Сенки на Север – I част

Мориан огледа събралите се – три жени и девет мъже. Най-верните й. Селенити. Вдигна ръка за да привлече вниманието им:

– Крихме се в сенките… Страхувахме се от това, което сме… Стига! Казвам стига! Време е да посрещнем съдбата си! Време е да вземем това, което ни принадлежи! От днес до пълната луна светът ще научи за нас и ще трепери когато нощта покрие земята!

– Впечатляващо – промърмори единият от близнаците. – Давай по същество, че скоро ще съмне.

Мориан го дари с мила усмивка:

– Сметнах, че малко театър няма да е излишен. – при последните й думи всички в залата се засмяха. Знаеха добре защо са се събрали, но усилието на Мориан да ги развесели беше наистина забавно. Тя отново вдигна ръка и продължи сериозно:

– Добре, подред на задачите. Голяма флота на търговските капитани минава край бреговете на Селения, според шпионите ми ще се опитат се да блокират Озикс или това което е останало от него, искат да прекъснат доставките им по море. Вие – посочи тя – ще им намекнете, че не са желани.

Трите жени и трима мъже изчезнаха в светлинни припуквания. Мориан продължи:

– Ти, Морсий, ще навестиш нашия приятел Озгар за да го увериш, че Селения ще доставя каквото му е нужно, така че спокойно може да подготви трети поход на север, който този път ще е успешен, не без помощта на Селения. Запомни ли? Добре! Аз ще посетя скоро нашия нов съсед принц Ти’сейн, тъжно е, че новата му държава е призната засега само от някакви северни варвари.

– А вие тримата – обърна се тя към другите, – ще се погрижите за плътна охрана около крал Марсел. Повтарям, плътна! Не искам изненади точно сега. Добре, това беше, близнаците идват с мен.

– Къде е? – попита тя кратко, Данаин тръгна напред и след няколко завоя стигнаха до невзрачна дървена врата. Жената беше прикована за стената и Мориан присви недоволно устни:

– Немарлива работа – подръпна едно от железата, които пронизваха китките на жената и с любопитство загледа вълните болка, които я разтресоха.

– Немарлива работа – повтори и измъкна парцала от устата на жената. – Скъпа Елис, глупаво е да използваш съобщения, които лесно могат да бъдат проследени.

– Пуснете ме – жената впрегна всичките си сили, – ПУСНЕТЕ МЕ!

Мориан леко просия и укорително размаха пръст:

– Не са ли ти казвали, че не е възпитано да се крещи? – с рязко движение я сграбчи за лицето и изтръгна езика й, жената се свлече в несвяст, увисвайки на прикованите си китки. Мориан се обърна към Тедион:

– Като дойде на себе си я дайте на гвардейците да се позабавляват, все нещо полезно ще е научила в Умбра. А щом те приключат с нея, я изпратете обратно в родината й. Всъщност – тя се спря на вратата в кратък размисъл, – изпратете в Умбра само главата й, няма смисъл да харчим толкова пари за транспорт.

Отново по дългите коридори обратно към кабинета й, даваше пътем нареждания на близнаците:

– Искам да намерите трима селенити, и тримата са изключително важни. Подозирам, че намерите ли един от тях, ще откриете и останалите. Лунел, Америл и Данил – спря се и се обърна към двамата, – внимавайте с Данил, може да бъде изключително опасен. Държа да ми донесете само Лунел цяла – продължи тя, приближавайки вратата на покоите си, – останалите може и на части.

Близнаците се засмяха в един глас и се разтвориха в лунните лъчи. Мориан седна на креслото пред бюрото си и започна да прехвърля купчината документи, които трябваше да изчете. Управлението беше понякога много досадно, особено когато крал Марсел беше просто празна черупка, повтаряща нейните думи.

Шестимата се прибраха на сутринта, изглеждаха доволни. Мориан се усмихна:

– Как мина?

– Не мисля, че ще се наложи да повторим урока от тази нощ – отговори един от тях. Тя засия щастливо:

– Ето и следващата задача. Съберете верните си хора, искам всяка нощ оттук насетне нападения над пограничните владения. Малко палежи, безчинства, грабежи… сещате се. Погрижете се хората ви да са облечени като данайски войници. Онези самодоволни аристократчета скоро ще допълзят на колене да ме молят със сълзи на очи да ги защитя от данайския произвол… Хайде, заемете се още от утре вечер, а сега отивайте да почивате!

Шестимата се изнизиха, а Мориан уморено разтърка слепоочията си, имаше още доста работа да отхвърли. А и скоро трябваше да посети един лъжльо.

Капитан Вълиз обичаше да посреща всяка сутрин изгрева на слънцето на палубата на своя кораб, не пропусна да го стори и тази сутрин. Боцманът го приближи:

– Нощта мина без произшествия – помълча за миг, после се приближи съвсем до капитана и почти шепнешком му рече. – Моряците от нощната вахта твърдят, че са мернали Бялата жена…

– Не искам да ти слушам брътвежите от сутринта – прекъсна го грубо Вълиз, – вземи… – внезапно млъкна, защото нещо привлече вниманието му. Рязко измъкна далекогледа си и го насочи напред. “Сребролюбец” и “Буря”. Носеха се някак неествено, платната полуспуснати, жива душа не се виждаше на палубата. Поеха с три лодки, капитанът на “Горди” също дойде с хората си. Вълиз беше видял много неща през всичките 40 години прекарани из моретата, но гледката го накара да пребледнее. Смъртта беше поваляла наред, телата на моряци и войници лежаха застинали в гримаса на неописуем ужас. И никой от тях нямаше очи.

Мълвата се разнесе като горски пожар, всички кораби спуснаха платна и застинаха, очаквайки какво ще реши съветът на капитаните.

* * * * *

– Побързайте, принцесо!

– Мира, сигурна ли си за Мориан? А Марсел? – момичето държеше плътно до гърдите си набързо стегнатото вързопче и подтичваше още сънена след младата жена.

– Да, госпожице, сигурна съм... За Марсел не се тревожете, той й е нужен, за да управлява официално – няма да си позволи да му навреди, докато вие сте в опасност, но нека говорим за това после, сега просто трябва да побързаме.

Деа отвори устата за поредния въпрос, но погледна към жрицата и я затвори. Мира бе доверената прислужница на Елис от няколко години. За никого не бе тайна, че едва ли бе случайно присъствието й, но Деа знаеше със сигурност, че е пълноправна жрица, а конярът на Елис – щитът на Мира. Елис многократно я бе уверявала, че може да й има пълно доверие и тя й имаше. Откакто бяха останали без майка, Елис се грижеше с много любов и внимание за нея, напътстваше я и тайно я обучаваше, а след смъртта на Селиал привързаността й бе едно от малкото неща, които й носеха сигурност. Оттогава красивата жрица й обещаваше, че ще отпътуват заедно далече чак до мистична Умбра и Деа тайно преживяваше всеки миг от предстоящото приключение, отдавайки се на фантазии в безсънните си нощи. И все пак не очакваше да тръгне така внезапно през нощта, без багаж и без Елис. Подземният тунел ставаше все по-тесен. Вече не помнеше колко време са вървели. Дръпна Мира за роклята и жрицата се обърна.

– Все пак Елис ще ни настигне, нали?

Очите на Мира я гледаха празни.

– Надявам се, принцесо... Господарката е силна, ще намери начин да се справи.. – побърза да отмести погледа си преди Деа да е успяла да види ужаса в него.

– Трябваше да й помогнеш, Мира, не биваше да я оставяш да я отведат! – гласът на момичето забиваше сякаш ками в сърцето й. “Ти си важната, Деа... ”, мисълта я върна към реалността.

– Бяха твърде много, Деа, трябваше да спечеля това време, за да те изведа. Остави въпросите за по-късно, мила, Реян ни чака.

Деа стисна по-здраво вързопа и последва жрицата. Принцесата се зачуди как Мира се ориентира в подземния лабиринт, но не посмя да попита, а и бяха забързали ход. След още няколко разклонения, стигнаха тежка дървена врата без резе. Жрицата почука няколко пъти през неравни интервали и вратата се отвори.

Лицето на Реян, толкова ведро и вечно усмихнато, сега бе потъмняло.

– Побързайте. – грабна принцесата и я сложи на единия кон, като се метна зад нея, изчака Мира да направи същото и я погледна – Ще пътуваме само денем, нощите ще трябва да прекарваме под земята, както го бяхме планирали, преди да се наложи... Оставих нишан за черните – те ще изпратят вест... когато разберат...

Мира кимна. Деа гледаше като омагьосана красивият изгрев. Реян я обгърна нежно и сръга коня. Препуснаха към изгрева.

* * * * *

Глава на Lannis

Водораслите танцуваха плавно, водени от ленивите теченията в морето. Множество пъстри рибки се стрелнаха сред тях, застинаха за миг, омайвайки го и с рязко трепване на огнените си опашки се разсеяха. Усещаше водата около себе си, необятността на силата й и властта си над нея. Мощния размах на ръцете му го запрати през солените води надпред, към покритите със зеленина подводни скали. Сред тях се разля седефено сияние.

– Джони... – гласът на Ланис идваше отдалече към него.

“Спокойно, Ланис, почакай и ще стигна дотам”

– Джони – гласът ставаше все по-настойчив. Нещо го дърпаше за рамото.

“Имай търпение, момиче, почти стигнах”, ядно си помисли той.

– Джони!

Изправи се рязко в леглото и тръсна глава. Сънят започна бавно да се топи, оставяйки след себе си само лекото сияние на камъка, отпуснат на гърдите му. Новият му сребърен обков проблесна на гаснещата синя светлина.

– Ланис? – реалността се изсипа отгоре му. – Ланис, къде беше?

Тя седна небрежно на края на леглото. Разсеяната нощна светлина, сипеща се през отворените прозорци, огря нежните й черти, когато тя се извърна към него.

– На гости – засмя се тихо девойката и очите й проблеснаха. – Вино, храна, мъже... такива работи.

– Какви ги говориш? – изръмжа той и разтри страните си с длани. – Всъщност ще говорим в кабинета ми. Изчакай ме там, идвам след малко. – протегна се и в този момент забеляза, че тя се запътва към вратата. – Къде тръгна! Не оттам. Вън има стража и не искам да те види. Ще излезеш откъдето си дошла.

Тя се спря, а озадачението, плъзнало по лицето й, бе бързо заменено от смущение. Врътна се припряно към прозореца и изчезна в нощта.

Стражата пред покоите го изгледа изненадано, когато излезе и тръгна по коридора към библиотеката.

Лунел се беше разположила, скръстила крака, върху една маса за четене и разплиташе с бавни, отнесени движения едната си плитка. Не се обърна към него, когато влезе. Той прекоси помещението, като замъкна в движение един стол. Застана пред нея, възседна стола с лице към облегалката и опря замислено брадичка на лакираното дърво.

– Какво стана – попита я той.

Тя измъкне небрежно две писма от кожената чанта, оставена до нея на масата.

– От принца и от Ларк – каза само тя и му ги подаде.

Джони погледна печатите на писмата и почти веднага ги метна към бюрото.

– Те са за Нейно Величество, най-вероятно.

Тя кимна и започна да разплита и другата плитка. Погледът му се плъзна по бледото й лице.

– Имах... видение. – започна той. – А драскотините на челото ти, Ланис, ме навеждат на мисълта, че то не ме е излъгало.

Пръстите й застинаха. Любопитството си примъкна в очите й и надникна от черните зеници.

– Какво видя?

– Беше в несвяст в някакво тъмно помещение, огрявано от свещи. Мисля, че беше уплашена.

Тя мълчаливо доразплете плитката си, отметна черните лъскави коси назад и започна да навива панделките около пръстите си.

– Името Винс говори ли ти нещо? – попита внезапно тя.

– Трябва ли?

– Вероятно. Поне човек, който се представи с това име, се интересува от теб достатъчно, че да се озова на описаното от теб място. Висок, чужденец, изглежда морски тип, може и да е селенец... но не ми се вярва. Пита и за кралицата, за севера, но май ти го интересуваше повече. – погледът й се сведе към гърдите му, където под дрехите той бе скрил камъка. – Интересуваше се и от камъка, който носиш.

Последните й думи събудиха интереса му.

– Нима? И защо пита точно теб?

– Решил е, че може да знам нещо по въпроса.

