Сенки на Север – I част

Сенки на Север – IV част

– За мен е удоволствие да Ви видя, Херцог Озикс! – Анара се беше разположила в меко, удобно на вид канапе. На масата пред нея имаше кана с вино и две чаши.

– Удоволствието е изцяло мое, Ваше Величество! – Херцогът се разположи в креслото срещу нея. Чувстваше се леко напрегнат. Беше чакал тази покана сякаш цяла вечност и сега различни варианти за бъдещето преминаваха в ума му, според това, какъв би бил отговорът на Данайската кралица. По лицето му плъзна усмивка.

Анара загледа с интерес Херцога. “Май авантюризмът се е отразил добре на Озикс”, помисли си тя. Спомни си отпуснатото, безволево лице на Херцога, когато се бяха срещнали преди година и отбеляза наум, че промяната в него определено е към по-добро. Усмихна му се и погледна към виното. Херцогът проследи погледа й, напълни двете чаши и се облегна назад.

Анара взе своята чаша и приветливото й лице отново стана сериозно. През изминалите дни бе отлагала отговора си докато вестите от страната и извън нея се трупаха в кабинета й, а думите в писмата рисуваха картина на кралството й и неговите съседи.

– Предполагам, че след внезапната кончина на Вашия далечен родственик, за която използвам случая да изкажа своите съболезнования, имате намерение да се погрижите за осиротелия Варгас. Естествено, ще се наложи да преговаряте с временните му ... хм... осиновители.

– Виждам, че са ви осведомили добре, Ваше Величество. Да, разбира се, не бих могъл да оставя опожарения Варгас без никаква подкрепа, дължа го на паметта на братовчед си! – усмихна се Херцогът. – Но аз очаквах да поговорим за моето предложение във връзка с Херцогство Озикс.

Анара го озари с една насрещна усмивка.

– Както говорихме по-рано, Херцоже, не желая да въвличам Даная във военен конфликт и ако мога – ще го избегна. Засега предпочитам да оставя хората си живи. – Сянка на разочарование премина през лицето на Озикс. – Но от друга страна, – продължи Анара - има и други начини за въздействие. – Тя отпи замислено от виното. – Но нека все пак поговорим за Варгас и Капитаните. Вероятно сте запознат с факта, че Даная и морските търговци имат известна история в отношенията си. – на лицето й се изписа леко раздразнение.

Херцогът сдържа една усмивка и мълчаливо зачака кралицата да продължи. Мислите й се плъзнаха назад към спомена за Юран. “Един от многото примери за превратностите на историята”, помисли си тя. Действително Юран бе загубил главата си, но грешката му бе стимулирала следващите владетели да помислят за това, как да избегнат евентуално повторение на този не особено приятен сценарий. След упорита работа и няколко добри управленчески решения Даная се бе постарала да се отърве от силната си зависимостта от морските превози. Стопанствата й процъфтяваха, оръжията й бяха надеждни, а пътищата – сигурни. “Трябват й само мир и добри съседи”, помисли си Кралицата и продължи да говори на смълчания си гост.

– Както и да е, Даная, отдавна не е дотам зависима. За сметка на това Капитаните се поразглезиха от получените и ползвани от толкова време привилегии и самите те малко или повече разчитат на запазването на добрите отношения с Кралството. От друга страна, търговците нямат опит в управлението на държава и са достатъчно умни, за да осъзнават този факт. Ето защо една основателна претенция, придружена с уговарянето на взаимоизгодни условия за търговия с новия владетел би могло да е удачно разрешение за Вас и за капитаните. Подобно мирно уреждане на отношенията би било удобно и за Даная.

Херцогът внимателно слушаше думите на кралицата.

– Оказвате ми подкрепа за Варгас?

Анара го погледна право в очите и промълви спокойно:

– Договорете се с Капитаните и ще получите повече от това.

Херцогът затаи дъх.

– Херцогството? Нали току-що отбелязахте, че не желаете война.

– Не желая. Затова са измислени преговорите. Но да се върнем на Варгас.

– Капитаните са отслабени след малоумното поведение на Бараян. – продължи вместо ная Озикс. – Действаха прибързано и сега имат едно Херцогство, което не могат да управляват и народ, който е не особено благоразположен към тях. Претърпяха и доста загуби, а аз имам достъп до средства, които ще представляват интерес за тях. Но мислите ли, че това ще е достатъчно, за да дадат острова?

– Аз ще призная претенцията Ви спрямо него. – заяви спокойно Анара. – Вече се постарах да окажа донякъде подкрепа за възстановяването на щетите нанесени от Бараян. Договорихме се с Капитан Карсън да им изпратя лечители и работници и днес получих вест, че са пристигнали. В момента Капитаните нямат интерес от захлаждане в отношенията с Даная. Не могат да си позволят конфликт след загубите, а и биха рискували да загубят наличните привилегии. От друга страна Вие можете да договорите ползването на пристанищата и управлението на Варгас с тях по начин, който да ги удовлетворява.

Анара млъкна и зачака реакцията на Озикс.

– А Херцогството ми?

– Ще го обсъдим по-късно. Осигурете си подкрепата на Капитаните. Селения е твърде слаба, за да се намеси. А и имам известни основания да вярвам, че Крал Марсел ще е зает с други тревоги. Неа винаги е била неутрална и затворена територия, а Тиен`хара брани своята независимост. По отношение на последната, Херцог Озикс, Даная няма да се намесва в конфликта ви.

Херцогът махна с ръка и заговори:

– Засега ми стига да си върна Херцогството.

– Погрижете се за Варгас и можем да помислим за това.

– Армия? – попита кратко Озикс.

– Не – отвърна категорично кралицата.

– Но какво, ще преговаряте с Магистратите ли?

– Аз ли? – Анара се усмихна мило. – Това са отношения между Вас и Съвета, Херцог Озикс. А аз имам достатъчно вяра в уменията Ви да преговаряте за Вашето собствено херцогство. Даная би могла да прекрати за неопределен период от време търговските си отношения с херцогството, а ако Вашите отношения с Капитаните се развият благоприятно, ще може да се блокира южната граница. Естествено, аз се надявам да не се стигне дотам. Последните новини от изток показват, че животът на Магистратите сериозно се е усложнил. Някои направо са го загубили. А и народът надали е особено доволен от последните военни подвизи. Хазната мистериозно намалява. Но наистина, нека говорим за това, когато приключите с преговорите за Варгас и според резултата от тях.

* * * * *

Глава на Jaar

Великата майка трескаво пишеше писма и раздаваше заповеди на забулените силосианки стоящи приведени в кабинета й. Вече няколко бели гълъба бяха отлетели на запад. Уведомяваше Тихите за изчезването на Първата и ги предупреждаваше да бъдат в готовност, ако тя се върне в Даная. Вречената също получи подобни указания, както и няколко съвета за преговорите й с Върховните Магистрати. Трябваха им чисти пътища из Херцогство Озикс, особено в тази деликатна ситуация. Малцина от висшите управници на Силосия знаеха, че Първата е заловена, а всички слухове бяха прекъснати незабавно. Както за плена, така и за бягството й. Ако успееше бързо да реагира и да залови отново Таис, щеше да закрепи положението. А ако не успееше… Олтарът я чакаше. Щеше да се даде в жертва, за да изкупи грешките си. Или поне така оправдаваха екзекуциите на Матриархите, които не успяваха да заловят Първата за редките церемонии, които го изискваха.

Дъщеря й бе държана твърде далеч от нея, за да получи добра подготовка. Много от уроците бе получила и от майка си, но двете бяха очуждени. Не можеше да разчита на помощ от нея, нито на подкрепа в кризата, която започна с бягството на Таис. “Криза за самата мен, но възможност за Дъщерята.”, помисли си Матриарха и потръпна при мисълта за собственото й дете, което издава заповед за смъртта й.

Разпращаше ндегета и следотърсачи из Силосия и земите на Неа, които бяха безопасни за тях. В Селения и Даная имаше агенти – Тихите и Резачите, а в Херцогство Озикс бе върховната командваща. Надяваше се, че Първата не е далеч от Демар, но ако бе намерила начин да се върне в Умбра, това би изисквало директни военни действия. “Но ако се укрива в Тиен’хара?”, запита се Великата майка и за пореден път остана доволна от решението си да изпрати камикадзета в помощ на Херцогство Озикс.

Молбата на Джоррам за още ндегета я бе изненадала, но сега можеше да се възползва прекрасано от нея – изпрати му ги, заедно с ездачки, които да му се подчиняват. В замяна той трябваше да се ослушва за вести за Първата на Умбра. Не можеше да иска повече – не би могла да плати отново цената, която той бе поискал за залавянето й.

Нямаше много време, а трябваше да претърси целия континент…

* * *

Въртеше завитият на руло пергамент, запечатан със син восък и личния печат на кралицата. Не очакваше такъв обрат на събитията. Анара определено го изненада с предложението си и обещанията, които даде. “Мъдра владетелка. Достойна за възхищение. Не като мен.”, помисли си самосъжалително Озмънд Озикс, вървейки към пристанището с ескорт гвардейци. “Вече не. Няма да позволя някакви занаятчии да узурпират Херцогството ми.”, решително прогони мрачните мисли той.

Голяма досада бяха. Озикс още веднъж благодари на Халид, че в Херцогството му се налага да управлява с Магистратите, а не с други благородници. Водачите на гилдии бяха алчни за власт и злато, което бе и най-голямата им слабост. Освен това винаги играеха на сигурно – рядко поемаха големи рискове.

Бе свикнал да управлява заедно със Съвет. Затова и предложи на Капитаните, да изберат свой Съвет за Варгас – едва ли щеше да е по-различно от Озикс, особено с липсата им на опит в управлението.

Изпрати капитана на гвардията да доплати наемите за складовете и да организира подчинените си, а Сайхе медитираше в каютата си, подготвяйки се за пътуването. Озикс остана насаме с мислите си на палубата, където сновяха само моряците, забързани и те преди да вдигнат котва.

Малко преди да се свечери, всички бяха на борда. Херцогът вече бе приготвил един сандък със злато от хазната в Озгария. Не магическия, разбира се. Него използва само, за да се домогне до хазната. Нахрани се хубаво пред уплашения поглед на малкия паж, който се бе крил под леглото му в нощта на преврата. Момчето не бе спряло да поръща през перилата през целия им път до Даная. “Горкото дете.”, помисли с умиление Херцогът, докато си взимаше втора кълка от печеното пиле. “Пътуването до Варгас отново ще му се отрази зле, но поне този път няма да е толкова дълго.”

Магьосницата бе обещала, че с подходящите ветрове и морски течения ще стигнат за по-малко от денонощие до столицата на Варгас. Озмънд искаше да си отспи добре тази нощ, защото му предстоеше продължителен и несъмнено напрегнат ден. За първи път от толкова години щеше да се набърка в политическите и дворцовите игри. Някакво нетърпение, отдавна забравено гъделичкане в гръбнака, го обзе и той заспа много след като “Червеният гларус” вдигна котва и напусна пристанището на Даная.

Погледна луната, която се подаваше от време на време през тъмните грамади на облаците. Бе някъде към полунощ, прецени Сайхе и се намести по-удобно на дъските на палубата. Озикс искаше да стигне възможно най-бързо до Варгас и тя му го бе обещала.

“Варгас!”, изсумтя на ум магьосницата. “Отново ме отнася далеч от света, от бъдещето, към което евентуално мога да се насоча.” Даная й откриваше някакви възможности, които макар и ограничени, все пак бяха някакво начало. От години служеше на Херцога и продължаваше да му служи. Но от слуховете разбираше, че повечето страни са обхванати от раздвижване през последните няколко седмици. Идеално време за нея да започне своето търсене и да поведе своята война. “Война, обречена на провал. Както всички безуспешни опити на Синехия да извоюва независимостта си досега. Но винаги бяха действали тайно, каквото всъщност е и обществото на Академията. Ще помогна на Озикс, но вече трябва да подготвя и напускането на службата ми при него.” Мислите й успешно прогонваха дрямката, която се опитваше да я налегне, а големият кораб устремно пореше вълните на запад.

Денят бе преминал сравнително спокойно. Минаха по края на една буря, която отиваше на юг и дори силните ветрове, които Сайхе умело улови, ускориха още повече пътуването им. Няколко големи вълни заляха палубата и се наложи магьосницата да се преоблече набързо, защото всички моряци забравиха задълженията си и не откъснаха очи от мокрите й и станали прозрачни дрехи. Херцогът се забавляваше на тази сцена, а Сайхе приличаше на самата буря – с разрошена мокра коса, гневно лице и святкащи очи.

Няколко часа след пладне Варгас се появи на хоризонта. В залива на пристанището се бяха събрали много кораби, които носеха по мачтите си флаговете на Търговските капитани и на Варгас. Два кораба с Данайски знамена бяха акустирали на един от дългите каменни кейове.

Другите кораби ги пропуснаха, но хората по палубите ги гледаха враждебно. На кея не ги очакваше никой, дори пристанищни работници, което усложни доста закотвянето и спускането на трапа. След падането на двама моряци от “Червения гларус” във водата и успешното им спасяване, корабът бе привързан с дебели и здрави въжета, а по трапа слизаха Херцогът, придружен от свитата си и Сайхе. След тях вървяха Елитната гвардия и капитанът й.

Войниците бяха прибрали оръжията си и вместо тях носеха чували с брашно, сушено месо и зеленчуци. Докато вървяха из потъналия в мълчание и сажди град, Озмънд им нареждаше да раздават торби с храната на прегладнелите хора. Жителите на Варгас ги гледаха подозрително в началото. По измъчените им лица и дрипите, които носеха, си личеше колко тежко бяха преживели битката.

Постепенно след тях тръгна малка тълпа, която ги следваше чак до стълбите на двореца. Озикс нареди на гвардейците да останат долу и да раздадат оставащите провизии, а той и свитата му поеха по стъпалата.

Голяма група Капитани ги посрещна на горната площадка. Враждебността се усещаше и тук, но бе прикрита зад сериозни изражения и стоманени погледи. Обрулените от ветрове, бури и солена вода лица изглеждаха нелепо на фона на двореца и в държанието им се прокрадваше лека несигурност. Посрещнаха го хладно и с думите:

– Херцог Озикс, с какви претенции идвате тук? – попитаха го те, сякаш не бяха получавали писмото му. Той не обърна внимание на това, а директно отвърна:

– Със законното и наследственото си право, с признанието на Анара, кралица Данайска, и с този сандък злато за членовете на бъдещия Съвет. – търговските капитани стояха мълчаливо, изненадани от дръзкия отговор на Озмънд, както и от подкрепата, която очевидно бе получил от Даная. Той се възползва от тишината и продължи на висок глас, така че да го чуват и хората долу на площада.

– Като законен владетел на Варгас, аз нося отговорност за народа, за страданията и неволите му след скорошната битка. Кралица Анара вярва в нуждата да се помогне на тези хора и дори преди мен успя да осигурни лечители и работници. Храната, която раздадох днес, е твърде недостатъчна, но ще бъде осигурена още в най-скоро време. – тълпата се разрастваше и хората замърмориха одобрително. Херцогът продължи, този път тихо – думите му бяха отправени към Капитаните:

– Поднасям най-искрените си почитания към вас. Признавам правото ви да участвате в управлението на Варгас. Но помислете, уважаеми Капитани. – направи кратка пауза, но без да откъсва очи от групичката им. – Моретата са вашите земи. Моретата и пристанищата. Една страна, особено сполетяна наскоро от война, е нестабилна и дори опасна. Имате нужда от човек, който да възстанови разрушеното, който да ви подкрепя от сушата. Така, както Варгас има нужда от свободното ви присъствие в пролива между острова и Даная, както и по техните пристанища. Южните морета могат да се превърнат в достижимо предизвикателство, а просперитетът на Херцогство Варгас е значим както за вас, така и за народа му.

Капитаните си размениха няколко мълчаливи погледа и най-старият от тях излезе напред и каза:

– Мисля, че е най-добре да влезем вътре.

Искаха да избегнат влиянието на думите му върху тълпата. Озмънд само кимна и ги последва в просторното преддверие. Скоро го въведоха в тронната зала, където на издигнат подиум бе разположен престола на Варгас. Херцогът се отдели от свитата си, застана в основата на подиума и се обърна към капитаните. Един по-млад, но все така с обрулено лице, заговори:

– Свободната търговия в пролива, която предлагате, е твърде голямо постижение дори за вас. Нима Даная ви подкрепя до толкова, че да си позволи такива отстъпки?

– Кралица Анара не подкрепя само мен, а и вас, господа. Като владетели на Херцогство Варгас…

– Все още не сме дали съгласието си, Херцог Озикс. – прекъсна го друг от капитаните, наблягайки на фамилното му име и на друго Херцогство, което той би трябвало да управлява.

– Нима бихте отказали предложението? – нарочно не ги попита, дали биха отхвърлили претенциите му. Трябваше да е предпазлив с тях и да действа стъпка по стъпка. Възрастният капитан се намеси отново:

– Нека престанем с уговорките. Истаната е, че не бихме се справили с управлението на Варгас. Не и сами. При това като узурпатори, убили предишния Херцог и прогонили сегашния.

Озмънд не позволи на доволството да се изпише на лицето му. Вместо това запази мълчание и сериозното си изражение.

– Не е необходим Съвет, който да държи властта редом с вас. Не искаме ситуацията в родната ви страна да се повтори и тук. Прекалено съм стар вече да кръстосвам моретата. – със съжаление говореше възрастният капитан. – С покрепата на всички останали, и по волята на Халид, аз ще бъда ваш Съветник и пряк отговорник за Търговските капитани. Ще защитавам както техните интереси, така и тези на Варгас; защото те са взаимно свързани. А златото, което вие ни предоставяте, ще бъде изплатено на семействата на загиналите войници. Някои капитани вече отделиха средства за възстановяване на пострадалите пристанищни съоръжения.

Херцогът няма много време да се радва на победата си. Изненадата от инициативата от страна на Търговските капитани премина бързо. Поканиха го да седне на трона, а за Съветника му внесоха богато украсен стол, който разположиха също на подиума. Обсъждането за възстановяването на Варгас започна незабавно и бе продължително. Някои от капитаните и озикските благородници излязоха и се заеха с по належащи проблеми като разпределяне и настаняване на гвардейците, както и с приготовленията за официалното възкачване на Озикс на престола.

* * * * *

– Ще трябва да изиграеш ролята на мой Щит – каза му Ерис, когато портите пред тях бавно се отваряха. Сим поклати глава и за пръв път от толкова време проговори:

– Не мога – гласът му бе слаб и тих. – Не мога да поддържам магията дълго време, а и съм твърде отпаднал въобще да опитвам. Щитовете се познават по това, че са нагли и надменни обикновено, това мога и без магия да го изиграя.

Ерис се усмихна:

– Май не ни харесваш много, нали?

Сим й върна усмивката:

– Познаваш ли някой, който харесва жриците, ако изключим вечно опиянените ви Щитове?

Разговорът им беше прекъснат от пълномощник на Комита, който им съобщи че владетелят ще приеме Ерис на следващия ден, тъй като в момента е зает с важни държавни дела. Поведе ги към предоставените им покои, Сим внимателно оглеждаше наоколо, твърде много унили лица видя и това го накара да се замисли. Щом пълномощникът ги остави сами, той се обърна към графинята:

– Трябва да изляза да поговоря с някои хора и да усетя накъде духа вятъра напоследък.

– Добре – кимна Ерис. – И Сим… радвам се, че слухът ти се е завърнал.

Той й се усмихна кисело:

– Не съвсем, почти нищо не чувам с дясното си ухо. Не използвай гласа си друг път, причинява ми болка…

– Няма да го използвам… не и ако не се налага – отвърна му жрицата.

– Ако ме опознаеш по-добре, ще видиш, че аз съм доста сговорчив човек, нуждая се от малко за да бъда убеден – ухили й се Сим. – Но нямах предвид начина, по който обикновено опознавате ъъъ враговете си.

Пусна още една саркастична усмивка и излезе.

Върна се след няколко часа, мрачен и унил, сякаш всеобщото настроение го беше заразило. Ерис го погледна въпросително, той си наля чаша вино и се тръшна в едно кресло. Кратко рече:

– Война! – отпи от чашата и продължи. – Комитът трупа войски на границата с Бараян, по-всичко личи че в скоро време ще го удари…

– И? – прекъсна го графинята.

– И? И? – изимитира я той – Ами Бараян вече официално е васал на Вер Ларк, това означава, че всички, които са на страната на Вер, ще се намесят в тази война. А останалите воеводства ще се включат към едните или другите. Комитът разчита на военната подкрепа на онзи Ти’сейн, иначе нямаше да посмее сам да тръгне.

Отпи нова глътка, подръпна долната си устна и продължи:

– Хм, Даная… Ако Комитът си е осигурил мълчаливото съгласие на Даная, войната ще се разрази само в Триумвирата, но пък от друга страна Бараян е роднина на кралицата, а и Вер има силен коз, който да накара Даная да го подкрепи…

Доля си още вино и добави:

– Влезе ли Даная във войната, това ще подпали целия континент! Не схващаш ли – обърна се той към Ерис – Това означава дълга и кръвопролитна война, която ще засегне всеки, който живее под това небе!

– Разбирам, но защо това трябва да ме интересува?

– Защо трябва да те интересува?! – Сим ядно запокити чашата си към близката стена. – Защото хиляди ще изгинат в битки, а десетки пъти повече ще измрат от глад и болести! Защо ли трябва да те интересува, та ти отдавна не живееш сред обикновените хора! Притежаваш своята сила, сила, с която можеш да победиш армии и да пречупиш империи, но не можеш да излекуваш един единствен човек… – той се усмихна тъжно. – Та каква сила е това…

– И какво очакваш да сторя? – жрицата започна да се ядосва. – Да подкрепя армията на Вер Ларк, поредния тиранин, който ще залее страната в кръв?

– Не – отвърна й простичко Сим. – Спри тази война, тя не е нужна никому.

Ерис го изгледа продължително и накрая рече:

– Ще помисля върху това. А ти, както ти обещах, си свободен да вървиш накъдето поискаш. Все пак – добави тя, – ще се радвам да останеш още малко, познанията и връзките ти може да ми бъдат от полза.

Сим кимна:

– Добре, ще съм тук до когато се нуждаеш от мен. А сега ако ме извиниш, смятам да поспя малко – и той се отправи към вратата. Гласът на жрицата го спря:

– Само един въпрос, онази вечер в лагера, ти ми отговори, че не работиш за Вер Ларк. На кого служиш тогава?

Сим само се усмихна и излезе.

* * * * *

Сребърният диск на луната увисна безметежно в звездното небе и се разля по мокрите северни земи. След оглушителната буря нощта отново бе ясна и за миг Лунел се изкуши да се поразходи долу и да позволи на сетивата си да се насладят на свежия въздух. Но не го направи. Не искаше да отлага повече. Хвърли един поглед на изток към притихналите в мрака села, поколеба се и се предаде на волята му. Джоррам й беше казал, че ще го усети и тя действително вече разпознаваше хладния му повик всеки път, щом преминеше на север. А и беше лесно сега, когато знаеше какво е.

“Знам ли всъщност?”, запита се тя, докато се спускаше към мрачните руини на древния храм. Земята бе трупала пластове пръст върху него, но дълбоки ями зееха в оформилото се възвишение, откриващи път към разрушените коридори, обикалящи огромната зала. Част от тавана й беше рухнала под неумолимата воля на времето и Лунел безпрепятствено се спусна надолу. Фигурата й изплува сред полуразрушените колони. Тя потръпна – нощта наистина беше хладна, но по-смразяващ за нея бе споменът за един друг храм, появил се сред тръпнещите скали край топлите води, миещи бреговете на Селения. Помнеше седефения блясък, изпълнил призрачната зала, внезапния мрак, нахлулата вода, сияещите цветя в ръцете си и сребърната светлина, нахлула в мислите и тялото й...

Лицето й се извърна към дълбините на залата – там, където от мрака извираше синьо сияние. То ставаше все по-силно. Отдръпна се боязливо от приближаващите я безплътни сини вълни. Пред очите й изплува изящният почерк на Първосвещеника: “... камъкът може да бъде опасен...”. Пое си дълбоко въздух и пристъпи в нереалното езеро, ширнало се пред нея. Нямаше и избор.

Приятен хлад плъзна по кожата й, и призрачните води нежно я понесоха към камъка. Когато го взе в ръка, сиянието му бавно започна да гасне. Накрая в дланта й остана обикновен, тъмен и гладък камък. Поне на вид. Волята на водната стихия нахлу в ума на Лунел. Чувстваше, че трябва да направи нещо, а не знаеше какво. Сякаш цяла вечност девойката стоя вцепенена в мрака сред руините. Изведнъж тя се сепна. Прибра камъка в дълбоките вътрешни джобове на мантията си и се върна към студената светлина на нощта.

Докато се носеше нагоре, мислите й се лутаха хаотично. Беше се предала на вика му, бе го взела, но сега какво? “Джоррам?”, запита се тя. “Не, не и преди да разбера за какво му трябва. Не и преди да узная какво ме свързва с този камък”. Погледна обратно надолу към руините и се изкуши да се върне и да го остави обратно. “Какво да правя с него” – въпросът се блъскаше в ума й без да намери отговор. Изглеждаше й немислимо да го задържи у себе си. Реши да не мисли за това, да си даде почивка, а и шанс на отговора сам да изплува в глават й.

Имаше още много време до сутринта. Помисли си, че вероятно Джони вече се тревожи за нея. Бе започнал да проявява загриженост в последно време и това я забавляваше. Но същевременно се и радваше да знае, че някъде някой я чака и се чуди дали и кога ще се върне. Беше се възпротивил категорично на намерението й да се зарее и тази нощ из Севера, но така само засили решимостта й да направи точно това. “Той май се опасяваше, че може наистина да отида в Огнедъб.”

Еуфорията избухна като фойерверк в съзнанието при мисълта за крайморския град. “Е, Първосвещенико, ако камъкът наистина има опасно влияние, може и да помогне за отмъщаването на смъртта на твоите хора.” Миг по-късно Лунел се носеше към родовото владение на Ларк.

Спусна се към имението и се спотаи в непрогледните сенки. Дворът изглеждаше пуст и тих. Два прозореца разпръсваха бледа светлина в нощта. Лунел се огледа наоколо. Вниманието й бе привлечено от огромен дъб, растящ близо до сградата. “Дървото е силно”, каза си унесено Лунел и след малко вече пристъпваше към него. Сепна се, когато осъзна, че неусетно е преминала отново в уязвимото си тяло. Огледа се панически наоколо и се гмурна обратно в мрака. “Ай, да му се не види, сега ли точно реши Земя да предявява претенциите си към мен!”. Усети студения камък през дрехата си и отново се замая от силата му. “Само това ми липсваше, да ме ръководи и той!”, ядоса се девойката. “Ще се отърва от него веднага.” Зачуди се дали да не го скрие камъка в корените на дъба, но след като счупи болезнено един нокът, се отказа да рови в пръстта. Изправи се, плъзна поглед из широкия двор на имението и вниманието й бе привлечено от ниско каменно здание в другия край.

Притича бързо нататък и се озова пред каменни стъпала, водещи надолу под земята. Спусна се леко по тях, премина под каменен свод с изобразен на него герб и пристъпи в непрогледната тъмнина. Лунел засия и започна с любопитство да разглежда каменните плочи, с изсечени в тях лица на мъже и жени. “Хм, май попаднах в компанията на мъртвите Ларк”, прошепна тя и се стресна от звука на собственя си глас в тишината на криптата.

Доближи до една масивна плоча с изсечено в нея мъжко лице. Ръката й сякаш извинително погали хубавите, все още ясни черти и се плъзна по плочата и положеното върху нея оръжие на мъртвия воевода.

Вдясно от нея имаше друга плоча, но лицето на нея беше женско. До плочата имаше дълбок каменен съд с няколко цветя в него. Девойката седна на земята, извади камъка от джоба си и го загледа. Той просия в ръката й, блясъкът му премина през черните зеници на Лунел и се вля в сребърното море зад тях. “Няма да ми казвате какво да правя”, тръсна ядно глава момичето и бързо пъхна камъка под ръба на плочата. След това се изправи с лекота и тръгна към изхода, изкачи две стъпала и се закова на мястото си.

Главният иконом се слиса, когато видя сияещата фигура да изплува от мрака. Бе съгледал неясна дребна сянка да притичва през двора към криптата и бе тръгнал натам, за да предотврати евентуална кражба или оскверняване. Бе се сепнал, когато видя бледосиня светлина да проблясва през входа, но появата на сияещата Лунел съвсем го вцепени. Слисаният му поглед се спря на нежното лице и черните очи миг преди те да се загубят във вихър от бяла светлина. Студена пот ороси челото му. Беше чувал да говорят за Сияйната, но се бе старал да не обръща внимание на мрачните приказки за господаря му. Седна тежко на каменните стъпала, прокара трепереща ръка през лицето си и започна да се моли.

* * * * *