Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Сила седеше зад волана на черното ауди, което му беше осигурил Учителя, и наб­людаваше огромната катедрала „Св. Сул-пиций". Тя бе осветена отдолу с редица прожектори, а двете й камбанарии се издигаха като непоколебими стра­жи. От двете страни като ребра на красиво животно се очертаваха тънещите в сянка контрафорси.

„Езичниците са използвали Божи дом, за да скрият ключовия си камък." Членовете на братството за поре­ден път потвърждаваха легендарната си репутация на майстори на заблудата и измамата. Сила с нетърпение очакваше да намери ключовия камък и да го предаде на Учителя, за да могат да вземат онова, което братята мно­го отдавна бяха откраднали от вярващите.

„Колко могъщ ще стане Opus Dei!"

Той паркира на пустия Плас дьо Сулпис, въздъхна и се насили да се съсредоточи, за да се подготви за изпъл­нението на задачата. Гърбът още го болеше от умъртвя­ването на плътта, на което се беше подложил, и все пак болката не можеше да се сравнява с мъчителния живот, който бе водил преди да го спаси Opus Dei.

Ала спомените продължаваха да го преследват.

„Освободи се от омразата - заповяда си Сила. - Прос­ти на онези, които съгрешиха против тебе."

Вдигнал поглед към каменните кули на „Св. Сулпи-ций", той се бореше с това познато подводно течение... с онази сила, която често го теглеше назад в миналото и отново го заключваше в затвора, който бе представля­вал неговият младежки свят..Спомените от чистили­щето винаги го връхлитаха като буря... смрадта на гнило зеле, вонята на смърт, човешка урина и изп­ражнения. Безпомощните крясъци, надвикващи вие-

щия вятър на Пиренеите и тихите ридания на здбраве-ни човешки същества.

„Андора" - помисли си албйносът и усети как муску­лите му се напрягат.

Колкото и да беше невероятно, именно в тази гола и пуста страна между Испания и Франция бе спасен трепе­рещият в каменната си килия, изпълнен с желание да

умре Сила.

Навремето не го беше съзнавал. „Светлината дойде много след гърма." Тогава не се казваше Сила, въпреки че не си спомня­ше името, което му бяха дали родителите му. Напусна дома си на седем години. Впиянченият му баща, пле-щест докер, вбесен от това, че синът му е албинос, редов­но биеше майка му и я обвиняваше за срамното състоя­ние на детето. Когато Сила се опитваше да я защити, пребиваше и него.

Една нощ побоят бе ужасен и тя повече не помръдна. Обзето от непоносими угризения, момчето стоеше до мър­твата си майка. „Аз съм виновен!"

Сякаш някакъв дявол направляваше тялото му. Той отиде в кухнята, взе големия нож и като лунатик тръгна към спалнята, където пияният му баща лежеше на лег­лото. Без да каже нито дума, момчето го промуши в гър­ба. Баща му изкрещя и се опита да се претърколи, ала Сила повторно заби ножа и продължи така, докато в ста­ята не се възцари пълна тишина.

Момчето избяга от дома си, ала улиците на Марси­лия се оказаха също толкова негостоприемни. Стран­ният му вид го направи изгнаник сред другите малки бегълци и Сила бе принуден да живее сам в мазето на една порутена фабрика. Хранеше се с плодове и суро­ва риба, които крадеше от пристанището. Единстве­ните му другари бяха оръфаните списания, които на­мираше в боклуците, и той се научи да ги чете. С вре­мето заякна. Когато стана на дванадесет, едно доста по-голямо от него момиче се подигра с него на улица­та и се опита да открадне храната му. Сила за малко да го убие. Когато успяха да го укротят, полицаите

му дадоха ултиматум - да напусне Марсилия или да отиде в затвор за малолетни.

Сила тръгна по крайбрежието към Тулон. Жалости­вите погледи по улиците постепенно започнаха да изда­ват страх. Момчето се беше превърнало в силен младеж. Чуваше минувачите да си шушукат за него. „Призрак -ококорени от страх, казваха те. - Видях призрак с очи на дявол!"

И той се чувстваше като призрак... прозрачен... пла­ващ от пристанище в пристанище.

Хората започнаха да гледат през него.

Когато беше на осемнадесет в един пристанищен град двама моряци го хванаха да краде кашон шунка и поч­наха да го бият. Воняха на бира също като баща му. Спомените за страх и омраза изплуваха от дълбините като чудовище. Младежът с голи ръце строши врата на пър­вия и само пристигането на полицията спаси втория от подобна участ.

Откараха го окован в един андорски затвор.

„Ти си бял като призрак - присмяха му се затворни­ците, когато надзирателите го въведоха вътре, гол и зам­ръзнал от студ. - Mira el espectro!* Може би призракът ще мине през тези стени!"

За десет години плътта и душата му повехнаха и нак­рая той разбра, че е станал прозрачен.

„Аз съм призрак.

Аз съм безтегловен.

Yo spy un espectro... pallido como un espiritu..."**

Една нощ призракът ce събуди от крясъците на други затворници. Не знаеше каква невидима сила разтърсва пода, на който спеше, нито чия могъща ръка събаря ма­зилката в каменната му килия, но когато скочи на кра­ка, един грамаден камък се стовари точно на мястото, на което беше лежал. Погледна нагоре и видя, че в стената има дупка и че през нея се вижда нещо, което не бе зър-вал от над десет години. Луната.

Докато земята продължаваше да се разтърсва, приз­ракът се провря през тесния тунел и се спусна по голия
* Вижте призрака! (исп.). - Б. пр.

** Аз съм призрак... блед като дух... (исп.). — Б. пр.

Почти в безсъзнание, призори се озова на една просе­ка, през която минаваше железопътна линия. Ходеше като насън. Тръгна по релсите, видя един празен товарен вагон и се вмъкна в него, за да си почине. Когато се събуди, влакът се движеше. „Откога? Накъде? - Остра болка го прониза в корема. - Умирам ли?" Отново заспа. Този път го събудиха. Някой викаше, бъхтеше го, нак­рая го изхвърли от вагона. Окървавен, той се заскита из покрайнините на някакво селце в напразно търсене на храна. После, когато не му останаха сили да направи нито крачка повече, легна край пътя и изгуби съзнание.

Постепенно го обгърна, светлина и призракът се зачу­ди откога е мъртъв. „От един ден? Три?" Нямаше значе­ние. Леглото му бе меко като облак, въздухът сладостно ухаеше на свещи. Иисус беше там и го гледаше. „Тук съм - каза му Той. - Камъкът беше изваден и ти се прероди."

Пак заспа и пак се събуди. Мислите му бяха замъг­лени. Никога не бе вярвал в рая и все пак Иисус го наблюдаваше. До леглото му се появи храна и призра­кът я изяде, почти усещайки материализиращата се по костите му плът. Отново заспа. Когато се събуди, Иисус продължаваше да му се усмихва и да му гово­ри. „Спасен си, синко. Блажени онези, които тръгнат след Мене."

Той пак заспа.

Стресна го мъчителен вик. Призракът скочи от легло­то и със залитане тръгна по коридора към мястото, откъ­дето се носеха крясъците. Влезе в кухнята и видя едър мъж да бие по-дребен. Без да знае защо, призракът сграб­чи здравеняка и го блъсна в стената. Мъжът избяга и го остави надвесен над тялото на млад свещеник. Носът на свещеника беше разбит. Призракът го вдигна и го занесе на една кушетка.

- Благодаря ти, приятелю - на заЕален френски каза свещеникът. - Пожертвуванията са изкушение за крад­ците. Ти бълнуваше, на френски. Знаеш ли испански?

Призракът поклати глава.

- Как се казваш? - продължи на лошия си френски свещеникът.

Призракът не си спомняше името, което му бяха дали родителите му. Беше чувал само подигравките на надзи­рателите в затвора.

Свещеникът се усмихна.

- No hay problema*. Аз съм Мануел Арингароса. Ми­сионер от Мадрид. Пратен съм тук да построя черква на Obra de Dios**.

- Къде съм? - Гласът му прозвуча кухо.

- В Овиедо. Северна Испания.

- Защо съм тук?

- Намериха те на стълбището пред вратата ми. Беше болен. Аз те храних. Тук си от много дни.

Призракът се вгледа в младия си спасител. Бяха мина­ли години, откакто някой бе проявявал доброта към него.

- Благодаря, отче.

Свещеникът докосна разкървавените си устни.

- Аз трябва да ти благодаря, приятелю.

Когато на сутринта призракът се събуди, светът беше много по-ясен. Той погледна разпятието на стената над леглото си. Макар че Иисус вече не му говореше, негово­то присъствие му действаше успокоително. Призракът седна и с изненада откри изрезка от вестник на нощното шкафче. Статията бе на френски, отпреди седмица. Ко­гато я прочете, се уплаши. В нея се разказваше за земет­ресение в планината, разрушило затвор и освободило го­лям брой опасни престъпници.

Сърцето му се разтуптя. „Свещеникът знае кой съм! -От много време не бе изпитвал такива чувства. Срам. Угризение. И страх да не го заловят. Той скочи от легло­то. - Къде да бягам?"

- Деяния на Светите апостоли - чу се глас от прага. Призракът уплашено се обърна.

Младият свещеник влезе в стаята. Усмихваше се. Но­сът му бе непохватно бинтовай. Държеше Библия.

- Намерих ти френска Библия. Главата е отбелязана.
* Няма проблем (исп.). - В. пр.

** Божие дело (Opus Dei) (исп.). - В. пр.

Деяния 16.

Началните стихове разказваха за затворник на име Сила, който лежал гол и пребит в килията си и пеел химни във възхвала на Бога. Когато стигна до двадесет и шести стих, призракът смаяно ахна.

„... Изведнъж биде голям трус, тъй че тъмничните основи се поклатиха; веднага всички врати се отвори­ха..."

Свещеникът топло се усмихна.

- Щом нямаш друго име, приятелю, отсега нататък ще те наричам Сила.

Призракът само кимна. „Сила. - Бяха му дали плът. - Казвам се Сила."

- Време е за закуска - рече свещеникът. - Ще имаш нужда от сили, ако искаш да ми помогнеш да съградя този храм.

На девет хиляди метра над земята самолетът на „Али-талия" попадна в турбулентна зона и се разтърси. Път­ниците нервно се разшаваха. Епископ Арингароса не усети нищо. Мислите му бяха отправени в бъдещето на Opus Dei. Нямаше търпение да узнае как се развиват нещата в Париж и му се искаше да може да се обади на Сила. Ала не можеше. Учителя се беше погрижил за това.

- Заради собствената ти безопасност - на английски с френски акцент бе пояснил той. - Достатъчно разбирам от електронни комуникации, за да съм наясно, че могат да се подслушват. Последиците ще са катастрофални за

теб.

Арингароса знаеше, че е прав. Учителя очевидно беше извънредно предпазлив човек. Още не му бе разкрил са­моличността си, но беше доказал, че е способен да ръко­води. В края на краищата някак си се бе сдобил с неверо­ятно секретни сведения. Имената на четиримата най-важни членове на братството! И този, и някои други успехи бяха убедили Арингароса, че Учителя наистина е способен да спечели удивителната награда, която твър­деше, че е в състояние да намери.

- Ще се отнасяте ли към него с нужното уважение?

- Човек на вярата не заслужава друго.

- Разбирам. Със Сила няма да се чуваме, докато не приключи всичко.

- Правя го, за да запазя в тайна имената ви. И заради своите инвестиции.

- Какви инвестиции?

- Ако нетърпението ти да вървиш в крак с прогреса те прати в затвора, епископе, няма да можеш да ми пла­тиш хонорара.

Арингароса се усмихна.

- Основателен аргумент. Желанията ни съвпадат. Бог с вас.

„Двайсет милиона евро - загледан през илюминатора на самолета, си помисли епископът. Приблизително съ­щата сума в щатски долари. - Оскъдно подаяние за нещо толкова могъщо.".

Обзе го абсолютна увереност, че Учителя и Сила няма да се провалят. Парите и вярата бяха силен мотив.

11.

- Une plaisanterie numérique? - Фаш беше побеснял и смаяно зяпаше Софи Нево. -Числова шега? Вашето професионално мнение за кода на Сониер е, че е някаква математическа шега, така ли?

Фаш не можеше да проумее безочието на тази жена. Не само че без разрешение се бе натрапила, но сега се опитваше да го убеди, че в последните мигове от живота си Сониер се е вдъхновил от някакво математическо ост­роумие?!

- Този код е абсурдно "прост - поясни тя. - Жак Со­ниер трябва да е знаел, че веднага ще го разберем. -

Агент Нево извади някакъв лист и го подаде на Фаш. -Ето дешифровката.

Капитанът я погледна.

. 1-1-2-3-5-8-13-21

- Това ли е? - изсумтя той. - Просто сте подредили числата във възходящ ред!

Софи наистина имаше дързостта самодоволно да се усмихне.

- Точно така.

Фаш понижи глас и гърлено изръмжа:

- Агент Нево, нямам представа какво ще постигнете с това, но ви съветвам да го направите бързо. - Той тре­вожно хвърли поглед към Лангдън, който стоеше до тях, притиснал телефона към ухото си, очевидно заслушан в съобщението от американското посолство. Ако се съдеше по пепелявото му лице, новината бе лоша.

- Господин капитан, числовият ред, който държите, случайно е една от най-известните математически прог­ресии в историята - с опасна предизвикателност отвърна тя.

Фаш изобщо не бе подозирал, че съществуват матема­тически прогресии, които могат да се нарекат „извест­ни", и определено не му допадаше безцеремонният й тон.

- Това е прогресия на Фибоначи - заяви младата жена и кимна към листа в ръката на капитана. - Прогресия, в която всяко число е равно на сбора от двете предишни.

Полицаят разгледа числата. Наистина, всяко от тях беше равно на сбора от двете⁴ предишни, и все пак не можеше да си представи какво отношение има всичко това към смъртта на Сониер. , -^

- Леонардо Фибоначи е математик от тринайсети век, създател на този числов ред. Не може да има никакво съмнение, че всички числа, кЧшто Сониер е написал на пода, представляват прочутата прогресия на Фибоначи.

Фаш я изгледа.

- Добре, щом не може да е съвпадение, кажете ми защо го е направил Жак Сониер. Какво е искал да каже? Какво означава това?

Тя сви рамене.

- Абсолютно нищо. Точно това е въпросът. Просто криптографска шега. Все едно да вземеш думите от известно стихотворение и да ги разбъркаш, за да ви­диш дали някой ще се сети какво общо има помежду им.

Фаш заплашително пристъпи напред и доближи ли­цето си на сантиметри от нейното.

- Надявам се да имате по-задоволително обяснение от това.

Мекото лице на Софи стана изненадващо сурово.

- Като се има предвид какво залагате тази нощ, гос­подин капитан, реших, че ще искате да знаете, че Жак Сониер може би си е играл игрички с вас. Явно не иска­те. Ще уведомя директора на криптографския отдел, че вече не се нуждаете от нашите услуги.

И се обърна и си тръгна.

Фаш смаяно гледаше как изчезва в мрака. Побъркала ли се беше? Софи Нево току-що бе извършила le suicide professionnel*.

Капитанът се обърна към Лангдън, който продължа­ваше напрегнато да слуша телефонното съобщение. Из­ражението му беше още по-загрижено отпреди. „Амери­канското посолство." Безу Фаш презираше много неща... ала малко от тях пораждаха в него такъв гняв, с какъвто го изпълваше американското посолство.

Фаш и посланикът редовно кръстосваха шпаги по въп­роси от общ интерес - обичайното им бойно поле бе отно­шението към гостуващи американци. ЦУКП почти ежед­невно арестуваше американски студенти, дошли по меж­дународен обмен, за притежаване на наркотици, амери­кански бизнесмени за склоняване към проституция на малолетни, американски туристи за кражби в магазини или унищожаване на частна собственост. По закон аме­риканското посолство можеше да се намесва и да екстра­дира виновните граждани в Съединените щати, където само ги пошляпваха по ръката.

И посолството винаги го правеше.

„Не и тази нощ - каза си Фаш. - Заложено е прекале­но много."

Робърт Лангдън затвори телефона. Изглеждаше зле.

- Всичко наред ли е? - попита французинът. Професорът измъчено поклати глава.

„Лоша новина от родината" - помисли си Фаш. Дока­то взимаше мобилния си телефон, забеляза, че Лангдън се е изпотил.

- Катастрофа - запелтечи Робърт и го погледна със странно изражение. - Един приятел... - Той се поколе­ба. - Още сутринта трябва да хвана самолет за Щатите.

Фаш не се съмняваше, че изписалият се на лицето на Лангдън ужас е искрен, и все пак долавяше и друго чув­ство, сякаш в очите му внезапно бе проблеснал страх.

- Съжалявам - вперил поглед в него, каза капитанът. - Искате ли да седнете? - И посочи една от пейките в галерията.

Лангдън разсеяно кимна и направи няколко крачки към пейката. После спря. Изглеждаше все по-объркан.

- Трябва да отида до тоалетната.

Фаш се намръщи, но се постара да не го покаже.

- До тоалетната? Разбира се. Добре е да си починем за няколко минути. - Той махна с ръка натам, откъдето бяха дошли. - Тоалетните са към кабинета на уредника.

Професорът се поколеба и посочи към отсрещния край на Голямата галерия.

- Там... там има по-близка тоалетна. Американецът имаше право. Голямата галерия свър­шваше с две тоалетни.

- Да дойда ли с вас?

Лангдън поклати глава и закрачи натам.

- Няма нужда.
* Скопяване на криминалната полиция (фр.)- - В. пр.

Фаш не заподскача от радост при мисълта, че Ланг­дън ще" отиде сам до дъното на коридора, но знаеше, че единственият изход е в отсрещния край - решетката, под която се бяха проврели. Френските противопожарни правила изискваха няколко аварийни стълбища за тол­кова голямо пространство, но вратите им задействаха аларми и се охраняваха отвън от агенти на ЦУКП. Про­фесорът не можеше да излезе през тях без знанието на Фаш.

- Ще отскоча за малко до кабинета на господин Сони-ер - каза той. - Потърсете ме там. Трябва да обсъдим още някои неща.

Лангдън мълчаливо махна с ръка и потъна в мрака.

Фаш се обърна и ядосано се отдалечи в обратната по­сока. Стигна до решетката, промуши се под нея, излезе от Голямата галерия, забърза по коридора, влетя в каби­нета на уредника и изрева:

- Кой е разрешил на Софи Нево да влезе в сградата?!

- Тя е казала на охраната, че е разшифровала кода -отговори му Коле.

Фаш се огледа.

- Тя отиде ли си?

- Не е ли с вас?

- Тръгна си. - Капитанът погледна мрачния кори­дор. Софи очевидно не се беше отбила да си побъбри с другите полицаи.

За миг си помисли дали да не се свърже по радиостан­цията с охраната и да нареди да спрат Софи и да я до­мъкнат в кабинета. После се отказа. Обаждаше се гор­достта му... искаше последната дума да е негова. Тази нощ достатъчно се беше разсейвал.

„По-късно ще се занимая с агент Нево" - каза си той. Нямаше търпение да я уволни.

Изхвърли Софи от мислите си и за миг се вторачи в рицаря върху бюрото на Сониер. След това се обърна към техника.

- Следите ли го?

Мъжът отсечено кимна и завъртя лаптопа към него. Червената точка ясно се виждаше на хоризонталния

план и ритмично мигаше в стая с надпис „TOILETTES PUBLIQUES"*. .

- Добре. - Фаш запали цигара и тръгна към вратата. - Трябва да се обадя по телефона. Гледайте Лангдън да не отиде някъде другаде, освен в тоалетната.

На Робърт Лангдън му се струваше, че се побърква. Телефонното съобщение.на Софи звучеше в главата му. В дъното на коридора светеха знаци с международните символи за тоалетни и го насочваха през лабиринта от разделителни паравани с италиански графики, които скриваха тоалет­ните от поглед.

Влезе в мъжката тоалетна и включи осветлението.

Нямаше никого.

Отиде при мивката и си наплиска лицето, за да дойде на себе си. Силните флуоресцентни лампи се отразяваха в белите плочки. Миришеше на амоняк. Докато се бър­шеше, вратата зад него изскърца и Лангдън рязко се обърна.

Софи Нево влезе в тоалетната. В зелените й очи блес­теше страх.

— Слава Богу, че дойдохте. Нямаме много време.

Професорът стоеше до мивките и озадачено зяпаше криптографката от ЦУКП. Само преди няколко минути бе изслушал телефонното й съобщение и си беше помис­лил, че сигурно е побъркана. И все пак, колкото повече го слушаше, толкова повече му се струваше, че Софи Нево говори сериозно. „Не реагирайте на това съобщение. Просто спокойно го изслушайте. В момента се намирате в опасност. Стриктно изпълнете инструкциите ми." Об­зет от неувереност, той бе решил да постъпи както го съветваше Софи и да каже на Фаш, че съобщението се отнася за ранен приятел в родината. После беше поискал да отиде до тоалетната.

* Обществени тоалетни (фр.). - В. пр.'

И сега Софи стоеше пред него. На флуоресцентната светлина Лангдън изненадано видя колко меки са всъщ­ност чертите й. Само погледът й беше остър. За момент той си представи многопластов портрет на Реноар... за­булен, ала отчетливо ясен, с дързост, която някак си за­пазва обгръщащата я тайнственост.

- Исках да ви предупредя, господин Лангдън... - за­почна тя и отново дълбоко си пое дъх, - че сте sous surveillance cachée. Под тайно наблюдение. - Гласът й отекваше в облицованите с плочки стени и звучеше ня­как глухо.

- Но... защо? - попита Робърт. Софи вече му беше обяснила по телефона, ала той искаше да го чуе лично от нея.

- Защото сте главният заподозрян на Фаш - отвърна тя и пристъпи към него.

Лангдън бе подготвен за тези думи и все пак му проз­вучаха напълно абсурдно. Според нея тази нощ го бяха повикали в Лувъра не като специалист по символика, а като заподозрян и в момента той беше обект на един ат любимите методи за разпит на ЦУКП - surveillance cachée, ловка измама, при която полицията спокойно канеше заподозрения на местопрестъплението и го разпитваше с надеждата да допусне грешка от нервност.

- Погледнете в левия джоб на сакото си - каза Софи. - Ще намерите доказателство, че ви следят.

Обземаха го все по-силни опасения. „Да погледна в левия си джо& ли?" Звучеше му като някакъв евтин цир-каджийски номер.

- Просто погледнете.

Озадачен, Робърт бръкна в левия джоб на туидовото си сако - онзи, който никога не използваше. Опипа го и не откри нищо. „А ти какво очакваше, по дяволите?" Зачуди се дали Софи в края на краищата наистина не е побъркана. После пръстите му внезапно докоснаха нещо. Малко и твърдо. Той го стисна, извади го и смаяно го зяпна. Метален диск с форма на копче, голям колкото батерия за часовник. Никога не беше виждал такова нещо.

- Какво е?...

- Проследяващ чип - отвърна младата жена. - Пое-

тоянно предава местонахождението ви на сателит за гло­бално определяне на местонахождението, от който ЦУКП може да получава данни. Използваме ги, за-да следим хора. Дава точност от половин метър във всяка точка от света. Държат ви на електронна каишка. Агентът, който ви е взел от хотела, ви го е пъхнал в джоба преди да напуснете стаята си.

Лангдън мислено се върна в котела... набързо беше взел душ, бе се облякъл, агентът от ЦУКП любезно му беше подържал туидовото сако. „Навън е хладно, госпо­дин Лангдън - бе казал той. - Парижката пролет не е като във вашите песни." Робърт му беше благодарил и си бе облякъл сакото.

Софи го наблюдаваше със зелените си очи.

- Не ви казах за проследяващия чип долу, защото не исках да бръкнете в джоба си пред Фаш. Той няма откъ­де да знае, че сте го намерили.

Лангдън нямаше представа какво да й отговори.

- Следят ви с проследяващата система, защото си мис­лят, че може да избягате. - Тя замълча за миг. - Всъщ­ност се надяват да избягате - така обвинението им ще е по-убедително.

- Защо да бягам?! - попита професорът. - Невинен съм!

- Фаш не смята така.

Робърт гневно се запъти към кошчето за боклук, за да изхвърли проследяващия чип.

- Не! - Софи го хвана за ръката и го спря. - Оставете го в джоба си. Ако го изхвърлите, сигналът ще престане да се движи и ще разберат, че сте го открили. Единстве­ната причина Фаш да ви остави сам е, че може да ви следи. Ако установи, че сте наясно какво прави... - Мла­дата полицайка измъкна металния диск от пръстите му и го пъхна обратно в джоба на сакото му. - Чипът ще остане във вас. Поне за момента.

Лангдън се обърка.

- Защо Фаш смята, че съм убил Жак Сониер?

- Има доста убедително основание да ви подозира. -Софи се усмихна. - Още не сте видели една от уликите. Фаш грижливо я крие от вас.

Американецът я зяпна.

- Спомняте ли си трите реда от текста, който Сониер е написал на пода?

Лангдън кимна. Цифрите и думите се бяха отпечата­ли в ума му.

Софи понижи глас и зашепна.

- За съжаление не сте видели цялото съобщение. Има­ло е четвърти ред, който Фаш е снимал и преди да дой­дете, го е изтрил.

Макар да знаеше, че разтворимото мастило на луми-несцентния маркер лесно може да се изтрие, професорът нямаше представа защо Фаш е унищожил веществено доказателство.

- Фаш не е искал да знаете за последния ред от съоб­щението - поясни Софи. - Поне докато не свърши с вас.

Извади от джоба на пуловера си компютърна разпе­чатка на снимка и я разгъна.

- Хората на капитана пратиха по електронен път сним­ки от местопрестъплението в криптографския отдел с надеждата, че ще успеем да разгадаем съобщението на Сониер. Това е снимка на целия текст. - Младата

му подаде листа.

Беше снимка отблизо на светещото съобщение върху паркета. Последният ред го връхлетя като ритник в ко­рема.

13-3-2-21-1-1-8-5

И древна ода лично...

за лимона!

P.S. Намерете Робърт Лангдън