Следвай ме – Ошо – том 2 увод



страница2/15
Дата13.04.2017
Размер2.87 Mb.
#19118
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15

... Ще дойдат обаче дни кога

се отнеме от тях младоженекът;

и тогаз ще постят.

И никой не кърпи вехта дреха с небелен плат; защото това, което ще се тури да запълни, отдира от дрехата, и съдраното става по-лошо.

Нито наливат ново вино във вехти мехове;

инак разпукват се меховете,

и виното се излива,

и меховете се развалят; но наливат ново вино

в нови мехове, и едното и другото се увардят.

Това е един много индиректен отговор, но той подсказва правилната насока.

Има неща, които не могат да се кажат направо. Те са като оголени проводници. Не можеш да ги докоснеш директно - опасно е. Ето защо Исус говори в притчи.

Адолф Хитлер е казал: „Не мога да разбера защо човек да не е толкова жесток, колкото природата." Защо човек да не бъде така жесток? Но в известен смисъл човек е толкова жесток, колкото е природата, че дори и повече. Понякога си жесток с другите, понякога си жесток със себе си. Тези са оби­чайните категории, в които може да се класифицира цялото човечество. Много рядко се появява човек, който да не е жес­ток нито към другите, нито към себе си. Такъв човек аз нари­чам Божи човек, Богочовек.

Много е лесно да се мине от едната крайност в другата. Обикновено хората са жестоки към другите: те са насилствени, агресивни. Но за това насилие към другите, за тази жестокост към другите трябва скъпо да се заплати, защото когато упраж­няваш насилие над другите, те ще ти отговорят със същото. Не можеш да продължаваш да бъдеш агресивен към другите -насилието ще се върне върху теб. Това е опасно, скъпо е: дори и един Адолф Хитлер или един Наполеон трябва да си плати. Те умират от смърт, причинена от крайно насилие, което се връща при тях, пада върху тях.

Ако плюеш към небето, ще наплюеш себе си; ако копаеш гроб някому, може някой ден сам да паднеш в него. Хитрите, пресметливи умове разбират, че насоченото към другите насилие е много скъпо и опасно, но те искат да са насилствени, искат да са жестоки. Жестокостта е дълбоко залегнала в тях, в тяхното животинство, тъй че какво могат да направят? Най-добрият и най-дипломатичният начин е да обърнеш насилието към себе си. Тогава няма да има кой да отмъщава. Затова обикновените хора прилагат насилието към другите, докато вашите така наречени светци го прилагат към себе си. Просто те са по-пресметливи. Те са страхливци, бягат от действителността. Но са насилствени по отношение на себе си.

Знаете ли, че е съществувала една християнска секта -всъщност тя още съществува, вече не е чак толкова известна, но все още я има - членовете на която всяка сутрин са се самобичували, биели са телата си? Потичала е кръв - и това им е било молитвата. Като че ли Бог е гладен, като че ли Бог е жаден за тяхната кръв. Що за Бог са имали те. предвид? Някакъв убиец? Някаква убийствена сила?

Не, те са принасяли себе си в жертва. Те са се опитвали да кажат на Бога: „Виж, ние не сме щастливи,- ние сме много нещастни. Смили се над нас." Това им е било молитвата: „Толкова сме тъжни! Виж, кръвта ни потече. Ние сме в такава дълбока мизерия. Смили се над нас." Но аз ви казвам: Божията милост е достъпна само за тези, които са щастливи.

Исус е казал една от най-мистериозните сентенции: „Ако имаш, още ще ти се даде. А ако нямаш, дори и това ще ти се вземе." Никой друг не го е казвал по такъв начин. Исус е просто несравним: „Ако нямаш нищо, дори и това ще ти се отнеме. А ако наистина имаш нещо, още ще ти се даде."

Изглежда много антикомунистическо! Но пък е невероят­но вярно, абсолютно вярно. Когато си щастлив, дава ти се повече щастие; когато си нещастен, получаваш повече нещастие. Когато си щастлив, получаваш още: нови врати се отварят. Божията милост слиза върху теб. Той обича тези, ко­ито танцуват, които идват при него пеейки. Но онези, които идват при него с оплаквания - с тъжни лица, кървящи, - те не могат да бъдат обичани. Те не са били способни дори себе си да обичат - как би могъл да ги обича Бог? Те не са успели. Като не могат да обичат себе си, как ще ги обикне Бог? Помни това: ако не можеш да обичаш себе си, никой не може да те обича. Забрави за Бога - дори обикновените човешки същества няма да те обичат.

Първо трябва да обичаш себе си. Само тогава и другите ще те обичат. И ти трябва да обичаш себе си така безгранично, така цялостно, че в теб да не остане дори и най-малка частица на омраза към самия себе си. Едва тогава Божията любов и милост ще станат достъпни за теб.

Той безкрайно обича тези, които обичат себе си. Той е лю­бовникът на любещите. Милостта му слиза върху теб, когато танцуваш, а не когато си застанал в позата на мъченик. Тази поза е една от най-грозните, които човек може да заеме. Никога не се опитвай да ставаш мъченик! Но виж - Исус е нещо съвсем различно, докато християните стават мъченици, самобичуват се.

В Русия преди революцията имало една голяма християн­ска общност. Те си отрязвали половите органи и ги принасяли в жертва на Бога. Що за жертвоприношение е било това? Какво са искали да кажат с това? Казвали са: „Боже, виж! Отрязахме си половите органи, като с това символично дейст­вие искаме да покажем, че вече не се интересуваме от живота, от любовта, от щастието. Никакъв екстаз вече не ни интересува." И те постели, молели се.

Бог обича живота. Той създава живот във всеки един момент. Бог не е против живота: Той е най-вътрешната сърце­вина на живота, Той обича живота.

На английски вие имате един израз: „Да изживееш живо­та си докрай." Аз бих искал малко да го променя. Аз бих казал: Да излюбиш живота си докрай." Не просто да изживе­еш живота си, това е много недостатъчно. Люби непрекъснато, до най-последния миг на живота си. Бъди пламък, изгаряй и от двата края. Ако дори и само за един момент можеш да изгаряш и от двата края, и ако можеш да течеш във всичките посоки на любовта, ти още в този момент си влязъл в божественото. Това аз наричам духовен хедонизъм. Исус е ду­ховен хедонист.

Винаги наблюдавай каква позиция заемаш, защото твър­де възможно е вътре в теб да има скрит аскет. Винаги наблю­давай своите становища, защото осъзнаването на твоето отно­шение ще ти даде ключовете, с които ще могат да се отворят много врати.

Например ако някой е тъжен, изпитва мъка, страдание, много лесно е да му съчувстваш, да се изпълниш със съчувст­вие към него. Но ако някой е щастлив, преизпълнен с удоволствие, какво става? Не можеш да съчувстваш на човек, който е щастлив. Ще почувстваш завист: може би той е спече­лил от лотарията и ти му завиждаш. Но след това жена му умира, обират го, парите от лотарията изчезват и ти се изпъл­ваш със съчувствие към него. Какво се е случило? Защо тол­кова много съчувстваш на тъгата?

Може би получаваш от това някакво скрито удоволствие. Ти си пълен с насилие. Ти никога не съчувстваш на някой, който е щастлив, но винаги съчувстваш на нечие нещастие. Сигурно това ти доставя някакво скрито удоволствие.

Когато някой е нещастен, дълбоко в себе си ти се чувст­ваш много доволен от това, което му се е случило - „добре, че не ми се случи на мен". Имаш надмощие над него. И можеш да му съчувстваш, това нищо не ти струва.

Но можеш ли да танцуваш с някой, който е щастлив? Можеш ли да бъдеш наистина щастлив от нечие щастие? Много пъти си се натъжавал от хорската тъга, но можеш ли да бъдеш наистина щастлив, когато хората са щастливи? Да, мо­жеш да се преструваш, но ти знаеш. Ще се усмихнеш и ще кажеш: „Да, Бог беше милостив към теб", но дълбоко в себе си ще завиждаш.

Ти можеш да съчувстваш на щастието само ако сам зна­еш как да бъдеш щастлив. Но ти не знаеш - и си в окаяно положение, имаш мизерна участ. Всеки път, когато някой е по-мизерен в сравнение с теб, ти се чувстваш малко по-щастлив. Той е дори в още по-мрачни бездни. А ти се чувст­ваш по-добре. Поне си малко по-щастлив от него.

Но когато някой друг е щастлив, ти се чувстваш в бездната, а той е на върха. Завиждаш му. Завистта няма ни­кога да те напусне, докато не станеш наистина щастлив. Съ­чувствието ти ще е фалшиво, съчувствието ти ще е неморално, защото вътре в теб то съдържа удоволствие - удоволствие от мизерията на някой друг.

Помни тези неща: религиозен човек е този, който е толкова щастлив, че не е в състояние никога да почувства завист. Той е толкова щастлив, нищо не му липсва. Аз не мога да си представя как бих могъл да завиждам на някого. Невъзможно е. Аз съм толкова щастлив, че повече не е възможно. А след като повече щастие е невъзможно, как тогава бих могъл да завиждам?

Хората се опитват да не завиждат. Това е невъзможно. Бъди щастлив и няма да завиждаш. Бъди щастлив и няма да имаш амбиции; бъди щастлив и егото ще изчезне. Егото може да съществува само в дълбоко нещастие и мизерия. То е оби­тател на ада; то живее само в ада.

Наблюдавай своя живот. Когато кажеш „Бог", какво имаш предвид? Познаваш ли някакъв друг Бог освен зелените дървета и червените цветя... и облаците, плуващи в небето... и светлината на слънцето... и луната в нощта и безмълвните звезди...? Познаваш ли друг Бог? И твоето сърце в теб, и дру­гите сърца извън теб - познаваш ли някакъв друг Бог?

Цялото е Бог, единственият Бог. Но религиозните, така наре­чените религиозни, са създали един Бог против живота. Те казват: „Отречи се от живота. Само тогава можеш да постигнеш Бога."

Исус казва: „Живей живота си като молитва." Обичай живо­та като Божи живот. Обичай живота! Навлизал все по-дълбоко и по-дълбоко в живота, и в най-дълбоката му сърцевина един ден изведнъж ще намериш Бога. Той тупти във всяко сърце. Той цъфти във всяко цвете. Той е скрит във всеки камък.

Религиите са сторили едно ужасно нещо, създали са неве­роятна бъркотия. Те всичко са обърнали надолу с главата.

Когато Хо Ши Мин беше жив, той питаше всеки американец, който го посещаваше: „Кажи ми, статуята на сво­бодата все още ли е в Америка? Кажи, не се притеснявай." Той обичал да ги пита: „Моля те, кажи ми, защото съм започнал да се съмнявам. Дори и ако статуята все още стои там, сигурно е застанала на главата си."

Всички църкви са застанали на главите си, всички така наречени религии са обърнати наопаки. Бог вече не е важен.

Ако Бог е против живота, тогава Бог е просто една концепция, просто една абстракция - дума без съдържание. В нея няма плът, няма кръв, няма топлина. Тя е просто една студена, абстрактна концепция.

Паскал, един от най-великите мислители на Запада, вед­нъж сънувал някакъв сън. В съня си той получил съобщение. Сънят толкова дълбоко го развълнувал, че се събудил. Станал веднага и записал в бележника си съобщението, което по­лучил. На сутринта прочел съобщението. То било изключител­но важно. Той си го зашил в палтото, и докато бил жив, то си останало там зашито. Много пъти, когато се разхождал или си говорел с някого, той поглеждал бележката и пак си закопча­вал палтото. Там било написано едно много просто изречение: „Не желая Бога на философите; аз искам Бога на Давид, Авраам, Яков." - Богът на живота, а не на философията; Богът на обикновения човек, а не на необикновените егоисти.

Богът на Яков, Авраам, Давид - Богът на тези, които обичат живота и го живеят - това е истинският Бог. Бог, който е против живота, е фалшив; храм, който е против живота, е фалшив. Пази се от него. Единственият истински храм е този, в който се почита самият живот като Бог.

Исус правилно е отговорил и ако ти можеш да видиш жи­вота като Бог, тогава винаги ще си сред сватбарите. Тогава женихът ще бъде с теб винаги, винаги и винаги. Ако можеш да видиш живота като Бог, женихът никога няма да те напусне.

Този Бог е изразявал себе си чрез Исус; Той е изразявал себе си и чрез Кришна. Той е танцувал чрез Кришна, свирил е на флейта чрез Кришна. Този Бог понякога слиза на земята и отива сред хората на пазара, но ти не можеш да го разпознаеш, защото си имаш фалшив Бог.

Така се случило веднъж, че един човек завел баба си на една голяма изложба на картини. Там тя за първи път видяла истинска, оригинална картина на Винсент Ван Гог. Тя поглед­нала картината и се засмяла.

Човекът попитал: „Защо се смееш? Харесва ли ти картината?'

Тя му .отвърнала: „Това е копие. От двадесет години на стената ми виси един календар, а това тук си е просто негово копие."

Календарът бил копие на картината - на тази истинска, автентична картина, - но жената се засмяла и казала: „Защо показват тук тези обикновени неща? Тази картина виси в ста­ята ми от двадесет години."

Ако твърде много си повлиян от фалшификата, ще про­пуснеш истинското. Ако очите ти са прекалено заслепени от фалшификата, когато се сблъскаш с истинското, няма да мо­жеш дори да го разпознаеш.

Бог е живот и няма друг Бог. Бог си ти, аз и всички, и няма друг Бог. Празнувай, радвай се за това, че Бог е тук й във всичко. Бог изпълва всяко камъче и всяко листо; всяка капка вода съдържа Бога. Когато си жаден, Бог е жаден в теб. И когато пиеш студена вода, Бог тече вътре в теб; този, който ще угаси жаждата ти, е Бог. Жаждата е Бог, задоволяването на жаждата е Бог, водата, която задоволява жаждата, е Бог. Всичко е Бог.

От какво да се отричаш? Защо трябва да постиш? Празну­вай и танцувай! Истинската религия е празник; фалшивата религия е отречение.


СМЪРТТА: ОТИВАНЕ У ДОМА

„Червена е розата, А виолетката синее. Ако не беше дошъл Исус, Всички щяхме да сме все още евреи. Моля, коментирай!



НИЕ ВСЕ ОЩЕ СМЕ ТАКИВА. Исус не би могъл да успее. Това да си евреин няма нищо общо с някакъв народнос­тен произход; то е позиция. Да си евреин означава да си пресметлив, да живееш в света на закона, а не на любовта. Да си евреин означава да не си поет, а да си падаш по аритметиката. Да си евреин означава да не благоговееш пред чудото на това, което е около теб."

Не е проста случайност, че целият този век е доминиран от трима евреи - Маркс, Фройд и Айнщайн - защото светът е материалистичен. Той никога не е бил толкова материалистичен, колкото е сега. Маркс, един евреин, изобре­ти идеята, според която животът не е нищо друго, освен икономика. Това е, което имам предвид: пресметливостта. Дори религията е икономика, дори поезията е икономика. Според Маркс дори и съзнанието зависи от икономическата ситуация - то е страничен продукт. Съзнанието е страничен продукт на икономическата ситуация, на структурата на обществото. Маркс е един съвършен евреин. Не би могло да се намери по-добър екземпляр.

След това Фройд, който се опита да лансира идеята, спо­ред която целият живот се управлява от подсъзнателни закони, от инстинкти. В човешкия живот няма нито едно съз­нателно събитие, всичко се доминира от подсъзнателното. Той е бил фаталист; фатализмът е друга една идея, според която светът се управлява от мъртви закони.

Според Маркс икономиката управлява всичко. Според Фройд подсъзнателните инстинкти управляват всичко. След то­ва Айнщайн, който излезе с идеята, че целият живот не е нищо друго освен комбинация от атоми. И тримата са изчислители.

Това да си евреин няма нищо общо с еврейската националност. Има евреи индуисти, има евреи джайни, има евреи будисти. Да си евреин е отношение.

Христос не е успял: християните са евреи! Христос може да успее само когато законът бъде победен от любовта, когато ма­терията бъде победена от духа, когато езикът бъде победен от тишината, когато прозата бъде победена от поезията. Когато животът не се управлява от икономика, инстинкти, закони на историята, но се управлява от благодатта - само тогава Исус ще успее.

Тъй че недейте да мислите, че не сте евреи. От сто души деветдесет и девет са евреи. Само понякога се появява някой, който не е евреин. Той живее живота на любовта. Той не нала­га никакъв шаблон върху своя живот: той живее момент за момента; той тече от един момент в друг без никаква идея за това къде отива, без цел. Тогава свободата се случва.

Само в свобода има съзнание, само в свобода има Бог. Бог е пълната свобода. Ако живееш момент за момента, без да знаеш накъде отиваш, без да знаеш откъде идваш, ако мина­лото и бъдещето са без значение и само настоящето има смисъл и е реално, тогава ти си отишъл отвъд състоянието евреин.

Всеки се ражда евреин. Рядко, много рядко се случва ня­кой да умре не като евреин. Това е рядка благодат. Ако само се наречете християни, нищо няма да се промени. Само етике­тът се променя. Контейнерът се променя, но съдържанието му си остава същото.

Исус се е провалил - но не защото неговата революция не си е струвало да успее. Исус се е провалил, защото революци­ята му ви е дошла твърде много, отишла е отвъд вас. Дори само да погледнете толкова надалеч, толкова нависоко, се е оказало невъзможно. Очите ви са заковани за земята; вие на­пълно сте забравили небето. И тъй като сте забравили за небето, забравили сте, че имате крила. Гледайки надолу, опип­вайки в тъмнината на земята, сте се превърнали във влечуги - като змиите. Вече не сте птици, птици небесни.

Исус се е провалил, защото сте потънали дълбоко в несъзнателното. И той ще продължава да се проваля; самите му усилия са такива, че успехът е почти невъзможен. Що се отнася до обществото, той може никога да не успее. Само при отделни хора може да има успех.

Затова всеки, който е познал... Попитай събудените: Буда, Исус, Кришна, Заратустра. Ще откриеш, че те винаги набля­гат на индивида. Те добре знаят, че може да се очаква да се издигнат най-много няколко души. Огромната част от човечес­твото ще направи всичко, което е по силите й , за да се при­държа към своите обвързаности, за да си остане на сигурно място в затвора, за да си запази удобствата - и някак си да живее, влачейки живота като някакъв товар, и накрая някак си да умре. Огромните маси хора няма да слушат, няма да разберат, няма да се опитат да трансформират себе си. Религията е индивидуална.

Освен това религията няма име. Когато някой стане религиозен, още от този момент нататък той вече не е индус, мюсюлманин или християнин. Той е просто религиозен. Това е разбиране; това е един различен вид знание, различен вид виждане. Когато виждаш различно, ти виждаш една различна реалност. Реалността зависи от твоите очи. Ако очите ти се променят, и реалността ще се промени.

Ако си пресметлив, няма никога да можеш да познаеш нещо повече от материята, защото изчисленията са огра­ничени. Ако прекалено много си погълнат от аритметиката, няма никога да можеш да узнаеш какво е красота, какво е добро, какво е истина. Няма никога да узнаеш, защото изчис­ленията не могат да те доведат дотам.

Можеш ли чрез аритметиката да познаеш красотата на цветето? Можеш да преброиш листенцата, но ще изпуснеш красотата. Можеш да преброиш частите му, но ще изпуснеш цялото. И при това със сигурност ще изпуснеш красотата, ко­ято обгръща цветето, която съществува като атмосфера около него, но не може да бъде уловена чрез преброяване на листенцата. Ти трябва да забравиш за броенето, да забравиш за ума, който брои.

Умът е еврейски. Веднъж щом отидеш отвъд ума, ще навлезеш в един друг свят: свят, който не може да се изброи, който не може да се обясни, който е една мистерия и ще си остане мистерия. Колкото по-надълбоко навлизаш в него, тол­кова пр-голяма ще става мистерията; колкото повече научаваш, толкова по-малко ще знаеш. И ще дойде един момент, когато наистина ще го знаеш, ще знаеш само едно нещо: че не знаеш.

О, Ошо, днес, докато ти говореше, ми се прииска да танцувам. А ти дори спомена и Казандзакис, когото аз обичам. Но аз чувствам някакви задръжки, които ме спи­рат да танцувам, макар че седях отзад. Ашрамът ми се вижда консервативен, но аз може би не танцувах поради моя консерватизъм. Това въпрос ли е?

Съвсем не. Това е изповед.

Ашрамът не е консервативен. Но вие всички сте консервативни, а вие правите ашрама. Ашрамът не е мой, той е ваш. Ако беше мой, нямаше да е консервативен, но аз съм сам и не мога да създавам ашрама. Аз съм тук чужденец. Той се състои от вас и след като вие сте консервативни, значи и ашрамът става консервативен. Той не може да отиде отвъд вас, защото вие сте неговите съставни части. Той представля­ва обща сума от вашите консерватизми.

Но кой го е грижа за това? Ако ти си наистина в състо­яние на танц, за какво си се загрижил? Тогава можеш да танцуваш дори и на улицата. Може би полицията ще дойде да те прибере, но това си е в реда на нещата. Какво можеш да направиш? Ако можеше да спреш да танцуваш, тогава не си е струвало да започваш. Тогава то сигурно е било игра на ума, сигурно е било просто някаква идея, една идея в ума, че би искал да танцуваш.

Но ти не си искал наистина да танцуваш. Когато танцът се случи, той не е някаква идея в ума - съвсем не. Той е една огромна енергия в тялото. Той има своя собствена сила. Той те обсебва, не можеш да направиш нищо. Ти забравяш за ашрама, забравяш за обществото, забравяш за света. Ти си без­помощен; обсебен си от танца. Тогава в теб влиза нещо от отвъдното.

Трябва да е било просто някаква идея в ума. Ето защо си спрял. Идеите могат да бъдат спрени, но когато си обсебен, не можеш да направиш нищо. То се случва, то не се прави. А когато се случи, то е божествено. Когато го правиш, то е чо­вешко и обикновено.

Това не е въпрос. Това е изповед.

И ти казваш, че обичаш Казандзакис. Това също може би е просто една идея в ума. Хората обичат нещата, които им липсват в живота. Като четеш „Зорба гъркът", ти може би обичаш Зорба, но ако беше срещнал Зорба, той може би няма­ше да ти хареса. Той е толкова напълно различен, съвършено различен от теб. Дори и Казандзакис се е чувствал винаги неловко със Зорба. Те са били приятели; Зорба е бил истинска личност, а не просто измислен персонаж. Дори и Казандзакис се е чувствал много неловко с него, защото той бил един на­пълно различен тип човек. Той е бил един абсолютен хедонист, напълно потопен в момента. Освен щастието нищо друго ня­мало значение за него.

Това, разбира се, изглежда много себично. Само тъжните хора изглеждат несебични, щастливите винаги изглеждат себични. Щастливите хора са винаги осъждани. Тъй като ця­лото общество е нещастно, как можеш ти.да се осмелиш да си щастлив? Когато всички са нещастни, ти трябва да си много себичен, за да си щастлив. Не се усмихвай, когато всички пла­чат и реват. И не се смей. Животът е много мизерен, тъй че това изглежда невъзпитано.

Човек като Зорба няма да бъде приет в никой дом. Не би му позволил да остане при теб, защото самото му присъствие ще те безпокои. Той не вярва в никакъв морал. Той познава само един морал: моралът на щастието.

А аз ви казвам, че това е единственият морал. Всичко друго е боклук. Само един щастлив човек 'може да бъде морален. Само щастливият човек няма интерес от това да прави другите нещастни; само щастливият човек създава око­ло себе си атмосфера, в която и други хора могат да бъдат щастливи. Но на тези другите няма да им хареса това някой да е щастлив, докато те самите са нещастни.

Ти може и да обичаш Зорба, но няма да му позволиш да бъде гост в твоя дом. Той е ненадежден. Такива щастливи хора са опасни! На тъжните, безжизнени хора може да се разчита. Те няма да избягат с жена ти! А Зорба може да избя­га с нея. Той живее в момента. Той няма бъдеще, няма минало; за него няма рай, няма ад. Той остава верен на ис­тинския момент.

Но ти може и да си го обикнал. Случва се. Това трябва да се разбере.

Вие винаги обичате противоположното, то ви привлича. Но само в мечтите ви. В действителността то ще ви създаде неприятности. Хора, които никога не са обичали, не спират да четат поезия за любовта. Понякога те дори се опитват да пишат любовна поезия. Срещал съм много такива поети. Според моите наблюдения те не са имали любов в живота си, затова пишат поезия за нея. Поезията е заместител. Един много слаб заместител, безполезен, но все пак едно малко удовлетворение. Поне нещо. Пластмасови цветя... но прили­чат на истински. Любовта е опасна. Няма нищо опасно в това да пишеш поезия за любовта.

Наблюдавай! - когато някой рецитира стихотворение за любовта, ти го одобряваш, но когато той наистина навлезе в любовта, обществото ще го осъди. Чели сте историите за Лейла и Маджнун, за Ширин и Фархад. Кой обича любовника? Опитай се да обичаш и ще бъдеш осъден от обществото. Напиши обаче поезия за любовта и можеш да получиш награ­да от президента или дори Нобелова награда. Никой любовник не е получавал Нобелова награда - получават ги хората, ко­ито пишат поезия за любовта.

Човекът се е уплашил от истинското, но що се отнася до фалшивото - в него няма нищо опасно. Забелязвал ли си? Седиш си понякога в стаята или в къщата си, чакаш или правиш нещо, и изведнъж някой чука на вратата. Чувстваш се много неприятно: дошъл е някой да те безпокои. Ти дори не искаш да отвориш, искаш да го избегнеш. Пращаш слугата да отвори, не отиваш сам. Или пък изпращаш детето си да каже на посетителя: „Татко го няма вкъщи." Но ако някой ти се обади по телефона, това не те безпокои. Тогава вдигаш ведна­га слушалката, защото в този случай реалността е отдалечена от теб.

Веднъж един крадец влязъл в нечия къща и бил хванат -хванали го поради един негов стар навик. Телефонът зазвънял. Той не можал да се сдържи и вдигнал слушалката. Като телефонът звъни, трябва да се обадиш! Така че той вдиг­нал слушалката и така бил хванат. Когато го попитали: „Какво те засягаше това?", той отговорил: „Бях напълно забравил, че бях дошъл да крада. Когато телефонът иззвъня, някой трябваше да се обади."

Един човек е правил изследвания върху този феномен. Той набирал номерата на двадесет улични телефона и все се случвало някой да отговори. Той питал човека, който вдигал слушалката: „Защо отговорихте? Не търсех вас."

Човекът отговарял: „Ами аз просто минавах."

„Тогава защо вдигнахте?"

„Ами телефонът звънеше!"

Той упражнява някаква власт. Когато телефонът звъни, трябва да отговориш. Той притежава някакво качество, нещо хипнотично. Теб не те интересува телефонът, сигурно е, че не звъни за теб. Някакъв уличен телефон - минаваш покрай него, докато отиваш към офиса. Сигурно е, че не звъни за теб. Защо тогава не отговаряш?

Когато реалността е отдалечена, е много лесно да отговориш. Когато реалността се приближава, това става все по-трудно и по-трудно. Най-големите трудности в живота са свързани с тези хора, които са много реални за теб и много близко до теб: жена ти, децата ти, мъжът ти. Те са много близо, те са реални. В това е проблемът.

Зорба може да ти е харесал. Дори и Казандзакис е харес­вал този човек - когато не е бил с него! Но когато те живеели заедно, е било наистина трудно. Понякога Зорба се връщал у дома пиян, започвал да танцува и танцувал цяла нощ. А той бил и силен човек, много силен. Когато живееш с такъв човек, ще ти бъде много трудно, освен ако и ти не си като него.

Не си създавай заместители. Това е трик на ума, за да те измами. Обичай истинското, а не фалшивото. По-добре да обичаш, отколкото да пишеш поезия за любовта. Любовта ще те трансформира, любовта ще ти даде проникновение. Любовта ще те дари с прозрение за човешкото сърце - за твоето и за другите. Чрез любовта ще дойдат много нещастни, мъчителни моменти, но ще има също и върхове на радост. А това е начинът, по който човек израства: чрез нощта на терзанието, а после чрез деня на радостта. Човек се движи чрез дуализма: това е един диалектически процес.

Толкова е удобно просто да си четеш поезия за любовта, но не си въобразявай, че наистина обичаш. Много е лесно да четеш любовна поезия, защото така нищо не рискуваш.

Лев Толстой пише в своите спомени, че когато бил малко дете, майка му обичала да ходи на театър-. Те били много богати хора, семейството им било благородническо. Случвало се в Москва да вали сняг, когато в зимната вечер майка и дете били на театър. Толстой си спомня, че когато в театъра се играела трагедия, майка му плачела, ридаела, хълцала, и сълзите й се стичали по лицето. Толстой тогава си мислел: „Какво велико състрадание има в нея!" По-късно обаче малко по малко разбрал, че в нея въобще нямало никакво състрадание. Това било просто заместител.

Когато се връщали от театъра, случвало се кочияшът, който през цялото време седял в двуколката и ги чакал, да е вече мъртъв - замръзнал на студа. Той не можел да остави двуколката - та те биха могли да дойдат всеки момент. Вкочанен от студа, той бил просто умрял . Но майка му не обръщала ни най-малко внимание на това. Човекът просто бивал изхвърлян, извиквали друг кочияш и се прибирали у дома. Майка му дори не заплаквала за него. Толстой пише: „Тогава осъзнах, че нейното състрадание е било просто фалшиво, някакъв трик."

Много е лесно да плачеш в театъра, защото с нищо не се ангажираш. Много е лесно да плачеш, като гледаш някой филм. Когато гледа кино, всеки плаче. Но да плачеш в живо­та ще е трудно, защото това е вече ангажимент. Ако заплачеш за този човек, който е умрял, за твоя кочияш, следващия път ще трябва да промениш своя начин на живот. Ако тогава вали много силно, значи няма да отидеш на театър. Или пък ще се погрижиш за кочияша да седне някъде на завет, или ще му осигуриш по-топли дрехи. Но тъй или иначе това ще повли­яе на твоя начин на живот.

Кой въобще го е грижа за реалния човек? Хората плачат, когато четат романи, когато гледат кино, когато ходят на театър. Но в реалния живот очите им са просто празни, пусти - никакви сълзи.

Помни това: ако ти наистина обичаш Зорба, ще станеш Зорба; ако обичаш Исус, ще станеш Исус. Това е един от най-основните закони на живота: ако обичаш някого, ако обичаш нещо, малко по малко обектът на твоята любов те трансфор­мира и ти ставаш като него.

Забелязвал ли си? Случва се понякога да срещнеш се­мейна двойка, мъж и жена, които учудващо си приличат. Те говорят по един и същи начин, ходят по един и същи начин, усмихват се по един и същи начин. Има някаква дълбока прилика. Какво се е случило? Те не са брат и сестра, защо тогава толкова си приличат?

Те се обичат един друг, и се обичат дълбоко. Когато оби­чаш някого, ти ставаш незащитен. Другият те променя и ти от своя страна го променяш. Когато животът е вече към своя край, ако съпругата и съпругът наистина са се обичали, те ще са почти еднакви. Така трябва да е. Любовта трансформира.

Но театърът, филмите, романите, поезията - те няма да те трансформират особено. Фактически те са начини да се из­бегне трансформацията. Те са начини да не гледаш към живота, а да живееш в царството на фантазията.

Това не е въпрос, това е изповед. Ако ти наистина си искал да танцуваш, кой би могъл да ти попречи? А когато такъв танц се случи, кой би искал да ти попречи? Когато ти си обсебен, и това не е просто нещо от ума...

Следващия път, когато танцът те обсеби, не се грижи за ашрама. Остави ги да правят каквото искат. Не е твоя работа да се тревожиш за това. Танцувай! Но помни, това не трябва да е нещо от ума. Иначе просто ще причиниш безпокойство. Бъди обсебен. Когато си обсебен, танцът става свещен.



Ти каза: „Ако ги нямаше реформаторите, светът щеше да бъде едно по-естествено и прекрасно място." Тогава защо ашрамът ти е така пълен с реформатори?

За да реформирам реформаторите. Светът е пълен с ре­форматори - какво да правиш? Те трябва да бъдат реформирани. Аз обучавам хора, които могат да реформират реформаторите.

Този въпрос не е подписан. Човекът, който го е задал, сигурно се страхува. Не трябва да се страхуваш. Трябваше да подпишеш въпроса си, за да мога аз да знам точно в чий ум се е породил този въпрос. Защото аз не отговарям на въпроса, аз отговарям на този, който го задава. Ако си толкова уплашен, че не можеш дори и да го подпишеш, въпросът е безполезен. Ако не искаш да разкриеш своята идентичност, значи цялото ти сърце не участва във въпроса.

Защо се опитваш да мамиш? Дори и въпросът да е глупав, трябва да покажеш своята идентичност. Ти си тук не за да се криеш, ти си тук, за да разкриеш себе си - да ми се разкриеш, така че аз да мога да те променя. Ако продължа­ваш да се криеш, как тогава бих могъл да те променя? Ако си глупав - о'кей. Бъди глупав, но нека това се разкрие. Ако си в тъмнина, не се страхувай. Отвори вратите, иначе откъде ще влезе светлината?

Тук няма да се води някакъв спор или дискусия; аз не се интересувам от дискусии и спорове. Ако аз ти кажа нещо, не го казвам като някакъв аргумент, не го казвам, за да споря. Аз не се опитвам да защитавам някаква догма или религия, или писание. Аз нямам нищо, което да защитавам: нито догма, нито писание, нито религия. Аз се опитвам да създам едно общение между теб и мен. Но ако се криеш, ще изпуснеш.

Винаги разкривай своята-идентичност. И не се опитвай да изглаждаш въпросите си, защото това аз също го чувствам. Пишеш въпроса си, оглаждаш го, опитваш се да го напишеш по такъв начин, че да изглежда много изтънчен, много културен. Колкото повече го полираш, толкова повече той се отдалечава от твоята реалност. Остави го суров, за да е близо до сърцето ти.

Ако въпросът ти се е отдалечил твърде много от сърцето ти, как тогава отговорът ми да бъде близо до теб? Отговорът ми ще удари във въпроса, а ти пък ще си далеч от него. Остави го суров като прясна рана, за да мога да го ударя директно.

Ще боли. Затова ти се опитваш да го отдалечиш от себе си. Но ако толкова се страхуваш да не те наранят, тогава хирургическата операция, която се опитвам да извърша, няма да бъде възможна.

Това е хирургия. Умът ти е много болен, ти имаш раково образувание в ума. Той трябва да се оперира. Ще боли, непре­менно ще боли, но тази болка е благотворна, защото след като те заболи и раковото заболяване се премахне, ти ще си здрав и цялостен. Затова не се опитвай да криеш. Бъди истинен.

Не забравяй, че можеш да отидеш и в другата крайност: да се опитваш да изглеждаш много суров. Това няма да помогне. Просто бъди сам себе си.



Докато на едно място Христос казва на учениците си да носят кръста всеки ден, на друго той ги съветва да празнуват присъствието му като това на един младоженец. Защо е това противоречие?

Няма противоречие. То само изглежда като противоре­чие.

Човек трябва във всеки момент да си спомня за смъртта, тъй като тя може да се случи във всеки момент. Това е значе­нието на „да носиш кръста си всеки ден" - тоест да не забра­вяш за смъртта. Щом забравиш за смъртта, ти изпадаш отно­во в безсъзнание. Ако си спомняш за смъртта, винаги ще бъ­деш буден, нащрек.

Но когато казваме „помни смъртта", нямаме предвид, че трябва да бъдеш потиснат, обсебен от тази идея. > Нямаме предвид, че трябва да развиеш в себе си дълбок страх от смъртта и непрекъснато да трепериш. Това ще е състояние на болезненост, перверзия.

Има два типа перверзни хора по отношение на смъртта. Първият тип са тези, които напълно са забравили или се опит­ват да забравят, че има смърт. Те се опитват да я избегнат. Те не обичат дори да се говори за смъртта. Ако започнеш да говориш с тях за смъртта, ще те сметнат за нецивилизован, некултурен човек. Те се стараят да избягват тази тема. Те не ходят на гробищата. Затова гробищата се правят извън града. Никой не отива там случайно. Само когато е необходимо човек да отиде на гробището, той отива там. Иначе може-да не ходи.

Смъртта е тема табу в още по-голяма степен и от секса. Никой не говори за нея... а всички знаят, че тя ще дойде. Човечеството живее в голяма самоизмама. Това е едната перверзия.

Има и друга. Можеш да отидеш в другата крайност и да бъдеш обсебен от смъртта. Можеш непрестанно да трепериш и да стоиш буден цяла нощ, защото кой знае? - може и да не се събудиш на сутринта. Не можеш добре да се храниш, защото как можеш да ядеш, когато смъртта наближава? Не можеш да обичаш, защото как можеш да обичаш някого, когато всички ще умрем? Това също е болезнено състояние, перверзия.

Исус казва: „Носи кръста си всеки ден." Той казва да си спомняш за смъртта... и при това всеки твой момент да бъде празник на живота. Смъртта идва: това е още една дълбока причина да празнуваш. Защото кой знае? - това може да бъде последният ти миг.

Този момент от живота не трябва да се унищожава чрез страха от смъртта, но той трябва да се празнува въпреки смъртта, в контраст със смъртта. Той трябва да се празнува дори още по-пълноценно, защото кой знае? - в следващия мо­мент ти може вече да не си тук. Докато младоженецът е тук, празнувайте.

Притчата за младоженеца може да има и едно много вът­решно значение. Вътре в теб тялото ти е тяло на смъртта, а съзнанието ти е живот, то е изворът на живота. Ти си и двете. Тялото ти ще умре: то принадлежи на земята - прах от прахта. То ще изчезне, ще се върне към своя източник.

Ти принадлежиш на небето, на Бога - твоето съзнание е отделно от тялото ти. Това е значението на Исус на кръста. Всеки е на кръста, тъй като съзнанието живее в тялото, а тялото е смърт.

Ако можеш да проумееш, ще разбереш, че всеки е на кръста. Но това не трябва да се превръща в песимизъм. Напротив, това още повече трябва да бъде причина за празнуване. Младоженецът е вътре в теб, а тялото са сватбарите. Празнувай го!

Исус не си противоречи, той е напълно ясен. Противоречието е в самия живот: че животът съществува чрез смъртта, а смъртта съществува чрез живота. Самият живот е парадокс. Но в това е и красотата. Цялата красота съществу­ва чрез контраста и целият живот съществува като напреже­ние между противоположности. Той е мост между два бряга: смърт и живот.

Празнувай всеки момент, защото той може да е твоят последен момент. Но докато празнуваш, не забравяй, че смъртта идва. Помни това.

Помненето не трябва да се превръща в обсебеност, то трябва да бъде празнуване. Носи кръста си, но го носи танцувайки; носи кръста, но го носи пеейки; носи кръста, но го носи празнувайки вътрешно в захлас. Тогава ще живееш и двете: ще живееш живота, но ще живееш и смъртта. При това ще живееш и двете с дълбочина и интензивност. Когато живе­еш интензивно и двете, те се превръщат в едно. Тогава ти разбираш, че животът и смъртта са две страни на едно и също нещо, на една и съща енергия. Животът е изразяване, проявление. Смъртта е връщане.

Би ли дал определение и би ли дискутирал природата на съзнанието? Как съзнанието се съотнася към егото? Съзнанието ли е творческият принцип? (Тоест, би ли мог­ло да се каже: „В началото беше съзнанието" като еквива­лент на „В началото беше словото", или логосът?) Как се съотнася съзнанието към Бога?

В началото беше словото, или логосът. Същото не може да се каже за съзнанието, защото в началото и несъзнателното е било там. Съзнанието е само една част от твоята реалност, реалността на вътрешното. Несъзнателното е също там. Така че в началото не е имало само съзнание. Имало е неосъзнато, така както и съзнание. Или пък можеш да кажеш, че там в началото е имало нещо, в което са били включени както съзнанието, така и неосъзнатото.

Това е значението на Бог. Бог не е само съзнание: Бог е съзнание плюс безсъзнание. Бог е и двете: тъмната нощ и светлият ден, лятото и зимата, животът и смъртта. Бог е и двете: началото и краят. Бог е отвъд дуализма, а дуализмът му е присъщ. Той е както материя, така и съзнание; както проявено, така и непроявено.

Съзнанието е само една част от великото океанско неосъзнато. Съзнанието е само на повърхността; дълбоко под него са скрити слой върху слой от неосъзнато. Трябва да се отиде отвъд двете, за да се разбере това, което е било в нача­лото - което е Бог.

„Би ли дал определение и би ли дискутирал природата на съзнанието? Как съзнанието се съотнася към егото?" Една част от теб, една десета, е съзнателна. Девет десети от теб са безсъзнание. Ако осъзнатата част си мисли, че е цялото, тя се превръща в его. Тогава тя забравя за несъзнателното; тогава тя си въобразява, че е всичкото. Тогава тя става его.

Ако съзнателното осъзнае и неосъзнатото... В това се из­разява цялото усилие на религията, на медитацията. Ако съз­нателното се обърне назад, погледне назад и осъзнае и неосъз­натото - тази тъмна нощ, която е вътре - тогава съзнателното узнава, че „аз съм съзнателно, аз съм също и неосъзнато. Съзнанието ми е просто една вълна върху океана. Океанът е необятен." Тогава егото изчезва. Егото е тази част, която се мисли за цялото. Не-егото е тази част, която става съзнателна за цялото. Тогава егото изчезва.

Как да се дефинира природата на съзнанието? Тя никога не е била дефинирана, никога няма да бъде дефинирана. Кой ще я дефинира? За да я дефинираш, трябва да се отдалечиш от нея. За да дефинираш нещо, ти трябва да стоиш извън него, необходима ти е дистанция. Ако няма дистанция, невъзможно е да получиш никакъв изглед.

Ти си съзнание, ти си безсъзнание. Няма никой, който да застане отвън и да го дефинира. Ти можеш да го познаеш, но не можеш да го дефинираш. Ето защо цялата религия е мистериозна, мистична, неясна, замъглена - защото нито един термин, който е в основата на религията, не може да бъде дефиниран.

Субектът не може да се превърне в обект. Аз не мога да се поставя пред себе си, затова не мога да дам дефиниция. Нито Буда е давал дефиниция, нито Исус. Дефиницията като такава се възпрепятства от самото естество на този феномен.

Всичко друго може да бъде дефинирано, защото съзнани­ето е дефинатор. Всичко друго е пред съзнанието. Съзнанието може да узнава - то може да обикаля наоколо, да наблюдава, да разглежда, да експериментира, да дефинира, да дисектира - но кой ще дефинира съзнанието? Ти можеш да се отдалечиш от него: ти си съзнанието. Ти можеш да го познаеш, но не можеш да го дефинираш. Знание не е възможно, само знаене.

Аз мога да ти помогна да създадеш състояние на медитация, в което да познаеш това, което е; аз мога да ти дам метода, но не мога да ти дам дефиницията. Ето защо религи­ята винаги изглежда малко съмнителна. „Защо не си дефини­рате термините? Вижте как науката го прави. Дефинирайте! Ако не можете да си дефинирате термините, това просто означава, че не знаете за какво говорите."

Великият лингвист и философ-позитивист А. Дж. Айър казва, че ако дадем два термина - „Бог" и „куче"2, то вторият е верен, докато първият е фалшив. Никой не може да дефи­нира „Бог", затова думата е безсмислена. „Бог" не може да се дефинира. „Куче" може да се дефинира - думата „куче" има повече смисъл от „Бог".

Щом държиш на дефинициите, тогава само предметите могат да бъдат дефинирани; хората не могат. Законите могат да се дефинират, любовта не може да се дефинира. Гравита­цията може да се дефинира, но благодатта - тя не може да се дефинира. Това, що е отвън, може да се дефинира; това, което е вътре, е неуловимо. Човек трябва да разбере това... и да навлезе в медитация.

Буда казва: „Будите могат само да ти покажат пътя. Ти трябва да вървиш. Един ден ще достигнеш целта. Никой не може да ти даде целта предварително."

Дори една дефиниция не може да се създаде. И е добре това, че дефиницията е невъзможна. Иначе ти щеше да се отдадеш на дефиниции, на информация, и нямаше никога да тръгнеш, да пътешестваш към целта. А понякога става така, че дори самата карта, която ей смятал да използваш за пътешествието, се превръща в преграда. Защото си се задово­лил със самата карта.

Четох една много рядка автобиография, написана от чо­век от едно първобитно племе от Амазония. Той бил син на вожда. Баща му бил много влюбен в река Амазонка и бил ходил чак до самите й извори.

Момчето, синът на вожда, отишъл в Америка - някакви мисионери му помогнали да отиде там да учи. Той следвал там, дипломирал се и тръгнал да се връща. Мислейки си, че: „Баща ми много обича Амазонка. Той ще е много щастлив, ако му донеса карта, една подробна карта на Амазонка", той купил най-добрата карта, която намерил, и я донесъл на баща си.

Той си мислел, че баща му ще остане много щастлив, но бащата погледнал картата, много се натъжил и я хвърлил. Синът бил много уязвен. „Донесъл съм дар, подарък, а баща ми го изхвърли. Защо?"

Той попитал баща си. Отговорът бил: „Това нещо е на­пълно фалшиво, защото аз тук никъде не виждам Амазонка. Как може Амазонка да е върху хартията? Ти си глупак и ме лъжеш. Аз съм пътувал по Амазонка, знам как изглежда. С тази карта не можеш да ме излъжеш. На нея има само някак­ви линии."

Дефинициите за Бог са карти: линии върху хартия. Дефинициите за съзнанието са карти. Но понякога хората пре­калено много се увличат от картите.

Най-добрият начин да се загубиш е да си имаш карта. Няма как да сбъркаш: ако имаш една наистина подробна карта, непременно ще се загубиш в нея. А умът ще си мисли: „Сега вече знам всичко." Живата Амазонка е прекрасна, опасна, ужасна. Там животът ти във всеки момент може да е в опасност. А като имаш карта, може да я изучаваш, седнал удобно във фотьойла, и да си мислиш, че знаеш всичко за Амазонка.

Във външния свят картите могат донякъде да ти бъдат от полза, но в света на вътрешното те са абсолютно безполезни. Ако имаш някакви карти, изхвърли ги. Всички религии са ти давали карти. Изхвърли ги! Стига вече карти. Нека започне истинското пътешествие!

Когато постигнеш съзнанието, ще се смееш на глупостта на картографите. Тогава ще разбереш, че те никога не са били при най-вътрешния източник на живота. Те са копирали от други картографи". В продължение на вековете те са копи­рали и са добавяли от собствената си фантазия и от собствени­те си идеи. Те непрекъснато променят и украсяват. Всички карти са фалшиви, защото най-вътрешното си остава невъз­можно за дефиниране.

Но няма нужда от дефиниране. Съзнанието е там, вътре в теб. Върни се, царството Божие е наблизо. Защо се трево­жиш за дефиницията? Когато истинското нещо е толкова наблизо, защо не го опиташ?

Когато реката тече, ти ме питаш за дефиниция на водата. Аз знам, че си жаден, и знам, че дефиницията не може да угаси жаждата ти. Но ти казваш: „Докато не се даде дефини­ция на водата, как мога да пия от нея? Не виждам смисъла."

Ако хората чакаха дефиницията - че едва тогава да за­доволят жаждата си, - човечеството отдавна щеше да е изчезнало, защото още няма дефиниция за водата. Не се заб­луждавай от това, което казват учените. Те могат да ти кажат, че водата е Н2О - две части водород към една част кислород -но когато ученият е жаден, ако му дадеш да пие кислород и водород, ще ти рече: „Какви ги вършиш? Да не си се побъркал? Жаждата се утолява от водата, а не от две части водород и една част кислород."

Синът на Настрадин Ходжа си дошъл от университета. Там той изучавал логика и бил станал голям философ - как­вато склонност всеки има на младини. Младостта е глупава, а да се стане философ е много лесно.

Синът много искал да се похвали със своите знания. Така е с всеки, който току-що е завършил университет. Те били седнали на софрата и майката донесла две ябълки. Като видял, че му се открива възможност, синът на Настрадин Ходжа рекъл: „Мамо, ще ти покажа нещо от това, което съм научил. Какво виждаш на тази чиния?"

Майката отвърнала: „Две ябълки".

Той казал: „Не, логиката твърди нещо друго. Тук са три ябълки, не две."

Бедната му майка погледнала отново, но там имало две ябълки. Тя го попитала: „Какво имаш предвид?"

Той й казал: „Гледай внимателно. Тази ябълка е едно, тази е две. Колко прави едно плюс две?"

„Разбира се, едно плюс две е три" - отвърнала майката.

Синът останал много доволен.

Настрадин Ходжа, който също присъствал там, сега се обадил: „Добре, много добре. Тогава аз ще изям първата ябълка, а майка ти ще изяде втората. Ти пък изяж третата!"

Логиката не се яде, науката не се яде, философията не се яде. Религията се интересува само как да утоли жаждата ти; религията се интересува от твоя глад - а не от дефиниции и от карти.

Ти каза веднъж: „Тук ние не правим нищо", но тези от нас, които живеят и работят тук в ашрама, са непрекъсна­то заети с „правене". Фактически колкото повече вършим, толкова повече ни хвалят; докато тези, които не правят нищо или правят по-малко, биват укорявани. Моля, обясни.

Когато казах: „Тук ние не правим нищо", аз имах предвид, че аз тук не правя нищо. Защото аз ви обичам. Когато обичаш, правенето въобще не е никакво правене.

Ако ме обичаш, тогава ти също няма да смяташ, че вър­шиш кой знае колко много. Всъщност тогава ти няма да смяташ, че вършиш каквото и да било. Любовта не е някаква длъжност. Когато има любов, работата се превръща в богослужение.

Ти работиш в ашрама. Ако ме обичаш, цялото естество на твоята работа и отношението ти към нея ще се променят. Ако не ме обичаш, това, разбира се, ще си е работа. Тогава умът ти ще копнее за похвала. Тогава ти ще се опитваш по всякакъв начин да изклинчиш от работа - толкова много от вас го правят! Непрекъснато ще си намираш начини и средст­ва как да я отбегнеш, как да не я вършиш.

Аз никога не я отбягвам, защото ви обичам. Колкото по­вече мога да направя, толкова по-добре се чувствам. Но ти я отбягваш - като че ли работата е нещо, което едва влачиш, някакъв товар. Ако работата е товар, само тогава тя прилича на работа.

Ако работата се прави от любов, тя се превръща в богослужение. Тогава няма нужда от никаква друга медитация. Тя самата е достатъчна. Самата работа се превръ­ща в медитация. Така дълбоко потъваш в нея, че умът спира.

Енергията трябва да работи, иначе ще се превърне в безпокойство. Енергията има нужда от изразяване, от творчество. Иначе същата тази енергия, навита като пружина вътре в теб, ще се разболее, ще се превърне в болест. Ти имаш енергия. Енергията трябва да твори. Няма друго щастие освен в творчеството.

Но творчеството е работа, работа с любов. Художникът рисува. Той не работи, той люби. Той е напълно погълнат от това - извършителя го няма. Певецът пее, танцьорът танцува. Ако танцьорът е просто един професионалист, тогава танцува­нето за него е работа. Тогава той ще се уморява. Но ако тан­цьорът наистина обича да танцува, тогава колкото повече нав­лиза в танца, толкова повече енергия ще получава, за да навлиза още повече.

Казват за Нижински, един от най-великите танцьори, жи­вели някога на Земята, че дори учените били смаяни, не мо­жели да повярват, че са възможни скоковете, които той изпълнявал. Когато танцувал, той правел толкова големи скокове, че те противоречели на законите на гравитацията. Те просто не били възможни: човек не може да скача така. А пък начинът, по който скачал - толкова грациозно! Когато пък падал към земята, той се спускал като гълъб - така бавно, сякаш гравитацията не съществувала. Много пъти питали Нижински: „Каква е тайната?"

„Не знам - отговарял той, - освен това, че обичам да танцувам." А веднъж казал: „Когато обичаш да танцуваш, действията ти не са подвластни на закона за гравитацията. Тогава действията ти се подчиняват на закона на благодатта."

Това е разликата между Мойсей и Исус. Мойсей внася в света закона за гравитацията - всичките тези десет заповеди са закони, точно като този за гравитацията - докато Исус вна­ся закона за благодатта, който въобще не е никакъв закон.

Когато обичаш дълбоко, ти действаш в едно напълно раз­лично измерение. Ако ме обичаше, въпросът, който ми задаваш, нямаше да възникне. Тогава ти не би мислил за това като за работа. ,

Виж майката - колко много прави тя за детето си. Но ако я попиташ, ще ти каже: „Аз не правя нищо. Фактически много повече неща имаше нужда да се направят, а аз не съм ги направила. Все ми се струва, че детето ми не получава толко­ва грижи, колкото е необходимо." Отиди след това при секрета­ря на някой клуб или институт и го попитай. Той ще ти даде един дълъг списък от всички неща, които върши. В списъка ще има дори неща, които той не е свършил! Той е извършител, докато майката е любеща.

Четох биографията на един санясин-индуист, който жи­вял в Южна Африка. Той отишъл в Хималаите на покло­нение. Изкачвал се нагоре, а времето било горещо. Той се потял и пъшкал - трудно било да се върви. .

Точно пред него вървяло едно момиченце на не повече от десет години, което носело на раменете си едно много тежко, дебело дете. Момиченцето се потяло. Санясинът го заговорил: „Дъще моя, детето изглежда е доста тежко."

Момиченцето го погледнало и му рекло: „Свамиджи, то не е товар. Това е брат ми. Той въобще не е никакъв товар, той няма тегло - това е моят брат." Когато обичаш, теглото изчезва; когато обичаш, ти действаш в един друг свят.

Това ли е? Ти ли си това, което изживявам? Започ­нало ли е последното пътешествие?

Това е от Дхарматирт Бодхисатва. Да...





Каталог: books -> new
new -> Тантриското преобразяване
new -> Красимира Стоянова
new -> Робърт Монро Пътуване извън тялото
new -> Програма за развитието на силите на мозъка. През 1978 г въз основа на разработените принципи той започва да обучава хора, а към 1980 г неговите лекции вече се ползват с колосален успех в цял свят
new -> Свръхсетивното познание Марияна Везнева
new -> Книга "Физика на вярата" e нещо изключително рядко
new -> Селестинското пророчество Джеймс Редфилд
new -> Съдържание увод първа част
new -> Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се
new -> -


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница