Съпоставка на основните възгледи и подходи на двете школи

Реалистите са хобсианци (по Томас Хобс), т.е., както споменах по-горе, те виждат „света като разделен между добро и зло; между приятели и врагове”, свят на Хобс („война на всички против всички”³⁸⁷), в който силата е основен регулатор на йерархии и отношения.

Идеалистите са кантианци (по Имануел Кант) — те обръщат гръб на силата, движат се към общност на закони и правила, към транснационален диалог и сътрудничество, към постисторическия рай на „Вечен мир” и относителен просперитет. Изповядват мирното регулиране на споровете и се позовават на международното право³⁸⁸.

Реалистите смятат, че човешката природа е несъвършена, в нея има много агресия, егоизъм, упование на силата, желание за власт над другите. Това важи, разбира се, и за държавите, което означава, че конфликтите не могат да бъдат елиминирани и винаги са били и ще бъдат неизменен спътник на междучовешките и международните отношения. Ето защо, според реалистите, основната задача на външната политика и политиката за сигурност и отбрана е да хуманизира конфликтите, да ги прави по-малко кръвопролитни и разрушителни, „да намали безсмислените страдания, да смекчи жестокостите, не налагани от военна необходимост, да защити по време на война правата на човека, да обуздае стремежа на воюващите страни с всички възможни средства да сломят неприятелските войски”³⁸⁹. В духа на тезата на френския философ и държавен строител Шарл дьо Монтескьо (Charles de Montesquieu, 1689—1755): „Основното начало на международното право естествено се състои в това, че народите са длъжни да правят по време на мир колкото се може повече добро, а по време на война — колкото се може по-малко зло”.

Идеалистите на свой ред смятат, че наличието на конфликти е следствие преди всичко от незрялостта на човечеството, но с неговото развитие и хуманизиране, постепенно ще става възможно да възникне и да се утвърди универсален морал, в рамките и съгласно принципите на който конфликтите ще се решават по мирен начин. Тази тяхна идея (надежда, илюзия ?) е предадена много добре от германския социолог от еврейски произход Норберт Елиас^CLXIV: „Едва когато междудържавните и вътрешнодържавни напрежения се разрешат и се преодолеят, ние с по-голямо право ще кажем, че сме цивилизовани [...]. Едва когато структурата на междучовешките отношения бъде изградена по този начин, когато сътрудничеството между хората, представляващо основа за съществуването на всеки отделен човек, ще функционира така, че за всички, работещи ръка за ръка във веригата с многобройни брънки на общите задачи, най-малкото е възможно да намерят това равновесие, едва когато хората с по-голямо право ще могат да кажат за себе си, че са цивилизовани. Дотогава в най-добрия случай те се намират в процес на цивилизация. Дотогава те непрекъснато ще трябва да си казват: „Цивилизацията все още не е приключила. Тя едва сега се осъществява”³⁹⁰.

Подходите на реалистите и идеалистите са различни³⁹¹. Според първите трябва да се ограничат последствията от прилагането на силата, а според вторите — да се ограничат възможностите за прилагане на силата.

Изброените по-долу международни документи са примери за нормативното съдържание на Хагското международно хуманитарно право:

• 
  Петербургска декларация за отмяна на употребата на експлозивни и запалителни куршуми (1868);
  
• 
  Женевски протокол за забрана да се прилагат по време на война задушливи, отровни или други подобни газове и бактериологични средства за война (1925 г.).
  
• 
  Договор за забрана на опитите с ядрено оръжие в атмосферата, в космическото пространство и под водата (1963 г.);
  
• 
  Договор за неразпространение на ядреното оръжие (1968 г.);
  
• 
  Конвенция за забраната да се разработват, произвеждат и натрупват запаси от бактериологично (биологическо) и токсично оръжие и за тяхното унищожаване (1972 г.);
  
• 
  Конвенция за забрана или ограничаване употребата на конкретни видове конвенционално оръжие, които могат да нанесат огромни щети или имат масово действие (1980) — Протокол за неоткриваемите шрапнели (Протокол I); Протокол за забрана или ограничаване използването на мини, мини капани и други устройства (Протокол II); Протокол за забрана или ограничаване на използването на запалително оръжие (Протокол III)”³⁹²;
  
• 
  Конвенция за забрана на разработването, производството, натрупването и прилагането на химическо оръжие и неговото унищожение (1993);
  
• 
  Конвенция за забрана на употребата, натрупването на запаси, производството и предаването на противопехотните мини (1997).
  

• 
  Конвенция за подобряване участта на ранените и болните от състава на действащите въоръжени сили (приета през 1864 г., изменена и допълнена през 1906 г., 1929 г. и 1949 г.);
  
• 
  Конвенция за подобряване участта на ранните, болните и претърпелите корабокрушение от състава на военноморските сили (приета през 1899, изменена и допълнена през 1907 и 1949 г.);
  
• 
  Конвенция относно третирането на военнопленниците (приета през 1929, изменена и допълнена през 1949 г.);
  
• 
  Конвенция относно защитата на гражданските лица по време на война (приета през 1949 г.);
  
• 
  Първи допълнителен протокол относно защитата на жертвите на международни въоръжени конфликти;
  
• 
  Втори допълнителен протокол относно защитата на жертвите от въоръжени конфликти с немеждународен характер.
  

Идеалистични проекти са Обществото на народите (Лига на нациите), създадено през 1919 г. след края на Първата световна война (1914—1918) и Организацията на обединените нации, създадена през 1945 г., след края на Втората световна война (1939—1945). Идеалистичен проект е европейската архитектура от организации, в основата на която са Европейските общности, чието начало е положено от бащите — основатели на обединяваща се Европа Жан Моне (Jean Monnet, 1988—1979) и Робер Шуман (Robert Schuman, 1886—1963). Те са си дали сметка, че Европа, в която всяка нация преследва своите интереси, постоянно се оказва въвлечена в опустошителни конфликти и войни, а през ХХ век тя става причинител и огнище на две опустошителни световни войни. Затова трябва да се търси друга философска и практическа рамка, в която различните европейски държави да защитава по най-добър начин своите интереси и потребностите си от сигурност. И те намират магическата формула, чиято основа е идеалистична — създаване на такова обединение, при което всяка държава ще отстъпи част от своите интереси и сигурност, за да защити най-много от тях и в най-голяма степен!

Понякога се шегуват, че европейската архитектура от институции била твърде голяма, че това са не съуправляващи, взаимодействащи си, взаимно обвързани (interlocking), a взаимно блокиращи се (interblocking instututions), че в нея имало едва ли не институции за определяне на дължината на банана и диаметъра на портокала. Но дори и най-скъпият мир е по-евтин и от най-евтината война. Щом възникне проблем, вместо той да бъде решаван на бойното поле, по-добре да се създаде институция (или да се използва вече съществуваща такава), където страните в конфликта да седнат и да преговарят помежду си, да търсят мирно разрешаване на този конфликт. Така се изработва чувство за общност и съпричастност, формира се култура на съвместно търсене на общи и взаимноизгодни, работещи и устойчиви решения.
Други двойки понятия в изучаването на политиката за сигурност

Поставяйки в центъра на анализа сигурността, могат да се дефинират още две двойки понятия, свързани с подходите за нейното изучаване: изолационизъм—интервенционизъм и пацифизъм—милитаризъм.

По-скоро като метафора, а не толкова и не само като конкретна илюстрация на изолационизма е описанието, което Хенри Кисинджър дава в своя must read шедьовър „Дипломацията” (Diplomacy) на едното от двете противоположни отношения на САЩ към външната политика — Америка като фар на демокрацията: „Америка служи най-добре на своите ценности, усъвършенствайки демокрацията у дома си, като по този начин се превръща в пътеводен фар за останалата част на човечеството” ³⁹³.

Отново цитирайки Хенри Кисинджър, ще илюстрирам интервенционизма с втория подход на САЩ към външната политика — Америка като кръстоносец на демокрацията: „ценностите на Америка й налагат задължението да ги разпространява с кръстоносни походи по света”³⁹⁴.

Не бива да се бъркат изолационизъм (политика за сигурност) и затворено общество (характеристика на режима). Едно отворено общество може да води политика на изолационизъм, а едно затворено общество — политика на интервенционизъм. Освен това една и съща държава може да провежда едновременно политика на изолационизъм към един регион на света и политика на интервенционизъм към друг.

Пацифизъм— Милитаризъм

Пацифизмът е политика за сигурност, при която системата абсолютизира мира за сметка на войната. Тя поставя на преден план в регулиране на конфликта стремежа към помирение, защото смята мира, ненасилието, като най-ефективното средство за преодоляване на противоречията и защита на интересите. Основен критерий за нея е не военният потенциал, а декларираните принципи на опонента. Главното е мирното разрешаване на спора, всичко друго — морал, принципи, чест — има по-малко значение, защото няма нищо по-важно от човешкия живот и затова и един убит е твърде висока цена за победата.

Следователно в съгласие с доктрината на пацифизма, войната е напълно неприемлива в морално отношение³⁹⁵. Пацифизмът има най-дълбоки корени сред интелигенцията и духовенството, но не рядко и сред настроени космополитично кръгове със силно присъствие в политическия елит.

Според милитаристите войната променя хората и ги прави такива, каквито преди това не са били и без нея не биха могли да бъдат. Войната прави от мъжете Мъже. Тя превръща масата от индивиди или членове на една или друга социална група в единно общество, обединява хората давайки им обща цел³⁹⁶. Милитаризмът има най-дълбоки корени сред военните и специалистите от военно-промишления комплекс, но не рядко и сред настроени крайно националистически кръгове със силно присъствие в политическия елит.

Не бива да се смята, че една държава, изповядваща пацифизъм, е без армия, както и че една държава, изповядваща милитаризъм, е задължително милитаристична държава.

Милитаристите се различават от реалистите най-вече по това, че за тях конфликтът е целта, докато за реалистите той е средство. Това основно различие между тях прави от една страна милитаристите много по-склонни да влязат във война от реалистите — винаги, когато според милитаристите обществото трябва да се справя с някакви сериозни проблеми или има сериозен опонент (противник, враг), те са готови да прибягнат към войната като универсалното решение на проблемите и най-достоен отговор спрямо опонента. От друга страна, милитаристите винаги говорят за войната от гледна точка на нейните добродетели и служенето й на някаква висша цел — т.е. те я поставят в сферата на етиката, докато реалистите разглеждат войната като инструмент и я поставят в сферата на прагматиката³⁹⁷.

Аналогично може да се каже, че пацифистите се различават от идеалистите най-вече по това, че за тях сътрудничеството е целта, докато за идеалистите то е средство. Това основно различие между тях прави от една страна пацифистите много по-склонни да търсят мирни преговори от идеалистите — винаги, каквито и проблеми да има едно общество, колкото и тежки да са тези проблеми или пък обществото има сериозен опонент (противник, враг), те незабавно са готови да търсят мира, мирните преговори като универсалното решение на проблемите и единствено възможен способ за общуване с опонента. От друга страна, пацифистите винаги говорят за мирното разрешаване на конфликтите от гледна точка на главните принципи на междучовешките и международните отношения и на висшите цели към които трябва да се стреми човешката цивилизация — т.е. те поставят мира и мирните средства за разрешаване на конфликтите в сферата на етиката, докато идеалистите разглеждат мира, мирното разрешаване на конфликтите като инструмент и ги поставят в сферата на прагматиката³⁹⁸.
След изясняването на най-важните концептуални принципи и практически ориентири на двете основни школи в науката за сигурността, мога да продължа своето изследване с разглеждането на допълнителни за сигурността понятия, които разкриват нейната удивителна природа и пряката й връзка с живата материя, със социалните системи и с индивидуалната психика. Макар и допълнителни, тези понятия са изключително тясно свързани със сигурността. Именно та тях е посветена следващата глава.

ПЕТА ГЛАВА

Допълнителни понятия и релации, свързани със сигурността


Затруднението е как да пожертваме от свободата само толкова малко, колкото е необходимо, за стане болката от несигурността поносима — да може да се живее с нея.

Зигмунт Бауман, „Живот във фрагменти”

Със сигурността са свързани или влизат във взаимоотношение с нея редица други много съществени понятия и релации — „Общности за сигурност”, „Отбрана и Сигурност”, „Мир и Сигурност” „Несигурност и Страх”, „Избягване на сигурността”, „Държава и Сигурност”, „Демокрация и Сигурност” Те не само допълват нашите знания за сигурността, но ни помагат да се докоснем до някои други удивителни и не подозирани нейни особености, с които тя се разкрива пред нас още по-удвителна и многостранна.

Този клас от понятия не попада така, както заслужава и както би трябвало да бъде, в центъра на вниманието на българските изследователи, макар че е пряко свързан с насъщни проблеми на нашата външна политика и политика за сигурност. Общностите за сигурност извън всякакво съмнение са неподценимо важни за изучаването на сигурността, особено в нейните регионални и интеграционни измерения³⁹⁹.

Ключовият референтен конструкт „security community” (общност за сигурност) е предложен в началото на 50-те години на ХХ век от Ричард ван Вагенен (Richard van Wagenen, 1912—2003). Той е детайлно анализиран и наложен като базисно понятие в теорията на международните отношения през 1954 г. от Карл Дойч и седем негови колеги от Масачузетския технологичен институт (знаменития Massachusetts Institute of Technology, MIT)^400,401. Според тях успешната интеграция изисква чувство за общност, „we-feeling”, включващо взаимна симпатия, уважение, доверие и лоялност между интегриращите се, най-малкото частична общност в понятията, възприятията и интересите, двупосочна успешна предвидимост на поведението, съвместни действия в съгласие с това поведение. Накратко, изграждането на общността е непрекъснат динамичен процес на споделено внимание, комуникация, разбиране на нуждите и отзивчивост при изработването и вземането на решения⁴⁰².

Карл Дойч и колегите му посочват, че „общност за сигурност е група от хора, които са се интегрирали”. Под „интегриране” се подразбира придобиването на чувство за общност, както и на институции и практики, които са достатъчно силни и широко разпространени, за да осигурят за дълъг период от време надеждни предвиждания за мирна промяна сред техните народи. „Чувство за общност”, поясняват авторите, е убеждението на [част от] индивидите в групата, че те са се споразумели поне по една точка — че техните общи социални проблеми трябва и ще бъдат решавани чрез процеси на „мирна промяна”⁴⁰³. Следователно, в началото понятието „общност за сигурност” е било свързано с разбирането за интегрирана общност (на практика регионално образувание) от държави, които са изключили силата от своите отношения и са се договорили, че ще уреждат споровете помежду си със средства, различни от война⁴⁰⁴.

Карл Дойч разглежда два типа общности за сигурност — амалгамни и плуралистични.

Амалгамните общности за сигурност се изграждат чрез формално сливане на две или повече преди това независими единици в едно и единно, по-голямо политическо цяло, с някакъв тип общо (унитарно или федерално) правителство. Крал Дойч дава пример със САЩ, където определен брой първоначално независими щати са се слели в единен съюз с един висш и ситуиран над всички щати център за вземане на решения⁴⁰⁵. Основната цел за интеграцията на амалгамните общности за сигурност е „не само запазването на мира между интегрираните политически единици, но и придобиването на по-голяма сила изобщо или на специални цели, или на обща ролева идентичност, или на някакво съчетание от тях”^406,407.

С други думи, може да се каже, че в амалгамните общности за сигурност отделните единици, макар и запазвайки някои елементи от собствените системи за сигурност, изграждат съвместна система за сигурност в рамките на общността, като нейните институции за планиране, управление и контрол стоят над всички членуващи държави и поемат изцяло гаранциите за индивидуалната сигурност на всяка една от тях. САЩ действително са пример за такава общност — на своите щати. Донякъде това важеше и за Варшавския договор, макар че доброволността на участието в него може да се оспорва. Доктрината Брежнев^CLXV (доктрината на социалистическия интернационализъм и ограничения суверенитет^CLXVI) не даваше обективни критерии за заплахи за сигурността на отделните държави членки. Би могло да се очаква, че в своята постепенна еволюция Европейският съюз ще еволюира все повече към една амалгамна общност за сигурност.

Плуралистичните общности за сигурност са относително по-постижими и в немалка степен напълно достатъчни, ако основната цел на интеграцията е мирът. Такива общности могат да се изградят и поддържат по-лесно, защото в тях отделните държави съхраняват своята независимост и политическата си автономия, а техните правителства запазват своята юридическа самостоятелност и независимост. Следователно те са предпочитано средство за запазване на мира между съставящите ги единици. Карл Дойч дава пример за плуралистична общност за сигурност с общата територия на САЩ и Канада — две отделни управляеми единици образуват общност за сигурност, без да се сливат в едно цяло⁴⁰⁸.

Както посочва Холгер Мьолдер (Holger Mölder), плуралистичните общности за сигурност се сформират на базата на: споделени либерално-демократични ценности; комплексна взаимозависимост на държавите членки; принципи на демократичния мир; стратегия на партньорство и споразумения за кооперативна сигурност; колективна отбрана и колективни механизми за сигурност в кризисни ситуации. Ето защо те в много голяма степен отговарят на Кантовия модел за мирен съюз, основан върху принципите на демократичния мир⁴⁰⁹.

Карл Дойч смята, че и в двата типа общности за сигурност (амалгамните и плуралистичните) трябва да има известна форма на институционализация — от много хлабава връзка (Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа^CLXVII, през 70—80-те години на ХХ век) до силно развита мрежа от институции (Европейският съюз). Съществена характеристика на общностите за сигурност, както от първия, така и от втория тип е, че изграждащите ги държави не просто няма да използват войната или заплахата за война като средство за разрешаване на техните противоречия, но няма и да се подготвят за война спрямо другите държави членки ⁴¹⁰.

В плуралистичните общности за сигурност отделните единици запазват в много голяма степен самостоятелността на националните системи за сигурност. В същото време те прехвърлят немалка част от функциите по гарантирането на своята сигурност към системата за сигурност на Общността и към нейните институции за планиране, управление и контрол. В тези институции всички държави (поне на теория) участват на равноправни начала и могат да защитават интересите си. Като пример за такава общност може да се посочи НАТО.

Амалгамните общности за сигурност приличат на тъкан, на платно, от което където и каквото парченце да се отреже, от гледна точка на сигурността, то ще бъде едно и също, сравнително хомогенно, съдържащо напълно свойствата на цялото (Тенеси и Джорджия). При плуралистичните общности за сигурност всяко едно отрязано от платното парче, си има своя собствена идентичност в сигурността, а в случай че се скъса връзката с центъра или се наложи, може да мине на функциониране в автономен режим (Турция и Гърция).

Плуралистичните общности са като суровото яйце — макар и в едно цяло, те са с отличими белтък и жълтък. Амалгамните са като разбитото за омлет яйце.

Както бе посочено по-горе, между участниците в общностите за сигурност в една или друга степен се изработва чувството и силата „Ние” (We-power), вместо „Аз и Ти” (Me and You), което лесно би могло да прерасне в „Аз срещу Теб” (Me against You). Изграждането на We-power е базисна задача за държавите от общността, ако по пътя на това изграждане има прекалено много препятствия, свързани с исторически страхове, нагласи, стереотипи, с намеса на външни фактори и сили, това може да компрометира изграждането на общността. За стабилността на общността и перспективите пред нея може да се съди именно по нивото на развитата We-power.

Мнозина автори смятат, че понастоящем повечето общности за сигурност са плуралистични както от теоретична, така и от емпирична гледна точка и е трудно да се предположи, че те биха могли да достигнат степен на интеграция, която да ги трансформира в амалгамни. За тази цел са нужни продължителна еволюция и качествено различен световен ред, с много по-модерна, дори постмодерна институционална архитектура за сигурност, когато в много по-малка степен военната сила ще бъде регулиращ фактор в международните отношения. Нерядко в анализите може да се срещнат и твърдения, че Карл Дойч при своето разделяне на общностите за сигурност на две групи, отделя прекомерно внимание на дихотомии (присъщи на периода на Студената война), като „национално—интернационално”, „вътрешен—външен”, „йерархия—анархия”, и приписва тези характеристики съответно на амалгамността и плуралистичността⁴¹¹.

Може да се обобщи, че най-съществените, „задължителни” черти и свойства на всяка общност за сигурност са:

(1) интегритет;

(2) споделена сигурност;

(3) чувство на сплотеност;

(4) готовност за съвместно отстояване на интересите;

(5) договореност, че всички спорове между участниците в нея ще се решават единствено с мирни средства и преговори;

(6) наличие на механизми, институции и традиции за преодоляване на заплахите, споровете и конфликтите.

Повече от четири десетилетия след знаменитото изследване на Карл Дойч и неговите колеги, в самия край на ХХ век Еманюел Адлер (Emanuel Adler) и Майкъл Барнет (Michael Barnett) изтупват праха от понятието „общност за сигурност”, връщат го на сцената на теорията за международните отношения и го доразвиват. Те се отказват от идеята за амалгамните общности за сигурност. Според тях общност за сигурност е „транснационален регион, състоящ се от суверенни държави, чиито народи запазват надеждни предвиждания за мирна промяна”⁴¹². Те придават особено значение на релационния характер на общността, като загатват за процеса на социално взаимодействие, обучение и изграждане на навици, допринасящ за създаването на адекватни предвиждания (предвиждания, които обикновено са изградени от тълкувания на онова, което се е случило в миналото при подобни ситуации), и на по-висока степен на надеждност.

Еманюел Адлер и Майкъл Барнет смятат, че първото условие, на което са длъжни да отговарят едни държави, за да бъдат част от общност за сигурност, е свързано със споделени идентичности, ценности и значения. Това чувство те наричат „чувство за „we-ness” (то е по-силно от споменатото по-горе „we-filling”). Съвкупността от общи идеи трябва не само да бъде приета от всички, но и да бъде трансформирана в поведение, при това както на международно, така и на вътрешно равнище. Второто условие е, че държавите в общността имат разнообразни и преки взаимоотношения, техните взаимодействия възникват не индиректно и само в специфични и изолирани области, а по-скоро в някаква форма на контакти „лице в лице”. И третото условие е, че общностите демонстрират реципрочност, която изразява определена степен на дългосрочен интерес и по всяка вероятност дори на алтруизъм. Тези условия (характеристики) могат да съществуват на всяко ниво на социална абстракция — от локално до транснационално. Но изискването общностите да бъдат конституирани чрез преки контакти прави много по-трудно изграждането на транснационални, отколкото на локални общности^413,414,415.

Вместо въведените от Карл Дойч амалгамни и плуралистични общности за сигурност Адлер и Барнет разглеждат слабо (хлабаво) свързани и силно (плътно) свързани общности за сигурност. Слабосвързани (loosely-coupled) са тези общности, при които държавите запазват надеждни предвиждания за мирна промяна и нищо повече. Силносвързаните (tightly­-coupled) общности, освен присъщата и системно определяща за слабосвързаните общности черта за запазване на надеждни предвиждания за мирна промяна, имат известна степен на взаимна помощ, от една страна, и обща рамка за управление, от друга страна.

И накрая, Адлер и Барнет говорят за влиянието, което членството в общност за сигурност оказва върху поведението на държавата. Държавите членки търсят легитимация за своите действия от общността, оправдавайки ги с изискванията на общностните норми. Особено в силносвързаните общности за сигурност идентичността на държавата вече се определя от членството й в тази общност, от ценностите и нормите „Ние”, от ресурсите и стратегиите, които „Ние” използваме, за да ги отстоим, от начина, по който „Ние” кара „Нас” да действаме. Атмосферата и културата „Ние” помага да се изясни кои са „Те”, какво „Те” планират да правят и дали „Те” представляват проблем за „Нас”⁴¹⁶.

Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде се опитват да преодолеят известната схематичност и ограниченост на понятието „общност за сигурност”, като се базират на теоретическия и подкрепен с геополитически аргументи извод, че повечето държави провеждат политиката си за сигурност и разполагат своите стратегически ориентири и приоритети по-скоро в рамките на своя регион, отколкото в някакъв по-широк, да не говорим за глобален, контекст. Това е така, защото за тях заплахите към сигурността им се свързват с държавите в непосредствена близост до тях, а не толкова с отдалечените велики сили, т.е. преплитането на проблемите на сигурността в рамките на техния регион е много по-силно, отколкото извън него. Тези регионални особености са резултат от исторически наслагания и недоверия, стереотипи и предубеждения, приятелства и вражди, но и от актуалното разпределение на силите между държавите. Ето защо гореспоменатите учени въвеждат понятието „комплекс за сигурност”, като регионално базиран, локално групиран клъстер от държави, чиито главни схващания и тревоги за сигурността са толкова тясно свързани, че проблемите на националната сигурност на всяка една от тези държави не могат да бъдат логично анализирани и разрешавани отделно от проблемите на останалите държави⁴¹⁷.

Терминът „комплекс за сигурност”, въведен от Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде, много бързо става класически за международните отношения референтен обект, който служи за характеризиране и изследване на регионални подсистеми от държави като обекти на анализ по отношение на сигурността, а също така отчита присъщите на съответния регион особености, подчертаващи неговата известна автономност и уникалност. С въвеждането на този термин вниманието се насочва към често подценяваните и нерядко изпълнени с мнителност, предубеждения и стереотипи проблеми на регионалната сигурност, което се налага, за да не се разтваря всичко само в глобалното „системно равнище” и да се даде възможност за сравнителни изследвания между регионите. Освен това с края на Студената война нарасна взаимообвързаността между държавите и регионите, а на преден план излязоха регионалните и локалните кризи и конфликти на етническа, религиозна и социална основа. За да съществува реално регионалният комплекс за сигурност като подструктура на международната система и за да изпълнява ефективно своето предназначение, е необходимо по отношение на сигурността да съществува определена взаимна зависимост между държавите в комплекса и в същото време да е налице известно безразличие между държавите от комплекса и съседните държави⁴¹⁸.

Класическите (т.е. съставени от държави) комплекси за сигурност се определят в дискурса на силовата политика (т.е. разглеждат преди всичко политическите и военните проблеми на сигурността) и имат следните характеристики:

• 
  състоят се от две или повече държави;
  
• 
  тези държави представляват географски кохерентно^CLXVIII групиране;
  
• 
   отношенията между тези държави са определени от взаимна зависимост в сферата на сигурността, която може да бъде или позитивна, или негативна, но е значително по-силна помежду им, отколкото между тях и държавите извън комплекса;
  
• 
  структурата на взаимната зависимост в сигурността трябва да бъде дълбока и продължителна (т.е. много повече от еднократно взаимодействие), макар и не перманентна⁴¹⁹.
  

Макар че се говори за „регионален комплекс за сигурност”, акцентът в него е не толкова върху региона, колкото върху сигурността, върху чието ниво и надеждност на гарантиране оказват влияние следните фактори:

• 
  вътрешните уязвимости на страните в региона, като оказващи въздействие на неговата стабилност и върху отношенията между държавите;
  
• 
  отношенията между държавите;
  
• 
  взаимодействията на региона със съседните региони;
  
• 
  ролята на великите сили в региона (взаимоотношенията между глобалните и регионалните структури за сигурност) ⁴²¹.
  

(1) Конфликтни формации, при които взаимната зависимост произтича от страха, съперничеството и взаимните възприятия за заплаха.

(2) Режими за сигурност, при които държавите все така се разглеждат една друга като потенциални заплахи, но са сключили помежду си споразумения, гарантиращи тяхната сигурност, за да намалят дилемата за сигурността помежду си.

(3) Плуралистични общности за сигурност, при които, както бе отбелязано по-горе, държавите вече не възнамеряват и не се подготвят да използват сила в отношенията помежду си.

Постигането на по-тясна интеграция между някои от държавите в комплекса за сигурност ще промени съотношението на силите в него и съответно неговата структура. Структурата на комплекса за сигурност може да се промени и при промяна на отношенията между държавите (сближаване или конфронтация), на съотношението на силите (укрепване на едни държави или отслабване на други), или на постигнатите договорености (отказ от спазване на съществуващите и сключване на нови).

В зависимост от това дали в комплекса за сигурност протичат процеси, при които неговата структура се запазва или в нея има тенденции към трансформация, се наблюдават следните четири опции⁴²³:

(1) запазване на статуквото — промените водят към поддържане или слабо увреждане на структурата на комплекса;

(2) вътрешна трансформация — промените на структурата стават в рамките на територията, заемана от комплекса;

(3) външна трансформация — промените в структурата са съпроводени от осезаемо свиване или разширяване на територията, включена в границите на комплекса, т.е. някои държави напускат комплекса за сигурност или в него влизат нови държави;

(4) потискане — една или няколко външни сили влизат директно в регионалния комплекс, за да потиснат неговата местна динамика на сигурността, като тази ситуация е различна от нормалния процес на интервенция на велики сили в работите и отношенията на регионалния комплекс.

До тук се спрях на класическия поглед върху комплекса за сигурност като регионално базиран клъстер от държави. Съвременната теория за комплекса за сигурност разглежда както други актори, различни от държавите (например етноси, фирми, и т.н.), така и други сектори от сигурността, различни от политическия и военния (например икономически, социетален и т.н.)⁴²⁴. Следователно дефиницията за съвременен „комплекс за сигурност” може да се даде, като в дефиницията за класическия „комплекс за сигурност” думата „държава” се замени с думата „елемент” (на комплекса), като се има предвид, че освен държави, комплексът за сигурност се състои и от други елементи).

В такъв случай съвременният „комплекс за сигурност” се определя като „група от елементи, чиито главни схващания и тревоги за сигурността са толкова тясно свързани, че проблемите на националната сигурност на всеки един от тези елементи не могат да бъдат логично анализирани и разрешавани отделно от проблемите на останалите елементи”⁴²⁵. Важно е да се разбира, че взаимната зависимост по отношение на сигурността е значително по-голяма между елементите на комплекса, отколкото между тях и елементите извън него. Важно е също така отново да се осъзнава, че тясната взаимна зависимост между тези елементи по отношение на сигурността води да възникване на отчетлива регионална структура, която се формира от разпределението на силата, така и от отношенията, базирани на приятелството и враждебността.

Между общностите за сигурност и комплексите за сигурност Холгер Мьолдер разглежда като възможни по степен на интегрираност още два модела на сътрудничество в постмодерната среда за сигурност в Европа: споразумения за кооперативна сигурност и споразумения за колективна сигурност⁴²⁶.