Сенки на Север – I част

Взря се невярващо в очите му, очакваки да съзре в тях знак, че я заблуждава. Изправи се колебливо без да откъсва поглед от лицето на Винс и остави завивката да се свлече в нозете й. Той се обърна след нея, когато тя го заобиколи и бавно прекоси избата. Девойката спря несигурно пред вратата, все така извърнала лице назад.

– А... те дали ще ме пуснат? – попита тя, представяйки си плашещата физиономия на Исфериот и все още не вярвайки, че е свободна.

Поредното пронизително изсвирване доведе до отваряне на вратата и Ланис стреснато отскочи назад.

– Гостенката ни си тръгва, Исфериот. Върни й нещата.

И да беше изненадан странният слуга, Ланис не можа да го разбере. Хвърли последен поглед на Дорон, като този път в очите й проблесна озадачено любопиство. Отвори уста да каже нещо, но размисли, усмихна се и припна след Исфериот по тъмния коридор.

Позволи си да се отпусне спокойно едва когато усети ласкавата светлина на Луна да я облива. Засия и бързо се стопи в мрака. Отправи се към Бодарския замък, но когато наближи покоите на Анара, се поколеба. Беше твърде объркана, за да се изправи срещу въпросите на кралицата и нейните спорадични изблици на неприязън. Искаше да има малко време, за да помисли. Отправи се към парка и се скри под тъмните сенки на дърветата. Погледът й се плъзна по синият плат на роклята и мислите й я върнаха назад. “Защо му беше на този човек да пита за камъните... и за Джони?”. Настръхна от неясна боязън – нещо й се губеше в събитията, сполетели я от момента, в който се натъкна на засадата на Север. Не можеше да реши и кой стои зад нея – Америл или Данил. Или някой друг. Трудно й бе да повярва, че Данил има нещо общо с отвличането й. “Но пък аз и на Амо имах доверие”, стрелна се горчивата мисъл в ума й.

В този миг усети присъствието на Данил. Движеше се спокойно из парка в посока към двореца.

– Данил – повика го тихо тя и излезе след него на алеята. Той се спря и бавно се обърна към нея. Безкраен студ, струящ от него, я застигна внезапно и я погълна. В ръцете му проблесваше кама и тя почти веднага я разпозна.

– Ти си бил! – каза невярващо тя и се опита да избяга.

* * *

Остана известно време край езерото, гледайки лунната пътека, просната върху черните спокойни води. Опитваше се да осмисли какво да прави нататък. Ако Ланис бе попаднала в ръцете на Мориан, задачата му значително се усложняваше. А и споменаването на древните от Америл го смрази.

Внезапно чу името си. Обърна се бавно по посока на гласа и я видя – стоеше на алеята, а лунните лъчи се плъзгаха по синята й дреха. “Не принадлежа на себе си... Дори не мога да се изненадам”, помисли си равнодушно той. Сякаш се наблюдаваше от цяла вселена разтояние. Видя как очите й се разшириха ужасено, когато лунната стихия в него я застигна. Усети, че се кани да бяга и волята му я блокира с лекота, преди да е успяла да се стопи в мрака. Доближи я бавно и се взря в лицето й. Девойката потъна в необятния студ в очите му и потрепери.

– Виждам, че си се измъкнала. Какво се случи, Лунел? – попита я спокойно той.

– Ти ми кажи, Данил! Кажи ми, защо беше необходимо да организираш всичко това? – гневно го попита тя, докато се мъчеше да помръдне сред сребърната мъгла, сковала движенията й.

– Да организирам? – хладно попита той и проследа погледа й към оръжието в ръцете му. – Не, мила, ще трябва да попиташ Америл за това. Както и за това – добави той и бавно извади бележката, която Америл бе оставил за него. Погледът й бързо се плъзна по редовете, когато той я доближи до очите й. Усещаше ужас, недоверие и разочарование да се плискат в нея, а не можеше да намери нищо в празнотата в себе си, за да я успокои.

– И така, при Мориан ли беше? – попита я той.

– Мориан? – объркване се прибави към хаоса от емоции. – Не... какво значение има. И ще съм ти благодарна ако ме пуснеш.

