Сирачето Мери Ленъкс и нейният болнав братовчед Колин живеят в големия мрачен замък на имението Мисълтуейт. Двете деца имат всичко, но са капризни, самотни и нещастни



страница9/16
Дата19.07.2018
Размер2.41 Mb.
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   16

— Помислила е, че си побеснял като куче — каза Мери без особен възторг.

— Все ми е едно какво си е помислила — отвърна Колин намръщен.

— Чудя се как не изпищя и не ме ухапа, когато дойдох в стаята ти за първи път — каза Мери и се усмихна.

— Мислех, че си призрак или че сънувам — каза той. — Не можеш да ухапеш призрак, пък колкото и да пищиш, няма да го уплашиш.

— Ще ти бъде ли много неприятно, ако някое момче те погледне? — попита тя несигурно.

Колин се облегна на възглавницата и се замисли.

— Има едно момче — каза той много бавно, сякаш обмисляше всяка дума, — има едно момче, което нямам нищо против да ме гледа. Това е момчето, което знае къде живеят лисиците — Дикън.

— Бях сигурна, че няма да имаш нищо против него — зарадва се Мери.

— Птиците и животните го харесват и му позволяват да ги гледа — каза Колин все още замислено. — Той е един вид укротител на животни, а аз съм момче-животинче.

Той започна да се смее и Мери след него. И двамата много се смяха и решиха, че идеята за момчето-животинче, скрито в дупката си, е наистина много смешна. След това Мери вече чувствуваше, че няма защо да се страхува за Дикън.


* * *
Онази първа сутрин, когато небето отново се проясни, Мери се събуди много рано. Слънцето сипеше коси лъчи през щорите и в гледката имаше нещо толкова весело, че Мери скочи от леглото и изтича до прозореца. Дръпна щорите, отвори и самия прозорец. Полъхна я свеж, уханен въздух. Ливадите бяха сини и целият свят изглеждаше като омагьосан. Отвсякъде долитаха нежни мелодични звуци, сякаш десетки птици настройваха инструментите си за концерт. Мери подаде ръката си навън към слънцето.

— Топло е! Топло е! — каза тя. — Зелените стръкчета где поникнат нагоре, нагоре, нагоре, а луковиците и корените ще работят под земята с всичка сила.

Тя коленичи и се наведе през прозореца, колкото можеше. Задиша въздуха, като поемаше дълбоко и душеше, докато се разсмя, защото си спомни какво бе казала майката на Дикън за носа му: върхът му мърдал като на заек.

— Трябва да е много рано — рече тя. — Облачетата са целите розови и небето никога не е изглеждало така като днес. Никой още не е станал. Не чувам дори момчетата от обора.

Една внезапна мисъл я накара да скочи на крака.

— Не мога да чакам! Отивам да видя градината!

Тя вече се бе научила да се облича сама и се приготви за пет минути. Знаеше една малка странична вратичка, която можеше да отключва сама. Изтича по чорапи надолу по стълбите и обу обувките си в преддверието. Махна веригата, свали резето, отключи вратата и когато тя се отвори, прескочи стъпалото с един скок и се намери навън. Тревата сякаш се бе раззеленила. Слънцето сипеше лъчите си върху нея и наоколо се носеше топъл, сладък полъх, а от храстите и дърветата долитаха песни и чуруликане. Мери плесна с ръце от радост и погледна към небето. То беше толкова синьо, розово, бисернобяло и пълно с пролетен блясък, че и на нея й се прииска да пее и свири. Тя се затича през храстите и пътеките към тайната градина.

— Всичко вече е различно — каза си тя. — Тревата е по-зелена, навсякъде се показват стръкчета, растенията излизат от земята, напълват и се разлистват. Сигурна съм, че Дикън ще дойде следобед.

Продължителният топъл дъжд бе извършил необикновени неща с цветните лехи, които ограждаха алеята покрай по-ниската стена. Навсякъде никнеха и се показваха растения, които образуваха цели гнезда. Тук-там, пръснати сред стъбълцата от минзухари, вече се виждаха лилави и жълти цветове, разтворили листенца.

Преди шест месеца Господарката Мери не би забелязала как природата се събужда, но сега не пропускаше нищо.

Когато стигна мястото, където вратата бе скрита под бръшляна, тя се сепна от някакъв особено силен звук. Това бе грачене на врана, което идеше откъм горната част на стената. Мери вдигна очи нагоре и видя една голяма черна птица с лъскави пера, която бе кацнала на ръба на стената и я гледаше с умен поглед. Тя никога не бе виждала врана толкова отблизо и това я притесни малко, но в следващия миг птицата разпери крила и отлетя към градината. Мери се надяваше, че враната няма да остане вътре, и отвори вратата, като се чудеше дали все пак няма да я види отново. Когато влезе навътре, тя забеляза, че птицата е решила да остане, защото сега беше кацнала на едно малко ябълково дърво. Под дървото лежеше червеникаво животно с рунтава опашка. И то, и птицата наблюдаваха ръждивочервената глава на Дикън, който бе коленичил в тревата и работеше неуморно.

Мери бързо изтича към него.

— О, Дикън! Дикън! — викна тя. — Как можа да дойдеш тук толкова рано! Как можа! Слънцето едва е изгряло.

Той стана и се засмя, зачервен и разчорлен, а очите му бяха като частица от небето.

— Е — рече той, — станах много преди слънцето. Как да стоя в леглото! Целият свят е станал тази сутрин, да знаеш! Всичко живо работи, бръмчи, дращи, свири, строи гнезда, ухае — докато те накара да станеш и да гледаш, вместо да лежиш. Когато слънцето се показа, ливадите полудяха от радост. Тъкмо бях сред пирена и се затичах и аз като луд — тичах, виках и пеех. Дойдох право тук. Не можех да не дойда. Ами че градината ме чакаше!

Мери сложи ръце на гърдите си, като че се задъхваше. Сякаш самата тя бе тичала.

— О, Дикън! Дикън! — каза тя. — Толкова съм щастлива, че едва дишам!

Като видя, че Дикън говори с непознат човек, животното с рунтавата опашка се надигна от мястото си под дървото и се приближи, а враната изграка, литна от клона и кацна на рамото му.

— Това е лисичето — рече Дикън, като галеше малката червеникава главица на животното. — Казва се Капитан. А ето и Сажда. Сажда летеше над мен, докато вървях през ливадите, а Капитан тичаше, сякаш кучета го гонеха. И двамата се радваха като мен.

Нито едно от животните не се страхуваше от Мери.

Дикън започна да се разхожда със Сажда на рамото си, а Капитан припкаше кротко край него.

— Виж! — посочи Дикън. — Погледни как са поникнали тези, и тези, и тези! Ей, виж тези тук!

Дикън коленичи и Мери бързо го последва. Бяха попаднали на цял куп минзухари, нацъфтели в мораво, оранжево и златно. Мери наведе лице към тях и започна да ги целува.

— Не можеш да целуваш така човек! — възкликна тя, като вдигна глава. — Цветята са нещо съвсем друго.

Дикън изглеждаше озадачен, но се усмихна.

— Е, аз целувам мама така, когато се върна от ливадите след цял ден скитане, а тя стои пред вратата на слънце и изглежда много радостна и спокойна.

Те тичаха от едно място на друго и намериха толкова много чудеса, че трябваше често да спират и да си шепнат тихо. Дикън показваше на Мери издутите пъпки от розовите клончета, които по-рано изглеждаха мъртви. От тях щяха да пораснат нови листа. Той й посочи хиляди нови зелени стръкчета, които се подаваха от пръстта. Децата наведоха любопитните си нослета близо до земята и вдишаха топлия й пролетен дъх. Копаха, плевиха и се смяха до забрава, докато косата на Господарката Мери се разроши като на Дикън, а бузите й станаха алени макове, също като неговите.

Всички радости на земята бяха събрани тази сутрин в тайната градина. По едно време се случи едно още по-прекрасно чудо. Нещо прехвръкна бързо над стената и се стрелна между дърветата към един скрит ъгъл. Беше някаква малка, подобна на пламък птичка с червени гърди, понесла нещо в човката си. Дикън замръзна на мястото си и хвана Мери за ръката тъй, сякаш внезапно бяха се разсмели в черквата по време на служба.

— Не трябва да мърдаш — прошепна той на йоркширски. — Не трябва дори да дишаме. Познах, че си търси другарче, още когато я видях последния път. Това е червеношийката на Бен Уедърстаф. Сега си строи гнездото. Ще остане тук, ако не я изплашим.

Те тихо и внимателно седнаха на тревата и останаха неподвижни.

— Не трябва да личи, че я гледаме — промълви Дикън. — Ще ни напусне завинаги, ако си помисли, че искаме да и се бъркаме. Ще се държи доста особено, докато всичко това свърши. Сега си подрежда домакинството. Става по-срамежлива и по-чувствителна. Трябва да стоим, без да мърдаме, и да се преструваме, че сме треви, дървета и храсти. А когато свикне да ни вижда, ще почурулика малко и ще разбере, че не искаме да й пречим.

Господарката Мери изобщо не бе сигурна дали знае как трябва да се прави на треви, дървета и храсти. Но Дикън бе казал това, като че ли беше най-естественото и най-лесно нещо на света. Стори й се, че на него сигурно му е лесно. Тя го наблюдава няколко минути, като се чудеше дали той няма постепенно да позеленее и да му пораснат клончета и листа. Но Дикън само седеше удивително неподвижно и говореше тъй приглушено и тихо, че Мери се чудеше как го чува, но все пак го чуваше.

— Пролетно време птичките си строят гнезда — каза той. — Сигурно е така, откакто свят светува. Те мислят и вършат всичко по свой начин и по-добре да не им се бърка човек. Ако си много любопитен напролет, може лесно да загубиш някой приятел.

— Ако говорим за червеношийката, не мога да не я гледам — продума Мери, колкото можеше по-тихо. — Хайде да говорим за друго. Искам да ти кажа нещо.

— По-добре ще бъде и за нас, ако говорим за нещо друго. Какво имаш да ми казваш?

— Ами — ти нали знаеш за Колин? — прошепна тя. Дикън се обърна и я погледна.

— Какво знаеш за него? — попита той.

— Аз го видях. Тази седмица всеки ден отивах при него да си говорим. Той иска да ходя при него. Казва, че го карам да забрави, че е болен и ще умре.

Облекчение се изписа по кръглото лице на Дикън, след като изненадата премина.

— Много се радвам — възкликна той. — Много съм доволен. Така ще ми бъде по-лесно. Знаех, че не бива да ти казвам нищо за него, а не обичам да има тайни неща.

— Не ти ли харесва, че ходиш в тайната градина? — попита Мери.

— Никога няма да я издам на никого — отвърна Дикън, — обаче казах на мама: „Мамо, аз имам една тайна. Не е нещо лошо. Не е по-лошо от това да не казваш къде е гнездото на някоя птичка. Нали мога да я запазя?“

Мери винаги обичаше да слуша за майка му.

— И какво каза тя? — попита Мери, без да се бои от отговора.

Дикън се ухили добродушно.

— Само тя може да каже такова нещо — отвърна той. — Погали ме по главата, погали ме и каза: „Можеш да пазиш, колкото си искаш тайни, моето момче. Познавам те вече дванайсет години.“

— А ти откъде знаеш за Колин? — попита Мери.

— Всички знаят, че мистър Крейвън има едно малко момче, което ще остане недъгаво, и знаят, че мистър Крейвън не обича да се говори за него. Хората съжаляват мистър Крейвън, защото мисис Крейвън била много хубава и двамата много се обичали. Мисис Медлък се отбива у нас винаги, когато отива в Туейт, и нищо не й пречи да говори с мама пред нас, децата, защото знае, че няма нищо да издадем. Ти как разбра за него? Марта беше много разтревожена последния път, когато дойде в къщи. Каза, че си го чула да хленчи и си започнала да задаваш въпроси, а тя не знаела какво да ти отговори.

Мери му разказа как вятърът я бе събудил посред нощ с фученето си, как бе чула слаб далечен плач, как бе тръгнала със свещта по тъмните коридори и как бе стигнала до слабо осветената стая, в един от ъглите на която имаше легло с резби и балдахин. Когато описваше малкото, бяло като слонова кост лице и чудните очи с черни ресници, Дикън поклати глава.

— Хората казват, че били също като очите на майка му, само че нейните винаги се смеели — рече той. — Казват, че мистър Крейвън не може да го гледа, когато е буден, защото очите му толкова приличат на очите на майка му, а изглеждат толкова различни на нещастното му личице.

— Дали той наистина иска Колин да умре? — прошепна Мери.

— Не, но би желал Колин да не се е раждал. Мама казва, че това е най-лошото нещо на светва за едно дете. Мистър Крейвън му купува всичко, което се купува с пари, но той иска да го забрави, все едно че изобщо не съществува. Това е, защото го е страх, че някой ден Колин Ще стане гърбав.

— Самият Колин толкова се страхува от това, че го е страх да седне — каза Мери. — Казва, че непрекъснато мисли за тези неща и ако усети, че му излиза буца, ще полудее и ще крещи до смърт.

— Ама той не бива само да лежи и да си мисли такива работи — рече Дикън. — Никое момче няма да оздравее, ако си мисли за подобни неща.

Лисицата лежеше на тревата до него и от време на време го поглеждаше, за да я погали. Дикън се наведе, помилва я нежно и по вратлето и се замисли. След малко вдигна глава и се огледа наоколо.

— Когато за пръв път влязохме тук, всичко изглеждаше сиво. А сега погледни и ми кажи, не виждаш ли разлика?

Мери се озърна.

— Я! Сивата стена се променя! — възкликна тя. — Сякаш по нея пълзи зелена мъгла и я обгръща в зелен воал.

— Да — потвърди Дикън. — И ще става още по-зелена и по-зелена, докато сивото напълно изчезне. Познай какво си мислех?

— Знам, че е нещо хубаво — рече Мери нетърпеливо. — Сигурно нещо за Колин.

— Мисля, че ако и той е тук навън, няма да търси буци по гърба си, а ще гледа как разцъфтяват пъпките на розовите храсти и сигурно ще му бъде по-добре — обясни Дикън. — Чудя се дали не можем да го накараме да дойде тук и да полежи под дърветата в количката си.

— И аз все за това мисля. Мисля си го всеки път, когато говоря с него — каза Мери. — Чудя се само дали ще може да пази тайна и дали ще можем да го доведем тук, без да ни види някой. Мисля, че ти би могъл да буташ количката му. Докторът е казал, че той трябва да диша чист въздух. Ако Колин пожелае да го изведем навън, никой няма да посмее да не изпълни заповедите му. Той не иска да излиза заради другите хора, а сега всички ще са доволни, ако той излезе с нас. Може да нареди на градинарите да стоят надалече, така че няма да ни открият.

— Ще бъде добре за него, казвам ти — рече Дикън. — Ние няма да мислим за това, че не е трябвало да се ражда. Ще бъдем само две деца, които гледат градината, а той ще бъде третият. Две момченца и едно момиченце ще се радват на пролетта. Казвам ти, това е по-хубаво от всички лекарства на света.

— Той лежи толкова отдавна в стаята си и понеже винаги се е страхувал за гърба си, е станал малко особен — предупреди го Мери. — Знае много неща от книгите, но нищо повече. Казва, че е бил много болен, за да забелязва нещата около себе си и мрази да излиза навън, мрази градините и градинарите. Но обича да слуша за тази градина, защото е тайна. Не посмях да му кажа много, но той иска да я види.

— Някой ден непременно ще го доведем тук — каза Дикън. — Аз съм достатъчно силен, за да бутам количката. Видя ли как работят червеношийката и другарчето й, докато ние седим тук? Гледай, кацнала е на онзи храст и се чуди къде е най-добре да сложи клончето, което държи в човката си.

Той подсвирна тихичко и червеношийката обърна въпросително глава, като продължаваше да държи клончето. Дикън й заговори, както правеше Бен Уедърстаф, но неговият тон беше като на приятелски съвет.

— Където и да го сложиш, все е добре. Ти си научена как да строиш гнездо, още преди да излезеш от яйцето. Продължавай така. Нямаш време за губене.

— О, колко обичам да те слушам, като говориш на червеношийката! — засмя се щастливо Мери. — Бен Уедърстаф все й се кара или й се подиграва, а тя подскача наоколо и сякаш разбира всяка дума. Знам, че й е приятно. Бен Уедърстаф казва, че е толкова суетна, че предпочита камъни да хвърлят по нея, отколкото да не я забелязват.

Дикън се засмя и продължи да говори.

— Знаеш, че няма да те притесняваме — каза той на червеношийката. — И ние самите сме като диви животни. И ние си строим гнездо. Гледай да не ни издадеш.

И макар че червеношийката не отговори, защото човката й бе заета, Мери знаеше, че когато отлетя с клончето към своя ъгъл, тъмните й блестящи като роса очи говореха, че за нищо на света няма да издаде тайната им.

> ГЛАВА 16

> — НЯМА! — КАЗА МЕРИ
Тази сутрин имаха много работа и Мери се върна късно в къщи. Тя толкова бързаше да се върне в градината, че съвсем забрави Колин. Едва в последния миг се сети да помоли Марта:

— Кажи на Колин, че не мога да отида да го видя. Имам много работа в градината.

Марта доста се уплаши.

— О, мис Мери — рече тя. — Той може да се разстрои, ако му кажа това.

Но Мери не се боеше от него като другите хора, а и не беше свикнала да се жертвува за никого.

— Не мога да остана. Дикън ме чака — отвърна тя и изтича навън.

Следобедът беше още по-приятен и изпълнен с повече работи. Градината беше вече изчистена от почти всички плевели. Подрязаха повечето рози и разкопаха около тях. Дикън си беше донесъл лопатата от къщи и бе показал на Мери как да използува градинските си инструменти. Ясно беше, че макар и да не станеше „градинарска градина“, това прекрасно диво място щеше да се покрие с цвят до края на пролетта.

— Над главите ни ще цъфнат ябълките и черешите каза Дикън, като се трудеше с всички сили. — А прасковите и сливите ще цъфнат там до стената. Тревата ще бъде килим от цветя.

Лисичето и враната също бяха щастливи и заети като тях, а червеношийката и другарчето й се стрелкаха като светкавици напред-назад. От време на време враната пляскаше с черните си крила и политаше високо над дърветата в парка. Всеки път щом се върнеше, кацаше близо до Дикън и изгракваше няколко пъти, сякаш му разказваше приключенията си. Дикън й отговаряше също като на червеношийката. Веднъж, когато беше много зает и не й отговори веднага, Сажда кацна на рамото му и нежно го клъвна по ухото с грамадната си човка. Когато Мери искаше да си почине, Дикън сядаше с нея под някое дърво. Веднъж извади от джоба си свирката и засвири, а на стената се показаха две катерички, които гледаха и слушаха.

— Сега си много по-силна — похвали я Дикън, като я гледаше как копае. — Започваш да се променяш наистина!

Мери пламтеше от работа и от добро настроение.

— Напълнявам с всеки изминал ден — ликуваше тя. — Мисис Медлък ще трябва да ми купи по-широки рокли, а Марта казва, че косата ми става по-гъста.

Когато се разделиха, златните лъчи на залязващото слънце полегато се спускаха през клоните.

— Утре ще бъде чудесно — каза Дикън. — Ще дойда да работя още преди изгрев слънце.

— И аз — каза Мери.
* * *
Мери се затича към къщата с цялата сила на малките си крачета. Искаше да разкаже на Колин за лисичето на Дикън и за враната, и за всичко, което вършеше пролетта. Беше сигурна, че той ще се зарадва да чуе това. Ето защо не й стана много приятно, когато отвори вратата на стаята си и видя, че Марта я чака натъжена.

— Какво има? — попита Мери. — Какво каза Колин, когато му съобщи, че няма да мога да отида?

— О, трябваше да дойдеш да го видиш — рече Марта. — За малко пак да го прихванат бесовете. Едва го удържах целия следобед. Непрекъснато гледаше часовника.

Мери стисна устни. И тя като Колин не беше свикнала да се съобразява с другите хора, затова не разбираше защо едно раздразнително момче трябва да се бърка в нещата, които тя най-много обича. Мери не бе чувала нищо за състраданието към хора, които са нервни и които не знаят, че могат да обуздаят яда си, за да не поболяват и изнервят другите. В Индия, когато имаше главоболие, тя правеше всичко възможно и другите да получат главоболие или нещо също толкова неприятно. И мислеше, че е съвсем права. Но сега, разбира се, смяташе, че Колин не е прав.

Когато Мери отиде в стаята, той не беше на дивана. Лежеше по гръб на леглото и не обърна глава към нея, когато тя влезе. Това беше лошо начало и Мери тръгна към него съвсем скована.

— Защо не си станал? — попита тя.

— Станах тази сутрин, защото мислех, че ще дойдеш — отвърна той, без да я погледне. — Следобеда им наредих да ме сложат пак да легна. Гърбът и главата ме боляха и бях уморен. Защо не дойде?

— Работих в градината с Дикън — рече Мери.

Колин се намръщи и най-после благоволи да я погледне.

— Няма да пусна това момче тук, ако ти ходиш при него, вместо да идваш да говориш с мен — каза той.

Мери страшно се ядоса. Тя можеше да се ядосва и без да вдига шум. Просто ставаше кисела и упорита и не я интересуваше какво ще се случи.

— Ако изгониш Дикън, никога повече няма да стъпя в тази стая — отсече тя.

— Ако поискам, ще стъпиш — отвърна Колин.

— Няма! — каза Мери.

— Ще те принудя — рече Колин. — Ще те довлекат.

— Така ли, мистър раджа? — извика Мери яростно. — Те могат да ме довлекат, но не могат да ме накарат да говоря. Ще седна, ще си стисна зъбите и няма да отроня нито думичка. Няма дори да те погледна. Ще гледам в земята.

Каква чудесна двойка бяха те така, както се гледаха свирепо! Ако бяха две малки улични момчета, сигурно щяха да скочат един върху друг и да се сбият. Но тъй като не бяха, те не направиха нищо подобно.

— Ти си егоистка! — изкрещя Колин.

— А ти какво си? — каза Мери. — Егоистите винаги така казват. Всеки, който не изпълнява желанията им, е егоист. Ти си по-голям егоист от мене. Ти си най-големият егоист, който съм виждала!

— Не съм! — изсъска Колин. — Не съм по-голям егоист от твоя прехвален Дикън! Той те държи да си играете в мръсотиите, а знае, че съм съвсем сам. Той е егоист, ако искаш да знаеш!

В очите на Мери засвяткаха искри.

— Той е най-доброто момче на света! — извика тя. — Той е — той е ангел!

Това може би прозвуча глупаво, но не я беше грижа.

— Прекрасен ангел! — каза Колин подигравателно. — Едно просто селянче от ливадите.

— Той е по-добър от един прост раджа — отвърна Мери. — Хиляди пъти по-добър!

Тъй като беше по-силна от него, Мери започна да надделява. Всъщност Колин никога досега не бе спорил с човек като себе си и, общо взето, това беше полезно за него, въпреки че нито той, нито Мери го съзнаваха. Колин обърна глава на възглавницата, затвори очи и една голяма сълза се отрони и потече по бузата му. Той започваше да изпитва жалост към себе си, но не и към другите.

— Аз не съм такъв егоист като тебе, защото съм винаги болен и съм сигурен, че на гърба ми излиза буца и скоро ще умра — добави Колин.

— Няма! — отвърна Мери без никакво съчувствие.

Той отвори широко очи от негодувание. Никога не бе чувал такова нещо. Беше едновременно ядосан и доволен — ако човек може да бъде и двете в един момент.

— Няма ли? — извика той. — Ще умра! Ти знаеш, че ще умра! Всички казват така.

— Не вярвам — каза кисело Мери. — Ти го казваш само за да накараш хората да те съжаляват. Мисля, че дори се гордееш с това. Не вярвам! Ако беше някое добро момче, можеше и да е истина, но ти си отвратителен!

Въпреки болния си гръб Колин седна на леглото разярен, сякаш беше съвсем здрав.

— Излез от стаята! — изрева той, грабна една възглавница и я хвърли по нея. Не беше достатъчно силен, за да я метне по-далече, и възглавницата падна в краката й.

Но лицето на Мери остана невъзмутимо като на статуя.

— Отивам си — извика тя. — И няма да се върна! Когато стигна вратата, тя се обърна и му каза:

— Щях да ти разказвам много хубави неща. Дикън доведе лисичето и враната си и щях да ти разправям за тях. Сега няма нищо да ти кажа!

Мери излезе и затвори вратата след себе си. Тя много се учуди, като видя там дипломираната медицинска сестра, която сякаш беше подслушвала, но още повече се учуди, като забеляза, че сестрата се смее. Тя беше едра, хубава млада жена, която не би трябвало изобщо да става медицинска сестра, тъй като не можеше да понася болни и винаги намираше някакво извинение да остави Колин на Марта или на някой друг, който да я замести. Мери никак не я харесваше, затова спря и я загледа как се кикоти, закрила уста с кърпичката си.

— Защо се смееш? — попита тя.

— Смея се на вас двамата — отговори сестрата. — Това е най-хубавото, което можеше да се случи на това болнаво, разглезено същество. Имаше нужда да се сблъска с някой, който е разглезен като него. — И тя отново се разсмя, закривайки уста с кърпичката си. — Ако имаше една лоша сестричка, с която да се спречква, това щеше да го спаси.

— Той ще умре ли?

— Не зная и ми е все едно — отвърна сестрата. — Истерията и лошият му нрав са половината от болестите му.

— Какво значи истерия? — попита Мери.

1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   16


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница