Сенки на Север – I част

Потеглиха още преди изгрев слънце. Вер продължаваше да заобикаля селата отдалеч, а крепостите на воеводите - от още по-далеч. Единствено изключение правеха селищата, в които пренощуваха, но воеводата се стараеше да избира нито най-малките, нито най-големите по пътя им. Не бързаха кой знае колко и почиваха често, поради притеснението, че може да не намерят коне за смяна. През това време Аркип наблюдаваше хората, с които се сблъскваха по пътя си.

– Изглеждат доста спокойни – отбеляза по едно време – Като че са напълно заети да се готвят за жътвата.

– Разбира се – вдигна рамене воеводата – Иначе какво ще ги храни през зимата?

– Нима войната не ги притеснява?

– Земите тук са малки, младежо, а новините се разпространяват по-бързо от горски пожар. Селяните знаят, че воеводите им са се върнали по крепостите си и няма причина да се страхуват.

– Доста са малко, обаче – добави по-късно принцът – а и виждам повече жени и деца, отколкото мъже.

– Е – Вер се засмя – и другите новини се разпространяват бързо, както личи. Като нищо Руил вече е започнал да набира хора. Бива го в светкавичното изпълнение. Ненапразно възложих задачата на него, а не на друг генерал.

На втория ден, в късния следобед, крепостта Тердор възвиси кули си насреща им. Тук във въздуха витаеше някакво фино напрежение, оставило отпечатък върху побледнелите лица и стиснатите челюсти на обитателите. При все това, Тердор бе достатъчно далеч от досегашните бойни полета, и портите стояха отворени. Тримата конници се сляха с върволицата хора, прибираща се в градчето в подножието, а скоро преминаха и през самите крепостни врати.

– И никой не ни спря?! – прошушна Калон.

– Защо да ни спират?

– Мислех, че още на портите ще ни арестуват! Всички знаят, че Тан се готви за война с нас!

– Нима не приличаме на най-обикновени търговци? – отвърна Вер – Ето, ти носиш торба с игли, пък аз на седлото си имам рулце хубав плат. Дори и на него е забучена мостра от хубавата ти стока.

– Да, но ти... – воеводата ги беше предупредил да се държат свободно с него, за да не привличат и без това излишно внимание; при все това Калон изглежда се притесняваше – Не може да не знаят как изглеждаш?

– Разбира се, че знаят. Висок съм два метра, широк още два, с големи зъби и червени очи, нали? – Ларк му намигна и срита коня, разбутвайки тълпата – Виж, във вътрешния двор вече ще е по-различно.

Скоро се отделиха от тълпата и се понесоха към укреплението. Още преди да го достигнат, стражата побърза да препречи пътя им с дългите си пики.

– Стой! – извика единият когато приближиха достатъчно – Не можеш да влезеш тук!

Воеводата спокойно спря коня си на няколко метра и дори го завъртя с хълбок към тях.

– Нося вести за генерал Ис.

– Не виждам знаците ти.

– О.. – с разсеяна физиономия Вер погледна към седлото си; пресегна се към плата и извади иглите – Хе-хе.. бях го навил, да не се цапа. Знаете как е с тоя бял плат.. После ми удържат от надницата..

Лъскавата коприна на знамето се разгъна с плющене и гербът на единия от пленените онзи ден воеводи, избродиран в злато и сребро, блесна на лъчите на залязващото слънце. Стражите се спогледаха.

– Не можеш да влезеш току-така... – рече най-накрая единият неуверено – Не може ли да ни дадеш посланието?

– Не – отвърна ведро Вер – Напътствията ми са да го предам лично, не мога да ги престъпя.

– Тогава да извикам старшия, а? – обърна се онзи към другаря си по пост.

– Иди, иди. Аз ще почакам тук... – изпревари го сивокосият; стражникът също кимна.

Измина минутка. Вер въздъхна и се обърна към втория, който ги гледаше с мрачна мълчаливост.

– Слушай, нали нямаш нищо против да сляза от коня? Цял ден съм на седлото и задника ми стана на пистил - и след като не последва отговор допълни – Ако мечът те притеснява, ще го оставя на седлото и ще се отдалеча две-три крачки, става ли?