Усмихна се леко и я освободи.

– Къде беше?

– Това не е толкова важно – каза с нехайно тя след кратка мълчалива пауза. Студените му очи се втренчиха отново в нея.

– Какво ти е, Данил? Плашиш ме. – каза накрая тя. Той вдигна сковано ръка към лицето й, но тя боязливо се дръпна назад.

– Съжалявам – каза Данил с глас, в който не се усещаше и намек за съжаление. – Е, ще съжалавям утре, вероятно – добави той. Последва неловко мълчание. Ланис прехапа устни и започна да усуква крайчеца на плитката си около пръста. Той усети как лунните лъчи се плъзнаха към нея и по кожата й започна да избива сияние. Искаше да я спре, да й каже, че няма нужда да го прави, но вместо това спокойно наблюдаваше как Луна я примамва в прегръдките си.

– Аз ще тръгвам. – заяви кротко Лунел. – Анара вероятно вече е наредила на палача да наточи секирата, заради забавянето ми.

Посегна към камата, която той все още държеше в ръка.

– Тази ще я задържа. – каза той и я прибра – Утре ще ти донеса друга. И се постарай да не я подариш пак на някого. Сега тръгвай!

Тя успя да докара надменен поглед и без да му проговори се стопи в мрака. Остана загледан в тъмнината. Сякаш все още усещаше недоверието и разочарованието й. “Утре ще му мисля”, каза си Данил и също изчезна.

Ранното утрото се изсипа през прозорците в спалнята на Джони и той рязко се изправи. Първите лъчи светлина, нахлули в очите му, донесоха и тревогата.

Пожарът бе избухнал внезапно и отне известно време да го потушат. Част от конюшната бе изгоряла напълно, а конярите щяха да имат доста работа да успокоят оцелелите животни. Нещо в пожара го озадачаваше... не изглеждаше съвсем естествен. Потръпна леко като си спомни ужасените коне. Но Водната стихия се бе притекла на помощ. “Дано прислугата успее да разчисти всичко”, помисли си той, спомняйки си със задоволство усещането за мощ в мига, в който силата се разля в него и камъкът запулсира до сърцето му. За момент се бе побоял, че няма да удържи и ще потопи градините край Бодар, но бе успял да укроти стихията... Е, паркът се бе снабдил с едно малко езерце и канал до него, но какво от това.

“Тя не се появи”, тревожно проблесна мисълта в ума му и изтласка всичко останало. “Изобщо не биваше да ходи на Север... ако са я разпознали...” Изправи се и бързо се облече. Скоро бе при езерото и се хвърли в студените му води, които бързо извлякоха напрежението от тялото и ума му. Не искаше да излиза от водата . Обърна се по гръб и се взря в гаснещата руменина на небето. Времето течеше и накрая той се обърна и загреба към брега.

Когато се върна в замъка, попита за Анара, но прислугата любезно го уведоми, че Нейно Величество все още спи. Запъти се към библиотеката и се опита да се съсредоточи в книжата. Но вместо да се разсее, тревогата лека полека започна да се скупчва като облак над мислите му и той остави книжата настрана и започна да кръстосва замислено стаята. Усещаше, че не е в замъка. Камъкът до гърдите му изстудя и изведнъж го връхлетя мрак, пронизван от пламъците на свещи. За миг мерна бледото лице на девойката – изглеждаше сякаш спи. “Но тя никога не спи”, помисли си той тревожно. На челото й имаше драскотини. Опита се да я повика и в този миг видението изчезна.

Приседна на бюрото и се опита да се успокои. Беше затворена някъде, но не можеше да усети къде. “Стават все по-активни...”, спомни си той думите на Драгън. Приятелят му не споменаваше в писмото си за връзка между Пазителите, но това видение, както и виденията в нощта, когато силата на Вода се вля в него, го караха да мисли, че вероятно такава връзка съществува.

Внезапно го връхлетя гневен пристъп на безсилие и ръката му се сви в юмрук. Чувстваше необохдимост да хукне да я търси, а не можеше да го направи. В този миг на вратата се потропа и един прислужник му съобщи, че Нейно Величество го очаква в кабинета си. Овладя се и напусна библиотеката.

* * *

– Знам – поклати глава той.

– Занех си, че не може да й се има доверие! – с едва овладян гняв продължи кралицата.

– Пленена е, кралице – каза той и се отпусна на канапето до прозореца.

– Пленена? – невярващо повтори Анара. – Какви ги говориш, Джони! Че как са я хванали? И откъде знаеш? Усети ли я?

“На челото й имаше драскотини... кой наистина? Уплашена е...” мисли и усещнания се преплитаха мигновено и се стапяха в ума му.

– Да. Мисля, че е някъде в Бодар, но не зная къде. Всичко е много объркано – ръката му се зарови в прошарените му коси. – Боя се, Анара! – изправи се припряно от мястото си и направи няколко крачки из кабинета. Тя го проследи с поглед. Когато той мина покрай него, ръката й неуверено го докосна по рамото и той спря.

– Ще се опитам да пресея това, което усещам. Но засега нищо не мога да направя. – изправи рамене, целуна ръката й и се върна бавно на канапето.

– Ще трябва да помислим какво да правим с принца. Официално няма как да получим вести, а и не се предполага да ги получим в близките дни. Има време да решиш, какво да правиш преди да стане неотложно заемането на позиция.

– Така е – съгласи се Анара. – Но сега трябва да поговорим за снощния пожар.

– Доколкото разбрах Лорд Дориан се е погрижил да се почисти. Видях, че хората му вече са в парка.

– Не се съмнявам, че ще се справят със ситуацията. Но току-що ми съобщиха, че Тотенкрац е избягал.

Джони подскочи от мястото си.

– Кога?

– Проклятие! – недоволстваше Джони. – Ланис ме предупреди, че е магьосник! Какво ти предупреждение, и двамата знаехме, че може да се преобразява. – погледна кралицата и поклати глава. – Твърде много грешки допускаме по отношение на този човек, кралице!

Тя сведе глава и загледа ядно върха на пантофката си.

– Казваш, че Ланис е отвлечена... – започна замислено тя. – Той е избягал снощи... Дали... – остави подозрението си недоизречено. Джони присви очи.

– Ако е така – каза бавно той, – ще му се иска да го бях убил по пътя за Бодар. – изправи се рязко от мястото си. – Няма как да го настигнем сега. Но подозирам, че ще чуем отново за него.

На вратата се потропа и след миг в кабинета влезе Графиня Елиана. Размениха бързо погледи с Джони, след което той се обърна с лек поклон към кралицата.

– С Ваше позволение, Ваше Величество, сега ще се оттегля. Очаквам още вести от Версея.

* * * * *

Вратата се отвори тихо и фигура с качулка му рече тихо:

– Ела!

Сим се поколеба само миг и я последва. Щом видя как гвардейците отпред зяпат с празни погледи в нищото, потръпна зиморничаво, отново се започваше, призраците от миналото му нямаше да го оставят на мира. Затътри се след фигурата като мрачно влачеше крака. Накрая тя спря в полутъмен коридор, отметна качулката и се обърна към него.

– Аз също, драги ми Сим. Хайде разказвай, че нямам много време.

– И какво искаш точно да знаеш? – поинтересува се той.

– Внезапното появяване на посланик Корл… и още по-внезапния му интерес към теб… Мориан, нали?

Сим кимна без да каже нещо, усмивката на графинята угасна:

– Значи е излязла от сенките, не предполагах, че е решила да бъде толкова… крайна. Свързала се е с теб?

– Да. Не знам как, но ме намери. Поиска от мен да убия кралицата.

– Какво? – графинята беше слисана. – А ти…?

– Не съм безумец, Елиана – прекъсна я Сим и се усмихна. – Отидох при кралицата и й разказах всичко… Мориан иска да насъска Даная срещу Селения, за да може да обедини аристокрацията под натиска на външна заплаха. Не мисля обаче, че Анара ми повярва…

– А отвличането на принца? Пак ли е дело на Мориан?

– Хм, не. Забърках се с Озмънд Озикс, не трябваше да го правя, но бяха трудни времена, трябваше да преживявам някак…

– А принцът…

–… е жив и здрав на Север – довърши вместо нея Сим. – Не се бой, нищо лошо няма да му се случи. И така – пое си въздух той, – какви са нарежданията на почитаемия Съвет?

