Сирачето Мери Ленъкс и нейният болнав братовчед Колин живеят в големия мрачен замък на имението Мисълтуейт. Двете деца имат всичко, но са капризни, самотни и нещастни



страница12/16
Дата19.07.2018
Размер2.41 Mb.
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16

Много добре, сър — отговори мистър Роуч, успокоен, че дъбовете ще останат непокътнати, а овощните градини ще бъдат спасени.

— Мери — обърна се Колин към нея, — какво казвате в Индия, когато сте свършили да говорите и хората трябва да си отидат?

— Казва се: „Разрешавам ти да си отидеш!“ Раджата махна с ръка:

— Разрешавам ти да си отидеш, Роуч. Но помни, че това е много важно.

— Гра-гра — отбеляза дрезгаво, но учтиво враната.

— Много добре, сър. Благодаря, сър — каза мистър Роуч и мисис Медлък го изведе от стаята.

Той беше добродушен човек и вън в коридора се усмихна, а после се разсмя на глас.

— Боже мой! Как господарски се държи момчето, а? Човек може да си помисли, че той е цялото кралско семейство, събрано в едно — принц-консорт* и прочее.

[* Принц-консорт — Съпруг на кралица, която управлява — Бел.пр.]

— Ами да — каза мисис Медлък, — оставили сме го да ни тъпче всички, откакто се е родил, и той мисли, че за това са създадени хората.

— Може би ще се промени, ако остане жив — предположи мистър Роуч.

— Едно нещо е сигурно: ако той не умре и това дете от Индия остане тук, сигурна съм, той ще научи, че целият портокал не е негов, както казва Сюзън Соуърби. И той ще може да открие колко е голямо неговото парченце.

Вътре в стаята Колин се беше облегнал на възглавниците.

— Сега няма опасност — рече той. — Днес следобед ще я видя! Днес следобед ще вляза в нея!

Дикън се върна в градината с животните си, а Мери остана при Колин. Той не й изглеждаше уморен, но беше мълчалив, преди да им донесат обеда, и остана така замислен по време на самия обед. Това се видя чудно на Мери и затова го попита каква е причината.

— Какви големи очи имаш, Колин — заговори тя. — Когато се замислиш, стават още по-големи. За какво мислиш сега?

— Все си мисля: как ли ще изглежда?

— Градината ли? — попита Мери.

— Пролетта. Мислех си, че всъщност никога не съм я виждал. По-рано почти не излизах, а когато излизах, никога нищо не виждах. Дори през ум не ми е минавало за нея.

— В Индия не съм я виждала, защото там няма пролет — каза Мери.

Макар и затворен в стаята си и болнав, Колин имаше по-силно въображение от нея и бе прекарал доста време в разглеждане на великолепни книги и картинки.

— Тази сутрин, когато ти се втурна тук тичешком и каза: „Дойде! Дойде!“ — се почувствувах много особено. Звучеше тъй, сякаш тя идва като някакво голямо шествие с музика. Имам една такава картина някъде в моите книги: тълпи от красиви хора и деца с гирлянди и цъфнали клонки, всички се смеят, танцуват всички вкупом, свирят със свирки. Затова ти казах: „Може би ще чуем златните тръби“ и поисках да отвориш прозореца.

— Колко е смешно! Човек наистина я чувствува точно така! И ако всички цветя, листа, зелени стръкчета, птици и диви животни започнат да танцуват едновременно — каква тълпа ще бъдат! Ще танцуват, ще пеят и свирят, а музиката ще идва на талази!

Те избухнаха в смях, но не защото мисълта за това беше смешна, а защото и на двамата много им хареса.

Малко по-късно сестрата приготви Колин. Тя забеляза, че вместо да лежи като пън, докато го обличаше, той приседна и дори направи опит да й помогне. През цялото време Колин говореше и се смееше с Мери.

— Това е един от хубавите му дни, сър — каза сестрата на доктор Крейвън, който се отби да го види. — Настроението му е толкова хубаво, че го прави по-силен.

— Ще намина по-късно следобед, когато се върне — рече доктор Крейвън. — Трябва да видя дали излизането му понася. Искаше ми се — каза тихо той — да ви бе позволил да отидете с него.

— По-скоро веднага ще се откажа от мястото си, сър, отколкото да остана тук при подобно предложение — отговори сестрата с внезапна твърдост.

— Всъщност не бях напълно решил да го предлагам — малко нервно рече докторът. — Ще направим експеримента. На Дикън бих поверил и новородено дете.

Най-силният лакей в къщата свали Колин долу и го сложи в количката. Дикън чакаше до нея. След като прислужникът подреди завивките и възглавниците му, раджата махна с ръка към него и сестрата:

— Разрешавам ви да си отидете — обяви той.

Двамата веднага изчезнаха и прихнаха да се смеят още щом влязоха в къщата. Дикън тръгна, като буташе бавно и уверено количката, а Господарката Мери вървеше отстрани. Колин се облегна назад и вдигна лице към небето. Небосводът се извисяваше, а малките снежнобели облачета изглеждаха като птици, които летят с разперени крила в кристалната синева. Вятърът кротко полъхваше откъм ливадите и носеше странния дъх на свежа и дива сладост. Слабите гърди на Колин се повдигаха и той вдишваше дълбоко, а големите му очи имаха такъв израз, сякаш слушаха вместо ушите му.

— Колко много звуци се чуват: пеене, жужене, чуруликаш! Какъв е този аромат, който вятърът носи? — попита Колин.

— Това е прещипът, който сега цъфти! — отговори Дикън. — Ех, какъв чудесен ден за пчелите!

На пътеките, по които вървяха, не се виждаше жива душа. Всъщност всички градинари и техните помощници бяха изчезнали. Но въпреки това децата криволичеха из храстите и между лехите край водоскока, като внимателно следваха предварително избрания път, просто заради тайното удоволствие от това. Когато завиха най-после по дългата алея край зидовете с бръшляна, ги обзе такава възбуда, че кой — знае защо, започнаха да шепнат.

— Ето тук е — каза задъхано Мери. — Тук се разхождах напред-назад и се чудех ли, чудех.

— Тук ли е? — възкликна Колин и започна да оглежда бръшляна с нетърпение и любопитство. — Но аз нищо не виждам — прошепна той. — Няма врата.

— И аз отначало помислих така — рече Мери.

Последва приятна, напрегната тишина. Чуваше се само търкалянето на количката.

— В тази градина работи Бен Уедърстаф — посочи Мери.

— Тук ли? — попита Колин.

След като изминаха няколко ярда, Мери отново прошепна:

— Ето тук червеношийката прехвръкна над стената.

— Тук ли? — възкликна Колин. — О, как искам да дойде пак!

— А там… — посочи тържествено Мери един люляков храст — там тя кацна на една купчинка пръст и ми показа ключа.

Колин се изправи в количката.

— Къде? Къде? Там ли? — извика той, а очите му бяха големи като на вълка от приказката, когато Червената шапчица почувствувала, че трябва да му обърне внимание за това. Дикън спря да бута количката.

— А тук — Мери стъпи върху лехата близо до бръшляна — дойдох да си поговоря с червеношийката, когато тя ми чуруликаше от горния край на стената. А това е бръшлянът, който вятърът духна. — Тя хвана зелената завеса.

— О, тук ли… — задъхваше се Колин.

— Ето дръжката, а ето и вратата. Дикън, бутай вътре количката! Бутай я бързо!

Дикън бутна количката с едно-единствено, добре премерено движение.

Колин се бе отпуснал отново на възглавниците и дъхът му замря от възторг. Той закри очите си с ръце тъй, че не виждаше нищо, докато не влязоха вътре. Количката спря като по чудо и вратата се затвори. Едва тогава Колин свали ръцете си от очите и започна да се оглежда както Мери и Дикън, когато влязоха за първи път. Върху стените, земята, дърветата и люлеещите се вейки и филизи, бе пропълзял приказен зелен воал от нежни малки листенца. Сред тревата под дърветата, в сивите саксии, в беседките — навсякъде, се виждаха златни, пурпурни и бели петънца. Над главите им се извисяваха короните на дърветата, обкичени със снежнобели и розови цветове. Чуваше се пърхане на крила, бръмчене, нежно чуруликане, от всички страни се носеха ухания.

Слънцето галеше и стопляше лицето на Колин, сякаш го докосваше нежна ръка. Мери и Дикън стояха, вперили учудени очи в него. Той изглеждаше така необикновен и променен, защото целият беше поруменял — и бледото му като слонова кост лице, и шията, и ръцете — всичко.

— Аз ще оздравея! Ще оздравея! — викаше Колин. — Мери! Дикън! Аз ще оздравея! И ще живея! Ще живея вечно!

> ГЛАВА 21

> БЕН УЕДЪРСТАФ


Едно от странните неща в живота е, че само от време на време човек е напълно сигурен, че ще живее вечно. Понякога го съзнава, когато стане рано в часа на нежната тържествена зора и застане сам, отметнал назад глава, загледан нагоре в бледото небе, което бавно се променя и порозовява, а на изток стават такива прекрасни непознати неща, които карат човек да изкрещи от възторг и сърцето му да замре — неща, които се повтарят всяка сутрин от хиляди, хиляди години. Тогава човек го осъзнава за миг. Друг път го осъзнава, когато стои сам в някоя гора на залез слънце и тайнственото златно спокойствие, което се процежда през клоните, сякаш бавно повтаря отново и отново нещо, което той не чува напълно, колкото и да се мъчи. Понякога безкрайната тишина и черната синева на нощта с милиони звезди, които чакат и гледат, карат човек да повярва. А понякога само звукът на далечна музика или погледът в нечии очи го прави истинско.

Това се случи и с Колин, когато за пръв път видя, чу и почувствува пролетта между четирите високи стени на тайната градина. Този следобед целият свят сякаш се беше посветил на една цел: да бъде съвършен, лъчезарно красив и ласкав към едно момче. Навярно от чиста небесна доброта пролетта дойде и струпа всичко, което можеше, на това единствено място. Дикън неведнъж спираше да работи, замираше с растящо удивление в очите и бавно поклащаше глава.

— Ех, чудно е! — възкликна той. — Аз съм на дванайсет години, карам тринайсетата и съм видял много следобеди през тези тринайсет години, но ми се струва, че такъв чудесен като днешния никога не е имало.

— Да, наистина е чудесен — съгласи се Мери и въздъхна не от друго, а от радост. — Сигурна съм, че това е най-хубавият следобед, който е имало някога на света.

— Не ви ли се струва — попита Колин замечтано, но внимателно, защото говореше на йоркширски диалект, — че всичко хубаво сякаш е направено за мен?

— Бога ми! — извика възторжено Мери. — Добре говориш йоркширски! Ама ти… ти наистина си страшен!

Радост царуваше в тайната градина. Преместиха количката под сливата, покрита със снежнобели цветове, сред които жужаха пчели. Тя приличаше на приказен царски балдахин. Наблизо имаше цъфнали череши, а ябълките бяха целите в розови и бели пъпки, някои от които тук-там вече разпукнати. Между отрупаните с цвят клони се мяркаха късчета небе, които гледаха надолу като прекрасни сини очи. Мери и Дикън работеха по малко тук, по малко там, а Колин ги наблюдаваше. Те му носеха да види най-различни неща: разпукващи се и затворени пъпки, клончета, които се разлистваха, перца от кълвач, паднали на тревата, празна черупка от рано излюпило се птиче. Дикън буташе бавно количката из цялата градина, като спираше често, за да може Колин да види всички чудеса, които никнеха от земята и висяха от дърветата. Колин имаше чувството, че го разхождат тържествено из вълшебната страна на цар и царица, които му показват всичките нейни тайнствени съкровища.

— Чудя се дали ще видим и червеношийката! — вълнуваше се Колин.

— Скоро ще можеш да я виждаш често — успокои го Дикън. — Когато пиленцата се излюпят от яйцата, на малкото ни приятелче ще му се завърти главата от работа. Ще го видиш как лети напред-назад и носи червеи, големи почти колкото него. А в гнездото ще се раздава такъв шум, като наближи, че ще се обърква и няма да знае в коя от зейналите човчици да пусне храна най-напред. От всички страни ще зяпат гладни човчици. Мама каза, че като види колко работа има една червеношийка, за да нахрани малките си, тя самата се чувствува като някоя дама, която нищо не върши. Само че понякога малките душици изглеждат така, сякаш капки пот падат от тях, макар че човек не може да ги види.

Това ги разсмя толкова много, че трябваше да за крият устата си с ръка, защото се сетиха, че никой не трябва да ги чуе. Колин беше получил указания относно закона за шепненето и тихото говорене още преди няколко дни. Харесваше му тази тайнственост и той правеше каквото може, но по средата на радостното въодушевление е доста трудно човек да се смее непрекъснато шепнешком.

Всеки миг от следобеда бе изпълнен с нови неща и с всеки изминал час слънцето ставаше все по-златно. Отново закараха количката под цъфналия балдахин. Дикън седна на тревата и извади свирката си. Внезапно Колин видя нещо, което не бе забелязал дотогава.

— Това дърво там е много старо, нали? — попита той.

Дикън погледна към дървото, Мери също се обърна нататък и за миг настъпи тишина.

— Да — потвърди след малко Дикън, а тихият му глас прозвуча много меко.

Мери се взираше замислено в дървото.

— Клоните са сиви и никъде няма нито едно листенце — продължи Колин. — То е съвсем мъртво, нали?

— Да — съгласи се Дикън. — Но тези рози са пропълзели по него и ще скрият с листата и цветовете си всички изсъхнали клони. Тогава то няма да изглежда мъртво, а ще бъде най-красивото от всички дървета.

Мери все още съзерцаваше дървото и мислеше нещо.

— Изглежда тъй, сякаш му се е отчупил някой голям клон — каза Колин. — Чудя се как ли е станало?

— То е станало много отдавна — обади се Дикън. — Ей! — извика той с внезапно облекчение, като докосна Колин с ръка. — Виж червеношийката! Ето я! Ходила е да търси храна за другарчето си.

Колин за малко не я изпусна, но все пак успя да зърне за миг червеногърдата птичка, която носеше нещо в човката си. Тя се стрелна през зеленината към гъсто обраслия ъгъл и се скри от погледите им. Колин се облегна отново на възглавницата и се засмя.

— Носи й следобедния чай. Сигурно е пет часът. Мисля, че и аз бих изпил един чай.

Така те се спасиха от обяснения.

— Магията изпрати червеношийката — тайно сподели Мери с Дикън по-късно. — Зная, че Магията я изпрати.

И двамата се бяха страхували, че Колин може да попита нещо за дървото, чийто клон се бе счупил преди десет години. Те дълго бяха говорили за това, а Дикън потъркваше разтревожено главата си.

— Трябва да си даваме вид, че не е по-различно от другите дървета — бе рекъл той. — Не бихме могли никога да му кажем как се е счупил клонът. Горкото момче! Ако каже нещо за дървото, трябва да се опитаме… да изглеждаме весели.

— Да, наистина трябва — се бе съгласила Мери.

Но тя бе усетила, че не изглежда весела, когато гледа дървото. Чудеше се дали има нещо вярно в другото, което Дикън беше казал. Той бе продължил озадачено да потърква ръждивочервената си глава, но в сините му очи беше започнало да се появява облекчение.

— Мисис Крейвън била много млада и красива — бе продължил той колебливо. — Мама смята, че тя може би се появява в Мисълтуейт много пъти и се грижи за мастър Колин така, както правят майките, когато напускат този свят. Те няма как да не се връщат, нали разбираш. Може да е била в градината, може би тя ни е накарала да работим и да го доведем тук.

Мери бе помислила, че Дикън има предвид нещо във връзка с Магията. Тя много вярваше в Магията. Тайно бе убедена, че Дикън прави магии на всичко около себе си, разбира се, добри магии и затова хората го харесват толкова много, а дивите животни знаят, че е техен приятел. Направо се чудеше дали не беше възможно тази негова дарба да бе довела червеношийката точно в мига, когато Колин зададе онзи опасен въпрос. Тя чувствуваше, че неговата Магия действува целия следобед и кара Колин да изглежда съвсем различен. Струваше й се невъзможно той да е бил онова лудо същество, което крещеше, удряше и хапеше възглавницата си. Дори бледото му като слонова кост лице сякаш се променяше. Леката руменина, която се бе появила по лицето, шията и ръцете му, когато за първи път влезе в градината, не изчезваше. Той изглеждаше като направен наистина от плът, а не от слонова кост или восък.

Децата видяха как червеношийката занесе няколко пъти храна на другарчето си в гнездото и това вече съвсем им напомни за следобедния чай. Колин реши, че трябва да пият чай.

— Иди и кажи на някой прислужник да донесе една кошница до алеята с рододендрона — поръча той. — След това ти и Дикън можете да я донесете тук.

Това беше добра идея, лесна за изпълнение, и когато постлаха бялата покривка на тревата и извадиха от кошницата горещия чай, препечен хляб с масло и кифли, всички ядоха с апетит. Няколко птички с домашни поръчки спряха да видят какво става там и взеха дейно участие в издирването на трохите. Орехчо и Черупчо се стрелкаха с парчета сладкиш по дърветата, а Сажда занесе половин кифла с масло в един ъгъл, кълва я, преобръща я и я разглежда, като правеше дрезгаво забележки, докато най-после я глътна радостно на една хапка.

Следобедът вървеше към своя край. Златните копия на слънцето потъмняваха, пчелите започнаха да се прибират, птиците прелитаха все по-рядко. Дикън и Мери седяха на тревата, вече приготвили кошницата за връщане в къщи. Колин лежеше на възглавниците, беше отметнал от челото си тежките къдрици и лицето му имаше доста естествен цвят.

— Не искам този следобед да свършва — обади се той, — но ще се върна тук още утре, и вдругиден, и в по-други ден, и в още по-други ден.

— Ще дишаш много чист въздух, нали? — попита Мери.

— Нищо друго не искам. Видях пролетта, ще видя и лятото. Ще видя всичко, което расте тук. И аз ще раста тук.

— Наистина ще растеш — насърчи го Дикън. — Скоро ще те научим да ходиш и да копаеш като другите деца.

Колин целият почервеня.

— Да ходя! Да копая! Ще мога ли?

Дикън го погледна нежно и внимателно. Нито той, нито Мери знаеха какво му е на краката.

— Сигурен съм, че ще можеш — заяви Дикън решително. — Имаш си крака — също като на другите хора.

Мери доста се уплаши, докато не чу какво отговори Колин.

— Краката ми не са болни от нищо, но са толкова тънки и слаби! Люлеят се тъй, че ме е страх да се изправя на тях.

Мери и Дикън въздъхнаха с облекчение.

— Когато престанеш да се страхуваш, ще можеш да стоиш на тях — отново се развесели Дикън. — А скоро ще престанеш да се страхуваш.

— Дали? — попита Колин и млъкна, сякаш нещо се чудеше.

Известно време всички мълчаха. Слънцето слизаше все по-ниско. Настъпваше часът, когато всичко утихва, а те наистина бяха прекарали един вълнуващ следобед в усилен труд. Колин, изглежда, с наслада си почиваше. Дори животните бяха престанали да обикалят наоколо, бяха се скупчили наблизо и си почиваха. Сажда бе кацнала с подвит крак на един нисък клон и дремеше, спуснала сивата ципа върху очите си. Мери тайно си помисли, че враната след малко може и да захърка.

Спокойствието внезапно се наруши и всички се стреснаха, когато Колин вдигна глава и неочаквано прошепна силно и разтревожено:

— Кой е този човек?

Дикън и Мери скочиха на крака.

— Човек?! — тихо извикаха двамата в един глас. Колин посочи високата стена.

— Погледнете — зашепна той развълнувано. — Само погледнете!

Мери и Дикън се извърнаха и погледнаха. Оттам ги гледаше сърдитото лице на Бен Уедърстаф, който се бе покачил на една стълба. Той направо размаха юмруци към Мери.

— Ако не бях ерген и ти беше моя щерка, такъв пердах щях да ти дръпна! — извика той.

Бен заплашително изкачи още едно стъпало, като че ли имаше намерение да скочи долу и да се разправи с нея. Но докато Мери се приближаваше, той явно поразмисли и остана на най-горното стъпало на стълбата, като размахваше към нея юмрука си.

— Никога не съм те харесвал — обърна се градинарят към Мери. — Не мога да те понасям още от първия път, когато те видях. Мършава малка вещица с безцветно лице, винаги задаваш въпроси и си пъхаш носа където не ти е работа. Ако не беше червеношийката, да я вземат мътните…

— Бен Удеръстаф! — извика Мери, когато успя да си поеме дъх. Застана до стената под него и му викна на пресекулки. — Бен… Уедърстаф! Червеношийката… ми показа пътя.

Тогава Бен толкова се разгневи, че наистина щеше да падне от стената.

— Ах, малка пакостнице! Да прехвърляш лошотията си на червеношийката! Птичката й била показала пътя! Тя! Ех, ти, момиченце!

Но тя видя как следващите думи се изплъзнаха от устата му, защото бе обхванат от любопитство.

— А как, за бога, влезе вътре?

— Наистина червеношийката ми показа пътя — упорствуваше Мери. — Тя не знаеше какво прави, но ми го показа. И няма нищо повече да ти кажа, ако продължаваш да ми се заканваш с юмруци.

В същия миг Бен Уедърстаф внезапно престана да размахва юмруците си. Долната му челюст увисна и той се втренчи над главата й в нещо, което идваше към него по тревата.

В началото на неговия порой от думи Колин бе толкова изненадан, че само се изправи в количката и слушаше занемял. Но по едно време той се съвзе и махна повелително на Дикън.

— Закарай ме там! — нареди Колин. — Закарай ме съвсем близо и спри точно пред него!

Именно това бе зърнал Бен Уедърстаф и направо зяпна. Една количка с разкошни възглавници и завивки, която приличаше на царска каляска, се приближаваше към него. В нея седеше облегнат малък раджа с властен царски поглед в огромните си очи, заобиколени с черни ресници, и протягаше надменно към него тъничката си бяла ръка. Количката спря точно под носа на Бен Уедърстаф. Нищо чудно наистина, че той зяпна.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита раджата.

Как се опули Бен Уедърстаф! Зачервените му старчески очи се вторачиха в това, което стоеше пред него, сякаш виждаше призрак. Той се блещеше и преглъщаше, без да каже нито дума.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита Колин още по-високомерно. — Отговаряй!

Бен Уедърстаф вдигна грубата си ръка, прекара я по очите и по челото си и най-после отговори със странен, треперещ глас:

— Кой си ти ли? Да, знам. Очите на майка ти ме гледат от твоето лице. Един бог знае как си дошъл тук. Ти си нещастният й сакат син.

Лицето на Колин стана аленочервено и той рязко се изправи в количката.

— Не съм сакат! — изкрещя той разярен. — Не съм!

— Не е! — извика Мери с такова възмущение в гласа, че едва не срути стената. — Той няма никаква буца, нито дори колкото главичката на карфица! Аз проверих! Нищо му няма!

Бен Уедърстаф отново прекара ръка по челото си и продължи да се взира, сякаш нямаше никога да се нагледа. Ръката му трепереше, устата му трепереше, гласът му трепереше. Той беше неук и нетактичен старец и си спомняше само неща, които е чувал.

— Ти… ти не си ли гърбав? — попита той дрезгаво.

— Не! — извика Колин.

— Нямаш ли… нямаш ли криви крака? — треперещият му глас беше още по-пресипнал.

Това беше вече твърде много. Енергията, която Колин хвърляше обикновено в истериите си, сега го разтърси по нов начин. Никога досега не го бяха обвинявали, че има криви крака, дори и шепнешком. Затова простичката вяра в тяхното съществуване, която прозвуча в гласа на Бен Уедърстаф, надмина всичко, което раджата би могъл да понесе. Яростта и наранената му гордост го накараха да забрави всичко, освен настоящия момент. Те го изпълниха с нова енергия, която му бе непозната дотогава, и с почти неестествена сила.

— Ела тук! — извика той на Дикън и започна да отхвърля и размотава завивките от краката си. — Ела тук! Ела тук! Веднага!

След миг Дикън застана до него. Мери затаи дъх и усети, че пребледнява.

— Той може да го направи! Той може да го направи! Той може да го направи! Може! — бърбореше Мери под носа си, колкото може по-бързо.

Последва кратко и ожесточено суетене, завивките паднаха на земята. Дикън хвана Колин за ръка, тънките му крака се показаха и стъпиха на земята. Колин се изправи — нагоре, нагоре и застана изпънат като струна. Изглеждаше необикновено висок, главата му бе отметната назад, а от чудните му очи сякаш изскачаха светкавици.

— Ей ти! Виж ме! — нахвърли се той към Бен Уедърстаф. — Само ме погледни! Само ме погледни!

— Че той е не по-гърбав от мен! — извика Дикън. — Не е по-гърбав от всяко момче в Йоркшир!

Бен Уедърстаф направи нещо, което се стори на Мери и Дикън извънредно странно. Той се задави, преглътна и изведнъж по обветрените му бузи потекоха сълзи.

— Ей, как лъжат хората! — избухна градинарят. — Наистина слаб си като клечка и си блед като привидение, но нямаш никаква гърбица! Ще стане човек от тебе! Бог да те благослови!

Дикън държеше здраво ръцете на Колин, ала момчето изобщо не залиташе. То стоеше все по-изправено и гледаше Бен Уедърстаф в очите.

1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница