Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън

Десет години по-късно един друг учен - геологът Фун Джинку-ан - също видял неколцина живи диви хора. Ето какво казва Чжоу Гуоксинг: „Това станало през пролетта на 1950 г., в планинските гори на окръг Баоджи, провинция Шанкси. С помощта на местни водачи, той наблюдавал от безопасно разстояние двама от тамошни­те диви хора. Това били майка и син, като по-дребният екземпляр бил висок около 1,6 т. И двамата приличали на хора."

През 1957 г. един учител по биология от провинция Жеджианг се сдобил с дланите и стъпалата на един „човек-мечка", убит от мес­тните селяни. По-късно Чжоу Гуоксинг имал възможност да ги про­учи. Макар че според него те не били от див човек, явно „принадле­жали на някакъв неизвестен примат".

През 1961 г. работниците, които строяли път през покрития с гъсти гори район Ксишуанг Бана, в провинция Юнан, съобщили за това, че са убили човекоподобен женски примат. Съществото било високо 1,2-1,3 т и било покрито с козина. Ходело изправено и спо­ред очевидците имало човешки ръце, уши и гърди. Китайската академия на науките изпратила изследователски екип, но той не успял да се сдобие с никакви материални доказателства. Неколци­на предположили, че работниците са попаднали на гибон. Ето какво казва обаче Чжоу Гуоксинг: „Авторът на тези редове посети журна­листа, който бил включен в изпратения екип. Той заяви, че не ста­вало дума за гибон, а за някакво неизвестно животно с човешки форми."

Една нощ през 1976 г. шестима лесничеи от горското стопанство на района Шенонгджиа (провинция Хубей) карали по магистралата между окръг Фангксиан и Шенонгджиа. Близо до с. Чуншуя, те се натъкнали на „странно безопашато същество, покрито с червеника­ва козина". За щастие, то се задържало на едно място достатъчно, за да могат петима от тях да слязат от колата и да го разгледат от разстояние само няколко крачки, докато шофьорът го осветявал с фаровете. Лесничеите били сигурни, че не ставало дума нито за мечка, нито за каквото и да било друго животно, което да им е поз­нато. Те съобщили за инцидента и изпратили телеграма до Китайс­ката академия на науките в Пекин.

В течение на много години учените от Академията били получа­вали голям брой подобни съобщения от същия район на провинция Хубей. Поради това, когато научили за този случай, те решили под­робно да се занимаят с проблема. Към провинция Хубей се отправи­ла научна експедиция от повече от 100 човека. Те събрали всевъз­можни доказателства - козина, стъпки и изпражнения - и записали разказите на местните жители. По-късни изследвания добавили още сведения. В провинция Хубей били открити общо повече от хиляда отпечатъка, като някои били дълги над 19 инча (50 cm). Били съб­ран над сто косъма, като най-дългите били по 21 инча (55 cm).

Някои учени се опитали да обяснят срещите с диви хора в об­ластта Шенонгджиа на провинция Хубей като такива с рядката „злат­на маймуна", която обитава същия район. Това би могло да е вярно в случаите, когато става дума за бегъл поглед от голямо разстояние. Нека се спрем обаче на разказа на председателя на местната комуна - Панг Геншенг, - който се натъкнал на див човек в гората.

Панг прекарал лице в лице със съществото около един час на разстояние само няколко крачки. Ето какво разказва той: „Беше висок около 7 фута (2,10 т), раменете му бяха по-широки от човеш­ките. Имаше наклонено назад чело, дълбоки очни орбити и голям нос с леко обърнати нагоре ноздри. Бузите му бяха хлътнали, а ушите - подобни на човешки, но по-големи. Имаше кръгли очи, също така по-големи от човешките. Челюстта му беше издадена напред и има­ше обърнати навън устни. Предните му зъби бяха широки като на кон. Имаше черни очи. Косата му беше тъмнокафява, беше дълга повече от един фут (30,48 cm) и падаше свободно по раменете. Цяло­то му лице, с изключение на носа и ушите, беше покрито с къси косми. Ръцете му стигаха до под коленете. Имаше големи длани, пръстите му бяха дълги около 6 инча (16 cm), a палците не бяха ясно отделени от останалите пръсти. Нямаше опашка, а козината по тялото му беше къса. Бедрата му бяха дебели и по-къси от долната част на краката. Вървеше изправен, с разкрачени крака. Стъпалата му бяха по около 12 инча (31 cm) дълги и наполовина толкова широ­ки - по-широки отпред и по-тесни отзад, с разперени пръсти."

Диви хора в Малайзия и Индонезия

През 1969 г. Джон Маккинън, който бил отишъл в Борнео, за да изследва орангутаните, се натъкнал на подобни на човешки стъпки. Той попитал малайския си лодкар, какво ги е оставило. „Без ни­какво колебание, той отговори „Бататут", ще напише по-късно Мак­кинън. По-късно, на Малая, той видял отливки от отпечатъци, кои­то били още по-големи, но очевидно били направени от същото създание. Малайците го наричали Орангпендек - „дребният чо­век". Според Айван Сандерсън следите се отличават от тези на човекоподобните маймуни, които обитават индонезийските гори (гибон, сиаманг и орангутан). Те не приличат и на тези на слънчева­та мечка.

В началото на XX в., губернаторът на о. Суматра Л. К. Уестенек получил писмен доклад за среща с един вид див човек, наречен Се-дапа. Управителят на едно имение в планините Барисан, заедно с няколко работника, наблюдавал Седапа от разстояние около 15 ярда (14 т). Той заявил, че видял „голямо създание с къси крака, което тичаше като човек и се канеше да пресече пътя ми; то беше много космато, но не беше орангутан."

През 1918 г. Уестенек публикувал в едно списание статия, в ко­ято описал и разказаното му от господин Устинг, който по това вре­ме живеел на о. Суматра. Веднъж, когато се разхождал из гората, той се натъкнал на човек, който седял на един повален дънер и бил с гръб към него. Устинг заявил следното: „Внезапно осъзнах, че вратът му е странно кожест и изключително мръсен. Казах си: „Тоя тип има отвратително сбръчкан и мърляв врат"... и внезапно устано­вих, че това просто не е човек."

„Не беше и орангутан - продължил Устинг, - защото тъкмо ня­колко дена преди това бях видял една от тези големи маймуни." Какво е било създанието, щом като не е било орангутан? Устинг не можел да каже със сигурност. Както вече споменахме, има учени,

които смятат, че дивите хора може да са живи представители на неандерталците или пък я&Ното erectus.

Ако не сме сигурни в това, какви хоминиди живеят на земята понастоящем, как може да сме сигурни в това какви хоминиди са или не са съществували в далечното минало?

Емпиричните изследвания на фосилните находки може и да не са най-добрият начин да разберем. Ето какво е написал Бернар Хьо-велман в едно писмо (15 април 1986 г.) до нашия проучвател Стивън Бърнат: „Не надценявайте важността на фосилните материали. Фо-силизацията е рядък процес, изключителен феномен и следовател­но изкопаемите кости не могат да ни дадат точна представа за живо­та на Земята през минали геологични периоди. Фосилите от прима­ти са особено малко, тъй като по-интелигентните и предпазливи животни са в състояние да избягват самите условия за фосилиза-ция - например затъването в блата или торфища."

Без съмнение употребата на емпиричният метод има своите ог­раничения, а фосилните материали са непълни и несъвършени. Но когато подложим на щателен анализ всички сведения за древни хоми­ниди и съвременни човекоподобни маймуни картината, която се офор­мя, е на продължаваща еволюция и на паралелно съсъществуване.

Африка

Съобщения за диви хора има и от Източна Африка. Ето какво разказва, през 1937 г. капитан Уилям Хичънс: „Преди няколко го­дини бях изпратен на официален лов на лъвове в този район (горите Усуре и Симибит по западните граници на равнините Уембаре) и докато причаквах човекоядеца на една горска полянка, наблюдавах две малки, кафяви и космати създания, които излязоха от гъстала­ците от едната страна на полянката и се скриха отсреща. Те прили­чаха на малки хора, с височина около 4 фута (1,2 т). Ходеха изпра­вени, но бяха покрити с червеникава козина. Туземният ловец, кой­то ме придружаваше, гледаше със смесица от ужас и удивление.

Това били, каза той, agogwe - малките космати хора, които човек не можел да види и веднъж през живота си." Може би това са били обикновени маймуни? Изглежда невероятно и Хичънс, и придру­жаващият го местен ловец да не са могли да разпознаят някой из­вестен вид. Разказите за Агогуе са разпространени и в Танзания и Мозамбик.

В района на Конго се говори за Какундакари и Киломба. Твърди се, че те са високи около 5,5 фута (1,7 т), покрити са с козина и ходят изправени като хора. Шарл Кордие - професионален ловец на живи животни, работил за много зоологически градини и музеи по света — многократно се опитвал да проследи Какундакари в Заир. Това било в края на 50-те и началото на 60-те години на XX в. Вед­нъж - разказва Кордие - един Какундакари се оплел в примка за птици. „Падна по лице - обяснява той, - обърна се, седна, смъкна въжето от крака си и изчезна. Всичко това стана, преди стоящият наблизо африканец да е в състояние да направи каквото и да било."

От Южна Африка също има съобщения за такива същества. През 1983 г. Паскал Таси, работещ за Лабораторията по палеонтология на гръбначни и хора, пише следното: „Филип В. Тобайъс, който сега е член на Съвета на директорите на Международното общество за крип-тозоология, веднъж разказа на Хьовелман, как един негов колега зала­гал капани, за да залови жив австралопитек." Тобайс, който по произ­ход е южноафриканец, е всепризнат авторитет по австралопитеците.

Според стандартните представи последните австралопитеци трябва да са изчезнали преди около 750 000 години, &Ното erectus -преди 200 000 години. Смята се, че неандерталците са отмрели пре­ди 35 000 години и оттогава на Земята има само съвременни хора. И все пак - съобщенията за различни видове диви хора, които идват от най-различни краища на света, поставят под сериозно съмнение този традиционен възглед.

Традиционната наука и съобщенията за диви хора

Въпреки огромното количество доказателства, които сме предс­тавили тук, повечето всепризнати авторитети в областта на антропо­логията и зоологията отказват да обсъждат реалността на дивите хора. Ако те въобще се решат да ги споменат, рядко се представят наистина силните аргументи за тяхното съществуване. Вместо това учените фокусират вниманието си върху съобщенията, които са най-безсилни да оборят тяхното недоверие.

Скептично настроените изследователи твърдят, че никой никога не е намирал кости от див човек; освен това никой не е показал и един-единствен индивид - жив или мъртъв. Има случаи обаче, ко­гато са прибирани крака и ръце, или дори глава от див човек. Ком­петентни лица са съобщавали за това, че са изучавали трупове на диви хора. Има и редица разкази за залавяния на такива същества. Това, че нито един от тези образци не е стигнал до музеите и до останалите научни институции, може да се приеме за провал на про­цеса за събиране и опазване на доказателства. Функционирането на това, което сме нарекли филтър за знания, обикновено задържа т. нар. „лоша информация" извън официалните канали.

И все пак някои учени със солидна репутация като например Кранц, Нейпиър, Шакли, Поршнев и др., са откривали в наличната информация достатъчно причини да заключат, че наистина същес­твуват диви хора, или най-малкото, че въпросът за тяхното същест­вуване заслужава сериозно проучване.

Ето какво написа Майра Шакли до нашия проучвател Стив Бър-нат (4 декември 1984 г.): „Както знаете, въпросът е изключително актуален, и понастоящем има огромно количество публикации и съобщения. Мненията се различават, но предполагам, че най-разп­ространеното е това, че наистина има достатъчно доказателства, ко­ито да потвърдят поне хипотетичното съществуване на различни не-описани човекоподобни създания, макар равнището на познанията ни да не позволява да ги коментираме по-подробно. Цялата ситуа­ция допълнително се усложнява от погрешни интерпретации и из­мами, както и от съпътстващите действия на различни лунатици. Въпреки това изглежда, че изненадващо количество професионал­ни антрополози са на мнение, че проблематиката заслужава сериоз­но проучване."

Явно съществуването на диви хора има някакво научно призна­ние, но то се свежда основно до неофициално изразени становища, Тези твърдения обаче рядко получават официална подкрепа.

12.

Безкрайните африкански изненади

Скелетът на Рек

П

ървото значително африканско откритие се появило в началото на XX в. През 1913 г. професорът от Берлинския универси­тет Ханс Рек провеждал проучвания в дефилето Олдувай в Танзания, тога­ва част от Германска Из­точна Африка. Един от африканските му работни­ци се оглеждал за фоси-ли, когато видял края на
някаква кост да стърчи от земята. След като разчистил натрупани­те на повърхността отпадъци, работникът видял части от напълно запазен човешки скелет, който бил вграден в скалата. Той извикал Рек, който наредил да се извади целия блок от твърдата седиментна скала, в който се намирал скелетът. Отделните кости, сред които има­ло и цял череп (фиг. 12.1), трябвало да бъдат освободени с помощта на чукове и длета. След това скелетът бил транспортиран до Берлин.

Според изследванията на Рек в Олдувай имало пет различни нива. Скелетът произхождал от горната част на пласт И, за който сега се смята, че е на 1,15 млн, години. На конкретното място, където рабо­тел Рек, по-горните нива (пластове III, IV и V) били унищожени от ерозията. Пласт II обаче бил покрит с останки от яркочервения пласт III и от пласт V (фиг. 12.2). Възможно е само 50 години по-рано тези два пласта още да са били на мястото си. Към тях трябва да се прибави и твърда, подобна на варовик калцитна кора. Очевидно еро­зията е разрушила пласт IV преди отлагането на пласт V.

Осъзнавайки значението на своята находка, Рек внимателно раз­гледал възможността, човешкият скелет да е попаднал в пласт II в резултат от погребение. Ето част от неговите наблюдения: „Стената на гроба би трябвало да показва ясно различима граница - линия в профила, която да го отделя от ненарушената скала. Запълването на гроба би трябвало да демонстрира ненормалната структура и хетеро­генния характер на изкопани и наново насипани материали; сред тях би трябвало да има и парчета от калцитната кора, които да са лесно различими. Въпреки изключително внимателните проучва­ния, които направихме, не успяхме да установим нито един от тези белези. Напротив - скалата непосредствено около скелета не се раз­личаваше от тази наоколо нито по цвят, нито по твърдост, дебелина на пластовете, структура или подреждане."

Луис Лики проучил намерения от Рек скелет в Берлин, но го определил като по-късен от това, което самият Рек казал. Двамата посетили мястото, където било направено откритието. Там Лики се убедил в това, че Рек имал право да определи съвременния от анато­мична гледна точка човешки скелет като синхронен на пласт II.

През февруари 1932 г. двама зоолози - К, Фостър Купър от Кейм­бридж и Д. М. С. Уотсън от Лондонския университет - заявили, че пълната запазеност на открития от Рек скелет показвала, че става дума за късно погребение.

Лики се съгласил с Купър и Уотсън по въпроса, че скелетът е попаднал в Пласт II в резултат на погребение, но че това погребение е станало по времето, когато пластът се е формирал.

В едно писмо до списание „Нейчър", Лики заявил, че преди не повече от 50 години червеникаво-жълтата горна част на пласт II все още е щяла да бъде покрита от ненарушените яркочервени наслаги на пласт III. При това положение, ако скелетът е бил погребан след окончателното оформяне на пласт II, то в пълнежа на гроба е трябва­ло да се забелязва смесване на яркочервените и червеникаво-жълти-те седименти. „Имах късмета лично да се запозная със скелета в Мюнхен, докато той все още се намираше в оригиналния скален блок - пише Лики - и не можах да забележа никакви следи от такова смесване или някакво друго нарушение."

Въпреки това Купър и Уотсън не останали доволни. През юни 1932 г. те също изпратили до „Нейчър" писмо, в което казвали, че било възможно червените камъчета от пласт III да са загубили оцве­тяването си. Това можело да обясни защо Рек и Лики не са ги забелязали в структурата на скалата около скелета. А. Т. Хопуд обаче оспорил това твърдение. Той отбелязал, че горната част на пласт II, в която бил открит скелетът, също била червеникава, и заявил след­ното: „Червеникавият цвят на материковата скала е довод срещу теорията, че включенията от пласт III са се обезцветили."

Изглеждало, че въпреки атаките на Купър и Уотсън, Рек и Лики ще удържат на своето. През август 1932 г. обаче един геолог от Импириъл Колидж в Англия - П. Г. X. Бозуъл - публикувал на страниците на „Нейчър" един объркващ текст.

Проф. Т. Молисън бил изпратил на Бозуъл от Мюнхен проба от нещо, за което казал, че е материковата скала от около скелета на Рек. Трябва да отбележим, че Молисън не бил напълно неутрална страна. Още през 1929 г. той заявил, че скелетът е на туземец от племето масаи, погребан в не чак толкова далечното минало.

Бозуъл заявил, че в изпратената му от Молисън проба имало „(а) яркочервени зърна с размер на грахово зърно, точно като тези от пласт 3 и (б) парчета конкреционен варовик, неразличим от този в пласт 5". Бозуъл заключил, че това доказва факта, че скелетът е бил погребан след образуването на пласт V, който съдържал и слое­ве от подобни варовици.

Присъствието на яркочервени камъчета от пласт III и парчета варовик от пласт V в изпратената от Молисън проба определено изис­ква някакво обяснение. Както Рек, така и Лики внимателно били изследвали материковата скала в различни моменти в течение на период от 20 години. При това те не съобщили нито за примеси от пласт III, нито за такива от варовикови конкреции. Нещо повече -те търсели точно такива примеси. В този смисъл внезапната поява на червени камъчета и на парчета варовик е твърде забележителна. Може да се предположи, че поне един от участниците в откритието и в последвалата полемика е виновен или в изключително небрежни наблюдения, или в измама.

Споровете около възрастта на скелета на Рек допълнително се усложнили, когато Лики донесъл нови проби от скалите при Олду-вай. Бозуъл и Дж. Д. Соломон ги изследвали в Имперския колеж за науки и технологии. Резултатите били обнародвани в едно писмо до списание „Найчър" - в броя от 18 март 1933 г., - което било подпи­сано и от Лики, Рек и Хопуд.

Писмото съдържало следното изключително интригуващо заявление: „Пробите от пласт II, събрани точно на „обекта с човека" - на същата дълбочина и в непосредствено съседство до мястото, където бил открит скелетът - се състоят от съвсем типични за този пласт материали й категорично се различават от пробите от материковата скала около скелета, които бяха предоставени от проф. Молисън от Мюнхен." Това предполага, че пробите, които проф. Молисън бил изпратил на Бозуъл, може и да не са били представителни за мате­риалите от непосредственото местонахождение на скелета.

В резултат от новите наблюдения върху пробите от материковата скала обаче Рек и Лики очевидно стигнали до заключението, че пробите от скалата около скелета наистина представлявали някакъв тип пълнеж на гроб и се различавали от чистия пласт II. Доколкото можем да преценим, те не се предложили никакво задоволително обяснение за предходното си становище - че скелетът е намерен в чист, ясно различим контекст от пласт II.

Вместо това Рек и Лики се присъединили към заключението на Бозуъл, Хопуд и Соломон, че „изглежда много вероятно скелетът да е попаднал вторично в пласт II и времето, когато това е станало, да не е преди голямото разместване, което отделя пласт V от по-долните".

Не става съвсем ясно защо Рек и Лики променили мнението си относно отнасянето на скелета към времето на пласт II. Може би просто Рек се е почувствал уморен да води старата битка срещу все по-засилващите се противници. Откриването на Пекинския чо­век и допълнителните находки, свързани с Явайския питекант-роп накарало научната общност да се обедини зад идеята, че един­ственият сигурен обитател на планетата от средния плейстоцен е бил именно този преходен първобитен човек. Присъствието на скелет на съвременен от анатомична гледна точка Homo sapiens в пласт II можело да се обясни единствено като сравнително късно погребение.

Лики, който продължавал да се противопоставя на това, че Явайс-кият човек (Pithecanthropus) и Пекинският човек (Sinanthropus) трябва да се разглеждат като предшественици на съвременните хора, останал почти сам. Освен това той направил допълнителни открития в Кения - при Канам и Канжера. По мнението на Лики фосилите, които били намерени там, предоставяли неоспорими доказателства за паралелното съществуване на Homo sapiens, Pithecanthropus и Sinanthropus (към същия период се отнася и скелетът на Рек). С оглед на това може би той е изоставил битката за спорния скелет на Рек, за да си осигури подкрепа за своите собствени нови открития при Канам и Канжера.

Съществуват и съществени косвени доказателства, които подк­репят гореизложената хипотеза. Изказването на Лики, с което той се отказвал от по-ранното си становище по въпроса за възрастта на скелета на Рек, се появило в списание „Нейчър" в деня, когато засе­давала комисията, която трябвало да се произнесе за находките от Канам и Канжера. Членове на комисията били някои от най-явните противници на скелета на Рек - Бозуъл, Соломон, Купър, Уотсън и Молисън.

Въпреки че Рек и Лики се отказали от тезата, че скелетът е с възрастта на пласт II, дори и ревизираното им становище - че ске­летът е бил погребан в пласт II по време на образуването на пласт V -пак дава една твърде аномална дата за човешки скелет с развита анато­мия. Според текущите оценки основата на пласт V е на около 400 000 години. И все пак съвременните учени смятат, че хората - такива, каквито ги виждаме днес, — са се появили преди около 100 000 години. Това е илюстрирано от находките в Граничната пещера в Южна Африка.

В долните нива на пласт V били открити каменни оръдия, опре­делени като „Ориняшки". Този термин се появява за първи път във връзка с добре обработените оръдия на кроманьонците (Homo sapiens sapiens), намерени при Ориняк във Франция. Според традиционно­то становище, подобни сечива се появяват най-рано преди около 30 000 години. Тези находки потвърдили факта, че хора със съвре­менна анатомия - както можем да заключим от скелета на Рек - са съществували в тази част на Африка най-малко преди 400 000 го­дини. Алтернативата е те да бъдат приписани на Homo erectus. Това обаче би означавало яаНото erectus да се припишат много по-големи способности, отколкото се смята понастоящем.

В книгата си от 1935 г. „Обитателите на Кения от Каменната епоха", Лики още веднъж изложил мнението си, че скелетът на Рек е бил погребан в пласт II, тръгвайки се от повърхността, която е съществувала по време на образуването на пласт V. При това този път той предложил една много по-късна епоха. Лики заявил, че ске­летът на Рек приличал на тези от Пещерата на Гембъл; това находи­ще било на възраст около 10 000 години. От геологична гледна точка обаче единственото, което може да се каже със сигурност (ако приемем теорията за погребение, съответстващо на пласт V), е, че възрастта на скелета може да варира в границите от 400 000 до само няколко хиляди години.

По-късно Райнер Проч се опитал да коригира тази ситуация, като използва радиовъглеродния метод за датирането на самия скелет. През 1974 г. той съобщил, че е получил 16 920 години. Само че тази датировка поставя няколко проблема.