А той като чу това наскърби се, защото беше много богат

Ако някой беден човек чуе това: „Върви раздай всичко що имаш", той може да не се наскърби, защото няма нищо за даване. Той може да си каже: „Ами аз вече съм беден, и ня­мам нищо за даване." Но един богат човек, който има много... Колкото повече имаш, толкова по-голям скъперник ставаш. Колкото повече имаш, толкова повече се привързваш към него и го пазиш. Колкото повече имаш, толкова повече се страхуваш; колкото повече имаш, толкова по-малко си скло­нен да го споделяш. Бедният може лесно да споделя. Проблемът се появява при богатия.

Обикновено си мислим, че трябва да е иначе, съвсем наопаки: тъй като богатият има толкова много, той може да споделя. Но той не може да споделя, защото има толкова мно­го и защото се страхува. Ако той споделяше, щеше да е на загуба. Бедният няма какво да губи. Ето защо бедните хора са по-любящи от богатите. Те могат да си позволят да обичат, защото нямат какво да губят.

Ако тръгнеш по селата на Индия, ще видиш, че хората са много бедни, но много любящи. Те нямат много - всъщност те нямат нищо, - но винаги са готови да споделят. Те ще те поканят да ядеш с тях. Те може да нямат достатъчно за двама, но са винаги готови да го споделят.

Богатият непременно ще се наскърби. Той има толкова много. Как може просто така да отиде да продаде всичко и да го раздаде? Той изцяло се идентифицира с богатството: той е нещо поради всичко това, което има. Помни, имането се прев­ръща в заместител на това да бъдеш. Ако имаш много, смяташ, че ти си много. А щом започнеш да смяташ, че да имаш, означава да бъдеш, става много трудно да споделяш, защото колкото по-малко имаш, толкова по-малко ще бъдеш. Човек се привързва, защото богатството ти дава чувството, че си пълен. Ако богатството си отиде, ти ще се изпразниш.

Бог слиза само в състояние на дълбока празнота. Вратата се отваря само в празнота. А ти си толкова пълен със светски неща, че няма място за божественото да влезе в теб. Исус просто казва: „Създай пространство, създай любов."

Любовта и пространството винаги вървят заедно. Когато около теб има твърде много неща, любовта се задушава и умира. Много рядко можеш да срещнеш човек, който е богат и любящ - много рядко.

Хората добре знаят това. Ако си син на богат човек, ти знаеш, ако си съпруга на богат мъж, ти знаеш, ако си съпруг на богата жена, ти знаеш, че богатите хора не са любящи. Те винаги се страхуват. Любовта им се вижда опасна, защото когато обичаш, ще трябва да споделяш. Страхът е заради това.

Тази сутра на Исус е една от най-съдържателните: Защото по-лесно е па мине камила през иглени уши - което е невъзможно, но според Исус дори това е по-лесно - а не богат да влезе в царството Божие.

Защо е толкова трудно? Защото колкото повече притежаваш, толкова по-малко обичаш. Любовта е вратата. Или пък - колкото по-малко обичаш, толкова повече неща започваш да притежаваш. Нещата се превръщат в заместител.

Нека се опитаме да разберем това. Ражда се едно дете. Ако майката го обича - това са го проучили психо­аналитиците, много изследвания са направени - та ако майката го обича, детето никога не суче прекалено много мляко, никога, защото знае, знае, без да му е казано с думи, че майката е винаги на разположение и е винаги готова да споделя. Защо тогава да се страхува? Ако майката обича детето, то ще смуче само толкова мляко, колкото му е нужно. Ако едно дете е обичано, то не затлъстява, а се развива пропорционално. Всъщност майка му ще е тази, която непрес­танно ще се тревожи, че детето не яде и не пие, не поема достатъчно храна. Но детето е разбрало, че когато има нужда, майката е там. То може да разчита на любовта.

Но ако майката не обича детето, то се страхува за бъдещето. Няма я любовта, това безмълвно разбиране липсва, затова когато получи възможност, то яде колкото може, суче колкото може мляко. То вече се превръща в скъперник, за­почва да трупа неща - в тялото си. То се страхува. Кой знае какво ще стане утре? Тази майка е ненадеждна; то трябва да трупа в случай на непредвидени обстоятелства. Затова то тру­па мазнини, яде повече.

Хората, които не са обичани в детството си, продължават да ядат прекомерно. Ако не се появи любов, никакви диети не могат да помогнат. Те ще ядат; яденето ще се превърне в заместител на любовта. Ако някой ги обикне, те веднага ще видят, че прекомерното ядене е престанало.

Любовта и храната идват заедно от майчината гърда. Първото изживяване на любовта идва от майчината гърда, както и първото изживяване на храната. Затова между любов­та и храната възниква асоциираност. Ако има по-малко любов, тя ще се замества с повече храна.

Ако любовта е достатъчна, ти можеш да си позволиш да не ядеш твърде много. Няма да има нужда. Забелязал ли си? Когато се влюбиш силно, гладът изчезва. Ти не се чувстваш гладен. Любовта те задоволява толкова дълбоко, че се чувст­ваш сит. Тогава човек започва да яде все по-малко и по-малко.

Една жена дойде да говори с мен. Тя беше много объркана. Съпругът й беше починал и тя ми каза: „Има едно нещо, което съм пазила в тайна. Не съм го казвала на никого, защото никой няма да ме разбере. Но ти можеш да разбереш, затова ти го казвам. Пък и дали ще разбереш или не, ще се почувствам облекчена. Но моля те, не казвай за това на никого."

Аз я попитах: „Какво се е случило?"

Тя започна: „Когато съпругът ми почина, през нощта се почувствах много гладна. Тялото лежеше в къщата. Какво ще си помислят хората, ако отида да ям? Цялото семейство беше будно, роднините, които бяха дошли, и приятелите, бяха всич­ки заедно. А аз почувствах такъв голям глад, какъвто никога не бях чувствала."

Тъй че тя трябвало да се промъкне като крадец в собстве­ната си кухня: И там, на тъмно, се наяла. Оттогава се чувства виновна. „Съпругът ми беше починал. Тъкмо тогава ли тряб­ваше да огладнея? Тялото му още лежеше там. А аз, като някакъв крадец, ядох на тъмно в кухнята." И тя ме попита: „Защо така се случи?"

Аз й казах: „Това е един прост факт. Умрял е човекът, когото си обичала. Тозчас си се почувствала изпразнена. Тази празнота е трябвало да се запълни с нещо."

Оттогава съм говорил с много хора и съм стигнал до заключението, че когато човек е тъжен, яде повече. Когато си изпаднал в дълбока тъга, се чувстваш по-гладен. Когато си щастлив, лееш се свободно, когато си весел и любящ и любовта се излива върху теб, ще се интересуваш ли въобще от преко­мерно ядене? Тогава дори и малко храна ще ти е достатъчна да те нахрани, защото любовта ти дава толкова много храна.

Хората, които не могат да обичат, винаги стават скъперници: обзети от страст да притежават, да трупат. Хора, които трупат неща, не могат да обичат, а тези, които не могат да обичат - как могат да влязат в царството Божие? Да, Исус е прав: Защото по-лесно е да мине камила през иглени уши, а не богат па влезе в царството Божие.

Не че Исус осъжда богатите. Той осъжда страстта за притежаване. Ако този човек, след като беше чул Исус да каз­ва да раздаде всичко, беше възкликнал: „Чакай! Веднага тръгвам и ще раздам всичко на бедните, а после ще дойда да те следвам", най-вероятно Исус щеше да му каже, че няма нужда. Ако човекът беше готов да сподели, той можеше да си остане богат и да влезе в царството Божие. Въпросът'не е в богатството, а в желанието за притежаване. Не богатството е преграда на пътя, а желанието за притежаване.

Хората сигурно почнали много да се опасяват за самите себе си. Исус казва: „Невъзможно е богат човек да влезе." И хората питат: И кой може да се спаси? - защото всеки е доня­къде богат, повече или по-малко. Всеки има нещо, всеки е натрупал по нещо. Никой не е толкова беден, че да няма нищо. И никой не е толкова богат, че да има всичко.

Дори и най-бедният има нещо, към което се е привързал, дори и най-богатият има все още амбиции. Дори и просякът е богат, защото има нещо, което му е ценно и държи на него. То може да е само една просешка паница, но дали ще е цяло царство, или само просешка паница, това няма значение. Въпросът не е в обектите за притежаване, а в това дали си обзет от желание да притежаваш. Можеш да имаш царство, без да искаш да притежаваш, а можеш да си просяк и да си обзет от силна страст към притежаване.

Затова, когато Исус казва, че богатият не може да влезе в царството Божие, той говори за човек, който иска да притежава, който е скъперник, човек, който е затворен и не може да споделя, който не може да участва в живота - който се страхува и се превръща в един остров сам за себе си, който се отделя от Цялото и се превръща в нещо затворено, в какавида. Такъв човек има предвид Исус под богат.

А другите чули и попитали:

И кой може да се спаси?

А той рече: Невъзможното у человеците у Бога е възможно.

Това е, което Исус внася в света: закона на благодатта.

Той казва: „Не е в това въпросът. Не става въпрос за това кой може да се спаси." Ако зависеше от човечеството, тогава никой нямаше да може да се спаси. Ако зависеше от теб, ти все отново и отново щеше да намираш в себе си нещо, което да се окаже пречка. Но веднъж щом разбереш своята безпомощност, щом заплачеш, издигнеш ръце към небето и помолиш за Неговата помощ, тогава това, което е невъзможно за човека, става възможно за Бога.

Исус казва: „Искай и ще ти се даде. Чукай и ще ти се отвори." Но заради своето его ти дори не си почукал. Заради своето его ти дори не си поискал. Ето защо нещата са невъзможни.

Ако си безпомощен и от твоята безпомощност се породи молитва, веднага невъзможното става възможно. Но трябва да оставиш егото. Само тогава действа благодатта. Благодатта функционира само когато егото го няма. Когато си празен, ти изведнъж преставаш да бъдеш повече част от света на грави­тацията и ставаш част от света на благодатта.

Четох Емерсон. Той казва нещо прекрасно. Той казва, че грехът не е просто нарушаване на закона. „Грехът не е просто нарушаване на закона, но неуспех да се открие приключението в самата сърцевина на живота." Това, което те прави грешник, не е просто нарушаването на закона. Ти ставаш грешник, ако не си приключенец, ако не си в непрекъснато търсене на своята душа. Ако не си в непрекъснато търсене на все по-висше и по­виеше блаженство, ако не живееш живота си като приключение, ако си се превърнал в една мъртва вкаменелост и се влачиш през живота - тогава ставаш грешник.

Фосдик, един от големите християнски мислители, бил попитан веднъж: „Какво е грях?"

Той отговорил в един много хумористичен маниер. „Грехът е три неща: трите букви на думата грях"⁶

„С" означава смърдяща глупост, инат, скептицизъм. „Н" означава натякваща негативност, нервозност, невроза, нарцисизъм, нихилизъм; и между смърдящото „С" и натяква­щото „Н" е „И" - егото.

Щом оставиш това „И", грехът изчезва. Тогава няма грях. Но това „И" е много упорито. То е глупаво... но въобще не желае да си отиде.

По-миналата нощ четох едно стихотворение от Хауърд Нимров:

„Ти си загубил религията си", равинът каза.

„Не си струваше да я пазя", казах аз.

„Ти трябва да утвърдиш духа", каза той,

„и общинната солидарност."

^е се чувствам толкова солиден", аз казах.

„Ние сме хората от Книгата", равинът каза.

„Но не от тази с телефоните", казах аз.

„Имаме велика традиция", каза той,

„и чудесна история."

„Но историята е свършила", аз казах.

„ Че направете нещо тогава", казах аз.

„В науката и в изкуството", каза той,

„цигулари и физици имаме ние."

„Цигу-мигу и физика, как не", аз казах.

„Упорит и твърдоглавец", равинът извика.

„От теб съм го прихванал", казах аз.

„Наместо да се поклониш", каза той,

„ти продължаваш със своя инат."

„Такива сме ние евреите", аз отговорих.

Но не само евреите са такива. Индусите, мюсюлманите, християните, джайните - всички са такива. Упорити, твърдоглави, опърничави, инати. Човек непрестанно отстоява и се бори за егото, което го убива. Човек непрекъснато спася­ва егото, което е отрова за самата му система. Човек само търси начини и средства, за да се обоснове, че не е егоист, за да защити егото, как да се съревновава, да се бори за него.

В света има два вида хора. Едните са тези, които постоян­но защитават егото си. Те защитават собствената си смърт, те защитават всичко, което е глупаво и тъпо, те защитават своето невежество. Така те продължават да са нещастни и да питат как да станат щастливи. Има и друг тип хора, които много рядко се срещат. Те виждат всичко това, цялата му глупост: че единственият проблем е в това аз.

Не че няма Бог, не че това блаженство не е възможно. Нещата, които са невъзможни за хората, са възможни за Бога, но тогава трябва да изчезнеш напълно. Трябва да отстъпиш; трябва да се поклониш, да се отдадеш.

В това себеотдаване възниква това, което Исус нарича бедност - вътрешната бедност на духа. Това Буда нарича празнота. В тази празнота ти се отваряш. Полъхът на Бога може да потече през теб, Божиите птици могат да пеят в теб, реките Божии могат да танцуват в теб. Но тогава теб те няма.

„Исус на кръста" е един символ за това, че егото трябва да бъде разпнато на кръст. На третия ден след като Исус ум­рял на кръста, той възкръснал. Едно напълно различно същество. Лъчисто. Направено не от материя, а от дух; родено не от земята, а от небето. Един съвършено различен тип същество. Но това се случило едва след като Исус умрял. Преди това той е бил син човешки. След това станал син Божи.

Всеки трябва да мине през този кръст. Исус непрекъснато говори: „Ела и ме следвай. Но всеки ден ще трябва да носиш кръста си... докато умреш."

Прав е той. Тази истина е универсална. Тя няма нищо общо с Исус, Буда, Махавира, Заратустра. Дори когато те още не са се били появили на света, тази истина е била там. И така ще е винаги. Когато хората напълно ще са забравили за Исус и Кришна, истината ще си е все същата. Исус, Кришна или Буда - те не внасят истината в света, те просто я преоткриват. Те просто я преоткриват отново, разбулват я. И след това отново, поради нашето его и невежество, завесата пада върху нея.

Всеки трябва да мине през смъртта, която носи въз­кресение. Богатият, който има много притежания, се страхува да загуби притежанията си, защото ако ги загуби, ще се загуби егото. Азът ще изчезне. Така идва страх; човек започва да трепери. Ако азът изчезне, тогава какъв е смисълът? Тогава кой ще влезе в царството Божие?

Веднъж говорих с един човек - много интелигентен мъж, професор в някакъв университет - и той ми каза: „Не мога да разбера. Ако аз изчезна, тогава какъв е смисълът? Кой тогава ще влезе в царството Божие? По-добре, тогава да съм си тук."

Аз му цитирах последните думи на Джордж Бърнард Шоу. Само няколко минути предат да умре, той си отворил очите и казал: „Бих искал да отида в рая. Но ако там няма да съм първи, тогава по-добре да избера ада. Аз обаче искам да съм пръв на всяка цена. Дори и адът е добър, ако мога там да съм първи! А ако трябва да съм втори, даже раят не си струва."

Азът винаги иска да бъде първи. Ако можеш да влезеш в рая без аза, изглежда безсмислено. Но заедно с аза дори и адът си струва.

Какво е това аз? Някога наблюдавал ли си го, някога размишлявал ли си. медитирал ли си върху него, някога зат­варял ли си очите си и опитвал ли си се да го видиш къде е? Няма да го намериш никъде. Той е просто една мисъл, една концепция. Той не е там никъде, той не е реалност. Той е една илюзия.

Ако можеш да видиш илюзията: че него го няма, че ти просто си повярвал в него... Имал си нужда от него. Той е една социална функция. Имал си нужда от него, както имаш нужда от име. Името не е реално, то ти е дадено. Когато си дошъл на света, ти си дошъл без име. Ти си бил съвършен. Не е липсва­ло нищо. Но името е било необходимо, защото иначе как ще те викат другите, как ще се обръщат към теб? Името е било нужно, но то е една фикция.

Същото важи и за аз. Когато се ражда един човек, той няма его. Името е заради другите, да могат да го викат, а азът е да вика себе си. Ако говориш за себе си, как ще говориш? Трябва да използваш нещо. Това аз е просто едно лингвистич­но приспособление. Аз е да го използваш за себе си; името ти е да го използват другите. И двете са лингвистични приспосо­бления.

Езикът е общество. Тишината е Бог. В дълбока тишина всички имена изчезват, всички думи изчезват. Самият език изчезва. И ето един парадокс: тогава за първи път ти си - в твоята реалност, в твоята вътрешно присъща реалност, в тво­ята автентична реалност. Когато не си, само тогава ти си. Когато ти си, ти само изглеждаш, че си, но всъщност не си. Исус казал на онзи човек:

Това е единственият начин да последваш Исус или Буда. Ти не можеш да следваш, докато не обичаш толкова дълбоко, че да си готов да споделиш абсолютно всичко. Не само неща. Трябва да си готов да споделиш и своето същество.

Смелостта да обичаш е най-голямата смелост. Това е единственият начин да следваш Исус, това е единственият на­чин да станеш християнин. Като ходиш на църква всяка неделя, ти не ставаш християнин, като четеш Библията всеки ден, ти не ставаш християнин, но като споделяш своята любов, тогава ти ставаш християнин. Това християнство обаче няма нищо общо с официалното. Това християнство е съвършената религия. То е също и съвършен хиндуизъм, то е също и съвър­шен юдеизъм. То е самата съвършена религия.

Любовта е съвършената религия. Законът е да живееш с човека; любовта е да живееш с Бога. Следвай закона, защото ти си част от обществото. Следвай любовта, защото ти си дори още повече част от Бога.

Обществото е временно. Бог е вечен. Обществото е нап­равено от човека; то е просто едно човешко творение. Бъди част от него, следвай закона. Това е необходимо, но не е достатъчно. Една необходимост, но не може да бъде осъществяване. Следвай закона, но живей любовта. Това е единственият начин да следваш Исус.

Поканата му е открита: Ела та ме последвай. Но ако си егоист, няма да чуеш поканата. Ако си твърде увлечен от притежаване, нещастен, уплашен, няма да можеш да встъпиш в света на любовта. Но аз ти казвам: докато не встъпиш в света на любовта, ти въобще не си живял. Няма живот освен любовта и няма Бог освен любовта. Любовта е summum bonum.