Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън

„Правени са предположения за използването на някаква машина за стъпки - нещо като механична щампа — продължава Нейпиър, -но човек трудно би могъл да си представи апарат, който хем да е в състояние да упражнява натиск от около 800 фунта (362 kg) на квад­ратен фут (30,48 cm), хем да може да бъде пренасян през неравен и планински терен". Някои от описаните следи са били оставени в пресен сняг, което позволило на наблюдателите да се убедят, че па­ралелно или върху тях няма никакви други, които да са оставени от предполагаемата машина. В някои случаи в рамките на една единс­твена серия, разстоянието между пръстите на крака се различава между отделните отпечатъци. Това означава, че освен останалите проблеми, с които би се сблъскал всеки фалшификатор, той ще тряб­ва да предвиди и подвижни части за изкуствените си крака.

На 10 юни 1982 г. Пол Фрийман - служител към Горската служба на САЩ — проследявал един лос, когато забелязал космато двукра-ко същество, високо около 8 фута (2,40 т), което стояло на око­ло 60 ярда (55 т) от него. След 30 секунди, голямото животно из­чезнало. Кранц проучил отливки от оставените от това създание от­печатъци и открил пори, кожни шарки и други характерни белези, които си били точно на мястото - като за крак на голям примат. Детайлните отпечатъци от кожа, които се били запазили по стра­ничните стени на следите, показали наличието на меки възглавнич-ки по долната част на ходилото.

Въпреки всички тези убедителни доказателства, защо почти всич­ки антрополози все още пазят мълчание по отношение на Саскуоч? Кранц отбелязва, че „те се страхуват за работата и репутацията си".

По същия начин Нейпиър заявява: „Един от проблемите - може би дори най-големият - при проучването на Саскуоч е недоверието, с което работодатели и съседи се отнасят към хората, които твърдят, че са виждали това създание. В някои области, признаването на по­добно преживяване е равносилно на рискуване на личната репута­ция, социален статус и професионална надеждност." Като пример той разказва за „случая с един високо квалифициран геолог, работещ за петролна компания, който разказа историята си, но настоя да не споменаваме името му, тъй като се боеше от уволнение". В този сми­съл, ето какво казва за Кранц Родерик Спрат - антрополог от универси­тета на щата Айдахо: „Откритото желание за изследване'на непознато­то, което Кранц демонстрира, му е коствало уважението на много от колегите, както и израстването в академичната йерархия."

По-голямата част от съобщенията за Саскуоч идват от североза­падните части на САЩ и от Британска Колумбия. „Принудени сме да заключим - казва Нейпиър, - че в наши дни в дивите области на-северозападните части на САЩ и в Британска Колумбия живее чо-векоподобно създание с гигантски размери." От източните части на САЩ и Канада също има многобройни съобщения. Нейпиър стига до следното заключение: „Фактът, че едно подобно създание същес­твува и се размотава наоколо, сериозно подкопава доверието в съвре­менната антропология." Може би трябва да добавим, че освен това подкопава доверието в биологията, зоологията и науката изобщо.

Централна и Южна Америка

От тропическите гори на Южно Мексико има сведения за някак­ви същества, наричани Сисимайт. Геологът Уендъл Скоусън съоб­щава, че племето кубулко от Баха Верапас му разказали следното: „В планините живеят много големи диви хора, които са напълно покрити с къса и гъста кафява козина и които са без вратове. Те имат малки очи, дълги ръце и огромни длани. Оставят следи, които са два пъти по-дълги от човешките." Имало няколко случая, в които отделни хора са разказвали, че са били преследвани по планинските склонове от Сисимайт. В началото Скоусън решил, че става дума за мечка. Все пак, когато разпитал подробно местните хора, се убедил, че явно не е така. От Гватемала също има съобщения за такива създания, къде­то - поне така се твърди - те отвличали жени и деца.

Жителите на Белиз (по-рано Британски Хондурас) разказват за полу-човешки същества, наречени Дуенди, които обитават джунг­лите в южните части на страната. Името Дуенди произлиза от ис­панската дума Duende, която означава „таласъм". През 1961 г. Айван Сандерсън - по това време той ръководел проучване в Белиз - пише следното: „Срещнах десетки хора, които са ги виждали. По­вечето от тях бяха хора с положение, работещи за важни организа­ции - например Министерството на горите. В редица случаи, те са получили обучението си в Европа или в САЩ. Един от тях - местен младши лесничей - описа с големи детайли две такива малки съз­дания, които внезапно забелязал да го наблюдават от края на горс­кия резерват, разположен в подножието на планините Мая... Според описанието, тези дребни същества били на ръст между 3 фута и 6 инча (1,07 т)и4 фута и 6 инча (1,38 т), с хармонични пропорции, но с масивни рамене и много дълги ръце. Те били покрити с гъста твърда кафява козина, наподобяваща на тази на късокосместо куче. Имали жълтеникави плоски лица, но косата им не била по-дълга от тази по тялото, с изключение на тази по врата и горната половина от гърба." Очевидно дуендите се различават от големите Саскуоч, живее­щи по Тихоокеанското крайбрежие на северозападните части на САЩ. Също от Южна Америка - от района на Гвиана - има съобщения за диви хора, наречени Диди. Първите изследователи са записали индиански разкази, в които тези същества са описани като високи около 5 фута (1,52 т), ходещи изправени и покрити с гъста черна козина.

През 1931 г. италианският антрополог Нело Бекари чул разказ за Диди от господин Хайнс - върховен съдия на Британска Гвиана. Резюме на това, което Хайнс разказал на Бекари, е запазено от Хьо-велман: „През 1910 г. той вървял през гората по течението на Конава-рук - приток на Есекибо, който се влива в нея точно над сливането й с Потаро, - когато внезапно се натъкнал на две странни създания. Ведна­га щом го забелязали, те се изправили на задните си крака. Имали човешки черти, но били покрити целите с червено-кафява козина... Двете създания бавно се отдръпнали и изчезнали в гората."

След като представя много подобни разкази в книгата си, Сан­дерсън заявява следното: „Най-важният самостоятелен факт относ­но тези съобщения от Гвиана е, че досега нито един местен човек — или въобще някой, който преразказва чутото от местните хора - не е предположил, че тези създания са просто „маймуни". Напротив - във всички случаи се подчертава, че те нямат опашки, ходят изпра­вени и имат човешки черти."

Жителите на източните склонове на Андите - в Еквадор - раз­казват за Ширу - малко, покрито с козина хоминидно създание, високо между 4 и 5 фута (1,21-1,52 т). В Бразилия, местното насе­ление разказва за човекоподобните Мапингуари, които оставяли ог­ромни следи и убивали добитъка.

Йети: дивите хора на Хималаите

В писанията на британските чиновници, които през XIX в. пре­бивавали в Хималайските части на Индийския субконтинент, се съдържат спорадични бележки за следи от и срещи с диви хора. Те били наричани Йети. За първи път тези същества са споменати от Б. X. Ходжсън, който изпълнявал длъжността на Британски посланик при Непалския двор от 1820 до 1843 г. Ходжсън разказва, че по време на пътуването му през Северен Непал носачите му били уплашени от появата на космато, лишено от опашка човекоподобно създание.

След като чуят един подобен разказ (а от времето на Ходжсън до наши дни те са стотици), мнозина биха предположили, че непалци­те са объркали някое обикновено животно с Йети. Обичайните кан­дидати за подобни грешки са мечки или маймуната лангур. Трудно е да си представим обаче, че исконните жители на Хималаите, кои­то прекрасно познават дивите животни, биха могли да направят по­добна грешка. Майра Шакли отбелязва, че Йети може да бъде отк­рит по непалски и тибетски религиозни картини, представящи йе­рархията на живите същества. „На тях - казва Шакли - мечките, маймуните и лангурите са представени отделно от дивите хора, ко­ето означава, че (поне в съзнанието на художниците) между тези форми няма объркване."

През XIX в. поне един европеец е съобщил за това, че лично е видял заловено животно, което приличало на Йети. Един южноаф-риканец разказал на Майра Шакли следното: „Преди много години в Индия майката на покойната ми съпруга ми разказа, как нейната майка наистина била видяла нещо, което трябва да е било едно от тези създания. Случило се при Мусори - в подножието на Химала­ите. Този получовек ходел изправен, но определено бил по-скоро животно, отколкото човек, тъй като цялото му тяло било покрито с козина. Говорело се, че са го заловили в снега... ловците го водели на верига."

През XX в. също имало случаи, при които европейци се натък­вали на Йети или на техните следи. Броят на тези срещи се увели­чил заедно с този на Хималайските алпинистки експедиции.

През ноември 1951 г., докато проучвал подходите към връх Бве-рест, Ерик Шиптън открил отпечатъци по ледника Менлунг, нами­ращ се близо до границата между Тибет и Непал, на височина 18000 фута (5500 т). Шиптън следвал следата в продължение на около миля (1609,31 т). Направената от него близка снимка на една от стъпките убедила мнозина. Отпечатъците били доста големи. Джон Р. Нейпиър подробно разглежда и отхвърля възможността, вдлъб­натина с подобна форма и размери да може да се е получила просто от топенето на снега. В крайна сметка, той стигнал до извода, че следата на Шиптън се била получила от наслагването на две човеш­ки следи - една от обувка и една от бос крак. Нейпиър, който бил напълно убеден в съществуването на северноамериканския Саскуоч, се отнесъл доста скептично към сведенията за Йети. Както ще ви­дим по-нататък в текста обаче, новите доказателства щели да го на­карат да приеме по-благосклонно Хималайските диви хора.

През 50-те и 60-те години на XX в. сър Едмънд Хилари напра­вил няколко експедиции в Хималаите, по време на които обърнал внимание и на сведенията за Йети. Сред разгледаните от него дока­зателства имало и следи в снега. Той стигнал до заключението, че във всички случаи приписваните на Йети големи стъпки са се полу­чили в резултат от наслагването на по-малки следи от познати жи­вотни. На това Нейпиър - също настроен скептично — отговорил след­ното: „Никой, който има някакъв опит, не би объркал прясна следа с разтопена. Не е възможно да обясним по този начин всички следи, за които са съобщавали — в продължение на много години достоверни из­точници. Трябва да има и други обяснения за тях, сред които, разбира се, е и това, че са оставени от непознато на науката животно."

Като допълнение на разказите на западняците, местното населе­ние също е извор на нескончаеми истории за Йети. Например в кни­гата си за дивите хора Майра Шакли разказва, че през 1958 г. селя­ните от Тхарбалех, намиращо се близо до ледника Ронгбук, открили удавен Йети. Те го описали като малък човек с остра глава, покрит с червеникавокафява козина.

Няколко будистки манастира твърдят, че разполагат с останки от Йети. Една категория подобни реликви са скалпове от Йети, но проучените от западни учени екземпляри са определени като напра­вени от кожата на познати животни. През 1960 г. сър Едмънд Хила­ри оглавил експедиция, която да събере и оцени сведения за съ­ществуването на Йети. В манастира Кхумджунг той открил скалп от Йети и го изпратил в Европа за изследване. Резултатите показа­ли, че той е направен от кожата на серао - един вид подобна на коза хималайска антилопа. Някои учени оспорили анализа, като според думите на Шакли „изтъкнали, че косата от скалпа изглежда точно като маймунска и че съдържа паразитни червеи, които са различни от тези, които са разпространени по антилопите серао".

През 50-те години на XX в. американският бизнесмен Том Слик спонсорирал изследователи, които взели проби от мумифицирана ръка от Йети, която се пазела в Пангбоче в Тибет. Лабораторните анализи не показали нищо категорично, но Шакли отбелязва, че „ръката демонстрирала някои подозрително антропоидни черти".

През май 1957 г. „Катманду Комонър" поместил история за гла­ва от Йети, която от 25 години се пазела в непалското село Чилунка, намиращо се на около 50 мили (81 km) североизточно от Катманду.

През март 1986 г. Антъни Б. Улдридж правел самостоятелно преминаване на разположените в Северна Индия части от Хималаи­те. Пътуването било организирано от името на малка организация за подпомагане на развитието на Третия свят. Докато минавал по един заснежен горист склон, близо до Хемкунд, Улдридж забеля­зал пресни следи. Той ги снимал, като близкият план на един от отпечатъците приличал на заснетия от Ерик Шиптън през 1951 г.

Улдридж продължил нататък и достигнал до скоро паднала ла­вина. На повърхносттай забелязал плитка бразда, очевидно оставена от нещо голямо, което се било плъзнало по снега. В края на браздата, той видял още следи, които водели към един отдалечен шубрак. Зад него стояла „голяма, изправена форма, с височина може би около 2 т".

Като осъзнал, че най-вероятно става дума за Йети, Улдридж се приближил на около 150 т и снимал обекта. „Стоеше с разкрачени крака - заявил той - и очевидно гледаше надолу по склона, като беше обърнат с дясното си рамо към мен. Имаше голяма ъгловата глава, а цялото му тяло изглеждаше покрито с тъмна козина." Спо­ред Улдридж създанието определено не било нито маймуна, нито мечка, нито обикновено човешко създание.

Той наблюдавал съществото в продължение на 45 минути, но сле^ това трябвало да тръгне, тъй като времето започнало да се разваля При връщането си към базата той направил още снимки на следите но по това време те вече били започнали да се топят.

Когато се върнал в Англия, Улдридж показал снимковия мате­риал на интересуващите се от диви хора учени. Сред тях бил и Джоб Нейпиър. От разстояние 150 т създанието изглеждало доста малкс на 35-милиметровия филм, но направените увеличения показали някои човекоподобни черти. Описвайки реакциите на присъства­щите, Улдридж казва следното: „Приматологът Джон Нейпиър, ав­тор на книгата „Голямата стъпка: Йети и Саскуоч между мита и реалността" (1973 г.) промени скептичната си позиция, която по-рано отстоявал, и сега сам се определи като поддръжник на Йети. Археоложката Майра Шакли, автор на „Дивите хора: Йети, Саскуоч и загадката на неандерталците" (1983 г.) видя всички снимки и заяви, че цялата случка съответства на другите разкази за срещи с Йети. Лорд Хънт - водач на успешната експедиция към Еверест от 1953 г., - който на два пъти е виждал следи от Йети, беше също толкова убеден."

Централна Азия: Алмас

Наличните описания на Йети и Саскуоч показват, че те са голе­ми и много приличат на маймуни. Съществуват обаче други дива хора — Алмас, - които, изглежда, са по-малки и по-човекоподобни. Съобщенията за тях се концентрират от Монголия на Север, на Юг през Памир и на Запад до района на Кавказ. Подобни разкази има и от Сибир и от далечните североизточни части на Русия.

В началото на XV в. Ханс Шилтенбергер бил пленен от турците и изпратен в двора на Тамерлан, който го поставил в свитата на един монголски принц на име Егиди. След като през 1427 г. Шилтенбер­гер се завърнал в Европа, той описал преживяванията си, сред кои­то имало и срещи с диви хора: „В самите планини живее див народ, който няма нищо общо с останалите човешки същества. Цялото тяло на тези създания е покрито с козина. Само лицата и ръцете им не са обраснали. Те тичат по хълмовете като животни и се хранят с листа­та на дърветата или с каквото друго намерят. Господарят на тази земя подари на Егиди двойка от тези горски хора - мъж и жена, -които били заловени в пустошта."

В един монголски наръчник от XIX в., в който са описани раз­личните лекарства, които могат да бъдат извлечени от растения и животни, има рисунка на Алмас. Майра Шакли отбелязва следното: „В книгата има хиляди илюстрации на различни класове животни (влечуги, бозайници и земноводни), но нито едно митологично съз­дание, каквито са известни от подобни средновековни европейски съчинения. Всички описани създания съществуват и до ден дне­шен. Няма никаква причина да смятаме, че Алмас също не е същес­твувал, а от илюстрациите става ясно, че е обитавал скалисти тере­ни в планините."

През 1937 г. Дорджи Мейрен - член на Монголската академия на науките — видял кожа от Алмас в един манастир в пустинята Гоби. Ламите я използвали като килимче при някои от ритуалите. През 1963 г. руският педиатър Иван Ивлов направил пътуване през планините Алтай - в южните части на Монголия. Той забеля­зал няколко човекоподобни създания, които стояли на един планин­ски склон. Сторило му се, че те са някаква семейна група, съставе­на от мъжкар, женска и дете. Ивлов ги наблюдавал с бинокъла си от около половин миля (800 т), докато те не се скрили от погледа му. Шофьорът му - монголец - също ги видял и казал, че такива често се срещали в района.

След срещата си със семейството Алмас, Ивлов разпитал много монголски деца, тъй като вярвал, че те ще са по-чистосърдечни от възрастните. Те му дали много допълнителни сведения за Алмас. Едно от тях казало, че веднъж, докато плувало с други деца в един поток, видяло един мъжки Алмас да пренася дете Алмас през него. През 1980 г. един от работниците в експериментално земеделско стопанство към Монголската академия на науките в Булган открил тялото на мъртъв див човек: „Приближих се и видях изсъхналото космато тяло на примитивно човекоподобно създание, което беше полузаровено в пясъка... Мъртвото нещо не беше нито мечка, нито маймуна, и въпреки това не беше и човек - монголец, казах, кита­ец или руснак."

Много случаи на срещи с Алмас са известни и от планините Па­мир. Те се намират в пустинен район, където се срещат границите на Таджикистан, Китай, Кашмир и Афганистан. През 1925 г., Михаил Степанович Топилски - генерал-майор от Съветската армия — повел частите си на акция срещу антисъветските партизани, които се криели в една пещера в Памир. Един от оцелелите партизани разказал, че докато били в пещерата, той и другарите му били на­паднати от няколко маймуноподобни същества. Топилски наредил да се претърси пещерата и това довело до откриването на телата на едно от създанията. Ето какво съобщил той: „Веднага разбрах, че тялото не принадлежи на маймуна. Цялото беше покрито с козина. Само че аз знаех, че в Памир няма маймуни. Освен това самото тяло много приличаше на човешко. Опитахме се да оскубем козината, за да проверим, дали не е просто някаква маскировка; оказа се, че това си е естественото окосмяване на това създание. Завъртяхме по ко­рем и по гръб тялото и го измерихме. Нашият лекар направи дълго и подробно проучване на трупа, от което стана ясно, че определено не става дума за човешко същество."

„Тялото - продължава Топилски - принадлежеше на мъжки ин­дивид с височина 165-170 cm, възрастен или дори стар, - доколкото можехме да преценим от това, че на някои места козината му беше посивяла... Цветът на лицето му беше тъмен и съществото нямаше нито брада, нито мустаци. Слепоочията му бяха плешиви, а задната част на главата - покрита с гъста сплъстена коса. Мъртвото създа­ние лежеше с отворени очи и оголени зъби. Очите му бяха тъмни, а зъбите - големи, равни и с формата на човешките. Челото му беше наклонено назад и имаше много масивни надочни дъги. Издадената челюст му придаваше монголоиден вид. Имаше плосък нос, с дълбо­ко хлътнала носна кост. Ушите му бяха голи и изглеждаха малко по-остри, отколкото са човешките; меките им части бяха по-удъл­жени. Долната челюст беше много масивна. Създанието имаше ши­рок гръден кош и добре развита мускулатура."

През 1957 г. Александър Г. Пронин - хидролог към Института за географски изследвания към Ленинградския университет - се включил в експедиция към Памир. Идеята била да се картографи-рат ледниците. На 2 август същата година, докато екипът проучвал ледникът Федченко, Пронин решил да разгледа долината на река Баляндкиик. Шакли отбелязва следното: „Било към обяд, когато Пронин забелязал фигура, стояща на скалистия бряг на около 500 ярда (46 т) от него. Първата му реакция била изненада, тъй като се смятало, че районът е необитаем. След това обаче той осъзнал, че създанието не е човек. Приличало, но било твърде приведено. Про­нин наблюдавал набитата фигура да се отдалечава през снега с много разкрачена походка; той отбелязал, че съществото имало много по-дълги от човешките ръце и че било покрито с посивяла червеникава козина." Три дена по-късно Пронин видял фигурата отново и тя пак ходела изправена. След този инцидент в Памир са регистрирани многобройни срещи с диви хора, като членовете на различни експе­диции са ги заснемали или са правели отливки от стъпки.

Сега ще се спрем на съобщенията за Алмас, идващи от района на Кавказ. Според свидетелствата на селяните от Тхина - на р. Мокви - през XIX в. в района бил заловен женски Алмас. Това станало в горите на планината Заадан. Съществото било държано затворено в продължение на три години, но след това се опитомило и било оста­вено да живее в една от къщите. Нарекли я Зана. Шакли обяснява следното: „Кожата й била сиво-черна и била покрита с червеникава козина, която била по-дълга по главата. Можела да издава нечлено­разделни викове, но така и не се научила да говори. Имала широко лице с големи скули, подобна на муцуна издадена напред челюст, масивни надочни дъги, бели зъби и „свирепо изражение"." В край­на сметка Зана влязла в сексуални отношения с един от селяните и родила деца. През 1964 г. Борис Поршнев видял някои от внуците й. В разказа за изследванията на Поршнев, Шакли отбелязва след­ното: „Въпросните внуци - Чаликуа и Тая — имали тъмна кожа и доста негроиден вид. Те имали много здрави челюсти и силно раз­вити дъвкателни мускули." Освен това Поршнев разпитал и някои селяни, които като деца присъствали на погребението на Зана. Това станало през 80-те години на XIX в.

В района на Кавказ, понякога наричат Алмас с името Байбан-гули. През 1899 г. руският зоолог К. А. Сатунин забелязал женски Байбан-гули в района на хълмовете Талиш - Южен Кавказ. Той за­явил, че съществото имало „напълно човешки движения". Фактът, че Сатунин е бил известен зоолог, прави съобщението особено важ­но.

През 1941 г. В. С. Карапетян — лейтенант-полковник от меди­цинските части на Съветската армия - провел преки физически наблюдения върху един жив див човек, който бил пленен в автоном­ната република Дагестан - непосредствено на Север от Кавказ. Кара­петян заявява следното: „Влязох в колибата заедно с двама представители на местната власт... Съществото - очевидно мъжко, голо и босо - все още е пред очите ми. Без съмнение беше човек, тъй като всички форми на тялото му бяха човешки. Гърдите, гърбът и раме­нете му обаче бяха покрити с рунтава тъмнокафява козина. Тя мно­го приличаше на мечешка и беше дълга2-3 cm. Под гърдите, кози­ната ставаше по-мека и по-къса. Китките му бяха груби и покрити с редки косми. По дланите и долната част на стъпалата нямаше окос­мяване. Косата по главата на съществото, обаче достигаше до раме­нете и покриваше част от челото му. Освен това, тя беше много гру­ба на допир. Нямаше брада или мустаци, макар цялото му лице да беше покрито с мъх. Козината около устата му също беше къса и рядка. Човекът стоеше напълно изправен, с отпуснати ръце. Висо­чината му беше нормална - около 180 cm, - но на мен ми се струва­ше като великан, тъй като имаше необикновено масивен и издаден напред гръден кош. Пръстите му бяха дебели, силни и изключи­телно големи. Като общо, съществото беше много по-едро от местни­те жители. В очите му нямаше нищо - те бяха мътни и празни -очите на животно. Възприех го като животно и нищо повече." По­добни съобщения са накарали някои учени, сред които и британс­ката антроположка Майра Шакли, да заключат, че Алмас всъщност са оцелели неандерталци или Homo erectus. Какво се случило с дивия човек от Дагестан? Според публикуваните сведения той бил застрелян от съветските войници, когато те трябвало да отстъпят пред напредващата германска армия.

Диви хора в Китай

„Китайските исторически документи, както и аналите на много малки и големи градове, съдържат изобилни сведения за диви хора, които са упоменати под най-различни имена", казва Чжоу Гуоксинг от Пекинския музей по естествена история. „Дори и в наши дни -продължава Чжоу - в окръга Фанг на провинция Хубей все още се носят легенди за „маорен" (космати хора) или „диви хора"." Твърди се, че през 1922 г. един местен милиционер заловил див човек, но по-нататъшната история на случая не е известна.

През 1940 г. Уанг Зелин - дипломирал се в Биологическия фа­култет на Северозападния университет в Чикаго - имал възможността да види отблизо див човек. Съществото току-що било застре­ляно от ловци. Уанг пътувал с колата си от Баожи, провинция Шан-кси, към Тиашуи, провинция Гансу. Внезапно той чул изстрели някъде пред себе си. Излязъл от колата, за да задоволи любопитст­вото си, и видял труп, Тялото било на женско същество, високо око­ло 6 фута и половина (2 т), и било покрито с гъста сивкаво-червена козина с дължина около инч и половина (4 cm). Козината по лицето й била по-къса. Имала издадени напред скули и обърнати навън устни. Косата по главата й била дълга около един фут (30,48 cm). Според Уанг създанието изглеждало като реконструкция на китайс­ки Homo erectus.