Елина сви замислено устни:

– Не знам… Няма време да чакам решението им, ще действам по своя преценка.

– О! – възхити се Сим. – Жрица, която мисли сама, това е забележително!

– Очевидно боят с тояги в горите на Озикс ти беше малко – не му остана длъжна графинята. – Все същият грубиян си!

– Не мога да не отбележа, че не бързахте да се намесите тогава – върна й с усмивка Сим, после въздъхна. – Ех, мили спомени…

Елиана го прекъсна с махване на ръка:

– Не можеш да останеш повече в двореца, Мориан със сигурност ще те потърси пак, а не ми харесват идеите й. А и наскоро открих, че друг селенит се навърта около кралицата, това все по-малко ми се нрави.

– Селенит?

– Да, една девойка на име Ланис.

– Аха – бавно кимна Сим. – Познавам я.

– Познаваш я? – беше ред на графинята да бъде учудена. – От шайката на Мориан ли е?

– О, не – отвърна Сим. – Противниковият лагер. Опитват се да привлекат Анара на своя страна. Има специален интерес към принца, знаеш, че селенитите обичат малките деца, толкова лесно се манипулират.

– Мисля, че Съветът трябва скоро да вземе решение – каза сякаш на себе си Елиана, после се сепна. – Последвай ме.

Докато вървяха по оплетените коридори Сим се сети за нещо:

– Знаеш ли, докато бях в Триумвирата се натъкнах на една от вашите, но тя не знаеше за мен…

– Не се ласкай толкова – усмихна се графинята. – Малко са жриците, които знаят за теб. И коя беше тя?

– Нарече се Ерис.

– Ерис?! – Елиана беше удивена. – И какво се случи?

– Много е… приказлива – пусна една крива усмивка Сим. – Още ме болят ушите от гласа й.

Бяха стигнали до външния двор и конюшните. Елиана го спря с ръка:

– Това е за теб – и му подаде тежка кесия. – Сега ще отвлека вниманието на войниците, а ти се измъквай. Ще те намерим когато ни потрябваш и се пази от Мориан.

Сим й кимна:

– Благодаря ти, но сам ще се справя нататък.

И преди тя да успее да го спре, свали една факла от стената и я метна в купа сено край конюшните. Обърна се към Елиана и й се усмихна:

– Пак ще се видим! – и се гмурна в кълбото дим и суматохата на тичащи хора и цвилещи коне.

Огледа ширналите се поля пред него. Свобода. Но имаше още нещо, което трябваше да свърши. Затова обърна коня си към малките схлупени къщурки, които се гушеха в мрака на крепостната стена, средище на несретници, които не допускаха вътре в крепостта. Точно хората, които на него му трябваха.

Мъжът срещу него го дари с широка беззъба усмивка:

– Я, Куцият?! Не знаех, че си жив!

Сим се ухили:

– Ако знаеш колко често ми го казват това напоследък. Ъъ, видях Севир наскоро…

– И как е старият разбойник?

– Иска да се връща в занаята – въздъхна Сим. – Опитах се да го разубедя, но твърдо е решен да възкреси старите времена. А има и хубав план…

– Е? – беззъбият изглеждаше заинтригуван.

– Данайските кервани за Триумвирата. Тези, които отиват към Комитата. Лесна плячка, а планините са сигурно убежище.

– Хм – беше единственият коментар на беззъбия.

– Но му трябва информация за керваните, а и вътрешни хора. Нищо не губиш, можеш само да спечелиш.

– Хм – отново се обади мъжът отсреща и след кратък размисъл добави. – Става. Обаче някои първоначални разходи…

Сим мълчаливо изсипа половината си кесия на масата и златото проблясна в очите на беззъбия. Той се ухили до уши.

– Обичам да работя с теб, Куция! Винаги има далавера!

Сим се усмихна и предпазливо рече:

– Търся хора за една специална работа… Малко е деликатна… Един човек трябва да изчезне…

– Кой? И колко ще струва?

Сим посочи с очи към тавана, беззъбият хлъцна:

– Не можеш да искаш това от мен! Ако посегна на графа или графинята, ръцете ми ще изсъхнат!

– Ох, не! – намръщи се Сим. – Кое е вярното псе на кралицата, което топли самотните й нощи?

– Кей…

– Ш-ш-ш-т! – постави Сим пръст на устните си. – Не споменавай това име.

– Кръвна вражда – обясни кратко Сим. – Кръвта зове.

Беззъбият бавно кимна, замисли се за миг, после тръсна глава:

– Не е за мен това, но познавам едни… Не те съветвам да се залавяш с тях, те са прекалено… прекалено… – намръщи се, защото не можеше да намери подходящата дума и накрая завърши – … прекалено диви. На главатаря им му викат Кривия. Чух, е играел с един от големите играчи – Зерга, те са хората, които могат да ти свършат работа.

Сим се изправи:

– Ами води ме при този, Кривия.

* * * * *

Глава на Lannis

Вратата се хлопна и графинята извърна проницателните си очи назад, сякаш се опитваше да види отвъд богато резбованото дърво и да проследи Кейдж по коридора. Бе усетила рязкото настване на силите му от мига, в който се появи в Бодар преди няколкодни, и й ставаше все по-трудно да удържа желанието си да го притежава. Пое си дълбоко дъх и се овладя. Забеляза любопитния поглед на Анара да се плъзга по заруменелите й страни.

– Добре ли сте, графиньо? – звънна гласът на кралицата.

– Благодаря, Ваше Величество, чувствам се отлично. – каза спокойно тя и се приближи до бюрото. Нежните й пръсти се плъзнаха разсеяно по гладката лакирана повърхност. Анара й предложи да седне и тя грациозно се разположи на стола срещу кралицата.

– Тревожи ли Ви нещо, графиньо? – попита Анара, привеждайки се леко над бюрото. Елиана привидно се поколеба, преди да отговори. На лицето й се разля мека, топла усмивка.

– Всъщност да, Ваше Величество!

Кралицата се облегна обратно назад, очите й замислено проблеснаха.

– Елиана, познаваме се от много време. Да зарежем условностите за момент. Какво те тревожи?

– Действително се познаваме от много време. – спокойно потвърди графинята. – И точно затова си мислех, че все оше ми имаш доверие, Анара.

– А нима нещо, те е накарало да мислиш противното? – попита с лека почуда Анара.

– Някога ти... споделяше всичко с мен.

– Някога бях дете. Принцеса без особено значение, която очакваше баща й да я изтъргува, според както намери за добре. Ако брат ми не се беше отказал от престола....

Елиана се усмихна. Спомените от преди години я връхлетяха и вълнението бликна жизнерадостно в очите й. Рядко Съветът си бе позволявал толкова груба намеса в делата на държавите, но повечето Съветници й повярваха тогава, че ще е по-удачно данайската корона да премине в ръцете на принцесата, а не на принца. Внимателно подготвян план, отнел им години. Но сега Анара се изплъзваше. “А аз самата си позволих да се привържа към нея”, помисли си тя.

– И смяташ, че заслужавам доверието на детето, но не и на кралицата? – попита тихо тя. – Някога подвеждала ли съм те? Нима не съм ти помагала след като короната бе поставена на главата ти?

Анара само се усмихна леко.

– Елиана, за какво е всичко това? След като самата ти ме учеше да не се поддавам на сантименталности, нима сега се опитваш да манипулираш именно чувства ми? Това някакъв тест ли е?

Графинята се разсмя. Стана от мястото си, наля сок в две чаши, остави едната пред кралицата и, държейки другата в ръка, седна обратно.

– Е, това поне си го овладяла.... всъщност само донякъде. В последните дни емоциите ти бяха в повече, но предвид ситуацията, няма да придирям. – каза тя с тона, който използваше преди години, опитвайки се да възпитава младата принцеса, чийто характер по това време хармонизираше прекрасно с огнените й къдрици. Сериозността се върна на лицето й и тя продължи: – Е, емоциите и на мен не са ми чужди и фактът, че ме държиш в неведение за толкова много неща, ме наскърби... Но това не е толкова важно. Той ме и разтревожи. Знаеш много добре, че мога да ти помагам. За да спечеля доверието ти, допуснах да разбереш какво стои зад мен. А ти отхвърляш всичко това с лека ръка.

