Ошо, ще узная ли кога ще бъда готов да застана с лице пред теб?

Една вечер някакъв монах почукал на вратата на един дзен-манастир. Той искал да остане за през нощта. Той бил уморен, гладен. Домакинът му отворил вратата, но наместо да го посрещне със „здравей" или с „добър вечер", той го посрещ­нал с един много известен дзен-коан. Той го попитал: „Какво е твоето оригинално лице, лицето, което си имал, преди баща ти и майка ти да са били родени?"

Монахът си събул единия сандал и силно ударил домаки­на по лицето. Домакинът отстъпил, поклонил се и казал: „Добре дошъл, добре дошъл. Твоето разбиране е огромно."

След това те вечеряли. Седели в студената нощ до огъня и си бъбрели, когато гостът попитал: „Ти сам ли научи отгово­ра или не? Този коан, който ме попита - сам ли намери него­вия отговор, или не?" .

Домакинът казал: „Не съм имал това щастие. Не, аз не съм намерил отговора. Но аз го разпознах, когато ти ми даде отговора. Защото аз съм чел толкова много и съм слушал тол­кова много за дзен, че можах да разпозная непосредствеността на твоя отговор. Ти не се поколеба дори и за момент, ти не помисли. Отговорът дойде от твоята цялостност. Той не беше от главата - поне това успях да разпозная."

Гостът не отговорил. Той продължил да си сръбва от чая. Но тогава домакинът малко се усъмнил. Той погледнал отново лицето на госта и открил, че в него има нещо, което не му харесва. Затова го попитал отново: „Моля те, кажи ми: ти на­истина ли знаеш отговора? Намерил ли си отговора?"

Гостът започнал да се смее, започнал да се търкаля вър­ху рогозката от смях. Отговорът му бил: „Не, господине. Аз също съм чел и съм слушал твърде много за дзен."

Ако знанието стане твърде много, то се превръща в бариера. Ти можеш да научаваш, без да знаеш. В това е опас­ността на знанието. Ти можеш да узнаваш, без въобще да знаеш. Дълбоко в себе си оставаш невеж, но на повърхността знаеш всичко, което може да бъде научено.

Ти можеш да излъжеш другите, но по-голямата опасност е, че един ден можеш да се самоизлъжеш, да измамиш себе си. Тогава всички възможности за израстване се преустановяват.

Никога не се грижи за знанието. Всичките ти усилия тряб­ва да бъдат насочени към търсене на реалността, на това, което е. Не трябва да се тревожиш за знанието. Това е разли­ката между богословието и религията: богословието говори за Бога, а религията говори Бога, а не за Него. Това за е царст­вото на богословието. Свещениците, проповедниците все гово­рят и говорят за Бога. Религията не е говорене за реалността. Религията говори реалността.

Ти ме питаш: „Ще узная ли кога ще бъда готов да застана с лице пред теб?" Ти първо ще се изправиш пред мен, след това ще узнаеш. Знанието винаги е последващо. То е призна­ние за това, че реалното нещо се е случило. Ти няма да имаш знание за Бога, преди да го познаеш. Първо ще Го познаеш и след това знанието ще последва като сянка. Ти по-късно ще разпознаеш какво се е случило. Първо е събитието, а след това разпознаването.

Понякога може да ти отнеме много време да го разпознаеш, защото умът е глупав. Понякога това може да отнеме много време. Това може да се случва много пъти в живота - може да си постигнал някои моменти на изключител­на реалност, автентичност, но да не си могъл да ги разпознаеш. Те се загубват в пустинята. Преди да си могъл да ги разпознаеш, те са си отишли и след това са дошли други неща: умът се заангажирал. А ти си пропуснал.

Според моите наблюдения няма да можеш да намериш дори един-единствен човек в целия свят, който да не е имал някои моменти на реалност. Понякога проблясъкът ти се случ­ва въпреки самия теб, защото не само ти търсиш реалността - реалността също те търси. Не само ти имаш нужда от Бога: Бог също има огромна нужда от човека. Ти не можеш да бъ­деш без Него; Той не може да бъде без теб.

