Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Необозначеният фиат се отдалечаваше от замъка Гандолфо и се спускаше към до­лината. Седналият отзад епископ Арин- гароса се усмихваше. Усещаше тежестта на чековете в черното куфарче в скута си и се питаше кога двамата с Учителя ще могат да направят размяната.

„Двайсет милиона евро."

Сумата щеше да му осигури безкрайно по-ценна власт., Автомобилът се носеше към Рим. Арингароса отново се зачуди защо Учителя още не го е потърсил. Извади мобилния телефон от джоба на расото си и провери сиг­нала. Съвсем слаб.

- Тук мобифоните почти не работят - погледна го в огледалото шофьорът. - След пет-шест минути ще сле­зем от планината и сигналът ще се усили.

- Благодаря. - Епископът внезапно бе обзет от трево­га. „Няма сигнал в планината ли?" Учителя може през цялото време да се беше опитвал да се свърже с него. Може да си бе помислил, че се е случило нещо ужасно.

Арингароса бързо провери гласовата поща. Нищо. После разбра, че Учителя за нищо на света не би оставил съобщение - той обръщаше огромно внимание на сигур­ността си. Никой по-добре от Учителя не съзнаваше опас-

ността от това да говориш открито в този модерен свят. Електронното подслушване бе изиграло важна роля в събирането на неговата смайваща секретна информация.

„Поради тази причина той извънредно много внима­ва."

За нещастие, мерките за безопасност на Учителя не му бяха позволили да даде на епископа телефон за връз­ка. „Само аз ще установявам, контакт с вас - беше му казал той. - Затова не се разделяйте с мобифона си." И след като бе установил, че е възможно телефонът му да не е работил, Арингароса се страхуваше, че след като многократно не го е открил, Учителя може да си е по­мислил нещо ужасно.

„Ще си помисли, че се е случило нещо.

Или че не съм получил чековете."

Епископът започна да се поти.

„Или още по-лошо... че съм взел парите и съм избя­гал!"

Увисналата предна броня на камиона с пронизително стържене се влачеше по пустия крайградски път и вдигаше дъжд от искри върху предния капак.

„Трябва да отбием някъде" - помисли си Лангдън. Не виждаше накъде се движат. Единственият оцелял фар на камиона се бе изкривил и лъчът му се плъзгаше по гората край магистралата. Явно бронята на този „бро­ниран камион" се отнасяше само за каросерията.

Софи седеше до него и безизразно се взираше в пали-сандровото ковчеже в скута си.

- Как си? - попита я Робърт. Тя изглеждаше потресена.

- Вярваш ли му? .

- За другите три убийства ли? Абсолютно. Това дава отговор на много въпроси - за отчаяното желание на дядо ти да предаде ключовия камък, а също за усърдието, с което ме преследва Фаш.

- Не, имах предвид стремежа на Верне да защити бан­ката си.

Лангдън я стрелна с поглед.

- А ти как мислиш?

- Че искаше да вземе ключовия камък за себе си. Това изобщо не му бе хрумнало.

- Откъде може да е знаел какво има в ковчежето?

- То се съхраняваше в неговата банка. Познавал е дядо ми. Възможно е да е бил запознат с някои неща. Може 'да е решил да задържи Граала за себе си.

Робърт поклати глава. Верне не му се струваше такъв човек.

- Известни са ми само две причини, поради които хората търсят Граала. Или са наивници и вярват в ле­гендата за отдавна изгубената Христова чаша...

- Или?

Възцарилото се мълчание подчерта звука от тътре-щата се по пътя броня. Вече бяха изминали няколко километра и докато се взираше в дъжда от искри, който се вдигаше пред камиона, Лангдън се питаше дали не е опасен. Така или иначе, ако се разминеха с друга кола, това определено щеше да привлече вниманието. Той взе решение.

- Ще видя дали няма да мога да огъна бронята. Отби и спря.

Най-после тишина.

Докато заобикаляше пред камиона, се почувства из­ненадващо бодър. След като за втори път тази нощ бе стоял пред насочен към него пистолет, силите му внезап­но се бяха възвърнали. Робърт дълбоко пое в гърдите си планинския въздух и се опита да прецени ситуацията. Ос­вен че полицията го преследваше, започваше да усеща ог­ромната тежест на отговорността от перспективата двама­та със Софи наистина да са открили шифрованите указа­ния към една от най-големите загадки на всички времена.

И сякаш това бреме не беше достатъчно, сега съзнава­ше, че няма абсолютно никаква възможност да върне ключовия камък на Ордена. Новината за другите три

убийства означаваше нещо ужасно. „Орденът é преда­ден. Били са разкрити." Очевидно бяха наблюдавали брат­ството или в редиците му имаше враг. Това, изглежда, обясняваше защо Сониер е предал ключовия камък на Софи и Лангдън - хора извън организацията, хора, кои­то не бяха разкритие „Не можем просто така да върнем ключовия камък на братството." Дори да можеше да отк­рие брат от Ордена, имаше голяма вероятност да попадне на самия враг. Поне за момента изглеждаше, че ключови­ят камък ще остане при тях, независимо дали го искат.

Предницата на камиона се оказа в по-тежко състоя­ние, отколкото предполагаше. Левия фар го нямаше, дес­ният приличаше на очна ябълка, увиснала от орбитата си. Робърт го изправи, но той пак увисна. Единствената добра новина беше, че с няколко ритника навярно щеше да успее да откъсне предната броня.

Докато риташе изкривения метал, в мислите му отек­на разговорът му със Софи в тоалетната на Лувъра. „Дядо ми каза, че трябвало да ми разкрие истината за моето семейство." Тогава това не бе означавало нищо, ала сега, след като знаеше за връзката с Ордена на Сион, започва­ше да усеща, че се оформя поразителна нова вероятност.

Бронята с трясък се откъсна. Лангдън си пое дъх. Поне камионът вече нямаше да прилича на самоходен фойерверк. Той хвана голямото парче метал и го повлече сред дърветата, за да го скрие. Чудеше се какво ще пра­вят сега. Нямаше представа как да отвори криптекса, нито защо им го е дал Сониер. За нещастие, тази нощ спасението им, изглежда, зависеше от отговорите на точ­но тези въпроси.

„Имаме нужда от помощ - реши црофесорът. - Про­фесионална помощ."

В света на Светия Граал и Ордена на Сион това озна­чаваше един-единствен човек. Естествено, първо трябва­ше да убеди Софи.

Докато чакаше Лангдън да се върне, Софи усещаше тежестта на палисандровото ковчеже в скута си. „Защо ми го е оставил дядо?" Нямаше представа какво да пра­ви с него.

„Мисли, София! Използвай главата си. Grand-pére ce опитва да ти каже нещо!"

Тя вдигна капака и се вторачи в пръстените на крип­текса. „Доказателство за достойнство. - Дядовият й по­черк беше очевиден. - Ключовият камък е карта, която може да бъде разгадана само от достойните." Звучеше й точно в стила на дядо й.

Извади криптекса от ковчежето и прокара пръсти по камъка. „Пет букви." Макар да знаеше, че е глупаво, тя завъртя пръстените един по един. Механизмът се движе­ше гладко. Подреди дисковете така, че избраните от нея букви да са между двете месингови стрелки в краищата на цилиндъра. Сега пръстените изписваха петбуквена дума, която, предварително знаеше младата жена, бе аб­сурдно очевидна.

Г-Р-А-А-Л.

Криптографката внимателно хвана двата края на ци­линдъра и предпазливо ги натисна. Не поддаваха. Тя чу звука на оцета вътре и престана да натиска. После опита пак.

В-И-Н-Ч-И.

Нищо. Криптексът оставаше заключен.

Намръщена, Софи го прибра в палисандровото ковче­же и затвори капака. Погледна навън към Лангдън и изпита признателност, че американецът е с нея. „P.S. Намерете Робърт Лангдън." Вече й беше ясна причина­та дядо й да го замеси. Софи не разполагаше с нужните знания да проумее намеренията на стареца и затова той беше избрал Робърт Лангдън за неин водач. За настав­ник, който трябваше да се погрижи за нейното образо­вание. За нещастие на професора, той се бе оказал много повече от наставник. Беше се превърнал в мишена за Безу Фаш... и някаква невидима сила, решена да се сдо­бие със Светия Граал.

„Каквото и да е Граалът."

Софи се питаше дали отговорът на този въпрос си стру­ва да изгуби живота си.

Бронираният камион отново набра скорост и Ланг­дън със задоволство установи, че сега се движи много по-гладко.

- Знаеш ли как да стигнем до Версай? Софи го изгледа.

- Да не си решил да продължиш с разглеждането на забележителностите?

- Не, имам план. Познавам един историк на религия­та, който живее близо до Версай. Не си спомням точно къде, обаче можем да го потърсим. Няколко пъти съм му гостувал. Казва се Лий Тибинг. Бивш кралски исто­рик на Великобритания.

- И живее в Париж?

- Голямата страст на Тибинг е Граалът. Когато преди петнайсетина години започна да се шушука за ключовия камък на Ордена, той се пресели във Франция, за да търси катедрали с надеждата да го открие. Написал е няколко книги за ключовия камък и Граала. Може би ще успее да ни помогне да разберем как да го отворим и какво да правим с него.

Софи предпазливо го погледна.

- Можеш ли да му имаш доверие?

- За какво да му имам доверие? Че няма да открадне информацията ли?

- И че няма да ни предаде.

- Нямам намерение да му кажа, че полицията ни из­дирва. Надявам се да ни приеме и да разгадаем тази за­гадка.

- Робърт, хрумвало ли ти е, че в момента всички те­левизионни програми във Франция сигурно се готвят да покажат снимките ни? Безу Фащ винаги използва меди­ите. Той ще направи така, че да не можем да мръднем никъде, без да ни познаят.

„Върхът! - помисли си Лангдън. - Парижкият ми дебют ще е в предаването „Най-търсените престъпници във Франция." Поне Джонас Фокман щеше да остане до­волен - всеки път щом професорът се появеше по нови­ните, продажбите на книгите му скачаха.

- Този човек добър приятел ли ти е? - попита Софи.

Робърт се съмняваше, че Тибинг гледа телевизия, осо­бено в този час, но въпросът заслужаваше да се обмисли. Инстинктът му подсказваше, че англичанинът е абсолют­но благонадежден. Идеалното скривалище. Като се има-

ха предвид обстоятелствата, той навярно щеше да напра­ви всичко възможно да им помогне. Не само че дължеше на Лангдън услуга, но и се занимаваше с историята на Граала, а Софи твърдеше, че дядо й е бил истинският велик магистър на Ордена на Сион. Ако чуеше това, на Тибинг щеше да му потече слюнка само при мисълта, че може да им помогне да разгадаят тайната.

- Тибинг може да се окаже могъщ съюзник - рече той. „Зависи каква част от историята си готов да му раз­криеш."

- Фаш сигурно ще обяви парична награда. Лангдън се засмя.

- Повярвай ми, парите са последното нещо, от което се нуждае този човек. - Лий Тибинг притежаваше богат­ство, равняващо се на хазната на малка държава. Пото­мък на херцог Кент, той бе получил състоянието си по старомодния начин - беше го наследил. Имението му край Париж бе замък от XVII век с две частни езера.

Бяха се запознали преди няколко години чрез Бри-тиш Броудкаст Корпорейшън. Тибинг беше направил на Би Би Си предложение за създаване на исторически доку­ментален филм, в който да изложи историята на Светия Граал пред телевизионната публика. Продуцентите бяха харесали идеята, но бяха загрижени, че е прекалено шо­кираща и може да опетнят репутацията на телевизията. По предложение на Тибинг се бяха обърнали към трима уважавани историци от цял свят, чиито проучвания пот­върждаваха поразителния характер на тайната за Граала.

Лангдън беше един от избраните.

Докараха го със самолет в парижкото имение на Ти­бинг. Той седна пред камерите в разкошната дневна и изложи заключенията си, като призна, че отначало се съмнявал в алтернативната история за Светия Граал, но след това дългогодишните му проучвания го убедили във верността й. Накрая описа някои свои резултати - връз­ки между символи, които потвърждаваха привидно спор­ните твърдения.

Когато излъчиха филма във Великобритания, въпре­ки реномето на учените и добре документираните дока­зателства, предположението толкова силно противорече-

ше на популярните християнски представи, че мигнове­но предизвика бурна враждебност. Така и не го показаха в Щатите, но отгласите отекнаха отвъд Атлантика. Мал­ко по-късно Лангдън получи картичка от един стар при­ятел - католическия епископ на Масачузетс. Тя просто гласеше: „Et tu, Robert?"*

-Сигурен ли си, че можем да се доверим на този чо­век, Робърт? - повтори Софи.

- Категорично. Ние сме колеги, той няма нужда от пари и случайно знам, че мрази френските власти. Френ­ското правителство му взима, абсурдно големи данъци, защото е купил паметник на културата. Той няма да се натиска да помогне на Фаш.

Младата жена отправи поглед към мрачния път.

- Ако отидем при него, какво ще му разкрием? Лангдън се колебаеше.

- Повярвай ми, Лий Тибингзнае за Ордена на Сион и Светия Граал повече от всеки.друг на света.

Софи го погледна.

- Повече от дядо ми ли?

- Исках да кажа, повече от всеки извън братството.

- Откъде знаеш, че Тибинг не е брат от Ордена?

- Той цял живот се опитва да разгласи истината за Светия Граал. Братята от Ордена са се заклели да крият истинския му характер.

- Звучи ми като сблъсък на интереси.

Лангдън разбираше съмненията й. Сониер бе дал крип-текса направо на Софи и макар че тя не знаеше какво има вътре нито какво да прави с него, явно се колебаеше да се обърне към непознат човек. Като се имаше предвид потенциално съдържащата се в него информация, крип-тографката имаше основание за това.

- Не е необходимо веднага да казваме на Тибинг за ключовия камък. Може изобщо да не му кажем. Просто ще се скрием в дома му и ще имаме време да помислим. И когато поговорим с него за Светия Граал, може би ще започнеш да добиваш представа защо дядо ти ти е оста­вил криптекса.

* И ти ли, Робърт? (лат.). - В. пр.

- Защо ни го е оставил - напомни му Софи. Лангдън изпита скромна гордост и отново се зачуди

защо Сониер е замесил и него.

- Горе-долу знаеш ли къде живее господин Тибинг? -попита тя.

- Имението му се казва Шато Вилет. Младата жена го зяпна смаяно.

- Прочутото Шато Вилет ли?

- Същото.

- Какви приятели имаш само!

- Знаеш ли къде е имението?

- Минавала съм оттам. Намира се в района на замъ­ците.

- Далече ли е?

- На двайсетина минути оттук. Лангдън се намръщи.

- Толкова много?

- Да. Тъкмо ще имаш достатъчно време да ми разка­жеш какво всъщност е Светият Граал.

Той се замисли.

- Ще ти разкажа у Тибинг. С него сме специалисти по различни части от легендата/ така че от двама ни ще получиш, пълна представа. - Професорът се усмихна. -Освен това за Тибинг Граалът е смисълът на живота и да чуеш историята от него е все едно да чуеш теорията на относителността от самия Айнщайн.

- Да се надяваме, че господин Тибинг няма нищо про­тив окъснелите гости.

- За твое сведение, той е сър Тибинг. - Лангдън бе допуснал тази грешка само веднъж. - Тибинг е голям образ. Беше посветен в рицарство преди няколко годи­ни, след като състави генеалогията на Уиндзорския род.

Софи го погледна.

- Шегуваш се, нали? Да не искаш да кажеш, че оти­ваме на гости у рицар?

Робърт се усмихна крицо.

- Ние търсим Граала, Софи. На кого другиго да раз­читаме, ако не на рицар?

52

Огромното имение Шато Вилет се прос-тираше на площ от седемдесет и пет

хектара и се намираше на двадесет и пет минути път североизточно от Париж в покрайнините на Версай. Проектиран от Франсоа Мансар през 1668 годи­на, дворецът беше една от най-важните парижки истори­чески забележителности. Заедно с двете си правоъгълни езера и градините, проектирани от Льо Нотр, Шато Вилет по-скоро представляваше малък замък, откол­кото имение. Парижани с обич го наричаха „Малкия Версай".

Лангдън рязко спря камиона пред внушителния пор­тал, преграждащ дългия километър и половина частен път. В далечината се издигаше домът на сър Лий Ти-бинг. Надписът на портала бе на английски.

Частна собственост. . Забранено за търговски пътници.

Сякаш за да обяви дома си за островче британска те­ритория, Тибинг не само беше наредил табелата да се напише на английски, но и бе поставил интеркома от­дясно - мястото на шофьора в Англия.

Софи озадачено погледна интеркома.

- Ами ако някой идва без спътник?

- Не питай. - Лангдън вече беше задавал този въпрос на Тибинг. - Той предпочита всичко да е като в родината

му.

- По-добре говори ти, Робърт.

Професорът се надвеси над нея, за да натисне бутона, усети съблазнителното ухание на парфюма й и осъзна, че са съвсем близо един до друг. Трябваше да изчака в тази неловка поза.

Накрая интеркомът изпращя и се разнесе раздразнен глас с френски акцент.

- Шато Вилет. Кой е?

- Казвам се Робърт Лангдън - почти долепен до Софи, се провикна Лангдън. - Приятел съм на сър Лий Ти­бинг. Имам нужда от помощта му.

- Господарят спи. И аз спях. Каква работа имате с него?

- Въпросът е личен. От огромен интерес за него.

- Тогава съм сигурен, че сутринта с удоволствие ще ви приеме.

Лангдън премести тежестта си.

- Много е важно.

- Както и сънят на сър Лий. Щом сте му приятел, трябва да знаете, че не е добре със здравето.

Като малък, сър Лий Тибинг бе боледувал от полио-миелит и сега ходеше с патерици, но при последната им среща беше изглеждал толкова жизнерадостен, че Ланг­дън съвсем бе забравил за недъга му.

- Моля, предайте му, че съм открил нова информа­ция за Граала. Информация, която не може дд чака до сутринта.

Последва дълга пауза.

Лангдън и Софи чакаха. Двигателят на камиона шум­но буботеше.

Изтече цяла минута. Накрая се разнесе друг глас.

- Приятелю, бих казал, че още си по кеймбриджко стандартно време. - Гласът беше бодър и весел.

Познал силния британски акцент, Лангдън широко се усмихна.

- Лий, моите извинения, че те будя по това време.

- Моят прислужник ми каза, че не само си в Париж, но и говориш за Граала.

- Реших, че това си струва да те вдигна от леглото.

- Абсолютно.

- Има ли някакъв шанс да отвориш портата за един стар приятел?

- Търсачите на истината са нещо повече от приятели. Те са братя.

Свикнал със склонността на Тибинг към драматизъм, Лангдън облещи очи към Софи.

- Наистина ще отворя портата, ала първо трябва да се уверя, че сърцето ти е искрено - заяви англичанинът. -Изпитание за твоята чест. Ще ми отговориш на три въп­роса.

Робърт изпъшка.

- Ще трябва да потърпиш - прошепна той на Софи. -Нали ти казах, че е голям образ.

- Първият въпрос - с мощен глас продължи Тибинг. - Кафе ли да ти предложа, или чай?

Лангдън знаеше отношението на Тибинг към амери­канската страст към кафето.

- Чай - отвърна той. - Английски.

- Поздравявам те за вкуса. Вторият въпрос. Със сме­тана или захар?

- Сметана - прошепна в ухото му Софи. - Англича­ните го пият със сметана.

- Сметана - послушно повтори Робърт. Мълчание.

- Захар?

„Чакай!" Лангдън си спомни отвратителната напитка, която му бяха поднесли при предишното му гостуване.

- С каймак! Английски чай с каймак.

- Точно така - весело потвърди Тибинг. - И накрая, трябва да ти задам най-трудния въпрос. - Той замълча за миг и попита с тържествен глас: - През коя година харвардски скул за последен път е победил оксфордския представител в Хенли?* "

Лангдън нямаше представа, но се сещаше само за една причина, поради която му задаваха въпроса.

- Едва ли се е случвало нещо толкова смехотворно. Портата се отвори.

- Сърцето ти е искрено, приятелю. Можеш да вле­зеш.
* Ежегодна регата на Темза. - Б. пр.
53

- Мосю Верне! - Нощният управител на Депозитната цюрихска банка с облекче­ние чу гласа на президента по телефона. - Къде изчезнахте? Полицията е тук, всички ви очакват!

- Имам малък проблем - измъчено отвърна банке­рът. - Имам нужда от вашата помощ. •

„Проблемът ти изобщо не е малък" - помисли си уп­равителят. Полицията беше обкръжила банката отвся­къде. Самият капитан на ЦУКП всеки момент щеше да се появи със заповедта за обиск, която бе поискал прези­дентът.

- С какво мога да ви помогна?

- Брониран камион номер три. Трябва да го открия. Озадачен, управителят провери графика за доставки­те. .

- Тук е. В товарния гараж.

- Не е. Камионът беше откраднат от двамата бегъл­ци, които търси полицията.

- Какво? Как са успели?

- Не мога да навлизам в подробности по телефона, но положението е извънредно опасно за банката.

- Какво да направя?

- Включете аварийния предавател на камиона. Нощният управител погледна контролната кутия в

отсрещния край на помещението. Подобно на много бро­нирани коли, всички камиони на банката бяха снабдени със сателитно проследяващо устройство, което можеше да се задейства от банката дистанционно. Управителят бе използвал системата само веднъж, след отвличане, и тя беше сработила безупречно - бе засякла камиона и автоматично беше пратила координатите на властите. Тази нощ обаче управителят имаше впечатлението, че прези­дентът се надява на малко повече предпазливост.

- Нали знаете, че ако включа системата, сателитът, който задейства предавателя, в същото време ще осведо­ми властите, че имаме проблем.

Верне помълча няколко секунди.

- Да, знам. Нищо, направете го. Камион номер три. Ще почакам. Трябва ми точното местонахождение на камиона още щом го научите.

- Веднага.

След тридесет секунди на четиридесет километра от­там се включи един малък предавател, скрит под шасито на бронирания камион.

Движеха се по лъкатушната, засадена от двете страни с тополи алея към замъка. Софи усещаше, че мускулите й вече се отпускат. Изпитваше облекчение, че вече не са на магис­тралата, и в момента не се сещаше за по-безопасно място от това частно имение, собственост на добродушен чуж­денец.

Завиха по кръглата отбивка и отдясно се появи Шато Вилет. Триетажната, дълга най-малко шестдесет метра сграда имаше сива каменна фасада, осветена от прожек­тори, и рязко контрастираше на безупречно оформените градини и гладките езера.

Прозорците на двореца тъкмо започваха един по един да светват.

Вместо да се насочи към входа, Лангдън спря на пар­кинга, скрит сред вечнозелените храсти.

- Не искам да рискувам да забележат камиона от шо­сето - поясни той. - Нито Лий да се чуди защо сме дош­ли с очукан брониран камион.

Софи кимна.

- Какво ще правим с криптекса? Определено не бива да го оставяме тук, но ако го види, сър Лий Сигурно ще се поинтересува какво е това.

- Не се безпокой - отвърна Лангдън, слезе от колата и си съблече сакото. Уви с него ковчежето и го понесе на ръце като бебе.

Софи го изгледа със съмнение.

- Много фино.

- Тибинг никога не отваря вратата лично. Предпочи­та да се появи тържествено. Ще намеря къде да го оста­вя преди да се срещнем с него. - Робърт замълча за миг. - Всъщност сигурно трябвя да те предупредя за нещо. Сър Лий има чувство за хумор, което хората често нами­рат за малко... странно.

Софи се съмняваше, че тази нощ нещо може да й се стори странно.

Алеята до главния вход бе настлана с павета и водеше до врата от резбован дъб и череша с месингово чукало, голямо колкото грейпфрут. Преди младата жена да ус­пее да почука, вратата се отвори.

На прага застана елегантен иконом, който в движение дооправяше бялата си вратовръзка и смокинг. Изглеж­даше петдесетинагодишен, имаше фино лице и строго изражение, което не оставяше съмнение, че не се радва на присъствието им.

- Сър Лий скоро ще слезе - със силен френски акцент съобщи той. - В момента се облича. Предпочита да не посреща гостите си по нощница. Може ли да взема сако­то ви? - Икономът намръщено погледна вързопа в ръце­те на Лангдън.

- Благодаря, няма нужда.

- Както желаете. Насам, моля.

Французинът ги поведе през разкошно мраморно фоа­йе към изящна дневна, меко осветена от викториански лампи с висящи пискюли. Някак царствено миришеше на тютюн от лула, чай, шери и каменна сграда. Между две лъскави ризници до отсрещната стена имаше грубо изсечена камина, достатъчно голяма, за да изпекат вът­ре вол. Икономът отиде при камината, приклекна и драс­на клечка кибрит. Подпалките, наредени между дъбови­те дънери, запращяха.

Мъжът се изправи и изпъна сакото си.

- Господарят ви моли да се чувствате като у дома си. - И с тези думи излезе и остави Лангдън и Софи сами.

Софи се чудеше на коя от антиките край камината да седне - на ренесансовия кадифен диван, на люлеещия се

стол или на един от двата каменни стола, които сякаш бяха донесени от византийски храм.

Лангдън разви криптекса, отиде при дивана и пъхна дървеното сандъче под него. После изтупа сакото си, об­лече го, приглади реверите, усмихна се на Софи и седна точно върху скритото съкровище.

„Нека е диванът" - помисли си тя и се настани до него.

Докато се взираше в огъня и се наслаждаваше на топлината, Софи имаше усещането, че дядо й би харе­сал тази стая. По тъмната дървена ламперия висяха творби на стари майстори, в една от които разпозна Пусен, най-любимия художник на дядо й след Лео-нардо. От плочата над камината бдеше алабастров бюст на Изида.

В самата камина под египетската богиня имаше две каменни готически чудовища, служещи за подпори на дървата. Устите им зееха и разкриваха заплашително кухи гърла. Готическите водоливници винаги бяха ужа­сявали Софи като малка - поне докато дядо й не я беше излекувал от страха й, като я бе завел на върха на катед­ралата Нотър Дам по време на буря. „Виж тези глупави същества, принцесо - беше й казал той, посочвайки бли­кащите от устите им водни струи. - Чуваш ли смешното клокочене в гърлата им? - Момиченцето бе кимнало и се беше усмихнало. - Все едно правят гаргара - беше про­дължил старецът. - Затова носят това глупаво име -гаргойли. Оттогава Софи бе престанала да⁴ се страхува от тях.

Милият спомен я прободе като нож. Едва сега осъзна­ваше реалността на убийството. „Grand-pére аече го няма. - Тя си представи криптекса под дивана и се зачуди дали Лий Тибинг ще има представа как да го отвори. - Ако изобщо го попитаме. - В последните си думи дядо й по­ръчваше да намери Робърт Лангдън. Не споменаваше за никой друг. - Трябваше да се скрием някъде" - каза си Софи и реши да се довери на преценката на американе­ца.

- Сър Робърт! - изрева иззад тях мощен глас. - Виж­дам, че пътуваш с девица.

Лангдън се изправи. Софи също скочи на крака. Гла­сът идваше от горния край на вито стълбище, което се издигаше към сенките на втория етаж. Там се движеше някаква фигура, все още само неясен силует.

- Добър вечер - провикна се Лангдън. - Сър Лий, позволи ми да ти "представя Софи Нево.

-За мен е чест. — Тибинг най-после излезе на светло.

- Благодаря, че ни приехте - каза Софи. Мъжът вър­веше с метални патерици и слизаше стъпало по стъпало. - Наясно сме, че е доста късно.

- Толкова е късно, мила моя, че чак е рано - засмя се той. - Vous n'est pas américaine?

Софи поклати глава.

- Parisienne.*

- Отлично говорите английски..

- Благодаря, учила съм в Роял Хелоуей.

- Това обяснява всичко. Може би Робърт ви е казал* че съм учил точно оттатък пътя, в Оксфорд. - Тибинг прати дяволита усмивка на Лангдън. - Естествено за все­ки случай кандидатствах и в Харвард.

Домакинът им докуцука до тях. На Софи не й прили­чаше на рицар повече от сър Елтън Джон. Набит и ру­мен, сър Лий Тибинг имаше рошава рижа коса и весели кафяви очи, които сякаш искряха. Носеше широка коп­ринена риза и мека жилетка. Въпреки алуминиевите патерици, се държеше с достойнство, което изглеждаше по-скоро вторичен продукт на благородно наследство, отколкото на съзнателно усилие.

Тибинг протегна ръка на професора.

- Измършавял си, Робърт. Лангдън се ухили.

- Ти пък си понапълнял.

Англичанинът весело се засмя и се потупа по шкембе­то.

- Признавам. Напоследък единствените ми плътски удоволствия са кулинарни. - Той се обърна към Софи, изящно хвана ръката й, леко наклони глава, дъхна вър­ху пръстите й и извърна очи; - Милейди.
* „Не сте ли американка?" „Парижанка съм." (фр.). - Б. пр.
Софи погледна към Лангдън, неуверена дали се е вър­нала в миналото, или е попаднала в лудница.

Икономът, който им бе отворил вратата, влезе с чаен сервиз и почна да сервира на масата пред камината.

- Това е Реми Легалудек, моят прислужник - предс­тави го Тибинг.

Слабият французин сковано кимна и отново изчезна.

- Реми е от Лион - прошепна Тибинг, като че ли това , беше фатална болест. - Но прави великолепни сосове.

Лангдън се засмя.

- Мислех, че си внасяш всичко от Англия.

- Божичко, не! Не бих пожелал британски готвач на никой друг освен на френските данъчни власти. - Той хвърли поглед към Софи. - Pardonnez-moi*, мадмоазел ; Нево. Уверявам ви, че антипатията ми към французите се отнася само за политиците и футболистите. Вашето правителство ми краде парите, а националният ви отбор наскоро ни унижи.

Софи спокойно му се усмихна.

Тибинг я погледна, после се обърна към Лангдън.

- Нещо се е случило. И двамата имате потресен вид. Американецът кимна.

- Преживяхме интересна нощ, Лий.

- Несъмнено. Без предизвестие пристигате на прага ми посред нощ и говорите за Граала. Кажи ми, наистина ли се отнася за Граала, или просто си го използвал, за­щото знаеш, че това е-единствената тема, заради която \ ще се надигна от леглото?

„По малко и от двете" - помисли си Софи и си предс­тави скрития под дивана криптекс.

- Лий - отвърна Лангдън. - Искаме да поговорим с теб за Ордена на Сион.

Тибинг заинтригувано повдигна гъстите си вежди.

- Пазителите. Значи наистина се отнася за Граала. Казваш, че си открил някаква информация, така ли? Нещо ново ли, Робърт?

- Може би. Не сме съвсем сигурни. Може би е по-добре първо да получим някои сведения от теб.

Тибинг насочи показалец към него.
* Извинете ме (фр.)- ^— Б. пр.
- Все същият лукав американец. Танто за танто. Доб­ре. На вашите услуги съм. Какво ви интересува?

Професорът въздъхна.

- Надявах се, че ще си така любезен да обясниш на госпожица Нево истинския характер на Светия Граал.

Тибинг се смая.

- Тя не знае ли? Лангдън поклати глава.

Усмивката на лицето на домакина им стана почти не­прилична.

- Значи наистина си ми довел девственица, Робърт. Американецът малко сепнато се обърна към Софи и

каза:

Тибинг с готовност се обърна към нея.

- Какво ви е известно, мила моя?

Тя набързо очерта онова, което вече й бе разказал Лангдън — Ордена на Сион, рицарите тамплиери, доку-. ментите от Сангреала и Светия Граал, който според мно­зина не бил чаша... а нещо много по-могъщо.

- Това ли е всичко? - Тибинг скандализирано поглед­на приятеля си. - Смятах те за джентълмен, Робърт. Ти си я лишил от кулминацията!

- Знам. Помислих си, че двамата с теб можем... -Лангдън очевидно реши, че неприличната метафора е отишла прекалено далеч.

Англичанинът вече бе вперил искрящия си поглед в Софи.

- Вие сте Граалова девственица. И повярвайте ми, ни­кога няма да забравите първия път.