на ханджията. Той трупна пред момичето чаша с вино и чиния, пълна с прекрасно изглеждащи печени картофи и парчета месо, от които се носеше приятен аромат. Джони се задави от изненада, глад и гняв.

– Хей, а защо аз получих това? – викна той след отдалечаващия се ханджия.

– Нямаш правилната физиономия – тихо се засмя Лунел и бутна чинията към него. – Хапвай, аз не съм гладна.

Джони промърмори някаква благодарност и се зае да омита чинията. Спря само, колкото да измърмори “Разказвай” и продължи да яде.

– Ами... беше истинска драма. – започна Лунел. – Руините, някой обгорен череп под краката и моите патетични думи в тишината. Жената загуби ума и дума. Позволих и на двама-трима мъже из околността да ме видят, за повече достоверност. Добре, че и цветята прихванаха. Май Луна бе изключително благоразположена тая вечер. В селото ще се появят поне двама лунатици и след малкото ми представление, хората ще го отдадат на гнева на Халид или на която и да е там сила, пленила суеверните им умове.

– Чудесно. А видя ли приятелите си?

– Двама от тях. Вече са из северните земи. А ти докога ще се мотаеш насам?

– Не е твоя работа – сряза я Джони.

Лунел не се впечатли от грубостта му.

– Неблагодарник – засмя се тя и отпи от виното си.

* * * * *

Глава на Ver Lark

– Каква е тази сбирщина? – сивите очи на Вер недоволно оглеждаха селяните, наобиколили руините.

– Хората са недоволни, воеводо - отвърна Калон; макар и едва десетник, в няколко схватки младежът се бе отличил с невиждана храброст и наскоро Ларк му бе наредил заедно със съратниците си да охранява данайския принц. Между двамата почти връстници тегнеше известно подозрение, но непринудения нрав на младия северняк като че предизвикваше любопитство у важния гост.

– От? – запита кратко Вер.

– Порутването на храма, доколкото разбрахме.

Предводителят отсечено се изсмя.

– А, това ли било... Събери телохранителите ми. Да ги видим тези негодуващи селяни.

Затръбя самотна раковина и след малко бляскавата процесия на воеводата и стражниците му, в разноцветните им брони, се отправи към руините. Скоро достигнаха тълпата. Местните не понечиха да побягнат, но се свиха нервно и го загледаха укорително. Надигнаха се няколко обвинителни възгласа. Вер си проби път до някогашния портален камък и стъпи отгоре му. Виковете се усилиха за миг, ала бързо секнаха, щом блеснаха сабите на стражата.

– Тихо! - провикна се командващият – Воеводата ви ще говори!

Разнесе се мърморене. Вер сложи ръце на кръста си и огледа стотината селяни. В очите му проблясна насмешливо пламъче.

– Защо скърбите и недоволствате? – попита най-накрая; отговори му единствено мълчание, но селяните продължаваха начумерено да го гледат – Е, няма ли кой да ми отговори?

Около четиридесет годишен човек в прилични дрехи излезе напред.

– Вие оскърбитхе жителите на областта – и след известен размисъл добави – Господарю.

Недоволство или не, освен в открито възстание земевладелецът тук бе господар. В същия момент командващият посегна да блъсне човека на колене, но Вер бързо се пресегна и го тупна по рамото.

– Как се казваш?

– Харил, господарю.

– И си?

– Нагледник на селото.

– Не, господарю - наведе глава онзи.

– Нима изгорих къщите ви?

– Не, господарю.

– Поругах гробовете на дедите ви, разпънах старците ви?

– Не, господарю.

– Да отнех парите ви, конете ви, кравите и овцете ви?

– Не, господарю.

– Ами тогава? Жесток ли бях с вас?

– Не, господарю.

– Дадох ли жените и дъщерите ви за забавление на войниците си?

– Не ги дадохте, господарю.

– Значи?

Народът се бе умълчал. Харил колебливо вдигна глава.

– Вие прокълнахте земята ни, господарю.

– Защото изгорих храма ли?

– Да.

– А нима по времето на моя и твоя баща, когато все още почитахме племенните си традиции, и не се кланяхме на чужди богове, тази земя да бе пустош? Така ли беше? Или този чужд бог не може да чуе молитвите ви, когато не сте зад стените на нечий храм, или когато не правите приношения на жреците му? Вашите бащи и деди не са се кланяли на храмове!

– Моят баща, мир на духа му, всяка луна изсипваше чаша вино и чаша вода в корените на дъба, растящ под прозореца му. Наистина обичаше този дъб, но нима той е бог? Майка ми хвърляше стиска сено в морето, но нима то е бог? И нима децата им отраснаха недъгави или малоумни? Да виждате да куцам, или да повръщам слуз и кръв? Нима хазната ми е празна, воините – лекоръки, или сеитбата в земите ми слаба? За да обичаш своя бог не ти е нужен храм, нужна ти е вяра!

Вер не дочака отговор на думите си. Чевръсто яхна коня и, следван от стражниците, се отправи към лагера.

– Наум! Наум! – викът му проехтя още преди да достигне първите постове.

Пълководецът дотича и хвана юздата на коня му.

– Заминавам за Диерон. Приготви стотица почетна стража. Ти поемаш нещата тук. На колко наброява войската?

– Около петнадесет хиляди, воеводо.

– Разпусни четири пети. Нека се приберат по домовете си. Останалите разположи на гарнизон по местните крепости.

– Да, воеводо.

– Доведи ми данаеца и Димар.

* * *

По обед отрядът се разтегли в дълга нишка на север. Диерон бе най-близкият съсед от север. Малко, но богато воеводство, известно със залежите си на каменна сол, от години балансираше из многобройните северни съюзи, без да се свързва военно с никого. Едноименната му столица, обаче, минаваше за един вид свободна земя, в територията на която множество емисари, търговци или шпиони от различните владения отдъхваха и контактуваха свободно помежду си. Самият воевода на Диерон, Дебелият Таргас, държеше безброй връзки и срещу нужното заплащане осигуряваше коя да е от тях.

– Готов ли си за път, младежо? – посрещна го още от вратата; веждите на онзи се извиха въпросително – Утре сутрин, още по тъмно, тръгваме на изток. Както вероятно си разбрал, отвъд новоприсъединените земи лежи воеводството на Тан, един от най-големите ми противници.

– Погледнах картите...

– При този Тан служи един генерал, с който ще се срещнем след две нощи в крепостта Тердор.

– Това е голямата крепост до реката, нали? Бих казал ключова позиция...

– Точно така – усмихна се Вер, и си помисли "Има набито око, младежът, никога не сме я обсъждали; дали няма военен нюх?", а допълни – Този генерал..

– Ис. Чух за него. Пъстървата. Войниците треперят от името му, но на мен ми звучи страшно смешно...

– Това е така, но не е прилично да ме прекъсваш.

– Извинявам се.

– Пъстървата е риба, която може да се измъкне от всеки камък. Този път, обаче, носим богата стръв. Затова ние с теб ще отидем да хвърлим въдицата.

– Не е ли опасно?

– Разбира се че е, но иначе няма да е интересно, нали? Та, надявам се си готов за подвизи.

– Имам ли избор?

– Не.

– Чудесно. Иди се наспи сега.

Принцът се оттегли със замислено изражение. Последният посетител за тази вечер влезе тихо в стаята.

– Мисля – започна без предисловия Ларк – Че слънцето вече трябва да залязва. Време е да уведомим нощните птици.

– Да, господарю.

– Ако – продължи Вер – няма облаци на хоризонта, то ще чакам тук след седмица. Предай моите почитания.

Онзи кимна и все така тихо напусна. Вер се отпусна в леглото и разсеяно загледа тавана.

– Бързи като вятър, тихи като лес, жарки като огън, непоклатими като планина - древното бойно мото отекна в главата му; само дето днес вятърът тихо шумолеше из горите, а огънят незабележимо тлееше в ярките въглени.

Воеводата изсумтя и се завъртя на хълбок. Сънят скоро го надви, предстояха интересни дни.

* * * * *

Наблюдаваше догарящите кораби, наистина бяха красива гледка. Видя малката фигурка на кея, която подскачаше напред-назад, размахваше ядно ръце и сипеше проклятия. Това сигурно беше Бараян, защо ли се ядосваше, та нали беше успял да превземе Варгас? Сим се захили и обърна поглед към двореца, явно вече бяха успели да пречупят съпротивата на местните магьосници, защото вече не проблясваха светкавици, нито пък огнени кълба прорязваха със свистене въздуха.

Малко преди залез слънце изпрати лодка за войводата, надяваше се, че вече се е поуспокоил. Бараян се качи на борда мрачен като буреносен облак, а Сим го очакваше седнал на една бъчва, клатейки крака.

– Ще ми платиш за това! Защо подпали корабите?!

– Ако трябва да съм точен, ти издаде заповедта за това… Поне това ще потвърдят войниците, които ги подпалиха…

– Но защо… – почти проплака войводата. Сим безрецемонно го прекъсна:

– Донеси ли ми това, което исках?

Бараян му подхвърли малка платнена торба, Сим надникна вътре, за да срещне изцъкления поглед на херцога на Варгас. Всъщност бившия херцог на Варгас, ухили се Сим и продължи:

– Честито, Бараян, загуби половината си войници, но все пак превзе острова! Това всъщност е едно чудесно пристанище, на което в следващите 50 години надали ще акостира кораб, предвид колко вече те обичат капитаните на търговските кораби – не стига че им открадна корабите, ами и им ги запали…

Войводата изглеждаше наистина съкрушен, сякаш се смаляваше с всяка дума, която го удряше по лицето. Все пак направи опит да се озъби:

– Даная ще ми помогне!

– Даная?! – Сим се разсмя от сърце – Та ти току-що превзе Варгас и всичко това ще го пишат на сметката на данайците, те ще направят и невъзможното да се отрекат от теб, иначе ги грози война и то толкова кръвопролитна, че страх ме хваща, само като си помисля. Пък и да не забравяме кой изпрати преди няколко дни убийци за главата на Джони Кейдж, те надали ще успеят, но пък той определено няма да ти прости това!

Бараян оклюма съвсем:

– Какво да правя? Какво? – гласът му се превърна почти в шепот. Сим скочи от бурето и отиде до него, сложи ръка на рамото му и благо рече:

– Единственият ти шанс е Вер Ларк, подчини му се, закълни му се във вярност и ще бъдеш защитен!

– А Варгас?

– Варгас ще остане за Гилдията на търговските капитани, такъв подарък лесно ще ги накара да забравят днешния ден…

– Ти ми отне всичко! – изрева Бараян. Сим го стисна за рамото:

– Помисли, войводо, помисли! Та ти си роднина на кралицата… – прекъсна възраженията му с ново стискане, - … което ще рече, че си един от наследниците на данайския престол… Някой ден Вер ще се нуждае от теб, вярвай ми, и това ще бъде денят, в който ще седнеш на трона в Даная! Подкрепи го сега и той ще ти се отплати стократно после!

Бараян беше вперил замечтан поглед в хоризонта, явно се виждаше как язди по централните данайски улици към двореца. Тръсна рязко глава и отсече:

– Тъй да бъде!

– Добре – кимна Сим, – разпореди твоите войници да поемат охраната на пристанището и двореца, докато предадем властта на капитаните, а после отплаваме към Триумвирата!

Гледаше как лодката с войводата се отдалечава към пристанището, когато женски глас зад гърба му го накара да подскочи:

– И какво смяташ да правиш сега?

Огледа я – властна осанка, облечена по последната данайска мода, типична жена от благородническите съсловия и все пак в погледа й имаше нещо... Хвърли поглед към левия борд, малка лодка беше привързана към кораба, моряците въобще не я бяха забелязали. Прозрението го жегна като мълния, а жената – сякаш четеше мислите му – рече:

– Не, нямам щит… А и не се нуждая от такъв…

Сим почувства как го облива студена пот. Жрица от Умбра! Облиза пресъхналите си устни и се опита да звучи уверено:

– Какво… какво прави прекрасна дама като Вас на този скромен кораб?

– Предполагам, че това е единственият кораб, който ще отплава скоро оттук, а и Триумвирата ми е на път.

– Ахм, ще ми позволите ли да Ви предложа собствената си каюта?

– Това е тази, която има резе отвън? – поинтересува се хладно жрицата.

Сим опита да се усмихне и сви рамене:

– Но затова пък е изключително удобна, а и ще се постарая никой да не ви безпокои по време на пътуването… А дали ще споделите очарователното си име с мен?

– Наричайте ме графиня Перска. А сега смятам да се отегля да почина, защото денят ми беше изморителен.

Сим я проследи с подозрителен поглед, но не смееше да предприеме нищо. Жрица, която пътува без щит, или беше изключително глупава или твърде мъдра и опасна. Обзалагаше се, че определено е вторият вариант.

Скоро пристигна Бараян с неколцина от родовите си главатари и корабът опъна платна към Триумвирата, оставяйки зад себе си все още димящото пристанище на Варгас.

Пътуването им мина гладко и безпроблемно, случиха на попътен вятър, а графинята така и не излезе нито веднъж от каютата си. Щом стъпиха на брега, Бараян реши веднага да поеме към владенията си. Сим реши, че войводата пак е започнал излишно да високомерничи и не пропусна да го жегне:

– И се постарай вестоносецът ти да стигне преди мен в лагера на Вер Ларк!

Войводата му хвърли един отровен поглед, но нищо не каза и пришпори коня си към родната си крепост. Сим се ухили доволно, но един познат глас го сряза:

– Ще тръгваме ли вече? – не беше усетил кога графинята е излязла от каютата си. Потръпна зиморничаво, кимна в отговор и сръга коня си да потегля.

* * *

– Къде е войводата? – попита Сим командващия генерал Руил, по здрач бяха вече стигнали един от военните лагери на Вер Ларк.

– Спешна мисия, ще те помоля да й осигуриш отделна палатка!

Командващият се намръщи, но нищо не каза, Сим беше известен със странните си прищевки, а и се ползваше с пълното одобрение на войводата. След като настаниха графинята, двамата влязоха в шатрата на Руил, Сим му разказа накратко последните вести. Генералът не пропусна да отвори няколко бутилки вино, а Куцият пък не остана по-назад в изпразването им.

– Чудесна вино, от твоите лозя ли е?

– Вълшебна отвара, вярвай ми – ухили му се генералът. – Имам малко в запас, мога да ти услужа с някоя друга бутилка...

Сим вдигна чашата си към него за поздрав, прозя се и рече:

– Хайде, аз ще лягам да поспя, че не се знае къде ще ме отвее утре вятъра.

* * * * *