– А вие двамата какви сте? – сопна се най-накрая войникът.

– Ами... – поде Вер, но онзи грубо го прекъсна.

– Те усти нямат ли?

Ларк окачи меча на седлото, след което се поразтъпка встрани.

– Учим занаята – изстреля Аркип зад гърба му – Тоя месец постъпихме на служба...

Воеводата се усмихна с облекчение.

– ...усвояваме тънкостите, държанието – говореше разпалено младежът – Ето, днес за пръв път сме на посещение отвъд граница. Ще се срещнем...

– Да, да, добре – прекъсна го с отегчение стражникът и се облегна на арката - Обаче никакво слизане от конете и за вас, ясно!

– Няма проблем – отвърна добродушно Аркип.

След малко от вътрешността се дочу кавга, която бързо се приближи и изникна в образа на старшия офицер и първия стражник.

– ...и изрично знаеш какво е с вестоносците, песоглавецо! Колко пъти да ти го натъпквам в тъпата глава? Генералът изрично заповяда! Няма време за бавене в тия времена! – зачервеното лице на старшия се обърна към новодошлите – А, ама тия що са трима?

Аркип пое дъх да подеме отново пищното си слово, но онзи продължи.

– Все едно, оставете конете и оръжието си тук – и обръщайки се към пазачите допълни – Вие двамата, свински мехури, ги проверете за кинжали и други подобни и веднага ги заведете при коменданта!

Пое дъх и завърши.

– Заповеди, съжалявам. Генерал Ис вече е известен и ще ви приеме незабавно.

* * * * *

Стражата ги изпрати незабавно през тесен коридор до едно вито стълбище с излъскани стъпала, което ги отведе в малък кабинет точно под един от бойниците на самия замък. На бюрото вътре се беше облегнал мъж с побелели коси но видимо още доста здрав и енергичен. При хлопването на вратата той повдигна глава, разкривайки леко червендалестото си лице, украсено с два големи остри мустака.

– Ти?

– Аз! – Пъстървата даде мигновен знак на двамата стражи да излязат и те безропотно се подчиниха, оставяйки четиримата сами.

– Осмелявам се, защото не искам война, Ис. И ти не я искаш!

– И какво те кара да мислиш така? Ей сега мога просто да те ликвидирам!

– Не се и съмнявам, че можеш, обаче няма да го направиш. Знаеш ли кой е тоя младеж тук?

– Не.

– Принц Аркип, наследник на короната на Даная! – без да чака покана Кип се настани на едно от ниските столчета и се втренчи в генерала, придавайки си цялата възможна важност. Предстоеше му важен урок по дипломация и като прилежен ученик, той реши да вземе дейно участие в него.

– Той.

– Докато кралицата изпрати делегация с необходимите почести, която да го върне в столицата му, е под моя опека. Разбираш какво имам предвид.

– Отлично.

Ис се облегна на стола си и припряно започна да барабани с пръсти по масата. От напрежение дългите му мустаци започнаха да треперят и принца не успя да се сдържи да го оприличи не на пъстърва, а на сом.

– Значи си новия фаворит на южняците след глупостите на Бараян. Какво от това, неговото присъствие само увеличава изкушението да се отърва от теб?

– Нека да оставим 'любезностите'. Никак няма да прозвучи добре, ако отвлечеш престолонаследника по този начин. Да не говорим, че лагерът ми е на два дена път и че не би рискувал самоволно да започнеш война. Докато воеводите на съюза се ослушат знаеш колко вода ще изтече. Не ме залъгвай с такива заплахи. Разпратих до всичките си съседи покана да седнем на една маса след месец на мястото на Тригълника. Само от уважение дойдох да говоря лично с тебе.

Аркип си отбеляза на ум да запомни тирадата на Ларк. Самоуверената физиономия на генерала постепенно посърна, докато най-накрая престана дори да мърда с мустаците и се задоволи с едва чут въпрос.

– За?

– Лесно се говорят такива неща, след като си започнал да воюваш още щом се е разнесъл снега.

– И вие се поразширихте на север, не ме упреквай във военщина. Да не говорим, че дойде ред за по-важни дела.

– Като?

– Да се приготвят три свестни стаи и отведи двамата младежи да се подкрепят с нещо! На връщане донеси една кана с вино.

– Тъй вярно.

Калон стана и подкани Аркип да направи същото. Принцът хвърли един ядосан поглед на Ис, който съвсем целенасочено искаше да го разкара от най-интересното място и се подчини с намръщена физиономия. Любопитството, за какво ще говорят военачалниците просто го гризеше отвътре, но за сега реши че е по-добре да не го показва или поне да се опита да на направи така.

– Е, казвай.

– Южняците прекалено много тръгнаха да навлизат към нас. Мисионерите им шетат из южните владения, без да отдават никаква почит на традициите ни. Монасите от онзи проклет манастир дори отказаха да ме пуснат вътре, мен, владетеля. Ти си стар човек, по-добре от мен знаеш до какво може да доведе всичко това!

* * * * *

Глава на Ver Lark

Ис заглади мустак и присви преценяващо очи към събеседника си.

– Вече разбрах, че си сринал оня храм. Даже си започнал някакъв строеж върху основите му.

– О, дребна работа.

– Аз друго чух. Доста мъже дори от тукашните села се запътиха натам.

– Заплащането е добро.

– Какво всъщност искаш от мен, Ларк? Остави патетичните слова за пред младежите.

– Да минеш на моя страна, разбира се, какво друго? Виж, Ис, ако трябва да си говорим откровено, нямаш никакъв шанс. Колко войника имаш тук? Петстотин, хиляда? Аз имам десет хиляди. Дори и да ги жертваш, за каква кауза, и за каква воинска чест? Ще отрежа крепостта преди да мигнеш, и докато се организират и дойдат подкрепления тук ще има само руини.

– Зная, че си разпуснал голяма част от войските си, не ме баламосвай.

– Но знаеш, че и тукашните воеводи минаха на моя страна, както и че оставих гарнизони. Нима искаш, докато моите войници жънат нивята си, тук зърното да гори и хората да гладуват? За кого ще воюваш тогава? Ти си стар воин, познаваш занаята много по-добре от мен.

Пъстървата замълча, продължавайки да приглажда мустака си.

– Тердор е гранична, откъсната крепост – продължи Вер – Докато Тан събере съюзниците си и тръгне насам ще стане есен, ако ли не и пролет, което е по-вероятно. Ще жертваш подчинените си напразно, а вярвай ми – милост няма да има. Видя какво стана с храма на Халид. Правилата на войната са жестоки.

– Добре, добре, разбирам накъде биеш – предаде се най-накрая Ис – Ще обмисля предложението ти. Само, кажи ми, откъде тръгна всичко това?

– Искаш да кажеш, същината на въпроса?

– Именно. Знам какво се случи, но отмъщението трябваше да спре още преди месеци. Защо продължи, всъщност?

Вер въздъхна.

– Как да ти го кажа.. Северът се е превърнал в игра на шашки, генерале. Игра на дребно. Съсед яде съседа за десет квадратни километра, двайсет ниви или пет села. Погледни на юг, погледни на изток или югоизток – могъщи, огромни държави. Наследството на дедите ни се губи в хаоса от междуособици, борба за медни монети. Губим лицето си, губим бита си, губим религията си.. Колко време остава, докато изгубим себе си завинаги?

– Идеалист.

– Може би.

– Но все пак имаме комит?

– Защо, ти подчиняваш ли му се? В моите земи пратеник на Комита не е идвал от времето на дядо ми. Комитатът, или Триумвирата, както по ти е удобно, съществува само на хартия. Никога представител на моя клан не е канен на Съвет на родовете. И сега не бе поканен. А дали от твоя е? С какво въобще се различава Комита от нас, обикновените воеводи, освен с кликата си храненици и по-обширните си земи?

Ис не побърза да отговори.

– Въпроси, над които си заслужава да се помисли. Дай ми известно време. Предполагам, че си изморен от пътя и искаш да си починеш. Тази вечер ще организирам малко тържество, надявам се да се видим там.

– Мислех вече да пътувам в обратна посока – усмихна се Вер.

– За къде толкова бързо? Строежът върви добре и без твоята намеса, няма за какво да се притесняваш.

– Око да види... Но мога да закъснея още ден, ако пришпорвам конете. Да не стане някое недоразумение...

* * * * *

Глава на Lannis

Селиал кръстосваше нервно из покоите си, а нежно-сините й очи току се извръщаха към прозореца с очакване. Ръцете й притеснено мачкаха тънка копринена кърпичка. Внезапно тя се спря, отпусна ръце, изправи рамене и загледа привидно спокойна към светлата нощ. Сребристият силует на Америл се очерта на балкона пред покоите й и след миг той влезе с небрежна стъпка в стаята.

– Прекрасно! – прозвуча хладният глас на Селиал. – Не стига, че се появяваш в двореца, а и го правиш така, че всеки може да те види!

Той се разположи небрежно на едно канапе и впери самодоволен поглед в нея.

– Омръзнаха ми тези игри на криеница! – провлачено отбеляза той. – Наистина мисля, че е крайно време е да излезем от сенките, Селиал. Трябва да действаме решително!

Тя седна грациозно на края на едно кресло срещу него, приглади с ръка копринените си поли, а очите й насмешливо проблеснаха към него.

– Не забелязах твоята стратегия да се е увенчала с успех, Америл. Или, прощавай, може би несъвършеният ми женски ум не е схванал положението правилно и с Лунел ти постигна точно това, което желаеше.

Америл подскочи като ужилен от мястото си. Погледна я гневно от високо, но усмивката й не трепна. Той й обърна гръб и се приближи до терасата. Погледът му се плъзна над града. Хиляди светещи прозорчета проблясваха в мрака на нощта и Периал изглеждаше като отражение на небето. “Е, без луната, разбира се”, помисли си той и отправи замечтан поглед нагоре към месечината.

– Нямах избор, Селиал, не можех да я оставя да дойде тук сега. Не и преди да сме се справили с Марсел.

Селиал не откъсваше поглед от гърба му. Пое си дълбоко дъх, заби нокти в кърпичката и каза:

– Плановете се променят, Америл. Засега няма да закачаме Марсел. Не можем да си позволим да дестабилизираме Селения точно в този момент.

Америл бавно се извърна към нея. Тя осъзнаваше прекрасно, че не е никак доволен. От много време вече настояваше той, че трябва да премахнат краля и да поемат Селения в свои ръце, но планът беше безумен и тя винаги бе настоявала за по-умерени мерки. Крайностите бяха по-присъщи на сестра й.

– Взехме решение, Селиал. – натърти събеседникът й. – Знаеш, че Мориан държи краля. Въпрос на време е...

– Накарала е Марсел да я обяви за Регент в случай, че сам той внезапно се спомине. Това ли искаш? Двете фракции незабавно ще се изправят една срещу друга. А хората ще се усетят. Цяло чудо е, че още не са ни усетили!

– Тези селяни! – презрително изръмжа той. – Откога те е грижа за тях? И какво могат да ни направят?

– Този спор вече сме го водили – сряза го Селиал.

Той наведе глава и замълча.

– Америл, – прозвуча гласът на жената, – откога познаваш Лунел?

Тишината увисна в стаята. Накрай той вдигна поглед към Селиал и се усмихна самодоволно.

– Достатъчно време, Селиал. Сега ме извини, но имам друга работа. – той излезе на балкона и изчезна.

Селиал отпусна длани и разкъсаната кърпичка плавно полетя към земята.

* * *

Мориан вдигна глава от книжата пред себе си и втренчи сините си очи в него. “Ни помен от изненада, сякаш появата ми е най-естественото нещо”, подразни се суетният селенит и изплува от лунната светлина.

Мориан приличаше много на сестра си – имаше същите сериозни сини очи и деликатни черти на лицето, обрамчено със светлоруси прави коси. “Толкова еднакви и в същото време са толкова различни”, отбеляза на ум за пореден път Америл. Селиал беше нежна и умерена, докато Мориан винаги действаше решително и крайно. Селиал бе обединила селенитите след дългите години изолирано и разпокъсано съществуване в страх, а Мориан ги бе разделила и повела своите избраници към властта.

– Радвам се да те видя, Америл! – поздрави го приветливо Мориан, приближи го и го целуна почти официално по двете страни. – На какво дължа удоволствието да те видя? Нима сестра ми вече не може да разговаря директно с мен, та е необходимо да праща вярното си... хм, верния си приятел при мен?

Внезапният сарказъм, изникнал сред привидната й ведрост и доброжелателност, го зашлеви като плесник. Окопити се бързо и си позволи да се усмихне мило към нея.

– Винаги знаеш как да ме поласкаеш, Мориан! – той погали леко гладките й коси. – Наистина преди малко говорих със Селиал, но не тя ме праща.

В очите на Мориан проблесна интерес.

– Не издържа, а? Винаги съм знаела, че си твърде импулсивен, за да се задържиш край полата на сестра ми. – тя се засмя самодоволно. – И какво сега, доприпка при мен? Ще махаш ли с опашка?

– Не, ще ти донеса кокал! – усмихна се спокойно той.

Думите му я развеселиха още повече. Смехът й звънко огласи покоите й.

– Крайно време беше да се решиш, Америл!

* * * * *

Разклати стъкленицата и се вгледа в плискащата се течност. Корвейл му събра необходимите билки за около седмица. За една от състваките ходи чак до едно село на два дни път от крепостта, а необходимите вина се намериха в избата. Ти’сейн гледаше Отварата с подозрение и мисли на съмнение се прокрадваха в главата му: “Дали е истинската? Или не действа и е капан? Или пък е отрова?” Не намери отговори на въпросите си и прибра стъкленицата в едно чекмедже.

“Нямам време за игрите на Таис. По-важни дела ме чакат. Ще трябва да изпробвам отварата на някой като се върна…”, реши той, излизайки от стаята си.

Бе се възстановил почти напълно, но въпреки това все още носеше превръзка на хълбока. Раните са затвориха по-трудно, дори гноиха няколко дни, но Лечителките спряха инфекцията навреме. Крепостната стена бе закърпена и в готовност за отбрана.

Велиан се оказа наистина забележителен младеж. Досега се справяше отлично с изграждането на града. Дори бе изпратил хора, които да повикат архитект. Предвиждаше и защитни съоръжения, и тунели, водещи до крепостта… Действаше с размах и увереност. Ти’сейн бе решил да му остави известна свобода.

Навън мракът се опитваше да обгърне крепостта в диплите на нощта, но знамето над крепостта разпръскваше сенките с ярката си светлина. Принцът се изкачи на покривната площадка на Централната кула и огледа сградите под себе си. Древната крепост представляваше безразборно наглед струпване от кули, постройки и защитни стени. Достроявана през годините на древната Тиен’хара, крепостта бе запазила най-важното си предназначение – да отбранява. Всеки зид, всяка стая допълваха защитните й възможности. И над всичко това се издигаше Централната, най-старата кула, над която блестеше знамето.

Видя Брет да обикаля постовете за последна проверка. Преди няколко дни имаха тежък разговор. След като научи историята на Каверън, Воинът явно се разтревожи, че той може да го измести.

Още помнеше онази една седмица, в която се опитваше да убеди Каверън да се откаже от намеренията си да става Щит и да го последва. Кръвта бе силна у него; кръвта на Воин… Тогава устоя на Таис, която все още се обучаваше за жрица. Спечели биткта, но не и войната – Каверън остана при нея. А сега идваше в Тиен’хара и искаше да се откаже от клетвите си на Щит. Не му вярваше. Поне не и сега. Твърде рано бе, а и намеренията му бяха неясни. “И все пак, ако наистина се откаже от миналото си? Светлината ще прочисти кръвта му и ще го превърне във Воин, в истинското у призвание…”

Няколко дни убеждава приятелят си, че Каверън никога няма да го измести. И все пак успя.

Ти’сейн обиколи с поглед света около себе си. Погледна на запад, към Даная и отново си припомни за кралицата и мирния договор, който й бе предоставил. Малко след като дойде на себе си, погледна в огледалото с надеждата да разбере, дали го е подписала. Но не успя. Огледалото си стоеше в покоите й, той лесно го откри, но не успя да види нищо. Нещо съвсем естествено му пречеше – огледалото бе покрито. “Практична жена”, развесели се Принцът и отправи взор на север. “Какво ли ни готви Умбра? И Каверън. Дано плановете на Комита успеят – поне за варварско нашествие да не се притеснявам”

Изтокът бе неясен. Забулен като силосианките, които не представляваха непосредствена заплаха. А югът – той го очакваше. Скоро Магистратите нямаше да повторят нападението и крепостта бе в относителна безопасност. Идеалното време да замине. Всъщност щеше да замине на югоизток.

Не знаеше, колко ще отсъства. Но му трябваха сили. Остави халатът да се свлече на камъните, хвана здраво Окото на въздуха и легна под ярките лъчи на знамето. Унесе се в светли сънища…

Събуди се рано, още с изгрева. Върна се обратно в стаята си, изми се и се облече. Остави кратко писмо за Брет, в което обясняваше изчезването си, без да споменава къде точно отива. Воинът се досещаше отдавна за пътуването, както и най-общо за мястото, където Принцът отиваше. Но не знаеше къде точно.

Прибра кинжалите и Окото, взе една кесия с жълтици и няколко скъпоценни камъка, както и мехлемът на Корвейл. Надяваше се, да се върне бързо и да не му се налага да го използва, но искаше да е подготвен.

Приближи се до огледалото и се вгледа в отражението си. Сребристите му очи заискриха с мека светлина, мислите му се сляха с огледалната повърхност и той затърси… Имаше най-обща посока и най-обща престава какво точно търси. След миг, който му се стори цяла вечност го откри и прекрачи през отражението си. Опита се да си припомни всичко прочетено за Неа, но успя само да запази лицето си невъзмутимо, виждайки картината пред себе си, появявайки се пред огледалото.

Мургав мускулест мъж, по-млад от него, лежеше гол в огромно легло, а под ефирните завивки, които стигаха до кръста му, лежаха две жени с изкусителни фигури и фрапираща голота. Още две стояха изправени зад леглото и вееха на мъжа с големи палмови листа.

Жегата връхлетя Ти’сейн и въпреки леката туника, с която бе облечен, вадички пот започнаха да се стичат по лицето му. Едната жена в леглото, която тъкмо подаваше грозде на мъжа, го видя и се сепна. Другата, която мажеше дългите мустаци на мъжа с някаква гъста и лъскава помада, също го погледна изненадано, а двете с листата спряха само за миг. Нито една не прошепна дори звук.

– Изгревът е прекрасен тази сутрин. – подро поздрави той и се представи: – Аз съм Ти’сейн, Принц на Тиен’хара.

– Пясъците са в движение, но ние сме тук и сега. Аз съм Самра, Раджа на Джендин. – поде официалния тон и домакинът на неочакваното посещение.

– Простете за прекъсването и за неудобствата, които създадох.

– Нищо особено не се е случило. Тук на Границата сме свикнали с необичайните неща. Но все пак ми е интересно разбера що за човек се промъква през огледалата. И какво всъщност правите тук? Но моля, седнете. Закусвал ли сте? – попита той и махна с ръка на една от жените да приближи табуретка за госта до ниската масичка, отрупана с плодове и хляб в странни форми.

– Благодаря. – отвърна Ти’сейн, настани се удобно и си взе портокал. Бе забравил да закуси и сега нямаше нищо против да похапне. – Аз съм владетел на една страна далеч на северозапад. Натрапвам присъствието си тук, защото важни дела насочиха вниманието ми в тази част на света. Осъзнавам, че идвам при вас с твърде големи искания и много по-малко, което мога да предложа. – чувстваше се неловко и реши да премине направо към въпроса. Раджата му се виждаше импулсивен, а и младостта допринасяше за това. Искаше да го заинтригува още от началото, за да може да се измъкне поне от непосредствена опасност. Въпреки, че мъжът в леглото не изглеждаше ни най-малко разтревожен. Дори напротив.

– Ако способностите ви отговарят на вашите искания, може и да се споразумеем – усмихна се Самра и засука десния си мустак. – Но нека все пак чуем какво предлагате. Тръгна да става от леглото, но преди да се изправи, уви чаршафа около кръста си. Ти’сейн се усмихна вътрешно, мислейки си: ”Все пак имат някакво приличие в този град.”

– Предполагам сте чували легендата за едно древно светилище нейде из пустинята.

– Да, разбира се. Говори се, че в него са скрити богатства и мистични предмети с голяма сила. Но такива има навсякъде из руините сред пясъците. Пустинните номади ги продават в града. Някои са безполезни, други вършат абсурдни неща, докато трети представляват голям интерес за заклинателите. – Самра се отнесе в приказки.

– Знам пътя до това светилище и трябва да стигна до там. Съкровищата не ми трябват – те ще останат за вас. Но съм чувал, че Пустиннците не са особено гостоприемни, нито са готови да окажат помощ дори на човек от друго тяхно племе. Ще ми трябват водачи, които познават пустинята и опасностите й, охрана и делегати за “преговори” с племената и магьосници, които да се справят със съществата, дебнещи сред дюните.

Раджата се усмихна, белите му зъби блеснаха, а той засука левия си мустак.

– Дързък сте, Принце. Но знаете много за този край. И ме заинтригувахте – ако наистина знаете пътя до светилището… но първо ще изпитам способностите ви.

– Всъщност има още нещо – опасявам се, че определени хора, свещеници на Халид, ще опитат да ми попречат. Джендин е най-близкия град до началото на пътя и те със сигурност ще дойдат тук.

– Те няма да представляват проблем. Нужно е само да кажа на жреците, че неверници приближават земите ни и искат да покварят народа.

Ти’сейн се засмя и също стана. Приближи се до Раджата и го попита:

– Споменахте някакво изпитание.

– Да, – отвърна той. – Погледнете.

Принцът погледна през близкия прозорец и остана без дъх.

Джендин бе разположен в пресъхнал циркус високо в планината. По върховете липсваше много растителност, но из улиците на града се издигаха палми с криви стъбла и нарязани листа, кипариси, кактуси и ниска трева. Малки цветчета покриваха зелените площи, а улиците бяха покрити с павета с песъчлив цвят. От подобни камъни бяха изградени и къщите, които достигаха дъното на циркуса. Покривите им бяха заострени куполи от блестяща мед, а прозорците представляваха дупки в стените, покрити с цветни завеси.

Огромни бели платнища хвърляха сянка върху няколко големи площада, на които бяха разположени множество сергии. Оживление цареше на тези пазари… Камили и лами обикаляха по улиците, водени от мъже с тюрбани на главите и жени в широки шалвари и шарени ризи.

Можеше да наблюдава този екзотичен град още дълго време, наслаждавайки се на многото фонтани, чешми и градинки. Пъстър град, който живееше активно въпреки жегата и припичащото слънце. Влиянието на близката пустиня се усещаше и в сухия вятър, които подухваше от юг.

Самра забеляза, че гостът му се изгуби в панорамната гледка, която предлагаше дворецът, разположен на върха на циркуса и насочи вниманието му към дъното – голяма арена, която представляваше неразгадаем лабиринт от скали, растения, дървени и метални конструкции. Ти’сейн предположи, че тя се вижда от всяка една точка на града и не грешеше.

– Там ще буде твоето изпитание. Преди няколко дни Ловците хванаха невиждано досега чудовище. За първи път ще го пуснем на Арената. Ако се справиш с него, ще прекараме интересни дни. Ако не успееш, дори няма да съжаляваш, че си дошъл тук, защото ще си мъртъв. Имаш ли нужда от време за подготовка?

