Споразуменията за кооперативна сигурност

Както се вижда, за разлика от общностите за сигурност, при споразуменията за кооперативна сигурност споделянето на общи ценности има по-малко значение, поради което принципите, върху които се изграждат тези споразумения са повече сходни с принципите, присъщи на военните съюзи. Както смята Клив Арчър (Clive Archer), при споразуменията за кооперативна сигурност сигурността се поддържа чрез консенсус, а акцентът не е толкова в идентифицирането на възможния агресор, колкото в идентифицирането на проблемите, които могат да доведат държавите до конфликт и след това в опитите тези проблеми да бъдат разрешени колективно⁴²⁷. Холгер Мьолдер привежда, също така и мнението на Михаел Михалка (Michael Michalka), че кооперативната сигурност представлява усилия и дейност на държавите, които не са насочени срещу нито една конкретна страна или група от страни, а имат за цел да намалят вероятността от възможна война или да се минимизират последиците от нея, ако войната избухне ⁴²⁸.

Така че главните характеристики на споразуменията за кооперативна сигурност могат да бъдат обобщени по следния начин:

• 
  тези споразумения са ориентирани към решаване на проблеми, а не към защита от конкретен агресор;
  
• 
  при изграждането на взаимоотношения за кооперативна сигурност общите убеждения са по-важни от общите норми, а общите норми са по-важни от общата идентичност;
  
• 
  споразуменията за кооперативна сигурност възникват около общностите за сигурност.
  

Изучаването на консолидирани и интегрирани сдружения от държави, изградили в една или друга степен (формални или неформални) системи за колективна сигурност (тук става дума за системи за колективна сигурност не по класификацията на Холгер Мьолдер, а като обобщено название на различните типове обединения на държавите), е необходимо не само от гледна точка на теорията на международните отношения, а и от практическа гледна точка — в контекста на българското членство в НАТО и ЕС.

Отбраната и сигурността все повече се отдалечават една от друга по смисъл и съдържание. Отбраната запазва в голяма степен своята същност като категория, обвързана със и подчинена на статиката на състоянието на защитеност, докато сигурността излиза от корсета на безопасността и придобива все повече характеристики, обвързващи я с динамиката на процесите на управление на рисковете. В управлението и защитата на държавата сигурността е преди всичко приоритет на политиците, а отбраната — на военните. Разбира се, самата отбрана вече не е само военен въпрос, тя все повече се превръща в политически проблем. Сър Джеймс Еберле (James Eberle, адмирал, бивш главнокомандващ британския флот, 1979—1982) пише: „Политиката за сигурност преследва политически цели; отбранителната политика — военни цели. Сигурността включва процесите на политически диалог. Отбраната включва структурата и действието на въоръжената сила. Сигурността включва рискове и предизвикателства, които са извън полето на военната компетентност. Отбраната в крайна сметка почива върху способността на въоръжените сили да вземат връх по време на война”⁴³⁰. Отбранителната недостатъчност днес все по-успешно може да се компенсира с мерки за укрепване на сигурността.

Ако по-рано, в резултат на дългото, противоречиво и изпълнено с много конфликти и кризи развитие на държавата военните са били не само основният, а на практика и единственият стожер на сигурността на суверенната политическа единица (полис, национална държава, империя и т.н.), то сега тяхната роля в разрешаването на ключовите, насъщните проблеми на страната се свива, те минават в една или друга степен на заден план. Това наистина е обективна тенденция, но тя е свързана с екзистенциална и институционална драма, понякога достигаща елементите на трагедия, както за военните като индивиди и прослойка, така и за Армията — като базисна опора на системата за национална сигурност. Защото Армията така е замислена, така е създадена, че да бъде в сигурността едновременно и щит, и меч — най-надеждните и спасителните; да бъде жизнено необходима и неизменно готова да отстоява интересите, суверенитета, независимостта и териториалната цялост на своята държава. Армията много трудно може да съществува като само една и на практика — вече не най-важната (от гледна точка на ежедневните задачи, но не толкова от гледна точка на дългосрочните перспективи и предизвикателства) институция в държавата. Затова в повечето демократични държави (особено европейските) Армията е на кръстопът, в обърканост и дезориентация, в липса на ясна представа как да допринася за сигурността. Много силна е нейната вътрешна съпротива срещу това да я използват като инструмент за други цели, като средство за геполитически авантюри и геостратегически заблуди, които понякога са при това доста съмнителни...

С други думи, дълбоката съдържателна, философска дилема – след като отбраната и сигурността все повече се разделят и ако преди сигурността бе подчинена на отбраната, а сега отбраната се подчинява на сигурността, каква трябва да бъде новата роля на стожера на отбраната – поражда не само силна емоционална криза, но и остра концептуална недостатъчност за бъдещето на Армията като производител на сигурност, а не само като консуматор на ресурси. Намирането на решения на тази ключова дилема на отбраната и сигурността е необходимо, защото конюнктурното, все по-краткосрочно мислене на политиците, ориентирано към най-близките избори и най-повърхностните инстинкти на електората, води в редица държави към прикрити под патетичното название „реформи”, непрекъснати редуцирания на Армията, с което тя е непосредствено застрашена да се превърне от единна и добре интегрирана система в сбор от отделни, лошо обвързани и слабо синхронизирани звена, неспособни да осъществяват главните задачи, стоящи пред една Армия.

По-горе посочих, че един проблем, засягащ сигурността (т.е. security problem), става проблем на сигурността, секюритизира се (securitized problem), щом вследствие на него възникват качествени промени и обществото не може да ги преодолее без структурни трансформации.

Проблемите на сигурността са почти винаги екзистенциални, а решенията им са най-често политически. Говорейки за тези проблеми, трябва да отчитаме, че те могат да се управляват сравнително успешно и до определен момент само докато водят до количествени, и много трудно, когато водят до качествени промени. По-долу ще се спра на този въпрос отново, сега ще само ще посоча, че един проблем, засягащ сигурността (т.е. security problem), става проблем на сигурността, секюритизира се (securitized problem), щом вследствие на него възникват качествени промени и обществото не може да ги преодолее без структурни трансформации.

Националната сигурност се основава на един своеобразен закон: колкото в по-голяма криза е една държава, колкото по-нестабилна е тя, толкова повече проблеми стават проблеми на сигурността, т.е. секюритизират се. Не всеки проблем е задължително проблем на сигурността, но той става такъв тогава и от момента, в който не може да бъде овладян без структурни трансформации в системата за национална сигурност, в държавата и обществените отношения. Сериозни проблеми за България вече се превръщат в проблеми на националната сигурност, например изтичането на мозъци, образованието и здравеопазването, демографията и бежанците.

Всъщност, понятието „секюритизация”⁴³¹ е въведено от Оле Уевер през 1995 г., но в малко по-различен контекст. То незабавно става ключово за Копенхагенската конструктивистка школа в сигурността и международните отношения.

Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде разглеждат сигурността като дейност, действие, движеща сила, която кара политиката да излезе извън установените правила на играта и очертава проблемите като специален тип политика или дори над ежедневната политика. Ето защо те описват секюритизацията като по-силна (екстремна) версия на политизацията и я определят като успешен речеви акт, „посредством който в рамките на една политическа общност се изгражда разбирателство между субектите нещо да бъде третирано като екзистенциална заплаха за даден ценен обект и да се даде право за призоваване към неотложни и извънредни мерки за справяне със заплахата”⁴³².

Според Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде всеки един обществен проблем може да се разглежда или в сферата на не-политическото (т.е. държавата не се занимава с него и той не е тема на обществен дебат или политическо решение); или в сферата на политическото (това означава, че проблемът е част от публичната политика и изисква управленско решение и определени ресурси, а в по-редки случаи някаква друга форма на общностно, комунално управление); или се е секюритизирал (т.е. става дума за екзистенциална заплаха, изискваща извънредни мерки и действия, които излизат извън нормалните граници на политическата процедура)⁴³³.

Условията за успех на секюритизиращите действия зависят от:

• 
  вътрешната граматическа форма на речевите актове;
  
• 
  социалните условия, проявяващи се във властовата позиция на секюритизиращия се субект — отношението между говорещия и аудиторията, а чрез това и вероятността аудиторията да приеме съответните твърдения;
  
• 
  особеностите на съответните заплахи, които могат да улесняват или затрудняват секюритизацията⁴³⁴.
  

(1) екзистенциални заплахи;

(2) извънредни мерки;

(3) въздействия върху междуобщностните и междуинституционалните отношения и връзки чрез нарушаване на съществуващите правила⁴³⁵.

Твърде съществен момент тук, на който обръща внимание Васил Проданов, е, че „ако се предприемат действия за повишаване на сигурността на някакъв обект това не означава още, че [той] е заплашен, а че нещо успешно е конструирано като съществен проблем”, т.е. възможно е чрез спекулативни речеви актове, най-вече на държавниците и политиците, да се подменят едни реални проблеми с други, обслужващи тези държавници и политици, да се конструират заплахи и проблеми, които водят до секюритизирането им, оттук — до необходимостта за извънредни или специални мерки (включително свързани с употребата на сила), излизащи извън нормалната политика. Излизането от „нормалната политика” всъщност е провал в нейното провеждане⁴³⁶. След като един проблем е секюритизиран, той много трудно или поне твърде бавно може да бъде десекюритизиран.

В тази връзка особено внимание се отделя на изключителното значение на речевите актове на личностите, които са фактори, ключови за сигурността. В преследването на свои политически цели, те не рядко се изкушават да „играят с огъня”, да превръщат проблема на сигурността в секюритизирал се проблем. В този смисъл се формулират т.нар. „улесняващи условия”, чрез които речевите актове могат да станат успешни и да отразяват реалното положение на проблема и необходимостта от адекватно реагиране по отношение на него: „(а) формата на речевия акт; (б) позицията на този, който го произнася; (в) историческия резонанс на говоренето, свързано с определени заплахи”⁴³⁷.

Васил Проданов предлага шест тезиса на една обща теория на секюритизацията, като „идея за обща теория на социално констpyиpанe на сигурността, характеризираща късната модepност или късния капитализъм”⁴³⁸:

(1) Секюритизацията и десекюритизацията, констpyиpанeто и усилването на различни типове стра­хове и опасности, както и критиките на този процес са ключов социа­лен механизъм на властови отношения във всички общества.

(2) Късният капитализъм създава предпоставки за появата на множество субекти — не само политици, но и медии и пазарни субекти, — заинтересовани от дискypса за сигурността, печелещи властово или материално от този дискypс.

(3) Паралелно с това иновационният характер на икономиките и непрекъснатите промени в условията на глобализация създават предпоставки за появата на нарастващо количество фактори, възприемани като рискови или имащи pисков характер и това формира идеята за рисково общество, в което проблемът за сигурността е фундаментален проблем.

(4) Глобализацията е предпоставка за размиване и трансформация на идентичности и нарастващо усещане за несигурност, за липса на корени и спонтанен стремеж на голямо количество хора към стабилност, към спокойствие, към сигурност, т.е. съз­дават се потребители на дискypса за сигурност в съвременните общества, огромната динамика и промени в социалния статус на индивидите непре­къснато пораждат, размекват, водят до кризи и разпад на различни общно­сти, а това от своя страна е свързано с рязкото засилване на усещанията за несигурност на всяка от тях поотделно.

(5) Конструирането на заплахи се реализира в две относително отделени една от друга версии — несубектна и субектна. Несубектната заплаха предполага рискове, които са отделени от един или друг конкретен субект и възникват като непреднамерен резултат, както е например при рисковото общество на Антъни Гидънс (Anthony Giddens) и Улрих Бек.

(6) Образът на врага се формира в контекста на рефлексивност на социалните ситуации. В този смисъл всеки образ поражда от своя страна реални субекти на противопоставяне и реални врагове⁴³⁹.

На базата на своето, в много отношения вече общоприето, разбиране за секюритизацията и десекюритизацията, Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде дават следното определение за съвременен комплекс за сигурност: „група от елементи, чиито основни процеси на секюритизация, десекюритизация, или на двете, са така взаимно свързани, че проблемите на националната сигурност на всеки един от тези елементи не могат да бъдат логично анализирани и разрешавани отделно от проблемите на останалите елементи”⁴⁴⁰.

За да завърша разсъжденията си над секюритизацията, остава да се спра на още един въпрос от първостепенна важност в тази насока. За целта, а и за улеснение на все още непривикналия с тази тематика читател, нека да обобщя казаното дотук. Секюритизиралият се проблем излиза извън рамките на стандартната политическа процедура за вземане на решения, за осъществяване на нужните мерки и отделяне на необходимите ресурси, т.е. излиза извън рамките на нормалната политика на сигурност (свързана с нормалните ситуации и състояния) и преминава в сферата на извънредната политика на секюритизация (свързана с извънредните ситуации и състояния). В такава екстремна ситуация онзи, който има правомощия и отговорности да действа и овладява положението, вече не е свързан със съществуващите до този момент стандартни правила и процедури.

Разбира се, самият факт за отказване от съществуващите правила и процедури не означава че имаме секюритизирал се проблем. Аналогично, възникващата екзистенциална заплаха не означава задължително, че породеният от нея проблем се е секюритизирал. Всичко зависи в крайна сметка от мащаба, до който е достигнала тази екзистенциална заплаха и от значението й за обществото. Но при всички случаи може да се предположи като естествено, нормално и логично, че възникването на екзистенциална заплаха предпоставя и легитимира предприемането на извънредни действия и нарушаването на стандартните правила и процедури.

По този начин на секюритизиралия се проблем може да бъде даден адекватен отговор само при наличието на три определени условия:

(1) наличие на екзистенциална заплаха;

(2) предприемане на извънредни действия;

(3) нарушаване на съществуващите правила и процедури с цел по-ефективно реагиране и взаимодействие между институциите⁴⁴¹.

В този смисъл се говори за Акт на секюритизация — това е самият акт на нарушаване на общоприетите правила и процедури, който възниква, когато политиката излиза извън рамките на тези установени правила и процедури и се смята за легитимно (институционализирано) те да бъдат нарушавани, независимо или именно защото са задължителни в нормалните ситуации⁴⁴².

Но в такъв случай неизменно възниква въпросът: „А кой има правото да разрешава нарушаването на установените правила и процедури?”, т.е. кой взема решенията в случаи, които не са правно регламентирани, но не може да се мине без тези правила и процедури да бъдат нарушени.

Нека да подчертая още веднъж, защото всъщност става дума за въпроса на въпросите: „Кой взема решението за обявяване на извънредното положение и за действията по време на извънредното положение? Това е въпросът за секюритизиращия мениджър, т.е. за мениджъра на секюритизиралия се проблем.

Германският философ и за жалост нацистки правист, юридически предтеча на „тоталната държава”^CLXIX Карл Шмит (Carl Schmitt, 1888—1985) определя този човек като „пълновластен”⁴⁴³ и го нарича „суверен”. Напълно точни и уместни определения, защото те адекватно характеризират самата същност на подобна личност — на лицето, което прави „изключения, които са разрешени”; което „при извънредно положение суспендира правото”⁴⁴⁴; което „може непосредствено, в цялата пълнота на своята мощ да се застъпи за защита на обществената сигурност и съществуването на държавата”⁴⁴⁵.

Карлшмитовият „пълновластен” човек, „суверен” е понятие, знак, дори метафора за нещо изключително важно и с далеч отиващи последици, защото онзи, който взема решението за обявяване на извънредното положение се натоварва с огромна, едва ли не граничеща с Божествената власт — не само да определя положението като извънредно, но и да определя докога то ще бъде такова, по какви извънредни правила и процедури ще се живее и работи при това положение, докога обществото или общността ще се намира в него, какви ще бъдат наказанията и санкциите за различно от изискуемото и полагащо се поведение и т.н. Така извънредното положение може да се окаже както преход към нормалността (редността), така и узаконяване на ненормалността (извън-редността) като нова нормалност (редност).
Мир и Сигурност

По време на Студената война понятията „мир” и „сигурност” се разглеждаха като практически идентични. Така например, в Устава на ООН съчетанието „мир и сигурност” се употребява 105 пъти⁴⁴⁶. На практика в този исторически документ мирът и сигурността са синоними. Трудно би могло да бъде другояче, след като светът все още е в развалини след най-унищожителната война в своята история.

Днес обаче има ли сигурност, има и мир, но обратното вече не е вярно. Сигурността е много повече от мира. Дори с магическа пръчка да бъдат овладени непрекъснато избухващите конфликти и в един миг да настъпи мир на планетата, все едно — тя още дълго време няма да се радва на сигурност, защото остават активирани проблеми, чиито последствия могат да направят дните на човечеството преброени в буквалния смисъл на думата.

Може би най-важнито качествено различие между „мир” и „сигурност” е свързано с понятието „справедливост”. Ние трябва да говорим не просто за „мир”, т.е. за какъвто и да е „мир”, а за „справедлив мир”. Например, вместо да водим война срещу тероризма, изключително спорно разбирана като Справедлива война СРЕЩУ тероризма, ние трябва да поставим на преден план постигането на Справедлив мир ЗА човечеството.

Не е пресилено да се каже, че справедливостта занимава и най-видните личности, и обикновените хора откакто свят светува. Естествено, разбирането за нея се мени през вековете и е тясно свързано с характера на обществото и с неговите ценности, традиции, култура и религия. Но независимо от конкретното съдържание на това понятие и спецификите в неговото възприемане, стремежът към справедливост винаги е бил и ще бъде една от движещите сили на човешкото развитие. И докато има човешко общество, този стремеж ще ангажира енергията и творческите пориви на най-видните представители на нашата цивилизация.

Сред най-древните и издържалите изпитанията на времето разбирания за справедливостта е това на Аристотел, който я разглежда като въздържане от плеонексия^CLXX, т.е. „от придобиването на някаква изгода за себе си чрез заграбване на нещо, което принадлежи на друг — на собствеността му, възнаграждението му, работното му място и т.н., — или чрез отказване на дължимото на някого — изпълнението на обещание, изплащането на дълг, показването на подходящо отношение и т.н.”⁴⁴⁷.

Справедливостта е една седемте фундаментални добродетели, а именно трите теологически добродетели (вяра, надежда, любов) и четирите кардинални добродетели (благоразумие, справедливост, храброст, умереност). Както пише Алберт Цимерман, анализирайки философското наследство на Св. Тома Аквински, „за да може едно действие да е справедливо, трябва да се разбере и прецени как се отнася то към засегнатия от него”⁴⁴⁸.

В съвременната криза на западната демокрация (за която ще стане дума и по-нататък), водещ и все по-остър проблем е засилващото се усещане на все по-големи прослойки хора, че се ерозират стабилизиращите и компенсаторните механизми, с които демокрацията осъществяваше успешно отстояването на принципа на справедливостта, т.е. нараства чувството у множество хора, че живеят във все по-несправедливо общество. Навярно и поради тази причина множество учени се обръщат към анализ на справедливостта или се връщат към станали вече класически монографии, посветени на нея. Ще посоча две от тези монографии, излезли и на български език: „Теория на справедливостта”⁴⁴⁹ на Джон Ролс (John Rawls, 1921—2002), в която изследването е проведено на базата на икономиката и психологията; и „Сфери на справедливостта”⁴⁵⁰ на Майкъл Уолзър (Michael Walzer), където подходът се основава на историята и антропологията.

В „Теория на справедливостта” Джон Ролс твърди, че „в едно справедливо общество свободите на равнопоставените му граждани се приемат за установени; правата, гарантирани от справедливостта, не са предмет на политическо споразумение или отчитане на обществени интереси”. Той нарича справедливостта „основно достойнство на обществените институции” и определя, че „едно общество е добре уредено, когато е предназначено не само да повишава благосъстоянието на своите членове, но и когато се регулира от обществена концепция за справедливост. С други думи, това е общество, в което (1) всеки приема и знае, че другите приемат съществуването на принципи на справедливостта и (2) основните обществени институции като цяло удовлетворяват и е общоизвестно, че удовлетворяват тези принципи”⁴⁵¹. [курсивът в този абзац мой, Н. Сл.].

А Майкъл Уолзър пише в „Сфери на справедливостта”: „Разпределителната справедливост е обширна идея... Човешкото общество представлява една разпределителна общност... Хората измислят и създават блага, които после разпределят помежду си... Благата и техните смисли – заради техните смисли – са решаващ посредник на социалните отношения; те се появяват най-напред в умовете и едва след това в ръцете на хората; разпределенията се моделират според споделяни концепции относно това какво точно са благата и за какво служат те... Идеята за разпределителната справедливост е свързана колкото с живенето и с действането, толкова и с притежаването, колкото с производството, толкова и с потреблението, колкото с идентичността и с общественото положение, толкова и със земята, капитала и личната собственост”⁴⁵².

Но да се върна към съдържанието на понятието „Мир” в неговата модерна трактовка, за да стане ясна неговата връзка със съвременното разбиране на сигурността. Западът говори за мира като за абсолютна, жизнено важна, водеща ценност. И приписва на мира всички възможни позитивни достойнства. Но наличието на мир не води автоматично до реализирането на всички тези позитивни достойнства. Мирът е относителна, а по-точно — съ-относителна ценност. Мирът не е край на процеса, а негово начало. Мирът е предпоставка, необходимо, но не и достатъчно условие за по-добър, по-сигурен и по-стабилен живот.

Богатият, силният, развитият, успешният се стреми към мира, за да може именно в условията на мира (който често е едно изгодно нему статукво) да реализира своите предимства и да пожъне резултатите от тях. В същото време бедният, слабият, неразвитият, неуспешният не може да се радва на мира, ако този мир запазва, ако „консервира” неговите недостатъци и дефицити и не му носи добруване, сигурност и стабилност.

За Запада, за развития свят, мирът е количествена величина, т.е. колкото се може повече мир, толкова по-добре, но за Изтока, за неразвития свят мирът има стойност главно като качествена величина, която се измерва най-вече със справедливост. Какъвто да е мир, особено мирът, обричащ на бавно или никакво развитие и на отсъстващи или трудно постижими перспективи — за неразвития свят не е ангажираща потребност, защото се разглежда като продължение на старата политика (колониална, експлоатираща, ограбваща, присвояваща, употребяваща, заробваща), но вече с нови средства.