Сирачето Мери Ленъкс и нейният болнав братовчед Колин живеят в големия мрачен замък на имението Мисълтуейт. Двете деца имат всичко, но са капризни, самотни и нещастни



страница11/16
Дата19.07.2018
Размер2.41 Mb.
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16

— Но това не е всичко — продължи Мери, бледа от вълнение. — Останалото е още по-хубаво. Градината има врата. Аз я намерих. Тя е в стената под бръшляна.

Ако беше здраво и силно момче, Колин сигурно щеше да се провикне: „Ура! Ура! Ура!“, но той беше слаб и истеричен. Само опули очи и се задъха.

— О, Мери! — възкликна той полуразплакан. — Ще я видя ли? Ще вляза ли в нея? Ще доживея ли да вляза вътре? — Той стисна здраво ръката й и я притегли към себе си.

— Разбира се, че ще я видиш! — отсече Мери възмутено. — Разбира се, че ще доживееш да я видиш! Не ставай смешен!

Тя бе тъй лишена от истерични наклонности, държеше се тъй естествено и по детски, че го накара да дойде на себе си, и той започна да се смее. След няколко минути тя отново седеше на табуретката и му разказваше за градината, но вече не както си я представяше, че ще изглежда, а както изглеждаше в действителност. Колин забрави болките и умората си и слушаше в захлас.

— Но тя е точно такава, каквато ти мислеше — каза той най-накрая. — Сякаш наистина я беше виждала. Помниш ли, казах ти това, когато за първи път ми говори за нея.

Мери се поколеба за малко, после смело каза истината:

— Аз я бях виждала, бях влизала в нея — каза тя. — Намерих ключа и влязох още преди няколко седмици. Но не смеех да ти кажа, не смеех, защото толкова се страхувах, че не мога да ти се доверя напълно!

> ГЛАВА 19

> ПРОЛЕТТА ДОЙДЕ
Още на следващата сутрин, разбира се, повикаха доктор Крейвън. Винаги го викаха незабавно в такива случаи и когато пристигнеше, той винаги намираше в леглото едно бледо, треперещо момче, нацупено и толкова истерично, че беше готово при най-малкия повод да се разплаче отново. Всъщност доктор Крейвън се страхуваше от сложността на тези визити и ги ненавиждаше. Този път дойде в Мисълтуейт едва следобед.

— Как е? — доста раздразнено попита той мисис Медлък, щом пристигна. — Някой ден ще получи мозъчен кръвоизлив от тези пристъпи. Момчето е вече почти ненормално от истерия и разглезеност.

— Е, сър — отвърна мисис Медлък, — няма да повярвате на очите си, като го видите. Това грозно и намусено момиченце, което е лошо почти колкото него, просто го е омагьосало. Бога ми, на вид тя не е нищо особено и гласът й едва се чува, но направи нещо, което никой от нас не би посмял да стори. Снощи се нахвърли върху него като котка, тропаше с крак и му заповяда да не крещи, и сигурно го е заплашила, защото той наистина престана. А днес следобед… Е, по-добре сам елате да видите, сър. Не е за вярване.

Картината, която видя доктор Крейвън при влизането си в стаята на своя пациент, беше наистина изумителна. Когато мисис Медлък отвори вратата, отвътре се чу смях и бърборене. Колин седеше по халат на дивана, доста изправен, разглеждаше картинки в една книга за цветя и говореше с грозното момиченце, което в момента едва ли можеше да се нарече грозно, защото лицето му сияеше от радост.

— Виж тези дълги и сини спирали, ще посадим много от тях — съобщаваше в този миг Колин. — Те се казват дел… финиуми.

— Дикън ги нарича ралици и там вече има цели полянки от тях — възкликна Мери.

След което те видяха доктор Крейвън и млъкнаха. Мери притихна, а Колин изглеждаше разярен.

— Съжалявам, че не си бил добре снощи, моето момче — каза малко нервно доктор Крейвън. Той беше доста нервен човек.

— Сега съм по-добре, много по-добре — отговори Колин с тона на раджа. — След ден-два ще изляза навън с количката, ако времето е хубаво. Искам да подишам чист въздух.

Доктор Крейвън седна до него, премери пулса му и го погледна с любопитство.

— Трябва да избереш някой много хубав ден и да внимаваш да не се преумориш — поръча той.

— Няма да се уморя от чистия въздух — отвърна малкият раджа.

Имаше случаи, когато същият този млад господин бе крещял от ярост и бе настоявал, че от чистия въздух ще се разболее и ще умре. Затова нямаше нищо чудно, че докторът бе доста озадачен от думите му.

— Мислех, че не обичаш чист въздух — каза той.

— Не го обичам, когато съм сам — отвърна малкият раджа. — Но братовчедка ми ще дойде с мене.

— И сестрата, естествено — предложи доктор Крейвън.

— Не, сестрата няма да дойде — отговори Колин така величествено, че Мери веднага си спомни как изглеждаше малкият индуски принц, целият обсипан с диаманти, смарагди и перли и как малката му черна ръка, украсена с огромни рубини, с едно махване заповядваше на неговите прислужници да се приближат с поклони и да получат нарежданията му.

— Братовчедка ми знае как да се грижи за мене. Винаги съм по-добре, когато съм с нея. Тя ми помогна снощи. Едно много силно момче, което познавам, ще бута количката.

Доктор Крейвън беше доста разтревожен. Ако това досадно истерично момче имаше късмет да оздравее, той изгубваше всякаква възможност да наследи Мисълтуейт. Но въпреки че беше слаб човек, той не беше безскрупулен и нямаше намерение да позволи на Колин да се изложи на явна опасност.

— Трябва да бъде силно и здраво момче — заяви той. — Аз трябва да зная нещо за него. Кой е той? Как се казва?

— Дикън — намеси се внезапно Мери. Тя мислеше, че всеки, който познава мочурищата, трябва да познава и Дикън. И беше права. Видя, че сериозното лице на доктор Крейвън веднага се отпусна в усмивка на облекчение.

— О, Дикън ли? Ако е Дикън, няма опасност. Тоя Дикън е силен като кончетата от ливадите.

— И е предан — добави Мери. — Той е най-преданото момче в Йоркшир. — Беше се унесла и пак говореше на йоркширски диалект.

— Дикън ли те научи? — разсмя се от сърце доктор Крейвън.

— Уча го, като че ли уча френски — студено отвърна Мери. — Той е като местните диалекти в Индия. Много умни хора се опитват да ги научат. Харесва ми и на Колин също му харесва.

— Е, добре — рече доктор Крейвън, — ако това ви забавлява, няма да ви навреди. Взе ли бромид снощи, Колин?

— Не. Отначало не исках, а после Мери ме успокои. Като ми говореше съвсем тихо за пролетта, която идва в една градина, ме приспа.

— Това звучи наистина успокояващо — съгласи се доктор Крейвън, по-объркан откогато и да било и погледна настрани към Мери, която седеше на табуретката и гледаше мълчаливо килима. — Явно си по-добре, но трябва да помниш…

— Не искам нищо да помня — прекъсна го раджата, който пак се бе появил. — Когато лежа съвсем сам и си спомням, започва да ме боли навсякъде и тогава си мисля за неща, които ме карат да пищя, защото ги мразя. Ако имаше някъде доктор, който да накара човек да забрави, че е болен, вместо да му го напомня, щях да наредя да ми го доведат. — И Колин махна с тъничката си ръка, която наистина трябваше да бъде покрита с пръстени с кралски печати, направени от рубини. — Братовчедка ми ме кара да забравям и затова с нея се чувствувам по-добре.

Никога след „пристъп“ доктор Крейвън не бе стоял толкова малко. Обикновено оставаше дълго и правеше много неща. Този следобед той не даде нито лекарства на Колин, нито нови нареждания и така си спести всякакви неприятни сцени. Когато слезе долу, беше замислен. А при разговора си с мисис Медлък в библиотеката изглеждаше много объркан.

— Е, сър — осмели се да го заговори тя, — това не ви ли се струва невероятно?

— Това, разбира се, е ново състояние на нещата — отговори докторът. — И не може да се отрече, че е по-добро от старото.

— Мисля, че Сюзън Соуърби е права. Отбих се вчера в къщичката й на път за Туейт и си поговорихме. Тя ми каза: „Сара Ан, Мери може да не е добро дете и да не е хубава, но все пак е дете, а децата искат деца.“ Ние бяхме съученички с нея, със Сюзън Соуърби.

— Тя е най-добрата медицинска сестра, която познавам — каза доктор Крейвън. — Когато я заваря при болен, зная, че ще го спася.

Мисис Медлък се усмихна. Тя обичаше Сюзън Соуърби.

— Тя, Сюзън, разбира от всичко — продължи мисис Медлък. — Цяла сутрин си мисля за едно нещо, което тя ми каза вчера. Ето какво беше то: „Веднъж, когато поучавах децата, след като се бяха сбили, казах на всичките: — Когато ходех на училище, по география учехме, че земята има форма на портокал, и още преди да навърша десет години, открих, че този портокал никому не принадлежи. Никой не притежава повече от собственото си парче от него, пък и понякога като че ли няма достатъчно парчета за всички. Но нека никога никой от вас да не мисли, че притежава целия портокал, защото ще разбере, че е сгрешил, и няма да го разбере без силни удари. Децата научават едно от друго, че няма смисъл да се борят за целия портокал. Защото, ако се бориш за целия, няма да получиш дори и горчивите му семки.“

— Тя е проницателна жена — каза доктор Крейвън и си облече палтото.

— Да, бива я да обяснява — добави мисис Медлък доволна. — Понякога съм й казвала: „Сюзън, ако беше малко по-друга жена и не говореше дотолкова на йоркширски диалект, имало е моменти, когато е трябвало да кажа, че си умна.“


* * *
Тази нощ Колин спа, без да се събуди нито веднъж. Когато на сутринта отвори очи, продължи да лежи и се усмихна, без да усети. Усмихна се, защото се почувствува необикновено спокоен. Всъщност беше му приятно, че се е събудил. Той се обърна в леглото и се протегна хубаво. Имаше усещането, че е бил вързан със стегнати въжета, които са се разхлабили и той се е освободил от тях. Колин не знаеше, че доктор Крейвън би казал, че нервите му са се успокоили. Вместо да лежи и да се взира в стената, главата му беше пълна с плановете, които направиха с Мери предния ден, с картини, с градината, с Дикън и с дивите му животни. Толкова беше хубаво да има неща, за които да мисли. Не повече от десет минути след като се събуди, той чу, че някой тича по коридора, и Мери се появи на вратата. В следващия миг тя вече беше в стаята и изтича до леглото му, като донесе със себе си полъха на чист въздух, пълен с утринно ухание.

— Ти си излизала! Ти си излизала! Как хубаво миришеш на листа! — възкликна Колин.

Мери бе тичала и косата й се развяваше на всички страни, лицето й сияеше от чистия въздух и бузите й бяха порозовели.

— Толкова е красиво! — задъхваше се тя, защото говореше бързо. — Никога не си виждал такава красота! Тя дойде! Мислех, че е дошла онази сутрин, но тогава тя е била на път. Сега вече е тук! Пролетта дойде! Така казва Дикън!

— Дойде ли? — извика Колин и макар че не знаеше нищо за нея, усети, че сърцето му ще изскочи от вълнение. Изправи се на леглото. — Отвори прозореца — добави той, като се смееше донякъде на радостното си вълнение, донякъде на собствената си приумица. — Може би ще чуем златни тръби!

Мери в миг се озова до прозореца, отвори го и в стаята нахлуха свежест, аромат и песни на птици.

— Това е чист въздух — каза тя. — Легни по гръб и дишай дълбоко. Дикън прави така, когато е в ливадите. Казва, че усеща чистия въздух във вените си и му се струва, че ще живее вечно. И диша ли, диша.

Мери просто повтаряше това, което Дикън беше казал, но то завладя въображението на Колин.

— Завинаги! Наистина ли го кара да се чувствува така? — И той започна да прави каквото му казваше тя: вдишваше дълбоко въздуха и го издишваше, докато усети, че с него става нещо прекрасно.

Мери отново застана до Колин:

— Растенията започват да поникват от земята — говореше тя. — Цветята разтварят чашки, пъпките се разпукват и зеленият воал е покрил почти всичко сиво. Птиците толкова бързат да строят гнездата си и така се боят да не закъснеят, че някои дори се бият за места в тайната градина. Розовите храсти изглеждат съвсем живи, а по пътеките и в горите е пълно с иглики. Семената, които сме посели, вече поникват. Дикън доведе лисичето, враната, катериците и едно новородено агънце.

Тя спря и си пое дъх. Дикън бе намерил новороденото агънце преди три дни. То лежало до мъртвата си майка сред храстите от прещип в мочурите. Това не било първото агънце-сираче, което намирал, и Дикън знаел какво да направи. Той го занесъл в тяхната къщичка, увито в палтото, оставил го близо до огъня и го нахранил с топло мляко. То било много малко, с глупаво личице на сукалче и с доста дълги за тялото му крака. Дикън го пренесъл през ливадите на ръце, а биберонът бил в джоба му заедно с една катеричка. Когато Мери бе седнала под едно дърво с топлото същество на скута, тя се бе почувствувала изпълнена с огромна радост. Агънце! Агънце! Живо агънце на скута й — като бебе!