Принцът въздъхна тихо, но не си позволи да мисли за раните, от които не се бе възстановил напълно.

– Не, нека започнем веднага.

Отведоха го до някаква горичка на Арената и го изоставиха без думичка. Ти’сейн се концентрира и тръгна наслуки през дърветата. Чу силно ръмжене наблизо и когато излезе на една дървена площадка, видя противника си, който наистина бе чудовищен – приличаше на люспест лъв, но с грива, който пърхаше с големи ципести криле. И бе доста по-едър от обикновен лъв.

Не искаше да се сблъсква нито с кръвожадната му муцуна, нито с дългите му нокти и посегна към Окото на въздуха. Сребристите му очи просветнаха и дъжд от звездички се посипа върху съществото. То само разтърси леко глава, меко червеникаво сияние го покри и светлите петънца се плъзнаха по люспите му.

– Защитен от магия. – промърмори Принца и отскочи встрани, за да избегне ударът на една от предните лапи. Дървената площадка се разклати и няколко дъски се откъртиха.

Ти’сейн се претъркули, защото лъвът се опита да го сплеска с жялото си тяло, но не спря навреме и падна върху тревата долу. Зеленината омекоти приземяването, но все пак удърът му изкара въздуха. Огледа се бързо, но не видя нищо, което можеше да му послужи като оръжие. Трябваше да разчита само на двата кинжала в ръкавите на туниката си.

От другата страна на полянката имаше ръбати канари, които се извисяваха над гърба на чудовището. Принцът се затича към тях, а лъвът го последва. От долу не можеше да направи нищо, дори коремът на хвъркатото същество да бе слабо защитен. Не искаше да рискува с кинжал, който най-вероятно щеше само да го рани и разяри още повече. Стигна до скалите и нагъна светлината под себе си. Изтласка се бързо нагоре, но малко преди да се приземи, усети как върховете на дългите нокти раздират кожата по гърба му. Изохка, но се обърна и срещна погледа на чудовището. То се спря за миг, сякаш изучаваше противника си, но щом Ти’сейн примигна, се засили с разтворена паст.

Принцът подскочи, помогна си с магия и се озова на гърба на лува. Ципестите криле трепкаха зад него, а лъвът започна да се мята силно, за да го отърси от себе си. Хвана се за гривата и извади един от кинжалите си. Замахна силно, но острието се плъзна по люспите на врата. Приготви се за втори опит, когато режеща болка го прониза от двете му страни – крилете се бяха извъртели напред, забивайки се в хълбоците му с режещите си краища. Раните от стрелите се отвориха, причерня му пред очите и се изплъзна от гърба на чудовището. Задържа се за гривата и успя да се стовари възможно най-леко на скалите под себе си.

Лъвът надвеси главата си над него, разтвори силните си челюсти и щеше да го захапе, ако Ти’сейн не прикова поглед в него. Този път не мигна, въпреки болките, обхванали цялото му тяло. Остите ръбове на скалата отдолу се забиваха в кървящите рани по гърба му, но Принцът събра мислите си, обви ги в светлина и погледна през зениците на чудовището. Този път не го спряха магически защити и той заусуква лъча около червеникавите мисли на лъва. Не откъсваха очи един от друг…

Заблуждаваше противника си, заблуждаваше и себе се, че не изпитва болка. Нямаше да издържи още дълго. Трябваше да действа. С рязко движение измъкна другия кинжал от ръкава си, запращайки го в едното червено око на съществото. Собствената и чуждата болка избухнаха в тялото му, а крилатия звяр се стовари на полянката под скалите. Ти’сейн остана да лежи неподвижно на склаите, с поглед премрежен от болка и от яркия, трептящ слънчев диск.

Раджата бе гледал цялата битка от дворцовата ложа, но сега бързаше към Принца заедно с няколко церящи, както тук се наричаха лечителите, които го положиха на една носилка и го понесоха извън Арената.

– Никога не допускаме в битка ранени хора. Не знаех за състоянието ти, Принце. Това прави победата ти още по-забележителна, а аз вече съм обвързан към теб и исканията ти – чакат ни забавни дни.

* * * * *