Сирачето Мери Ленъкс и нейният болнав братовчед Колин живеят в големия мрачен замък на имението Мисълтуейт. Двете деца имат всичко, но са капризни, самотни и нещастни



страница13/16
Дата19.07.2018
Размер2.41 Mb.
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16

Когато баща ми го няма, аз съм твоят господар — заяви Колин. — Ти трябва да ми се подчиняваш. Това е моята градина! Да не си посмял да кажеш и една дума за нея! Слез от тази стълба и тръгни по дългата алея. Мис Мери ще те посрещне и ще те доведе. Искам да говоря с тебе. Ние не те искахме, но сега ще трябва да те посветим в тайната. Бързо!

Намусеното старческо лице на Бен Уедърстаф бе още мокро от сълзите. Той сякаш не можеше да откъсне поглед от слабия, строен Колин, който стоеше изправен, с отметната назад глава.

— Ех, момче! — почти прошепна Бен. — Ех, моето момче!

Но после се сети нещо, внезапно докосна шапката си и каза:

— Да, сър! Да, сър!

И покорно слезе от стълбата.

> ГЛАВА 22

> КОГАТО СЛЪНЦЕТО ЗАЛЕЗЕ
Когато главата на Бен Уедърстаф се скри от погледите им, Колин се обърна към Мери:

— Иди да го посрещнеш — каза й той и тя се затича по тревата към вратата под бръшляна.

Дикън го гледаше изпитателно. По страните на Колин имаше червени петна и той изглеждаше поразително, но нямаше вид, че ще падне.

— Мога да стоя! — възкликна той. Главата му беше все още вдигната високо и той изрече това почти величествено.

— Казах ти, че ще можеш, щом престанеш да се страхуваш — отвърна Дикън.

— Да, вече не се страхувам — каза Колин.

Тогава внезапно се сети за нещо, което Мери му бе казала.

— Правиш ли Магия? — попита той рязко.

Извитите устни на Дикън се раздвижиха във весела усмивка.

— Ти самият правиш Магия — отвърна той. — Това е същата Магия, която кара растенията да поникват от земята. — И той докосна с грубата си обувка една туфа минзухари в тревата.

Колин го погледна.

— Да — каза той бавно, — не би могло да има по-голяма Магия от тази тук — не би могло.

Той се изправи по-изпъчен откогато и да било.

— Ще отида до онова дърво — заяви Колин и посочи едно дърво на няколко крачки от него. — Ще стоя прав, когато Уедърстаф дойде тук. Ако пожелая, мога да се облегна на дървото. Когато поискам да седна, ще седна, но не и преди това. Донеси ми едно килимче от количката.

Той отиде до дървото и въпреки че Дикън го държеше за ръка, беше удивително устойчив. Когато застана до дънера на дървото, не се виждаше, че се подпира на него. Той продължаваше да се държи тъй изправен, че дори изглеждаше висок.

Когато Бен Уедърстаф влезе през вратата, видя го да стои изправен там и чу, че Мери мърмори нещо под носа си.

— Какво казваш? — попита той почти сопнато, понеже не искаше да отвлича вниманието си от дългата, тънка и права момчешка фигура с гордо лице.

Но тя не му отговори. Това, което казваше, беше:

— Можеш да го направиш! Можеш! Аз ти казах, че ще можеш! Ти можеш да го направиш! Можеш!

Тя повтаряше това на Колин, защото искаше да направи магия и да го задържи на крака. Не можеше да понесе той да се изложи точно пред Бен Уедърстаф. И той не се предаде. Обхвана я внезапно чувство, че той изглежда почти красив, макар да е мършав. Той впери поглед в Бен Уедърстаф по своя смешен високомерен начин.

— Виж ме! — заповяда той. — Огледай ме целия! Гърбав ли съм? Имам ли криви крака?

Бен Уедърстаф не беше напълно превъзмогнал вълнението си, но малко се посъвзе и отвърна с почти обичайния си глас:

— Не — каза той, — нищо подобно. Какво си правил досега? Криеше се от хората и ги караше да мислят, че си недъгав или полуидиот!

— Полуидиот! — разгневи се Колин. — Кой мисли така?

— Много глупаци. Светът е пълен с прости хора, които използуват мозъците си само за да измислят лъжи. Ти защо се затваряше в стаята?

— Всички мислеха, че ще умра — отвърна кратко Колин. Каза го така решително, че Бен Уедърстаф го изгледа отгоре надолу и отдолу нагоре.

— Да умреш! — възкликна той сухо. — Нищо подобно! У тебе има достатъчно сила и решителност. Когато те видях как бързо спусна краката си на земята, веднага разбрах, че всичко е наред. Седни за малко на килимчето, млади господарю, и ми кажи какви са нарежданията.

Държанието му беше странна смесица от сурова нежност и проницателно разбиране. Докато идваха по дългата алея, Мери бе разправила на един дъх всичко колкото можеше по-бързо. Главното нещо, което трябваше да се помни, му каза тя, беше, че Колин става все по-добре и по-добре. Градината бе извършила това. Никой не трябваше да му напомня за гърбица и за умиране. Раджата благоволи да седне върху килимчето под дървото.

— Какво правиш в градината, Уедърстаф? — искаше да знае той.

— Всичко, което ми кажат — отговори старият Бен. — Държат ме на работа по милост, защото тя ме обичаше.

— Тя?

— Твоята майка — отговори Бен Уедърстаф.



— Моята майка!? — попита Колин и се огледа спокойно. — Това е била нейната градина, нали?

— Да, така беше! Тя много я обичаше.

— Сега градината е моя. Аз също я обичам. Ще идвам тук всеки ден — обяви Колин. — Но трябва да я пазим в тайна. Моята заповед е никой да не знае, че ние идваме тук. Дикън и братовчедка ми са работили в нея и са я съживили. Понякога ще пращам да те викат за помощ, но трябва да идваш, когато никой не те вижда.

Лицето на Бен Уедърстаф се изкриви в суха старческа усмивка.

— Аз съм идвал тук по-рано и никой не ме е виждал.

— Какво? — възкликна Колин. — Кога?

— За последен път бях тук преди две години — рече той, като търкаше брадата си и се оглеждаше наоколо.

— Но нали никой не е идвал тук цели десет години! — извика, Колин. — Нямало е врата!

— Аз съм никой — каза сухо старият Бен. — Не влизах през вратата, а се прехвърлях през стената. Ревматизмът ми попречи да го правя през последните две години.

— Значи ти си идвал и си подкастрял клоните? — извика Дикън. — А аз се чудех кой го е правил.

— Тя толкова я обичаше! — изрече бавно Бен Уедърстаф. — И беше толкова млада и хубава. Веднъж ми каза: „Бен, ако някога се разболея или замина, ти трябва да се грижиш за моите рози.“ Когато тя си отиде, заповядаха никой никога да не влиза в градината. Но аз идвах — с гневна упоритост продължи Бен. — Прехвърлях се през стената, докато ревматизмът ме скова. Поработвах само веднъж в годината. Нейната заповед беше първа.

— Градината нямаше да е толкова жива, ако не беше идвал — рече Дикън. — А аз толкова се чудих.

— Радвам се, че си правил това, Уедърстаф — добави Колин. — Ти знаеш как да запазиш тайната.

— Да, знам, сър — отговори Бен, — пък и ще бъде по-лесно за човек с ревматизъм да влиза през вратата, отколкото да се прехвърля през стената.

Мери беше оставила своята лопатка близо до дървото. Колин протегна ръка и я вдигна. На лицето му се появи странно изражение и той започна да рови пръстта. В тъничката му ръка нямаше много сила. Но сега, когато го наблюдаваше, Мери почти се задъхваше от вълнение. Той заби върха на лопатата в земята и обърна малко от почвата.

— Ти можеш да го направиш! Можеш! — повтаряше си Мери. — Казвам ти, можеш!

Кръглите очи на Дикън издаваха огромно любопитство, но той не пророни нито думичка. Бен Уедърстаф гледаше със заинтригувано лице. Колин продължаваше упорито. След като беше обърнал няколко пълни лопати с пръст, той каза ликуващо на Дикън на възможно най-добрия си йоркширски.

— Ти каза, че ще мога да ходя също като другите хора, каза ми, че ще мога да копая. Аз мислех, че го казваш само за да ме зарадваш. Днес е едва първият ден, а вече мога да ходя. Ето че сега започнах и да копая!

Когато чу това, Бен отвори уста да каже нещо, но само добави с усмивка:

— Е, изглежда, че имаш достатъчно ум в главата. Съвсем сигурно е, че си истинско йоркширско момче. При това копаеш добре. Искаш ли да посадиш нещо? Аз мога да ти донеса роза в саксия.

— Иди да я донесеш! — каза Колин, като копаеше възбудено. — Бързо! Бързо!

Това стана действително бързо. Бен Уедърстаф тръгна по пътеката, забравил ревматизма си. Дикън взе своята лопата и направи дупката по-дълбока и по-широка, отколкото можеше да направи това един нов копач със слаби ръчички. Мери се спусна да донесе лейката. Когато Дикън разшири дупката, Колин продължи да преобръща меката пръст. Той погледна небето, пламнал и възбуден от необичайното ново занимание, колкото и малко усилие да изискваше то.

— Аз искам да го направя, преди слънцето съвсем да залезе! — каза той.

На Мери й се стори, че слънцето се задържа няколко минути повече само заради него. Бен Уедърстаф донесе от зимната градина една роза в саксия. Вървеше, куцукайки през тревата, колкото може по-бързо. Той също се вълнуваше. Коленичи до дупката и счупи пръстената саксия.

— Вземи, момче. — И той подаде растението на Колин. — Посади го сам в земята, както прави кралят, когато посети някое ново място.

Тъничките бели ръце на Колин трепереха леко, а лицето му пламна още по-силно, когато постави розата в дупката, и я държа, докато старият Бен утъпкваше пръстта наоколо. Мери се беше навела напред, подпряна на ръцете и коленете си. Сажда беше долетяла и обикаляше да види какво става. Орехчо и Черупчо бъбреха за това на едно черешово дърво.

— Посадих я! — извика Колин най-после. — И слънцето тъкмо ще се скрие! Помогни ми, Дикън, искам да стоя прав, докато то залязва. Това е част от Магията.

Дикън му помогна и Магията, ако изобщо имаше такава, му даде сили, тъй че когато слънцето се скри зад хоризонта и сложи край на необикновения и приятен следобед, който бяха прекарали, той наистина стоеше на двата си крака и се смееше.

> ГЛАВА 23

> МАГИЯ
Когато се върнаха в къщи, доктор Крейвън ги чакаше. Вече бе почнал да мисли дали не е добре да изпрати някой да провери по пътеките в градината. Когато доведоха Колин в стаята му, докторът го прегледа съвсем внимателно.

— Не биваше да оставаш толкова дълго — каза той. — Не трябваше да се преуморяваш.

— Изобщо не съм изморен — отвърна Колин. — Сега ми е по-добре. Утре ще изляза и сутринта, и следобед.

— Не знам дали мога да разреша такова нещо — каза докторът. — Страхувам се, че няма да е разумно.

— Няма да е разумно да се опитваш да ме спреш — каза Колин съвсем сериозно. — Ще отида.

Даже Мери беше разбрала, че една от най-странните черти на Колин е, че сам не разбираше в какво грубиянче се превръща поради това, че така заповядва на околните. Сякаш беше израснал на пустинен остров, на който беше цар, и сам бе изградил държание, без да има с кого да се сравнява. Всъщност и Мери беше по-рано като него, но откакто пристигна в Мисълтуейт, полека-лека бе открила, че собственото й държание не е обичайно, нито се приема добре. Веднъж открила това, тя естествено го оцени като достатъчно важно, за да го съобщи на Колин. Затова остана, след като доктор Крейвън си отиде, и няколко минути го гледаше с интерес. Искаше да го накара да я попита защо го гледа и, разбира се, успя.

— Защо ме гледаш? — попита той.

— Мисля, че ми е жал за доктор Крейвън.

— И на мене — спокойно отвърна Колин, но не без известно чувство на задоволство. — След като няма да умирам, сега той изобщо няма да получи имението Мисълтуейт.

— Жал ми е за него и поради това, разбира се — съгласи се Мери, — но преди малко си мислех, че трябва да е ужасно неприятно да си длъжен в продължение на десет години да бъдеш любезен с едно момче, което винаги се държи грубо. Аз не бих могла.

— Аз груб ли съм? — попита Колин все така спокойно.

— Ако ти беше негов син, а той от тези бащи, дето бият, щеше да те набие.

— Не би посмял — рече Колин.

— Вярно, не би посмял — отвърна Мери, като обмисляше това съвсем безпристрастно. — Никой не би посмял да направи нещо, което да не ти хареса — защото щеше да умираш и разни такива. Ти беше тъй нещастен.

— Обаче — заяви Колин упорито — аз вече няма да бъда нещастен. Няма да позволя да ме смятат за такъв. Цял следобед бях на крака.

— Винаги си правил каквото ти се иска, затуй си такъв особняк — продължи Мери, разсъждавайки на глас.

— Особняк ли съм? — попита Колин настойчиво, като се обърна намръщен.

— Да — напълно. Но не бива да се ядосваш — добави Мери откровено, — защото и аз съм особнячка, а също и Бен Уедърстаф. Но вече не съм толкова, колкото бях, преди да започна да обичам хората и да открия градината.

— Не искам да съм особняк. Няма да бъда — отново решително заяви Колин. Той беше много гордо момче. Полежа малко замислен, после Мери видя как хубавата му усмивка се появи и промени цялото му лице.

— Ще престана да съм особняк — каза той, — ако всеки ден ходя в градината. Там има Магия — добра Магия. Нали, Мери, сигурен съм, че има!

— И аз съм сигурна — каза Мери.

— Дори да не е истинска Магия — каза Колин, — ние можем да си мислим така. Там има нещо, има!

— Магия е — каза Мери, — но не черна. Бяла е като сняг.

Те все говореха за Магията и наистина, изглежда, че я имаше през следващите месеци — чудесните месеци, слънчевите месеци, приказните месеци. О, какви неща само се случиха в тази градина! Ако не сте имали градина, не бихте разбрали, а ако сте имали — ще знаете, че цяла книга е нужна, за да се опише всичко, което ставаше там. Отначало изглеждаше, че зеленината никога няма да спре да никне из земята, сред тревата, в лехите, дори в пукнатините на стената. После по зелените стръкове се появиха пъпки, а пъпките започнаха да се разтварят и да се оцветяват във всички тонове на синьото и пурпурното, във всички отсенки и нюанси на аленочервеното. В щастливите дни на градината във всяка вдлъбнатинка, във всеки ъгъл, на всеки сантиметър били посадени цветя. Бен Уедърстаф се бе погрижил и сам бе изкъртвал хоросана между тухлите на стената, за да направи място за малко пръст, в която да поникнат прекрасни пълзящи растения. В тревата цъфтяха китки ириси и кремове, а зелените беседки бяха превзети от цели армии стройни делфиниуми, кандилки и камбанки, които гордо издигаха към небето сини белоцветни копия.

— Тя ги обичаше много, наистина ги обичаше — каза Бен Уедърстаф. — Обичаше всички неща, дето растат и гледат към небето, тъй разправяше. Не беше от тези, дето нехаят за земята. „Много ми харесва — казваше тя, — че синьото небе винаги изглежда тъй весело.“

Семената, които Мери и Дикън бяха посадили, поникваха тъй, сякаш феи се грижеха за тях. Десетки атлазени макове с различни багри танцуваха с вятъра във весело предизвикателство към цветята, които от години растяха в градината и се чудеха как се бяха появили тези нови обитатели. А розите, розите! Те се издигаха над тревата, сплитаха се около слънчевия часовник, увиваха се по дънерите на дърветата и се провисваха от короните им, катереха се по стените и ги покриваха с дълги гирлянди, като се спускаха на водопади — оживяваха с всеки ден, с всеки час. Крехки свежи листа и пъпки, пъпки — отначало малки, но набъбващи от Магията, накрая се пропукваха и разтваряха в чашки с аромат, който нежно се разливаше и изпълваше въздуха в градината.

Колин виждаше всичко това, следеше как става всяка промяна. Всяка сутрин го извеждаха и всеки час от дните, в които не валеше, той прекарваше в градината. Дори облачните дни го радваха. Лежеше в тревата и гледаше „как растат нещата“, както казваше. Твърдеше, че ако наблюдаваш достатъчно дълго, можеш да видиш как пъпките се разтварят. Освен това можеше да се опознаят странни, работни насекоми, които тичаха насам-натам по неизвестни, но явно важни работи, като някой път носеха малки парченца от сламки, перца или храна, или се катереха по стръковете трева, сякаш бяха дървета, от чиито върхове може да се разгледа всичко наоколо. Цяла една сутрин беше погълнат да гледа как една къртица, която изхвърляше на купчина пръст в края на тунела си, най-накрая си проправи път с ноктестите си лапи, които тъй приличаха на ръцете на джудже. Животът на мравките, на бръмбарите, на пчелите, жабите, птиците и растенията беше за него цял нов свят за изследване, а когато Дикън му разправи всичко за живота на лисиците, видрите, бобрите, на катеричките, пъстървите, водните плъхове и язовците, нямаха край темите за разговор и размисъл.

А това беше едва половината от Магията. Това, че наистина вече беше на крака, караше Колин да мисли повече, а когато Мери му каза за заклинанието, което си беше наумила, той беше въодушевен и го одобри изцяло. Непрестанно говореше за него.

— Сигурно има много видове Магия на тоя свят — мъдро рече той един ден, — но хората не знаят какво представлява и как се прави. Може би като начало трябва да се повтаря, че ще се случат хубави неща, докато ги накараш да се случат. Ще направя един опит.

На следващата сутрин, когато отидоха в тайната градина, той незабавно изпрати да повикат Бен Уедърстаф. Бен дойде колкото можеше по-бързо и завари раджата изправен под едно дърво с внушителен вид, но усмихнат.

— Добро утро, Бен Уедърстаф — каза Колин. — Искам да застанете ти, Дикън и мис Мери един до друг и да ме изслушате, защото имам да ви кажа нещо важно.

— Тъй вярно, сър! — отвърна Бен Уедърстаф, като допря пръсти до челото си. (Една от тайните на Бен Уедърстаф беше, че като младеж веднъж избягал и пътувал по море. Затова можеше да отговаря като моряк.)

— Ще се помъча да направя един научен опит — обясни раджата. — Когато порасна, ще направя големи научни открития и още сега ще започна с този опит.

— Тъй вярно, сър! — веднага отвърна Бен Уедърстаф, макар че за първи път чуваше за велики научни открития.

Мери също за първи път чуваше за тях, но още тогава беше започнала да разбира, че макар и особняк, Колин беше чел много за разни интересни неща и някак си умееше да убеждава. Когато вдигнеше глава и впереше странните си очи в тебе, неволно започваш да му вярваш, макар че той беше едва десетгодишен. В този момент той беше изключително убедителен, защото внезапно почувствува въодушевление от това, че ще произнесе реч също като възрастен.

— Великите научни открития, които ще направя — продължи той, — ще бъдат за Магията. Магията е нещо велико и е почти неизвестна на хората, освен на малцината в старите книги и малко на Мери, защото е родена в Индия, където има факири. Струва ми се, че и Дикън знае някаква Магия, но вероятно не го съзнава. Той омагьосва хора и животни. Аз нямаше никога да го допусна при мене, ако не омагьосваше животните, което ще рече, че омагьосва и момчета, защото и те са като животните. Убеден съм, че във всичко има Магия, само дето не сме достатъчно умни да я уловим и да я накараме да работи за нас — както електричеството, конете и парата.

Това звучеше тъй внушително, че Бен Уедърстаф се въодушеви и едва го сдържаше на едно място.

— Тъй вярно, сър! — каза той и се изпъна като струна.

— Когато Мери я откри, тази градина изглеждаше напълно безжизнена — продължи ораторът. — После нещо започна да кара растенията да поникват от земята, а и да се появяват нови. Днес ги няма, а утре вече са се появили. Никога преди не бях наблюдавал такова нещо и беше много интересно. Учените са винаги много любопитни, а аз ще стана учен. Казвам си: — Какво е то? Какво е? Има нещо! Не може да няма. Не знам как се казва, затова го наричам Магия. Аз не съм виждал как изгрява слънцето, но Мери и Дикън са виждали и тъй както ми разправят, аз съм сигурен, че и това е Магия. Нещо го бута нагоре и го тегли. Откакто съм в градината, понякога поглеждам през дърветата нагоре към небето и изпитвам странното чувство, че съм щастлив, сякаш нещо напира в гърдите ми и ме кара да дишам дълбоко. Магията раздвижва всичко и създава нови неща. Всичко е направено от Магия — листа и дървета, цветя и птици, язовци и лисици, катерици и хора. Следователно тя е навсякъде около нас. В тази градина и навсякъде. Магията в градината ме накара да се изправя на крака и да разбера, че ще живея и ще стана мъж. Ще направя научния опит, като се опитам да взема малко от нея, за да ме движи и направи силен. Не знам как трябва да стане това, но смятам, че ако продължа да мисля за нея и я виждам, тя ще дойде. Може би това е първият и най-лесен начин да я постигнеш. Когато се опитвах за първи път да се изправя, Мери повтаряше на глас колкото може по-бързо: „Можеш да го направиш! Можеш да го направиш“ и аз успях. В същото време, разбира се, трябваше и аз да се напъна, но нейната Магия ми помогна, а също и тази на Дикън. Всяка сутрин и вечер, колкото пъти се сетя през деня, ще казвам: „Магията е в мене! Магията ме кара да се чувствувам добре! Аз ще бъда здрав като Дикън, здрав като Дикън!“ И вие също трябва да правите така. Това е моят опит. Ти ще помогнеш ли, Бен Уедърстаф?

— Тъй вярно, сър! — отвърна Бен. — Тъй вярно!

— Ако го правите всеки ден с онова постоянство, с което се обучават войниците, ще видим какво ще стане и дали опитът ще е успешен. Човек научава разни неща, като си ги повтаря и мисли за тях, докато те останат в ума му завинаги — мисля, че с Магията ще бъде същото. Ако непрестанно я викате при вас на помощ, тя ще стане част от вас и ще остане, за да ви помага.

— Веднъж в Индия чух един офицер да казва на майка ми, че имало факири, които повтарят някои думи хиляди пъти — каза Мери.

— Аз съм чувал жената на Джем Фетълуърт да повтаря едно и също нещо хиляди пъти — да вика на Джем, че е пияно животно — сухо каза Бен Уедърстаф. — Все нещо става от тая работа, няма как. Той й дръпна един хубав пердах, после отиде в „Синия лъв“ и се напи като свиня.

Колин събра вежди и помисли някое време. После се развесели.

— Тъй — рече той, — виждате, че нещо наистина се е получило. Тя е използувала лоша Магия и това го е накарало да я набие. Ако беше използувала хубава Магия и беше казала нещо приятно, сигурно той нямаше да се напие като свиня, сигурно… сигурно щеше да й купи някоя нова шапка.

Бен Уедърстаф се засмя, а в старческите му очички се четеше скрито възхищение.

— Умно момче си ти, мастър Колин — каза той. — Следващия път, като видя Бес Фетълуърт, ще й подскажа какво може да направи Магията за нея. Тя ще бъде много доволна, ако научният опит проработи, а и Джем също.

Дикън беше изслушал лекцията с любопитство и радост, което блестеше в кръглите му очи. Орехчо и Черупчо бяха на раменете му, в ръце държеше един дългоух заек и непрекъснато го галеше, а той беше присвил уши назад от задоволство.

— Мислиш ли, че опитът ще успее? — попита го Колин, като се чудеше за какво ли мисли. Често, когато виждаше, че Дикън гледа него или някое от своите животни с широка щастлива усмивка, се чудеше за какво ли мисли.

Сега той се усмихваше и усмивката му беше по-широка от обикновено.

— Да — отговори той. — Мисля, че ще успее! Ще стане като със семената, когато слънцето ги огрее. Сигурен съм, че ще стане! Сега ли ще го започнем?

Колин се зарадва много, а също и Мери. Подбуден от спомени за картини с факири и поклонници, Колин предложи да седнат всички с кръстосани крака под свода на дървото.

Все едно, че седим в някакъв храм — каза Колин. — Доста се уморих и искам да седна.

— А! — възкликна Дикън. — Не бива да започваш, като казваш, че си уморен. Това може да развали Магията.

Колин се обърна и втренчи поглед в невинните му сини очи.

— Прав си — бавно продума той. — Трябва да мисля само за Магията.

Всичко изглеждаше много тържествено и тайнствено, когато седнаха в кръг. Бен Уедърстаф се чувствуваше тъй, сякаш го бяха накарали да отиде на молитвено събрание. Обикновено той беше твърдо против молитвените събрания, но тъй като сега това беше дело на раджата, не му беше неприятно и дори беше поласкан, че е призован да помага. Господарката Мери беше обзета от възхищение. Дикън държеше заека в ръце и сигурно правеше някакви магически заклинания, които никой не чуваше, защото, щом седна с кръстосани крака като другите, враната, лисицата, катеричките и агнето полека се приближиха и заеха места в кръга.

— „Създанията“ дойдоха — тържествено каза Колин. — Те искат да ни помогнат.

Мери си помисли, че Колин наистина е красив. Държеше главата си високо вдигната, сякаш беше някакъв жрец, а особените му очи имаха странен израз. Светлината падаше върху него през короната на дървото.

— Сега ще започнем — обяви той. — Дали да се поклащаме напред-назад, Мери, сякаш сме дервиши?

— Аз не мога да се клатушкам напред-назад — каза Бен Уедърстаф. — Имам ревматизъм.

— Магията ще го премахне — произнесе Колин с глас на върховен жрец, — но ние няма да стоим, докато това стане. Ние само ще припяваме.

1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница