Следвай ме – Ошо – том 2 увод

Това е само мислене за събуждане. Още малко, още един скок.

Не се подлъгвай от това. Това е добро, доколкото стига донякъде. Но то не стига много надалеч или достатъчно надалеч. Добре е, че го разбираш, но това е все още интелек­туално разбиране. Добре - поне не си разбрал погрешно. Чувствай се блажен от това, късметлия. Ти не си разбрал погрешно. Това е, което и аз казвам: че е просто, просто е да бъдеш. Но недей да смяташ, че това е вече събуждане.

Аз говоря за храна. Говоря за нея и ти ме разбираш. След това започва търсенето на храната. Не се опитвай да ядеш менюто - то не става за ядене. Не се стреми да се нас­лаждаваш толкова много на картата, че да забравиш напълно за целта. Картата не е самата територия. Дори и ако това е една картина на Хималаите, напълно достоверна, дори и тога­ва тя не е Хималаите.

Но хубаво е, че си разбрал. Това е събуждане: ти си разб­рал смисъла. Сега нека смисълът да стане самото твое същество. Не му позволявай да остане в интелекта, защото рано или късно, ако остане там твърде дълго, той ще се пре­върне в една мъртва концепция. Нека той стане екзистенциален.

Да, просто е. Толкова е просто, че можеш да се събудиш в самия този момент. Не питай как, защото щом започнеш да питаш как, то вече не е толкова просто; тогава става трудно. Поради твоите как винаги има хора, които ти отговарят. Ти питаш как и те ти показват начина. А всъщност начин няма: това е един безпътен път. Фактически за това няма как. То е просто едно разбиране, едно обръщане навътре.

Ако си разбрал смисъла, живей го. Защото само чрез жи­веене той ще се превърне в конкретна реалност.

Ти каза, че умът е дявол: „Остави го!" О, но един човек от цивилизованото, сложно днешно общество, ка­къвто съм аз, се чувства заобиколен и изгубен сред ум, само ум и нищо повече. Какво може да се направи? Освен това, ако човек се движи в света с невинен, детс­ки ум, най-вероятно ще го мамят.

Нека те мамят. Струва си. Какво си спечелил, като си се страхувал толкова много да не те измамят? Гол като факир -а се е разтревожил за това къде ще си изсуши дрехите, ако се изкъпе. Нека те мамят! Ти нямаш нищо.

Тази идея, че „... ако човек се движи в света с невинен, детски ум, най-вероятно ще го мамят", е вече хитра, лукава, пресметлива. Ако искаш да станеш като дете, дори и тогава ли ще пресмяташ какво ще се случи? Детето просто е дете. Всичко, каквото се случва, се случва.

А аз ти казвам, че ако позволиш да те измамят, накрая ще откриеш, че тези, които са те измамили, са всъщност жертвите. Те са се оказали измамени. Преди всичко, те не биха могли да вземат каквото и да било от теб, защото ти нямаш нищо.

Когато смъртта почука на вратата ти, ще бъдеш щастлив, че си оставил хората да те мамят, наместо ти да ги мамиш. Защото има само две възможности: или ти мамиш, или оста­вяш хората да те мамят. Друга възможност няма. Ако си мислиш: „Няма да мамя другите, но няма да позволя някой да ме измами", то ти си на грешна позиция. Ти не разбираш какво мислиш. Това е невъзможно.

Единственият начин да не те мамят е ти да мамиш. Питай Макиавели, той знае. Питай Каутиля или Чанакя, те знаят. Макиавели казва: „Единственият начин да се защитиш е да атакуваш." Той е точно олицетворение на вашата хитрост. Той е въплъщение на хитростта. Но той казва едно съвсем логично нещо: ако искаш да не те мамят, трябва ти да мамиш. Това е единственият начин да не те мамят, друг начин няма. Но аз ти казвам: ако мамиш хората, накрая ще откриеш, че въпреки всичко, което си правил, ръцете ти са празни.

Когато Александър Велики бил на смъртно легло, казал на хората си: „Искам ръцете ми да се подават от ковчега, да са навън."

Те много се изненадали и го попитали: „Това никога не се е правило. Защо, какво имаш на ум? Защо ръцете ти трябва да се показват от ковчега?"

Той им казал: „За да могат хората да видят, че си отивам с празни ръце." Той бил осенен от голямо разбиране. Но било вече много късно, нищо не можело да се направи. Той трупал неща от цял свят, той станал завоевател почти на целия свят, а накрая разбрал, че ръцете му са празни.

Ако продължаваш да мамиш хората, ръцете ти винаги ще бъдат празни. Но щом разбереш, че няма от какво да се страхуваш, остави ги да те мамят. Като те мамят, те всъщност не са много умни, а просто са глупави.

Колкото повече им позволяваш да те мамят, колкото по­вече им се доверяваш, толкова повече ще се отварят вратите на един друг вид богатство. То е достъпно само за съзнание, което е детинско, невинно.

Ошо, какво е невинност?

(Ошо остана тих, тишината продължи дълго. Присъст­ващите започнаха да се смеят... и беседата завърши).

18 И НЯКОЙ СИ ГОЛЕМЕЦ ГО ПОПИТА И РЕЧЕ: УЧИТЕЛЮ БЛАГИ, ЩО ДА СТОРЯ, ЗА ДА НАСЛЕДЯ ЖИВОТ ВЕЧЕН?

19 А ИСУС МУ РЕЧЕ: ЩО МЕ КАЗВАШ БЛАГ? НИКОЙ НЕ Е БЛАГ, ТЪКМО ЕДИН БОГ.

20 ЗАПОВЕДИТЕ ЗНАЕШ: ДА НЕ НАПРАВИШ ПРЕЛЮБОДЕЯНИЕ; ДА НЕ УБИЕШ; ДА НЕ ОТКРАДНЕШ; ДА НЕ ЛЪЖЕСВИДЕТЕЛСТВУВАШ; ПОЧИТАЙ БАЩА СИ И МАЙКА СИ.

21А ТОЙ РЕЧЕ: ВСИЧКО ТОВА СЪМ ОПАЗИЛ ОТ МЛАДОСТТА СИ ДО НИНЕ.

22 ТОВА КАТО ЧУ ИСУС, РЕЧЕ МУ: ОЩЕ ЕДНО ТИ НЕ ДОСТИГА: ВСЕ ЩО ИМАШ ПРОДАЙ, И РАЗДАЙ НА СИРОМАСИТЕ И ЩЕ ИМАШ СЪКРОВИЩЕ НА НЕБЕТО; И ЕЛАТА МЕ ПОСЛЕДВАЙ.

23 А ТОЙ КАТО ЧУ ТОВА НАСКЪРБИ СЕ, ЗАЩОТО БЕШЕ МНОГО БОГАТ.

24 И КАТО ГО ВИДЯ ИСУС ЧЕ СЕ НАСКЪРБИ, РЕЧЕ: КОЛКО МЪЧНО ЩЕ ВЛЕЗАТ В ЦАРСТВОТО БОЖИЕ ТЕЗИ КОИТО ИМАТ БОГАТСТВО!

25 ЗАЩОТО ПО-ЛЕСНО Е ДА МИНЕ КАМИЛА ПРЕЗ ИГЛЕНИ УШИ, А НЕ БОГАТ ДА ВЛЕЗЕ В ЦАРСТВОТО БОЖИЕ.

26 А КОИТО ЧУХА ТОВА РЕКОХА: И КОЙ МОЖЕ ДА СЕ СПАСИ?

27 А ТОЙ РЕЧЕ: НЕВЪЗМОЖНОТО У ЧЕЛОВЕЦИТЕ У БОГА Е ВЪЗМОЖНО.
И ЕЛА, ТА МЕ ПОСЛЕДВАЙ

ЧОВЕКЪТ Е ЕДИН ПАРАДОКС. Той е на път, затова не може да не бъде парадокс. Той още не е пристигнал. Тръгването се е осъществило, но пристигането все още предстои. Човекът е един процес. Той все още не е завършено същество, все още е в процес на ставане. Оттук и парадоксът. Животинският свят е останал назад, раздялата с него е факт, но светът на боговете все още не е достигнат.

Човекът е просто един мост между тези двете - миналото и бъдещето - затова е в непрекъснато напрежение. Миналото го дърпа назад, бъдещето го зове напред. Човекът е винаги в безпокойство. Какво да прави? Това безпокойство е много дълбоко: да бъдеш или да не бъдеш?

Поради това човекът ще си остане противоречив дотогава, докато не премине отвъд човешкото. Една част от човека е останала в миналото, а друга е в бъдещето, все още нероденото. Те двете непрестанно се борят в сърцето на човека: доброто и злото, нощта и денят, животът и смъртта, или както искаш го наречи - това е полярността.

Поради тази полярност всичко, което правиш, е не повече от половинчато. То никога не те удовлетворява. Ти не можеш да се отдръпнеш от него, не можеш и да му се посветиш изцяло. Ти любиш, но любовта ти е половинчата. Нищо не се получава от нея; ти си оставаш същият. Ти медитираш, но медитацията е половинчата. Нищо не се случва чрез нея, за­щото ти никога не си навлизал в нея напълно. Нещата е въз­можно да се случат само ако им се посветиш изцяло: само ако целият си в тях, ако си се въвлякъл изцяло, наистина изцяло. Ако няма задържане... просто един скок. В този скок миналото изчезва, бъдещето изчезва. И се появява твоето същество, просто тук и сега.

Това същество се има предвид под Бог. Ти носиш тази възможност в себе си, но продължаваш да се бориш в рамките на противоположностите. Поради тази борба и суматоха ти не можеш да видиш кой си, не можеш да почувстваш това, което ти вече си. Истината е дълбоко скрита в твоето същество. Вътре е врагът, вътре е и приятелят. Възлюбеният е вътре, а също и лукавият. Това трябва да се разбере, защото самото разбиране ще се превърне в свобода, в освобождение.

Една от най-важните притчи на Исус е била напълно изгубена. В евангелието на Лука тя само се споменава, но цялата притча я няма в никое от четирите канонични евангелия, нито дори в петото евангелие на Тома. Взета от скрити източници, тази притча се използва от някои тайни общества, които непрекъснато медитират върху нея. Аз бих искал да ви я разкажа. Тази притча е толкова важна, че може би поради своята важност не е била включена в каноничните евангелия. Изглежда, тази притча е опасна. Изводите от нея са от огромна важност и значимост.

Притчата е за един, който тайно сеел семена на бурени в една житна нива, докато господарят и слугите му спели. Слугите поискали веднага да изскубят всички бурени, но гос­подарят казал, че когато дойде жътва, по-добре ще могат да различават житото от бурените.

След като се консултирали помежду си, слугите си казали: „Ще бъде много по-добре още сега да изскубем тези бурени, отколкото Да чакаме, но сме длъжни да се подчиняваме на господаря дори и когато греши. Нека междувременно да по­търсим врага, сторил това зло на нашия господар, който е толкова добър с всички и не заслужава такова отношение."

Те бързо поразпитали и претърсили цялата област, но не могли да го намерят никъде; не могли да намерят врага.

Един от слугите тайно дошъл при главния иконом, за да говори с него: „Господине, извинете ме, но не мога да издър­жам повече да крия тайната си. Аз познавам врага, който пося плевелите. Видях го, докато правеше това."

Като чул това, главният иконом останал като сащисай и се изпълнил с гняв. Но преди да го накаже, той настоял слуга­та да му каже защо не е дошъл по-рано.

„Не се осмелих - проплакал слугата. - Дори и сега едва събрах смелост да дойда и да ви кажа. Аз бях буден онази нощ, когато плевелите бяха посети, видях човека, който го направи. Той мина покрай мен, видимо буден, обаче заспал. Изглежда, че не ме позна, но аз го познах."

„И кой беше той? - попитал главният иконом, силно възбуден. - Кажи ми, за да бъде наказан."

Слугата увесил нос. Накрая той отговорил с отпаднал глас: „Това беше самият господар."

И двамата се съгласили да не казват на никого за това.

Врагът не е отвън. Ако беше отвън, нямаше да е толкова трудно да се отървеш от него. Би могъл да му избягаш. Но не можеш да избягаш от врага, защото той е вътре.

Възлюбеният, приятелят също не е отвън. Иначе можеше да го търсиш, а щом веднъж някой го намери, за другите нямаше да е трудно да го последват. Щеше да е точно както при науката: истината е отвън.

Научната истина е отвън. Един човек я открива и откри­тието става част от човешкото знание. Тогава всички ще раз­берат за нея. Айнщайн може да е работил в продължение на дванадесет години, за да достигне до истината на теорията на относителността, но веднъж щом я е узнал, тя е станала общо достояние. Дори и някой ученик в училище може да я научи. Сега който е готов, няма нужда да губи време. Тя може да се научи за минути, за часове, винаги когато човек поиска.

Научната истина е отвън, но религиозната истина е вътре. Исус може да я е открил, но неговото откритие си е нещо лично. То не може да се предаде на някой друг. Буда може да я е открил, но откритието ще изчезне с изчезването на Буда. Всеки един търсещ ще трябва все отново и отново да открива истината, индивидуално за себе си.

Религиозната истина е лична. Религиозната истина не мо­же да бъде заимствана, тя трябва да бъде търсена. Всеки тър­сещ трябва сам да я постигне с труд. Не можеш да се качиш на нечии рамене, не можеш да наследиш истината. Тя трябва да се спечели.

Вътре са и двете: и животното, и Бога. Това поражда проблема. Понякога се идентифицираш с божественото в себе си. Тогава всичко тече плавно и красиво. Тогава чувстваш една топлота навсякъде около теб, навсякъде над теб. Чувстваш се спокоен, в едно дълбоко успокоение. Чувстваш се в екстаз. Всичко е като благословение. Всичко си пасва с Цялото, всичко се нарежда, както трябва. Едно дълбоко задо­волство те обгръща, спуска се върху теб. Ти си у дома.

Когато се идентифицираш с божественото, ти се чувстваш щастлив. Когато се идентифицираш с лукавия, ставаш нещастен, окаян. Цялата ти мизерия и цялото ти щастие са просто въпрос на идентификация: дали с божествената част или с дяволската част. И двете са в теб. Религиозният човек трябва да отиде отвъд и двете. Той не само трябва да престане да се идентифицира с дявола. Това трябва да се направи, но той трябва също да престане да се идентифицира дори и с Бога. Проблемът е в идентификацията сама по себе си.

С лукавия ще си в окаяно положение. Оттук и митът за ада: човек, който е навлязъл толкова надълбоко в идентифи­кацията с тъмното, с дявола, че целият му живот се е превър­нал в ад - просто една дълга мизерия, без никакъв край на хоризонта.

Трябва да се деидентифицираш с тъмната част, но всеки иска да направи това. Истинският проблем възниква, когато Учители като Исус и Буда казват, че трябва да се деидентифи­цираш също и с добрата част, защото проблемът в самата си същност е идентификацията, а не обектът на идентификация. Тогава подобно на мизерията и щастието изчезва.

Всичко, което остава - това „хикс" качество - е блаженство. То не е нито мизерия, нито щастие. То е нещо напълно различно и от двете. То е недефинируемо, то е убягващо. Не можеш да го хванеш. Колкото повече се опитваш, толкова повече то ти бяга. Но ти можеш да го живееш. Това „хикс" качество може да бъде живяно.

Идентификацията трябва да си отиде. Не се идентифици­рай с нищо. Остани наблюдател, остани свидетел. Всичко, което се случва, се случва на теб, но ти не си това, което се случва. Помни това. Непрекъснато си спомняй себе си.

Появила се е тъга. Тя ти се е случила, но тя не е ти. В момента, в който си спомниш това, внезапно ще видиш как се появява разстояние между теб и тъгата. Тя вече не ти влияе. Когато загубиш своята осъзнатост, тя започва да ти влияе; когато повишиш своята осъзнатост, появява се разстояние. Колкото повече осъзнатостта се повдига към по-високи върхове, толкова разстоянието става все по-голямо и по-голямо. Идва един момент, когато ти си толкова далеч от сво­ята тъга, че нея като че ли вече я няма.

Същото трябва да се направи и с щастието. Това ще е трудно, защото човек иска да се привързва към щастието. Но ако искаш да се привързваш към щастието, ти посяваш семе­ната на нещастието.

Ето затова тази притча е от такава огромна важност.

Самият господар - насън, в своята безсъзнателност - отива на нивата, на нивата с житото и посява семената на плевелите. В своя дълбок сън... Той трябва де е бил сомнамбул; човек, кой­то ходи насън и върши разни неща. И на сутринта започва да пита: „Кой направи това?"

Ти правиш разни неща на себе си. На сутринта, когато се събудиш, започваш да питаш: „Кой е направил това?" и започ­ваш да търсиш врага. Врагът е вътре, врагът е просто твоята безсъзнателност.

Ето една суфи-притча, която е точно като тази, която ви разказах:

Един човек бил много разтревожен, защото всяка нощ някой влизал в градината му и я съсипвал. Той правел всичко възможно, за да си уварди градината. Слагал пазачи нався­къде по междата, но никой не бил забелязан да влиза в гради­ната през нощта. Той взел всички мерки, но нищо не помогнало. Някой продължавал да съсипва градината.

Човекът отишъл при един суфи-Учител, смятайки, че Учителят притежава някаква способност да вижда далечни неща. Учителят затворил очи и казал: „Ще направиш само едно нещо. Ще навиеш будилника да звънне в два часа през нощта."

Човекът го попитал: „Какво ще помогне това? Пазачите ми непрекъснато наблюдават и патрулират около къщата."

Учителят рекъл: „Няма защо да спориш. Просто направи каквото ти казвам. Навий будилника си за два часа. И на следващия ден пак ела. Ще ми разкажеш всичко, което се е случило."

Човекът останал с недоверие, но все пак направил как­вото му било казано.

Когато в два часа часовникът звъннал, той се събудил. Той стоял насред градината си, унищожавайки растенията.

Той бил сомнамбул. Всички вие сте такива. Вие посявате семената, а след това във вашата дълбока тъмнина - във вашата нощ, във вашия сън, във вашата неосъзнатост, без­съзнателност - хвърляте семената и унищожавате собствената си нива.

Влюбваш се в някого и след това започваш да го обсебваш: плевелите проникват. Обичаш, а после ставаш ревнив: бурените израстват. Обичаш, а се ядосваш за банални неща. Обичаш, а за най-малкото нещо - за безсмислени, дребни неща - възниква омраза: житото се смесва с плевелите.

Когато обичаш, се чувстваш щастлив. Всяка любов за­почва с дълбоко щастие, празник и свършва с дълбока тъга.

Завчера четох една поема от Т. С. Елиот. Поемата свър­шва с тези строфи:

По този начин ще свърши светът

По този начин ще свърши светът

По този начин ще свърши светът

Няма да е с гръм, но ще е с хленч.

По този начин ще свърши светът. Твоята любов, твоята медитация, твоята добродетелност. Дори не и с гръм, ами с хленч. Ти непрекъснато си противоречиш. Всичко, което правиш, го разваляш. С едната ръка строиш къща, с другата я събаряш. Наблюдавай, бъди нащрек и колкото повече си нащрек, толкова повече ще забелязваш, че няма никой друг, който да работи против теб. Няма дявол, който работи против теб, дяволът е вътре в теб. А няма и Бог, който да ти помага. Този Бог е също вътре в теб. Ако отидеш отвъд двете, отвъд доброто и злото, ти сам ще станеш този Бог.

Тези сутри на Исус трябва да се разберат с дълбока симпатия. Ти можеш да ги слушаш и без симпатия, но тогава ще ги чуеш, но те няма да станат част от твоето сърце. Само в състояние на дълбока симпатия ти можеш да се отвориш. Тези сутри са семена. Те имат в себе си много, което може да порасне, ако подходящата почва в сърцето ти им позволи да пораснат, ако ти им помогнеш да пораснат. Те са просто напътствия, жестове. Ако им позволиш да пораснат, те могат да станат твой начин на живот.

И някой си големец го попита и рече: Учителю благи, що да сторя, за да наследя живот вечен?

Да наследиш? Човекът именно тук е сгрешил. В тази ду­ма да наследя той загубил контакт с Исус. Вечният живот не може да се наследи. Той не е като някакво богатство или свет­ско царство. Ти трябва да го спечелиш; всеки трябва Да го спечели и да го търси. Ти не можеш да го наследиш. Бащата не може да го даде на сина, Учителят не може да го даде на ученика, любовникът не може да го даде на възлюбената, не. Той не може да се наследява.

Светските неща могат да се наследяват, защото когато един човек умре, той трябва да остави тук всичките си светски притежания. Той не може да ги вземе със себе си. Но когато един човек на духовността умре, той не оставя тук нищо. Съкровището му отива с него, то не може да се наследи.

И някой си големец го попита - той бил големец, много богат човек - и рече: Учителю благи, що да сторя, за па наследя живот, вечен? Първото нещо, което трябва да се запомни, е, че това е нещо, което не можеш да вземеш от някой друг. Ти трябва да го спечелиш.

Ето една история из живота на Махавира. Един велик цар дошъл да го посети. Царят бил велик завоевател, той ста­нал владетел почти на цялата страна. Той знаел само един език: езика на войната, езика на завладяването. Той завладял всичко, което си струвало да се завладее; той станал най-бога­тият човек в страната. А сега някой казал, че всички тези светски притежания не струват нищо, ако не завладееш вът­решното царство. „Докато не постигнеш дхяна, самадхи, дока­то не постигнеш вътрешен екстаз, всички тези са безполезни."

Затова той казал: „Откъде да започна? Само ми покажи мястото и аз ще го завладея." Той знаел само един език: този на завоеванието.

Екстазът не може да се завоюва. Напротив, ти трябва да позволиш да бъдеш завладян от него. Ти не можеш да го завладееш; ти трябва да му се отдадеш. Той те завладява. Ти не можеш да го притежаваш, ти трябва да позволиш той да те притежава. Това е единственият начин. Но това-бил език, кой­то той въобще не познавал.

Някой му казал: „Съвсем наблизо е Махавира, живее в гората. Отиди при него. Той е постигнал." И така, царят оти­шъл там начело на голяма армия - той си знаел само един език.

Той обградил гората. След това се приближил до Махавира, като си мислел: “Ако тоя се предаде без бой, всичко ще е наред." Затова отишъл при Махавира и му казал: „Аз съм дошъл да завладея царството, което си постигнал, царст­вото на вътрешния екстаз."

Махавира се засмял: „Добре, желанието ти е добро. Но ми се струва, че ти въобще не знаеш какво искаш. То не може да се завладее от теб. Аз го имам тук, но не мога да ти го дам и ти не можеш да го завладееш."

Царят казал: „Не се притеснявай за това. Ти просто ми покажи къде е. Не можеш да го дадеш ли? Какво искаш да кажеш? Че не искаш да ми го дадеш? Аз мога да те принудя да ми го дадеш. Никога не съм се сблъсквал с нещо, което да не може да се завладее. Ти просто ми го покажи къде е."

Махавира сигурно е почувствал в сърцето си голямо съст­радание към този човек. Глупав, тъп, но такова си е човечеството. Той му казал: „Ще направиш едно нещо. Няма нужда да идваш при мен. В твоята столица има един много беден човек, който може да иска да се пазари с теб. Той също е постигнал. Отиди при него."

Царят никога не бил чувал името на този беден човек, но казал: „Ще отида." Той отишъл при онзи беден човек. Беднякът наистина бил просяк, но в очите си имал същата светлина като Махавира, същия аромат около него, същата невинност. Той седял под едно дърво. Царят го попитал: „Ти си част от моето царство, затова каквото си постигнал - дай ми го! Каквото поискаш в замяна, съм готов да ти го дам. Но извади го, дай ми го това твое самадхи."

Човекът се засмял и казал: “Аз мога да ти дам живота си, той е в твоите ръце, но не мога да ти дам самадхи. Не че не искам да ти го дам, но самото му естество е такова, че то не може да се дава. Ти трябва да го спечелиш."

Царят казал: „Но аз никога не съм печелил с труд, аз съм завоевател. Ако имам нужда от нещо, аз просто го завладявам. Аз не съм бизнесмен, не се занимавам с печелене. Аз съм кшатрия, воин."

Просякът отвърнал: „Но тук твоите саби няма да свършат работа, нито твоята армия. Тук ще трябва да вървиш сам, защото отиването е навътре. Ти трябва да отидеш в своя център. И това не може да ти се даде, защото ти вече го имаш. То трябва само да се познае, да се открие."

Единствената причина да не го имаме е нашето невежество. Не че го нямаме - то винаги е там, но сме го забравили. Оставили сме го да потъне в забрава, очите ни са се замъглили. Зрението ни е загубило тази кристална яснота, необходима за да го преоткрием.

Забелязвал ли си? Понякога се опитваш да си спомниш нечие име.Ти го знаеш, но то все пак не идва. И се чувстваш много объркан. Казваш, че ти е на върха на езика. Казваш: „Знам го", но ако някой настоява: „Щом го знаеш, защо не го кажеш?", ти му отвръщаш: „Но то не ми идва."

Наблюдавал ли си тази празнота? Ти знаеш името, знаеш, че го знаеш, но има една пролука. Тази пролука не е празна, не е пасивна. Тази пролука е много активна, страхотно активна. Тази пролука търси, самата тя е в търсене на забра­веното име.

И още нещо можеш да наблюдаваш: някой ти предлага, едно име, но ти казваш: „Не, не е това." Това е нещо прекрасно. Ти не знаеш кое е вярното, но знаеш кое е фалшивото. Казваш: „Не е това." Някой друг ти предлага дру­го име - „Не, и това не е. Знам, че не е!" Пролуката не е просто една мъртва пролука; тя е динамична. Тя знае кое е фалшивото, тя знае кое не е вярното, но е забравила вярното.

Затова ако някой ти проповядва фалшив бог, ти веднага разбираш. Няма проблем в това. Ако някой ти дава нещо фалшиво, веднага разбираш. Ти не знаеш кое е истинското, не знаеш каква е истината, но веднага чувстваш кое е неистинското, защото истината е скрита вътре в теб. Ти може да си я забравил, но не си забравил, че е там.

Затова когато чуеш истината, нещо в теб веднага я долавя. Това не е въпрос на време. Други, които не могат да я доловят, ще си мислят, че си хипнотизирай. Спори, доказвай, мисли за това, разсъждавай - и тогава вярвай. Но когато чуеш истината, самото й качество е такова, че тя веднага за­пълва твоята пролука, защото твоята собствена истина е била извикана.

Когато чуеш истината, това не е нещо, което идва отвън. Външното е само една възможност за отваряне на вътрешното. Ти веднага разбираш, че това е истина. Не че можеш да спориш за това, не че можеш да го доказваш, не че можеш да се убедиш - не. Ти можеш да се трансформираш от него, а не да се убедиш. Това е обръщане, а не убеждаване.

И някой си големец го попита и рече: Учителю благи, що да сторя, за да наследя живот вечен?

Да наследиш? Това не може да се наследи.

Той казал Учителю благи. Ти не можеш да излъжеш човек като Исус. Той се опитал да го поласкае: Учителю бла­ги. Фактически да го наречеш Учител ще е достатъчно, защото благостта е вътрешно присъща на един Учител. Ако го наречеш Учителю благи, това е тавтология. Учителят е благ още с това, че е Учител. Другото е ласкателство.

Човекът бил светски човек. Той си знае своите маниери. Ако искаш нещо от някого, ще трябва да го ласкаеш и да му се подмилкваш. Човекът опитал обичайните дипломатически начини. Той трябва да е бил ученик на Дейл Карнеги: Учителю благи. Когато си си набелязал някого и искаш нещо от него, ще трябва да се държиш по такъв начин, че да можеш да го убедиш.

Но ти не можеш да излъжеш човек като Исус, защото той вижда през теб открай докрай. Той знае, че ти дори не знаеш, че той е Учител, не вярваш, че той е Учител. Но го наричаш Учителю благи.

Как може човек да е благ, когато по своята природа е разделен? Човекът е както благ, така и лош, човекът е полярност: един парадокс, противоречие. Това трябва да се разбере.

Дори и най-големият светец има в себе си един грешник. И обратното също е вярно: и най-големият грешник има в себе си един светец. Акцентът се променя, но светецът е и грешник, и грешникът е и светец. Може би светецът е бил грешник в миналото, може би грешникът в бъдеще ще е светец. Само акцентът с времето се променя, иначе разлика няма. Само акцентът се променя. Истинските светци го знаят; само фалшивите, псевдосветците не знаят това. Псевдосветецът вярва, че той си е просто свят - в него няма грешник. Той греши, защото къде ще отиде грешникът? Може би грешникът е станал неактивен, не функционира, но той си е там. Той може да се задейства във всеки момент, да се развие като пружина.

Отиди при един светец и се дръж с него по начин, който той не е очаквал, и веднага ще видиш как се появява едно друго лице.Веднага ще видиш как този човек се е ядосал, раз­гневил се е. Той вече не е онзи свят човек, който беше. Нещо се е променило. А като го почиташ, докосваш нозете му, той се усмихва. Лицето му се променя.

Опитай същото и с някой грешник, престъпник. Отиди и докосни нозете му и просто го погледни. Лицето му ще стане като на светец. Когато някой ти докосне нозете, ти ще трябва да си светец. Какво друго можеш да направиш? А когато ня­кой те обиди, ще трябва да бъдеш грешник. Какво друго мо­жеш да направиш? Може би светецът в деветдесет и девет процента е светец, но един процент в него е грешник. Всички велики светци знаят това. Исус казва:

Що ме казваш благ? Никой не е благ тъкмо един Бог.

Но идва един момент на отиване отвъд. Тези, които са отишли отвъд грешника и светеца - тях можем да наречем мъдреци.

Светецът е едно съвсем обичайно явление. Докато мъдре­цът е нещо необикновено. Мъдрецът е трансцендентален. Той не е нито мъдрец, нито грешник. Помни, че ако се опитваш да станеш светец и да изоставиш своя грешник, изоставеният грешник ще остане да блуждае в твоето подсъзнание. Това ще е като някакъв махмурлук. Ако се опиташ да станеш грешник, тогава някъде дълбоко в подсъзнанието светецът ще чака да се реализира някой ден в бъдещето.

Случва се светците неспирно да сънуват за греховете, ко­ито са си наложили да избягват. Сънищата на светците са грозни, защото са заместители, докато сънищата на грешници­те са много прекрасни. Грешниците винаги сънуват, че са ста­нали светци. Грешникът може да сънува, че е станал Буда, че седи под дървото бодхи. Но светците, така наречените светци, се страхуват от съня. Когато спят, техните сънища разкриват вътрешната им реалност. Те кръшват с нечия жена - защото сънят е тази част, която ти отричаш в своя буден живот.

Мъдрецът не сънува, защото в него няма полярности. Той е просто свидетел. Когато станеш свидетел на живота си, живо­тът ти става абсолютно прост. Аз не говоря за простотата, в която можеш да се дисциплинираш. Аз говоря за простотата, която идва от това, че си нащрек и осъзнаваш, която идва автоматично, спонтанно. И когато си осъзнат, сънищата отпадат. Идва момент, когато сънищата изчезват от съня.

Когато сънят е без сънища, денят е без мисли. Те вървят заедно. Тогава човек е просто като малко дете, като новороде­но бебе. Исус казва, че това е качеството, което ти е необ­ходимо, ако искаш да влезеш в царството Божие.

Исус казва:

Заповедите знаеш: Да не направиш, прелюбодеяние; Да не убиеш.; Да не откраднеш; Да не льжесвидетелствуваш; Почитай баща си и майка си.

Исус казал на този човек: „Ти знаеш заповедите. Следвай ги. Ако искаш да влезеш в царството Божие, във вечния живот, знаеш заповедите. Всяко дете ги знае: Да не направиш прелюбодеяние; Да не убиеш; Да не откраднеш; Да не лъжесвидетелствуваш; Почитай баща си и майка си."

Това е много важно. Исус му дал закона, защото човекът бил твърде светски. Той дори се опитал да го ласкае. Учителю благи. А той бил твърде светски, защото смятал да наследи вечен живот. Той знае само един език: езика на този свят. Другият свят - той дори не бил чувал за него.

Исус му казал да следва закона, заповедите на Мойсей. А той рече: Всичко това съм опазил от младостта си до нине. Какъв е смисълът на това?

Смисълът е, че можеш да спазваш всички заповеди и пак да се разминеш с царството Божие. Заповедите са явление от нисък порядък. Законът е за тези, които са неосъзнати; любов­та е за тези, които са осъзнати. Любовта е по-висшият закон; законът е по-низшата любов. Законът се следва от моралистите, любовта се следва от хората, които са религиозни. Религията не е закон, тя е любов.

Законът има в себе си дисциплина; той е нещо наложено. Той те прави като робот. Ти се движиш като влак по релси. Законът се движи по един фиксиран, рутинен път. Той е механичен.

Любовта няма външна дисциплина. Любовта е свобода. При нея се движиш като река, а не като влак по релси. Течеш като река. Ти създаваш пътя чрез своето движение. Пътят не е фиксиран. Във всеки момент реката може да го промени. Любовта е като река, тя е свобода.

Любовта е една голяма отговорност, защото си свободен и няма външна дисциплина, която да те държи под контрол. Има само вътрешно чувство. Само това вътрешно чувство ти дава дисциплина.

Законът изисква ти винаги да следваш един мъртъв шаблон. Той се превръща в част от твоя механичен ум. Няма нужда ти да се чувстваш отговорен. Няма нужда ти да се грижиш за това - то става автоматично. То е същото като да се учиш да пишеш на машина. Трябва да се грижиш и да внимаваш в началото, но след това малко по малко то се превръща в роботоподобно действие. Тогава можеш да гово­риш и да пишеш, можеш да пееш и да пишеш. Докато пишеш, умът ти може да си Мисли за хиляда и едно неща.

То е като карането на автомобил. Когато започваш да шофираш, трябва да бъдеш много нащрек, защото опасности има навсякъде. Но веднъж щом се научиш да шофираш, мо­жеш дори да си подремваш за по няколко мига. Това се случва. Шофьори, които карат през цялата нощ, между два и четири часа започват да заспиват за по няколко секунди. Те дори и не го осъзнават. Дори и когато очите им се затворят, те продължават да виждат пътя, защото очите им така са се фо­кусирали върху пътя, че той става част от тях. Те могат да си затварят очите и да продължават да виждат пътя. Те смятат, че щом виждат пътя, значи са будни. Половината от всички произшествия стават между два и четири часа. Понякога и това става: шофьорът така се е приспособил към карането, че може да спи с отворени очи. Това е даже още по-опасно. Очите му са отворени, а той е дълбоко заспал. И въпреки това про­дължава да кара.

Законът трябва да се практикува. Любовта трябва да се живее, не да се практикува. Любовта е същото като да вър­виш през пустошта. С вървенето си ти създаваш пътя; там няма готов път, който да те чака. Любовта е една огромна отговорност.

Исус е говорил за закона. Той трябва да е видял онзи човек - че е светски, човек от този свят. Такъв, който може да следва закона.

Но човекът казал: „Всички тези ги следвам, но пак нищо не става." Ако само следваш закона, нищо няма да се случи. Ти можеш да станеш съвършено морален, но с това няма да станеш религиозен. Религията няма нищо общо със закона; тя има общо с благодатта и любовта. Любовта няма нищо общо с правилата, които сме измислили.

Тези правила: са неща социални. Те са необходими. Те са просто като правилата за уличното движение: „движи се вля­во". В тях няма никаква интимност. Ако се движиш вдясно, с това не вършиш грях, но ще причиниш неприятности на себе си и на другите, защото всички останали се движат вляво. Ако цялата страна реши да се движи вдясно, тогава няма проблеми: ще се движиш и ти вдясно. В Америка движението е дясно. В Индия трябва да се движиш вляво. Когато един американец шофира по индийски път, това е опасно, защото умът му е фиксиран: движи се вдясно. И едното, и другото е добро, няма нищо лошо в тях. И двете правила са утилитарни; те не са върховни. Любовта е върховна. В нея няма никаква утилитарност.

Исус говорил за закона: „Следвай закона!" Човекът бил в състояние да разбере това.

Но той казал на Исус: „Аз правя всички тези неща, но нищо не става." Чрез закона нищо не става. Чрез закона най-много да живееш комфортен, удобен живот, но никаква рево­люция не е възможна чрез закона.

Ако не следваш закона, можеш да си навлечеш неприятности. Ако го следваш, няма да си имаш неприятности, но никаква трансформация няма да се случи; ти няма да се превърнеш в лъчиста душа. Това няма нищо общо със закона.

Исус му казал: „Щом си направил всички тези неща, то­гава само едно нещо остава, което трябва да се направи. А то е любовта." Любов означава споделяне. Любов означава даване, без никаква мисъл за възвръщане, за възнаграждение. Всичко, което даваш, дай го на тези, които нямат. Сподели своето същество, раздай себе си.

Ако си изпълнил закона и нищо не се е случило, тогава се опитай да изпълниш по-висшата заповед на любовта. Исус казва: „Мойсей ти е дал закона, аз ти давам любовта. Мойсей ти е донесъл закона, а аз ти нося по-висшия закон на благодатта."