– И как е решил подобно нещо?

– Ами някой му е прошушнал, че селенитката, която изпълнява поръчки на Нейно Величество, е достатъчно близка с теб, за да може да говори по въпроса . – Погледът й потъмня. – Убедена съм, че въпросното шушнещо лице е селенит. Нещо повече, вече съм сигурна, че е Америл.

Името се помота безцелно из ума на Джони и накрая успя да се блъсне в някакъв спомен.

– Това да не е онзи хубостник, дето те отвлече и затвори преди време? – усмихна й се Джони. Тя кимна. – И реши, че щом го е направил веднъж, значи непременно той има нещо общо с това сега? Хайде и ти, тогава младежът може просто да е избрал отвличането като начин да те ухажва. – Не обърна внимание на възмутеното й възклицание и продължи: – Този път нещата изглеждат доста по-сериозно. Как избягаш между другото?

– Винс ме пусна – каза спокойно Лунел и сви рамене.

– Просто ей-така?

– Просто ей-така – отвърна тя. Сведе поглед към ръцете си. Беше намотала малко червено копринено топче от панделките. Подхвърли го леко, то падна в скута й и бързо се разплете. – Притеснява ме, Джони, – промълви тя, гледайки унесено красивата плетеница от тъмночервена коприна в скута си. – При него имаше някакви странни същества. А е и във връзка с Америл – тя вдигна лице към него. – Ти ми помогна по пътя към Бодар... когато Мориан се появи. Предупредиха ме, че селенити са тръгнали след мен. Може да са решили първо да премахнат теб. Не мога и да си представя, че може да ти се случи нещо...

– Хайде стига, стига... Ще го имам предвид. – протегна ръка и погали успокоително отпуснатите й ръце. – А може би е добре да ми разкажеш малко повече за тях, за да зная как да се справя с евентуална заплаха.

– Аз самата не съм съвсем наясно. – промълви тя, свела поглед. – Винаги съм бягала от това. Но мисля, че знам кой може да помогне. Стига самата аз да му се доверя.– потръпна при спомена за студените очи на Данил. Не бе минал и час, откакто се разделиха, а вече й изглеждаше, че е минала вечност. “Нима и аз ставам такава?”, помисли си ужасено тя.

– Относно камъните, Ланис, – гласът му привлече вниманието й, – какво знаеш за лунния камък? Предполагам, че е онзи, за който ми разказа на кораба.

Вдигна рязко глава и широко отворените от изнеда черни очи се впиха в лицето му.

– Защо питаш за това? Има ли значение? – попита предпазливо Лунел.

– За теб – да. Според Драгън ти си свързана с него по същия начин, по който аз съм свързан с камъка, който ти ми даде. Нарича те Пазител.

– Не съм никакъв Пазител и не искам да ставам такъв – изропта Лунел и ядно удари с юмрук по коляното си.

– Нямаш много избор, мила. – каза Джони и в този миг си спомни и други думи на Драгън: “Внимавай с Ланис. Селенит – Пазител на Окото на Луна е много опасно съчетание.” Погледна нежното лице пред себе си. Черните й зеници изглеждаха замечтани и хладни. Напомняха му за ясното нощно небе в студена, зимна нощ. “А денем могат да бъдат топли и жизнени, любопитни и дори обичливи като на дете”, помисли си той. – Ланис, знаеш ли че има и други камъни?

– Знам – кимна тя. – Има един... земя... свързан е с Джоррам.

Думите й го зашеметиха.

– Джоррам? – невярващо повтори той. – Първосвещенника?

Ново кимване.

“Земя – Джоррам, Луна – Ланис, Вода – аз, Огън...” В ума му изникна споменът за жена сред пламъци. “ ... графиня Перска. За онова странно същество от огън и лед остава Въздухът”. Внезапно се сети за още нещо.

– Ланис, защо не видях Джоррам в нощта, в която Драгън умря?

Тя се замисли леко.

– Ами тогава той още не беше се свързал. Мисля, че се случи няколко дни след това.

– А ти откъде знаеш?

– Бях там.

Той я погледна изпитателно. “Първосвещенникът... как и той се е оказал замесен във всичко това?” Изправи се от мястото си и се приближи към бюрото, което вече бе придобило привичен за него вид – отрупано с купчини от книжа, сред които на места се забелязваше гладката лакирана повърхност на дървения плот. Ръката му взе разсеяно писмото на Аркип, и той се вгледа в печата. Остави го бързо обратно при другото писмо. “И на това ще му дойде времето”. Обърна се към Ланис, която все още седеше върху масата. Ръцете й бяха подновили безсмисленото намотаване на панделките.

– Той ли държи Камъкът на земята?

– Да... – отвърна тя. Замисли се дали да му каже за влиянието на земя ръху себе си, но отхвърли идеята. И без това всичко й изглеждаше толкова объркано.

– Ланис, – заговори отново Джони, – мисля, че и ти ще трябва да намериш своя камък.

– Не искам да ходя там – заинати се тя.

– Нямаш... – започна назидателно той.

– Не ме интересува. – прекъсна го тя. – А е и под водата. Няма начин да го достигна.

– Е, с малко помощ... – усмихна се Джони. – Сега върви и се опитай да си починеш, както и да го правиш. Ще предам писмата на кралицата, но предполагам, че тя ще очаква пълен отчет от теб. Аз също, така че след това те искам пак тук.

– Е колко пъти трябва да разказвам едно и също нещо? – измърмори недоволно Ланис, слизайки от масата.

– Колкото е необходимо.

* * *

Ланис се чувстваше изтощена. Анара не бе спряла да я разпитва в продължение на поне час. Караше я отново и отново да й описва всичко. За капак, накрая й каза, че ще има нова задача за нея в най-скоро време – “може би още днес”. “Какво си мисли тя? Че си нямам с какво друго да се занимавам?”, мърмореше си негласно девойката и крачеше гневно към кабинета на Джони. На един завой едва не отнесе един кралски гвардеец, извини му се набързо и продължи енергично към кабинета на Джони.

Стражата пред вратата я погледна изпитателно, но бързо разпознаха момичето, доведено от Главнокомандващия в Бодар.

– Лорд Кейдж нареди да се явя в кабинета му. – издекламира тя и бързо се шмугна вътре.

Кейдж изглеждаше значително по-буден и свеж. Разпозна веднага яда й зад привидно спокойното й лице и се ухили.

– Измъчи те, а?

– И още как! – бавно отвърна Ланис. – В името на Халид, Джони, наистина ли искаш да ти разкажа всичко отново! Ще бъде поне за десети път.

Джони се разсмя.

– Десети път? Явно Нейно Величество все още ти няма доверие, мила. Обикновено няма нужда и от повтаряне, но пък в случая няма да се учудя ако е решила просто да те потормози.

Изглеждаше сякаш гневът й всеки миг ще избухне, но вместо това, тя се разсмя.

– Ами успя. Всъщност...

Вратата се отвори и единият страж пристъпи леко вътре.

– Валис Тор, капитан на Първи кавалерийски полк на Арсис – издекламира той.

Джони се обърна към Ланис.

– Върви нататък в библиотеката.

Тя се отправи бързо към редиците от лавици и се кротна на земята между тях.

– Да влезе – чу тя гласът на Джони и се усмихна.

* * *

– Викали сте ме, сър.

Данил се беше облегнал назад и преценяващо гледаше младежа пред себе си.

– Анел, – започна спокойно той. – Имам работа за теб.

Младежът продължаваше да го гледа без да продума, но очите му проблеснаха доволно.

– Тази вечер искам да отидеш до Периал. Помниш ли дома на графиня Емея? Водил съм те там веднъж. – младежът кимна нетърпеливо. – От западната страна на къщата има голяма тераса – там е и библиотеката на графинята. Искам да влезеш вътре. Вляво от теб ще се пада голяма секция исторически книги. Някои от тях са много добри, между другото, но уви, единствената причина, поради която не са потънали в прах, е усърдието на прислугата на графинята. Искам да вземеш една книга – “Разцвет по времето на Греал І”.

– Нима тогава е имало разцвет, сър? – попита с едва доловима ирония Анел.

– Не, – усмихна се насреща му Данил, – но Греал І платил тлъста сума на някакъв историк с много богато въображение. Е, за щастие братът на същия този историк написал на свой ред една поучителна и забавна история – “За цветовете по времето на Греал І”, в която по блестящ начин се разкриват достойнствата на управлението на този крал, като се дават множество и противоречащи си интерпретации на събитията. Можеш да намериш тази книга в библиотеката ми.

Анел се засмя леко, но бързо придоби отново сериозен вид.

– Значи искате просто да Ви донеса една книга, сър? – в гласа му прозвуча и леко разочарование. То не остана незабелязано за Данил и той се поколеба дали все пак да праща младежа.

– Точно така – каза той накрая. – И.... Анел, бъди много внимателен.

* * *

Когато все пак стигна там, се спусна направо в библиотеката. Помещението бе тъмно и пусто. Доближи се тихо до бюрото и остави внимателно книгата отгоре. Разлисти страниците и любопитно се приведе над нея.

Твърде късно усети съсредоточаването на лунната светлина зад себе си. Извърна се и видя срещу себе си мъж, със сияещо младо лице и гладки, светли, почти бели коси.

– Кой сте вие? – попита изненадано той. Движението на мъжа бе мълниеносно – Анел едва успя да види отражението на собственото си сияние по острието на ножа. Кръвта бликна по дрехите му и той бавно се свлече на пода.

Мъжът приклекна край безжизненото тяло.

– Тъй, тъй... кой да повярва, че тайнственият Данил може да бъде толкова небрежен. – промълви той. Изчисти кръвта от острието в дрехите на Анел и прибра камата. Изправи се с лекота и с презрително изражение на лицето погледна пръснатите по бюрото книги.

В този миг усети присъствието на друг селенит. Вдигна светкавично поглед и го видя. Появи се от другата страна на бюрото. Данил му се усмихна леко и заобиколи масивната мебел. Движенията му бяха отпуснати и почти лениви. Равнодушно подмина мървтото тяло на Анел.

– Сигурен ли си, че е той? – попита той спокойно. Усещаше силата на селенита срещу себе си, но след появата му в нея се бе появило и много леко колебание.

– О да! Мисля, че те ще бъдат доволни. А ти кой си?

Черните очи на Данил се впериха спокойно в него.

– Винаги съм смятал, че Данил е по-силен. – равнодушно отбеляза той. Застана до непознатия – раменете им почти се докосвха – и погледна с хладен интерес към изстиващото тяло.

– Е, и този изглеждаше достатъчно силен, просто нямаше време – по хубавото лице на непознатия плъзна самодоволна усмивка. – Близнаците успяха да хванат един от техните. Преди да умре, изпя, че тази вечер Данил ще отиде на някаква среща за сведения при графиня Емея.

В момента, в който произнесе името, усети хлад по кожата под брадичката си.

– Вгледай се добре в мъртвеца, приятелю. – каза бавно Данил. – Но накланяй внимателно глава, за да не се порежеш, преди да си огледал добре лицето му. Това момче е на седемнадесет години. Искам да е последното нещо, което виждаш.

Миг по-късно тялото на непознатия тупна меко до това, което до скоро бе Анел. Кръвта на момчето заля разпилените коси на неговия убиец и ги потъмни.

Данил не сведе поглед надолу. Пресегна се и взе книгата, оставена от младежа на бюрото. Отиде до креслото си, разположи се и разгърна страниците.

След малко бледосияещите букви се откроиха в мрака. Вестите бяха ужасни. Затвори бавно книгата. “Умбрейска жрица.... Принцеса Деа изчезнала... нападения... няма връщане назад...”. Изправи се запали светлините в библиотеката. Вгледа се в пламъка на една свещ. Колко ли време ще може още да ползва шпионите си, преди Мориан да ги разкрие? И колко ли шпиони имаше тя сред хората на Селиал? “Моите хора”, помисли си той. Огромните му зеници се свиха и светлината на свещта стопли зелените му очи. Обърна се към проснатите на пода тела. Отиде до Анел и приглади с ръка разрошените му тъмни коси.

Когато едва разбудения иконом се добра до библиотеката, завари граф Рамиел, край телата на Анел и някакъв непознат. Взря се питащо в тъжното лице на господаря си.

– Анел ми спаси живота, Ренар. – каза тихо той. – Погрижи се за погребението му.

* * * * *