– Това, че съм те наскърбила за мен е по-сериозно от останалото и се надявам да ми простиш, Елиана. Още не съм ти благодарила както трябва да грижите, които положи за мен, когато пристигна вестта за Аркип.

– Точно за това искам да говорим – взе отново думата Елиана. – Всъщност не толкова за Аркип, колкото... – тя се поколеба. – Да започнем с тези въпроси, Анара. Кое е момичето, доведено от Кейдж в Бодар и как научи, че принцът е жив, само няколко дни, след официалната вест за инцидента край Карея?

“Хайде, Анара, отговори ми”, повтаряше си на ум Елиана. Не си позволяваше да използва Гласа срещу кралицата. Мисълта да смаже волята на девойчето, което помнеше и бе отгледала, й беше непоносима. Усмихна се като забеляза как Анара печели време, отпивайки бавно от чашата.

– Това, че ми задаваш въпросите по този начин, ме навежда на мисълта, че знаеш отговора – отбеляза най-накрая кралицата.

– А твоят отговор ме навежда на мисълта, че избягваш да ми отговориш. – усмихна се насреща Елиана. – Добре, така да бъде. Момичето е селенит. – Анара кимна леко. – Откога е край теб?

– Появи се преди повече от месец.

– Имаш ли й доверие?

– Не.

– Кейдж се постара да набави нужната информация.

– Кейдж... – повтори Елиана и присви очи. – И за него ще поговорим, но да се върнем на.... Ланис, мисля, че беше името.

– Или Лунел – засмя се Анара.

– Защо са й две имена?

– Вероятно, за да може сама да се ориентира в хаоса, който представлява.

– Защо я държиш край себе си?

– Тя сама се появи. Ей тъй, без обяснение. Бих казала, че ме изнуди доста успешно да я приема наоколо. Всъщност, когато пристигна вестта за смъртта на Аркип, щях да я убия, ако Джонатан не се бе застъпил за нея.

– Мислех, че е верен на теб, а не на един селенит.

Анара замълча. Лека усмивка сгряваше лицето й.

– Повече от верен, Елиана. – каза тя.

– Анара, той много се е променил, откакто го видях при последното му посещение в Бодар – думите на графинята прозвучаха като въпрос.

– Така е – спокойно потвърди Анара.

– И това не те притеснява?

– Не.

Леко раздразнение плъзна по лицето на графинята, но тя го овладя.

Усмивката на Анара стана още по-широка.

– Изключително благопристойни, графиньо! – тя се изправи от мястото си. Сатенените й поли прошумоляха нежно, когато тя се приближи до прозореца. – Всъщност вероятно ще се омъжа за него. – графинята едва не се задави със сока. Анара обърна сияещото си лице към нея. – Е, той още не го знае.

– Ти си полудяла – сряза я Елиана.

Лицето на кралицата отново стана сериозно и замисленият й поглед се плъзна към езерото. От много време прехвърляше този план в ума си, а събитията от последните дни сякаш превръщаха изпълнението му в необходимост. Извърна лице към графинята и кротко й се усмихна.

– Дай ми малко време, Елиана, и ще ти обясня. Нещо повече. Убедена съм, че ще одобриш.

* * * * *

Глава на B. Delvig

В бърлогата на Дорон, дълбоко под улиците на Бодар беше настъпило време на усилен труд и трезвеност. Башир Зерга пристигна рано сутринта, натоварен с тежки торби, подути от лъскави кръгли данайски монети и оплетени наръчи бижута. Той носеше и два дебели тефтера с мазни кожени подвързии. Сега всичко това лежеше на неравни купчини, забравено върху масата.

Самият Зерга лежеше отпуснат в дълбоко кожено кресло, краката му обути в елегантни ботуши – качени на страничната облегалка. Той уютно пускаше кръгчета от черна извита лула и наблюдаваше Дорон.

Пирата седеше върху плота на масата и разсеяно мяташе къси ножове за хвърляне по един кръгъл пън закачен на стената. Остриетата се забиваха на едно и също място, като всяко следващо избиваше последното.

Вече трети час прииждаха бандитски бригадири, носещи новини, слухове от улиците или просто още от дебелите кесии. Башир приемаше донесеното и даваше кратки заповеди, а в някои случаи само поздрави за познатите главатари.

Той леко се надигна и погледна пирата със присвити очи

– Няма да стане Дорон. – отсече той. –Само ще загробиш момците, ще ни покрият гвардейците и… – той разсече въздуха с ръка.

Винс го изгледа, премервайки следващия нож върху дланта си.

Башир беше облечен по последната мода на столичните „нощни” – пурпурно наметало, небесно сини панталони с връзки на крачолите и елече от жълта еленова кожа. На горната му устна се бяха появили тънки мустачки, които той с гордост поглаждаше.

– Ако беше някой министър или съветник там… – продължи Зерга – ще ти го доставя лично още утре! Опечен! С лимонче в устата и маслинка в…. Но това е трудна работа. Охрана, гвардейци, магьосници някакви…. Той въздъхна и поглади мустачките си.

– Какви са новините от двореца? – сухо попита Винс

Башир махна с досада

– Не излиза от замъка. Разгръща картите за кралицата там. Къпе се в езерото. Ехх, аристокрация! Баби!

Винс повдигна вежди.

– А откъде знаем това? Кои са агентите?

– Слуги – сви рамене Зерга. – И те имат семейства… като им поговори човек и вдяват. А някои просто така… за пари. Слушай Дорон, вчера бях при Бащицата. Кривия е идвал преди това… нещо странно става. Твоя човек го търсят и други, и то за мокра работа ставало реч…

Винс бавно обърна глава и го погледна. Мускулите на челюстите му заиграха.

– Кой?

– Там е работата. Не е от наще. Човека, който е говорил с Кривия е посредник. Той самия, сила няма, но зад него винаги стои някой. Агент. Шпионин. Мръсна работа.

Винс метна ножа с разко движение.

– Предай на Бащицата да изтегли хората от делото. Без пазар! Ако някой се набута в тая работа, лично ще го обеся на стената. Ако има нужда от още пари и оръжие само да каже. Това е мое дело.

На вратата тихо се почука и кардинал Антулу влезе в цялото си великолепие. Той кимна на Башир, усмихнато се поклони към Винс и сплете пръсти пред гърдите си.

– Добър ден, синове мои – каза той с гъст, звънтящ баритон – Надявам се не прекъсвам някои важен разговор.

Винс се усмихна разсеяно и му кимна.

– Какво ви води при мен, уважаеми Антулу? – попита той.

– Днес потеглям към Неа – наведе глава кардинала. – Исках да ви благодаря отново за щедрото дарение, Дорон. – той насочи показалец към тавана – Време е да подготвим почвата за сеитба! Идват велики времена! Аз виждам новата пролет на Неа! И може би… – той хитро се усмихна – Нов Падишах?

Винс се намръщи и огледа кардинала.

– Успех в трудната ви мисия – каза той – Надявам се да се присъединя към вас в най-скоро време. Понякога родината ми липсва...

Антулу важно закима.

– Тогава ще ви оставя, деца мои. Работата не чака отлагане.

Той се поклони отново и напусна залата.

– Мекотело! – изръмжа Винс

Той се обърна към Зерга

– Кого чакахме още?

Младият мъж имаше сухо изпито лице с тънки устни. Носеше униформа на кралски гвардеец със знаците на кавалерист от Арсис. Униформата му стоеше перфектно.

Той прекоси първия коридор и зави на ляво. Коридорите в замъка Бодар бяха дълги и хладни.

Пред дебелата дъбова врата стоеше почетен караул. Двама гвардейци с високи стоманени алебарди и стъклени погледи.

Мъжът спря и ги огледа от глава до пети.

– Валис Тор, капитaн от Първи кавалерийски полк на Арсис – представи се той.

Единият страж свали алебардата.

– По каква работа – попита той с отегчен глас.

– Трябва да се срещна с Главнокомадващия армията на Нейно Величество – Джонатан Кейдж – каза капитана. – Нося информация за катастрофата в Арсис.

* * * * *