Защо религията е за мен мръсна дума и защо тук в Пуна тя ме заплашва повече от когато и да е преди?

Религията е станала мръсна дума. Тя прекалено много е била употребявана и злоупотребявана. Тя е минала през хиля­ди и хиляди ръце. Тя е точно като някаква стара монета или стара банкнота, която е минала през много ръце и се е измърсила. Всичко, което се използва прекалено много, се измърсява - не само религията.

Всички прекрасни думи са се измърсили. Бог, любов, екс­таз - всички са се измърсили. Причината е естествена, очевидна. Тъй като думите са толкова прекрасни, човечество­то има склонност да ги използва прекалено много. Просто пог­ледни рекламите и ще видиш всички прекрасни думи - упот­ребени за цигари, сапуни, коли, мебели. Всички прекрасни думи. В рекламата за цигари може дори да се казва, че цига­рите ще те докарат до екстаз. Ето как една прекрасна дума е измърсена.

Всеки филм ти го представят като чудесен, страхотен. Ако всичко е страхотно, ако всеки филм е страхотен, тогава значи нищо не е страхотно. Думата вече не означава нищо. Ако кажеш за нещо, че е страхотно, това не означава нищо. То просто означава, че твърде много гледаш телевизия!

Всички прекрасни думи са се измърсили, защото умът се стреми да ги използва все повече и повече, за какво ли не. Думата религия е станала мръсна...

Тя е най-старото нещо в света. Има спор затова коя про­фесия е най-стара. Проститутките и свещениците тук си съперничат. Аз също съм мислил за това и не мога да си представя как проститутките може да са се появили преди свещениците. Невъзможно е! Ако няма свещеници, възможно ли е да си представиш наличието на проституция? Не­възможно. Свещеникът трябва да се появи пръв. Той трябва да осъди секса и едва тогава идва проституцията. Той трябва да осъди секса, за да можете цялата тази работа да стане много привлекателна.

Религия е станала мръсна дума, но трябва добре да запомниш: когато една дума е мръсна, това не означава, че нещото, което се обозначава с тази дума, е също мръсно. Думата религия може да се е измърсила, но нещото религия е все още свежо и винаги ще си остане свежо.

Ти можеш да използваш друга дума. Всяка дума ще свърши работа, не е в това проблемът. Помни: само защото една дума се е измърсила, недей да изхвърляш и самото нещо. Това значи да изхвърлиш бебето заедно с водата от коритото. Водата, с която си го къпал, се е измърсила - така е, изхвърли я! - но поне запази бебето. Ако можеш да запазиш бебето, няма проблеми.

Църквите са я направили мръсна. Те са направили от нея професия, те са я корумпирали. Те са я принизили толкова, защото са искали да я сведат до масите. Те са я направили толкова евтина, че сякаш няма никаква нужда от твоя страна да правиш каквото и да било. Те идват и ти дават безплатна библия; те не спират да изсипват върху теб религия, да я налагат. Те дори не те питат за разрешение. Те са натрапници, симуланти. Те са я корумпирали.

Но те не са корумпирали религията като такава. Те са корумпирали само думата. Забрави за думата, но не забравяй за реалността, която се обозначава с нея.

Може би случаят е такъв: „... и защо тук в Пуна тя ме заплашва повече от когато и да било преди?" Защото аз не се интересувам от думата; аз се интересувам от самата религия. Тя повече заплашва. Ако отидеш на църква, ще се върнеш невредим. Какъвто си влязъл, такъв и ще си излезеш: един и същ. Но ако дойдеш при мен, няма да се върнеш същият.

Ако наистина дойдеш близо до мен, в самото това идване ти ще се трансформираш и ще се промениш. Ти можеш да избягаш, можеш да се уплашиш, да се стреснеш, но няма ни­кога вече да бъдеш отново същият. Аз ще витая около теб, където и да отидеш. Аз ще идвам в сънищата ти, ще те след­вам като сянка.

Страхът е истински, заплахата е реална. Когато отидеш на църква, свещеникът е само една фалшива заплаха. Той може да хвърля гръм и мълнии, но заплахата е фалшива. Той може да ти крещи в името на Бога, но заплахата е фалшива.

Ето какво се случило в един дзен-манастир. Една сутрин имало земетресение - както често става в Япония. Половината храм се срутил. Свещеникът, който претендирал, че е истински дзен-човек, незабавно събрал учениците си и казал: „Вижте. Сега трябва да сте забелязали какво е истинс­кото качество на един човек на дзен. Имаше земетресение, но в мен нямаше дори и помен от страх. Забелязахте ли? Аз въоб­ще не реагирах, все едно, че нищо не се беше случило. Не само това, но трябва да сте забелязали, че след като земетре­сението престана, аз отидох в кухнята; защото бях ожаднял и изпих една голяма чаша с вода. Забелязахте ли, че ръката ми не трепереше през цялото време, докато държах чашата?"

Един от учениците се усмихнал. Това подразнило свеще­ника и той го попитал: „Какво смешно има? Защо се усмихваш?"

Ученикът казал: „Ваше преосвещенство, това не беше чаша с вода. Това, което изпихте, беше една голяма чаша със соев сос!"

Когато искаш да се покажеш, реалността все отнякъде ще избие.

Отиди при някой свещеник. Проповедта му е добра - ни­кога повече от добра, само добра и толкоз - но ако се вгледаш в реалността на този човек, там няма страх. Той е точно като теб. Той може да се прави... а ти дори можеш да се правиш, че вярваш, че това, на което той се прави, е истина. И това все продължава и продължава. За преструвките е необходимо взаимно съдействие. Той се прави на велик Учител, ти се пра­виш на велик ученик. Той приема твоята преструвка и ти приемаш неговата. По този начин двамата взаимно се удовлетворявате. И нещата си остават същите.

Когато си тук, ти си наистина близо до една опасна точка. Аз съм опасен човек. Ти трябва да си нащрек. Приближавай се до мен с пълна осъзнатост - опасност има. Аз не съм свещеник. Аз тук не проповядвам някаква религия; това, ко­ето имам, съм готов да ти го дам. То не е учение, то е поверяване.

В църквите си се научил, че думите религия, Бог, всички те са мръсни. След това идваш при мен и започваш да разбираш, че тези думи може да са станали мръсни, но в тях е скрито нещо, което е винаги свежо, винаги зелено, винаги жи­во и способно да те промени изцяло. Тогава се появява страх.

Завчера получих писмо от Атмада, едно прекрасно писмо, в което пишеше: „Защо толкова те е грижа за това, че Исус бил разпнат? Много хубаво са направили, че са разпънали този идиот! Защо ти се тревожиш за това?"

Всъщност точно това са сторили свещениците. Опитвайки се да ти наложат Исус, опитвайки се да бъдат агресивни нат­рапници в душата ти, да те обърнат някак си към Исус, те са изцапали самото име на този очарователен човек. Опитвайки се да докажат, че той е най-великият мъдрец в света, те са успели само да уголемят недостатъците му и нищо повече.

Ето защо Атмада ми пише, че той бил идиот. Аз знам какъв е бил той, но мъдрите хора винаги са били такива.

Това трябва да се разбере. Истински мъдрият човек е синтез от идиотизъм и това, което наричате мъдрост. Той е толкова прост, колкото всеки идиот, и толкова сложен, колкото може да бъде всеки мъдрец. Можеш да го погледнеш от две страни. Ако го погледнеш от едната страна, той ще ти прилича на идиот. В Исус можеш да намериш всичко, което има и в идиотите.

Прочети „Идиот", книга от Фьодор Достоевски. В нея се разказва за един идиот, но в този идиот ти можеш да намериш всичките прекрасни качества, които има Исус: невинност, ка­чество на не-ум, упование. Пълна липса на съмнение. Това са все идиотски качества. Ще наречеш един човек идиот, ако той вярва на всеки срещнат; ако, макар и да го лъжеш, непрекъс­нато той въпреки това ти вярва. Ти все го лъжеш, а той все ти вярва. Ти не можеш да породиш в него съмнение, защото той няма ум.

Човек като Исус винаги прилича на идиот. Не защото той се намира в същото състояние на идиотизъм - той е дошъл до същото състояние от едно съвсем различно измерение. Кръгът се е затворил: той отново е станал дете.

Идиотът е под ума, Исус е над ума - и единият, и другият са в състояние на не-ум. Идиотът няма ум. Исус и Буда също нямат ум, но при тях е различно. Те са имали, но са установили, че да имаш ум е много глупаво. Те са си оставили ума; станали са идиоти доброволно. Те не са глупави. Те са идиоти, защото са мъдри.

Да, знам: Исус, Лао Дзъ, Буда приличат на идиоти. В Индия ние имаме една дума за идиот, която идва от „буда" и тя е буду. Тази дума е получена от името на самия Буда. Буда: буду. Буду означава идиот, а буда означава събуден. Как се е случило така, че тези думи са заедно?

Когато Буда умрял, влиянието му нараснало не­въобразимо. Хиляди и хиляди ставали негови последователи. Хиляди и хиляди хора седели под дървета-бодхи със затворени очи и медитирали. Хората им подвиквали: „Буду, хайде вкъщи! Какво правиш тук? Не бъди буду. Работи нещо, отиди си у дома. Жена ти страда, децата ти са гладни. Не се прави на идиот! Не се прави на буду!"

Знам, Исус е толкова невинен, че прилича на глупак. Но тази глупавост е изключително ценна.

Атмада, аз също съм идиот. И всичко, на което ви уча, е да бъдете толкова прости и доверчиви, че в известен смисъл също да станете идиоти. Но това идиотство е върховно осъзнаване, върховна мъдрост. Полюсите се срещат; двойстве­ността изчезва.

В Исус винаги ще намериш парадокси: той представлява събрани противоположности. В него ще намериш качества, ко­ито са женствени, и такива, които са напълно мъжествени. Те се срещат и се смесват и стават едно - мъдрецът и глупакът стават едно. Полярностите са изчезнали. Противоречието вече не е противоречие; то е синтез.

Това е трудно да се разбере от ума. Умът се съмнява, той е скептик. И този ум си мисли, че е много интелигентен. Умът е глупав, умът е посредственост. Той няма нищо общо с интелигентността. Интелигентността е едно напълно различно разцъфтяване на твоето същество; тя няма нищо общо с ума. Умът е просто един механизъм, компютър - един биокомпютър. Много сложен, но все пак механизъм. Той няма нищо общо с интелигентността.

Интелигентността се появява в теб едва когато до такава степен си се освободил от идентификацията с ума, че можеш да видиш себе си и ума като две отделни неща. В това състо­яние се случва интелигентността. Тази интелигентност ще бъде както мъдра, така и глупава.

Това е мистерията на Исус. Това е парадоксът, поезията.

Върховете стават все по-прекрасни, но долините са по-дълбоки и по-мрачни от когато и да било. Струва ми се невъзможно да намеря равновесието. Какво да правя?

Няма нужда да правиш нищо. Няма ти да намериш равновесието; равновесието ще те намери. Ти просто се движи. Когато дойде долината, навлез в нея. Когато мракът те обкръжи, наслаждавай му се, чувствай блаженството от него­вото кадифено докосване. Навлез в него, в неговата безкрай­на величественост. Мракът има едно успокояващо качество, което никоя светлина не може да има. Долината е почивка: като нощта, като смъртта.

Няма нужда да се опитваш да търсиш равновесие. Равновесието само ще те намери. Ти просто навлез в долината. Когато долината дойде, приеми я. Не само я приеми, приветствай я. Радвай й се, наслаждавай й се - мракът е прекрасен. И когато долината остане зад теб и ти се движиш към върха, това също е съвършено прекрасно. Това е великолепно: светлината, сутринта, слънцето.

Но не се привързвай нито към едното, нито към другото. Привързването създава проблеми; чрез привързване идва страданието. Ако се привържеш към върха и си кажеш: „Не искам отново да отивам в долината", тогава ще си навлечеш неприятности. Тогава ще си създал долина на самия връх. Тогава страданието вече е започнало. Ти си уплашен: страхът е влязъл, мъката вече е тук. Ти вече не си щастлив. Ти си унищожил върха.

Когато си в долината страдаш, защото: „ето, сега съм в долината." В долината страдаш, а на върха не си в състояние да се наслаждаваш. Това е обичайната ситуация.

Когато си щастлив, се страхуваш. Ще остане ли това щас­тие или ще ме напусне? Сега страхът изяжда щастието ти като червей и го отравя. Ти си щастлив и все пак не си щастлив. Нещо е вече мъртво: ти си започнал да се безпокоиш за бъдещето. Когато си нещастен, ти, разбира се, си нещастен. Че ти, когато си щастлив, не можеш да чувстваш щастието, та камо ли да си щастлив, когато си нещастен. Така целият жи­вот се превръща в един омагьосан кръг от нещастие.

Слушай сега! Когато си на върха, танцувай. Знам, и ти знаеш, че върхът няма да трае вечно. Няма и нужда. Ако траеше вечно, щеше да се превърне в такова напрежение, че нямаше да можеш да го търпиш. Щеше да бъде такава възбуда, че нямаше да можеш да намериш в него никаква почивка. Това щеше да е опасно, щеше да те убие. Няма нуж­да да трае вечно. Но докато трае, танцувай, радвай се, пей -като добре знаеш, че отново ще го загубиш. Като знаеш това, можеш да му се наслаждаваш дори още повече, преди да го загубиш.

И помни, че това е едно чудо: когато му се наслаждаваш повече, той трае по-дълго. Когато си щастлив в него и танцу­ваш от радост, той забравя да отмине, остава с теб. Когато ти не се привързваш към него, той се привързва към теб. Това е цялата тайна.

А когато си отиде, той пак не си е отишъл. Той ти е дал такова дълбоко блаженство, че сега, когато слезеш в долината, можеш да си починеш в мрака. Тогава долината се превръща в релаксация, а върхът - в екзалтация. Върхът става ден, а долината - нощ. Върхът става активност, а доли­ната - пасивност.

Човек трябва да се наслаждава и на нощта. Това е един­ственият начин да се насладиш на деня. А като се наслажда­ваш на деня, нощта, която идва, е страхотна и ти носи неверо­ятна почивка. Тя те освежава, ставаш като нов.

Винаги помни: колкото по-голям е върхът, толкова по-голяма е долината. Иначе как ще може върхът да е по-голям? Ако отидеш в Хималаите, ще видиш, че колкото по-голям е върхът, толкова е по-голяма и долината. Ако се страхуваш от долината, не питай за върха. Тогава се движи по равното. Там няма да има върхове и долини.

Това е най-голямата мизерия в живота: когато няма върхове, няма и долини. Човек просто вегетира. Това не е живот. Човек просто се влачи. Това е монотонност. Това не е диалог; това е монолог. Диалогът изисква дуализъм, противоречие, полярност, парадокс. И вътре в парадокса да се движиш от единия полюс до другия.

Не се притеснявай за равновесието. Равновесието ще те търси - аз виждам как то те търси. Ти трябва само това да направиш: докато си на върха, танцувай; докато си в долината почивай, приеми долината, приеми върха. И двете са части от едно цяло и ти не можеш да отхвърлиш едната от тях. Те са две лица на една и съща монета.

Помни, че този, който се наслаждава повече, ще страда повече, защото ще стане много чувствителен. Но страданието не е лошо. Ако го разбереш правилно, страданието ще бъде пречистване. Ако я разбереш правилно, ще намериш в тъгата дълбочина, която никое щастие не притежава. Човек, който е само щастлив, е винаги повърхностен. Този, който не е познал жалостта и тъгата, не е познал дълбочините. Той не се е докос­нал до дъното на своето същество; той е останал само на периферията. Човек трябва да навлезе между тези два бряга. Между тези два бряга тече реката.

И аз ти казвам, че равновесието ще те търси, ако при­емеш и двете, и живееш и двете. Каквото и да се случи, при­ветствай го. И един ден изведнъж ще видиш, че равновесието е дошло. А когато равновесието дойде при теб, то е нещо на­пълно различно от това равновесие, което ти можеш да си наложиш.

Ако си наложиш равновесие, това ще е някакъв вид контрол. Контролът е винаги изкуствен, контролът е винаги грозен. Контролът носи в себе си насилие. Той е насила наложен, изкуствен. Когато равновесието дойде при теб, то е събитие, което се случва. То изведнъж се спуска върху теб. Небесата се отварят и Божият дух се спуска като гълъб върху теб.

Всичко това, което е велико, винаги идва. Всичко това, което ти правиш, е винаги малко, дребно. То никога не е велико. Всичко, което ти правиш, непременно ще бъде по-малко от теб. А това, което е велико - ти трябва да му позво­лиш да се случи. Равновесието ще те намери. Бог ще те намери. Ти трябва просто да си готов.

А готовността е това: да приемаш всичко, което идва, да го приемаш с благодарност. Дори и тъгата, дори и скръбта, дори и долината... мрачната.

Това е от Чайтаня Сагар. А това, че както казва той, това е последният въпрос, който той задава не за себе си, е много добре!

Аз мога да разбера твоята тревога, твоята загриженост. Това е един прост факт. След тридесет и пет годишна възраст животът започва да залязва. Тридесет и пет е върхът: ако ще живееш седемдесет години, тридесет и пет е върхът. След три­десет и пет ти започваш да залязваш, започваш да слизаш по хълма.

Ако някой получи просветление след тридесет и петата си годишнина - както Буда на четиридесет, Махавира на четиридесет, - тогава той може да живее малко по-дълго, за­щото той вече слиза надолу. Просветлението няма да разстрои тялото му повече, отколкото то вече е разстроено.

Ако получиш просветление, преди да станеш на тридесет и пет, тогава има опасност. Шанкара станал просветлен, пре­ди да навърши тридесет и пет. Той умрял на тридесет и три години. Когато се изкачваш нагоре по хълма и животът се движи неудържимо - и ако същевременно получиш просветление, връзката между теб и тялото ти се разкъсва. Почти винаги се е случвало така, че хора, които са постигали просветление, преди да станат на тридесет и пет, не са доживя-вали до тази възраст. Трудно е. Ти и тялото ти до такава сте­пен се отделяте един от друг, че тази трудна задача става изк­лючително трудна.

То е все едно когато се изкачваш с колата по нанагорни-ще и изведнъж установиш, че в резервоара няма повече бензин. Трудната поначало задача става почти невъзможна. Сега трябва да излезеш и да буташ колата нагоре. Много е трудно. Но ако разбереш, че бензинът е свършил, когато кола­та се движи по нанадолнището, няма проблеми. Всъщност то­гава няма да ти трябва бензин. Колата може да върви и така.

Шанкара умрял на тридесет и три години. Буда живял до осемдесет години; Махавира също живял до осемдесет. Това трябва да се разбере. Фактически аз трябваше да съм умрял, преди да стана на тридесет и пет, но някакси успях да се задържа. Това някак си трябва да се разбере.

Малко по малко аз отпаднах от живота; изоставих всички дейности. Цялата енергия, която има в тялото ми, аз я използ­вам за вас и това е всичко. Иначе аз изоставих всичко: спрях да се движа, спрях да пътувам - аз почти всичко съм преустановил. Аз излизам сутрин и вечер само да ви видя. Иначе аз съм станал напълно неактивен, напълно пасивен. Аз използвам колкото се може по-икономично цялото това малко количество енергия, което ми е останало.

Затова с всеки ден тялото ми става все по-деликатно, все по-чувствително. Корабът ми е готов - във всеки момент аз мога да отплувам. Заради вас се задържам още малко на брега. Ето защо аз бързам. Вие имате време да ми задавате безсмислени въпроси, но аз нямам време да им отговарям.

Вие имате достатъчно време за прахосване. Моето време е свършило. Затова ако наистина искате да използвате тази възможност, не губете нито миг. Не се колебайте и не полагай­те половинчати усилия. Когато аз си отида, ще се разкайвате и много ще съжалявате, но няма да може нищо да се направи. Докато аз все още съм тук, използвайте всяка възможност, която ви давам, и не губете нито миг. Аз имам това, което търсиш. Аз мога да го излея в теб, но чашата ти не е готова.

Нещата изглеждат така: ти идваш при мен, ти си жаден, а аз имам пълен чайник с чай. Аз бих искал да ти го дам, но не мога да ти го излея в ръцете. Ще те изгори. Трябва да чакам, защото ти трябва да си направиш чаша. А тази чаша може да се направи само от най-съкровената част на твоето същество.

Само твоето най-съкровено естество може да бъде чаша. Само тогава аз мога да излея това, което имам. Аз те чакам да си направиш чашата. Ти си жаден, знам, к аз имам това, което може да ти утоли жаждата, но чашата още не е готова.

Затова не ми задавай такива въпроси. По-добре ме гле­дай и се опитай да разбереш.

По-миналата вечер един санясин попита: „Как можеш да ни помогнеш, след като ти самият не си здрав?" Вярно е. Ако аз не съм здрав, как мога да ви помагам? Изглежда напълно логично. Но нека ви попитам: бил ли е Буда здрав?

Никой просветлен човек не е бил здрав - не би могъл да бъде! - защото съжителството с тялото е разстроено, мостът е разрушен. Тялото продължава да се движи от само себе си, душата продължава да обитава в него, но енергията, която е идвала поради идентификацията с тялото, вече не идва.

Ти живееш като едно с тялото си. Аз живея като две. Тялото ми е просто като моя дреха - напълно отделно. Цяло чудо е, че все още функционирам.

Буда е трябвало да държи непрекъснато до себе си лекар, защото всеки момент носел опасности. Докторът не бил за него. Неговата работа била привършила; той вече бил постигнал. Докторът бил необходим за онези, които все още били жадни. Буда имал нещо, с което можел да утоли жаждата им.

Докторът бил за тях.

Ако дойде да ме види доктор, то няма да е заради мен. То ще е заради вас. Ако видя, че няма смисъл и не мога да ви помогна, още в този момент мога да изчезна.

Но мнозина от вас работят упорито. Аз имам най-големия брой саняси, който е възможен в този свят на двадесети век: почти петнадесет хиляди навсякъде по света. Те всички рабо­тят упорито. Ако те успеят, ние ще освободим една от най-мощните духовни енергии в света.

Аз трябва да чакам, трябва да се задържа още, каквото и да казва тялото ми. Тялото казва: „Време е, корабът е готов. Можеш да тръгваш." Къщата е готова да се срути, но аз я крепя.

Не ми губете времето с каквото и да било. Ако можете, използвайте го. Проблемът е в това: че сега не разбираш, но по-късно, когато разбереш, мен няма да ме има. Тогава това разбиране няма да ти е от голяма полза. То просто ще ти причини дълбоко терзание и тъга, и мъка.

Ако ме разбереш, докато съм тук, това може да се пре­върне в твоя екстаз. Но ако съм си отишъл, това ще е просто мъка.
ОТ МАТЕЯ, ГЛАВА 13

34 ВСИЧКО ТОВА ИЗКАЗА ИСУС С ПРИТЧИ НА НАРОДА, И БЕЗ ПРИТЧИ НЕ ИМ ГОВОРЕШЕ

36 ТОГАЗ ИСУС ОСТАВИ НАРОДА И ДОЙДЕ В КЪЩИ. И ПРИСТЪПИХА ПРИ НЕГО УЧЕНИЦИТЕ МУ И КАЗВАХА; ИЗТЪЛКУВАЙ НИ ПРИТЧАТА ЗА ПЛЕВЕЛИТЕ НА НИВАТА.

37 А ТОЙ ОТГОВОРИ И КАЗА ИМ: СЕЯТЕЛЯТ НА ДОБРОТО СЕМЕ Е СИН ЧЕЛОВЕЧЕСКИ

38 НИВАТА Е СВЕТЪТ; ДОБРОТО СЕМЕ, ТЕ СА СИНОВЕТЕ НА ЦАРСТВОТО; А ПЛЕВЕЛИТЕ СА СИНОВЕТЕ НА ЛУКАВАГО;

39 ВРАЖДЕБНИКЪТ, КОЙТО ГИ ПОСЕЯ, ДЯВОЛЪТ Е; ЖЕТВАТА Е СКОНЧАНИЕТО НА ВЕКА; А ЖЕТВАРИТЕ СА АНГЕЛИТЕ

40 И ТЪЙ, КАКТО СЪБИРАТ ПЛЕВЕЛИТЕ И ГИ ИЗГАРЯТ В ОГЪНЯ, ТАКА ЩЕ БЪДЕ В СКОНЧАНИЕТО НА ТОЗИ ВЕК

41 ЩЕ ПРОВОДИ СИН ЧЕЛОВЕЧЕСКИ АНГЕЛИТЕ СИ, И ЩЕ СЪБЕРАТ ОТ ЦАРСТВОТО НЕГОВО ВСИТЕ СЪБЛАЗНИ, И ОНИЯ, КОИТО ПРАВЯТ БЕЗЗАКОНИЕ

42 И ЩЕ ГИ ХВЪРЛЯТ В ПЕЩТА ОГНЕНА: ТАМ ЩЕ БЪДЕ ПЛАЧ И СКЪРЦАНЕ СЪС ЗЪБИ

43 ТОГАЗ ПРАВЕДНИТЕ ЩЕ ПРОСВЕТНАТ КАТО СЛЪНЦЕТО В ЦАРСТВОТО НА ОТЦА СИ. КОЙТО ИМА УШИ ДА СЛУША НЕКА СЛУША

44 ПАК Е ПОДОБНО ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО НА

ИМАНЕ СКРИТО В НИВА, КОЕТО КАТО ГО НАМЕРИ ЧЕЛОВЕК

СКРИ ГО, И ОТ РАДОСТТА СИ ОТХОЖДА,

И ПРОДАВА ВСЕ ЩО ИМА И КУПУВА ОНАЗИ НИВА

ЗАВЧЕРА ПРОЧЕТОХ няколко реда от Стивън Крейн. Бих искал да ви ги прочета:

Един човек казал на всемира: „Господине, аз съществувам." „Обаче - отвърнал всемирът - този факт не е породил в мен чувство на дълг."

Човекът може да съществува по два начина. При първия целият всемир го прославя, приветства го, чувства се благосло­вен заради него. А при втория - целият всемир се чувства прокълнат.

Човек може да живее живот на доброта, истина и красота; човек може да живее и живот на неистина, зло и грозота. Човек е свободен да живее и да избира. Човекът е една огромна свобода; това е неговото най-вътрешно естество. Нищо не е принудено. Оттук и красотата на приключението, оттук и опасността. Ти трябва да избираш. Твоят избор ще определи твоето битие, ще се превърне в твоя съдба. На всяка стъпка, във всеки момент ти трябва да решаваш кой си.

Идват при мен хора и ме питат да им кажа кои са. Това не е въпрос, който може да се задава, защото твоето същество не е нещо статично, което чака да бъде открито от теб. То трябва да се създава момент за момента. Това е единственият начин да го откриеш.

Ти създаваш себе си момент за момента. Ти не си създаден като някакво фиксирано творение, но единствено като един без­краен потенциал. Ти си роден като семе, а не като дърво. Ти си роден отворен, а не затворен. Това отваряне е огромно. Във всеки момент ти трябва да решаваш кой ще бъдеш. Твоето решение е твоя съдба. И докато не започнеш да живееш живота си така, че цялото да се чувства блажено, ти не си още религиозен.

Религиозният живот е живот в спонтанност. Религиозният живот е живот на непрекъснат поток, на динамизъм. Ре­лигиозният живот е живот на молитва.

Молитвата е върховното добро. Нека да ви обясня какво е молитвата.

Това не е нещо, което ти правиш; то няма нищо общо с правенето. Това е нещо, което ти ставаш малко по малко. Това е нещо, което ти живееш; нещо, което те обгръща като атмосфера. То е нещо като дълбока благодарност. Като гледаш дърветата или морето, или тревата, в теб се поражда един неп­реодолим подтик да кажеш благодаря. Това е молитвата.

Не че я казваш. Тя не е в казването, но в самия този импулс, в самото това настроение, когато ти се иска да кажеш без никакъв повод: „Благодаря ти". Без да знаеш към кого ад­ресираш благодарностите «и... без да знаеш кой е създателят на утрото и на вечерта, и на звездите, и на луната, и на слънцето... без да знаеш чии ръце са скрити зад всяка тревичка и кой се усмихва във всяка росна капка - без въобще да знаеш.

Знанието е грозно, незнанието е прекрасно. Помни, да не знаеш не е невежество. Незнанието е върховно знание. То оти­ва отвъд дори това, което наричаш знание. Незнанието е невинност. В състояние на дълбока невинност се поражда бла­годаря - неадресирано, без да знаеш към кого го отправяш. Дълбоко вътре в твоето същество, в твоите дълбини ти чувст­ваш благодарност.

Молитвата е чувстване на непознатото присъствие. Това чувстване на непознатото присъствие се превръща в благоговение. Молитвата трябва да бъде точно като дишането. Да не бъде така, че ти я правиш и накрая я привършваш. Това е нещо, което все продължава и продължава, и продължава -като дишането. Буден или заспал, тя те обгръща, пулсира в сърцето ти. Тя почти се превръща в ти; не съществува никаква разделителна граница.

Това, което аз наричам добър живот, е живот на молитва. Това, което наричам религиозен живот, е живот на благодарност.

Този живот на спонтанност, на непрекъснат поток, не знае що е грях. Грехът идва от знанието. Това е смисълът на биб­лейската легенда. Когато Адам изял плода от дървото на познанието, той съгрешил. Тогава той бил изхвърлен от райска­та градина. Тази легенда няма паралели, тя е просто уникална. Защото той изял плода от дървото на познанието...

Никоя друга религия не е подчертавала с такава кристал­на яснота, че знанието е грях и докато не станете отново като децата, няма да станете добри. Докато не оставите това знание и отново не станете невинни, некорумпирани от знанието, няма да бъдете приети обратно. Източникът ще продължава да ви отхвърля.

Не че източникът иска да те отхвърли. Но начинът, по който се държиш, чрез знанието, ти създаваш условията за собс­твеното си отхвърляне. Бог е трябвало да изгони Адам и Ева. Не че Той е искал - Той сигурно е плакал, защото те били Негови деца - но Той не можел нищо да направи.

Когато създадеш чувство на безпомощност в Цялото,ти из­вършваш грях. Когато принуждаваш Цялото да те отхвърли, ти извършваш грях. Когато принуждаваш Цялото да те изхвърли от райската градина, ти извършваш грях.

Грях означава да хитруваш, да се държиш така, сякаш знаеш. Грях означава да си самодоволен, да си мислиш, че си достатъчен сам за себе си. Детето не е достатъчно само за себе си, детето е безпомощно. Детето не знае нищо; то действа от позиция на своята невинност. Това е хубаво. В момента, в който започнеш да действаш от позиция на знанието, вършиш грях.

Опитайте се да разберете важността на това, което говоря. Аз твърдя, че ако поради знание ти живееш добродетелен живот, той въобще не е добродетелен. Чрез знание ти можеш да си изградиш характер, чрез знание ти можеш да придобиеш морални качества, но това не е никакъв морал. Ти чисто и просто все още ядеш плода от дървото на познанието.

Дълбоко в себе си вашите така наречени светци са грешници, защото те все още се подхранват от дървото на познанието. Истинският светец е невинен. Той действа - но не чрез заповеди, защото всички заповеди са грях. Той действа от позиция на своята цялостност; той откликва на момента.

Той не действа чрез ума. Да действаш чрез ума е грях, да действаш чрез ума значи да бъдеш изхвърлен от градината, от царството Божие. Веднъж щом приемеш ума като твой източ­ник на действие, ти си се отрекъл от Бога. А отричайки се от Бога, ти се отричаш от себе си.

Всяко твое действие, което извършваш чрез ума, ще бъде фрагментарно, защото умът е фрагментарно явление. Умът не е единен: той е много, той е множество. Името му е легион. Когато действаш от ума, само една част действа - действа про­тив цялото. Когато действаш от не-ума...

Понякога действаш - не знаеш, че това са моменти, когато действаш от не-ума. Например ходиш, тръгнал си на дълга сут­решна или вечерна разходка и изведнъж змия пресича пътя ти. Ти нямаш време да мислиш. Умът се нуждае от време; умът е процес във времето. Ти нямаш време да мислиш. Ако мислиш, свършено е с теб! Змията е там и няма да те чака да мислиш. Змията действа от позиция на не-ум, затова ще се изложиш на опасност, ако повярваш на ума. Но ти ще действаш от не-ум. Ти просто ще скочиш.

Помни и наблюдавай! Ти първо ще скочиш и едва след това ще мислиш за това, което се е случило. Този скок идва от твоята цялостност, а не от ума. Този скок е спонтанно цялостен. Той е тук и сега. Той няма нищо общо с миналото, нищо общо с бъдещето. Той няма минало, няма бъдеще. Той е напълно тук -сега.

Качеството на доброто е качество на това действие, което възниква от твоята цялост. Например влюбваш се: виждаш един мъж или една жена и внезапно, въпреки теб самия, нещо се случва. Цялото ти същество откликва по един нов начин. Дори ти си учуден! Ти целият пулсираш, пееш, танцуваш вътре в себе си, защото облаците са се разпръснали и ти си видял източника на светлината. В един-единствен момент... Всъщност този момент не е част от времето. Фактически това е един не-момент - като че ли времето е спряло. Нещо те обзема. То идва от не-ум.

Всичко, което е като любовта, е добро. Затова Исус казва: „Бог е любов". Той не казва, че Бог е любящ: Той просто посоч­ва качеството: че Бог има същото качество като любовта. Доброто е любов; доброто има същото качество като любовта. Всичко, което идва от ума, е от дявола - дявол е просто начин да го кажеш - защото умът разделя. Нека да дефинирам дяво­ла като този, който разделя, а Бог - като този, който обединява. Бог и дявол са просто начини да се кажат нещата. Те не са същества, те са символи.

Преди няколко дни прочетох един прекрасен разказ от Дюбоа. Бих искал и вие да го чуете и да се опитате да го разберете:

Беше един часа и аз бях огладнял. Влязох в ресторанта, седнах и се протегнах да взема менюто. Човекът, който седеше на масата, скочи. „Господине - каза ми той, - нима искате да натрапвате компанията си на тези, които не ви желаят?"

„Не - казах му аз, - само искам да обядвам."

„А известно ли ви е, господине, че това е социално равенство?"

„Нищо подобно, господине. Това е глад" - отвърнах аз и започнах да ям.

След като привърших работата си за деня, отидох на концерт. Докато сядах на мястото си, жената до мен се сви и се сгърчи. „Извинете" - казах аз.

„Приятно ли ви е, когато сте нежелан?" - попита ме тя студено.

„О, не" - рекох.

„Е, добре, тук вие сте нежелан."

Това ме учуди. „Страхувам се, че грешите - казах - Аз със сигурност искам да чуя музиката, пък и бих искал да си мисля, че и музиката би искала да я чуя."

„О, господине - каза дамата, - но това е социално равенст­во"

,Де, госпожо - намеси се разпоредителят. - Това е втората част от Деветата симфония на Бетовен."

След концерта потърсих хотела, където си бях изпратил багажа. Човекът от резервацията ме изгледа навъсено: „Какво желаете?"

„Настаняване" - отговорих му аз.

„Това е бял хотел"

Аз се огледах: „За да го докарате на този цвят, ще иска доста да го чистите. Но да кажем, че не възразявам."

„Но ние възразяваме!"

„Защо тогава..." - започнах аз, но той ме прекъсна:

„Не обслужваме негри, не искаме социално равенство."

„Нито пък аз - отговорих колкото се може по-кротко. - Аз искам легло."

Вървях замислено към гарата.

„Искам спален вагон през Тексас. Този град малко ме разочарова."

„Не можем да ви продадем."

„Искам само да наема място - казах аз - за една-две нощи."

„Не можем да ви продадем билет за спален вагон в Тексас - настояваше служителят. - Това го смятат за социално равенство."

“А аз го смятам за варварство - отговорих му аз - и ми се струва, че ще трябва да вървя пеша.

Вървейки, срещнах още един пешеходец, който веднага се премести от другата страна на пътя, където беше много кално. Попитах го защо.

“Негрите са мръсни" - отвърна той.

„Че и калта е мръсна - казах аз. - Освен това, аз не съм толкова мръсен като вас, поне засега."

“Но вие сте негър, нали?"

„Така наричаха дядо ми."

„Ето на!"- каза той тържествуващо.

„В Юга ли живеете?" - опитах се да бъде любезен.

„Естествено - изръмжа той. - И тук гладувам."

„Просто си мислех, че вие и негрите трябва да се обедините и да гласувате против глада."

„Как ще им дадем да гласуват!? Ние?"

„Защо не" - попитах учуден.

“Негрите са твърде невежи, за да гласуват."

“Но аз не съм толкова невеж като вас" - отвърнах.

„Нали сте негър?"

„Да, аз със сигурност съм това, което имате предвид."

„Ето на!" - отвърна ми той с тази любопитно неуместна нотка на триумф. - Освен това - каза той, - аз не искам сестра ми да се омъжи за негър."

Не бях виждал сестра му, затова просто измърморих: “Ами, нека тя каже не."

„Боже мой, ти няма да се ожениш за нея, дори ако тя каже да!"

„Но аз не искам да се женя за нея" - отвърнах аз, малко смутен от този персонален обрат на разговора.

“А защо?! - изрева той, по-ядосан от всякога.

„Защото вече съм женен. Пък и доста обичам жена си."

„Тя негърка ли е?" - попита той недоверчиво.

„Ами - казах пак аз, - поне баба й така са я наричали."

„Ето на!" - извика той по своя си странен нелогичен начин.

Отказах се. „Продължавай - рекох, - или ти си побъркан, или аз."

„И двамата сме" - отговори той, докато шляпаше в калта.

Умът е побъркан, умът е луд. Умът създава разделения, фрагменти. Умът създава народи, раси - бели и черни, бедни и богати. Умът е дяволът. Когато успееш да почувстваш, че си едно с всичко това, ти си отишъл отвъд ума. Да се почувстваш опитва да предаде нещо от най-съкровеното в себе си на най-съкровеното в теб. Той винаги използва притчи.

Притчата се превръща в картина. Няма нужда да се раз­бира от логиката. Ако можеш да обичаш по индукция, това е достатъчно; ако можеш да слушаш по индукция, това е достатъчно. Ако можеш да слушаш с дълбоко упование, това е достатъчно; никаква логика не е необходима. Притчата ще про­яви себе си, ще те обгърне, ще се превърне в част от твоето същество. Ти можеш да забравиш посланието, но няма никога да забравиш притчата. Тя ще се отпечата дълбоко в съзнанието ти; тя ще остане вътре в теб завинаги и завинаги. Историите притежават свойството да проникват до най-вътрешната сърцевина.

Всичко това изказа Исус с притчи на

народа, и без притчи не им говореше;

Тогаз Исус остави народа и дойде вкъщи.

И пристъпиха при него учениците му и

казваха: Изтълкувай ни притчата за

плевелите на нивата.

Той трябва да е казал тази притча на множеството, на тълпата. Учениците са искали да знаят какво е имал предвид. Учениците са искали да знаят точното значение на притчата.