Сенки на Север – I част

Пак го замери, този път с някаква ябълка.

– Де Гривярд, фон Тотенкранц – гневът е лош съветник. Ако толкова искаш да се махна, можеш да ползваш и медения си език, нали? Ако не друго, езикът – това е източника на всичките беди. Пък по-голяма едва ли ще си намериш. Или няма?

Глухият изостана в тъмата, заедно с гласа си.

– А нима? – отвърна яростно Сим.

Никой не му отговори. Тропотът на дръгливата кранта се бе изпарил, сякаш никога не го бе имало. Куцият пришпори още по-ядно коня, та чак на юздата му изби кървава пяна.

* * *

Някаква фигура прехвърли някак охраната и се сблъска с него. Джоррам сбърчи нос и я отблъсна, посочвайки със знак на охраната си.

Стражникът като че ли се стъписа. Изражението на Първосвещенника обаче не мръдна и на йота.

– Дайте му жълтица.

– Много щедро! Колко щедро! – кресна старецът, няколко лица се обърнаха – Вижте, Първосвещенникът раздава златото на Халид! Благословено злато!

Тъплата се размърда и размърмори, а просякът набута смрадливия си дъх в лицето на Джоррам.

– Куче влачи вол, свещеннико, ала диря не оставя – рече, преди да го избутат.

В пряката нямаше никой.

* * * * *

Появяванията на стареца престанаха да го изненадват, приемаше ги с мрачно примирение. Когато онзи седна край огъня, Сим просто му подаде парче мръвка. Старецът я задъвка с оределите си зъби като мляскаше шумно. Наяде се, обърса устата си с ръкав и рече:

– Бъдещето ти се превръща в минало.

Сим го погледна неразбиращо, старецът размаха ръка обхващайки нощта наоколо:

– Лъгал си, крал си, убивал си, нали?

– Бях принуден, трябваше да оцелявам! – изпротестира Сим.

– А замислял ли си се, че всъщност ти сам си предизвиквал живота си, превръщал си го в низ от лъжи, все по-объркани и сложни, докато сам си се оплел в тях, без да знаеш кое е истинско и кое фалшиво?

– Какво се опитваш да ми кажеш? – почти извика Сим.

– А ти какво се опитваш да ми кажеш? – отвърна с въпрос старецът. Сим ядно заръчка една главня, вдигайки рояк искри.

– Защо си тук? – попита накрая.

– За да те науча.

– На какво? На какво да ме научиш? – изкрещя Сим към заобикалящия го мрак. Отново беше сам.

* * *

Посланик Корл мачкаше нервно шапката си.

– Боя се, че това е невъзможно – спокойно, но твърдо му отвърна втория секретар. – Налага се да Ви запиша в списъка за аудиенции, който да бъде одобрен от първия секретар, а после…

Споменът за среднощното посещение беше твърде свеж в главата на Корл, за да позволи така да го разиграват. Той се наведе над бюрото на служителя, размаха медальона си и гневно изсъска:

– Да ти напомням ли, че съм официален посланик на Селения?! Въпросът не търпи отлагане, забави ме още миг и утре ще просиш милостиня на някой ъгъл!

Вторият секретар се взря в очите му и бавно кимна:

– Добре, ще направя всичко, което е по силите ми.

* * *

Привечер Морсий се появи, притеснено кършеше ръце, Мориан въздъхна с досада, отново лоши вести.

– Амии… Данил, тоест граф Рамиел е направил малко представление, събрал е местните жители на площада, говорил им е за лунните хора, сам се е обявил за такъв и е изчезнал… Тамошният свещеник е направил неуспешен опит да го спре… Хората са объркани и разтревожени, замъкът му е пълен с мъртъвци все пак… Сетий е там с войниците си, но не знае какво да прави…

Мориан стана от креслото и закрачи напред-назад из стаята, потупвайки с перо по ръката си без да забелязва мастилените петна, които то оставаше. Внезапно спря и се обърна към Морсий, дари го с една от най-прелестните си усмивки:

– Глупчо!

– Ъъ…? – притеснението на Морсий премина в пълно объркване.

– Очаквах Данил да прояви малко… малко повече въображение. Всъщност май въображението му е дошло твърде много – тя въздъхна театрално. – Така е, когато прекарваш целия си живот сред книгите, преставаш да разбираш хората…

Замълча и се загледа в Морсий, сякаш очакваше от него да чуе отговора. Той се огледа притеснено, нямаше никой друг в стаята освен тях. Решителният глас на Мориан го сепна:

– Ето какво ще направиш. Нека Сетий обяви на всеослушание, че граф Рамиел се е предал на силата на Луната и е обсебен от нея… Такаа, значи под влиянието на Луната е полудял и е избил цялата си прислуга… Освен това е обвинен в държавна измяна и участие в отвличането на принцеса Деа... Ще затворите замъка като прокълнато място и ще го изгорите, искам да не остане камък върху камък… Земите му ще бъдат конфискувани в полза на Селения…

Тя седна зад бюрото си и надраска нещо в един свитък. После вдигна глава и впери поглед в Морсий:

– Мислех си да дам владенията на Данил на Летиан, но като помислих, това не е добра идея… Ще ги дам на теб – Морсий изненадано хлъцна. – От доста време ми служиш, нека това да бъде твоята награда. – и тя му подаде свитъка. Морсий запелтечи несвързани благодарности, но Мориан го прекъсна с махване на ръка. – Бъди добър с хората там. Ще ги освободиш от данъци първите две години от управлението си, ще раздаваш храна и дрехи на бедните… знаеш, как да действаш. Обяви амнистия за всички, които са се поддали на вредното влияние на графа, не искам никакви жестокости или изстъпления, разбра ли? – Морсий закима, докато си водеше бележки. – Аа, този свещеник, който се е опитал да спре Данил, повишете го, изпратете го някъде по границата с Озикс примерно…

Тя отново се изправи и се доближи до прозореца, вдъхвайки свежия нощен въздух. Все така с гръб към Морсий попита:

– Някакви новини от близнаците? А от Умбра?

* * * * *

Глава на Lannis

Тишината край величествения Храм на Халид в Даная успяваше сякаш да заглуши и шума на океана. Отвътре, през отворените порти се лееше топлата жизнена светлина на ароматните свещи.

Данил се появи на тъмната пътека. Тъмното му наметало се издуваше от метнатата на рамото му чанта, а ръбовете, които опъваха кожата, показваха, че е пълна с книги. Пристъпи уверено в огромната зала. Пламъците на свещите припукваха, подчертавайки тържествената тишина, властваща под купола. Лунната сила, плискаща се волно в тялото му започна да се укротява, но не изчезна напълно. Стоеше несигурен и не знаеше накъде да се запъти. Изведнъж чу тихи стъпки и се извърна към едва различимия в мрака коридор.

Джоррам се появи от мрака и светлината на свещите сякаш запали пламък в тъмните очи, които настойчиво се спряха на лицето на Данил.

– Данил? – попита той тихо.

Селенитът се сепна. Бе изненадан да чуе името си. Разчел изненадата на лицето му, Джоррам се усмихна.

– От известно време наблюдавам един наш общ приятел... Ланис. – той плъзна ръка по махагонвата лакирана повърхност на една от пейките в храма. – Тя ли те праща?

– Не, – проговори най-после Данил и измъкна писмото на свещенника на Ел. – Вестите са от Селения.

Лицето на Джоррам стана сериозно. Той отвори писмото и бързо го прочете. Сбърчи леко вежди и замислено сгъна отново листа. Показалецът му се плъзна по восъчния печат.

– Е, трябваше да се очаква... рано или късно. – Погледът му любопитно се впи в очите на Данил. – Но Вие, граф Рамиел, предполагам, че не сте дошъл при мен само в ролята на вестоносец.

– Така е. Искам да поговорим. – потвърди селенитът. Измъкна от чантата една книга и му я подаде. – Това са бележките на Лейди Селиал, покойната сестра на настоящия Първи съветник на Крал Марсел. Преписани от един от учениците ми. В тази книга се съдържат доста сведения за нас и за въздействието на Луната. Но това, което е по-важно – тя съдържа инфорамция и за някои други сили.

Той се отпусна на една пейка и продължи:

– Лейди Селиал предвождаше част от селените... преди да я убият. Настоящият съветник на Марсел ... – продължи да обяснява, а разказът му звучеше спокойно и увлекателно. Джоррам не го прекъсна. Ръцете му замислено галеха кожените корици на книгата, дадена му от Селиал. – Както виждате, ще имам нужда от Вашето съдействие. Жриците на Умбра вероятно в момента също научават за случилото се.

Джоррам вдигна рязко глава стрелна с поглед Данил.

– Мислите ли, че това е добра идея? – попита бавно той.

– А мислите ли, че намесата им може да бъде избегната? – усмихна се Данил. Устните на Джоррам също се разтеглиха в усмивка.

– Така е... Ще се погрижа да направим някои вътрешни размествания сред свещенниците в Селения. Всъщност... бях изненадан от готовността на селенците да приемат религията. Доста покани са били изпратени. Ваша ли е била идеята?

– Аз я подкрепих – усмихна се Данил. – Оказа се успешна. Хората лека– полека приеха религията на равновесието. Надявам се да им помогне в тъмните времена, които може да ги очакват занапред. – той се поколеба, преди да изрече следващите думи. – Пазете се! Мориан и хората й са опасни.

– Не подценявам селенитите, графе. Ще имам предвид думите ви. Мога да се погрижа за себе си. Колкото до подчинените ми в Селения – и те не са чак толкова безопасни. – усмихна се Джоррам. – А сега бих искал да полюбопитствам, какви са намеренията Ви спрямо Ланис?

– Моите планове не ви засягат – студено заяви Данил. Джоррам тихо се засмя.

– Но моите ви засягат. Както и да е, и до това ще стигнем. – каза той, след което обърна гръб на селенита в знак, че срещата им е приключила.

* * *

Рамон, свещенникът на Халид, поведе малка група от жителите на Ел към изоставения замък Рамиел, за да се погрижат за телата на мъртвите. Бе прекарал последните десет години в градчето. Помнеше стария граф Рамиел, който го бе посрещнал и въвел сред хората. Населението бавно, стъпка по стъпка бе започнало да приема религията, но свещенникът все още често се сблъскваше със силата на старите вярвания и страхове. Младият Ноар Рамиел също му бе оказал подкрепа в работата. При мисълта за Данил на челото на Рамон се появи дълбока, тревожна бръчка. Хвърли поглед на хората, крачещи тихо зад него. Никой от тях не смееше да продума.

Замъкът ги посращна смълчан. Миризмата на смърт ги блъсна в момента, в който пристъпиха в голямото предверие. Разделиха се и се заеха да търсят телата.

Половин час по-късно Рамон стоеше сам в библиотеката. Гледаше разсеяно към кървавите петна, разлени пред масивното бюро на Данил. В ума му изплува приветливото лице на младия граф, искращият поглед в зелените му очи. Винаги бе харесвал Данил. Споменът за беседите, които често бяха водили в тази библиотека, го накара да се усмихне. Усмивката, обаче, бързо се преля в горчива гримаса.

“Дано е успял бързо да се свърже с Джоррам”, помисли си той. Бе изпратил писмо по Данил за Първосвещенника. Отдавна знаеха, че Марсел е под влиянието на Първия си съветник, но подозираха, че се е поддал главно на хубостта и ума й. “Е, знае ли някой, докъде се простира знанието на Първосвещенника”, помисли си той, поклати глава и излезе.

Селяните дойдоха по обяд и погребаха телата в земите край замъка. От време на време хвърляха тревожни погледи към смълчаната сграда. Слънцето весело изливаше топлата си светлина и нищо в грейналите стени не напомняше за трагедията, разиграла се зад тях. Нищо, освен прясно изкопаните гробове, зейнали в зелената трева.

Рамон гледаше лицата на хората. Можеше ясно да види, че все още им е трудно да повярват, че господарят им е един от Лунните. Усмихна се, дал си сметка, че Данил бе работил години наред, за да спечели обичта и доверието на хората си. Спомни си как младият граф леко присвиваше очи, налагайки си да помни имената на почти всеки представен му човек. “Явно е очаквал, че ще се стигне дотук.” Бе се опитал да го разубеди предната нощ, но Данил бе твърдо решен.

Шепотът около него се засилваше на моменти.

– ... жестоки... сигурно и жреците им ще се появят скоро...

– .. в името на Халид, горкият граф Ноар...

– Какви ги говориш, жено, не го ли видя, че е от тях...

– ...я не ми викай, глупак такъв, ако не беше графът преди две години, да ти помогне, когато бурята ти отнесе лодката, сега децата ти щяха да гладуват...

– Право е, графът винаги ни е помагал ... ами училището...

Гласовете се надигнаха и затихваха, като вълните, които се плискаха в далечината. Слънцето блестеше по разпенените гребени, носещи се към брега. В небето лениво кръжаха чайки. От време на време някоя се спускаше надолу и грабваше някоя рибка в клюна си.

Завърнаха се на площада в късния следобед и пред храма вече ги чакаше Лорд Сетий, следван от хората си.

“Хората на Лейди Мориан пристигнаха точно толкова бързо, колкото очакваше и Данил. Сега остава да кажат, че той сам е избил хората си и ще мога да го поздравя за предсказанието.”

* * *

Ромонът на водата, бликаща между покритите със зеленина камъни, се сливаше с приспивната песен на щурците. Луната се плъзна по вечерното небе и лъчите й заискриха по ледено-огледалната повърност на малкото езерце в градината. Чуха се тихи стъпки и изпод сенките на овощните дървета се появи стройният силует на девойка. Спря до водата и запретна поли до колене. Лунната светлина погали изящните й прасци, а по повърхността на езерцето плъзнаха малки вълнички, когато тя нагази във водата. Студенината на изворната вода започна да тегли умората от краката на девойката. Тя притвори очи и вдигна лице нагоре. Дългите й, тъмни коси се плъзнаха по извития гръб. Луната се взря в младото, почти детско лице, по което се плъзна щастлива усмивка.

– Нене, – извика едва поемайки си дъх то, – Нене.... тук ли е Мела?

– Вътре е – каза момичето и кимна към едва различаващата се между сенките на дърветата къща. Момчето понечи да хукне натам, но Нене го дръпна за яката. – Какво се е случило?

– Снахата на Греан... – избъбра момчето.

В този момент изпод сенките на очакващите тежестта на есенното плодородие клони се разля топлата светлина, идеща от вътрешността на дома на Мела. Самата тя се появи на прага, бършеща ръцете си в светла престилка.

– Какво има? – попита спокойно тя и се взря в развълнуваните лица, огрени от изливащата се край нея светлина.

– Снахата на Греан – изговориха бързо Нене и момчето.

Лека бръчка се появи на гладкото чело на Мела. Тя кимна леко, развърза престилката си, метна я някъде вътре в стаята и откачи наметалото си и торба, ухаеща на билки, от пирона зад вратата.

– Ти стой тук – нареди тя на Нене, наметна се и тръгна по пътеката към селото. Момчето припна след нея. Трева, шума и съчки тихо шепнеха под бързите им стъпки.

Скоро пред тях грейнаха светлините на крайните къщи на селото. Мела бързо стигна до центъра му.

Старият Греам, кметът на Рения, седеше в двора пред голямата си къща, а по-малкият му син, тревожно крачеше наоколо. Спря се стреснато, когота отвътре се дочу приглушен от стените вик и се обърна към вратата, готов да се втурне навътре.

Мела бутна дървената порта и младият мъж се извърна към нея. Разпозна я веднага и кръвта се стече от лицето му – викаха я винаги при тежки раждания. Старият Греам се изправи и я поздрави. В този миг от къщата излезе жена му Реса.

– Няма време за поздрави – сопна се тя. Бе стиснала тънките си, похабени от годините устни, а очите й тревожно се спряха на хубавото лице на Мела, която я попита:

– Кога започна?

– Още по светло – каза кратко Реса и я поведе. Влязоха в стаята на родилката. Мокрото чело на младата жена проблесваше, а една жена се щураше край нея. Мела погали влажните тъмни коси на Криста и погледът й се плъзна през отворения прозорец към тежката пожълтяла луна, която надзърташе сред облаците. Пое от силата й и целуна челото на жената.

– Хайде, невесто – прошепна й усмихнато тя – скоро ще ти олекне.

Никоя от жените в стаята не забеляза тънките лунни сплитове – единият легнал нежно на челото на Криста, а другият – върху издутия й корем.

След половин час се чу първият оглушителен поздрав към света на най-малкия член на Греамовото семейство. По-голямата му снаха излезе на двора да поздрави бащата със сина му и да го успокои, че всичко е наред.

Реса бързо разгони останалите жени и остана край Криста и новороденото. Погледът й се плъзна от майката, притискаща нежно вресливия вързоп до налетите си гърди, към Мела, която миеше ръце. Селенитката проследяваше как лунните нишки бавно оттеглят от стаята. Усети вниманието на старата и извърна унесено-усмихнатото си лице към нея.

– Не знам как го направи – проговори замислено Реса. – Откак видях булката на сина си за пръв път, си мислех, че няма да изкара и едно раждане.

– Няма да оставим младата снаха на кмета да се спомине без време – усмихна й се Мела и посегна към наметалото си, метнато небрежно на един стол. Извади от торбата сноп билки и ги остави на масата. – Знаеш какво да правиш с тях.

– Винаги съм се питала, как така ти нямаш деца, Мела? – каза любопитно жената. Сянка погали лицето на Мела и тя зарея поглед през прозореца.

– Безплодието е цената – прошепна сякаш на себе си тя. Безплодието бе проклятието на земята за чедата на Луна. “И по-добре”, добави на ум Мела. Погледна към Реса, която я гледаше с леко недоумение. – Не ми остава време, Реса, – засмя се и излезе от стаята.

На двора Греам се опита да я прикани да остане, но неясна тревога в душата й я подтикна да откаже вежливо и да се отправи към дома си.

Вървеше бавно през гората, наслаждавайки се на ласкавото внимание на Луна. Край нея примигвайки премина рояк светулки и се отнесе назад към селото.

Изведнъж ги усети. Забави леко ход, притвори очи и се опита да открие Нене. Усети момичето и си отдъхна. Бутна вратата на дома си и влезе.

– Добре сте дошли, – каза кротко тя и окачи спокойно торбата и наметалото на мястото им.

– Здравей, Мела – усмихна й се Тедион и свали крака от масата.

– Поздрави от Мориан – допълни с не по-малко лъчезарен вид Данаин.

Нене стоеше до огъня и от нея струеше едва овладян страх. Мела си даде сметка, че и близнаците го усещат и че това ги забавлява.

– Нова помощница имаш, Мела – намигна й Данаин. – Но май още не си я научила на обноски.

Извъртя се на стола и се втренчи преценяващо в момичето.

– Има сила – нехайно добави Тедион, – но май си решила да развалиш момичето тук сред тези селяни.

– Нене, излез да налееш вода отвън – нареди Мела на момичето и то бързо се омете.

Селенитката бръкна в долапа и извади шише, в което весело се плискаше златиста течност.

– Не, – възкликна Данаин – бялото вино си го задръж.

Мела невъзмутимо извади три чаши, нареди ги на масата и дръпна запушалката.

– Не е вино. От северните земи е – каза тя докато отливаше. – Много по-силно е, но напиването не е нещо, което да се случва на селенитите.

“Ние сме си постоянно опиянени”, добави тя наум, “кой повече, кой по-малко...”

Тедион подуши любопитно чашата и сбърчи нос, когато острият аромат на уискито го блъсна в ноздрите.

– Пие се с устата, не с нос – усмихна се Мела и отпи и кимна на влязлата току-що Нене. Момичето наля от изворната вода на тримата и остави стомната на масата. Данаин й се ухили и тя сведе поглед надолу. Появата на близнаците я изненадала. Бяха блокирали с лекота опита й да избяга, а усещането й за безпомощност я бе объркало и ужасило. Боеше се, че могат да навредят на Мела, а не можеше да отиде и да я предупреди.

– Нене, – изтръгна я от мислите й гласът на Мела. – Иди в другата стая. Билките тебе чакат.

– Билки – повтори с презрение Данаин, когато вратата се затвори зад гърба на момичето. – Занимаваш това нежно създание с треволяци.

– Не си го и помисляй, Тедион!

– Данаин – поправи я ухилено той.

– Все тая – сряза го невъзмутимо Мела. – Сигурна съм, че и за братлето ти важи.

Премести внимателно чашата с уиски и взе водната чаша. Усещаше през глинените й стени хладната сила на водата, бликнала от недрата на земята.

– Мориан надали е пратила любимците си, за да се задяват с Нене. Какво иска?

Двамата се спогледаха.

– Тя смята, че Данил се е свързал с теб.

Мела издържа любопитния му поглде без да трепне.

– Така ли е? – попита другия.

– Има ли значение – сви рамене домакинята им. – Силата на Данил беше в неизвестността му. Сега е просто един от многото.

– Мориан очевидно не мисли така. А и силата му е доста голяма, Мела, можеше да се усети.

Тя само сви презрително устни.

– Не лунната сила е решаваща... Но пък какво ви обяснявам. – миризмата на билки в стаята сякаш ставаше все по-силна. Близнаците усетиха първите белези на леко замайване. Мела им се усмихна.

– Земя има силно присъствие край къщата ми... Водата също. На мен ми е от полза, но за вас вероятно е като ... падане от високо... Но ще ви мине. Колкото до Данил, не зная какво ще прави.

Двамата се изправиха.

– Мориан уважава силата ти, Мела, но не бива да злоупотребяваш с това.

– Я стига, – изсмя се жената – Мориан не признава уважението към нещо, освен към самата себе си. Бях до нея и Селиал, когато започна обединението. Бях край тях и когато Мориан се възгордя и започна тази самоунищожителна битка. Но ако науча нещо, което трябва да знае за Данил, ще намеря начин да я уведомя.

Тедион взе бутилката от масата и я прибра.

– Хубаво питие, Мела. – каза той и тръгна към вратата.

– Ако видиш Данил, предай му поздравите ни – изсмя се Данаин и го последва.

* * * * *

Триъгълникът си бе – както винаги – триъгълен. Към шейсетина нови къщурки се кипреха в единия ъгъл, към към пет дузини слушаха разпалена проповед в съседния, пък – на към полукръг – си битуваше селцето.

– Сливи за смет! Сливи за смет! – продра креслив глас литургията, пък дръгливата кобилка мързеливо изпръхтя – Сливиии!

Запотеният халидянин прекъсна словодиарията си и изгледа стареца изпод вежди.

– А, искаш ли, чедо? – обърна глава онзи.

Младото попче обърса чело. Май му драсна кремъка, та затвори уста и прокашля гърло.

– А на тебе, дядо, защо ти е смет?

– Ами за да разменям сливите, бре чедо.. – отвърна озадачено старият – Иначе щях ли сливи за смет да викам?

– Само че, така ти си онеправдан. Ето тъй се губи Равновесието!

Тълпата замърмори одобрително.

– Ба, чедо, е па що го реши това?

– Много просто, дядо. Ти даваш сливи. Могат да се ядат. Да си ги изсушиш, или да си свариш сладко. Или ракия, ако щеш. И ще имаш за зимата. А сметта – хората я хвърлят така или иначе. Можеш да я вземеш без нищо, веднъж, пък и не можеш да я ядеш – втори път. Дори си двойно онеправдан! – допълни екзалтирано.

– Тпру, бре добиче! Чакай сега, чедо..

Дъртият като че се замисли. Накрая отметна сплъстен кичур и се вгледа в свещеника.

– Е, та какво от туй?

Онзи зяпна.

– Ами...

– Ами, искаш да ми речеш – продължи старият – че туй, дето го рече.. Равновесието.. се нарушавало?

– Това вече го казах, дядо.

– Тъй, тъй.. от сливите и сметта?

– Не, дядо, от подобни случаи! Това е само капка в морето!

– Тъй... значи, бая смет има, викаш?

– Моля?

– И сливи де.. Щото инак не може, без тях..

– Виж, дядо, Равновесието.. – започна монотонно попът.

–. ..е това, дето сега ще ти го река. Чувай ме сега, като ти говоря. Тука имам едно мяхче ракия и едно мяхче вода – ей ги на.. – дядото размаха победоносно две поопърпани кожени неща – Нал' тай?

– Така е, имаш ги.

– Ей ги на – еднаквинки си – като се протегна еееееей така, пак не падам от крантата, нал'тъй?

– Видимо.

– Тъй, тъй.. значи пазя, дето го каза, равновесие. Нал'тъй? Значи... ако зема да изпия водата от мяхчето пак ще го пазя, пустото. Но ако зема да изпия ракийката..

Проповедникът замълча за момент, който старецът използва за две три яки равновесни.

– И?

Онзи ухили няколко гнили зъба и кресна, пришпорвайки дръглата:

* * * * *