Ти можеш да забравиш за Него, но Той никога не може да забрави за теб. Ти можеш да стоиш с гръб към Него, но Той продължава да се опитва да те учи. Твоите ръце може да са много малки, но Неговите ръце не са малки. Той може да те достигне където и да си, дори и в седмия ад. И Той продължа­ва да те търси, помни това.

Ето защо много пъти ти се случват проблясъци - не пора­ди теб, а въпреки теб. Но ти не можеш да ги разпознаеш. Много хора имат религиозни опитности, но те не могат да ги разпознаят като религиозни. Понякога те са естетически изживявания. Истинското естетическо преживяване не е нищо друго освен религиозно.

Когато видиш едно прекрасно лице на мъж, на жена или на дете, ако красотата наистина те порази, тогава изживява­нето не е само естетическо; то е религиозно. В този момент на красота Бог те е погледнал чрез това лице; Бог ти се е разкрил чрез това лице. Чрез тези очи бездната на битието се е опитала да общува с бездната на твоето същество. Бездната е заговори­ла с бездна, получил се е диалог. Това не е било само естетика.

Неочаквано някоя сутрин се чувстваш лек и грациозен, свеж и освободен от всякакъв товар. Миналото вече не витае около теб, бъдещето още не е започнало. Ти гледаш в небето, в тази необятна празнота и всичко в теб спира. Ти също ставаш една необятна празнота. Това не е просто естетическа опитност; тя е религиозна. Красотата е истина... а истината е прекрасна!

Понякога чуваш музика и умът ти спира. Музиката те обгръща, потапя те. Ти вече не си там. Само едно прозрачно присъствие: музиката преминава свободно. В този момент това, което се случва, не е само музика; то е религия. Но ти не го разпознаваш.

Ти си мислиш, че религията се случва само в църквата, където безжизнени свещеници говорят все със заобикалки? Фактически църквата е последното място, където може да се случи религията. Църквата е гробище; там Бог не е жив. Църквата е пълна с мъртви богове. Те някога са били живи, някога в миналото. Сега са само история.

Когато Исус е ходел по земята, на хората около него са се случвали религиозни опитности. Но сега Исус е един мъртъв мит. Той се почита в църквите, за него непрекъснато се проповядва, но той не е тук.

Църквата, храмът е последното място, където може да се случи религията, където Бог може да проникне в теб. Той идва при теб по по-живи пътища. Той идва чрез съпругата, чрез детето, чрез съпруга, чрез приятелите. Понякога дори и чрез враговете. Чрез цветята и океана, и пясъците, и планините, и звездите, и птиците: Той идва по хиляда и един начина, но всички тези начини са живи.

Той е живот; можеш да забравиш името Бог. Тази дума много се е измърсила - остави я! Просто Го наречи живот, това е достатъчно; наречи Го съществувание или битие, това е достатъчно. Ако истината ти се вижда твърде сурова, достатъч­но ще е да Го наречеш любов. Ако философите твърде много са монополизирали истината, остави я. Любовта сама по себе си е божествено прекрасна.

Всеки път, когато изживяваш поетично вдъхновение, все­ки път, когато сърцето ти се превръща в малка поема, когато в теб пулсира непознатото - това е религия. Разпознаването може да отнеме време. Случва се да не можеш да разпознаеш в продължение на редица животи. А когато разпознаеш, прос­то ще се засмееш, ще се побъркаш от смях, защото в това разпознаване ще разпознаеш и много други неща, които дото­гава са оставали в сянка.

Чувал съм за един дзен-монах - тази история е наистина невероятна! - който работил много упорито. Неговият Учител му дал един коан, една дзен-главоблъсканица, която той тряб­вало да разреши. Коанът гласял: ако се ръкопляска с една ръка, какъв ще бъде звукът? Не да се ръкопляска с две ръце, като се удрят една в друга: просто една ръка, която пляска в празното. Какъв ще бъде звукът? Опитай се да го чуеш.

Той все се опитвал и се опитвал, но не могъл да го чуе. Минали години. Той отивал при Учителя с някакъв звук, кой­то бил чул, но Учителят веднага го отхвърлял. Дори и преди да е казал нещо, Учителят проговарял: „Не! Не идвай тук с подобни глупости. Върни се. Работи упорито."

В историята се разказва, че минали дванадесет години и през това време Учителят никога не погледнал одобрително. Учителят бил суров човек и накрая ученикът се обезсърчил, не издържал и избягал от манастира.

Къде да отиде? - той нямал дом. Неговите близки нямало да го приемат, защото ако някой стане монах и живее в ма­настир дванадесет години, връщането у дома ще е провал за него. Това не би било достойно за уважение. Целият град щял да му се смее, че се е провалил, а семейството му би се чувст­вало неприятно. По-добре да не отива при тях.

Къде да отиде тогава? Той просто стоял насред града, ня­какъв непознат град, без да знае накъде да върви, къде да отиде. Една жена погледнала през прозореца. Монахът стоял там... той бил красив мъж. Жената го извикала. Без да знае коя е тя... Пък и дори да знаел, това сега нямало да е проблем. Жената, която била проститутка, го извикала и той дошъл да живее при нея.

Проститутката се влюбила в него. Тя танцувала и свире­ла на музикални инструменти. Тя била голяма певица, вели­колепна музикантка и изкусна танцьорка, така че той забра­вил всичко, което изучавал в продължение на дванадесет години, напълно забравил за този дзен-коан и всичко останало - като че ли всичко му се е изтрило от паметта, като че ли никога не е бил в манастир.

Същата вечер той правил любов с жената - на мен нико­га не ми е попадала по-красива история от тази - и когато достигнал до кулминацията, изведнъж чул шума от плясване-то на една ръка! При дълбоко навлизане в любовта идва един момент, когато двамата стават едно. Двете енергии се срещат: ин и ян, жената и мъжът. И жената, и мъжът изчезват; вече няма ин и ян. Получава се един кръг, не-двойственост.

Изведнъж коанът се оказал разрешен! Той чул звука от плясването на една ръка. После рипнал от леглото и изскочил навън през прозореца. Жената не могла да повярва: „Какво ти става? Да не си полудял?"

Той й отвърнал: „Нека първо отида при своя Учител. То се случи!"

Той се запътил към Учителя и, о, чудо на чудесата! -Учителят го чакал извън манастира. Той му казал: „Значи се случи? Точно сега ли трябваше да дойдеш да ме видиш? Два часа е - посред нощ!"

Учителят го чакал. Преди то да се случи на ученика, Учителят вече знаел. Ако си в хармония с Учителя, ако вече си се отдал на Учителя, тогава, когато ти се случи на теб, то ще се случи и на твоя Учител. Чрез своите ученици Учителят многократно изживява много моменти на сатори. Неговото са-тори е завършено; той е пристигнал. Но чрез своите ученици, много пъти... Когато някой ученик отново пристигне и той от­ново пристига чрез него. Същият танц, отново.

Животът е Бог, любовта е Бог. Запомни това много добре и не се тревожи за знанието.

„Ще узная ли кога ще бъда готов да застана с лице пред теб?" Ти ще застанеш с лице пред мен. Ще рипнеш от леглото, ще изскочиш от прозореца и ще дотичаш. И няма да знаеш какво става. Това събитие е по-голямо от теб. Как можеш да го знаеш? То е по-обширно от теб. Как можеш да го схванеш? Ти си просто една капка в него, а то е океан. Но по-късно, когато всичко се установи отново и ти свикнеш с този екстаз, с това сатори, с това самадхи, тогава умът се връща. Започва разпознаването, започва мисленето.

Разпознаването е от ума; реализацията не е от ума. В един дълбок момент на реализация умът спира. Този феномен е такъв, той е толкова непознат, че умът не може да функционира, не може да се справи с него. Когато той отмине, умът отново се връща. Тогава умът започва да гледа и да наблюдава, да мисли и да разсъждава. Тогава изведнъж се появява разпознаването: значи то се случи?

Значи то се случи? Умът не може да го повярва, защото умът е мнителен. Но той трябва да го повярва. Дали ще по­вярва или не, то се е случило.

Разпознаването ще последва след реализацията. Ти ще узнаеш кога се е случило, но няма да го знаеш преди това. А няма и нужда. Ако разбереш преди това, знанието ти ще се превърне в бариера. Затова, моля те, не се интересувай от това.

Как мога да ти служа?

Просто бъди сам себе си. По друг начин не можеш да ми служиш. Просто бъди сам себе си; този е начинът, по който можеш да ми служиш. Този е начинът, по който вече ми слу­жиш - ако си сам себе си. Всичките ми усилия са да ти помог­на да бъдеш сам себе си. Ако си центриран, ако си се закрепил, ако си се установил в себе си, ако си дошъл вече до този момент, че да не се грижиш за това да бъдеш някой друг, ако амбицията да бъдеш някой друг вече е отпаднала - когато нямаш желание да проникнеш в бъдещето, когато настоящето е достатъчно само по себе си; когато чувстваш дълбоко задо­волство от това, което си; когато можеш да благодариш на Бога, когато си преизпълнен с благодарност и не възникват оплаквания; когато цялото ти сърце прелива от благодарност -тогава ще си ми служил. Друг начин няма.

Щеше, разбира се, да е по-лесно, ако ти бях предложил някакви други начини да ми служиш, защото тези неща ти можеш да ги правиш. Например би могъл да дойдеш да ми масажираш стъпалата. Но това няма да помогне; от това няма да има голяма полза. Това няма да те доведе доникъде. Можеш да се почувстваш щастлив, но това щастие не е блаженство.

Цялото ми усилие е да ти помогна да паднеш обратно в себе си. Не се пренасяй в бъдещето и не се мотивирай от бъдещето. Ако този момент стане твоя цялостна реалност, тога­ва ти си се доближил до мен, дошъл си по-близо, отколкото някое същество може да се приближи до друго. Когато си сам себе си, ти си близо до мен, но когато се опитваш да бъдеш някой друг, тогава се отдалечаваш много.

Не подражавайте. Умът е подражател, защото е по-лесно да играеш играта на подражанието, отколкото да бъдеш ав­тентично истински. Много идеи са ти дадени: да бъдеш като Буда, да бъдеш като Исус, да бъдеш като Кришна - като че ли трябва да бъдеш всеки освен себе си. Като че ли Бог е специал­но против теб. Той е за Кришна, за Исус, за Махавира, за Буда - но единствено е против теб. Тогава защо те е създал? Тогава Той трябва да е голям глупак. Защо теб те създава? Ако Той се интересува от Буда, може да си прави Буди. Защо теб?

Това би било по-просто. Той би могъл да създава само Буди... като автомобилите „Форд". Те непрекъснато ще излизат от конвейера: кола след кола; Буда след Буда. Би било добре. Но Бог не се интересува от това. Той никога не създава втори Буда, забелязал ли си? Той никога не създава, никога не е мислил отново да създава Исус. Защо?

Няма нужда да се повтаря. Всяко повторение е мъртво. Той непрекъснато създава нещо ново, някаква новост. Той създава теб! Той повече се интересува от теб, отколкото да създава повече Буди или повече Христосовци. И помни, Той и теб няма да те повтори, затова докато си тук, бъди истински и автентичен. Бъди себе си.

Ще ви разкажа една история. Един американец създал много красива чаена чаша и решил да организира производс­твото й. Но да я произвежда масово в Щатите би било много скъпо, затова той изпратил образеца в Япония, където да се произвежда.

При пренасянето обаче дръжката на чашата се счупила. Както знаете, японците са съвършени имитатори. Те започна­ли да я произвеждат масово точно във вида, в който била: със счупена дръжка. Те я повторили точно каквато е!

Това непрекъснато продължава. Бог непрекъснато създа­ва нещо ново, нещо оригинално. Бог непрекъснато ви създава, а имитаторите в църквите и в храмовете непрекъснато ви говорят: „Бъди като Исус, бъди като Буда, бъди еди-какво си." А при пренасянето дръжката се е счупила!

При пренасянето: две хиляди години. Дори ако Исус се върнеше, той нямаше да може да разпознае този Исус, ни когото се покланят в църквите. Невъзможно е. Исус е бил един напълно различен човек - жив! Църквите почитат някой, кой­то никога не е съществувал. Той е тяхно изобретение.

Защо аз непрекъснато говоря за Исус, за Буда или Кришна, или за Заратустра или Лао Дзъ? Има си причина: бих искал да ви донеса Исус такъв, какъвто е бил преди пренасянето: без нищо счупено, цял - преди да се намесят свещениците.

В дома на един от моите приятели има една много ценна картина: картина от един велик художник от седемнадесети век - много ценна. Той я обича толкова много, че винаги се страхува, дори когато я чисти. Нещо би могло да се увреди, защото картината е стара и много крехка.

Но върху нея се беше събрал много прах и трябваше да се извика експерт. Когато експертът започна да я чисти, се появи нов проблем: картината започна да се бели. Експертът много се разтревожи. Той попита: „Да спра ли?"

Аз бях отседнал при този приятел. Казах на експерта: „Не спирай. Продължавай." Приятелят ми не беше там, иначе ще­ше да го спре.

Но той каза: „Това може да я унищожи."

Аз му рекох: „Не се тревожи. Просто продължавай, защо­то мога да видя нещо друго под картината."

И така си беше. Когато боята се олющи цялата, се разбра, че истинската картина била скрита отдолу. Някакъв друг ху­дожник се опитвал да усъвършенства творбата на майстора.

Това бяха две картини и истинската се показа едва когато боята на наложената отгоре картина се обели. Тогава всички бяха щастливи. Но имаше риск!

Когато говоря за Исус, аз ее опитвам да обеля боята, с която християнството се е опитало да разхубави оригиналното лице на Учителя. Но това е нормално при пренасянето. Нещата се променят.

Бъди верен на себе си. Никога не се опитвай да бъдеш някой друг. Това е единственият грях, който аз наричам грях. Приеми себе си! Такъв какъвто си, ти си прекрасен. Бог те приема; ти също се приеми. Той те е създал по свой образ. Той се е доверил; Той е ангажирал Себе си в твоето същество. Не го предавай, не ставай подражател.

Това е единственият начин, по който можеш да ми служиш: като бъдеш сам себе си. Бъди себе си! Така изведнъж ще се окажеш близо до мен, възможно най-близо. Но като ставаш подражател, като се опитваш да бъдеш някой друг, ти фалшифициран! своето същество, ставаш предател. Всички идеали са предателски, всички идеали са предателства.

Аз не ви уча на никакъв идеал и не искам да ставате нещо, което не ви е вътрешно присъщо. Вие не знаете кои сте; в това е трудността да бъдете себе си. Човек трябва да се задоволи с неизвестното.

Когато апостол Павел дошъл в Атина, той казал на атиняните: „Вие сте добри, вие сте велики мислители, вие сте дали най-големите философи на света. Но забелязах едно нещо: видях във вашия град един храм, който е посветен на непознатия Бог. Вътре няма статуя - просто надпис върху мрамора: „Този храм се посвещава на непознатия Бог."

Павел им казал: „Това не е достатъчно: непознат Бог. Това не стига. Основата ви е незавършена. Аз ви давам поз­натия Бог, защото само с познатия Бог е възможно да има основа. На вашата култура, на вашата цивилизация й липсва основа."

Но аз ви казвам: само непознатият Бог е Богът. Още щом се посветиш на един познат Бог, ти вече започваш да фалшифицираш, защото познатото става знание, познатото става част от твоя ум. Буда е познат - лесен е за имитиране. Исус е познат - лесно можеш да го имитираш. 7^ си непознат. И аз те уча да останеш верен на непознатия Бог.

Познатото е лесно. Ти можеш да се захванеш с него, да се справиш с него. Но навлизането в непознатото изисква много смелост, изисква дързост. Религията е най-голямото приключение. Тя не е утешение, тя не е удобство, тя не е порядъчност. Тя означава отиване в непознатото, некартираното, риск за живота.

Това, което Павел казал на гърците, било опасно. Този човек, Павел, говори смислено, но е много опасен. И вие също ще се съгласите, че познатият Бог е по-добър от някакъв не­познат Бог, защото с познатото можеш лесно да общуваш; дви­жението с карта е по-лесно. Но аз все отново и отново ви казвам: няма по-лесен начин да се загубиш от този да прите­жаваш карта.

В света на истината всички карти са фалшиви, защото истината е неопределена и си остава неопределима. Когато се дефинира, тя става неистина. Това има предвид Лао Дзъ, ко­гато казва: „Истината не може да се каже. Веднъж казана, тя вече не е истина."