Тя описваше това с огромно удоволствие, а Колин слушаше и вдишваше дълбоко въздух, когато сестрата влезе. Тя малко се стресна при вида на отворения прозорец. Много пъти в топли дни се бе задушавала в тази стая, защото пациентът й беше убеден, че отворените прозорци простудяват хората.

— Сигурен ли сте, че не ви е студено, мастър* Колин? — запита тя.

[* Мастър — господин (обръщение към младеж). — Бел.пр.]

— Не — беше отговорът. — Дишам дълбоко чист въздух. Това дава сила. Ще стана да закуся на дивана и братовчедка ми ще закуси с мен.

Като тръгна да предаде заповедта за две закуски, сестрата трудно криеше усмивката си. За нея трапезарията на прислужниците беше много по-забавно място от стаята на болния. А сега всички искаха да чуят новините от горе. Дълго се смяха на разглезения млад отшелник, който според думите на готвача „си бе намерил майстора“ и „така му се падаше“. На всички прислужници им бяха омръзнали истериите и главният слуга, който беше семеен човек, неведнъж бе изказвал мнение, че болният се нуждае само от един здрав пердах.

Колин седеше на дивана, когато сложиха на масата закуска за двама. Той съобщи на сестрата с вид на истински раджа:

— Едно момче, една лисица, една врана, две катерици и едно новородено агне ще дойдат да ме видят тази сутрин. Искам да ги доведат веднага, щом дойдат. Няма да играете с животните в стаята на прислугата и да ги задържате. Искам ги тук!

Сестрата се закашля, за да скрие смеха си.

— Да, сър — отговори тя.

— Ще ти кажа какво можеш да направиш — продължи Колин като махна с ръка. — Можеш да кажеш на Марта да ги доведе тук. Момчето е неин брат. Казва се Дикън и е заклинател на животни.

— Надявам се, че животните не хапят, мастър Колин — каза сестрата.

— Казах ти, че той е заклинател на животни — строго отсече Колин. — Животните на заклинателите никога не хапят.

— В Индия има укротители на змии — вметна Мери — и слагат главите на змиите в устата си.

— Божичко! — потрепери сестрата.

Докато закусваха, утринният въздух ги освежаваше и Колин се нахрани добре. Мери го гледаше сериозно и с интерес.

— Ще започнеш да напълняваш като мене — каза тя. — В Индия никога не исках да закусвам, а сега постоянно съм гладна.

— И аз искам да закусвам тази сутрин — рече Колин. — Може би е от чистия въздух. Кога ли ще дойде Дикън?

Той не се забави много. След десетина минути Мери вдигна ръка.

— Слушай! Не чуваш ли грачене?

Колин се заслуша и чу. Това беше най-странният звук, който можеше да се чуе в една къща — едно дрезгаво „гра-гра“.

— Да — потвърди той.

— Това е Сажда. Слушай отново. Чуваш ли блеене — съвсем тъничко?

— О, да! — възкликна Колин и поруменя от удоволствие.

— Това е новороденото агънце. Дикън идва.

Обувките на Дикън бяха груби и тежки. Макар че се опитваше да стъпва тихо, те тропаха по дългите коридори. Мери и Колин го чуваха как наближава, докато мина през вратата с гоблена и стъпи на мекия килим в коридора към стаята на Колин.

— Моля, сър — съобщи Марта, като отвори вратата, — моля, сър, тук е Дикън с животните.

Дикън влезе широко усмихнат. Държеше агънцето на ръце, а малкото червено лисиче припкаше край него. Орехчо седеше на лявото му рамо, Сажда — на дясното, а главата и лапите на Черупчо се подаваха от джоба на палтото му.

Колин бавно се повдигна и загледа втренчено — така, както се бе взирал в Мери, когато я видя за първи път. Но сега в очите му имаше учудване и възторг. Истината беше, че въпреки всичко, което бе слушал за Дикън, Колин изобщо нямаше представа как ще изглежда момчето. Не очакваше, че лисичето, враната, катерицата и агнето ще бъдат толкова близо до него, сякаш бяха част от него. Никога през живота си Колин не бе говорил с момче. Той бе тъй завладян от собствената си радост и любопитство, че стоеше занемял.

Но Дикън не беше срамежлив, нито изпитваше неловкост. Той не се смущаваше, защото и враната не знаеше езика му и също бе мълчала, втренчила поглед в него, когато се срещнаха за първи път. Животните правят винаги така, докато те опознаят. Дикън отиде до Колин и кротко сложи новороденото агънце в скута му. Животното веднага се извърна към топлия кадифен халат и завря муцунка в гънките му, като нетърпеливо притискаше къдравата си главичка към страната му. Нито едно момче не може да се сдържи да заговори в такъв момент.

— Какво прави? — извика Колин. — Какво иска?

— Търси майка си — усмихна се още по-широко Дикън. — Доведох го малко гладно, защото знаех, че ще искаш да го нахраниш.

Той коленичи до дивана и извади едно шише с биберон от джоба си.

— Хайде, мъничкото ми — момчето обърна внимателно малката къдрава бяла глава с мургавата си ръка, — нали това ти се иска? То е полезна за тебе. Хайде! — Дикън пъхна биберона в устата на агънцето и то засмука лакомо.

След това вече не се чудиха какво да си приказват. Докато агънцето заспа, непрекъснато валяха въпроси, а Дикън отговаряше. Той им разказа как го намерил точно при изгрев слънце преди три дни. Стоял в мочурливите ливади, заслушан в една чучулига и я гледал как се устремява все по-високо и по-високо в синевата, докато се превърнала в точица сред висините.

— Почти я бях изгубил от погледа си и чувах само песента й. Тъкмо се чудех как мога да я чувам, след като ми се струваше, че тя всеки момент ще изчезне от света, когато чух някакъв далечен звук откъм храстите от прещип. Беше тъничко блеене и аз разбрах, че е някое новородено агънце и че е гладно. Знаех, че щом е гладно, значи е загубило майка си по някакъв начин и тръгнах да го търся. Ама търсене беше!… Влизах и излизах от прещипа, обикалях наоколо и всеки път като че ли завивах погрешно. Най-после видях нещо бяло до една скала, покатерих се и намерих малкото, полумъртво от студ и глад.

Докато Дикън говореше, Сажда тържествено прелиташе ту навън, ту навътре през прозореца и изгракваше забележки относно пейзажа. Орехчо и Черупчо правеха екскурзии по големите дървета навън, тичаха нагоре-надолу по дънерите и изследваха клоните. Капитан лежеше свит близо до Дикън, който предпочиташе да седи на килимчето пред камината.

Взеха да разглеждат картинките в книгите за градини. Дикън знаеше народните имена на всички цветя, а също и кои точно вече растат в тайната градина.

— Не знам как се изговаря името на това — посочи той едно цвете, под което пишеше „Аквилегия“, — но ние го наричаме кандилка, а това тук е „кученце“. Те и двете са диви и растат по живите плетове, но тези тук са градински и са по-големи и по-хубави. В градината има няколко големи гнезда с кандилка. Когато цъфнат, ще приличат на ято от сини и бели пеперуди.

— Аз ще ги видя! — викаше Колин въодушевен. — Ще ги видя!

— Да, трябва да ги видиш! — каза Мери съвсем сериозно. — И не бива да губиш време!

> ГЛАВА 20

> АЗ ЩЕ ЖИВЕЯ ВЕЧНО!


За да отидат в градината, трябваше да чакат повече от седмица, защото първо се заредиха ветровити дни, а после Колин беше застрашен от настинка. Тези две неща положително щяха да го накарат да изпадне в ярост, ако не бяха тайните планове, които трябваше да правят внимателно. Дикън идваше почти всеки ден, макар и по за няколко минути, и им разказваше какво става из мочурищата и ливадите, по пътеките и живите плетове, покрай потоците и ручеите. Разправяше им толкова неща за къщите на язовците, видрите и водните плъхове, за гнездата на птиците, за полските мишки и техните дупки, че човек можеше да се разтрепери от вълнение, когато слуша всички тези интимни подробности, разказани от един укротител на животни, и осъзнае с каква трепетна пламенност и желание работи целият подземен свят.

— Те са също като нас — казваше Дикън. — Само че трябва да строят къщите си всяка година и затова са винаги заети.

Най-поглъщащото занимание обаче бяха приготовленията, които трябваше да се направят, преди да закарат Колин много предпазливо в тайната градина. Никой не трябваше да види количката, Мери и Дикън, след като завиеха покрай един определен ъгъл на алеята с храстите и тръгнеха край стените с бръшляна. С всеки изминал ден Колин все повече се убеждаваше, че тайнствеността, която обгръщаше градината, бе една от най-привлекателните й страни. Това трябваше да остане непроменено. Изобщо никой не трябваше да заподозре, че те имат тайна. Хората трябваше да мислят, че Колин излиза навън с Мери и Дикън, защото ги харесва и няма нищо против те да го гледат. Водеха дълги и приятни разговори за пътя, по който щяха да минат. Щяха да тръгнат нагоре по една пътека, после надолу по друга, щяха да пресекат трета и да минат между цветните лехи около водоскоците, сякаш разглеждат растенията, които мистър Роуч, главният градинар, бе посадил там. Това щеше да изглежда толкова естествено, че никой изобщо нямаше да го сметне за тайнствено. Щяха да завият по алеите с храстите и да се изгубят от погледа, докато стигнат до дългата стена. Планът им бе обмислен почти толкова сериозно и подробно, колкото плановете за походи, правени от велики генерали по време на война.

Слуховете за новите и интересни неща, които ставаха в покоите на болния, бяха проникнали през стаята на прислугата чак до оборите и вън сред градинарите. Независимо от това мистър Роуч се стресна, когато един ден получи нареждане от мастър Колин да се яви в стаята му, тъй като болният искал да говори лично с него.

— Бре, бре — говореше си той, като сменяше набързо палтото си. — Какво ли е това сега? Негово кралско височество, когото никой не трябва да вижда, вика при себе си човек, без изобщо да го познава.

Мистър Роуч беше доста любопитен. Никога не бе виждал момчето, но бе слушал десетки преувеличени истории за това, колко странни са видът, навиците му и налудничавите му пристъпи. Най-често бе чувал, че то може да умре всеки момент, както и многобройни описания на гърбицата му и безпомощните му крайници, правени от хора, които никога не го бяха виждали.

— Нещата се променят в тази къща, мистър Роуч — каза мисис Медлък, докато го водеше по задното стълбище към коридора, от който се влизаше в тайнствената стая на болния.

— Да се надяваме, че се променят към добро, мисис Медлък — отвърна той.

— Не можеха да се променят към по-лошо — продължи тя. — Не се учудвайте, мистър Роуч, ако се намерите заобиколен от животни и видите Дикън, брата на Марта Соуърби, да се чувствува като у дома си.

Наистина Дикън сякаш знаеше някаква магия. Мери тайно вярваше в това. Като чу името му, мистър Роуч се усмихна благо.

— То ще се чувства като у дома си и в Бъкингамския дворец, и на дъното на въглищната мина — каза мистър Роуч. — Но това не е поради нахалство. Той е просто едно чудесно момче.

Добре, че беше подготвен, иначе можеше и да се уплаши. Когато вратата на стаята се отвори, една голяма врана, която, изглежда, се чувствуваше съвсем като у дома си, кацнала на високата облегалка на един стол с резби, извести влизането на посетителя с едно силно „Гра-гра“. Въпреки предупреждението на мисис Медлък мистър Роуч едва се сдържа да не отскочи назад и да се изложи.

Малкият раджа не беше в леглото си, нито на дивана. Седеше на едно кресло, а до него имаше малко агънце, което радостно махаше опашка, докато застаналият на колене Дикън го хранеше с мляко от биберона. Една катеричка се бе настанила на гърба на Дикън и съсредоточено гризеше орех. Момиченцето от Индия седеше на една голяма табуретка и гледаше.

— Мистър Роуч дойде, мастър Колин — рече мисис Медлък.

Малкият раджа се обърна и изгледа изпитателно прислужника си — такова бе чувството на градинаря.

— Ти ли си Роуч? Повиках те, за да ти дам няколко много важни нареждания.

— Много добре, сър — отговори Роуч, като се чудеше дали няма да получи заповед да отсече всички дъбове в парка, или да превърне овощните градини в езера.

— Ще излизам с количката днес следобед — заяви Колин. — Ако чистият въздух ми понесе, може би ще излизам всеки ден. Когато отивам там, никой от градинарите не трябва да се намира близо до дългата алея при градинската стена. Там не трябва да има никой. Ще излизам към два часа и никой не трябва да се приближава, докато не известя, че могат да се върнат и отново да започнат работа.

1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница