Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън

На първо място, не е ясно, дали пробата наистина идва от скелета на Рек. Черепът бил смятан за твърде ценен, за да бъде използван за анализи. Останалата част от скелета изчезнала от музея в Мюн­хен през Втората световна война. Директорът предоставил няколко малки фрагмента кости, за които Проч казва, че „най-вероятно" принадлежали на оригиналния скелет.

От тези фрагменти Проч успял да събере проба от само 224 g, което е около една трета от нормалното количество. И макар получе­ната от костите възраст да била 16 920 години, други материали от същото находище показали много по-различни стойности - както по-големи, така и по-малки.

Дори и пробата наистина да е била от скелета на Рек, тя може да е била замърсена с много по-късен въглерод. Това би причинило получаването на невярно по-малка възраст. През 1974 г. оцелелите парчета от скелета на Рек - ако те наистина са били от него - се били въргаляли из музея вече 60 години. През това време било въз­можно бактерии и различни други микроорганизми, които съдър­жат късен въглерод, да са проникнали дълбоко в костните фрагмен­ти. Освен това възможно било те да са замърсени още докато лежа­ли в земята. И накрая - костите били накиснати в органичен кон­сервант, който също съдържа късен въглерод.

Проч не е обяснил какви химични методи е използвал, за да ели­минира късния въглерод-14, привнесен от консерванта и другите замърсители. Следователно не можем да знаем в каква степен него­вото влияние е било неутрализирано.

Радиовъглеродният метод се прилага само към колагена - съ­държащ се в костите протеин. Той може да бъде извлечен от проба­та само чрез изключително строга пречистваща процедура. След това учените преценяват дали аминокиселините (градивните съставки на протеините) на пробата отговарят на тези, които се откриват в колагена. Ако това не е така, трябва да се приеме, че те са проник­нали в костта вторично. Тези аминокиселини, които имат различна възраст от тази на костите, могат да дадат една невярна по-малка радиовъглеродна възраст.

В идеалния случай всяка аминокиселина трябва да бъде датира­на отделно. Ако някои от тях дават различни стойности от тези на останалите, значи пробата е замърсена и не може да се използва за радиовъглеродно датиране.

Що се отнася до отчетените от Проч радиовъглеродни анализи на скелета на Рек, лабораториите, в които те били направени, нямали възможността да датират всяка една аминокиселина поотделно. Това изисква технология за датиране (ускорител за масова спектромет-рия), която в началото на 70-те години на XX в. все още не била влязла в употреба. В тези лаборатории не са били наясно и със стро­гите процедури за пречистване на протеини, които в момента се раз­глеждат като задължителни. Единственото възможно заключение е, че предоставените от Рек датировки не са достоверни. Те могат да са най-вече погрешно малки.

Има описани случаи, при които кости от дефилето Олдувай са давали невъзможно малки радиовъглеродни датировки. Например един образец от пластовете на Горно Ндуту дал стойност от 3340 години. Тези наслаги, които са част от пласт V, са на възраст между 32 000 и 60 000 години. Възраст от 3340 години е поне десет пъти по-малка.

В публикацията си Проч казва следното за скелета на Рек: „Тео­ретично погледнато, няколко неща говорят срещу ранната датировка на този хоминид. Едно от тях е морфологията му." Това идва да покаже, че съвременната морфология на скелета е една от основите причини, които са накарали Проч да се усъмни в съотнасянето му с пласт II или дори с основата на пласт V.

В прегледа, който направихме на откритията в Китай, въведохме концепцията за „възможни хронологични граници", които да се разглеждат като най-сигурна индикация за възрастта на дадена спор­на находка. Според наличните данни възможната възраст на скеле­та на Рек може да е от 10 000 години (края на късния плейстоцен) до 1,15 млн. години (края на ранния плейстоцен). Има много факти, които подкрепят първоначалното мнение на Рек, който го отнесъл към пласт II. Особено важно е наблюдението му, че в тънките седиментни наслоявания от непосредствената околност на скелета не се наблюдавали нарушения. Срещу тезата за по-късно погребение гово­ри и голямата твърдост на пласт II. Изглежда, че по-късните публи­кации, които подкрепят отнасяне към времето на пласт V, се осно­вават най-вече на чисто теоретични възражения, съмнителни сведе­ния, несигурни анализи и изключително спекулативна геологична обосновка. Но, като оставим настрана съмнителните радиовъглерод­ни датировки, дори и тези данни не изключват възможността ске­летът на Рек да е и на 400 000 години.

Черепите от Канжера и челюстта от Канам

През 1932 г. Луис Лики обявил откриването на нови материали при Канам и Канжера, близо до езерото Виктория в Западна Кения. Според него челюстта от Канам и черепите от Канжера били убеди­телни доказателства за съществуването яаНото sapiens през ран­ния и средния плестоцен.

Когато през 1932 г. Лики посетил Канжера заедно с Доналд Ма-кинъс, те открили няколко каменни брадви, човешка бедрена кост и фрагменти от пет човешки черепа, които получили обозначения Канжера 1-5. Богатите на фосили пластове при Канжера са еквива­лентни на пласт IV от дефилето Олдувай, който е на възраст между 400 000 и 700 000 години. Морфологията на фрагментите от Канже­ра обаче е съвсем модерна.

При Канам Лики намерил първо зъби от Mastodon и един-един-ствен зъб от Deinotherium (вид изчезнал, подобен на слон бозай­ник), както и няколко груби каменни оръдия. На 29 март 1932 г. един от работниците на Лики - Жума Гитау - му донесъл втори зъб от Deinotherium. Лики му казал да продължава да копае на също­то място. Гитау работел само на няколко метра от Лики, когато от-цепил блок травертин (твърд, но шуплив седимент, състоящ се от калциев карбонат) и го разтрошил с кирката си. Той видял от едно от парчетата да се подава зъб и го показал на Макинъс, който го идентифицирал като човешки. Макинъс извикал Лики.

Когато започнали да освобождават находката на Гитау от травер-тина, те видели предната част на човешка долна челюст, на която все още имало два премолара (предкътници). Лики решил, че челюстта, която произхождала от ранноплейстоценската формация Канам, приличала твърде много на такава от Homo sapiens и обя­вил откритието си в писмо до „Нейчър". Пластовете при Канам са най-малко на 2 млн. години.

За Лики откритите при Канам и Канжера фосили били доказа­телство, че — паралелно с Явайския и Пекинския човеци, а може би и по-рано - е съществувал и хоминид, много подобен на съв­ременния човешки вид. Ако това наистина било така, хоминиди-те от о. Ява и Пекин (сега обединени като Homo erectus) не можели да са преки предшественици на човека; това се отнасяло и до човека от Пилтдаун с неговата маймуноподобна челюст.

През март 1933 г. секцията по човешка биология към Кралския антропологически институт се събрала, за да разгледа направените от Лики открития при Канам и Канжера. В заседанието участвали 28 учени, като то се председателствало от сър Артър Смит Удуърд. Сведенията били организирани в четири отделни категории: геоло­гични, палеонтологични, анатомични и археологически. Комисията по геологичните проблеми заключила, че човешките фосили от Ка­нам и Канжера са с възрастта на пластовете, в които били открити. Палеонтологичната комисия заявила, че пластовете при Канам се отнасят към ранния, а тези при Канжера - най-късно към средния плейстоцен. Археолозите отбелязали присъствието на каменни оръ­дия и на двете места — в същите пластове, където били открити и човешките фосили. Анатомите заявили, че черепите от Канжера не демонстрирали „никакви черти, които да не отговарят на определя­нето им като Homo sapiens". Същото се отнасяло и за бедрената кост от Канжера. Що се отнася до челюстта от Канам, специалисти­те заявили, че тя е необичайна в няколко отношения. И все пак те „не съумели да посочат нито един детайл, който да не е съвместим с отнасянето й към Homo sapiens".

Малко след конференцията от 1933 г., която подкрепила заклю­ченията на Лики, геологът Пърси Бозуъл започнал да се съмнява във възрастта на фосилите от Канам и Канжера. Лики, който вече бил имал възможността да проследи атаките на Бозуъл срещу ске­лета на Рек, решил да го заведе в Африка. Той смятал, че това ще разсее съмненията му. Събитията обаче не протекли точно според очакванията.

След като се завърнал в Англия, Бозуъл предал в „Нейчър" статия, в която отричал находките от Канам и Канжера: „За нещастие, оказа се невъзможно да открием точното място и на двете откри­тия." Бозуел преценил, че и в двата случая геологичните условия са объркани. Той заявил, че „откриващите се там глинести пластове често са нарушавани вследствие свличания". Това го накарало да заключи следното: „Несигурните обстоятелства около откриването на материалите... ме карат да оставя човешките фосили от Канам и Канжера в „положение на изчакване"."

В отговор на обвиненията на Бозуъл Лики заявил, че той лично успял да му покаже точните места, където били открити фосилите. Ето какво пише той: „При Канжера 1 му показах точното място, където се намираше остатъчната купчина депозити, в която in situ беше открит череп Канжера 3... Фактът, че показах на проф. Бозу­ъл точното място, се потвърждава и от това, че тогава [1935 г.] наме­рих парче кост, което пасна на откритите през 1932 г."

Що се отнася до местонахождението на челюстта от Канам, Лики казва следното: „Първоначално бяхме направили профил на наплас-тяванията - с помощта на нивелир тип Цайс-Ватс - на противопо­ложната страна на западната клисура при Канам. Поради това, мо­жехме да определим мястото в рамките на няколко фута, което и направихме."

Бозуъл предположил, че дори и челюстта да е намерена в ран­ноплейстоценската формация при Канам, тя е проникнала по няка­къв начин по-късно - чрез свличане на пластовете или през някаква пукнатина. На това Лики отговорил така: „Не мога да приема тази интерпретация, тъй като няма никакви доказателства, които да я подкрепят. Степента на запазеност на фосила е във всяко отношение идентична с тази на откритите паралелно фосили от ранния плейс­тоцен." Лики допълва, че Бозуъл му казал, че би бил склонен да приеме автентичността на челюстта от Канам, ако тя не притежава­ла човекоподобна брадичка.

Въпреки всичко, становището на Бозуъл надделяло. През 1968 г. обаче южноафриканският учен Филип В. Тобайъс заявил следно­то: „На пръв поглед има всички основания случаят Канжера да бъде разгледан наново." И това наистина станало. В биографията на Лики, Соня Коул пише следното: „През 1969 г. Луис присъства на спонсо­рирана от UNESCO конференция в Париж, посветена на проблемите на произхода на Homo sapiens... Делегатите, които бяха около 300,

единодушно подкрепиха тезата, че черепите от Канжера са от сред ния плейстоцен."

Ето какво казва Тобайъс по въпроса за челюстта от Канам: „Всъщ­ност, нищо от казаното от Бозуъл не опровергало и дори не постави­ло под съмнение тезата на Лики, че мандибулата (долната челюст] се отнася именно към този пласт."

Различни учени са описвали челюстта от Канам, която има на­пълно съвременна брадичка, по най-различни начини. През 1932 г. комисия от английски анатоми обявила, че няма никаква причина тя да не бъде определена като Homo sapiens. Водещият британски антрополог сър Артът Кейт я разглеждал по същия начин. През 40-те години на XX в. обаче Кейт променил мнението си и решил, че челюстта е от някакъв вид австралопитек. През 1962 г. Филип Тобайс заявил, че тя прилича най-много на челюстта от Рабат в Ма­роко (от края на средния плейстоцен) и на късноплейстоценските челюсти, като тези от Пещерата с огнищата в Южна Африка и Дире-Дава в Етиопия. Според Тобайъс те демонстрирали определено неан-дерталски черти.

През 1960 г. Луис Лики се отказал от първоначалното си мне­ние, че челюстта е sopzeTZS-овидна и заявил, че е от женски Zinjanthropus, Лики бил открил зинжантропа през 1959 г. в дефи­лето Олдувай. За кратко време, той го'представял като първото съ­щество, което е изработвало сечива - т. е. първото човешко същест­во. Малко по-късно обаче при Олдувай били открити и останки от Homo habilis. Лики бързо свалил зинжантропа от положението му на първи творец на оръдия и го причислил към робустните австра-лопитеци (Australopithecus boisei).

В началото на 70-те години на XX в. синът на Лики - Ричард, който работел при езерото Туркана в Кения, открил фосилни челюс­ти от Homo habilis, които приличали на тази от Канам. Тъй като съпътстващата фауна била същата, Лики-старши променил мнени­ето си още веднъж и заявил, че челюстта от Канам трябва да се определи като Homo habilis.

Фактът, че в течение на годините учените са приписвали челюстта от Канам на почти всички известни хоминиди (Australopithecus, Australopithecus boisei, Homo habilis, неандерталците, ранен Homo sapiens и физически съвременен Homo sapiens), доказва с какви труд­ности е свързано класифицирането на фосилни хоминидни останки.

Мнението на Тобайъс - че челюстта от Канам принадлежи на ра­нен тип Homo sapiens c неандерталоидни черти — получило голяма популярност. И все пак, както може да се забележи на фиг. 12.3, която показва очертанията на мандибулата (долната челюст) от Ка­нам в сравнение с тези на други хоминиди, контурът на брадичката й (з) е подобен на този от образеца от Граничната пещера (е) - опре­делен като Homo sapiens sapiens — и тази на съвременен предста­вител на местното население на Южна Африка (ж). И трите имат двете основни отличителни черти на съвременната човешка брадич­ка — вдлъбнатина в горната част и издатина в основата.

Но дори и да приемем становището на Тобайъс, че челюстта от

Канам е неандерталоидна, не бихме очаквали появата на неандерталците през ранния плейстоцен преди повече от 1,9 млн. години. Спо­ред мнението на повечето учени неандерталоидните хоминиди са се появили преди около 400 000 години и са съществували до пре­ди 30 000-40 000 години.

С цел да бъде фиксирана точната възраст на челюстта от Канам, К. П. Оукли от Британския музей провел тестове за определяне на съдържанието на флуор, азот и уран.

Погребаните в земята кости абсорбират флуор. Челюстта от Ка­нам и черепите от Канжера имали същото съдържание на този еле­мент, което имали и останалите кости от ранно- и средноплейсто-ценските формации, в които били открити. Тези резултати подкре­пят хипотезата, че човешките кости от тези две находища са с въз­растта на откриваните заедно с тях животински останки.

Азотът е съставна част от костните протеини. В нормални усло­вия, с течение на времето костите губят азота си. Оукли установил, че в черепният фрагмент Канжера 4 азотът е на границата на изчез­ване (0,01 %), докато във фрагмента Канжера 3 отсъствал напълно. На анализ били подложени и две животински кости, нито една от които не показала наличие на азот. По мнението на Оукли, наличието на „изме­рими количества" азот в череп Канжера 4 показвало, че всички човеш­ки останки били „значително по-млади" от фауната от Канжера.

Някои седименти обаче като например глините, запазват азота -понякога в течение на милиони години. Възможно е пълното изчез­ване на азота от Канжера 4 да е било предотвратено именно от гли­ни. При всички случаи във фрагмента Канжера 3 нямало азот точно както и в животинските кости. Не е изключено следователно всич­ки останки да са с една и съща възраст.

Както може да се види от табл. 12.1, съдържанието на уран в чо­вешките фосили от Канжера (8^7 частици на 1 млн.) се припокрива с това на животинските кости от същото находище (26-216 частици на 1 млн.). Това би могло да означава, че те са с една и съща възраст.

И все пак човешките кости показват средностатистическа стой­ност от 22 частици на 1 млн., докато тази на животинските кости е 136 частици на 1 млн. Според Оукли тази съществена разлика меж­ду средностатистическите стойности означавала, че човешките кос­ти били „значително по-млади" от съпътстващата фауна. Получени­те за Канам стойности били сходни.

Самият Оукли отбелязва обаче, че съдържанието на уран в под­почвените води може да е много различно в зависимост от мястото. Например късноплейстоценските животински кости от Кугата -близо до Канам - имали по-високо съдържание на уран от ранноп-лейстоценските от Канам.

От значение е и това, че съобщените през 1974 г. от Оукли стой­ности на съдържание на уран очевидно не са били първите, които той бил получил. В една статия, отпечатана през 1958 г. - непосред­ствено след представянето на тестуването за съдържание на уран на челюстта от Канам, — Оукли отбелязва следното: „Когато приложих същите тестове към костите от Канжера, не получих никакви раз­лики между човешките останки и тези на съпътстващата фауна." Очевидно Оукли не останал удовлетворен от тези ранни анализи и по-късно извършил нови; те явно дали по-приемливи резултати.

Прегледът, който направихме на химичните анализи на фосили-те от Канам и Канжера, може да ни наведе на следните заключения. Тестовете за съдържание на флуор и азот показали, че човешките кости са точно толкова стари, колкото са и животинските останки от същите пластове. Без съмнение тази интерпретация може да бъде оспорена. Резултатите от тестовете за съдържание на уран свидете; стват за това, че човешките останки са по-млади от съпътстващат фауна. Това заключение обаче също не е категорично.

Взети като цяло, резултатите от химичните и радиометричнит анализи не са елиминирали възможността, човешките фосили о Канам и Канжера да са съвременни на съпътстващата фауна. IIpi това положение черепите от Канжера, за които се твърди, че са i модерна анатомия, биха могли да се окажат с възрастта на пласт 1\ на дефилето Олдувай, която е между 400 000 и 700 000 години Таксономичният статус на челюстта от Канам остава несигурен. Съв­ременните изследователи се колебаят да я определят като физичес­ки модерна, въпреки че една подобна класификация не е невъзмож­на. Ако челюстта е с възрастта на фауната от Канам, която е по-ранна от пласт I на дефилето Олдувай, то това би означавало, че тя е на повече от 1,9 млн. години.

Раждането на австралопитека

През 1924 г. Джоузефин Салмънс забелязала един фосилен че­реп на павиан, който украсявал камината в дома на един неин при­ятел. Салмънс, която по това време била студентка по анатомия в университета на Витватерсранд в Йоханесбург, Южна Африка, взе­ла черепа и го занесла на своя проф. - д-р Реймънд А. Дарт,

Въпросният череп от павиан произхождал от една кариера за варовик при Бъкстън, близо до малък град на име Таунг. Той се намирал на около 200 мили (322 km) югозападно от Йоханесбург. Дарт помолил един свой приятел - геологът д-р Р. Б. Йънг - да посети кариерата и да провери дали не може да се намери още нещо. Йънг събрал няколко буци, съдържащи фосили, и ги изп­ратил на Дарт.

Двете каси с фосили пристигнали в дома на Дарт точно в деня, когато там трябвало да се проведе сватбата на негов приятел. Съпру­гата на Дарт го помолила да не се занимава с фосилите, преди да е свършило празненството, но той отворил касите. Във втория сан­дък, той видял нещо, което го озадачило: „Сред останалите матери­али открих на практика цяла отливка от вътрешността на череп. Мозъчната кухина беше с размерите на тази на голяма горила." След това Дарт намерил още едно парче скала, което явно съдържало ли­цевите кости.

След като гостите си тръгнали, Дарт се заел с трудната задача да освободи костите от материковата скала. Тъй като не разполагал с подходящите инструменти, той използвал куките за плетене на жена си и с тях започнал внимателно да дълбае камъка. „Това, което за­почна да се оформя - пише той, - беше лицето на бебе-дете с пълен набор млечни зъби и с едва показали се постоянни молари (кътни-ци). Съмнявам се, че някой родител някога е бил по-горд с детето си, отколкото бях аз на тази Коледа с Таунгското си бебе."

След като освободил костите, Дарт реконструирал черепа (фиг. 12.4). Той характеризирал мозъка на бебето от Таунг като неочаква­но голям — около 500 cm3. Средния мозъчен обем на голяма възрас­тна мъжка горила е едва около 600 cm3. Дарт отбелязал и липсата на надочен вал и наличието на определени човекоподобни белези в зъбите.

Освен това Дарт забелязал и още нещо - foramen magnum (отво­рът над гръбначния стълб) бил разположен по към средата на осно­вата на черепа, както е при хората, а не по-назад, както е при чове-коподобните маймуни. Според Дарт това означавало, че създанието е ходело изправено. Това автоматично го правело човешки предшес твеник.

Той изпратил съобщение до престижното британско списанш „Нейчър". „Образецът - заявил Дарт - е от голяма важност, защо­то илюстрира съществуването на изчезнал вид човекоподобни май­муни, който е междинен между хората и сега съществуващите ант-ропоиди." По съпътстващата фауна, той определил възрастта му на около 1 млн. години. Дарт кръстил бебето от ТаунгAustralopithecus africanus - „Южната маймуна от Африка". Според него австрало-питекът бил общ предшественик на всички останали хоминиди.

В Англия сър Артър Кейт и сър Артър Смит Удуърд се отнесли към съобщението на Дарт с изключителна предпазливост. Кейт бил склонен да отнесе австралопитека към шимпанзетата и горилите.

Графтън Елиът Смит бил още по-критично настроен. През май 1925 г. той изнесъл лекция пред Юнивърсити Колидж, в която за­явил следното: „За нещастие Дарт не е имал достъп до черепи на малки шимпанзета, горили и орангутани, които да са на стадий на развитие, отговарящ на този на черепа от Таунг. Ако той е разпола­гал с такива материали, то е щял да установи, че всички характер­ни черти, които той изтъква като доказателство за близост с човека - положението и уравновесеността на главата, формата на челюстта и много детайли по носа, лицето и черепа, - се срещат при горилите и шимпанзетата в ранна детска възраст." Критиките на Графтън Елиът Смит остават валидни и до днес. Както ще видим, въпреки възвисяването на австралопитека до положението на човешки пред­теча, все още има учени, които са настроени скептично.

Дарт бил смаян от хладното посрещане от страна на представите­лите на британската наука. В продължение на много години той запазил мълчание и престанал да търси фосили. През 30-те години на XX в. британските изследователи, предвождани от сър Артър Кийт, продължили да отстояват негативната си позиция спрямо ав­стралопитека на Дарт. В сметките на Кейт влизал и човекът от Пил-тдаун, чиято възраст била близка до тази на бебето от Таунг. Него­вият череп приличал на този на Homo sapiens. Този факт явно го­ворел срещу включването на австралопитека с маймунския му че­реп в родословието на човека.

След като Дарт се оттеглил от сцената битката в защита на авст­ралопитека като човешки предшественик била подета от един негов приятел — д-р Робърт Брум. Той проявявал изключителен интерес към откритието на Дарт още от самото начало. Малко след появата на бебето от Таунг, Брум връхлетял в лабораторията на Дарт. По-късно Дарт ще напише следното: „Той се отправи към масата, на която стоеше чере­път, и падна на колене - „в благоговение пред нашия предтеча", - как­то сам се изрази." И все пак, за да коленичи в благоговение, британска­та наука изисквала находка на възрастен Australopithecus. В нача­лото на 1936 г. Брум се заклел да го открие.

На 17 август 1936 г. Г. У. Барлоу - надзирател на варовиковата кариера Щеркфонтайн - дал на Брум черепна отливка от възрастен австралопитек. По-късно, Брум отишъл на мястото, където била нап­равена находката, и открил няколко фрагмента от самия череп. От тях, той реконструирал целия череп, като нарекъл собственика му Plesianthropus transvaalensis. Смята се, че възрастта на пластовете, в които били открити фосилите, е между 2,2 и 3 млн. години.

Последвали още открития, сред които имало и долна част от бед­рена кост (ТМ 1513). През 1946 г. Брум и Г. У. X. Шепърс я описа­ли като повече или по-малко човешка. У. Е. Льо Гро Кларк, който в началото се отнесъл скептично към това описание, по-късно приз­нал, че бедрената кост „показва сходство с тази на Homo, което е толкова голямо, че е на практика е равностойно на идентичност". През 1981 г. Кристин Тардийо още веднъж потвърдила тази оцен­ка, като заявила, че основните диагностични белези на бедрената кост от Щеркфонтайн са „характерни за модерния човек". Тъй като тя била намерена отделно, не е ясно дали трябва да се отнесе към някакъв австралопитек. Не е изключено следователно тя да е при­надлежала на по-развит хоминид. Възможно е той да е приличал от анатомична гледна точка на съвременните хора.