Сигурността: същност, смисъл и съдържание

Полицията възниква за опазване на вътрешната сигурност на Държавата, т.е. тя е въоръжена институция за защита от вътрешни заплахи, „отпъпкувала” се от Армията. Полицията се отделя от Армията, защото при въвеждане на Армията вътре в обществото, за да го брани от вътрешни рискове, заплахи и опасности, незабавно са щели да възникнат няколко проблема, сред които особено важна е т.нар. „Ювеналова дилема”^CXCIII: „А кой ще ни пази от самите пазители?” (Quis custodiet ipsos custodes?);

Трябва да поясня, за да няма недоразумения, че когато се говори за „опора” на Държавата на сигурността, не бива да се разбира, че това е единна институция, комин, вертикален и сочещ нагоре към високите етажи на властта. Става дума за комплекс от структури, които съчетават все повече координацията и децентрализацията, за сметка на командването и централизацията.

Една от водещите тенденции в международната сигурност е нарастващата роля на природни, антропогенни и техногенни (съчетание на технологии и човешка дейност), бедствия, аварии и катастрофи и необходимостта от все повече ресурси за тяхното ранно сигнализиране, превенция, своевременно реагиране, противодействие и ликвидиране на последиците⁴⁹⁸.

С други думи, четирите класически опори на Държавата на сигурността се изправят лице в лице с мощен конкурент за ресурси — материални, финансови, когнитивни (свързани със знанието) и човешки — Гражданската защита, а по-точно Гражданската сигурност.

Тук учените се разделят на две големи групи (школи, лагери или кланове).

Учените от едната група твърдят, че четирите класически опори на държавата на сигурността трябва да си останат такива, каквито са били създадени, някои от тях още в древността и да не се учат „тепърва” на дейности, присъщи на Гражданската сигурност. Обаче е нужно да се изгради нова, Пета опора на модерната Държава на сигурността — Гражданската сигурност (нещо подобно на Homeland Security Department в САЩ или на Министерство Российской Федерации по делам гражданской обороны, чрезвычайным ситуациям и ликвидации последствий стихийных бедствий). В този дух се работи например в Швеция. Мощна интелектуална и практическа сила са разработките на видния експерт и университетски професор Бенгт Сунделиус (Bengt Sundelius). Той и неговият екип, за разлика от схващането за социетална сигурност на Копенхагенската школа, разбират под Социетална сигурност именно указаната малко по-горе Гражданска сигурност и работят за изграждането на мрежа от различни държавни, неправителствени и частни организации за противодействие и управление при кризи от природни, породени от човека и със смесен характер заплахи, които могат да се окажат структурни опасности и да поставят под заплаха критичните функции на обществото⁴⁹⁹.

За Полицията необходимата еволюция като че ли е най-ясна концептуално. Тя може да се осъществи, като МВР от фактически Министерство на обществения ред се трансформира в Министерство на вътрешната сигурност. У нас, макар по други съображения, то се прави — в МВР са Пожарната и отскоро Гражданска защита, обединени в Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението”.

За Специалните служби също има относителна яснота — независимо от тяхната съпротива, ако искат да бъдат в час и да не ги смятат за производител на скандали и за извършител на дейности на и отвъд ръба на закона, те трябва да се започнат да се превръщат в система за ранно сигнализиране по целия спектър от съвременни рискове (под риск тук се разбира въздействието на несигурността върху целите на държавата, обществото и гражданите).

Що се отнася до Отбранителната индустрия, тя и без подкана започна да се ориентира в процесите и да произвежда съоръжения и техника за „двойна употреба” — и за военни цели, и за извънредни ситуации от природен, антропогенен и техногенен характер. По-горе, макар и в различен контекст, споменах, че Нейоми Клайн говори вече не за Военнопромишлен комплекс, а за Комплекс на ка­питализма на бедствията (Disaster Capitalism Complex)⁵⁰⁰, т.е. капиталистически комплекс, който е свързан с бедствията), който аз си позволих да нарека „Бедственопромишлен комплекс” (Disaster Industrial Complex” .

Общо взето, без да се правят силни обобщения, може да се каже, че Армията изпитва най-сериозни проблеми при намирането на пътищата на своята еволюция и трансформация в условията на излизането на преден план на Гражданската сигурност. Но проблемът е много по-сериозен. И той е закодиран във факта, че в съзнанието на българския политически елит има „черна дупка” по въпроса: „За какво е необходима Армията?”. (Той, „елитът” си знае само едно — Армията ни е нужна за участие в мисии зад граница.) Тази „черна дупка” не на последно място се дължи и на споменатата по-рано общата концептуална неяснота по наистина философския и стратегически въпрос: „Как да еволюира Армията като институция?”, а именно по какъв начин трябва да се промени Армията като институция, за да не се окаже, че има армия за противодействие на рискове с ниска степен на вероятност да се реализират, но има и рискове с висока степен на вероятност да се реализират, обаче за тяхното противодействие армията не разполага с нужните способности.

Всъщност, дори мисиите зад граница като негласно приет и легитимиран водещ приоритет на Българката армия, политическият ни елит не може или не иска да обясни на обществото. Това е така, защото с голяма степен на достоверност и правота може да се каже, че у нас елитът употребява Армията, като я „прикачва” към свои партийни, лобистки, частни и лични, а не национални проекти, за да трупа чрез нея, главно за себе си, външна политическа подкрепа. Не, не бива да се подценява ползата за армията от мисиите зад граница. Армията трябва да може да воюва и трябва да се подготвя да воюва. При все това, за чисто военните ефекти от мисиите е най-добре да говорят военните. Стига политиците да им го позволят. Но политическите аспекти на оценката за полезността на тези мисии са по-сложни. Говори се даже не за аспекти, а за един-единствен аспект, който стратегически, концептуално и експертно не издържа на никаква критика — трябва да воюваме с терористите ТАМ, за да не дойдат ТУК. Едва ли и един професионалист в борбата с тероризма, би се наел дълго и ентусиазирано да защитава подобна теза.

За мисиите въпросът не е „Дали да се участва?”. На него отговор е даден като рационална, неизбежна реалност — те са данъкът, който плащаме за членството в общност, която поставя своите интереси, по-скоро интересите на водещите държави в нея, по-високо от националните ни интереси. Въпросите са други и са два: „Къде да се участва?” и „Колко да се участва?”. Нуждаем се от стратегия в това отношение, която да е част от нашата стратегия за национална сигурност.

Липсата на стратегическо и концептуално осъзнаване за това каква Армия и за какви цели ни е нужна Армия през тези 20 години има като последици първо, разбирането на реформите като съкращения, свързани с рязане на живо месо от Армията, превръщането й в механичен сбор от лошо подготвени и слабо способни да действат като единен организъм недоокомплектовани структури; и второ, непрекъснато изливане като на вода в пясък на огромни за способностите на държавата средства за отбрана, без да се произвежда дори и малко удовлетворителен и перспективен продукт „Отбрана”. Така цялата система за отбрана едновременно „гълта” значителни ресурси и в същото време се демодернизира, декапитализира, деформира и демотивира.

Данните и изводите, които се съдържат в Доклада за състоянието на отбраната и въоръжените сили на Република България през 2009 г.⁵⁰¹, показват, че нашето общество изразходва за отбрана значителен по мащаби икономически ресурс, измерен по реалната стойност на неговото човешко, финансово и материално изражение, което означава, че в сравнение със своите съюзници Република България поддържа една от най-мащабните и скъпи за данъкоплатеца системи за отбрана и въоръжени сили. Налице е устойчива тенденция на технологично изоставане на българските въоръжени сили, което е съпроводено от значителни пречки пред оперативната им съвместимост с тези на държавите — членки на НАТО и ЕС. Същевременно страната ни поддържа своята отбрана със значително по-ниска ефективност, в сравнение с повечето от своите съюзници в НАТО и в ЕС. Това означава, че българските войскови формирования не са равностоен самостоятелен участник в съюзните операции и мисии, което е основният начин те да гарантират националната сигурност и суверенитет на България в съвременната среда на сигурност и в съответствие със стратегическата насока на политиката за сигурност и отбрана.

Казаното по-горе дава повод да се направи още едно критично разсъждение за българския елит. По същия начин, по който той в годините на Прехода е постави обикновения човек на следпоследно място в своите приоритети и му прехвърли всички тежести на обществената промяна, така и в сигурността и отбраната този елит е обърнат с гръб към редовия войник, командос, полицай, пожарникар и не инвестира в тяхната защита, оборудване, обучение, развитие и мотивация. А е повече от логично, че водещо перо в разходите за отбрана трябва да са инвестициите, с които се намаляват рисковете за българския войник в мисии — инвестициите в неговата безопасност, въоръжение, екипировката, средства за индивидуална защита. Не може повече българските военни в мисиите, които демонстрират висок професионализъм, да изглеждат там като бедни роднини.

Тези констатации дават основание да се направи друг критичен извод, че целесъобразността на закупените въоръжения се определя не от възможностите на държавата и от потребностите на армията, а от комисионната за посредниците и политиците. Елитът в България продължава да инвестира не във високи технологии и модерни комуникации за отбраната, а в скъпи играчки — платформи, за които е спорно дали има за страната задачи, които да бъдат осъществени чрез тях. Изливането на подобни мащабни средства става, без нито веднъж за тяхната необходимост и целесъобразност да бъде проведено заседание на Консултативния съвет за национална сигурност при президента!

Всичко това не може да предизвика друга оценка, освен следната: Ниска ефективност и рационалност на дефинирането, подбора и приоритизирането на проектите, оказали се значително разминаващи се както с реалните възможности на икономическия и ресурсен потенциал на държавата, така и по отношение на истински приоритетни нужди на въоръжените сили.

Неумението на нашия политически елит да осъществи през годините на Прехода политика за национална сигурност и отбрана, която да е сравнително ефикасна^CXCIV и поне отчасти ефективна ^CXCVпоставя на преден план два изключително важни въпроса — за качеството на решенията в институциите от системата за национална сигурност и за контрола върху тези институции.

За да се случат нещата, България, трябва да се модернизира, европеизира и демократизира. Това не може да се постигне по метода на пробите и грешките. Това може да стане когато управляващите (които и да са те) осъзнаят, че управлението е работа, тежка и напрегната работа, за доброто на държавата, обществото и хората; че Държавата, която те към дадения момент символизират и мениджират, има една основна задача — да генерира сигурност и стабилност, в които хората да могат да разгръщат своите таланти и способности. Освен това, те трябва много добре да разбират и да приемат като нормално и естествено, че при демокрацията управлението е подложено на постоянен контрол — граждански, парламентарен, съдебен, административен, финансов, медиен и т.н. Така демокрацията е вградила в себе си механизми, с които да генерира прозрачност и антикоупционно поведение у управляващите. Само че въпросът не е във формалната страна на контрола, т.е. „Как се контролира?, а в съществената — „Какво се контролира?”.

Контролът произвежда добавена стойност, когато се осъществява над политика, отговаряща на националните интереси; над дейности, които произвеждат повече сигурност за държавата, обществото и гражданите; над разпореждане с ресурси, на които не се гледа като на неизбежни разходи, а като на инвестиции в по-доброто бъдеще на страната ни. Контролът е двупосочен процес, който оптимизира управлението и гарантира прозрачност. А чисто полицейските, цивилните и военните контраразузнавателни, инспектиращите функции, финансово-одитните и т.н. се осъществяват от друг тип структури. Гражданският контрол е на ниско ниво не заради управляващите, а заради управлението, защото липсва модерна, устремена към бъдещето, европейска по форма и национална по съдържание, политика, която да бъде контролирана. Еднакво контрапродуктивно е както да се обявява държавата за вредна и излишна, така и да се превръща тя в регулатор на всички обществени отношения, в неокастрена тояга, която да удря през ръцете. В първия случай се отива към анархия, която никога не е била майчицата на реда. Във втория случай се отива към ред, при който всяко несъгласие с бащицата се смята за анархия.

Както се вижда, не може да се говори за релацията Държава—Сигурност, без да се премине към насъщната важност на още една релация — „Демокрация—Сигурност”.

Релацията „Държава—Сигурност” е сложна, нелинейна, с наличието на т.нар. обратна връзка. Между двете има непрекъснат процес на взаимодействие, на взаимно проникване, на взаимно укрепване или, съответно, взаимно отслабване.

През вековете се е смятало, че повече Държава означава повече Сигурност и най-често това е било така. От един момент нататък, обаче, с мултиплицирането на заплахите, не може да се каже, че зависимостта между Държава и Сигурност остава пряка. Повече Държава престава да значи винаги повече Сигурност, а дори понякога се оказва, че води до по-малко Сигурност. Защото освен Сигурността се развиват и започват да се конкурират с нея редица други блага и ценности като Свободата, Човешките права и преди всичко Демокрацията.

С развитието на Демокрацията, Сигурността изживява дълбока и многопосочна еволюция. Демокрацията сваля Сигурността от пиедестала на абсолютната ценност. Демокрацията снема нейния ореол на абсолютно благо и я прави относително благо, което не само предпоставя нагласите, стремленията и целите на хората, но се превръща и в тяхна функция. Обществото не е съгласно вече да стои покорно и пасивно в построената от властта златна клетка на Сигурността. И не само обществото — това важи също и за обикновените хора.

Пълноценната демокрация отделя сигурността на обществото и управляваните от сигурността на политическия елит и на управляващите. Приоритет за демокрацията винаги е сигурността на обществото, на управляваните. Сигурността на политическия елит, на управляващите, не може да бъде самоцел за държавата, тя е следствие от нейното нормално функциониране. Иначе силовите структури вместо с опазване на реда и сигурността се натоварват с функции по опазване на режима.

В недемократичната (тоталитарна или авторитарна) държава сливането на сигурността на режима и сигурността на държавата е пълно, а сигурността на индивида, на различните общности се принася обикновено в тяхна жертва. Чрез насилие, манипулиране, промиване на мозъците, пропаганда, намиране на враг — външен или вътрешен, обществото в недемократичната държава е принуждавано да слее и идентифицира сигурността си със сигурността на режима или поне да заживее с мисълта, че те са с един и същ приоритет. По този начин държавата може да „изяде” сигурността на своето общество.

Историята ни доказва, че избраната по демократичен начин власт невинаги се оказва задължително и автоматично демократична. Сигурността в демократичното общество при прочее равни условия излиза по-евтино в сравнение със сигурността в недемократичното общество — авторитарно или тоталитарно. Следователно за едно и също ниво на сигурност, в недемократичните общества се отделят повече средства отколкото в демократичните; а при едни и същи заделени средства, нивото на сигурност в демократичните общества е по-високо, отколкото нивото на сигурност в недемократичните.

Можем условно да покажем гореказаното по следния начин.

Разходите, които демократичното общество отделя за сигурност, по принцип включват:

• 
  същинските разходи за издръжката на хората и институциите от системата за национална сигурност;
  
• 
  разходите, свързани със средата за сигурност (ситуацията) в региона, т.е. те отчитат регионалните особености — ако регионът е спокоен, тези разходи са по-малки, ако той е неспокоен, тогава те са значителни;
  
• 
  разходите, които трябва да бъдат заделени за целите на трансформацията на системата за национална сигурност във връзка с новите предизвикателства (напр. борбата с тероризма, войните от следващото поколение, революцията във военното дело и т.н.);
  
• 
  разходите, свързани от членството в система за колективна сигурност (винаги в една система за колективна сигурност едни държави са повече производители на сигурност, т.е. контрибутори и тях тези разходи са по-големи, а други държави са повече потребители на сигурност, т.е. консуматори и за тях тези разходи са нищожни, често дори и отрицателни).
  

Недемократичното общество обаче има още едно „перо” разходи за сигурност, които не са присъщи на демократичното общество — средствата, които недемократичният режим заделя за укрепване на собствената си (персонална и управленска) сигурност, например преторианска гвардия, политическа полиция, тайни служби и други органи с репресивни функции. Това именно показва смисъла на твърдението, че разходите за сигурност на недемократичното общество надвишават тези на демократичното и по този начин сигурността при недемократичното общество излиза „по-скъпо” на обществото и на народа, отколкото при демократичното.

Ето защо може да се каже, че ако в едно общество, което претендира, че е демократично, „перото” разходи за сигурността на управляващия елит „натежи” значително в бюджета за сигурност, то това е несъмнен знак, критерий или тенденция, че нещо недобро започва да се случва с политическия режим, че той като че ли е започнал да придобива характеристики на недемократичен и дори на аморален режим, защото използва парите на гражданите данъкоплатци, за да укрепва властта си над тях или да се отделя с непристъпни охрани или зидове от тези, които го избират по демократичните процедури.

Всяко демократично общество, например, трябва да е бдително, за да не допусне да бъде използвана борбата с тероризма като претекст от самовъзпроизвеждащите се политически елити да укрепват своята власт над собствените си народи чрез създаване на мощни полицейски и специални служби. Има реална опасност, увлечени в противодействието на тероризма (когато обществото и отделните граждани са готови правата им да бъдат ограничени в името на повече сигурност), да се окаже някой ден, че всъщност под лозунга за борба с тероризма, елитът е създал мощни силови структури, способни да му служат за защита срещу всички, които не са съгласни с прекомерната му власт.

Демокрацията е една твърде сложна форма на управление от гледна точка на постигане на условия за оптимална сигурност за обществото. Тя е разделение на властите, дебат, дискусия, баланс на лични, групови, партийни, корпоративни и национални интереси. Демокрацията, несъмнено, не е оптималният механизъм за действие в кризисни ситуации, когато са нужни категорични и бързи мерки за укрепване на сигурността, за създаване на стабилност, сигурност, порядък и спокойствие.

При демокрацията нерядко влизат в противоречие и се сблъскват компетентността и изборността, либерализмът и ясната потребност от ред, общите цели и личният егоизъм, интересите на управляващото мнозинство (носител на статиката, защото е получило властта от съотношението на силите и нагласите към изборния ден, но скоро това съотношение може да се промени и най-често непредсказуемо се променя) и интересите на обществото (носител на динамиката, на постоянната промяна).

Вече споменах, че сигурността не само предопределя нагласите, стремленията и целите на хората, но става тяхна функция. В сила е обаче и другото твърдение, че сигурността е не само резултат от състоянието на обществото и негова функция, а тя самата поражда редица процеси в обществото. Тук причината и следствието периодично си сменят местата, влияят си взаимно и различно: както позитивно, като причината „успокоява” следствието, а следствието „гаси” причината; така и негативно, като следствието „възбужда” причината, а причината „разпалва” следствието. Това са прояви на нелинейност и сложни дисипативни структури.

Демокрацията в теоретичен план най-добре знае интересите на обществото (защото държи ръка на неговия пулс) и затова, но пак теоретично, най-добре може да планира средствата за сигурност.

При тежки социални проблеми и лошо развитие на икономиката, обществото лесно става готово да размени повече демокрация за повече сигурност. Тогава първото, което то е готово да пожертва, е демокрацията. Но макар демокрацията да не е панацея, тя самата, нейното укрепване и консолидация, са ключови средства за защита и гарантиране на сигурността.

Демокрацията е спасително лекарство — проблемите на сигурността могат да се лекуват само с повече демокрация, обаче не формална, а истинска демокрация (граждански и парламентарен контрол, прозрачност и отчетност, реално свободна преса, независима съдебна власт, неподкупни и будни структури на гражданското общество). Но като всяко лекарство, и при това дозата е много важна, за да не се превърне изведнъж в отрова. Тук най-сериозен се оказва въпросът колко сигурност е необходима на обществото, за да се съхрани то като демократично и колко демокрация му е достатъчна, за да не се разпадне неговата сигурност.

Нерядко махалото се люшва от едната крайност в другата — абсолютизирането на сигурността може да се замени с абсолютизиране на демокрацията.

За общества, свикнали със сигурността като извечна, полагаща им се привилегия, демокрацията става главна и единствена ценност и те подчиняват на нея всички останали ценности и измерители на нормалното и свободно функциониране на обществото. Но демокрацията, особено ако тя е превръщана в сбор от формални процедури, е в състояние силно да затрудни гарантирането на сигурността. Чрез демокрацията, свободата би могла да се изроди в свободия, която позволява да бъдат снети всякакви обществени, корпоративни и лични задръжки.

Тогава идва време за реабилитация на сигурността. Неоправдано подценена, тя неизменно става коректив срещу абсолютизирането на демокрацията. И така й отмъщава за отнетия си статут. Демокрацията и сигурността са само относителни, а не абсолютни блага. Абсолютно благо е това, в името на което обществото е съгласно да пожертва всичко останало. Не бива да се внушава чувството на вина у тези, които искат малко повече сигурност вместо прекомерна демокрация. Не бива да се смята също така, че обществата имат еднаква потребност от демокрация и еднаква поносимост към несигурността. Това са величини, променящи се от една среда на сигурност към друга, от едно общество към друго, от едно състояние на обществото към друго.

Сигурността и Демокрацията са ту сиамски близнаци (отделянето на които е рисковано, но понякога се налага единият да се принесе в жертва на другия), ту коренни противоположности, ту скачени съдове. Те си взаимодействат или се борят, опитват се да се уязвят или „погълнат” една друга. Техните отношения понякога са симбиоза, понякога — безразличие, понякога — несъвместимост. Те са в конкуренция и сътрудничество, в конфликт и съгласие. Намират се от време на време в състояние на примирие, а преди всичко се стремят да не позволят някоя от тях да бъде абсолютизирана. Тук е мястото на политическото ръководство, на политическото лидерство, да намира баланса помежду им. Защото няма за тях предопределено съотношение, не съществува отнапред зададена константа, като при скоростта на светлината или при гравитацията, а всичко зависи от конкретното състояние, от традициите, манталитета, историческата памет. В определени ситуации тази сложната динамична и нелинейна зависимост между Сигурността и Демокрацията може да няма решение, а понякога може да има и няколко решения, които я привличат като атрактори. И много важно е кое от тях ще бъде предпочетено от обществото или наложено му отвън или отгоре.

Нека го кажа отново — ефективното управление на една държава е постоянно търсене на баланс между Сигурността и Демокрацията, непрекъснати усилия за регулиране или дори разрешаване на техния конфликт, на този толкова точно наречен от Зигмунт Бауман епичен конфликт между сигурността и свободата⁵⁰²! Щом като няма единна формула, за намиране на този (крехък) баланс, то всичко зависи от спецификите на обществото и от конкретното негово политическо и икономическо, морално и психологическо състояние. В определени ситуации (на криза, на напрежение) обществото има повече потребност от сигурност. При други ситуации обаче (на стабилност, спокойствие), то акцентира върху необходимостта от демокрация.

Махалото ще се люлее в двете посоки и няма да намери пълен покой — така, както ние, човешките същества, няма да намерим едновременно и абсолютна демокрация, и абсолютна сигурност. Защото, както казахме, те винаги са били, са и ще бъдат само относителни блага, в което може би е не само нашата сложна и противоречива орис, но и нашата изпълнена с предивикателства, но толкова истинска индивидуална и общностна съдба.