Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън

Със сигурност ще се намерят хора, които да заявят, че фактите на човешката еволюция са толкова убедително доказани - отвъд вся­ко разумно съмнение, - че е напълно оправдано хоминидите да се да­тират по тяхната морфология. Според нас обаче подобни твърдения не могат да издържат на сериозна критика. Както показахме във втора-седма глави, съществува изобилна информация, която противоречи на общоприетите по настоящем представи за човешката еволюция; тези факти са били забравени или потиснати. Освен това учените система­тично са пренебрегвали слабостите в доказателствата, които би тряб­вало да подкрепят текущите еволюционистки хипотези.

Ако се случи така, че копаещ за тор китайски селянин намери един напълно човешки череп, само че заедно с ясно определима пли-оценска фауна, учените със сигурност ще протестират, че не са при­съствали компетентни наблюдатели, които да направят съответните стратиграфски проучвания. Обратното - тъй като черепът от Маба би могъл да бъде вкаран в стандартната еволюционна последовател­ност, начинът му на откриване не е от толкова голямо значение.

Дори и след като човек се научи да разпознава твърде спорната практика на морфологично датиране, той би бил много изненадан от факта, колко често тя се прилага. В рамките на изследванията на човешката еволюция в Китай тя се явява не като изключение, а по-скоро като правило. През 1956 г. работници намерили максила (горна челюст) от Homo sapiens при Лонгдонг в окръг Чангянг - в южноки-тайската провинция Хубей. За много специалисти това била една добре дошла възможност за хладнокръвно морфологично датиране.

Горната челюст - определена като Homo sapiens c известни при­митивни черти — била намерена в комбинация с типична за южно-китайския среден плейстоцен фауна, в която се срещала и Ailuropoda (панда), nStegodon (изчезнал слон). През 1962 г. Чанг Куанг-чи от университета в Йейл пише следното: „По принцип се смя­та, че откритата в тази пещера фауна се отнася към средния плеасто-цен, но изследователите са предложили дата в късния плейстоцен, тъй като морфологията на намерената горна челюст не е толкова примитив­на, колкото тази на Sinanthropus." Очевидно е, че морфологията е основната причина, която кара Чанг да постави Homo sapiens от Чан­гянг по-късно във времето от Пекинския Homo erectus.

През 1981 г. Дж. С. Айгнър също прави подобно изявление: „Ня­кои от животинските останки предполагат дата в средния плейсто­цен, като присъствието на близък до Homo sapiens хоминид сочи по-скоро към края на периода."

Особено поразително в случая е това, че учените разглеждат фау­ната в Чангянг, без въобще да се спрат на възможността в Китай Homo sapiens и Homo erectus да са съществували едновременно. В този смисъл е и написаното през 1931 г. от сър Артър Кейт: „В миналото често се е случвало, откриването на човешки останки в даден пласт да повлияе при определянето на възрастта му; тенден­цията е геологичните данни да се интерпретират така, че да не вли­зат в явен конфликт с теоретично късната поява на човека."

През 1958 г. работници открили човешки фосили в пещерата Лиуджианг, намираща се в южнокитайския автономен район Гуан-кси Жуанг. Сред тях имало череп, прешлени, ребра, тазови кости и дясна бедрена кост. От анатомична гледна точка това били останки от съвременен човек и все пак били открити с фауна от тип Stegodon-Aurilopoda, което дава хронологични граници в целия среден плейс­тоцен. Китайските учени обаче отнесли човешките кости към къс­ния плейстоцен, най-вече въз основа на развитата им морфология. Находището Дали - в провинция Шаанкси - дало човешки че­реп, определен като Homo sapiens c примитивни черти. Животинските останки съдържали видове, представени в средния плейсто-цен и дори по-рано.

Някои китайски палеоантрополози предложили датировка в края на средния плейстоцен. Това може и да обяснява присъствието на човешкия череп, но съпътстващата фауна определено не постулира такава дата. По-скоро, тя предполага разтягане на хронологичните граници па. Homo sapiens от Дали назад в средния плейстоцен, ко­ето отново ни дава припокриване с Пекинския човек от Чжоукоуди-ян — Находище 1.

По този начин можем да стигнем до заключението, че определе­но е възможно, ЧжоукоудиянскиятЯсшо erectus да е съществувал паралелно с най-различни други хоминиди - ранен Homo sapiens (с неандерталоидни черти), Homo sapiens sapiens и примитивен Homo erectus (фит.10.2).

В опитите си да се оправят в това задръстване от хоминиди в средния плейстоцен, учените многократно са си служели с морфо­логията на човешките фосили, за да изберат желаната дата - в ши­роките хронологични граници, зададени от съпътстващата фауна. По този начин те са съумели да запазят еволюционната прогресия на хоминидите. Трябва да отбележим, че тази създадена по изкуст­вен начин последователност по-късно се използва като доказателст­во за еволюционистката хипотеза.

Например, както вече показахме на няколко пъти, една находка на Homo sapiens, чиято възможна датировка се простира от среда­та на средния плейстоцен (времето на Пекинския човек) до късния плейстоцен, изкуствено ще бъде поставена в края на този период. Отнасянето й към средата на средния плейстоцен би била също тол­кова оправдана, макар и да влиза в противоречие с еволюционистките очаквания.

Ще завършим прегледа на фосилни хоминидни находки от Ки­тай с няколко обекта, които са разглеждани като отнасящи се към ранния плейстоцен. При Юанму, в югозападната китайска провин­ция Юнан, геолози открили два зъба (резци) от хоминид. Според китайските учени, те били по-примитивни от тези на Пекинския човек. Следователно те са приписани на някакъв негов предшестве­ник - много примитивен Ното erectus, произлязъл от азиатския Australopithecus.

По-късно при Юанму били намерени и каменни оръдия - три стъргалки, ядро, пластина и връх от кварц или кварцит. От публикуваните рисунки може да се заключи, че те са близки до евро­пейските еолити и Олдованското производство от Източна Африка. Заедно с оръдията и зъбите, били открити и пепеляви пластове, съдържащи кости от бозайници.

Находището дало вероятна палеомагнитна дата от 1,7 млн. годи­ни - в рамките на 1,6-1,8 млн. години. Тази възраст била оспорена, но водещите китайски учени все още я приемат, изтъквайки, че животинските останки съответстват на отнасянето на обекта към ранния плейстоцен.

Съществуват определени проблеми с поставянето на Номо erectus от Юанму в ранния плейстоцен. Смята се, че Homo erectus се е развил от Homo habilis в Африка - преди около 1,5 млн. години -и се е разпространил из Стария свят не по-рано от преди около 1 млн. години. Освен това се приема, че Homo habilis е съществувал само в Африка. Предложената датировка за хоминида от Юанму включва независим произход я&Ното erectus в Китай. Това би трябвало да означава също, че преди 2 млн. години в Китай е същес­твувал или Homo habilis, или Australopithecus. Съвременната тео­рия изключва подобно нещо.

Ето какво пишат по този въпрос през 1986 г. Луис Р. Бинфорд и Нанси М. Стоун: „Трябва да отбележим, че мнозина китайски учени са се обрекли на идеята, че човекът се е появил в Азия. Тази пози­ция допринася за твърдото им желание, да бъдат приети безкри­тично някои много ранни дати за китайски находища и да бъде проучена възможността за откриване на каменни оръдия в пластове от плиоцена." Също така можем да кажем, че западните учени без­критично отхвърлят много ранните дати за откриваните из целия свят на хоминидни фосили и артефакти, тъй като са се обрекли на идеята, че човекът се е появил в Африка.

Както сме споменавали и по-рано, не е необходимо да се приема, че еволюцията е протекла в Африка или Азия. Както видяхме от предишните глави, има огромно количество доказателства (от които много са били откривани от професионални учени) за това, че в продъл­жение на десетки милиони години хора от съвременен тип са обитава­ли различни континенти, включително и Южна Америка. В същия период са съществували и най-различни човекоподобни създания, някои от които са приличали повече на хора, отколкото други.

Още веднъж се сблъскваме с въпроса, който възникна при предста­вянето на аномалните културни останки (Глави2-6): защо е необходимо

да приписваме откритите при Юанму ранноплейстоценски каменни оръдия и следи от огън на някакъв примитивен Ното erectus?

Те не са намерени близо до зъбите, определени като принадлежа­щи на Homo erectus. Освен това от самия Китай, както и от други части на света, има доказателства, че Homo sapiens е съществувал през ранния плейстоцен и дори по-рано.

През 1960 г. Жиа Ланпо проучвал пясъчни и чакълести пластове от ранния плейстоцен при Ксихоуду в северната провинция Шанк-си. Той намерил три камъка със следи от удари, като по-късно през 1961 и 1962 г. били открити още оръдия. На находището била при­писана възраст от повече от 1 млн. години, тъй като сред материа­лите имало и животински останки от ранния плейстоцен. Палео-магнитното датиране дало стойност от 1,8 млн. години. При Ксихо­уду били намерени и разрязани кости и следи от огън. Според Жиа, артефактите и останалите следи трябва да се припишат на Australopithecus. Според текущите представи обаче този хоминид не е използвалогън. Смята се, че на това са били способни само Homo erectus, неандерталците и Homo sapiens.

Едва ли е учудващо, че Дж. С. Айгнър изразява силна резерви­раност към публикуваните от Жиа данни: „Въпреки силната подк­репа, която се оказва на наличието на човешка активност през ран­ния плейстоцен при Хсихоуту [Ксихоуду], на този етап аз не мога да приема безрезервно материалите... Ако тази интерпретация на Хсихо­уту се потвърди, това би означавало, че в Северен Китай - преди около 1 000 000 години - е имало хора, които са използвали огън. Това би поставило под въпрос някои от настоящите представи - както за хода на човешката еволюция, така и за адаптивните способности на ранните хоминиди." Веднъж щом човек се откъсне от тези настоящи представи обаче, пред него се откриват интересни възможности.

С това приключваме прегледа на откритията в Китай. Видяхме, че определянето на възрастта на фосилните хоминиди е било изкри­вено от „морфологичното датиране". Когато тези датировки бъдат поправени, така че да отговарят на действителните хронологични граници на съпътстващата фауна, натрупаните сведения не съумя­ват да подкрепят категорично еволюционистката хипотеза. Напро­тив — материалите са по-скоро в съответствие с идеята, че по време на плейстоцена съвременни от анатомична гледна точка хора са съ­ществували паралелно с най-различни човекоподобни създания.

11.

Съществуват ли първобитни хора?

Професионални учени са (1) наблюдавали диви хора в естествена­та им среда, (2) наблюдавали живи пленени индивиди, (3) проучва­ли мъртви екземпляри, (4) събрали физически доказателства за съществуването на диви хора, сред които има стотици отпечатъци от стъпки. Освен това те са интервюирали и ненаучни информатори и са изследвали голямото количество сведения за диви хора, съдър­жащи се в древните писмени и устни традиции.

Криптозоология

В очите на някои учени, изследването на странни създания -сред които са и дивите хора - формира истински отделен клон на съвременната наука. Той е наречен криптозоология. Терминът е създаден от френския зоолог Бернар Хьовелман и описва научното изследване на животински видове, за които има сведения, но чието съществуване не е документирано със сигурност. Гръцката дума kryptos означава „скрит", т. е. „криптозоология" може да се преведе буквално като „изучаване на скритите животни". Съществува и Международно общество за криптозоология, в чиито ръководен съ­вет влизат професионални биолози, зоолози и палеонтолози, работе­щи в музеи и университети по целия свят. Целта на това общество -така, както е формулирана в издаваното от него списание „Крипто­зоология" — е „проучването, анализа, публикуването и обсъждането на всички проблеми, свързани с животни с неочаквана форма и раз­мери, или пък с неочаквана поява във времето и пространството". Всеки типичен брой на „Криптозоология" съдържа поне една науч­на статия по тематиката за дивите хора.

Дали наистина е възможно на планетата да съществуват непозна­ти видове хоминиди? Мнозина не се склонни да повярват в това, като се основават най-вече на две неща. На първо място, те смятат, че всеки сантиметър от Земята е бил проучен старателно. Те вярват освен това, че учените разполагат с пълен опис на живите същества на планетата. Така формулираните две предположения просто не отговарят на истината.

На първо място, дори в една държава като САЩ има огромни необитаеми и рядко посещавани пространства. Например в северо­западните части на САЩ все още има големи планински райони, покрити с гъсти гори - те са картографирани от въздуха, но по суша хора проникват в тях изключително рядко.

На второ място, всяка година се откриват удивително голям брой животински видове - около 5000, дори по консервативни оценки. Как­то може да се предположи, една огромна част от тях - може би около 4000 - са насекоми. И все пак през 1983 г. Хьовелман отбелязва след­ното: „Съвсем доскоро - през 70-те години на XX в. - всяка година се откриваха средно по 112 вида риби, 18 вида влечуги, около 10 вида земноводни, същия брой бозайници и 3-4 вида птици."

Европейските диви хора

Съобщения за диви хора има от много отдавна. Изображения на получовешки създания могат да бъдат видени по много от произве­денията на художествените занаяти на гърци, римляни, картаген-ци и етруски. Например в Музея по праистория в Рим има етруска сребърна купа, на която - сред изображения на ловци на коне - има фигура на голямо човекоподобно създание. През Средните векове в европейското изкуство и архитектура продължават да се появяват диви хора. На една от страниците на съставения през XIV в. „Псал­тир на кралица Мери" има много реалистично представен космат див човек, който е нападнат от няколко кучета.

Северозападна Северна Америка

Индианците, населявали сегашните северозападни територии на САЩ и Западна Канада, са вярвали в съществуването на диви хора в продължение на векове. Тези създания са известни под много име­на, едно от които е Саскуоч. През 1792 г, испанският ботаник и натуралист Хосе Мариано Мозиньо направил описание на индианци­те от Нуутка Саунд на о. Ванкувър, в Канада. Ето какво пише в него: „Не знам какво да кажа за Матлокс - обитателя на планинска­та област, — от който всички изпитват невероятен ужас. Те си пред­ставят тялото му като особено чудовищно - цялото покрито с твърда черна четина; главата му приличала на човешка, но имал кучешки зъби, които били много по-големи, по-здрави и по-остри и от мечи; ръцете му били изключително дълги, а пръстите на ръцете и кра­ката му завършвали с дълги извити нокти."

В книгата си „Ловецът от пустошта", издадена през 1906 г., аме­риканският президент Теодор Рузвелт е включил и един много ин­тересен разказ за див човек. Инцидентът станал в планините Би-търрут, намиращи се между Айдахо и Монтана. Дори в наши дни има съобщения, че в този район все още живеят диви хора.

Според това, което пише Рузвелт, в първата половина или среда­та на XIX в. един трапер на име Боман и неговият партньор изслед­вали един особено непроходим и изолиран проход. Някакво непозна­то създание на няколко пъти опустошавало лагера им - през нощта, когато не можели да видят ясно голямото животно, и през деня, когато ги нямало. Един ден Боман намерил партньора си мъртъв в лагера, очевидно убит от същото това същество. То било оставило стъпки, които много приличали на човешки. И за разлика от меч­ките, които обикновено ходят на четири крака, то ходело на два.

Взета сама по себе си, историята на Боман не е кой знае колко впечатляващо доказателство за съществуването на диви хора в Се­верна Америка, но ако бъде разгледано в контекста на по-съществе­ни съобщения, придобива много по-голямо значение.

На 4 юли 1884 г. вестник „Колънист" - печатан във Виктория, Британска Колумбия - публикувал история за някакво странно съз­дание, което било заловено близо до град Йейл. Ето какво се казва в нея: „Джако" - така ловците кръстили съществото — е нещо като горила, с височина 4 фута и 7 инча (1,40 т) и тегло 127 фунта (58 kg). Той има дълга твърда черна коса и прилича на човешко същество. Има само една разлика - цялото му тяло, с изключение на ръцете (или лапите) и краката, е покрито с къса лъскава козина с дължина около 1 инч (2,6 cm). Предмишницата му е много по-дълга от тази на някой мъж, и освен това той притежава невероятна сила."

Че създанието не е горила, това поне е ясно — теглото му е много малко. Някой би могъл да предположи, че Джако е бил шимпанзе. Тази идея обаче явно е била разгледана и отхвърлена от запознатите с него хора. През 1961 г. зоологът Айван Сандерсън споменава „ко­ментар, направен в друг вестник, малко след публикуването на ори­гиналната история, и в който се задавал въпросът... как въобще някой можел да си помисли, че този „Джако" можел да е избягало от цир­ка шимпанзе". От същия район има и други съобщения за подобни същества. Например Александър Коулфийлд Андерсън - топограф на „Хъдсън Бей Къмпани" - разказал за това, как хуманоидни съз­дания на няколко пъти хвърляли камъни по групата му, която про­карвала търговски маршрут; това станало през 1864 г.

През 1901 г. известният търговец на дървен материал Майк Кинг разработвал изолиран район в северната част на о. Ванкувър. Когато се изкачил на един хълм, Кинг забелязал голямо човекоподобно съ­щество, покрито с червеникава козина. То стояло на брега на един поток, миело в него някакви корени и ги подреждало на два спрет­нати купа зад себе си. След това създанието си тръгнало, тичайки точно като човек. Откритите от Кинг стъпки били съвсем човешки, с изключение на „феноменално дългите и разперени пръсти."

През 1941 г. няколко членове на семейство Чапмън видели див човек при Ръби Крийк в Британска Колумбия. Един слънчев летен следобед най-големият син на госпожа Чапмън разтревожено й съоб­щил, че от близката гора слиза някакво голямо животно. В началото тя решила, че става дума за голяма мечка. След това обаче — за огромен неин ужас - видяла, че това всъщност бил огромен човек, покрит целия с жълтеникавокафява козина. Козината била с дъл­жина около 4 инча (10 cm). Създанието се насочило директно към къщата и госпожа Чапмън събрала трите си деца и побягнала надо­лу към селото.

През октомври 1955 г. господин Уилям Роу, който бил прекарал по-голямата част от живота си в лов на диви животни и изучаване на навиците им, също срещнал див човек. Това се случило близо до малкия град Тийт Джоун Кейч в Британска Колумбия. Ето какво разказал Роу под клетва. Един ден се катерел нагоре по планината Мика — към една стара изоставена мина, когато видял, от разстоя­ние около 75 ярда (56 т), нещо, което в началото взел за мечка. Когато създанието излязло от сянката, Роу разбрал, че става дума за нещо различно: „Първото ми впечатление беше, че това е някакъв огромен мъж - висок около 6 фута (1,80 т), широк около 3 фута (91 cm) и тежащ може би около 300 фунта (135 kg). Беше покрит от главата до петите с тъмнокафява козина с побелели връхчета. Кога­то се приближи, видях, че има гърди и че е жена."

През 1967 г. Роджър Патерсън и Боб Гимлин успели да заснемат на кратък цветен филм женска Саскуоч. Това станало в областта Блъф Крийк в Северна Калифорния. Освен това, те направили и от­ливки от нейните отпечатъци, които били дълги 14 инча (36 cm). Има няколко схващания по въпроса за този филм. Някои автори­тетни учени заявили веднага, че става дума за очевидна фалшифи­кация, докато други го определили като доказателство за същест­вуването на Саскуоч. Изказани били и няколко смесени мнения. Д-р Д. У. Грийв - анатом, специализирал в областта на човешката по­ходка - проучил филма и заявил следното: „Субективните ми впе­чатления се колебаят между пълното приемане на Саскуоч с оглед на това, че е трудно да се фалшифицира такъв филм, и ирационал-но отхвърляне, основаващо се на емоционалния ми отговор на самата възможност за съществуването на Саскуоч."

Антроположката Майра Шакли от университета в Лестър отбе­лязва, че явно повечето мнения се свеждали до това, че „филмът е фалшификация, но определено много добра". С подобни обяснения обаче могат да се отхвърлят почти всички видове научни доказател­ства. Единственото, което трябва да се направи, е да се постулира достатъчно добър измамник. Следователно хипотезата за измама трябва да се прилага само там, където наистина има данни - както например в случая с Пилтдаун. При идеално стечение на обстоятел­ствата, би трябвало фалшификаторът да може да бъде изобличен.

Освен това дори и един доказан случай на измама не може да бъде използван, за да се отхвърлят цели категории от сходни сведения.

Що се отнася до стъпките от Саскуоч - независими свидетели са проучили и са съобщили за стотици групи, като повече от 100 са запазени като снимки или отливки. Независимо от това критиците твърдят, че става дума за фалшификации. Без съмнение има таки­ва случаи - дори и най-пламенните поддръжници на Саскуоч ще се съгласят с това. Дали обаче това е валидно за всеки един пример?

През 1973 г. Джон Р. Нейпиър - уважаван британски анатом - зая­вил, че ако всички отпечатъци са фалшиви, „ще трябва да приемем съществуването на конспирация, подобна на мафията - с разклонения в буквално всеки голям град от Сан Франциско до Ванкувър".

Нейпиър обявил, че намира проучените от самия него отпечатъ­ци за „убедителни от биологична гледна точка". Ето какво пише той: „Доказателствата, с които се запознах, ме убедиха в това, че някои от следите са истински и че наподобяват по форма човешки­те... Убеден съм, че Саскуоч съществува."

Гроувър С. Кранц - антрополог от Щатския университет във Ва­шингтон - в началото се отнасял скептично към съобщенията за Саскуоч. За да определи, съществува ли наистина това създание, или не, Кранц детайлно проучил няколко отпечатъка, открити през 1970 г. в североизточните части на щата Вашингтон. Докато рекон­струирал скелетната структура на стъпалото - основавайки се на отпечатъка - той забелязал, че глезенът е разположен по-напред, отколкото при човешкия крак. Като взел под внимание предполага­емото тегло и височина на един възрастен Саскуоч и основавайки се на познанията си по физическа антропология, Кранц изчислил точ­но колко напред трябва да е изнесен глезенът. Като се върнал към отпечатъците, той установил, че положението на глезена при тях отговаря абсолютно точно на теоретичните му изчисления. „В този момент реших, че това нещо наистина трябва да съществува - пише той. - Няма начин предполагаемият измамник да е знаел, колко по-напред да сложи глезена. На мен ми отне няколко месеца да го пос­тигна, като при това разполагах с отпечатъците. Можете да си пред­ставите, колко по-умен трябва да е бил той."

Заедно със специалиста по диви хора Джон Грийн, Кранц е автор на няколко изчерпателни публикации по въпроса за северноамери­канските отпечатъци. В общия случай следите се дълги между 14 и 18 инча (36,5-47 cm) и широки между 5 и 9 инча (13-23 cm),

осигурявайки три до четири пъти по-голяма площ от тази на един нормален човешки крак. От това произлиза и популярното име „Го­лямата стъпка". Кранц изчислил, че за да се получи типична следа от Саскуоч, е необходимо тегло от най-малко 700 фунта (318 kg). T. е. - ако иска да направи хубав отпечатък, един тежащ 200 фунта (91 kg) човек ще трябва да носи 500 фунта (227 kg) товар.

Това е само началото. Съществуват съобщения, в които се опис­ват следи, проследени на разстояние от три четвърти миля (1,2 km) до няколко мили, в пустинни райони, отдалечени от каквито и да било пътища. Разкрачът на Саскуоч варира между 4 и 6 фута (1-2 т) (крач­ката на един нормален човек е около 3 фута (0,9 т). Ако искате, може­те да се опитате да вървите една миля (1,6 km), носейки 500 фунта (227 kg) на гърба си и правейки крачки от по 5 фута (1,5 т).