Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Няколко секунди професорът смаяно зя-

паше снимката. „P.S. Намерете Робърт

Лангдън." Подът на тоалетната сякаш се

наклони под краката му. „Сониер е оставил послепис с

моето име?" И в най-безумните си кошмари нямаше да е

в състояние да проумее защо.

- Сега разбирате ли защо Фаш ви повика тук и защо сте основен заподозрян? - попита Софи.

В момента Лангдън разбираше само защо Фаш бе реа­гирал толкова самодоволно, когато той беше предполо­жил, че Сониер би трябвало да напише името на убиеца си.

„Намерете Робърт Лангдън."

- Защо Сониер е написал този послеслов? - Смущени­ето му се смени с гняв. - Защо ми е да убивам Жак Сониер?

- Фаш още не е открил мотива, но записаше целия ви разговор с надеждата да се издадете.

Лангдън отвори уста, ала от нея не излезе нито дума.

- Снабден е с миниатюрен параболичен микрофон -поясни Софи. - Той е свързан с предавател в джоба му, който излъчва сигнала до командния пункт.

- Невъзможно - изпелтечи Робърт. - Аз имам алиби. След лекцията направо се прибрах в хотела. Можете да проверите на рецепцията.

- Фаш вече е проверил. Оказва се, че сте взели ключа от стаята си от портиера към десет и половина. За съжа­ление, убийството е било извършено по-скоро към еди­найсет. Спокойно може незабелязано да сте напуснали хотелската си стая.

- Това е лудост! Фаш няма доказателства!

Очите на Софи се разшириха, сякаш питаше: „Няма доказателства ли?"

- Господин Лангдън, името ви е написано на пода до трупа и в бележника на Сониер пише, че трябва да сте били при него приблизително по времето на убийството. - Тя замълча за миг. - Фаш има повече от достатъчно доказателства, за да ви задържи за разпит.

Лангдън разбра, че има нужда от адвокат.

- Не съм го убил. Софи въздъхна.

- Това не ви е американската телевизия, господин Лан­гдън. Във Франция законът защитава полицията, а не престъпниците. За нещастие, в този случай трябва да се съобразяваме с пресата. Жак Сониер беше много извест­на и обичана личност в Париж и утре сутрин убийството

му ще вдигне голям шум. Фаш ще е под постоянен на­тиск да даде изявление и ще изглежда много по-добре, ако вече има арестуван заподозрян. Независимо дали сте виновен, ЦУКП най-вероятно ще ви задържи, докато не установи какво всъщност се е случило.

Лангдън се чувстваше като животно, затворено в клет­ка.

- Защо ми казвате всичко това?

- Защото вярвам, че сте невинен, господин Лангдън. - Софи го погледна в очите. - И защото отчасти аз съм виновна да загазите.

- Моля? Вие ли сте виновна, че Сониер се е опитал да ме инкриминира?.

- Сониер не се е опитал да ви инкриминира. Това е грешка. Съобщението на пода е било предназначено за мен.

Лангдън имаше нужда от време, за да смели тази ин­формация.

- Не ви разбирам.

- Съобщението не е било предназначено за полиция­та. А за мен. Бил е принуден да направи всичко толкова бързо, че не е осъзнал как ще го приеме полицията. -Младата жена замълча за миг. - Числовият код е безс­мислен. Сониер го е написал, за да осигури участието на криптографи и аз колкото може по-скоро да науча какво се е случило с него.

Професорът окончателно се обърка. Разбираше само защо Софи Нево му помага. „P.S. Намерете Робърт Лан­гдън." Тя очевидно вярваше, че уредникът й е оставил послепис, за да й каже да намери Лангдън.

- Но защо смятате, че съобщението е за вас?

- Заради Витрувианския човек - безизразно отвърна криптографката. - Тази скица е любимата ми творба на Леонардо. Тази нощ той го е използвал, за да привлече вниманието ми.

- Почакайте. Искате да кажете, че уредникът е знаел кое е любимото ви произведение, така ли?

Тя кимна.

- Съжалявам. Всичко съвсем се обърка. Ние с Жак Сониер...

Гласът й секна и Лангдън долови в него внезапна ме­ланхолия, мъчително минало, скрито под повърхността. Между Софи и Жак Сониер очевидно бе имало някаква особена връзка. Той внимателно се вгледа в красивата млада жена. Знаеше, че застаряващите французи често си взимат млади любовници. Въпреки това Софи Нево някак си не му приличаше на „гледана жена".

- Преди десет години се скарахме - прошепна тя. -Оттогава почти не сме разговаряли. Когато през нощта в криптографския отдел се получи съобщението за убийст­вото му и видях снимките на трупа и текста на пода, разбрах, че се е опитвал да ми прати съобщение.

- Заради Витрувианския човек ли?

- Да. И заради буквите „P.S.".

- Постскриптум? Софи поклати глава.

- Това са моите инициали.

- Но вие се казвате Софи Нево. Тя се извърна.

- Така ме наричаше той, когато живеех при него. -Криптографката се изчерви. - „Принцеса Софи".

Лангдън нямаше какво да отговори.

- Глупаво е, знам - каза тя. - Но беше преди години. Тогава бях момиченце.

- Познавали сте го като момиченце7\

- Къде е Лангдън? - попита Фаш от вра-тата на командния пункт и издиша дима от цигарата си.

- Още е в мъжката тоалетна, господин капитан. -Лейтенант Кол е очакваше този въпрос.

- Какво се разтакава толкова - изсумтя капитанът.

Погледна екрана на лаптопа над рамото на Коле и лей­тенантът почти чу въртенето на зъбните колелца в гла­вата му. Фаш се бореше с желанието си да отиде при

Лангдън. В идеалния случай обектът на наблюдението получаваше колкото може по-голяма свобода на дейст­вие, за да му се внуши измамно чувство за сигурност. Американецът трябваше да се върне по собствена воля. Само че се бавеше вече близо десет минути. Прекалено дълго.

- Има ли някаква вероятност да ни е разкрил? - по­пита Фаш.

Коле поклати глава.

- Все още наблюдаваме движение в мъжката тоалет­на, следователно проследяващият чип е в него. Да не би да. му е прилошало? Ако беше намерил чипа, щеше да го извади и да се опита да избяга.

Фаш си погледна часовника и каза:

- Ще изчакаме.

И все пак продължаваше да е загрижен. Още от само­то начало на операцията Коле усещаше в него необичай­но напрежение. Обикновено безпристрастен и хладнок­ръвен, тази нощ капитанът изглеждаше възбуден, ся­каш в случая имаше нещо лично.

„Нищо чудно - помисли си Коле. - Фаш отчаяно се нуждае от този арест. - В последно време министерският съвет и медиите ставаха все по-открито критични към агресивната тактика на капитана, към сблъсъците му с посолства на могъщи държави и огромните разходи за нова техника. Тази нощ един извършен с модерни техни­чески средства арест на американец, обвинен в убийство­то на известна личност, щеше да запуши устата на про­тивниците му и да му гарантира запазването на поста за още няколко години, докато не дойде време да се пенси­онира с прилична пенсия. - Бог знае, че пенсията му трябва - каза си лейтенантът. Фаш изпитваше и профе­сионална, и лична страст към техниката. Говореше се, че преди няколко години вложил всичките си спестява­ния в технологичната си лудост и изгубил и ризата на гърба си. - А Фаш е човек, който носи само най-скъпи ризи."

Имаше предостатъчно време. Макар и злополучна, странната поява на Софи Нево не беше проблем. Нея вече я нямаше, а Фаш имаше да изиграе още няколко коза.

Оставаше да съобщи на Лангдън, че жертвата е написала името му на пода. „P.S. Намерете Робърт Лангдън." Ре­акцията на американеца към тази улика наистина щеше да е показателна.

- Господин капитан? - извика от другия край на ка­бинета един от агентите. - Търсят ви.

- Кой? - попита Фаш.

- Директорът на криптографския отдел. -И?

- Отнася се за Софи Нево, господине. Нещо не е на­ред.

15.

Беше време.

Сила слезе от черното ауди, усети нощ­ния вятър да шумоли в гънките на ши­роките му дрехи и се почувства могъщ. „Ветровете на промяната вече задухаха." Знаеше, че задачата, която му предстои, изисква повече хитрост, отколкото физи­ческа сила, и остави пистолета си в колата. Учителя го беше снабдил с „Глок"-21 с тринадесет патрона. „Смъртоносното оръжие няма място в Божи дом." В този час площадът пред грамадната катедрала пус­тееше, само от отсрещната страна на Плас дьо Сулпис се виждаха две невръстни проститутки, които предлагаха стоката си на окъснелите туристи. Привлекателните им тела събудиха познат копнеж в слабините му. Бедрото му инстинктивно се стегна и бодливият ремък болезнено се впи в плътта му.

Похотта мигновенно се изпари. Сила вече от десет го­дини се лишаваше от всякакви сексуални удоволствия, Дори от ръкоблудствб. Такъв беше „Пътят". Знаеше, че е жертвал много, за да следва Opus Dei, ала и бе получил много в замяна. Обетът за безбрачие и отказът от всички лични вещи не можеха да се смятат за жертва. Като се имаше предвид бедността, от която идваше, и сексуални­те ужаси, които беше преживял в затвора, безбрачието бе желана промяна,

Сила се връщаше във Франция за пръв път, откакто го бяха арестували и пратили в затвор в Андора. Усеща­ше, че родината поставя изкупената му душа на изпита­ние с жестоки спомени. „Ти се прероди" - напомни си той. Днес верността му към Бог го бе принудила да из­върши греха на убийството и това беше жертва, която щеше да се наложи вечно да пази скрита в сърцето си.

„Мярка за твоята вяра е болката, която можеш да изтърпиш" - бе му казал Учителя. Сила познаваше бол­ката и беше готов да му докаже, че е достоен.

Закрачи към входа на катедралата.

Спря в сянката на масивния вход и дълбоко си пое дъх. Едва сега напълно съзнаваше какво предстои да извърши и какво го очаква вътре.

„Ключовият камък. Той ще ни отведе до голямата цел."

Сила вдигна призрачнобелия си юмрук и три пъти удари по вратата.

След секунди резетата на огромната дървена порта започнаха да се вдигат.

16.

Софи се чудеше кога Фаш ще разбере, че не е напуснала сградата. Виждаше, че Лангдън е ужасен, и се запита дали бе постъпила правилно, като го накара да дойде в тоалетна­та.

„Какво друго трябваше да направя?"

Представи си трупа на дядо си, гол и проснат с разпе­рени ръце и крака на пода. Някога той беше означавал всичко за нея, ала тази нощ тя с изненада установяваше, че не изпитва почти никаква скръб. Жак Сониер вече бе чужд човек за внучка си. Близостта им се беше изпарила за миг през една майска вечер, когато Софи бе на дваде­сет и две. „Преди десет години." Беше се прибрала една седмица по-рано от специализация в Англия и неволно бе видяла дядо си да се занимава с нещо, което очевидно не беше предназначено за нея. До ден днешен не можеше да повярва.

„Ако не го бях видяла със собствените си очи..."

Прекалено засрамена и смаяна, за да изтърпи мъчи­телните опити на дядо й да й обясни, Софи незабавно се бе изнесла, беше взела спестяванията си и си бе намери­ла малък апартамент с няколко съквартирантки. Беше се заклела да не разказва на никого какво е видяла. Дядо и отчаяно се бе опитвал да се свърже с нея, беше й пра­щал картички и писма, бе я умолявал да се срещнат, за да й обясни. „Как да ми обясни?" Тя му беше отговорила само веднъж - за да му забрани да й се обажда и да се среща с нея на публични места. Страхуваше се, че обяс­нението му ще е по-ужасно от самия инцидент.

Колкото и да бе невероятно, Сониер така и не се беше отказал и след десет години Софи пазеше в едно чекме­дже на скрина си купища неразпечатани писма. За него­ва чест, той нито веднъж не бе нарушил забраната й да й телефонира.

„До днес следобед."

- Софи? - Гласът му по телефонния секретар прозву­ча сепващо старчески. - Много време се подчинявах на желанието ти.;, и ми е мъчително трудно да ти се обадя, но трябва да разговарям с теб. Случи се нещо ужасно.

Застанала в кухнята на парижкия си апартамент, Софи се вледени, когато го чу след толкова години. Нежният му глас отприщи порой от мили детски спомени.

- Моля те, изслушай ме, Софи. - Говореше й на анг­лийски, както едно време. „На френски ще говориш в училище. Вкъщи ще говориш на английски." - Не може вечно да ми се сърдиш. Не прочете ли писмата, които ти пращах? Още ли не си разбрала? - Той замълча за миг. - Трябва веднага да поговорим. Моля те, изпълни поне това желание на дядо си. Обади ми се в Лувъра. Незабав­но. Мисля, че и двамата сме в огромна опасност.

Софи зяпна телефонния секретар. „В опасност ли?" Какви ги говореше дядо й?

- Принцесо... - Гласът му секна от вълнение, което й беше непонятно. - Знам, скрих някои неща от теб, знам, че това ми струва обичта ти. Но това беше заради собстве­ната ни сигурност. Сега трябва да научиш истината. Моля те, трябва да ти кажа истината за твоето семейство.

Софи внезапно чу туптенето на сърцето си. „Моето семейство ли?" Родителите й бяха загинали, когато бе била четиригодишна. Автомобилът им беше паднал от мост в една река. Баба й и по-малкият й брат също бяха пътували в колата и тя само за миг бе изгубила цялото си семейство. Пазеше цяла кутия с вестникарски изрез­ки, които го доказваха.

Думите му я изпълниха с неочакван копнеж. „Моето семейство!" В този момент й се явиха образи от съня, от който безчет пъти се беше събуждала като момиченце: „Моето семейство е живо! И се прибира у дома!" Но също като в съня й, картините се изпариха във въздуха.

„Твоето семейство е мъртво, Софи. Никога няма да се прибере у дома."

- Софи... - продължи дядо й. - Години наред чаках, за да ти кажа. Чаках подходящия момент, но сега време­то изтича. Обади ми се в Лувъра. Веднага щом получиш съобщението. Ще чакам тук цяла нощ. Боя се, че и два­мата сме в опасност. Трябва да научиш много неща.

Съобщението свърши.

Софи трепереше. Обмисли думите на дядо си, реши, че има само една логична възможност - и тогава разбра истинското му намерение.

Това бе примамка.

Очевидно дядо й отчаяно искаше да я види. Опитваше всичко. Отвращението й към него стана още по-силно. Зачуди се дали не е смъртно болен и дали не иска за последен път да се срещне с нея. В такъв случай бе изб­рал правилния подход.

„Моето семейство."

Сега, в сумрачната мъжк.а тоалетна в Лувъра, тя чу­ваше отгласи от телефонното съобщение. „Софи, и два­мата сме в опасност... Обади ми се..."

Не му се беше обадила. Дори не бе имала такова наме­рение. Сега обаче към скептицизма й беше отправено страшно предизвикателство. Дядо й лежеше убит в му­зея. И бе написал код на пода.

Код, предназначен за нея. Беше убедена в това.

Въпреки че не разбираше значението на посланието, Софи бе сигурна, че тайнственият му характер е още едно

потвърждение на адресата му. Нейната страст, и склон­ност към криптографията бяха резултат от живота с Жак Сониер - самият той фанатично влюбен в кодове, игрос-ловици и загадки. „Колко недели заедно сме разгадавали криптограмите и сме решавали кръстословиците във вес­тниците?"

На дванадесет години Софи можеше да решава кръс­тословиците в „Монд" без чужда помощ и дядо й започна да я занимава с кръстословици на английски, математи­чески загадки и различни видове шифри. Тя поглъщаше всичко. Накрая превърна страстта си в професия, като постъпи на работа в- криминалната полиция.

Тази нощ криптографката в нея не можеше да не из­пита уважение към ефикасността, с която дядо й бе из­ползвал елементарен код, за да свърже двама абсолютни непознати - Софи Нево и Робърт Лангдън.

Въпросът беше защо.

За съжаление, Софи усещаше по озадаченото" му изра­жение, че американецът също като нея няма представа защо дядо й ги е събрал.

- Трябвало е да се срещнете с дядо ми - каза тя. - По какъв повод?

Лангдън изглеждаше искрено смутен.

- Неговата секретарка уреди срещата и не посочи кон­кретна причина. Пък и аз не я попитах. Реших, че е чул за лекцията ми върху езическата иконография във френ­ските катедрали, темата го е заинтригувала и си е казал, че ще е интересно да се срещнем на по чаша.

Това обяснение не й се струваше правдоподобно. Връз­ката не бе убедителна. Дядо й знаеше повече за езическа­та иконография от всички на земята. Нещо повече, той беше изключително затворен човек и едва ли би си бъб­рил с някакъв американски професор, освен ако нямаше важна причина.

Софи дълбоко си пое дъх и продължи:

- Дядо ми следобед ми се обади и ми каза, че двамата сме се намирали в голяма опасност. Това говори ли ви нещо?

Лангдън загрижено я погледна със сините си очи.

- Не, но като се има предвид какво се е случило...

Тя кимна. Като се имаха предвид събитията от тази нощ, щеше да е глупачка да не се страхува. Младата жена уморено се запъти към прозореца от дебело стъкло в дъното на тоалетната и мълчаливо надзърна през мре­жата от алармени проводници. Бяха нависоко - поне на дванадесетина метра.

Софи въздъхна, вдигна очи и ги плъзна по поразител­ния парижки изглед. Наляво оттатък Сена се издигаше осветената Айфелова кула. Право напред се намираше Триумфалната арка. А надясно, високо на монмартърс-кия склон, се очертаваше изящният арабесков купол на Сакре Кьор, чийто бял полиран камък лъщеше над града като бляскав храм.

Само един тесен тротоар отделяше парижката магист­рала Плас дю Карусел от външната стена на най-запад­ния край на крилото „Денон", където се намираха в мо­мента. Долу пъплеше обичайният нощен керван от ка­миони. Фаровете им сякаш подигравателно й намигаха.

- Не знам какво да кажа - рече Лангдън и се прибли­жи до нея. - Дядо ви явно се е опитвал да ни съобщи нещо. Съжалявам, че не мога да ви помогна.

Доловила искрено съжаление в дълбокия глас на аме­риканеца, тя се обърна. Въпреки собствените си пробле­ми той очевидно искаше да й помогне. „Учителят в него" - помисли си Софи, която беше прочела материалите на ЦУКП за основния им заподозрян. Той бе учен и неведе­нието определено не му допадаше.

„Имаме нещо общо" - каза си младата жена. .

Като криптографка, Софи си вадеше хляба с търсене на смисъл в привидно безсмислени данни. И сега. предпо­лагаше, че независимо дали го знае, Робърт Лангдън притежава нужната й информация. „Принцесо Софи, намери Робърт Лангдън." Съобщението на дядо й не мо­жеше да е по-ясно. Имаше нужда от още време с Ланг­дън. Време за размисъл. Време, за да разнищи тази за­гадка. За съжаление, времето изтичаше.

Тя го погледна и направи единствения ход, за който се сещаше.

- Безу Фаш всеки момент ще ви арестува. Мога да ви измъкна от музея. Но трябва да действаме веднага.

Американецът се ококори.

- Искате да избягам ли?

- Това е най-разумното, което можете да направите. Ако позволите на Фаш да ви задържи, ще прекарате сед­мици във френски затвор, докато ЦУКП и американско­то посолство се препират кой съд да се заеме с вашия случай. Но ако се измъкнете оттук и се доберете до ваше­то посолство, правителството на Съединените щати ще може да защитава правата ви, докато двамата с вас дока­жем, че нямате нищо общо с това убийство.

Лангдън изобщо не изглеждаше убеден.

- В никакъв случай! Фаш е поставил въоръжена ох­рана на всеки изход! Даже да успеем да избягаме, без да ни застрелят, така само ще ме помислят за виновен. Тряб­ва да кажете на Фаш, че съобщението на пода е било за вас и че моето име не е там като обвинение.

- Непременно ще го направя, но след като стигнете в американското посолство - припряно отвърна Софи. -То е на около километър оттук, а колата ми е паркирана пред музея. Не разбирате ли, че така много по-лесно ще се справим с Фаш? Той си е поставил за цел да докаже, че сте виновен. Отложи ареста ви само защото се надява­ше наблюдението да подкрепи заключенията му.

- Точно така. Например моето бягство!

Мобилният телефон на Софи внезапно завибрира. „Си­гурно е Фаш." Тя бръкна в джоба на пуловера си и го изключи.

. - Трябва да ви задам един последен въпрос, господин Лангдън. - „И от него може би зависи цялото ви бъде­ще." - Надписът на пода явно не е доказателство за ва­шата вина и все пак Фаш е заявил на хората си, че е убеден във виновността ви. Сещате ли се за някаква дру­га причина, поради която капитанът смята, че вие сте убиецът?

Професорът помълча няколко секунди.

-Не.

Тя въздъхна. „Това означава, че Фаш лъже." Нямаше представа защо, но това не бе от значение. Оставаше фак­тът, че Безу Фаш е решен на всяка цена да прати Робърт Лангдън зад решетките. Софи имаше нужда от америка-

„Трябва да заведа Лангдън в американското посолст­во."

Криптографката се обърна към прозореца и погледна през вградената в дебелото стъкло алармена мрежа. Ако скочеше от тази височина, Лангдън щеше да си строши краката. Най-малко.

Въпреки това Софи взе решение.

Независимо дали го искаше, Робърт Лангдън щеше да избяга от Лувъра.

17

-Какво искаш да кажеше това „не отго-варя"? - Фаш не вярваше на ушите си. -Обаждаш се на мобифона й, нали? Ви­дях, че е у нея.

Коле вече от няколко минути се опитваше да се свър­же със Софи.

- Може да й е паднала батерията. Или да е на безшу­мен режим.

Фаш бе разтревожен след телефонния разговор с ди­ректора на криптографския отдел. След като затвори, той отиде при Коле и му нареди да открие агент Нево. Лейте­нантът не успя и сега Фаш крачеше назад-напред като лъв в клетка.

- Защо се обаждаха от криптографията? - осмели се да попита, Коле.

Фаш се обърна към него.

- За да ни съобщят, че не са открили нищо за древни­те оди за лимони.

- Само за това ли?

- Не. Освен това казаха, че числата били прогресия на Фибоначи, обаче подозирали, че не означават нищо.

Лейтенантът се обърка.

- Но нали вече пратиха.агент Нево да ни го съобщи?

- Не са я пратили - изръмжа Фаш. - Какво?!

- По моя заповед директорът пратил нашите снимки на целия си екип. Когато пристигнала, агент Нево само погледнала снимките на Сониер и на кода и без да каже нито дума, излязла. Директорът каза, че поведението й не му направило впечатление, тъй като било нормално да е разстроена.

- Разстроена ли? Да не би за пръв път да вижда сним­ка на труп?

Фаш помълча малко.

- И аз не го знаех, както и директорът, преди да му каже негов колега, но Софи Нево е внучка на Жак Сониер.

Коле онемя. .

- Директорът каза, че Нево никога не била спомена­вала за Сониер пред него. Предполагал, че не желаела да я толерират заради прочутия й дядо.

„Нищо чудно, че снимките са я, разстроили." Лейте­нантът не можеше да проумее такова злополучно съвпа­дение - млада жена да разчита код, написан от убития й дядо. И все пак поведението й не му се струваше логич­но.

- Но тя очевидно е определила числата като прогре­сия на Фибоначи, защото дойде тук и ни го каза. Не разбирам защо е напуснала службата, без да предупреди никого, че е разгадала кода.

Коле се сещаше само за едно обяснение. Че Сониер е написал фалшив код на пода с надеждата Фаш да вклю­чи криптографи в следствието и внучка му да научи как­во се е случило с него. Що се отнасяше до останалата част от съобщението, дали уредникът по някакъв начин не пращаше съобщение на Нево? И в такъв случай какво й говореше това съобщение? И какво беше мястото на Лангдън в него?

Преди да успее да развие тези си разсъждения, тиши­ната в пустия музей бе нарушена от вой на аларма. Звъ­нът идваше от Голямата галерия.

- Alarme! - извика един от агентите, вперил поглед в информацията от охранителния център на Лувъра. -Grand galerie! Toilettes messiuers!*

- Още е в мъжката тоалетна! - Лейтенантът посочи мигащата червена точица на екрана на лаптопа. - Тряб­ва да е разбил прозореца! - Коле знаеше, че американе­цът няма да стигне далеч. Въпреки че френските проти­вопожарни правила изискваха прозорците на височина над петнадесет метра в обществени стради да могат да се чупят в случай на пожар, излизането през прозорец на втория етаж на Лувъра без помощта на противопожарна кола щеше да е самоубийство. Нещо повече, в западния край на крилото „Денон" нямаше нито дървета, нито трева, коита да омекотят падането. Точно под прозореца на тоалетната минаваше двулентовата Плас дю Карусел. - Боже мой! - възкликна полицаят. - Тръгва към про­зореца!

Фаш вече бе извадил пистолета си и изскочи от каби­нета.

Коле озадачено наблюдаваше екрана. Мигащата точ­ка стигна до прозореца и после направи нещо напълно неочаквано. Излезе извън сградата.

„Какво става? - зачуди се той. - Да не би Лангдън да се е измъкнал на перваза или..."

- Господи! - Лейтенантът скочи, защото точката се стрелна надалеч от Лувъра. Сигналът сякаш потрепери за миг и спря на десет метра от сградата.

Коле бързо пренастрои глобалната проследяваща сис­тема и видя точното местоположение на сигнала. Той вече не се движеше.

Намираше се точно в средата на Плас дю Карусел. Лангдън беше скочил.