Бог е непознат. Или ще е по-добре да се каже, че непозна­тото е Бог. И това непознато се намира в теб, обитава в теб. Ако искаш да ми служиш и да си близо до мен, бъди близо до твоя непознат Бог, който е вътре в теб. Служи на този непоз­нат Бог, който е вътре в теб, помагай на този непознат Бог да бъде: да се разгръща, да става, да тече, да разцъфтява.

Случи се най-странното нещо: аз се чувствам щастлив! Проблемите ми се виждат сякаш прозрачни и аз се чувствам все по-жив и по-жив. Ти говориш за необ­ходимостта да се умре. Как може моето щастие да ме води през „тъмната нощ на душата"?

Това е от Самбуда. Самбуда, а сега, моля те, не се опит­вай да създаваш нови проблеми.

Това е начинът, по който функционира умът. Дори когато си щастлив, пак се чувстваш неловко. Ти щастлив? -невъзможно. Сигурно нещо не е наред; това не си пасва с идеята, която ти имаш за себе си. Ти - щастлив? Трябва да си се побъркал или сигурно си въобразяваш или пък този човек, Ошо, те е хипнотизирал. Ти щастлив? - невъзможно.

А сега, Самбуда, не се опитвай да създаваш нови проблеми. Забрави всичко, което съм казал за умирането, за­щото човекът и в най-щастливите моменти умира. Смъртта, за която говоря, не е смъртта на мъката, не е смъртта на страданието, не е смъртта на агонията. Смъртта, за която говоря, е смъртта на екстаза, смъртта на чистото блаженство, смъртта, когато си толкова щастлив, че направо експлодираш и просто изчезваш.

Но не се тревожи за нея. Тя ще дойде от само себе си, тя вече е тръгнала. Ако си се разтревожил и си се загрижил за това „защо съм толкова щастлив"... „Случи се най-странното нещо: аз се чувствам щастлив!" Ако се тревожиш за това, ско­ро щастието ще изчезне и ти отново ще се върнеш в своето старо състояние на ума.

Наслаждавай се! Навлез по-дълбоко. Осмели се! Умът е станал толкова стиснат и толкова нещастен, че когато щасти­ето се случи, той и тогава също се държи за старото си минало. Той се страхува да се движи. Как да бъде щастлив? Как да се смее? Дори и когато се смее, той се смее половинчато. Дори и когато се движи, той е готов да се отдръпне във всеки момент, ако нещо не е наред. А щастието иска да бъдеш изцяло пото­пен в него. То те иска целия!

Наслаждавай му се, навлез в него, бъди обсебен от него и в това обсебване ще бъде смъртта. Когато си напълно обсебен от щастието, егото умира.

Аз не ви уча на страдание. Аз не ви уча на саможертва, на самоотречение. Аз ви уча на смъртта, която идва от блаженството; смъртта, която идва в най-високия връх на щастието; смъртта, която идва, когато танцуваш, пееш, любиш се; смъртта, която идва, когато си обзет от Цялото и океанът се влива в капката. Разбира се, капката умира. Това е такова невероятно явление: океанът се влива в капката. Как може капката да продължи да живее? Но какъв е смисълът да се живее? Ако капката се опита да живее, това ще бъде истинска смърт. Ако капката изчезне в океана... Това е, което Исус нарича живот, преизобилен живот.

Позволи му! Това е много трудно. Хората непрекъснато търсят щастието, но когато то дойде, те затварят вратите си. Хората неспирно търсят любовта, но когато тя почука на вратата, те се скриват някъде в килера. Хората продължават да търсят приятелство, но когато някой се приближи до тях, те се паникьосват, уплашват се.

Какво е страхът от щастието? Това е страхът от смъртта. Какво е страхът от любовта? Това е страхът от смъртта. Какво е страхът от свободата? Това е страхът от смъртта. Егото се страхува. Егото може да остане в мизерия, може да остане дори и в седмия ад, но дори и най-малък полъх на щастие и постройката на егото започва да пада, да се срутва.

Нищо не убива така като щастието, нищо не убива така като екстаза; но този риск си струва да се поеме, защото едва след тази смърт започва истинският живот. Ти изчезваш. Тогава Бог живее в теб.