Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън

На 8 юни 1938 г. Барлоу дал на Брум фрагмент от горна челюст и небце, на който имало един-единствен молар (кътник). Когато Брум попитал за произхода, Барлоу се измъкнал, без да даде отговор. Няколко дена по-късно, Брум отново се появил и настоял Барлоу да му разкрие източника на фосила.

Барлоу му казал, че го е получил от Гърт Тербланш - местен ученик. Брум с срещнал с Гърт, взел от него още няколко зъба и двамата се отправили към намиращата се наблизо ферма Кромдрай, където момчето ги било намерило. Когато стигнали, Брум успял да открие няколко фрагмента от череп. Когато направил частична реконструкция, той установил, че черепът се различава от този на австралопитека от Щеркфонтайн. Имал по-масивна челюст и по-го­леми зъби. Брум кръстил новооткрития представител на австрало-питеците Paranthropus robustus. Понастоящем се смята, че нахо­дището при Кромдрай е на възраст между 1 и 1,2 млн. години.

На това място Брум намерил и фрагменти от раменна кост и от лакътна кост. Макар и да ги отнесъл към робустния австралопитек, когото кръстил Paranthropus, той отбелязал следното: „Ако бяха открити изолирани, най-вероятно всеки анатом в света щеше да ги определи като несъмнено човешки." През 1972 г. X. М. Макхенри направил анализ на раменната кост ТМ 1517 и я поставил в „човеш­ките граници". В същото изследване раменната кост на робустен австралопитек от Кооби Фора в Кения попада извън тези граници. Следователно, възможно е фосилът ТМ 1517 да е принадлежал на нещо друго, а не на робустен австралопитек. Не е изключено откри­тите при Кромдрай раменна и лакътна кости - подобно на бедрената от Щеркфонтайн - да са от по-развити хоминиди, които да са при­личали като анатомия на съвременните хора.

Втората световна война прекъснала проучванията, които Брум извършвал в Южна Африка. След краяй, Робърт Брум и Дж. Т. Робинсън открили при Сварткранс фосили от робустен австралопи­тек, когото нарекли Paranthropus crassidens („голямозъб получо-век"). Това създание имало големи и здрави зъби и костен гребен на върха на черепа си. Гребенът служел за захващане на силните дъв-кателни мускули.

Също в пещерата Сварткранс, Брум и Робинсън намерили и че­люст от друг вид хоминид. Тя била по-малка и по-човекоподобна от тази на Paranthropus crassidens и двамата изследователи я приписа­ли на нов хоминид, когото нарекли Telanthropus capensis. Сега се смята, че пласт 1 при Сварткранс, където били намерени всички кости от Paranthropus, е на възраст между 1,2 и 1,4 млн. години. Пласт 2, където била намерена долната челюст от Telanthropus - с обозначение SK 15 - е на между 300 000 и 500 000 години. През 1961 г. Робинсън прекласифицирал челюстта от Сварткранс към Homo erectus.

Отново при Сварткранс, Брум и Робинсън намерили още една човекоподобна долна челюст. Фрагментарният фосил (SK 45) произ­хождал от основния пласт, където са открити костите от Paranthro­pus. През 1952 г. двамата изследователи заявяват следното: „Фор­мата й е по-близка до тази на съвременния Homo, отколкото до че­люстта от Telanthropus." По-късно, Робинсън отнесъл SK 45 към Telanthropus, a после и към Homo erectus. Имаме някои основа­ния (без да са неоспорими) обаче да вземем предвид и други въз­можни характеристики.

В следвоенните години Брум открил при Щеркфонтайн и още един череп от австралопитек (St 5) (фиг. 12.5). По-късно на същото място намерил и други останки от възрастен женски индивид, сред които имало части от таз, гръбначен стълб и крака. Според Брум тяхната морфология, както и някои характеристики на черепите от Щеркфонтайн, свидетелствали, че австралопитеците са имали изп­равен вървеж.

През 1925 г. Реймънд Дарт проучвал една пещерна галерия при Макапансгат в Южна Африка. Тъй като забелязал наличието на об­горели кости, той заключил, че това са следи от хоминиди, които са използвали огън. През 1945 г. Филип В. Тобайъс, който по това време бил докторант на Дарт в университета на Витватерсранд, открил в пе­щерните наслаги при Макапансгат череп на изчезнал вид павиан. Той привлякъл вниманието на Дарт върху находката. През 1947 г. след повече от две десетилетия пауза самият Дарт се върнал към полева работа, за да търси кости от австралопитеци при Макапансгат.

Там той открил парчета от черепи и други кости от австралопи­теци, както и още следи от огън. Поради това Дарт нарекъл живя­лото там същество Australopithecus prometheus - на титана, който откраднал огъня от боговете. Днес това създание,-заедно с екземпля­рите от Таунг и Щеркфонтайн, е класифицирано като Australopithecus africanus, който се различава от робустната разновидност от Кромдраай и Сварткранс.

При Макапансгат, Дарт открил 42 черепа на павиани, при 27 от които челната кост била счупена. На други седем имало следи от удари по лявата част на челото. Опирайки се на тези данни, Дарт създал един доста мрачен портрет на Australopithecus prometheus - кръвожаден първобитен човек, който разбивал главите на павиа­ните с примитивни костени сечива и печал месото им на огньове в пещерата Макапансгат.

„Човешките предшественици - казва Дарт — се отличавали от човекоподобните маймуни по това, че били завършени убийци; това били хищни създания, които свирепо нападали набелязаните жерт­ви, пребивали ги до смърт, след което разкъсвали смазаните тела, откъсвайки крайниците, утолявали ненаситната си жажда с топла­та кръв и лакомо поглъщали все още потръпващата плът."

Съвременните палеоантрополози създават една по-различна кар­тина, като характеризират австралопитека като хранещо се с мър­ша създание, а не като ловец и откривател на огъня. Въпреки това, новите открития на Брум и Дарт убедили редица влиятелни учени - най-вече във Великобритания, - че австралопитекът не бил прос­то още един вид изчезнала човекоподобна маймуна, а истински чо­вешки предшественик.

Zinjanthropus

Следващото важно откритие било направено от Луис Лики и не­говата втора съпруга — Мери. На 17 юли 1959 г. тя се натъкнала на разтрошения череп на млад мъжки хоминид. Това станало на нахо­дището FKL, където се проучвал пласт I на дефилето Олдувай. Ко­гато сглобили черепа, Луис и Мери Лики застанали пред създание, което имало сагитален (стреловиден) гребен - костен ръб, който ми­навал по дължината на черепа. В това отношение то много прилича­ло на Australopithecus robustus. Това не попречило на Лики да оповести нов вид хоминид - най-вече защото зъбите на съществото били по-големи от тези на южноафриканските робустни представи­тели. Лики кръстил новата находка Zinjanthropus boisei. Zinj e едно от названията на Източна Африка, a bbisei идва от името на господин Чарлс Бойс - един от първите спонсори на Лики. Заедно с черепа били намерени и каменни оръдия, което накарало Лики да определи зинжантропа като първия създател на сечива и следова­телно като първия „истински човек".

Лики се превърнал в суперзвезда, каквато палеоантропологията отдавна не била виждала. Националното географско дружество го почело с финансиране, публикуване на богато илюстрирани статии, телевизионни предавания и световно лекционно турне.

Въпреки огромната реклама, царуването на зинжантропа било краткотрайно. В биографията на Лики, Соня Коул пише следното: „Да приемем, че Луис е трябвало да убеди Националното географс­ко дружество, че в лицето на зинжантропа има много вероятен кан­дидат за „първия човек" - това било необходимо за осигуряването на по-нататъшната му подкрепа. И все пак едва ли е било задължи­телно да вдига чак толкова шум. Дори и лаик не би могъл да бъде заблуден от черепа: Зинжантропът — с горилоподобния гребен на че­репа и с ниското си чело - приличал много повече на робустните южноафрикански австралопитеци, отколкото на съвременните хора. Всъщност - да бъдем честни - той няма нищо общо с последните."

Homo habilis

През 1960 г. близо една година след откриването на зинжантро­па, единият син на Лики - Джонатан - намерил наблизо череп на друг хоминид (ОН 7). Освен череп, към индивида ОН 7 се отнасяли и кости от ръка. През същата година били открити и кости от стъ­палото на хоминид (ОН 8). В следващите години продължили да се появяват нови и нови находки, основно зъби и фрагменти от челюсти и черепи. На отделните фосилни индивиди били давани колоритни имена: Детето на Джони, Джордж, Синди и Туиги. Някои от костите били открити в долната част на пласт II на дефилето Олдувай.

Южноафриканският анатом Филип Тобайъс определил черепния обем на ОН 7 на около 680 cm3 — много по-голям от този на зинжан­тропа, който бил само около 530 cm3, и по-голям дори и от този на най-големия череп на австралопитек - приблизително около 600 cm3. И все пак тази стойност била с около 100 стъ по-малка от тази при Homo erectus.

Луис Лики решил, че най-накрая е намерил истинския майстор на сечивата от долните нива на Олдувай - истинският първи човек. Статусът му бил потвърден от по-големия мозък. Лики нарекъл създанието Homo habilis - „сръчният човек".

След неговото откриване зинжантропът набързо бил понижен до Australopithecus boisei - една малко по-робустна разновидност на Australopithecus robustus. И двата вида се характеризират със са-гитални (стреловидни) гребени и понастоящем не се разглеждат като човешки предшественици, а като сляп еволюционен клон, който по-късно изчезнал.

Цялата работа със сагиталния (стреловидния) гребен усложнява малко нещата. Мъжките горили и някои мъжки шимпанзета също имат такива гребени. Женските обаче нямат. Поради това, ето как­во казва Мери Лики през 1971 г.: „Трябва сериозно да се прецени възможността Australopithecus robustus и Australopithecus africanus да представляват, съответно мъжките и женските инди­види от един и същ вид." Ако внезапно се установи, че така формулираното предположение всъщност отговаря на истината, ще се ока­же, че поколения специалисти са били в огромна грешка по отноше­ние на австралопитеците.

Луис Лики решил, че откриването на Homo habilis - същество, което било съвременно на ранните австралопитеци, но имало по-го­лям мозък - осигурило решаващото доказателство в полза на него­вата теза, че австралопитеците не са част от човешкото родословие (фиг. 12.6). Те трябвало да се разглеждат просто като страничен клон. И тъй като се смятало, че Homo erectus произлиза от австралопи­теците, той също трябвало да се извади от еволюционната линия, довела до появата на човека.

При това положение, къде отивали неандерталците? Според ня­кои авторитети те илюстрирали именно прехода между Homo erectus и Homo sapiens. Лики предложил друго обяснение: „Не е ли въз­можно, те да са вариации на резултата от кръстосването па Homo sapiens и Homo erectusV Някой би могъл да възрази, че подобно кръстосване би довело до неспособни да се размножават хибриди. Лики обаче изтъкнал, че при кръстосването на американския бизон и домашен добитък се получава плодовито потомство.

Приказка за две раменни кости

През 1965 г. Брайън Патерсън и У. У. Хауелс открили при Кана-пой в Кения раменна кост от хоминид, която изненадващо много приличала на човешка. През 1977 г. френски работници намерили подобна кост при Гомборе в Етиопия.

Парчето от раменна кост от Канапой - всъщност добре запазена дистална (долна крайна) част - било открито на повърхността, но явно произхождало от един пласт, чиято възраст била около 4,5 млн. години.

Патерсън и Хауелс открили, че тази раменна кост се отличавала от тези на горилите, шимпанзетата и австралопитеците, но била по­добна на човешките. Те отбелязали, че „сред включените в нашата извадка хора има такива... чиито измерени стойности повтарят поч­ти напълно точно тези на Хоминоид I от Канапой".

Двамата изследователи не си и помислили да отнесат раменната кост от Канапой към съвременен от анатомична гледна точка човек.

Двама антрополози от Калифорнийския университет - Хенри М. Макхенри и Робърт С. Коручини - също потвърдили човекоподоб-ната морфология на раменната кост от Канапой, Те стигнали до зак­лючението, че „раменната кост от Канапой е почти неразличима от тази на един съвременен Homo" и че „показва ранната поява на ла-кътна става, човекоподобна до най-малката подробност".

В едно свое изследване от 1975 г. физическият антрополог Ч. Е. Окснард също се съгласява с техния анализ. Ето какво заявява той: „Без съмнение можем да потвърдим, че фосилът от Канапой е много човекоподобен." Това накарало Окснард да предположи - точно как­то бил направил Лики, - че австралопитеците не са част от човеш­ката еволюция. Ако все пак запазим положението им в родословие­то на човека, това би довело до приемането на едно твърде невероят­но развитие - от човекоподобната раменна кост от Канапой към зна­чително по-нечовекоподобната при австралопитека и след това отно­во към по-човекоподобна.

Раменната кост от Гомборе, чиято възраст била определена на около 1,5 млн. години, била намерена заедно с груби каменни сечи­ва. През 1981 г. Бригите Сенут заявила, че по фосила от Гомборе „няма нищо, което да я отличава от една съвременна човешка кост". Изглежда, че разполагаме с още две много древни и много човешки раменни кости, които трябва да добавим към списъка с доказателс­тва, поставящи под въпрос общоприетия понастоящем сценарий за човешката еволюция. Едната е тази от Канапой в Кения, която е на 4-4,5 млн. години, а другата - тази от Гомборе в Етиопия - на пове­че от 1,5 млн. години. Те подкрепят тезата, че в течение на един дълъг период човешки същества от съвременен тип са съществува­ли паралелно с други човекоподобни и маймуноподобни създания.

Откритията на Ричард Лики

През 1972 г. синът на Луис Лики - Ричард - открил при езеро­то Туркана в Кения раздробен череп от хоминид. Съпругата на Ри­чард - Мийви - била зоолог и се заела с реконструирането на черепа, който получил обозначението ER 1470. Мозъчният му обем бил над 810 сте3 - по-голям от този на робустните австралопитеци. В началото Ричард Лики се поколебал да определи черепа ER 1470 като отделен вид, но в крайна сметка се спрял на названието Homo habilis.

Черепът бил открит в пласт, залягащ под т. нар. Туф KBS - вул-каничен слой с калиево-аргонова дата от 2,6 млн. години. Възрастта на самия череп била определена на 2,9 млн. години - колкото тази на най-древните австралопитеци. По-късно датировката на Туф KBS била оспорена, като критиците предложили възраст от под 2 млн. години.

На известно разстояние от местонахождението на череп ER 1470, но на същото ниво, били намерени и две много подобни на човешки бедрени кости. Откритието било дело на Джон Харис - палеонтолог от Кенийския национален музей. Той извикал Ричард Лики, който по-късно съобщил, че „тези бедрени кости не приличат на тези на австралопитеците, а са изненадващо подобни на съвременните чо­вешки". Други изследователи заключили, че те се различават от костите на Homo erectus.

Първата бедрена кост, към която имало и фрагменти от фибула и тибия (двете дълги кости на крака под коляното), била обозначена като ER 1481, а другата - като ER 1472. Бил намерен и още един фрагмент, описан като ER 1475. Всички били приписани наЯото habilis.

В материал за едно научно списание обаче Лики заявил, че тези кости „не могат да бъдат категорично разграничени от тези п&Ното sapiens, ако се вземат предвид вариативните граници на вида". По-късно - в една статия за „Нашънъл Джеографик" - той потвърдил това си становище, като заявил, че костите са „почти неразличими от тези на Homo sapiens". Неколцина други учени подкрепили зак­люченията на Лики. Б. А. Уд - анатом в Медицинското училище при болницата Черинг Крос в Лондон - заключил, че бедрените кос­ти „принадлежат на същество от двигателната група на „човешкия вървеж".

Макар че това едва ли е хрумвало на повечето днешни учени, бихме могли да се замислим върху отнасянето на бедрените кости от Кооби Фора към хоминиди, които са били твърде подобни на съв­ременните хора, но са живели в Африка преди около 2 млн. години.

Бедрените кости ER 1472 и ER 1481 показват, че силно аномал­ните находки не са характерни единствено за XIX в. Те продължа­ват да се появяват с учудваща честота и до наши дни. Те са, така да се каже, под носа ни, но почти никой не ги признава за това, което са всъщност^ Можем да направим доста впечатляващ списък дори само за територията на Африка: скелетът на Рек, челюстта от Ка-нам, черепите от Канжера, раменната кост от Канапой, раменната кост от Гомборе и бедрените кости от езерото Туркана. Всички те или директно са определени като останки от Homo sapiens, или са описани като много човекоподобни. Като изключим средноплейсто-ценските черепи от Канжера, всички останали произлизат от плас­тове от ранния плейстоцен или от плиоцена.

ТалусътЕ11813

През 1974 г. Б. А. Уд описал един талус (глезенна кост), открит при езерото Туркана. Той бил намерен между Туф KBS и по-горния подобен пласт - Туф „Кооби Фора". Уд направил сравнителен анализ на костта, съпоставяйки я с глезенни кости от съвременен човек, горила, шимпанзе и други дървесни примати. Заключението било, че „фосилът отговаря на талус на съвременен човек".

Човекоподобният талус ER 813 е на възраст между 1,5 и 2 млн. години, което го поставя в хронологичните граници на същества като Australopithecus robustus, Homo erectus и Homo habilis.

В една по-късна публикация, Уд съобщава, че проведените от него тестове потвърдили „сходството на KNM-ER 813 със съвременни човешки кости" и не показала „особени разлики с глезенните кости на съвременните бушмени". При това положение можем да вземем предвид и възможността, глезенната кост KNM-ER 813 да е принад­лежала на човек с модерна анатомия, живял през ранния плейсто­цен или дори през късния плиоцен.

Ако този талус наистина е от създание, което да е било много подобно на съвременните хора, то той се включва - заедно с бедре­ните кости ER 1481 и ER 1472 - в поредицата находки, които ни връщат милиони години назад. Това би елиминирало австралопите-ците, Homo habilis и Homo erectus като човешки предшествени­ци.

ОН 62: Да стане истинският Но mo habilisl

Различни художници, работещи по фосили и по публикациите на палеоантрополози, са създали една много типична представа за Homo habilis. Те го изобразяват с едно по същество човешко тяло, но с глава, приличаща на маймунска (фиг. 12.7).

Този силно спекулативен портрет на Homo habilis останал вали­ден до 1987 г., когато Тим Уайт и Дон Йохансон обявили, че са открили в дефилето Олдувай първия индивид Homo habilis (OH 62), при който костите на скелета били в явна взаимовръзка с черепа.

Според скелетните останки създа­нието е било високо само 3,5 фута (1,07 т) и имало сравнително дъл­ги ръце. Графичната реконструк­ция на новия Homo habilis (фиг. 12.7) е значително по-маймунопо-добна от по-раншните.

Йохансон и неговите сътрудни­ци заключили, че имало голяма вероятност учените неправилно да са приписали на Homo habilis много кости от крайници, откри­ти преди 1987 г.

Находката ОН 62 идва в подк­репа на нашето предположение, че бедрените кости от Кооби Фора -ER 1481 и ER 1472, описани като много подобни на такива от Homo sapiens - може да са принадлежа­ли на хора със съвременна анато­мия, които да са живели в Афри­ка през късния плиоцен. Някои учени ги приписали на Homo habilis, но новата представа за този хоминид изключва една подобна характеристика. Възможно ли е бедрените кости да са от Homo erectus? Г. Е. Кенеди например при­писал бедрената кост ER 1481 именно жНото erectus. Е. Тринкхаус обаче отбелязал, че основните мерки на тази кост - с едно-единствено изключение - са в обхвата на костите на съвременните хора.

Откривателите на ОН 62 трябвало да се справят с еволюционното стъпало между новия - по-маймуноподобен - Homo habilis и Homo erectus. Двата вида са разделени само от около 200 000 години. Преходът между тях обаче предполага много съществени промени в морфологията, включително и сериозно увеличаване на размерите. Ричард Лики, служейки си с модела на израстване на съвременен човек, изчислил, че един подрастващ Homo erectus, открит през 1984 г. (KNM-WT 15000), е щял да достигне през зрелостта си ръст от над 6 фута (1,80 т). Зрелият ОН 62 бил висок само около 3,25 фута (1 т). Изглежда неправдоподобно еволюционният скок — от малкия маймуноподобен ОН 62 до големия по-човекоподобен KNM-WT 15 000 - да е отнел под 200 000 години.

Защитниците на силно оспорвания пунктуационен модел на ево­люцията обаче могат да приемат подобен преход без особени пробле­ми. За разлика от традиционните градуалисти, пуктуационалисти-те твърдят, че еволюцията е протичала на къси периоди на бързи промени и дълги периоди на застой. По този начин теорията може да подслони най-различни проблемни еволюционни аномалии, като например прехода от habilis към erectus.

„Твърде малките телесни размери на индивида ОН 62 - заявяват неговите откриватели - свидетелстват за това, че представите за чо­вешката еволюция, които постулират постъпателно увеличаване на размерите, с течение на времето най-вероятно се коренят в предраз­съдъците на градуалистите, а не във фактите." Същото обаче може би е вярно и за възгледите на пунктуационалистите. Ако разгледа­ме палеоантропологичните факти в тяхната цялост, ще открием, че през целия плейстоцен, както и по-рано са съществували паралелно най-различни примитивни или човекоподобни създания, като ня­кои от тях са приличали на съвременните хора.

Общоприетата представа за Homo habilis била поставена под въп­рос не само от нови материали, като например ОН 62. И по-рано били откривани различни фосилни материали, отнасящи се към Homo habilis, които в началото били определени като много чове­коподобни, но впоследствие други учени охарактеризирали като изключително примитивни.

Както отбелязахме по-рано, в пласт I на дефилето Олдувай било открито сравнително цяло стъпало, обозначено като ОН 8. Възраст­та му била определена на 1,7 млн. години и то било приписано на Homo habilis. През 1964 г. М. X. Дей и Дж. Р. Нейпиър заявили, че стъпалото много прилича на такова от Homo sapiens, като по този начин допринесли за изграждането на човекоподобния образ на Homo habilis.

По-късно обаче О. Дж. Люис - анатом към Медицинския колеж към болницата „Сейнт Бартоломю" в Лондон - демонстрирал, че стъпалото ОН 8 прилича повече на тези на горилите и шимпанзета-та. Той го характеризирал като „дървесно" - пригодено да живот по дърветата. Това поставя проблем. Публично представеният образ на един предполагаем човешки предшественик - какъвто е Homo habilis, — който да се катери по дърветата със специално пригоде­ните му за това стъпала, определено не отговаря на пропагандните цели на еволюционистите; те по-скоро биха искали да го представят гордо крачещ из африканските савани.

Когато човек чете изследването на Люис, посветено на стъпалото ОН 8, остава с впечатлението, че Homo habilis е бил много по-маймуноподобен, отколкото на повечето учени им се иска да вярват. Откриването на ОН 62 само подкрепя това усещане. Друго възмож­но решение: стъпалото ОН 8 не е принадлежало на Homo habilis, a на някой австралопитек. Именно на него се спрял и Люис.

В течение на годините различни учени са описвали стъпалото ОН 8 като човекоподобно, маймуноподобно или преходно между май-мунско и човешко, като различаващо се и от човешките, и от май-мунските или като орангутаноподобно. Това идва да демонстрира още веднъж една от основните характеристики на палеоантрополо­гичните факти - те често са предмет на многобройни и противоре­чиви интерпретации. Обикновено пристрастията определят кое кон­кретно становище ще надделее за даден момент.

В дефилето Олдувай били намерени и кости от длан, обозначени като ОН 7; те също били определени като отнасящи се към Homo habilis. През 1962 г. Дж. Р. Нейпиър описал дланта като много човекоподобна, особено в някои отношения - върховете на пръстите, например. Както станало в случая със стъпалото ОН 8, последвалите изследвания показали, че ръката много прилича на маймунска, ко­ето поставило две алтернативи - или да се отрече отнасянето й към