Сенки на Север – I част

Както често се случваше напоследък, беше заспала в креслото пред отрупаното с книжа бюро. Отварянето на вратата я сепна, беше Морсий. И изглеждаше притеснен. Мориан се изправи и рязко дръпна щорите, мразеше слънцето, стаята потъна в приятен полумрак. Обърна се към селенита:

– Дано имаш основателна причина да ме безпокоиш. Какво стана с Озгар?

– Предадох му каквото ми каза, остана доволен – изкашля се веднъж и с несигурен глас продължи, – ъъ… такова…май принцесата е изчезнала…

– Какво?! – сънят внезапно се оттече от ума на Мориан. Морсий, окуражен, продължи по-смело:

– Ами няма я, слугите са изпаднали почти в паника, никъде не могат да я намерят…

Мориан пое дълбоко въздух, затвори очи, преброи до десет и отново впери поглед в селенита:

– Поне принцът тук ли е? – като видя кимването му, продължи с измамно благ глас. – Искам да провериш кой още липсва освен принцесата. И стегни малко прислугата. И никой да не напуска двореца без мое позволение! Ясно?

Морсий закима и едва не се препъна в желанието си по-бързо да излезе. Мориан застана до прозореца и повдигна едната щора, вън се очертаваше прекрасен слънчев ден. Отвратителен слънчев ден.

Морсий се върна след по-малко от половин час:

– Принцесата я няма, липсва слугинята на Елис, заедно с коняра й, видели са ги да напускат призори, но никой не може да потвърди, че принцесата е била с тях…

Мориан го прекъсна с махване на ръка:

– Смело! Ако слугинята също е жрица, трудно ще успеем да ги заловим… Добре, слушай! Още довечера ще предупредиш гарнизоните по границите да си отварят очите за бегълци, ще посетиш пак Озгар да го посъветваш да е нащрек. Така. А сега ще обявя извънредно положение, столицата е затворена и ще се излиза и влиза само с пропуск. Прати свои хора на пристанището, искам да следят всички кораби. – закрачи нервно кръстосвайки кабинета си. Доближи прозореца и отново хвърли поглед навън, към градината на двореца. После се обърна отново към Морсий:

– Принцът няма да напуска покоите си, искам някой неотлъчно да е край него, и денем, а особено нощем!

– Не можем да арестуваме така принца – опита да се възмути Морсий.

– Мълчи! – сряза го Мориан. – Не го арестуваме, а го пазим.

Неочаквано се разсмя, Морсий подскочи изненадан, понякога Мориан наистина го плашеше. И то през деня, когато луната не оставяше отпечатъка си върху всеки от тях. Тя внезапно млъкна и продължи спокойно:

– Май ни направиха услуга с това отвличане, Морсий. Като заловим бегълците ми напомни да се погрижа лично да им благодаря. – усмихна се мило, а селенитът го побиха тръпки. – Направете списък с Летиан на всички неудобни аристократи, симпатизанти на Селиал, поддръжници на краля, въобще всякаква паплач и напълнете тъмниците с тях. Извънредното положение ще ви развърже ръцете да проверявате всяка къща и всяка душа. А ако докопате някой от селенитите на Селиал – не се церемонете. Ясно? Добре, привечер елате да докладвате.

Намери краля в тронната зала, заобиколен от обичайните блюдолизци, които щом я зърнаха, се изпокриха по ъглите. Тя приближи трона и сведе глава в почтителен поклон:

– Ваше Величество, принцеса Деа я няма, отвлечена е.

– Отвлечена… – повтори като ехо кралят вперил празен поглед в пода пред себе си.

– Боя се, че се налага да обявите извънредно положение – и тя тикна под носа му свитък, изпъстрен с множество печати.

– Извънредно положение… – той пое бавно перото и с усилие се подписа, Мориан прибра свитъка и се обърна към залата:

– Всички чухте! Извънредно положение! Ако някой не съдейства или се противи, това ще се счита за държавна измяна и ще се наказва със смърт! – огледа пребледнелите лица на благородниците, страхът беше изписан по лицата им. Страхът и гузната им съвест. Всеки криеше по някой грях, а тя знаеше всичките им малки мръсни тайни. Скоро всички щяха да се умилкват в краката й. Всички.

Помисли малко и пак написа няколко думи, пропусна обичайните витиевати обръщения, затова щеше да се погрижи секретарят й.

…С прискърбие Ви уведомяваме, че посланик Елис загина, опитвайки се да спаси живота на принцеса Деа. Във времена когато дори верни приятели ни предават, разчитаме на подкрепата на Съвета на Умбра да открием отвлечената принцеса и да накажем виновниците за тази нелепа и трагична смърт…

Съсредоточи се върху другото писмо, до данайската кралица.

…Позволете още веднъж да изразим своето съчувствие за отвличането на данайския престолонаследник. Мъката не подмина и селенийския двор – беше отвлечена принцеса Деа. Нечестиви времена спускат сянка над нашите земи и в тези трудни мигове разчитаме на подкрепата на истинските ни приятели…

Усети благотворното влияние на Луната, вливаше нови сили в нея, изпълваше я с бодрост и решителност. На вратата се почука и влезе Морсий, следван от капитана на гвардейците Летиан. Морсий остана прав, нервно пристъпвайки от крак на крак, докато гвардеецът се просна небрежно на едно кресло. Мориан повдигна въпросително вежди.

– Започнахме първите арести, имаше известна… ъъ… съпротива, но се справихме…

– Двама от селенитите на Селиал – прекъсна го Летиан, прозявайки се, – не бяха особен проблем. Единият се опита да хване първия лунен лъч… е, почти успя.

Мориан се усмихна, чувството за хумор на Летиан винаги беше малко странно.

– Морсий, отнеси това писмо на посланик Корл, нека се срещне с данайската кралица колкото се може по-скоро и да й го предаде. Искам да й съобщи неофициално, че подозираме Умбра в отвличането на принцесата и молим за помощ Даная, за да се справим с този… проблем.

След като той излезе, тя се обърна към гвардейския капитан:

– Някакви вести от близнаците?

– Не – отвърна кратко Летиан. – Знаеш, те са малко… своенрави – и придружи думите с нова усмивка. “Америл, прасе такова, ако скоро не се появиш, ще те накълцам на парчета”, помисли си Мориан, беше обещал да се върне още преди няколко дни, трябваше да му набие в главата малко подчинение.

– Добре. Искам да отнесеш това писмо до нашия посланик в Умбра. Какво стана с онази, умбрейската вещица?

– Ъъ, ами момчетата ми са малко грубички, не издържа забавленията, за съжаление… – в гласа му нямаше и помен от такова. Мориан кимна:

– Предай и едно неофициално съобщение… прояви малко въображение.

Летиан се ухили и прекрачи прозореца.

Прибра се само след час, сияеше като пълна луна. Приличаше на дете, което няма търпение да се похвали с новата си играчка, затова Мориан го подкани да разказва. Летиан се изтегна доволно на креслото и заразказва:

– Ами спипах един леко подпийнал Щит. Отначало не беше много сговорчив, но като го понакълцах, се кротна – ухили се и отпи глътка вино от каната, която държеше в ръката си. – После го бучнах насред площада и вместо главата му поставих главата на Елис. И както пожела, написах със собствената му кръв: “Върнете принцесата. До пълнолуние”

* * * * *

Глава на Ver Lark

– Вал де Гривярд – рече доволно просякът в ъгъла на хана; Сим не помръдна поглед от халбата си – Сим фон Тотенкранц. Куцият. Хромият...

Постара се да се съсредоточи върху пивото, вместо върху сочната тирада.

– ...Едноокият. Капитан дьо Ливал – нареждаше привидението – Харил. Дермот. Химикът. Озмънд Озикс...

Сим изръмжа и ядосано го замери с халбата. В сянката няколко образа се смениха неконтролируемо на лицето му – бе прекалил с чая.

– Какво искаш?! – изсъска.

– А! – сецна речта си старецът – Че можел и да говори!

Настъпи продължително мълчание, докато изучаваха един друг, или поне Тотенкранц изучаваше натрапникът на личното му уединение. Беше стар – неизмеримо стар – опърпан като гарга, и също толкова жизнерадостен. Че и му се усмихна с беззъбата си уста, като на златно пръстенче.

– Конете ти са твърде уморени.. Сим... а целта – твърде свежа. Зарови трупа в земята. Пръст – при пръстта. Ще поникне вишня. Искаш ли да ме черпиш чаша вино?

* * * * *

Джоррам придърпа към себе си свещника. Ръката му поднесе запалената клечка към старателно зачистените от восъка фитилчета и той започна да ги пали с внимание към всяка свещичка. Обичаше сам да върши тази работа, макар понякога да улавяше укорителния поглед на послушника Лео. Оставаха само още две свещички. Огънят обхвана нишките на фитила и образува кладенче от разтопен восък в основата му. Джоррам доволно се загледа в разгарящият се пламък. Усещане за чуждо присъствие спря за момент пътя на ръката му към последната свещ.

– Не стой на прозореца, Зигур – проговори първосвещеника без да се обръща – има достатъчно място в стаята и за двама ни.

Елфът не изглеждаше впечатлен. Пристъпи безшумно и се изтегна на дивана, кръстосвайки крака на облегалката му.

– Оредели са – кимна към малките везнички, заемащи половината помещение.

Сянка премина по лицето на първосвещеника.

– Тежки времена ни прати Халид – времена на изпитания. Пътят става стръмен в последната си отсечка.

Зигур го изгледа разсеяно и погледът му зашари из стаята.

– Не е тук.

Елфът присви очи и стисна устни. Пресегна се и взе малка фигурка на мъж, красяща старателно подредения ъгъл на масичка, отрупана предимно с дебели книги. Запревърта го в ръцете си.

– Знаеш, че ми е нужен.

Първосвещеникът повдигна рамене и остави запаления свещник до книгите. Елфът продължи:

– Не искам да прибягвам до насилие – компанията ти ми е... приятна, но тя иска камъка, а аз не желая тя да е недоволна. – Прокара фигурата на мъжа между пръстите си, леко я пречупи на две и пусна парчетата на пода.

Джоррам поклати глава, приклекна и взе двете гипсови късчета.

– Пророкът Цион... Рядко изящна скулптора на Тимео... Дали ще може да се залепи?... – повдигна поглед към елфа – Ела след две нощи. Ще получиш това, което винаги си искал. А сега си върви. Създаде ми работа – първосвещеникът кимна към фигурката.

Зигур мълчаливо се плъзна към прозореца. Плясъкът на черните криле заглъхна в нощта, а светлината на свещите затанцува от завихрянето на въздуха в стаята. За миг сякаш прекършената фигурка оживя, а първосвещеника остана замислен с поглед вперен в нея. „Думите ти все пак се сбъдват...”

* * *

Вече втори ден идваше на това място. Тръгна от Огнедъб сякаш без посока, опитвайки се да премисли обратите на съдбата си. Последният месец бе пренаситен с неочаквани събития и това я обнадеждаваше, че наближава края. Атентатът срещу първожрицата, отвличането на данайския престолонаследник, загубата на Варгас и възражданто на Тиен’хара, но най-вече Очите... Очите бяха прогледнали и търсеха. Толкова години, толкова стотици години на спокойствие и самотна служба на Умбра и Огъня и нищо друго, а в рамките на броени дни се бе оказала невъобразимо близо до Въздух, Земя и Вода... Мисълта за внезапното появяване и също толкова мистериозното изчезване на Окото на Водата й напомни за видението. Подобни видения между пазителите не бяха новост за нея. „Само лицата се менят...” Унесе се в спомени за първия си досег със стихията, за ужаса от силата й и радостта от овладяването й. А после бе успяла да види и другите – спокойната среща с Дракона с усещането за топлина, а после – хладните моменти с Алаир-Танх, носещи в умовете им единствено „Все още живи...” Зачуди се за новите лица. Позна в мъжа Кейдж – данайският генерал. Странен избор на Вода... И все пак на приема той бе още необременен. Замисли се. „Станало е след изчезването на окото от Терновион...” Споменът за видението отново я върна в онази нощ, странстваща из недружелюбния север. Дали камъка не бе вече в Даная? Но как? Какво го местеше? Пред очите й изплува образа на другото лице – млада жена, почти дете... Коя ли бе тя? Нещо в чертите й я смущаваше. „Остана и селенити да ми се привидят...” Засмя се на хрумналата й абсурдна мисъл. Капризната Луна отдавна не бе избирала свой пазител и все още ревниво пазеше окото си. Ерис повдигна рамене. Не разбираше Луна, не разбираше и чедата й.

Шум на конски копита я накара да се обърне. Не бе чула приближаващия се конник поради свистящия срещу него вятър.

– Графиньо?

Ерис впери изненадана поглед в жената пред себе си. Смръщи вежди в усилие да свърже образа с име и погледът й се проясни.

– Алзира? Съветничката на кралицата на Даная? Но какво правите по тези земи?

– Бих могла да ви запитам същото...

Двете жени замълчаха, загледани една в друга. Елфата отмести поглед към строежа.

– Очертава се да въздигнат голяма твърдина.

– Ако Халид позволи... – Ерис проследи погледа й. – Сама ли сте?

– Ако не се брои мулетарят ми...

Жрицата се засмя.

– Отседнали ли сте някъде?

– Още не. Чудех се колко дни има до Огнедъб...

– Огнедъб? – жрицата бе заинтригувана – На ден път е, ако не правите дълги почивки – задържа преценяващ поглед върху елфата и допълни – Но се опасявам, че ще пропуснете Събора...

– Събор ли? – магьосницата изглеждаше объркана – Не съм била толкова път за някакъв събор. При принца съм тръгнала.

– Грешите, Алзира – Ерис старателно заподбра думите си, за да не обиди елфата – Тук на север имат воеводи, не принцове.

– Не греша аз. Нашият принц Аркип диря. Трябва да е там нейде, при Ларк.

Ерис я гледаше невярващо, а мислите й запрепускаха. Трябваше бързо да реши.

– Позволете да ви придружа, Алзира. Загубих посоката си, а тук вече стоях достатъчно.

Магьосницата се загледа в нея за миг, поколеба се, но накрая кимна.

– Щом искате, графиньо. И без това изчерпахме темите за разговор с мулетаря.

Двете жени се засмяха и обърнаха конете си към селището.

* * * * *

Глава на fizik

– Който знае много, бързо остарява – рече предпазливо Сим. Старецът се захили:

– Така е. Аз съм доста стар. Какво стана с виното?

Сим бавно кимна и му наля. В момента когато онзи надигна чашата, превърна виното му във вода. Старчето отпи две големи глътки, примлясна доволно и остави чашата на масата. Сим се облещи – вътре имаше вино! Объркан отпи глътка от своята чаша и изплю отвратен на земята.

– Магарешка пикня – притече му се на помощ старецът. – Гадно.

– Какво… кой си ти? – заекна смутено Сим гледайки жълтеникавата течност в чашата си.

– Кой съм аз? – и Сим видя собствения си образ отсреща. – А кой си ти, Сим? Аз съм ти. Знам това, което знаеш, мога това, което можеш. Аз съм твоята уродлива сянка, твоят най-черен кошмар, оживелият ти ужас.

Старецът се разсмя, а образите на лицето му се прескачаха един след друг – Кейдж, Каверън, Бараян, Гривярд, Брентън… Сим рязко скочи, стола падна с трясък на земята, всички в кръчмата млъкнаха и впериха поглед в него. Метна жълтица на кръчмаря и затича към вратата, сподирян от смеха на стареца. Отвърза бързешком коня си и го пришпори бясно. След около час езда се поуспокои, опита се да се убеди, че всичко е било просто сън, напрежението и недоспиването напоследък си казваха думата.

– И къде отиваме все пак? – Сим рязко се обърна, старецът яздеше зад него дръгливото си конче и с любопитство оглеждаше околния пейзаж.

* * *

– Е?

– Къде е?

– Пратихме Сторий по петите му – рече Тедион.

– Аха. – констатира Мориан. – Значи вече сме с един по-малко.

– Ти каза, че е опасен – обясни Дориан.

– А и Сторий си беше малко мързелив – допълни Тедион.

– Добре, правилно сте постъпили. Съберете всички и тръгваме.

Данил усети приближаването им, носеха се като вълна. Рязко се изправи и се обърна към прозореца. Мориан се беше облегнала на рамката:

– Данил? Радвам се да се запознаем най-сетне. Това са Тедион и Дориан – и тя кимна към близнаците, които го дебнеха от двете му страни като озъбени хищници, – а този зад гърба ти е Летиан.

Летиан сграбчи слисания иконом и прекърши врата му. Остави тялото да тупне на пода и рече:

– Приятно ми е.

Мориан продължи:

– Тиана и Сетий са долу, сега ще дойдат… – рязък писък прекъсна думите й, но внезапно секна и тя продължи – … твърде много слуги имаш, живееш в прекален разкош. Боада се навърта около къщата, жалко че няма да се запознаеш с Морсий, той е голям твой почитател, но остана в двореца, канцеларска работа, какво да се прави.

Вратата се отвори и влязоха споменатите двама, Тиана докладва:

– Вече всички спят… и не мисля, че ще се събудят.

Данил наруши мълчанието си:

– И сега какво? Ще убиеш и мен ли?

– Че защо ми е да го правя? Винаги мога да те намеря, така както го направих сега – и тя се приближи до бюрото и погали книгата донесена от Анел. – Предполагам вече знаеш всичко, стигнах твърде далеч за да се връщам.

– И?

– И имам нужда от теб, Данил. Сестра ми ми липсва. – Данил отвори уста да каже нещо, но размисли и остави Мориан да продължи. – Липсва ми баланса. Луната ни подлудява, тя ни ограбва, Селиал неведнъж ми го е казвала. Ти най-дълго си я изучавал, можеш да ни помогнеш. Пак ти казвам, имам нужда от теб, Данил. Да ни донесеш спокойствие и сигурност. Трябва ни твоята мъдрост и опит.

– Опитай тия приказки на твоята глутница, Мориан. Мен няма да впечатлиш.

– Добре! – отвърна му с внезапно ожесточение тя. – Знаеш, че е обявено извънредно положение, знаеш за погромите…

– Принцесата може и внезапно да се намери – прекъсна я Данил.

– Не мисля – отвърна с мила усмивка Мориан. – Вече не ми трябва жива, по-добре да не я намирам, иначе ще трябва да я убия… Летиан, как сме засега?

– Седемнадесет – отвърна запитаният и се ухили. – Последните два бяха деца, но аз все пак ги броя за опасни селенити…

Мориан отново обърна поглед към Данил:

– Графиня Емея също претърпя злополука, както и много от твоите познати и приятели. И това не е всичко… Знам, че двамата със Селиал се стремяхте да отваряте училища, да просвещавате селяните, да създавате библиотеки… Ще унищожа всичко това, Данил, ще го изтръгна от корен! Ще запаля всяка книга, ще убия всеки, който може да чете! Ще превърна Селения в дива и варварска държава, пълна с безсловесен добитък!

Данил заръкопляска:

– Възхитителна реч! И какво – нямам друг избор, освен да коленича пред теб?

– О, не! – усмихна се Мориан. – Избор винаги има. Можеш да убиеш краля и така да хвърлиш Селения в хаос, регентството ще се окаже примамлива плячка за силните родове, надали ще успея да ги възпра. Можеш естествено… – и тя приближи до него, взе камата от ръцете му и си убоде пръстта. Остави няколко капки кръв да се отронят върху книгите по масата и му върна оръжието. – … да убиеш и мен. Но това ще те превърне в един от нас.

– Какво искаш в крайна сметка, Мориан, какво?!

Мориан го потупа нежно по ръката:

– Теб, Данил, теб… и Лунел.

Махна с ръка и всички вкупом изчезнаха оставяйки Данил сам в мъртвата къща.

– Защо не го убихме? – попита Дориан, щом пристигнаха в двореца. – Беше ни в ръцете!

– Не обичам безсмислената смърт – отвърна Мориан. – Данил трябва да се е досетил, че шансът му да се справи с нас е Лунел да намери камъка. А когато те го сторят, ние ще сме там. И може да получим два камъка вместо един… Продължавайте по плана!

* * * * *

Мълчанието на смъртта звънтеше оглушително в ума на Данил. Празният му поглед се плъзна към окървавената кама, оставена небрежно върху бюрото.

Мислите му оставаха все така спокойни. Отпусна се в креслото си и скри лице в ръцете си. "Май й се усладих на нашата лунна господарка", мислеше си той и безплътните думи отекваха звънко в лунно-звездния безкрай на съзнанието му. Не го бе изоставила през цялото това време. Можеше да усеща съзнанията на всеки един от среднощните си гости, а не можеше да направи нищо, за да ги спре.

Минутите тихо преливаха една в друга. Изправи се бавно и доближи бюрото. Почисти внимателно камата от кръвта на Мориан и я прибра. Отвори едно от чекмеджетата на бюрото и измъкна отвътре фина, сребърна гривна. Проследи плетеницата от сребърни нишки, всяка, носеща нечия воля.

"Някой ден ще ти потрябва, Данил," бе казала Селиал, когато му я даде. "Както виждаш плетката изглежда нарушена. Повечето са вече мъртви – Мориан се погрижи за това. Но все ще можеш да повикаш някого, когато стане необходимо да излезеш от сенките."

Проследи една от нишките и сякаш мислено я погали. Изправи се и огледа библиотеката. Не искаше да среща повече никого тук. Напусна замъка и се отправи към Рам.

Морето яростно се разбиваше в непристъпната скала. Сред кипящата пяна проблесваха позеленелите скали и от време на време се подаваха острите камъни, коствали живота на много моряци. Появи се на върха на скалата и вдиша дълбоко влажния морски въздух. Скоро тя се появи. Бе преполовила четвъртото си десетилетие, но лицето й изглеждаше свежо и кротко. Черните й очи го изгледаха изпитателно.

– Очаквах да си по-възрастен – каза тя и отметна назад черната качулка на пелерината си. Гласът й беше мек и топъл. – Бих искала да кажа, че се радвам да те срещна, Данил, но се опасявам, че щом си ме повикал, нещата са излезли извън контрол.

– За съжаление си права, Мела. – отвърна глухо Данил. Усетила празнотата в гласа му, Мела се взря в лицето му.

– Спри – тихо заповяда тя. – Нима Селиал не те е научила на нищо?

Той мълчаливо й подаде ръка. Тя се поколеба и го последва. Едва тогава видя едва забележима пукнатина сред камъните. Посрещна ги смесеният мирис на море и земя.

– Пещера? – попита тя, когато се озоваха в мрака. Разгоря се пламък и топлата светлина на огъня погали влажните каменни стени.

– Силно казано – отвърна кратко Данил и продължи напред. Озоваха се в неголяма зала. Той окачи факлата на стената и се обърна срещу Мела. – Открих я преди години. Като дете тази скала винаги ми е изглеждала предизвикателство – никой не можеше да стигне до нея заради теченията и скалите. След като Луна ме погълна, това вече не беше никакво предизвикателство. – той разпери ръце и безрадостно се засмя. – Това е идеално място за среща на селенити. Усещаш ли го?

Тя кимна мълчаливо. Бе го усетила още от мига, в който бе пристъпила вътре.

– Обединените сили на Водата и Земята. Много добре наистина.

Данил тихо се доближи до мокрите камъни и допря лице в тях. Все още усещаше душата си празна, но знаеше, че болката на осъзнаването ще го връхлети всеки миг.

– Какво се е случило, Данил? Защо ме повика? – звучният глас на Мела го накара да извърне мислите си от болката, която търпеливо го очакваше.

– Мориан ме намери – каза глухо той.

– Е, рано или късно щеше да се случи – отбеляза меко Мела.

– Хората й избиха домакинството ми. – ръката й докосна успокоително рамото му, но той рязко се дръпна.

– Погледни ме, Данил!

Вдигна поглед към лицето й. Светлината на пламъка сгряваше кафявите й очи.

– Нямаш време да се тръшкаш и хленчиш. Селиал те бе определила за свой заместник. Убедена съм, че е знаела какво прави.

– Аз се провалих! – ядно избухна той.

– Едва започваме, Данил – усмихна се тя. – Хайде, какво искаш от мен!

– Откъде знаеш, че не съм те извикал просто в паниката си?

– При състоянието, в което беше, когато те видях вън, не мисля, че си имал достъп и до леко притеснение – отвърна тя.

Той сведе глава. Гласът на Мориан сякаш го застигна отново: "Но това ще те превърне в един от нас". "Но аз съм един от вас, Мориан! Нима не си даваш сметка!".

– За себе си знам какво ще направя. – обърна се той към Мела. Бе успял да се овладее и гласът му звучеше спокойно и делово. – От Селиал знам, че Ванел има връзка към принцесата.

– Не точно – отвърна Мела и се усмихна.

– Добре де, има връзка с Мира. – усмихна се насреща й Данил. – Честно казано, видя ми се малко крайно това, да се ... обвърже така с една жрица, но явно Селиал е знаела, какво върши.

Мела се разсмя.

– Е, Ванел и Мира стигнаха до ... споразумение. Доколкото интересите им по отношение на Деа съвпадаха, и ... доколкото си нямаха никакво доверие, си позволиха да се ... обвържат един друг... Кой, както умее. Рисковано, наистина...

– Както и да е – прекъсна я Данил. – Искам незабавно да се свърже с нея и да отведе принцесата. Мориан няма да позволи току-така да се измъкнат. Искам да я заведе в Умбра. – Мела отвори уста да възрази, но той не й позволи. – Каквато и уговорка да е имало между тези двамата, нали не мислиш, че Умбра не знае за нас! Там е съсредоточена силата им – Мориан не може да се намеси там безнаказано и го знае. Ще направи всичко възможно да достигне Деа преди това. Искам да се погрижиш незабавно за това, Мела.

Тя се усмихна, усетила властните нотки в гласа му.

– И защо не повика направо Ванел?

– Селиал спомена, че знаеш за Ланис и за камъните. Ти си й помогнала да я открие преди години.

Пламъците потрепнаха и сенките им заиграха по покритите с влага каменни стени.

– Донякъде е така. – бавно каза Мела и погледът й започна да се плъзга по неравния под. Спря пред обувките му и след това рязко се стрелна нагоре към очите му.

– И до Ланис ще стигнем, но сега искам да знам, какво мислиш да правиш по отношение на Мориан.

Лицето на Данил помръкна. В очите му проблесна ожесточение, но почти веднага се загуби.

– Всичко и нищо. – каза накрая той. Студените зелени очи на Данил срещнаха кафявите ириси на Мела. – Мориан сама скача в бездната, погълнала ни преди столетия. Щом това желае, така да бъде. Силите се отприщиха и стават все по-мощни. Колкото по-силна става лунната сила, толкова повече мощ ще наберат и останалите.

– Но това ще повлече много невинни, Данил – тревожно отвърна Мела.

"Седемнадесет... Последните два бяха деца, но аз все пак ги броя за опасни селенити…". Ръцете му се свиха в юмруци и след това бавно се отпуснаха.

– Това ще се случи и в двата случая. Мориан е единствената, която може да го спре, Мела. И ако бе слушала малко повече Селиал, щеше да го знае. Черпи ненаситно от силата на Луна и не си дава сметка, че самата стихия ще се подчини в един миг на останалите четри. – направи няколко крачки към изхода, спря се и се обърна към нея. – Да вървим, Мела, нямаме време.

* * *

Конят навлезе в Ел, столицата на графство Рамиел, и продължи бясно напред по смълчаните улици. Данил спря на площада и скочи ловко от седлото. Втурна се към вратите на новия храм, блъсна ги с все сила и нахлу вътре. Лицето на свещенника пребледня, когато чу думите му. Малко по-късно камбаните травожно екнаха и разбудиха спокойния град. Народът се изсипа на пощада.

Данил огледа множеството пред себе си. Тревогата се бе отпечатала на лицата им, а гласовете ставаха все по-високи. Свещенникът излезе напред и мелодичният му, спокоен глас усмири незабавно тълпата.

– Съжалявам, че наруших съня ви, граждани на Ел. Но Негова Светлост Граф Рамиел току-що ни съобщи много ужасяваща вест. Лунните хора отново са плъзнали по земите на Селения.

Последните думи потънаха в умовете на хората и отключиха стаения от години ужас. Неверие се изписа на лицата на хората. Данил пристъпи напред. Потрепери – предстоеше му да направи нещо, от което се бе ужасявал.

– Цялото ми домакинство в замъка – хората, които вие познавате, – бяха убити тази нощ от сияйни, появили се от мрака мъже и жени. Оставиха ме жив, за да се подиграят с моята безпомощност. – Огледа лицата на хората пред себе си. Познаваше не малко от тях по име. Занеше, че го обичат и се чудеше докъде ще стигне обичта им. "Е, ще умре бързо, но нямам избор", каза той и погледна към луната. Щеше да му е лесно да избяга и щеше бързо да стигне до следващата си цел.

– Това, което ще ви кажа, ще ви ужаси. – пое си дъх и след миг сиянието плъзна по него. Хората сякаш замръзнаха. – Да, аз съм един от Лунните. Показвам ви го, за да повярвате на думите ми. Ние сме опасни и трябва да се пазите от нас – себе си и семействата си. Не сме и неуязвими. А в момента се води война между нас. Хората ми станаха жертва на тази война – убиха ги селенитите, които в момента управляват Селения вместо краля.

"Какви ги говоря", отчаяно си помисли Данил, гледайки обикновените лица на хората и страха в очите им. Сиянието му се засили.

– Пазете семействата си. Припомнете си всички предания и поверия за защита от нас. И се погрижете повече хора да научат за това.

Обърна се към свещенника, който бе отстъпил от него. Бе започнал да се окопитва и в ръцете му се появи кълбо от светлина. Данил се усмихна и изчезна в мрака миг, преди пламъкът да го достигне.

* * *

Пламъците осветяваха каменните стени на подземието и стопляха лицата на Деа, Мира и Реян. Принцесата, кротко спеше, опряна на рамото на Мира. Жрицата погали леко детското лице и се усмихна. Хвърли тревожен поглед към щита си, който се беше облегнал на каменната стена до вратата и гледаше замислено в нищото. Мира спотаи една въздишка и сведе отново поглед към Деа. Страхуваше се, че няма да успее да стигне до Умбра. Усети се базкрайно сама и объркана. Целуна леко челото на принцесата и я прегърна. В този миг се чуха стъпки и Реян се изправи до вратата, готов да отблъсне евентуално нападение. Чу се гласът на домакина им, приглушен от дървената врата.

Нагласи тялото на Деа върху разстланото си наметало и се изправи. Кимна на Реян и и след малко селенитът влезе. Изгледа щита, приближи се до Мира, която го прегърна и отпусна глава на гърдите му.

– Няма да успея, Ванел – прошепна тя приглушено. Ръцете му се заровиха в косите й, придърпаха лицето й нагоре и тя потъна в сияещите му очи.

– Тя трябва да дойде с мен, Мира – каза сериозно той. Видя как погледът й пламна гневно и постави пръст на устните й, за да я накара да замълчи. – Ще я заведа в Хадес. Още сега. Надявам се да пратиш вести по мен.

Тя се взираше безмълвно в очите му и той разчете недовението в погледа й.

– Правя това, което искаш, Мира – усмихна се той и нежно я целуна. – Нямаме време за губене.

Тя се отдръпна от него и коленичи до вързопа с вещите си. Написа набързо писмо до Съвета и го запечата. Ванел бе поел Деа на ръце. Момичето се събуди и погледна изненадано към Мира.

– Последвайте го, Принцесо. Той ще може да Ви заведе направо в Умбра. Там ще се погрижат за Вас. – обърна се с едва овладяна тревога към Ванел. – Може да пострадаш.

Той се усмихна, прегърна още по-здраво принцесата.

– Ще се върна, Мира, – каза той и след малко вратата на мазето се хлопна зад тях.

* * *

Спуснаха се на Кулата на Съвета и се плъзнаха в голяма зала. Сияйните силуети на мъж и момиче изникнаха край прозореца и двете жрици рязко се извърнаха към тях. Киара усети как времето бавно се провлече.

* * * * *