Сим Николов, 1995 г



страница20/40
Дата03.08.2018
Размер1.65 Mb.
1   ...   16   17   18   19   20   21   22   23   ...   40

137


- Какво беше това, Харк? – питаш ти.

Вождът те поглежда с черните си огнени очи.

- Хора много се бият, не разбират помежду.

- Какво им пречи?

- Гордост. Глупава гордост.

- Нестабилна епоха – казваш ти.

- Това много учено, Харк не разбира учени работи.

Харк просто усеща нещата, без да се прави на учен.



Мини на 88.

138


Спирате за почивка. Докато Дорис разлива от термоса по чаша кафе, а шерпите свалят багажа от гърба си, Харк Ихее се отделя от вас, обръща се с лице към върха, затваря очи и започва да шепне нещо съвсем тихо. Скоро той изпада в транс.

- Какво прави? – питаш баща си.

- Говори с Джордж Вашингтон.

След малко Харк Ихее идва при вас.

- Харк говорил с вожд на ваши прадеди. Негови хора чака нас на площада.

- Как ще ги познаем?

- Те носят голям лист. На него пише: Ние чака професор Холинджър.

- Остава една малка формалност – усмихва се твоят баща, – да стигнем до върха.

Ако искаш да попиташ още нещо Харк, продължи на 209.

Ако казаното от него ти стига, отгърни на 188.



139


Повява студен вятър. Само за минута над Чедуана мах се събират облаци, които скриват луната. Вече е невъзможно да следваш баща си, в непрогледния мрак фигурата му се слива с тъмната земя под краката ти.

- Почакай малко, нищо не се вижда – казваш на баща си.

Той те изчаква. Двамата правите малка почивка.

Няколко минути по-късно вятърът разгонва облаците и лунната светлина осветява пътя към върха. Мини на 245.



140


Харк се просва на земята и поглежда към далечните синкави върхове, където се стопи фигурата на баща ти. Може би професор Холинджър е отлетял в далечна епоха и ако е още жив, връщането му оттам ще бъде много трудно или дори невъзможно? Вождът на шерпите дълго се взира в синкавата далечина, очите му са впити в някаква невидима точка, известна само на него. Едва сега забелязваш, че въпреки грубите черти на лицето си, той има необикновено обаяние.

Вятърът намалява, но все още е толкова силен, че може да отнесе и по-голям човек от теб. Мълчанието на Харк става непоносимо. Загубваш търпение и казваш:

- Виждаш ли баща ми?

Харк те поглежда сърдито. Сигурно си му попречил да използва докрай възможностите на сетивата си.

- Не вижда твой баща. Голям връх хвърля хронална сянка.

- В кое време сме сега?

- Война. Голяма война.

- Гражданска война?

- Цяла ваша голяма държава.

Спираш разговора и оставяш Харк да се взира в далечината. Ако той не вижда баща ти, как можете да го намерите и да го върнете в групата?

Ще погледнеш към далечината – мини на 295.

Ще погледнеш към близкия връх – продължи на 69.



141


- Ти вижда този връх? Той Чедуана мах.

Поглеждаш към върха, който ти показва Харк Ихее. Той прилича на другите, само че склоновете му са по-стръмни и синкавият му цвят е по-наситен.

- Колко метра трябва да изкачим?

Вождът на ирката се усмихва едва забележимо.

- Във време няма метри. Трябва изкачи двайсет и пет лета.

Привечер, каталясали от умора, спирате да нощувате в подножието на върха. Ще ти се веднага да се проснеш на земята в колибата си, но Харк Ихее те поглежда строго.

- Първо Кевин се измие и яде, ако иска качи Чедуана мах.

Изяждаш надве-натри вечерята и бързаш да разтвориш хроналната си колиба. Докато забиваш колчетата в сухата земя, хвърляш поглед към останалите членове на експедицията. Алек Стюарт и Дорис вече се пъхат в чувалите под сигурната защита на хроналните колиби. Шерпите не бързат, при тях всичко е отработено до последната дреболия. Имаш чувството, че и гръм да падне в лагера, ще го посрещнат спокойно, сякаш са репетирали стотици пъти това извънредно положение.

- Как си, Кевин?

Това е баща ти.

- Малко съм уморен, но утре ще съм във форма.

Бърт Холинджър те потупва по рамото.

- Хайде да спим, чакат ни интересни неща.

Ще можеш ли да заспиш?

Да – мини на 224, не – продължи на 237.

142


Спасителната акция се проточва прекалено дълго. Духва вятър, на хоризонта се появяват разноцветни облаци – знак за разваляне на времето. Сега всяко бавене, всяко излишно протакане може да струва живота на Дорис. Хващаш края на своето въже и го хвърляш в хроналната пропаст. Въжето бавно се развива и края г му увисва над главата на Дорис. Ако тя го забележи и се завърже с него за допълнително осигуряване, ще я изтеглите веднага от бездната.

От дъното на пропастта се надигат пъстри кълба дим. Имаш чувството, че някой е стъкнал огъня под врящото гърне на времето и сега неговите отровни пари плъзват нагоре, за да задушат най-напред Дорис, а после – и вас. Усещаш на лицето си студен полъх. Някъде долу се заражда силно течение, след няколко минути ще бъде късно да спасите не само нея, но и себе си.

Дорис хваща въжето.

- Дърпай, бързо! – казва Харк Ихее.

Започвате да теглите въжето с най-голяма бързина, но студеният вятър, който се надига от дъното на пропастта, настига Дорис, грабва я, понася я навътре в бездната, после я запраща с чудовищна сила към скалите. Жената надава предсмъртен вик. Чува се глух удар и всичко свършва.

Изваждате тялото на мъртвата Дорис. Бърт Холинджър решава, че не можете да дадете повече жертви и прекратява експедицията във времето.



143


Пред очите ти е средновековен град с неговите тесни улици, покрити с камъни, с каменни къщи, строени като крепости.

Градът е полуразрушен, стените на къщите са зеленясали и влажни, прозорците зеят празни. Отворените врати на къщите са замрежени с паяжини и обрасли с бурени. Тук, види се, отдавна не е стъпвал човешки крак.

Някой те потупва по рамото. Обръщаш се рязко. Зад теб стои скелет, покрит с черно наметало и качулка. В ръцете си стиска коса, чието острие блести ослепително на слънцето. Очите на черепа светят с призрачен пламък, от устата му излиза със свистене студен вятър.

- Ела с нас – казва скелетът.

- Ъ? – едва изричаш ти.

- Ние сме много, а където са много, там е силата.

Този път не можеш да издадеш и звук. Скелетът замахва ловко с косата. Навеждаш се и острието минава с писък над главата ти, после ритваш скелета в пищяла и когато той рухва на земята, скачаш върху гръдния му кош. Чува се хрущене. Избърсваш потта от челото си и се озърташ, може да те дебне нова опасност в този призрачен град.

И наистина, срещу теб идват двайсетина души с коси и черни наметала. Върху главите на непознатите са пуснати качулки. Едно от наметалата се развява от вятъра и виждаш, че това е скелет. Останалите са като него.

- Много сме, млади сме! – крещят скелетите.

Можеш да се скриеш в първата къща – мини па 305, или да продължиш по друга улица – попадаш на 16.

Ако не ти се остава в града, продължи на 225.

1   ...   16   17   18   19   20   21   22   23   ...   40


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница