Сирачето Мери Ленъкс и нейният болнав братовчед Колин живеят в големия мрачен замък на имението Мисълтуейт. Двете деца имат всичко, но са капризни, самотни и нещастни



страница8/16
Дата19.07.2018
Размер2.41 Mb.
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   16

— Не знаех, че птичките могат да бъдат такива — каза той, — но когато не излизаш от стаята, нищо не виждаш. Колко много неща знаеш! Струваше ми се, че направо си била в градината.

Мери не знаеше какво да отговори, затова нищо не каза. Явно, че и той не очакваше отговор, но в следващия миг я изненада:

— Ще ти покажа нещо. Виждаш ли розовата копринена завеса на стената над камината?

Мери не я беше забелязала дотогава, но сега погледна и я видя. Беше мека копринена завеса и висеше над нещо, което приличаше на картина.

— Да — отговори тя.

— От нея виси един шнур — каза Колин. — Иди там и го дръпни.

Съвсем учудена, Мери стана и намери шнура. Когато го изтегли, копринената завеса се отдръпна и разкри една картина. Това беше портрет на момиче със засмяно лице. Косата му беше светла, завързана със синя панделка, а веселите красиви очи бяха също като тъжните очи на Колин — ахатовосиви и изглеждаха много големи, защото бяха очертани от черни мигли.

— Това е майка ми — каза Колин. — Не зная защо е умряла. Понякога я мразя за това.

— Колко странно — каза Мери.

— Ако тя беше жива, мисля, че нямаше да бъда винаги болен — промърмори той. — Дори смея да кажа, че щях да живея дълго. А и на баща ми нямаше да му е неприятно да ме вижда. Сигурно и гърбът ми щеше да е здрав. Дръпни отново завесата.

— Тя е много по-хубава от тебе — каза тя, — но очите й са точно като твоите — поне имат същата форма и цвят. Защо завесата винаги виси върху нея?

Той се раздвижи неловко.

— Аз заповядах да направят това — рече той. — Понякога не искам да ме гледа така. Много е усмихната, а аз съм болен и нещастен. Освен това картината е моя и не искам всеки да я гледа.

Няколко минути те мълчаха. После Мери каза:

— Какво ли ще направи мисис Медлък, ако открие, че съм била тука?

— Тя прави каквото й наредя — беше отговорът. — А аз ще й кажа, че искам да идваш тук всеки ден и да ми говориш. Радвам се, че дойде.

— Аз също — каза Мери. — Ще идвам винаги, когато мога. Но — поколеба се тя — ще трябва да търся всеки ден вратата на градината.

— Да, трябва — рече Колин — и после ще ми разказваш.

Той стоя замислен няколко минути и после отново заговори.

— Мисля, че и ти ще бъдеш тайна. Няма да им кажа за теб, докато не открият. Винаги мога да отпратя бавачката и да й кажа, че искам да бъда сам. Познаваш ли Марта?

— Да, много добре — каза Мери. — Тя ми прислужва.

Той кимна с глава към външния коридор.

— Тя спи в другата стая. Бавачката си отиде вчера и ще спи при сестра си. Тя винаги кара Марта да ме обслужва, когато иска да излезе. Марта ще ти казва кога да идваш.

Едва тогава Мери разбра защо Марта изглеждаше така разтревожена, когато я беше питала за плача.

— Марта знаеше ли за тебе през цялото време? — попита тя.

— Да, тя често се грижи за мен. Бавачката не обича много да стои тук и тогава идва Марта.

— Доста седях при тебе — каза Мери. — Да си тръгвам ли вече? Май че ти се спи.

— Бих искал да заспя, преди да си тръгнеш — каза момчето срамежливо.

— Затвори очи — каза Мери и приближи табуретката си до леглото. — Ще направя, каквото правеше моята ая в Индия. Ще галя ръката ти и ще ти пея нещо тихичко.

— Това сигурно ще ми хареса — каза Колин сънливо.

Беше й жал за него и не искаше да лежи буден, затова се наведе над леглото, започна да гали ръката му и запя много тихичко една хиндостанска песен.

— Това е много хубаво — промълви той още по-сънливо, а тя продължи да го гали и да пее, но когато отново го погледна, черните му мигли бяха спуснати и той спеше дълбоко. Тя стана тихичко, взе свещта си и се промъкна безшумно навън.

> ГЛАВА 14

> ЕДИН МАЛЪК РАДЖА


Когато настъпи утрото, мъгла беше покрила ливадите, а дъждът продължаваше да вали. Този ден нямаше да има излизане. Марта беше много заета и Мери не можа ла говори с нея, но следобед я помоли да дойде при нея в стаята й. Марта дойде. Тя носеше чорапа, който винаги плетеше, когато нямаше работа.

— Какво има? — попита тя, веднага щом седна. — Май че имаш нещо да ми казваш?

— Имам. Открих какъв беше този плач — каза Мери. Марта изпусна плетката и я погледна с тревога в очите.

— Не! — възкликна тя. — Не може да бъде!

— Чух го през нощта — продължи Мери, — станах и отидох да видя откъде идва. Беше Колин. Аз го намерих.

Марта почервеня от уплаха.

— Ех, мис Мери! — каза тя почти разплакана. — Не трябваше да правиш това. Не трябваше. Ще ми причиниш неприятности. Аз никога не съм ти казвала за него, но ще имам неприятности за това. Не искам да загубя мястото си. Какво ще прави мама!

— Ти няма да загубиш мястото си — каза Мери. — Той се зарадва, че отидох при него. Ние си говорихме много и той каза, че е доволен.

— Наистина ли? — извика Марта. — Сигурна ли си? Ти не знаеш какъв става той, когато нещо го ядоса. Той е голямо момче, но плаче като бебе, когато го прихване, само за да ни плаши. Знае, че е господар и на душите ни.

— Той не беше сърдит — каза Мери. — Аз го питах дали да си отида, но той ме накара да остана. Разпитва ме, а аз седях на една табуретка и му разказвах за Индия, за червеношийката, за градините. Не ме пускаше да си отида. Показа ми портрета на майка си. Преди да си отида, му попях, за да заспи.

Марта направо зяпна от учудване.

— Не мога да повярвам — възрази тя. — Ти си отишла право на вълка в устата. Ако е бил сърдит, както обикновено, щеше да получи нервна криза и да събуди цялата къща. Той не обича да го гледат непознати.

— А на мене позволи да го гледам. Аз го гледах и той ме гледаше през цялото време. Взирахме се! — каза Мери.

— Не зная какво да правя — възбудено говореше Марта. — Ако мисис Медлък узнае, ще мисли, че съм нарушила заповедите й и съм ти казала, и веднага ще ме прати да си ходя у дома.

— Той няма да каже на мисис Медлък. Отначало ще бъде тайна — каза Мери твърдо. — Освен това каза, че всички са длъжни да правят каквото той поиска.

— Е, да, това е вярно. Той е лошо момче! — въздъхна Марта и избърса челото си с престилката.

— Той каза, че и мисис Медлък трябва да му се подчинява. Иска да ходя при него всеки ден и да си говорим. А ти трябва да ми казваш кога да отивам.

— Аз?! — извика Марта. — Така ще ме изгонят. Това е вече сигурно.

— Няма да те изгонят, ако правиш това, което той иска, защото на всички е заповядано да му се подчиняват — убеждаваше я Мери.

— Да не би да искаш да кажеш — извика Марта с широко отворени очи, — че е бил мил с теб?

— Мисля, че почти ме хареса — отговори Мери.

— Трябва да си го омагьосала — реши Марта, като пое дълбоко дъх.

— Ти вярваш ли в магии? — попита я Мери. — В Индия съм слушала за магии, но не мога да ги правя. Аз само влязох в стаята му, бях толкова объркана, стоях и се взирах в него. После той се обърна и ме погледна и мислеше, че съм призрак или сън. Аз мислех, че и той е нещо такова. Беше много странно — сами в стаята, без да се познаваме. След това започнахме да си говорим, а когато го попитах дали иска да си отида, той не ме пусна.

— Не мога да повярвам! — възкликна Марта.

— Какво му има? — искаше да знае Мери.

— Никой не може да разбере — отвърна Марта. — Мистър Крейвън щеше да полудее, когато Колин се роди, защото тогава умря мисис Крейвън. Докторите смятаха да го изпратят в лудницата. Той не искаше да види детето, беснееше и казваше, че е по-добре то да умре, защото и то ще стане гърбаво като него.

— Че Колин гърбав ли е?

— Още не — отговори Марта. — Страхуват се, че гърбът му е слаб, и затова не му дават да ходи, а го държат на легло. Веднъж го бяха накарали да носи железен корсет, но той така се разгневи, че се разболя. Тогава дойде един много известен доктор и каза да свалят корсета. Той говори с другия доктор доста остро, но учтиво, каза му, че са давали на Колин много лекарства и много са го оставяли да прави каквото си иска.

— Мисля, че е прекалено разглезен — потвърди Мери.

— Най-неприятното момче, което съм виждала. Не искам да кажа, че винаги е бил здрав — няколко пъти боледува тежко и щеше да умре. Веднъж имаше ревматична треска, друг път — тифус. Ах, как се изплаши тогава мисис Медлък! Колин бил в безсъзнание, а тя говорела с бавачката и мислела, че той нищо не чува. Казала: „Сега вече съм сигурна, че ще умре. И по-добре за него, пък и за всички.“ А като се обърнала към него, той я гледал с широко отворени очи и бил в пълно съзнание. Тя не знаела какво да стори, а той й казал: „Дай ми малко вода“ и млъкнал.

— Мислиш ли, че ще умре? — попита Мери.

— Мама казва, че едно дете не може да живее без чист въздух, а той само лежи, чете книги и взема лекарства. Освен това е много слаб и не обича да го водят навън, защото лесно настива и мисли, че ще се разболее.

Мери седеше, загледана в огъня.

— Чудя се — рече тя бавно — дали няма да му стане по-добре, ако излиза в градината и гледа как цветята растат? На мене това ми беше от полза.

— Получи една от най-тежките си кризи, когато го заведоха при розите около водоскока — каза Марта. — Прочел в някаква книга, че от мириса на розите човек може да получи нещо като „розова настинка“. Веднага започна да киха и каза, че се е разболял от това. Един нов градинар, който не знаеше за него, мина и се загледа любопитно, а той се ядоса и каза, че го гледат, защото ще стане гърбав. Толкова много плака, че го втресе и беше зле цялата нощ.

— Ако ми се разсърди, никога няма да отида при него — каза Мери.

— Ще отидеш, стига да поиска — възрази Марта. — Отсега да си знаеш.

Скоро се чу звънецът и тя прибра чорапа.

— Сигурно бавачката ме вика да постоя малко при него — рече тя. — Дано е в добро настроение.

Марта излезе и се върна след десет минути. Изглеждаше съвсем объркана.

— Ти си го омагьосала — каза тя. — Седнал е на дивана с книгите си. Казал на бавачката да излезе до шест часа. Аз чаках в съседната стая и щом тя излезе, Колин ме повика и ми нареди: „Искам Мери Ленъкс да дойде и да ми говори. Запомни, че на никого не трябва да казваш. Сега бързо! Доведи я колкото можеш по-скоро!“

Когато Мери влезе в стаята, в камината гореше силен огън. На дневна светлина стаята изглеждаше много по-хубава. Килимите бяха в светли тонове, а украшенията и картините по стените я правеха светла и уютна въпреки сивото небе и дъжда навън. Загърнат в кадифен халат, Колин седеше, подпрян на голяма бродирана възглавница, и самият той приличаше на картина. На бузите му имаше червени петна.

— Влизай — каза той. — Цяла сутрин си мислих за тебе.

— И аз мислих за тебе — отговори Мери. — Да знаеш колко се изплаши Марта! Каза, че мисис Медлък ще помисли, че тя ми е казала за тебе, и ще я изгони от работа.

Той се намръщи.

— Кажи й да дойде. Тя е в съседната стая.

Мери отиде и я доведе. Бедната Марта — цялата трепереше! Колин продължаваше да се мръщи.

— Ти длъжна ли си да правиш каквото аз искам? — попита я той.

— Да, всичко, което вие поискате, сър, — отговори Марта, заеквайки.

— Длъжна ли е мисис Медлък да прави това, което аз искам?

— Всички трябва да правят това, сър — отвърна Марта.

— Тогава, ако аз ти заповядам да доведеш мис Мери, как може Медлък да те изгони, ако научи?

— Не й позволявайте, сър — каза умолително Марта.

— Нея ще изгоня, ако се осмели да каже и една дума за това — заяви важно Колин. — А това няма никак да й хареса.

— Благодаря ви, сър — рече Марта и се поклони. — Аз искам да изпълня задълженията си.

— Това, което аз искам, е твое задължение — каза Колин още по-важно. — Аз ще се погрижа за тебе. А сега си иди.

Когато Марта затвори вратата, той забеляза, че Мери го гледа учудено.

— Защо ме гледаш така? — попита той. — За какво мислиш.

— За две неща.

— За какви неща? Ела, седни и ми кажи.

— Ето първото — започна Мери. — Веднъж в Индия видях едно момче, което беше раджа. Беше цялото покрито с рубини, смарагди и диаманти. То говореше с хората си точно така, както ти говориш с Марта. Всички трябваше да изпълняват заповедите му. Струваше ми се, че би ги убил, ако не сторят това.

— Кажи ми най-напред второто нещо, пък после ми разправяй за раджата.

— Мислех си: колко си различен от Дикън — каза Мери.

— Кой Дикън? — попита Колин. — Какво необикновено име!

Мери бе решила да му каже, защото можеше да говори за Дикън и без да споменава тайната градина.

Тя обичаше Марта да й разправя за Дикън и сега на нея самата й се говореше за него.

— Той е братът на Марта. На дванайсет години е — започна тя да обяснява. — На света няма друго момче като него. Той може да омагьосва лисици, катерици и птици — също като укротителите на змии в Индия. Щом започне да свири тихо със свирката си, те идват да го слушат.

На масата имаше няколко големи книги. Изведнъж Колин измъкна една от тях.

— Тук има нарисуван един укротител на змии — възкликна той. — Ела да го видиш!

Книгата беше много хубава, с великолепни цветни илюстрации.

— Наистина ли може да прави това? — попита той нетърпеливо.

— Той свири със свирката си, а те го слушат. Но това за него не е магия. Той живее отдавна в ливадите и знае навиците им. Казва, че понякога се чувствувал така, сякаш е птица или заек, толкова много ги обича. Мисля, че може да задава въпроси на червеношийката. Струва ти се, че си говорят с чуруликане.

Колин се облегна на възглавницата. Очите му се разширяваха все повече от учудване, бузите му горяха.

— Разказвай ми още за него — каза той.

— Дикън знае всичко за птичките и за яйцата им — продължи Мери. — Знае къде живеят лисиците, язовците и видрите, но пази всичко в тайна от другите момчета, за да не намерят дупките им и да не ги изплашат. Той познава всичко, което расте и живее в ливадите.

— Той обича ли ливадите? — попита Колин. — Как може да се обича такова голямо, пусто и тъжно място?

— Това е едно много красиво място! — възрази Мери. — Там растат хиляди хубави неща и хиляди малки животинчета и птички свиват гнезда, правят дупки и чуруликат, пеят и писукат.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Колин.

— Аз никога не съм била там — отвърна Мери, а после внезапно си спомни, — само когато пътувах през нощта насам. Отначало ми се струваше много противно място. Най-напред Марта ми разказа за него, после и Дикън. А когато Дикън говори, сякаш ти самият стоиш пред пирена и гледаш как слънцето грее, усещаш как прещипът ухае на мед, виждаш пеперуди и чуваш как пчелите бръмчат.

— Ако си болен, нищо не виждаш, нищо — каза неспокойно Колин.

— Разбира се, че не, ако си стоиш в стаята — каза Мери.

— Аз не мога да отида в ливадите — отговори той сърдито.

Мери помълча малко и каза смело:

— Можеш! Някой път…

— Да отида в ливадите? Как така? Аз ще умра!

— Откъде знаеш? — рече Мери без никакво съчувствие в гласа, понеже никак не обичаше този негов навик да говори за смъртта и затова не го съжаляваше. Струваше й се, че той едва ли не се хвали с това.

— Ох, откакто се помня, все това чувам — отвърна той ядосано. — Те винаги си шепнат затова, като мислят, че не чувам. Те искат да умра.

Мери пак се почувствува в „противното“ си настроение и стисна устни.

— Те ако искат, аз не искам. Кой иска да умреш?

— Прислужниците и, разбира се, доктор Крейвън, защото ще наследи Мисълтуейт и ще забогатее. Не смее да го каже, но винаги му личи, че се радва, когато съм зле. Мисля, че и баща ми иска същото.

— Не вярвам — възрази Мери упорито. Колин се обърна и пак я погледна.

— Не вярваш ли? — попита той.

После отново се облегна на възглавницата и притихна, сякаш се замисли. И двамата дълго мълчаха. Може би мислеха за неща, за които децата не се сещат често.

— На мене ми харесва прочутият доктор от Лондон, защото ги е накарал да ти махнат желязото — каза най после Мери. — Той каза ли, че ще умреш?

— Не.

— А какво каза?



— Той не шепнеше — отговори Колин. — Може би знаеше, че мразя да шепнат. Чух го да казва високо: „Ако детето иска, то ще може да живее. От него зависи, затова го развеселете.“ Говореше тъй, като че ли беше ядосан.

— Аз ще ти кажа кой ще те развесели — каза Мери, като помисли. — Сигурна съм, че Дикън ще го направи. Той никога не говори за смъртта, а само за живи работи. Постоянно гледа нагоре към небето да види как летят птиците или надолу към земята да види как растат цветята. Очите му са кръгли и широко отворени от гледане. И толкова много се смее с голямата си уста, а бузите му са червени като ябълки.

Тя приближи стола си до дивана и изражението й се промени, като си спомни голямата усмихната уста и широко отворените очи.

— Слушай — каза Мери. — Нека да не говорим за умиране. Никак не обичам това. Да говорим за живи хора. Хайде да си говорим за Дикън и да разглеждаме картинки.

Това бе най-доброто, което можеше да каже. Да говори за Дикън означаваше да говори за ливадите, за къщичката, за четиринайсетте души, които живееха там с шестнайсет шилинга на седмица, за децата, които пълнееха от тревата на ливадите като диви кончета, за майката на Дикън, за въжето за скачане, за ливадите, за слънцето, за бледозелените стръкчета, които се подаваха от черната земя. Всичко беше толкова ярко, че Мери разказваше както никога досега, а Колин слушаше и приказваше както никога досега. И те започнаха да се смеят за нищо — като две деца, които са щастливи, че са заедно. Смееха се и вдигаха шум, като че ли бяха обикновени, здрави, нормални двегодишни дечица и съвсем не приличаха на суровото недружелюбно момиченце и болнавото момче, което мисли, че ще умре.

Толкова им беше забавно, че забравиха да гледат картинките и не знаеха колко време е минало. Смяха се и за Бен Уедърстаф, и за червеношийката му. Колин бе почти седнал, сякаш не се сещаше за болния си гръб, когато изведнъж каза:

Знаеш ли, има още нещо, за което не сме се сетили. Ами че ние сме братовчеди!

Беше толкова странно, че при тези дълги разговори не се бяха сетили за толкова просто нещо. И пак започнаха да се смеят — вече бяха в настроение да се смеят за всичко.

В този миг вратата се отвори и влязоха доктор Крей вън и мисис Медлък. Доктор Крейвън така се уплаши, че залитна назад към мисис Медлък, като се блъсна в нея и тя щеше да падне.

— Боже мой! — извика нещастната мисис Медлък, а очите й щяха да изскочат. — Боже мой!

— Какво е това? — продума доктор Крейвън, като се приближи. — Какво означава това?

Мери пак си спомни за момчето-раджа. Колин отговаряше съвсем спокойно, сякаш нито тревогата на доктора, нито ужасът на мисис Медлък можеха да имат някакви последствия. Изглеждаше толкова малко притеснен или уплашен — като че ли някоя стара котка и куче бяха влезли в стаята му.

Доктор Крейвън погледна с укор мисис Медлък.

— О, сър — отговори тя задъхано, — не зная как е станало. Нито един прислужник не би посмял да говори. Така им е наредено.

— Никой нищо не й е казвал — рече Колин. — Мери чула, че плача, и ме намери сама. Радвам се, че дойде. Не ставай смешна, Медлък!

Мери забеляза, че доктор Крейвън не беше доволен, но беше ясно, че не смее да противоречи на пациента си. Той седна до Колин и започна да мери пулса му.

— Страх ме е, че много си се вълнувал. За тебе не е хубаво да се вълнуваш, моето момче — каза той.

— Аз ще се вълнувам, ако тя не идва при мене — отговори Колин и в очите му засвяткаха заплашителни искрици. — Тя ми действува добре. Нека бавачката донесе и нейната закуска, за да закусим тук заедно.

Доктор Крейвън и мисис Медлък се спогледаха, но нямаше какво да правят.

— Изглежда, че е по-добре — осмели се да забележи мисис Медлък. Но като поразмисли, добави: — Изглеждаше по-добре тази сутрин, преди тя да дойде в стаята му.

— Тя дойде при мене още миналата нощ. Стоя тук дълго време. Изпя ми една хиндостанска песен, за да ме приспи — каза Колин. — Когато се събудих, бях по-добре и поисках да закуся. Сега искам чай! Кажи на бавачката, Медлък!

Доктор Крейвън не стоя дълго. Когато бавачката дойде в стаята, той говори с нея няколко минути и даде на Колин някои наставления: че не трябва да говори много, не трябва да забравя, че е болен, не трябва да забравя, че лесно се изморява.

Колин изглеждаше неспокоен и не сваляше от доктора необикновените си очи с черни ресници.

— Аз искам да забравя всичко това — каза той. — Мери ме кара да забравя. Затова искам да идва тук.

Доктор Крейвън не беше твърде доволен, когато напусна стаята. Той погледна учудено малкото момиче, което седеше на големия стол. Мери пък бе станала свито и мълчаливо дете и той не намираше нищо привлекателно в нея.

— Момчето обаче наистина изглеждаше по-добре — въздъхна тежко той, като тръгна надолу по коридора.

— Винаги искат да ям, когато не ми се яде — каза Колин, когато бавачката донесе таблата и я постави на масата до дивана. — Сега, ако ти ядеш, и аз ще ям. Тези кифли изглеждат много вкусни и топли. Разкажи ми за раджите.

> ГЛАВА 15

> КАК СЕ СТРОИ ГНЕЗДО
След още една дъждовна седмица високият син небосвод се изясни и слънцето сипеше горещи лъчи. Въпреки че нямаше възможност да види тайната градина и Дикън, Господарката Мери се забавляваше добре. Седмицата не й се стори дълга. Тя седеше с часове в стаята на Колин и му разказваше за раджите, за градините или за Дикън и къщичката в ливадите. Двамата разглеждаха великолепните книги с картинки. Понякога Мери четеше на Колин, понякога той на нея. Когато на Колин му беше забавно, Мери мислеше, че изобщо не прилича на инвалид, само дето лицето му беше бледо и винаги седеше на дивана.

— Ти си голяма хитруша — да станеш посреднощ от леглото и да подслушваш — каза веднъж мисис Медлък. — Но признавам, това е истинска благодат за всички ни. Колин не е имал кризи, откакто сте приятели. Бавачката тъкмо щеше да напуска, толкова й беше дотегнал. Но сега каза, че няма нищо против да остане, щом ти й помагаш.

Когато говореше с Колин, Мери много внимаваше да не се изпусне за тайната градина. Тя искаше да научи някои неща за него, но чувствуваше, че трябва да ги открие, без да го разпитва направо. Най-напред, когато започна да й става приятно с него, Мери искаше да разбере дали той може да пази тайна. Той никак не приличаше на Дикън, но явно му харесваше мисълта за градината, за която никой нищо не знае, и Мери си помисли, че навярно може да му се довери. Но все още не го познаваше достатъчно, за да бъде сигурна. Второто, което тя искаше да разбере, беше следното: ако наистина можеше да му се довери, дали нямаше да е възможно да го заведе в градината, без никой да разбере? Прочутият доктор казал, че трябва да диша чист въздух, а Колин нямаше нищо против да диша чист въздух в някоя тайна градина. Може би, ако дишаше чист въздух, ако познаваше Дикън и червеношийката и виждаше как растат цветята, той нямаше да мисли постоянно за умиране.

Напоследък, когато понякога се оглеждаше в огледалото, Мери си даваше сметка, че изглежда съвсем различно от онова дете, което беше при пристигането си от Индия. Сега детето имаше по-приятен вид. Дори Марта бе забелязала промяната в нея.

— Въздухът от ливадите вече ти е подействувал добре — каза тя, — не си толкова жълта и слаба. Даже и косата ти не стои така залепена на главата — изглежда по-жива и по-бухнала.

— Също като мене — потвърди Мери. — Навярно и тя е укрепнала и напълнява. Сигурно ще стане още по-гъста.

— Сигурно — каза Марта, като я разроши леко. — Така си два пъти по-хубава, а и бузите ти са по-румени.

Щом градината и чистият въздух бяха полезни за нея, може би щяха да са полезни и за Колин. Но той не обичаше хората да го гледат и може би нямаше да иска да види Дикън.

Защо се сърдиш, като те гледат? — попита тя един ден.

— Винаги съм мразил това — отвърна той, — дори когато бях съвсем малък. Когато ме водеха на море, аз лежах в количката си и всички ме зяпаха. Дамите се спираха и говореха с бавачката, а после започваха да шепнат и аз познавах, когато говореха, че няма да живея дълго. Понякога ме галеха по бузите и казваха: „Горкото дете!“ Веднъж, когато една дама ме галеше, изпищях силно и я ухапах по ръката. Тя толкова се уплаши, че избяга.

1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   16


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница