Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Скромното жилище в черквата „Св. Сул-пиций" се намираше на втория етаж на самата сграда, вляво от хора. Двустайни­ят апартамент с каменен под и скромна мебелировка от над десет години бе дом на сестра Сандрин Биел.-Офици­ално тя живееше в близкия манастир, но предпочиташе тишината на черквата и беше свикнала с удобствата на леглото си, телефона и котлона.

Като conservatrice d'affaires** на черквата, сестра Биел отговаряше за поддръжката, магазина за сувенири, на­бирането на помощен персонал и екскурзоводи, охрана­та на сградата след работно време и поръчката на вино и нафора за причастието.

Събуди я острият звън на телефона и тя уморено вдигна слушалката.

- Soeur Bieul. Eglise Saint Sulpice.***

- Здравейте, сестро - каза на английски мъжки глас. Тя седна на тясното си легло. „Колко е часът?" Ма­кар че позна гласа на началника си, за петнадесет години

** Икономка (фр.). - В, пр.

*** Сестра Виел. Черквата „Свети Сулпиций" (фр.). - В, пр.
той никога не я беше будил. Свещеникът беше благочес­тив човек и се прибираше веднага след службата.

- Извинете ме, ако съм ви събудил, сестро - каза той. И неговият глас звучеше уморено. - Току-що ми се оба­ди един влиятелен американски епископ. Може би го познавате. Мануел Арингароса.

- Председателят на Opus Dei ли? - „Естествено, че го познавам. Кой духовник не е чувал за него?" През пос­ледните години консервативната прелатура на Аринга­роса бе станала опасно могъща. Неочакваният й възход беше започнал през 1982 година, когато Йоан Павел II й бе дал статут на „лична прелатура на папата" и официал­но беше одобрил всичките й архаични практики. Изди­гането на Opus Dei се бе случило през същата година, през която богатата секта тайно беше превела близо един милиард долара на ватиканския Институт за религиозни дела, известен като Банка Ватикана, и го бе спасила от позорен банкрут. Доброто положение на организацията в Рим беше меко казано подозрително, ала никой не спо­реше със Светия престол.

- Епископ Арингароса ми се обади, за да ме помоли за услуга - нервно каза свещеникът. - Един от редовите членове на Opus Dei тази нощ бил в Париж...

Докато слушаше странната молба, сестра Биел все повече се объркваше.

- Съжалявам, но... този гост от Opus Dei не може да почака до сутринта, така ли?

- Боя се, че не може. Самолетът му излита много рано. Винаги бил мечтал да види „Свети Сулпиций".

- Но катедралата е много по-интересна денем. Слън­чевите лъчи през отвора в покрива, различните сенки на стрелката на слънчевия часовник... точно това прави „Све­ти Сулпиций" уникална.

- Съгласен съм, сестро, и все пак ще го смятам за лична услуга, ако го пуснете през нощта, Той може да пристигне в... да речем, в един часа? След двайсет мину­ти.

Сестра Биел се намръщи, но каза:

- Разбира се. Ще го посрещна с удоволствие. Свещеникът й благодари и затвори.

Озадачена, сестра Биел за миг остана в топлото си лег­ло и се опита да се отърси от паяжините на съня. Шест­десетгодишното й тяло не се будеше толкова бързо, кол­кото някога, макар че телефонният разговор определено я бе разсънил. Не беше почитателка на Opus Dei. Дори да пренебрегнеше странния ритуал на умъртвяването на плътта, възгледите на прелатурата за жените, меко каза­но, бяха средновековни. Биел със смайване бе научила, че жените в организацията са принудени да чистят мъж­ките жилищни помещения, докато мъжете са на служ­ба, че спят на твърдия дъсчен под, докато мъжете имат сламени рогозки, и че търпят допълнително умъртвява­не на плътта... всичко това, за да изкупят първородния грях. Изглежда, отхапаното от Ева парченце ябълка беше дълг, който жените бяха обречени да изплащат вечно. За съжаление, докато голямата част от католическата цър­ква постепенно се движеше в правилната посока по отно­шение на женските права, Opus Dei заплашваше да обърне процеса. Въпреки това Биел трябваше да се подчини на заповедта.

Тя смъкна крака от леглото и бавно се изправи, вледе­нена от каменния под. Студът си беше студ, но внезапно я обзе неочаквано опасение.

Женска интуиция?

Като Божи човек, сестра Биел се бе научила да нами­ра покой в гласовете на собствената си душа. Тази нощ обаче душата й мълчеше като пустата катедрала.

8

Лангдън „е можеше да откъсне очи от

надраскания на паркета сияещ лилав текст. Не можеше да си представи по-не­вероятни прощални думи от последното послание на Жак Сониер:

13-3-2-21-1-1-8-5

И древна ода лично...

за лимона!

Въпреки че изобщо нямаше представа какво означава това, Робърт разбираше инстинктивното усещане на Фаш, че пентаграмата е свързана с древен култ.

„И древна ода лично... за лимона!"

Сониер споменаваше за нещо древно. Също толкова странни бяха цифрите.

- Прилича на числов код.

- Да - съгласи се капитанът. - Нашите криптографи вече работят по него. Според нас цифрите може да са ключ към самоличността на убийците. Може би телефо­нен номер или някакво социално обозначение. Мислите ли, че имат символично значение?

Лангдън ги погледна пак. Щяха да му трябват часове, за да извлече от тях някакъв символичен смисъл. „Ако Сониер изобщо е заложил такъв." Цифрите му се струва­ха съвсем случайни. Беше свикнал със символични ком­бинации, които имаха някакво подобие на смисъл, но тук всичко - пентаграмата, текстът, цифрите - се разли­чаваше принципно.

- Казахте, че с всичките си действия Сониер е имал за цел да прати някакво послание... - рече Фаш. - Култ към Богинята-майка или нещо подобно. Как се вписва този надпис в него?

Робърт знаеше, че въпросът е реторичен. Странният надпис очевидно изобщо не се вписваше в Лангдъновата версия за култа към Богинята-майка.

„И древна ода лично... за лимона!"

- Текстът може да е някакво обвинение - продължи капитанът. - Не сте ли съгласен?

Лангдън се опита да си представи последните мигове на уредника, затворен сам в Голямата галерия, умиращ... Стори му се логично.

- Обвинение срещу убиеца, предполагам.

- Моята работа, естествено, е да дам име на тази лич­ност. Ще ви попитам нещо, господин Лангдън. Според вас, освен цифрите, какво ви се струва най-странно в това послание?.

„Най-странно ли?" Един умиращ се беше заключил в галерията, бе нарисувал пентаграма на корема си и беше написал загадъчно обвинение на пода. Имаше ли изобщо нещо, което да не е странно?

- Може би думата „лимон" - каза той първото, което му дойде наум. Един умиращ едва ли щеще да се сети точно за лимон. - Изразът „лично за лимона" ми се стру­ва странен.

- „Лимон" ли? - В гласа на Фаш прозвучаха нетърпе­ливи нотки. - Какво значение имат думите на Сониер?

Лангдън не беше сигурен какво има предвид капита­нът, ала започваше да подозира, че между характера на Фаш и лимона от посланието определено има нещо общо.

- Сониер е бил французин - безизразно заяви полица­ят. - Живял е в Париж. И все пак е решил да напише това послание...

- На английски - довърши изречението Лангдън. Фаш кимна.

- Précisément*. Имате ли представа защо? Професорът си спомняше, че Сониер перфектно бе

знаел английски - и все пак му убягваше причината, поради която е решил да напише последните си думи на този език. Той сви рамене.

Капитанът отново посочи пентаграмата на корема на жертвата.

- Не е ли свързано с култа към дявола? Все още ли сте сигурен?

Робърт вече не беше сигурен в нищо.

- Между символиката и текста като че ли няма нищо общо. Съжалявам, но не мога да ви помогна.

- Може би това ще ви изясни нещата. - Фаш отстъпи назад и вдигна ултравиолетовата лампа. Лъчът освети по-голяма площ. - А сега?

За удивление на Лангдън, около трупа на уредника се появи кръг. Очевидно Сониер бе легнал на пода и беше описал няколко дълги дъги около себе си, затваряйки се в окръжност.

След миг значението му стана ясно.

Витрувианският човек! - Робърт ахна. Сониер беше създал копие на най-прочутата скица на Леонардо да Винчи в естествен ръст.
* Точно така (фр.)- ^_ В. пр.
Смятана за най-точната в анатомично отношение ри­сунка на времето си, Витрувианският човек на Леонардо се беше превърнал в съвременен символ на културата и се срещаше по плакати, подложки за компютърни миш­ки и тениски по целия свят. Известната скица се състое­ше от идеален кръг, в който беше вписан гол мъж... с разперени ръце и крака.

„Да Винчи". Лангдън потръпна от удивление. Наме­рението на Сониер бе очевидно. В последните мигове от живота си уредникът се беше съблякъл и бе заел такава поза, че да имитира Леонардовия „Витрувиански човек".

Кръгът беше липсващият елемент. Женски символ на защшлата, който довършваше посланието на да Винчи -хармонията на мъжкото и женското начало. Въпросът сега обаче бе защо Сониер е имитирал тази прочута ри­сунка.

- Господин Лангдън, човек като вас сигурно знае, че Леонардо да Винчи е имал склонност към по-тъмните изкуства - каза Фаш.

Информираността на полицая изненада Робърт, ма­кар че обясняваше подозренията на капитана за култа към дявола. Историците на изкуството винаги бяха смя­тали да Винчи за неудобна тема, особено в християнска­та традиция. Той може да беше гениален, но беше екст­равагантен хомосексуалист и поклонник на божествения ред в Природата, което го правеше грешник по отноше­ние на Бога. Нещо повече, странностите на художника определено имаха демоничен характер: той беше ексху-мирал трупове, за да изучава човешката анатомия, бе водил тайнствени дневници с непонятно, обърнато нао­паки писмо, беше вярвал, че притежава алхимичната способност да превръща оловото в злато и дори да изма­ми Господ и да отложи смъртта с помощта на чудотворен еликсир. Сред изобретенията му имаше ужасяващи, не­виждани дотогава оръжия и уреди за мъчение.

„Непонятното води до недоверие" - помисли си про­фесорът.

Дори огромната колекция на да Винчи от поразител­ни християнски произведения на изкуството още повече бе допринесла за репутацията му на духовен лицемер.

Приемайки стотици доходни поръчки от Ватикана, тво­рецът беше рисувал християнски теми не като израз на собствените си вярвания, а по-скоро като търговски ком­промис - средство за осигуряване на разкошен живот. За нещастие, да Винчи често се бе забавлявал, скришом гризейки ръката, която го храни. В много от християнс­ките му платна имаше скрити символи,, които бяха всич­ко друго, но не и християнски - дан на собствените му разбирания и фино натриване на носа на Църквата. Лан­гдън дори бе чел лекция в Националната галерия в Лон­дон, озаглавена „Тайният живот на Леонардо: езическа символика в християнското изкуство".

- Разбирам загрижеността ви, но да Винчи всъщност никога не е упражнявал каквито и да било тъмни изкус­тва - отвърна Робърт. - Бил е изключително духовен човек, макар да се е намирал в постоянен конфликт с Църквата.

В този момент му хрумна странна мисъл. Той отново погледна посланието на пода: „И древна ода лично... за лимона!".

- Да? - попита Фаш.

Лангдън внимателно претегли думите си.

- Просто си помислих, че Сониер е имал обща идеоло­гия с да Винчи, например отрицателното му отношение към елиминирането на свещената женственост от съвре­менната наука. Може би като имитира прочутата рисун­ка на Леонардо, Сониер просто отразява част от общото им негодувание срещу демонизирането на богинята от страна на днешната Църква.

Фаш го прониза с поглед.

- Да не би да искате да кажете, че под „лимон" Сони­ер разбира Църквата?

Професорът трябваше да признае, че звучи невероят­но, и все пак пентаграмата в известен смисъл потвърж­даваше това предположение.

- Искам да кажа само, че господин Сониер е посветил живота си на историята на богинята и че католическата църква е положила всички усилия да унищожи тази ис­тория. Струва ми се логично Сониер да е решил да изра­зи разочарованието си със своите прощални думи.

- Разочарование ли? - враждебно попита полицаят.

- Това послание ми звучи по-скоро смешно, отколкото разочаровано, не сте ли съгласен?

Търпението на Лангдън се изчерпваше.

- Вижте, господин капитан, вие ме попитахте какво според мен се е опитал да каже Сониер. Това и направих.

- Според вас той обвинява Църквата, така ли? - про­цеди французинът през зъби. - Господин Лангдън, рабо­тата ми е такава, че виждам много смърт. Ще ви кажа нещо. Когато някой умира, последните му мисли едва ли са някакви мъгляви, непонятни за никого духовни съж­дения. - Тихият глас на Фаш режеше въздуха като нож.

- Le vengeance.* Аз смятам, че Сониер е написал тези думи, за да ни разкрие кой го е убил.

Лангдън го зяпна.

- Но в това няма абсолютно никаква логика.

- Нима?

- Не - уморен и ядосан, заяви професорът. - Вие ми казахте, че Сониер е бил нападнат в кабинета си от чо­век, когото очевидно е поканил да влезе.

- Струва ми се логично да заключа, че уредникът е

- Продължавайте.

- Щом Фаш е познавал човека, който го е убил, що за обвинение е това? - Той посочи към пода. - Числови кодове? Древни оди? Лимони? Пентаграми върху коре­ма. Прекалено е тайнствено.

Полицаят се намръщи, сякаш тази мисъл изобщо не му беше хрумвала.

- Прав сте.

- Като се имат предвид обстоятелствата, предполагам, че ако е искал да ви разкрие убиеца, Сониер е щял да напише името му.

На лицето на Фаш за пръв път плъзна доволна усмив­ка.

- Précisément - каза той. - Précisément.

„Фаш прави онова, което не смее да направи никой ДРУГ."¹

Деликатното изкуство на ласкателя бе забравено уме­ние в модерните органи на реда. То изискваше изключи­телно самообладание при екстремно напрежение. Мал­цина притежаваха необходимото хладнокръвие, но Фаш изглеждаше роден за такава работа. Неговата невъзму-тимост и търпение направо не бяха човешки.

Единственото чувство на капитана тази нощ беше аб­солютната решителност, като че ли виждаше в този арест нещо лично. Проведеният преди нас инструктаж на аген­тите беше необичайно кратък. „Знам кой е убил Жак Сониер - беше казал Фаш. - Наясно сте какво да прави­те. Не искам никакви грешки."

И до този момент.не бяха допуснати никакви грешки.

Коле все още не бе запознат с доказателствата, зат­върдили увереността на Фаш във вината на заподозре­ния, ала лейтенантът знаеше, ₇че не бива да оспорва инс­тинкта на Бика. Интуицията на шефа му понякога гра­ничеше със свръхестественото. „Бог шепне в ухото му" -след особено внушителна проява на шестото чувство на Фаш беше заявил един агент. Коле трябваше да признае, че ако има Бог, Безу Фаш е сред първите в Неговия спи­сък. Капитанът с фанатична упоритост ходеше на служ­ба и изповед - много по-често от задължителната недел­на меса, посещавана от служителите в името на доброто впечатление. Когато преди няколко години папата беше посетил Париж, Фаш бе използвал всичките си връзки, за да си осигури аудиенция. И сега в кабинета му висеше снимката му с Йоан Павел II.

Лейтенантът намираше странна ирония във факта, че една от редките публични прояви на Фаш през последни­те години бе откритата му реакция към скандала с като­лиците педофили. „Тия свещеници трябва да бъдат обе­сени два пъти! - беше заявил капитанът. - Веднъж заради престъпленията си срещу децата. И втори път, задето посрамиха доброто име на Църквата." Коле бе останал с впечатлението, че последното повече е разгневило начал­ника му.

Той включи лаптопа си и се зае с втората половина от тазвечерната си задача - глобалната проследяваща сис­тема. На екрана се появи подробен хоризонтален план на крилото „Денон", строителна схема, качена от компю­търната мрежа на охраната на Лувъра. Лейтенантът плъз­на поглед по лабиринта от галерии и коридори и откри каквото търсеше.

Дълбоко в сърцето на Голямата галерия мигаше чер­вена точица.

„La marque."*

Тази нощ Фаш водеше жертвата си на съвсем къса каишка. Разумно. Робърт Лангдън се беше оказал хлад­нокръвен клиент.

9

3а да не прекъсват разговора му с Ланг-дън, Безу Фаш бе изключил мобилния си телефон. За съжаление, той беше скъп модел, снабден с двупосочна радиостанция, която сега използва един от агентите му.

- Capitaine? - изпращя телефонът.

Фащ неволно изскърца със зъби от гняв. Не може­ше да си представи нещо толкова важно, че Коле да прекъсне разпита - особено точно в този решителен момент.

Капитанът извинително погледна Лангдън.

- Един момент, моля. -. Той натисна бутона за ради­опредаване. - Oui?

- Capitaine, un agent du Département de cryptographie est arrivé.**
* Знакът (фр.). - Б. пр.

** Господин капитан, пристигна агент от криптографския отдел (фр.).

- Б. пр.
Гневът на Фаш мигновено, стихна. „Криптограф?" Въпреки неудобния момент това сигурно беше добра нови­на. След като бе открил загадъчния надпис на Сониер, ка­питанът беше пратил по електронен път снимки от цялото местопрестъпление в криптографския отдел с надеждата някой там да му разкрие какво се е опитвал да каже уред­никът. Щом сега идваше човек от отдела, най-вероятно вече бяха разшифровали посланието на жертвата.

- В момента съм зает - отвърна Фаш. Гласът му не оставяше съмнение, че лейтенантът е прекалил. - Помо­лете криптографа да изчака в командния пункт. Когато приключа, ще разговарям с него.

- С нея - поправи го Коле. - Криптографът е агент Нево.

Фаш се ядоса още повече. Софи Нево беше една от най-големите грешки на ЦУКП. Млада парижка déchiffreuse*, завършила в Англия, преди две години тя бе натрапена на капитана в рамките на министерската кампания за назначаване на повече жени в полицията. Стремежът на министерството към политическа корек­тност според Фаш водеше до отслабване на .управле­нието. Жените не само бяха физически негодни за по­лицейска работа, но и самото им присъствие опасно разсейваше полицаите. А както се бе опасявал от са­мото начало, Софи Нево разсейваше мъжете повече от другите.

Беше на тридесет и две и упоритостта й граничеше с инат. Прилагаше новата британска криптологическа ме­тодология и постоянно вбесяваше началниците си. Фаш обаче най-много се безпокоеше от неизбежната универ­сална истина, че в служба с мъже на средна възраст една млада привлекателна жена винаги отвлича вниманието от работата.

- Агент Нево настоява незабавно да разговаря с вас, господин капитан. Опитах се да я спра, но тя идва към галерията.

Фаш се смая.

- Недопустимо! Ясно дадох да се разбере...

- Excusez-moi, messieurs.*

Лангдън се обърна и видя, че към тях се приближава млада жена. Вървеше по коридора с дълги плавни крач­ки - походка, издаваща натрапчива сигурност. Небреж­но облечена в дълъг до коляното кремав ирландски пу­ловер и черен клин, привлекателна, тридесетинагодиш-на. Гъстата й червена коса падаше свободно върху раме­нете й. За разлика от русокосите съпруги, които украся­ваха стените на харвардските общежития, тази жена притежаваше естествена красота, която излъчваше по­разителна самоувереност.

За изненада на Лангдън, жената се приближи право към него и учтиво протегна ръка.

- Мосю Лангдън, аз съм агент Нево от криптографс-кия отдел на ЦУКП. Приятно ми е да се запознаем.

Робърт, стисна меката й ръка и за миг се почувства хипнотизирай, от погледа й. Очите й бяха масленозелени - проницателни и ясни.

Фаш гневно си пое дъх. Очевидно се готвеше да се впусне в укорна тирада.

Тя обаче бързо се обърна и го изпревари.

- Капитане, моля да ме извините, че се натрапвам, но...

- Ce n'est pas le moment!** - процеди Фаш през зъби.

- Опитах се да се свържа с вас по телефона - като че ли от любезност към Лангдън, продължи на английски Софи. - Но мобифонът ви беше изключен.

- Нарочно го изключих - изсъска капитанът. - Раз­говарям с господин Лангдън.

- Разшифровах числовия код - хладно съобщи тя. Професорът усети, че пулсът му се ускорява от вълне­ние. „Разшифровала е кода?"

Фаш видимо се колебаеше как да-реагира.

** Моментът не е подходящ (фр.). — Б. пр.

На лицето на полицая се изписа загрижено израже­ние.

- За господин Лангдън ли?

Тя кимна и отново се обърна към Робърт.

- Трябва да се свържете с американското посолство, господин. Лангдън. Имат съобщение за вас от Щатите.

Лангдън се изненада.и възбудата му разшифроването на кода отстъпи мястото си на внезапна тревога. „Съоб­щение от Щатите ли?" Опита се да си представи кой може да го търси. Беше ерган и само родителите му и некол­цина колеги знаеха, че е в Париж.

- Американското посолство ли? - подозрително попита Фаш. - Как са разбрали, че господин Лангдън е тук?

Софи сви рамене.

- Явно са потърсили господин Лангдън в хотела и портиерът им е съобщил, че е заминал с агент от ЦУКП.

- И от посолството са се свързали с криптографския отдел на ЦУКП, така ли?

- Не, господине - твърдо отвърна Софи. - Когато се обадих в телефонната централа на управлението в опит да ви открия, там имаше съобщение за господин Ланг­дън и ме помолиха да го предам, ако ви намеря.

Фаш свъси вежди, отвори уста да каже нещо, ала Софи вече се беше обърнала към американеца.

- Господин Лангдън, това е телефонният номер на ва­шето посолство, на който трябва да се обадите колкото се може по-скоро - каза тя, извади от джоба си листче и му го подаде. Гледаше го напрегнато. - Позвънете им, дока­то аз обяснявам кода на капитан Фаш.

Робърт погледна листчето. На него беше написан па­рижки телефон и вътрешен номер.

- Благодаря - вече сериозно обезпокоен, отвърна той. - Къде мога да намеря телефон?

Софи понечи да извади мобилния си телефон, ала Фаш й даде знак да не го прави. Капитанът приличаше на Везувий мигове преди да изригне. Без да откъсва поглед от нея, той извади собствения си мобифон и го протегна на Лангдън.

- Тази линия е сигурна, господин Лангдън. Можете да я използвате.

Гневът на французина към младата жена озадача­ваше Робърт. Той неохотно взе телефона. Фаш неза­бавно отведе Софи няколко крачки настрани и тихо започна да я мъмри. Обзет от все по-силна неприязън към него, Лангдън се извърна от странния сблъсък и включи мобифона. После погледна листчето и набра номера.

Чу звънене.

Веднъж... втори път... трети...

Накрая се свърза.

Очакваше да отговори телефонистка, но се оказа теле­фонен секретар. Странно, гласът му бе познат. Беше на Софи Нево.

- Bonjour, vous êtes bien chez Sophie Neveu - каза гласът. - Je suis absente pour le moment, mais...*

Объркан, той ce обърна към младата жена.

- Извинете. Струва ми се, че сте ми дали...

- Не, това е верният номер - сякаш очаквала смуще­нието му, бързо го прекъсна Софи. - Посолството има автоматична телефонна система. Трябва да наберете вът­решния код, за да получите съобщението си.

Лангдън зяпна.

- Но...

Професорът отвори уста, за дай обясни странната греш­ка, но Софи го стрелна с поглед и зелените й очи му пратиха пределно ясно послание.

„Не задавай въпроси. Просто го направи." Озадачен, той набра вътрешния номер: 454. Съобщението на Софи незабавно прекъсна и той чу електронен глас да казва на френски:

- Имате едно ново съобщение. - Очевидно 454 беше нейният код за дистанционен достъп до телефонния й

секретар.

Той чу записа да се пренавива. Накрая лентата спря и автоматът се включи. Гласът отсреща пак бе на Софи.