Сигурността: същност, смисъл и съдържание

— „Хвърляй войниците си в бой на такова място, от което няма изход, тогава те ще умрат, но няма да избягат. Ако те са готови да отидат на смърт, как може да не постигнеш победа? И войниците, и останалите хора в подобно положение напрягат всичките си сили. Когато войниците се подлагат на смъртна опасност, те не се страхуват от нищо; когато нямат изход, те проявяват твърдост; когато навлизат дълбоко в земите на неприятеля нищо не може да ги удържи; когато нямат никаква друга възможност, те се сражават”³⁴⁹.

Последният съвет на Сун Дзъ е златно правило, съблюдавано от големите пълководци. Силата на армията се е утроявала, когато тя е била изправяна до стената, без брод за отстъпление зад гърба й. Често съзнателно е избирана за решаващото сражение позиция, при която зад гърба на собствената войска се е намирала дълбока и буйна река; или са изгаряни мостовете, по които би побягнала първа глождещата мисъл за личното спасение. Преди последния, неравен бой с армията на претора Марк Лициний Крас^CXLIX, храбрият тракиец Спартак^CL убива коня си, „неразделен със своите хора и в щастието, и в нещастието, той им показва с тази си постъпка, че днес ще се бият на живот и смърт”³⁵⁰. В безпримерната защита на теснината при Термопилския проход, бранейки достъпа до Отечеството, спартанският цар Леонид I^CLI през 480 г. пр.Хр. и неговите 300 лични гвардейци погиват до един, но не отстъпват пред несметните пълчища на Персия, водени от цар Ксеркс I^CLII.

Този нравствен закон е следван и когато, оказали се последна преграда по пътя на фашистките орди към столицата, шепата бойци (28 на брой), под командването на генерал-майор Иван Панфилов (1892—1941), се бият смело и безтрепетно, като техният командир заявява, според преданието: „Русия е велика, а няма накъде да се отстъпва — зад нас е Москва”. И накрая, Владимир Путин^CLIII обича да разказва един случай от своето детство³⁵¹. Гонел плъх; плъхът бягал панически из мазето, докато не се оказал сгащен в ъгъла. Тогава уплашената животинка се обърнала лице в лице с момчето, очите й се налели с кръв, тя сякаш се уедрила, наострила нокти и скочила безстрашно да издере очите му. Когато смъртта е единственият път за отстъпление, сражаващият става друг, той е готов на невъзможни, необясними подвизи. Тази поука изглежда забравена от радващия се на своето господство и високия жизнен стандарт Запад. А дали пък в случая с радикалния ислямизъм няма да се окаже най-точен примерът от детството на Путин…

В последната, 13-а глава на трактата си, Сун Дзъ дава може би най-старата, но звучаща доста приемливо и днес класификация на шпионите:

— „Затова се използват шпиони, които биват пет вида: има местни шпиони, има вътрешни шпиони, има обратни шпиони, има шпиони на смъртта и има шпиони на живота. Всичките пет вида работят и пътищата им не трябва да се знаят. Това се нарича непостижима тайна. Те са съкровище за държавния глава. Местните шпиони се вербуват сред местното население на противника и се използват; вътрешните шпиони се вербуват сред чиновниците на противника и се използват; обратните шпиони се вербуват сред шпионите на противника и се използват. Когато пускам в ход нещо измамно, съобщавам го на определени свои шпиони, а те го съобщават на противника. Такива шпиони са шпиони на смъртта. Шпиони на живота са онези, които се връщат обратно с донесение”³⁵².

Горепосочената класификация се нуждае от известно пояснение. Местните шпиони са доносници информатори, завербувани сред местното население. Вътрешните шпиони са завербувани сред администрацията на противника агенти. Обратните шпиони са агенти на противника, проникнали отвън в държавата, но „осветени” и презавербувани (предимно с подкуп, специални грижи и внимание или със заплахи) да работят вече в полза на страната, която първоначално са дошли да шпионират, като е възможно те дори да не знаят, че са прехванати и техните действия внимателно да се манипулират с невярна, подвеждаща информация. Шпионите на смъртта са собствени шпиони, изпратени в чуждата държава със задачи, чието изпълнение неминуемо ще доведе до смъртта им, т.е. това са диверсанти, които предават погрешни сведения, заблуждават, подтикват врага към действия в негова вреда, а когато лъжата им се разкрие, заплащат с живота си. Шпионите на живота са класически разузнавачи — собствени агенти, които са изпратени в чуждата държава да събират изключително важни сведения и поради тази причина на всяка цена трябва да се върнат живи³⁵³.

Сун Дзъ споделя за шпионите и шпионажа следните поучителни, звучащи изключително съвременно и сега разсъждения:

— “Затова за армията няма нищо по-близко от шпионите; няма по-големи награди от тези за шпионите; няма по-тайни дела от шпионските. Ако не притежаваш съвършени познания, няма да можеш да използваш шпиони; ако не притежаваш хуманност и справедливост, няма да можеш да използваш шпиони; ако не притежаваш тънък усет и проницателност, не ще можеш да получиш действителен резултат от шпионите. Тънък усет! Тънък усет! Няма такова нещо, което да не може да бъде използвано като “шпионин”! Използването на шпиони е най-същественото нещо по време на война. Това е опората, на която разчита армията в своите действия”³⁵⁴.

Четейки наставленията на Сун Дзъ, човек неволно прави извода, че към тях трудно може да добави нещо съществено, защото там е казано всичко, което човечеството (би трябвало да) е научило при безкрайните си, близо 15 000 войни — от най-дълбока древност и до ден днешен, в неизменния неуморим ритъм: „война—подготовка за война—война”. Човешката история всъщност е трагична поредица от вражди и битки между народите. Разлистим ли пожълтелите й страници, разровим ли дълбоките пластове на времето, раздиплим ли паметта на народите, ще видим една и съща картина — милиони хора, прикрити с кожи, ризници, доспехи и щитове, стискат камъни, тояги, ножове, секири, боздугани, мечове, ятагани, алебарди, саби, пики, копия; опъват прашки, тетиви на лъкове и арбалети; натискат спусъци на мускети, аркебузи, пистолети, автомати и бутони на ракетни установки. Хилядолетия наред Земята е бойно поле, на което по-силният отнема на по-слабия територии, суровини, блага и права, налага му своята култура, религия или идеология.

За съжаление изследователи и политици цитират Сун Дзъ само когато искат да покажат интелект или да украсят своите анализи с нещо екзотично, исторично, източно. Винаги когато се изкушим да гледаме на една война в традиционния черно-бял цвят на злото и доброто, и преди да се разделят държавите по ленинската формула „Който не е с нас е против нас”, е добре да разлистваме краткото по обем, но толкова богато по съдържание съчинение на Сун Дзъ „Трактат за военното изкуство”. Тогава ще намерим и следната мисъл, подходяща за завършек на този разказ за великия китайски стратег: „Ако го познаваш [противника] и познаваш и себе си, дори и да се сражаваш сто пъти, за теб няма да има опасност; ако познаваш себе си, а не познаваш него, един път ще победиш, а друг път ще бъдеш победен; ако не познаваш нито него, нито себе си, всеки път, когато се сражаваш, ще бъдеш побеждаван”³⁵⁵.

Както посочих по-горе, знанията за Сун Дзъ могат да се черпят от знаменитото съчинение „Шъ дзи” („Исторически записки”, „Записки на историка”) на Съма Цян (145 или ок. 135—ок. 90 или 86 г. пр.Хр.). Съма Цян е сравняван не толкова с „бащата на историята” Херодот, колкото с „бащата на реализма” Тукидид заради обективността, уважението към доказателствата и влиянието върху идните поколения историци³⁵⁶ заради схващането на същностните, дълбоки процеси в историята. Сравняват го също с Полибий (около 201—около 120 г. пр.Хр.)³⁵⁷. „Шъ дзи” са поставени редом с епоси като древногръцките Oмирови „Илиада” и „Одисея”, и древноиндийските „Махабхарта” и „Рамаяна”³⁵⁸ и не е лесно да се прецени кой печели повече от тези изящни аналогии.

Съма Цян е гениален историк, литератор, мислител от периода Хан^CLIV. Той е син на Съма Тан (ок. 165—110), главният историограф и астролог при двора на У Ди^CLV. През 108 г. пр. Хр., малко след смъртта на баща си, Съма Цян заема неговия пост и получава достъп до императорските архиви³⁵⁹. Той става жертва на силния си характер и на опасната за ония времена (само за тях ли?) склонност към независимо мислене и явни опозиционни настроения, продиктувани от неговия даоистки^CLVI мироглед³⁶⁰. През 99 (98) г. пр.Хр. той се застъпва за военачалника Ли Лин, който претърпял поражение от хуните и се предал в плен. С това предизвиква гнева на императора и е наказан със скопяване и хвърляне в затвора³⁶¹. Потресен и поруган, Съма Цян се питал дали да се самоубие или не, но избрал живота, за да завърши започнатия исторически труд. Мотивите за вземане на това нелеко решение, той изповядва в писмо до свой приятел: „Човек има само една смърт. Тази смърт може да е тежка като планината Тай или лека като гъше перо. Всичко зависи от това, как човек ще я използва. Причината, заради която аз продължих да живея в тази мърсотия е, че крия в сърцето си нещо, което не съм успял да изразя напълно”³⁶². Винаги е имало хора, съзнателно избрали да продължат да влачат теглото на тежкото съществуване, защото чувстват в душите си мисли и пориви, които само те могат да извадят на бял свят, само те могат да облекат с думи, та да оставят знак след себе си — че са били, че е имало смисъл да се родят, да страдат, да газят прашния друм на живота.

След като е освободен от затвора, Съма Цян заема поста главен секретар на държавната канцелария и с къртовски труд завършва делото на своя живот „Шъ дзи” през 92 (91) г. пр.Хр. „Записките на историка” са каноническо произведение за китайската историография³⁶³, доста необичайно за такава ранна епоха и обхващащо огромен период от историята на страната — две и половина хиляди години — от древни времена и до края на ІІ век пр.Хр. „Шъ дзи” наистина е уникална енциклопедия на войната и мира, т.е. на живота на древен Китай³⁶⁴. СливанеСъма Цян пише, че при създаването на „Шъ дзи” го е ръководило „желанието да изследва всичкото това, което е сред небето и земята, да проникне в същността на промените, имали място както сега, така и в дните на древността далечна”³⁶⁵. Той първи в Китай твори литературен портрет, определена композиция и ярки похвати на прозаическото повествование, които оттогава са съкровищница за сюжети и идеи на редица писатели, драматурзи и поети. Например едно от разказаните от Съма Цян исторически събития е послужило за основа на китайската драма „Сиракът от рода Чжао”, а много по-късно и за произведението на Волтер^CLVII „Сиракът от Китай”³⁶⁶.

Малката по обем, но велика по съдържание, книга на Макиавели „Владетелят” е своеобразен наръчник за държавници, издържан изцяло в духа на присъщите дори на нашето съвремие виждания и постулати на политическия реализъм.

Във „Владетелят” Макиавели пише: „Мъдрият владетел не е длъжен да бъде верен на дадената дума, ако с това уврежда на себе си, и ако причините, които са го подбудили да я даде, не съществуват вече [...]. На един владетел никога не липсват законни причини, за да прикрие нарушеното обещание. За това могат да се приведат безкрайни примери и да се покаже колко мирни договори, колко обещания за съюз са били погазени и превърнати в празни думи поради вероломството на владетелите [...]. Хората са толкова глупави и дотолкова са погълнати от текущите нужди, че който иска да мами, всякога ще намери някой, който ще се остави да бъде измамен [...]. Владетелят, и особено новият владетел не може да съблюдава всичките добродетели, които носят на хората добра слава, понеже често пъти, за да запази държавата, той е принуден да действува против верността, против любовта към ближния, против човечността и религията. Но той трябва да бъде винаги готов да се нагажда към онази страна, към която духа вятърът на щастието и към която му повеляват промените на съдбата, и както казах по-горе, да не се отклонява от доброто, когато това е възможно, но да умее да прибягва и към злото, когато е необходимо [...]. Нека владетелят се грижи да побеждава и да пази държавата — средствата му всякога ще бъдат считани за достойни и от всекиго ще бъдат похвалени. Защото масата се ръководи от онова, което вижда, и от успеха на делата; а светът не е нищо друго освен тълпа и за отделните личности няма място, когато зад тълпата стои държавата”³⁶⁷.

Сред средновековните мислители, творили в духа на политическия реализъм, задължително трябва да спомена и Томас Хобс (Thomas Hobbes, 1588—1679). Неговите възгледи за същината на политиката като борба за сигурност във враждебно обкръжение са наречени от Владимир Кулагин „библия за „реалистите”. Томас Хобс описва естественото състояние, при което хората живеят при анархия, без обща власт над тях, която да ги респектира, т.е. без висш арбитър, който да въвежда ред и закони. Това състояние е „война на всички против всички” („bellum omnium contra omnes”), при него „има постоянен страх и опасност от насилствена смърт и животът на човека е самотен, беден, неприятен, животински и кратък. Ето защо „чрез създаването на държавата хората целят да се избавят от това окаяно състояние на война”³⁶⁸.

Според Ханс Моргентау стремежът към господство е универсален във времето и пространството³⁶⁹; „всяка политика, вътрешна и международна, разкрива три основни модела, а именно, че всички политически явления може да бъдат сведени до един от три основни типа, т.е. политическият план за действие се стреми или да запази силата, или да увеличи силата, или да демонстрира сила”³⁷⁰; „международната политика, като всяка друга политика е борба за власт — каквито и да са нейните крайни цели, властта е непосредствената й цел” ³⁷¹; „целите на международната политика трябва да се определят в термините на националния интерес и да се поддържат със съответстващата сила”³⁷², а моралът трябва да бъде изключен от международната политика, като „понятието интерес, дефинирано посредством сила [...]. ни избавя както от моралния излишък, така и от политическата глупост”³⁷³; политическият реалист мисли в термините на интереса, дефиниран като сила така, както икономистът мисли в термините на интереса, дефиниран като благосъстояние, законодателят — за съответствието на действията със законните норми, моралистът — за съответствието на действията с моралните принципи. Икономистът задава въпроса: „Как политиката се отразява на благосъстоянието на обществото?”, законодателят — „Дали политиката е в съгласие с върховенството на закона”, моралистът — „Дали политиката е в съгласие с моралните принципи”, но политическият реалист пита: „Как тази политика се отразява на силата на нацията?”³⁷⁴.

Моргентау смята, че: „Индивидът може да каже за свое оправдание: „Fiat justitia, pereat mundis” („Нека да се въздаде правосъдие, дори светът да загине”), но държавата няма право да каже така от името на онези, които са под нейните грижи [...] Държавата няма право да позволи нейното морално неодобрение на посегателството върху свободата да стои на пътя на успешното политическо действие, самото то вдъхновено от моралния принцип за национално оцеляване”³⁷⁵.

Франсис Фукуяма (Francis Fukuyama) пише, че в най-крайната си форма „реализмът разглежда националните държави като билярдни топки, чието вътрешно съдържание, скрито под непроницаема черупка, не се взема предвид при прогнозиране на поведението им. Науката за международните отношения не се стреми към познание на вътрешното съдържание. Достатъчно е да бъдат разбрани законите на механиката, управляващи тяхното взаимодействие: как отскачането на топката от единия ръб на билярдната маса ще я изпрати чрез рикошет до противоположния ъгъл; или пък как енергията на една топка се разпределя върху две други, които тя удря едновременно”³⁷⁶.

Въз основа на разсъжденията на Френсис Фукуяма могат да се формулират три принципа („емпирични правила”) на политическия реализъм³⁷⁷.

Първият принцип е свързан с ключовото понятие на тази научна школа — „баланс на силите”: „Крайното решение на проблема за международната несигурност може да бъде намерено чрез поддържане на баланс на силите срещу потенциалните врагове”³⁷⁸.

Това означава, че силната държава, може печели от силата си в международните отношения, ако не позволява на другите държави да се обединяват срещу нея, за да компенсират нейната сила („разделяй и владей”), а слабата държава може да се надява да получи повече, отколкото й предписва слабостта й, ако намери други слаби държави, с които да се обедини, за да компенсира силата на силната държава.

Вторият принцип е свързан с отношението към партньорите: „Приятелите трябва да бъдат избирани преди всичко на базата на тяхната сила и способностите им да спомогнат за защитаването на интересите й и едва след това на базата на идеологията или на вътрешния характер на режима”³⁷⁹.

Това означава, че водещ аргумент в избора на партньор в международните отношения е доколко чрез него могат да бъдат защитени интересите на държавата, а не доколко неговите ценности са съвместими с нейните. Например, сред регионалните сили (т.е. държавите, чиято роля в дадения регион е изключително важна, дори определяща, но извън региона тяхното влияние е много по-слабо, независимо какви са амбициите им и дали са използвани от великите сили за намиране на баланс на силите в глобален мащаб) САЩ имат свой списък от „пивотни държави” — такива, които са техни близки партньори и са на острието на американските стратегически интереси в региона (Южна Корея, Пакистан, Израел, Египет, Саудитска Арабия, Турция и т.н.). За такива държави по отношение на функционирането на демокрацията, съблюдаването на човешките права, спазването на законността важи правилото „колкото, толкова”.

Третият принцип е свързан с отношението към опонентите: „Преценявайки потенциалните врагове, трябва да се ориентираме на тяхната национална мощ, а не на изповядваните от тях външнополитически цели”³⁸⁰.

Това е така, защото целите на държавата могат да се променят, а военният й потенциал остава. Например през пролетта на 1994 г. аз и колегата Димитър Йончев (като ръководство на парламентарната комисия за национална сигурност в ХХХVІ Обикновено народно събрание (1991—1994) бяхме във Великобритания по покана на правителството на Нейно величество. И при една от срещите в Министерството на външните работи (Foreign Office) високопоставен негов служител възрази на нашата теза, че за подобряването на отношенията между България и Турция са необходими мерки на добра воля и за укрепване на доверието и от двете страни, а не само, както до този момент, предприемането на такива единствено от страна на България. Защото, казвахме ние, в Източна Тракия при всичкия стремеж на България за добросъседски отношения, остава турска армия с численост 1 000 000 (1 милион!). Вярно е, че лидерите на Турция тогава провеждат политика на сближаване с Европейския съюз, но какво ще стане, ако ислямистите в Турция дойдат на власт и извършат коренна промяна на приоритетите на външната политика? Промяна в политиката може да настъпи лесно, а едномилионната армия си остава в Източна Тракия!? Високопоставеният британски чиновник заяви категорично, че в държава — членка на НАТО, ислямисти не могат да дойдат на власт. Димитър Йончев се пошегува: „Дайте честна дума, че това няма да стане, за да се върнем в България с тази честна дума като с допълнителна гаранция за националната ни сигурност!”. Още не бе изтекла 1994 г., когато ислямистите на Неджметин Ербакан^CLVIII дойдоха на власт в Турция след спечелване на изборите и формираха правителство заедно с партията на Тансу Чилер^CLIX...

Ще приключа разказа за школата на политическия реализъм с една мисъл на германския философ Освалд Шпенглер (Oswald Spengler, 1880—1936): „Един абстрактен идеал за справедливост витае в главите и писанията на всички люде, чийто дух е благороден и силен и чиято кръв е слаба, във всички религии, във всички философии, но историческият свят на фактите познава само успеха, който прави правото на по-силния право на всички. Той прегазва безпощадно идеалите и винаги когато някой човек или народ се е отказвал от силата на часа, за да бъде справедлив, той си е обезпечавал теоретичната слава в оня втори свят на идеите и истините, но и мига на поражение от някоя друга жива сила, която по-вещо от него се е справяла с действителността”³⁸¹.

Школата на политическия идеализъм в значителна степен е антагонистична, противоположна на школата на политическия реализъм. Според нея на преден план в международните отношения, външната политика и политиката за сигурност и отбрана, стоят правото и морала, заедно с такива понятия като принципи, дълг, спазване на поети ангажименти и на дадена дума, а националните интереси и сигурност се реализират като тяхна производна в колективния (общностния) контекст.

Веднага някой би възразил: „Какви са тези държавници, които ще поставят националните интереси и сигурност на втори план!?”. Проблемът обаче е, че докато за отделния човек идеализмът го характеризира като отвлечена натура, витаеща в измислени пространство и време, откъснат от суровата действителност, то идеализмът при държавите съдържа определен елемент на прагматизъм. Като правило идеалистите си дават сметка, че ако всяка държава преследва само и единствено собствените интереси и сигурност, това е покана за неспирни конфликти и войни. Световната история многократно, хилядократно е доказала истината на тази сякаш неподлежаща на обжалване присъда. Човешката цивилизация позволява най-напред реалистите да се налудуват, а едва след това, човечеството присяда на камък като Мислителя на Роден^CLX, заобиколено от разрушенията и хаоса, породени от реалистичните игри и започва да чертае идеалистични проекти, в основата на които е изключването на войната от международните отношения.

Идеализмът в най-голяма степен се свързва с името на великия германски философ Имануел Кант (Immanuel Kant, 1724—1804) и неговата епохално значима творба „Към вечния мир”³⁸², очертала пътя на човечеството към свят, свободен от разрушителни конфликти, свят на Вечен мир (Ewiger Frieden). Кант смята, че процесът на моралното усъвършенстване на човечеството може да го приближи до вечния мир, то ще развие у човека чувство на космополитически морал, т.е. изразявайки се на съвременен език, ще създаде усещане за морално-политическо единство на световната общност³⁸³. Или както той твърди „Политическите максими [...] трябва да изхождат не от благополучието и щастието на всяка държава, очаквани от тяхното съблюдаване; следователно, не от целта, която си поставя всяка от тези държави (т.е. не от тяхното желание) като висш (емпиричен) принцип на държавната мъдрост, а от чистото понятие за правния дълг (от задължението, принципът на който е даден a priori^CLXI от чистия разум” ³⁸⁴.

Според някои историци, идеята за Вечен мир била за първи път формулирана от Максимилиан дьо Бетюн, херцог дьо Сюли (Maximilien de Béthune, Duke of Sully, 1560—1641) като предложение до крал Анри IV^CLXII, съдържащо план за създаване на „християнска република” — конфедерация от християнските народи на Европа. Този план е изложен в последния том от мемоарите на херцог дьо Сюли (1634).

Идеята е развита от абат Шарл де Сен-Пиер (L'abate Charles de Saint-Pierre, 1658—1743) през 1713 г. в „Проект за установяване на вечен мир в Европа” (Projet pour rendre la paix perpétuelle en Europe), който е представен на Утрехтския конгрес (1713)^CLXIII,385.

В същата насока творят такива личности като Емерик Крюсе (Emeric Cruce, 1590—1648), Уилям Пен (William Penn, 1644—1718), Жан-Жак Русо, Имануел Кант, Джереми Бентъм (Jeremy Bentham, 1748—1832), Уилям Лед (William Ladd, 1778—1841). Теоретиците на „вечния мир” се стремят към някаква форма на наддържавно обединение, което да хармонизира интересите на различните народи, за да се избегнат войните между тях. За това е необходимо всяка държава частично да се откаже от своя суверенитет, защото само така може да се намери пространство за мирно регулиране на конфликтите, в противен случай, ако всеки държи на своя пълен и непроменим суверенитет, не съществува възможност различните интереси и потребности от сигурност да бъдат удовлетворени в приемлива степен. За да се защитава общността от външни нападения и вътрешни конфликти, всяка от държавите трябва да делегира на наддържавното образувание въоръжените си сили или съществена част от тях³⁸⁶.