Следвай ме – Ошо – том 2 увод

Той създал една нова община.

Буда е наричал своята община сангха. Буда казва на учениците си да търсят три убежища. Когато някой дойде да се отдаде, той трябва да се отдаде на три неща. Той трябва да каже: „Аз се отдавам на Буда, аз се отдавам на сангха, аз се отдавам на дхамма." Буда е живият, присъствието тук-сега. Но той няма винаги да е тук. Рано или късно той ще изчезне, така както изчезва лампата и ти не. можеш да откриеш къде е отишъл пламъкът. Буда ще изчезне - това тяло не може да го съдържа задълго, защото тялото е смъртно, а той е безсмъртен. Носителят е слаб, той не може да трае дълго. Рано или късно носителят, тялото, ще отпадне и пламъкът ще изчезне. Тогава на кого ще се отдадеш? Затова Буда казва: “Аз създавам община: сангха."

Сангха е община на хора, които живеят с една настройка на ума, които живеят общ живот, които общуват един с друг. Това е община, община на търсещи по един и същ път, общи­на на хора, които са влюбени в един и същ буда, чиято любов ги събира заедно.

Общината е група. Когато будата е тук, ти можеш да го гледаш - той може да ти помага, може да те води, може да те изведе от твоята мизерия и тъмнина, - но когато той си отиде, има само една възможност: трябва да се съберете заедно, за да си помагате един на друг. Някои ще бъдат малко по-напред, някои не толкова. Някои ще се влачат отзад, някои ще вървят устремно, някои може просто да са здраво заспали; но ако има община, може да се помогне и на .тези, които се влачат отзад. Общината може да се погрижи за тях: може да помисли за тях, може да ги обича, може да им помогне, може да ги води. Когато будата е жив, от това няма нужда, но когато той си е отишъл, единственото убежище е общината.

Исус е създавал община. Помнете, че тази община не е църква, не е секта. Тя е семейство на търсещи, а не на вярващи. Когато вярвате, вашата община се превръща в секта. Когато търсите, тогава тя е община. Общината е един жив феномен на хора, които търсят заедно и си помагат един на друг.

Има една индийска притча, която разказва как в гората избухнал голям пожар. В гората имало двама души, които не можели да излязат и били безпомощни, защото единият бил сляп, а другият бил сакат. Сакатият не можел да тича, но пък можел да вижда. Слепият можел да тича бързо, но пък не можел да вижда. Затова те направили община. Те си погово­рили и решили: „Ние можем да си помагаме един на друг." И така слепият качил на раменете си сакатия. Те станали един човек. Слепият можел да ходи, а сакатият можел да вижда. Така си помагали един на друг, успели да се измъкнат от пожара и се спасили. Поотделно те щели да умрат, но заедно те намерили изхода.

Общината е община на слепи и сакати. Когато будата е тук, няма нужда от нея. Но когато будата, Учителят, си отиде, тогава източникът на живота изчезва. Цялата гора е в пламъ­ци и навсякъде е тъмно. Някой е сакат, а друг сляп - на всеки му липсва нещо. Но и всеки притежава нещо. Тогава може да се образува община.

Това е семейството на Исус. Той казва:

И простря си ръката към, учениците си и рече: Ето майка ми и братята ми!

„И тогава - казва Буда - ще дойде време, когато община­та също ще умре. Тогава тя ще се превърне в секта." Семейството на Христос ще се превърне в християнство; се­мейството на Буда, сангхата на Буда ще се превърне в будизъм. Мъртво: вярващи, а не търсещи. Никой наникъде не върви; те просто вярват. Сега вече общината не е никаква община. Те говорят, обсъждат, но никой не е готов да рискува каквото и да било, да търси, да изследва.

След това дхамма. След това трябва да вземеш убежище, трябва да се отдадеш и да вземеш убежище единствено в чис­тия принцип на дхарма. Чистият принцип, основният закон: това, което Лао Цзъ нарича тао, което Буда нарича дхамма, което Исус нарича царство Божие. Тогава ти трябва да се отдадеш на непознатото.

Няма да е трудно, защото можеш да видиш Буда, можеш да го докоснеш. Общината също е видима. Не толкова прос­ветлена като Буда, но носи в себе си някои парчета живот, парчета светлина. Ти можеш да ги събереш заедно и да полу­чиш някаква светлина. Но когато общината се превърне в секта, в мъртва религия, в организация, а не в братство...

Помнете, че братството не е организация. Братството мо­же да се организира, но то не е организация. То не е фиксирано. Братството се организира от любов, организиране­то му се явява страничен продукт, последица. Но организацията е просто организация. Тя е принудена, скована. Тя същес­твува не от любов, а по закон.

И тогава човек трябва да търси един Бог, чийто адрес е неизвестен, местопребиваването му е напълно непознато.

Исус казва:

Ето майка ми и братята ми!

„Това е моето семейство, моята община, в която аз разп­ръсквам своето същество, с която споделям своя нов живот, с която споделям своето новото виждане и поглед."

„Който е готов да следва Божия път - той е моята майка, мой брат, моя сестра." Исус казва: „Само тези, които са близки с Бога, са мои роднини. Никакво друго роднинство не е възможно."

Дори ако майката на Исус би искала отново да се сроди с него, тя не може да го направи, като се основава на старата им връзка. Тя трябва да търси едно ново родство, а то ще е възможно само ако тя се нагоди към Бога. Ти можеш да се сближиш с Исус само чрез Бог, посредством Бог. Няма друг начин.

Ако дойдеш при мен и наистина търсиш истината, ти вед­нага ставаш мой близък. Няма иначе друг начин за сродяване. Само чрез Бог - няма начин да се сродиш с мен директно. Всички директни роднинства сега са невъзможни. Ако не търсиш това, което аз съм намерил, не може нищо да стане. Въобще няма никаква възможност.

Много пъти се случва хората да ме питат - само преди няколко дни Вивек ме питаше - „Защо никога не виждаме никой от твоите приятели от колежа, от училището, да идват при теб? Защо не идват?"

На първо място, аз никога не съм имал много приятели, защото още от самото начало само тези, които бяха духовно търсещи, имаха възможност да ми станат приятели. Нямаше друга възможност да ми станат близки. Затова имах съвсем малко приятели. Но дори и те се загубиха, защото ако сега те не установят връзка с моята нова реалност, няма възможност да ми бъдат приятели. Или аз трябва да сляза до тяхното ниво, за да поддържам връзка с тях, което е невъзможно, или те трябва да се издигнат - което е трудно.

Те малко по малко се изгубиха. Те продължават да си мислят за мен като за стария човек, но този човек вече го няма, той е мъртъв. Те биха искали да поддържат отношения с мен такъв, какъвто бях, но този човек е мъртъв. Как ще под­държаш отношения с умрял човек?

Така че това ги смущаваше. Ако те дойдат, ще се почувс­тват неловко. Те не знаят за какво да говорят, какво да кажат. Ако кажат нещо за миналото и след това ме погледнат, всичко това ще изглежда много абсурдно. То няма да има смисъл. Най-многото, което мога да направи, е да ги слушам, но не бих могъл да кажа ни една дума. Тогава те ще се почув­стват неловко.

Те идваха преди, но малко ме изоставиха. Но семейството ми не ме изостави. Те много упорито се опитваха да се оправят с това, което съм, да почувстват моята нова реалност. Това е много рядък феномен. Исус не е бил такъв късметлия като мен.

Защото който прави волята

на Отца моего който е на небеса,

той ми е брат и сестра и майка,

И вървяха с него народ много;

и обърна се, та им рече:

Ако иде някой при мене, и не възненавиди

баща си, и майка си, и жена си, и чадата

си, и братята си, и сестрите си, а още и

своя си живот, не може да бъде мой ученик.

Докато не се отречеш от своето светско семейство, не мо­жеш да бъдеш част от духовното семейство. Докато не се отре­чеш от обикновените връзки на тялото, не можеш да навлезеш в света на духа. Ти трябва да изоставиш зад себе си света на материята, света на тялото, за да можеш да влезеш в света на духовното.

Докато не умреш, не можеш да бъдеш последовател. Ти трябва да умреш, за да може в теб да се роди новото. То може да се роди едва когато ти си изчезнал. Въпросът не е това ти да бъдеш трансформиран, да бъдеш подобрен, да се направи от теб нещо по-добро. Колкото и по-добър да ставаш, да се подобряваш, да се модифицираш, ти ще си останеш същият.

Егото ти може да се направи по-лъскаво. То дори може да бъде научено на скромност. Ти можеш да се научиш на простота, можеш да се научиш да живееш гол, без дрехи. Можеш да се научиш на непритежание, можеш и да се оттег­лиш от света. Но ако си останеш същият, твоето непритежание няма да ти е от голяма полза, твоята голота няма много да ти помогне. Голотата ти ще се превърне в една нова дреха за егото.

Сега егото ще бъде удовлетворено, защото: „Аз се отрекох от всичко. Аз не притежавам нищо. Аз напуснах семейството си" - но азът ще си остане. А именно това аз трябва да отпадне. Докато това аз не изчезне, ти няма да си достатъчно празен, за да може да влезе божественото. Ти няма да имаш достатъчно място за Него.

Това е значението на думите, които Исус казва: И който не носи кръста си и не върви след мене, не може да бъде мой ученик. Да бъдеш ученик значи да умреш в Учителя и наново да живееш в Учителя. Това значи да умреш напълно в Учителя, за да може пламъкът на неговия живот да ти даде една нова светлина и един нов живот.

Докато не умреш, нищо не е възможно. И в това е големи­ят страх. Ти би искал да се усъвършенстваш, да се подобриш. Тогава не идвай при човек като Исус. Той не се интересува от подобряването ти, не се интересува от ремонтирането на стара­та къща. Той казва: „Ще я разрушим и ще изградим нова", защото колкото и да ремонтираш една стара къща, тя все си остава стара. Ти можеш да измамиш другите, но не можеш да измамиш себе си. Ти знаеш, че къщата е стара. Основите са си останали стари, конструкцията си е останала стара. Можеш да я излъскаш, можеш да я боядисаш, можеш да я избелиш - тук-там по някоя кръпка - и да си мислиш, че всичко е ново. Но то не е.

В живота никога не се опитвай да правиш ремонт, защото нещо още в основата е сгрешено. Основата е сгрешена, цялата основа. А върху такава основа и ти ще си останеш сгрешен.

Затова аз не се интересувам от това дали ще станеш по-религиозен, не. Не се интересувам дали ще станеш по-морален, и това не. Не се интересувам от това дали ще придо­биеш прекрасен характер, ни най-малко. Аз се интересувам от това ти да умреш, за да може новото да нахлуе в теб. Само при твоята смърт е възможно възкресение. И това, което възкръсне, ще бъде божествено. Това ще е божественото!

Веднъж щом си готов да умреш, морално/неморално, грешник или светец - всичко това загубва значение. Веднъж щом си готов да умреш, ти вече си подходящ. Ти отваряш вратата и казваш на Бог: „Влез!"

Но помни: Бог влиза от същата врата, от която влиза и смъртта. Ако се страхуваш от смъртта, ще се страхуваш и от Бога. Бог и смърт са две имена на един и същ "феномен. Ако се страхуваш, ще възприемаш Бог като смърт. Ако приемеш, ще възприемеш смъртта като Бог. Самата смърт ще ти стане любима.

Ще чакаш. Ще чакаш така, както би чакал своята възлюбена. И смъртта идва танцувайки! Това е нещо уникално. Не можеш да си представиш нищо, което да го пре­възхожда по красота. Смъртта се превръща в твоя възлюбена. Тогава одеждите на смъртта изчезват. Бог се разкрива!

Това трябва да се прави във всеки момент, защото във всеки момент смъртта чука на вратата ти. Всеки път, когато издишаш, смъртта чука. Издишването е смърт, вдишването е живот. Първото нещо, което детето прави в живота си, е да диша, а последното нещо, което умиращият старец ще направи, е да издиша. С издишването - смърт; с вдишването -живот.

И това става всеки момент. Когато вдишваш, ти отново ставаш жив; когато издишаш - отново смърт. Смърт, живот, смърт, живот: по този начин се движиш. Това са две крила, или два крака, два аспекта на това, което си ти. Ако наистина умираш с всяко издишване - ако се отпускаш и се и се отдаваш, - тогава с всяко вдишване ти ще се съживяваш. И ще чувстваш такава свежест, че дори утринната роса ще ти завиди! Ще почувстваш такава свежест, каквато звездите в нощта чувстват.

Това е вечен живот. Този, който е научил тайната как да умира във всеки момент, е научил и тайната на вечния живот. Сега смъртта е невъзможна. Смъртта е възможна само ако ти й се съпротивляваш. Смъртта съществува в твоята съпротива. Съпротивата е его; смъртта съществува поради егото. Ако се отдадеш, смъртта изчезва. Ключът е в себеотдаването.

Исус казва:

И който не носи кръста си и не върви след мене, не може да бъде мой ученик.

Не само от баща си трябва да се отречеш, и от майка си, и от сестра си, и от братята си, но трябва да се отречеш и от своя живот. Трябва да се отречеш от живота си, за да може Бог да живее в теб и чрез теб. Не могат и двамата да живеят~ заедно в теб, помни това. Или ти, или Бог. Ти би желал да Му отделиш една малка стаичка някъде в къщата ти, един малък храм в някакъв отдалечен ъгъл. Ти би искал той да живее там, но това не е в Негов маниер. Той иска цялата къща или нищо. Тия номера няма да минат.

Веднъж бях отседнал при един приятел. На сутринта го видях да отива към гаража. Попитах го: „Накъде си се запътил?"

„Направили сме си храм в гаража" - отговори ми той. Те живеят в дворец, а техният Бог живее в гаража! Кого смяташ, че заблуждаваш? А той беше много доволен и се смяташе за много религиозен.

Бог живее в гаража, Той дори не е добре дошъл гост. Ти дори с гостите си се държиш по-добре, дори с бедните роднини. Дори един беден роднина ще се почувства обиден, ако го ту­риш в гаража. А Бог живее в гаража! Той беше много доволен, когато ми каза: „Направили сме си там един много хубав храм. Ела да го видиш."

Аз му казах: „Бог не би могъл да е там, затова аз няма да дойда. Ти върви и прави каквото искаш, но това няма да е молитва."

Бог идва при теб само когато ти напълно си се отдал, когато си напълно празен и кажеш: „Мен ме няма вече. Сега можеш да влезеш." Едва след като си освободил трона, може да се възцари Той.
ПОЛИТИКА И ЛЮБОВ

Ти каза: „Преподаването е най-добрият начин за учене." Но ти каза също: „Светът е нерелигиозен поради прекалено много проповедници." Би ли говорил върху тънката разлика между това да помагаш на другите и да се опитваш да ги променяш.

ИМА ОГРОМНА РАЗЛИКА, и тя е неоценимо важна, между това да се опитваш да променяш хората и да им помагаш. Когато помагаш на някого, ти му помагаш да бъде сам себе си; когато се опитваш да променяш някого, ти се опитваш да го променяш според своите виждания. Когато се опитваш да променяш някого, ти се опитваш да направиш негово точно копие. Ти не се интересуваш от него. Ти имаш някаква идеология, определена идея, някакъв идеал. Ти го променяш според този идеал. Идеалът е по-важен, а истински­ят човек изобщо не е важен.

Фактически това е много насилническо да се опит­ваш да променяш някого според някакъв идеал. Това е агресия, това е опит да унищожиш другия. Това не е любов, това не е състрадание. Състраданието винаги позволява на другия да бъде сам себе си. Състраданието няма идеология, то .е просто атмосфера. То не ти дава насоки, то само ти дава енергия. Тогава можеш да се движиш. Тогава твоето семе ще покълне според негова­та собствена природа. Тогава никой нищо не ти налага.

Когато аз кажа: „Върви и помагай на другите", аз имам предвид: помагай им да бъдат самите себе си. Когато кажа: „Светът е прекалено нерелигиозен поради твърде много пропо­ведници", аз имам предвид, че твърде много хора се опитват да променят, да покръстват, да трансформират другите според собствената си идеология. Идеята не трябва да бъде по-важна от човека. Дори и цялото човечество не е по-важно от едно единствено човешко същество. Човечеството е една идея; чо­вешкото същество е реалност.

Забрави за човечеството, помни човешкото същество -реалното, конкретното, туптящото, живото. Много е лесно да жертваш човешки същества заради ислямът, християнството, хиндуизма; много е лесно да ги жертваш за идеите на Христос, на Буда, на Махавира. Помагай, но не жертвай. Кой си ти, че да жертваш когото и да било? Всеки човек е цел сам за себе си. Не го употребявай като средство.

Точно това има предвид Исус, когато казва: „Съботата е направена за човека, а не човекът за съботата." Всичко .е направено за човека; човекът е върховната ценност. Дори и Бог, идеята за Бога е направена за човека, а не човекът за идеята за Бога. Жертвай всичко за човека, но не жертвай човека за каквото и да било. Тогава ще помагаш.

Ако започнеш да жертваш човека, тогава ти не помагаш. Тогава ти унищожаваш, осакатяваш другия. Ти си насилник, престъпник. Затова всички твои така наречени махатми, ко­ито се опитват да променят другите, са престъпници. Човек може просто да обича, да помага, да бъде готов да дава без предварителни условия.

Споделяй своето същество, но давай възможност на дру­гите да вървят към своята собствена съдба. Тази съдба е неизвестна; никой не знае какво цвете ще цъфне. Недей да предлагаш образци, иначе цветето ще се смачка.

И помни, че всяко индивидуално същество е уникално. Никога преди не е имало такова човешко същество и никога повече няма да има. Бог никога не се повтаря, той не обича да се повтаря. Той непрекъснато изобретява.

Ако се опитваш да направиш някой човек да бъде като Исус, ти го унищожаваш. Исус никога не може да бъде повторен. Пък и няма нужда. Като е само един, е прекрасно, ако са много, ще стане отегчително. Не се опитвай да правиш някой човек Буда. Остави го да бъде сам себе си. Това е него­вата будичност. И освен това нито ти знаеш, нито той знае какво носи в себе си. Само бъдещето ще покаже. Не само ти ще се изненадаш, но и той ще бъде изненадан, когато негово­то цвете разцъфне. Всеки носи в себе си едно цвете на безкра­ен потенциал и сила, на безкрайни възможности.

Помагай, давай енергия, обичай. Приеми другия и му дай чувството, че е добре дошъл. Не му давай чувството за вина, не му внушавай идеята, че е осъден. Всички тези, които се опитват да го променят, му дават едно чувство за вина, а вината е отровна.

Когато някой каже: „Бъди като Исус!", той те е отрекъл такъв, какъвто си. Когато някой ти каже да бъдеш като ня­кой друг, ти не си приет. Ти не си добре дошъл, ти си натрапник. Докато не станеш някой друг, няма да бъдеш обичан. Що за любов е тази, която те унищожава, и те приема само след като станеш фалшив, неистински?

Ако си истински, ти можеш да бъдеш само сам себе си. Всичко друго ще е фалшиво, всичко друго ще бъдат просто маски, личности, но не и твоята същност. Ти можеш да се украсиш с личността на Буда, но тя никога няма да докосне сърцето ти. Тя няма никога да се сроди с теб, няма да се свърже с теб. Тя просто ще остане отвън. Лице, но не твоето.

Затова който и да се опитва да те направи някой друг и ти казва: „Ще те обичам, ако станеш Буда, Христос...", той не те обича. Той може би е влюбен в Христос, но теб те мрази. А и любовта му към Христос може да не е много дълбока, защото ако той наистина обичаше Исус, той щеше да разбере специ­фичната уникалност на всеки индивид.

Любовта е дълбоко разбиране. Ако си обичал един човек, ти си дал началото вътре в теб на едно виждане с друго качество. Сега можеш да виждаш с яснота. Ако си обичал Исус, тогава който и да дойде при теб, ти ще видиш реалността на този човек, на това конкретно човешко същество, на този потенциал тук-сега. И ти ще обичаш този човек, ще му пома­гаш да стане това, което може да стане. Ти няма да очакваш нищо друго. Всички очаквания са осъждане, всички очаква­ния са отричане, всички очаквания са отхвърляне. Ти просто ще дадеш своята любов - без да очакваш отплата, резултат. Ти просто ще помагаш, без да имаш никакво бъдеще наум.

Когато любовта се лее, без да е свързана с някакво бъдеще, та е една огромна енергия. Когато любовта тече без никаква мотивация, тя помага и нищо друго не помага така, както тя помага. Веднъж щом почувстваш, че дори само едно човешко същество те е приело такъв какъвто си, ти се чувст­ваш центриран. Ти не си нежелан в това битие. Поне едно човешко същество те е приело безрезервно. Това ти дава основа, център; това ти дава чувството, че си у дома. А колко­то повече се чувстваш като у дома, толкова повече се приближаваш към Бога, защото Той е най-дълбоко в сърцето ти. Когато се приближаваш към себе си, ти се приближаваш към Него. Когато си в центъра, ти си е Него.

Когато си далеч от себе си, ти си далеч и от Бога. Разстоянието между теб и самия себе си е разстоянието между теб и Бога, и друго разстояние няма. Затова всеки, който ти каже: „Бъди някой друг", те отхвърля надалеч от Бога. Ти ще станеш фалшив, ще започнеш да носиш маски. Ще придоби­еш личности, характер и хиляди други неща, но няма да имаш душа; няма да имаш най-същностното. Ти няма да бъдеш съзнание, но ще бъдеш една измама: някакъв псевдофеномен, а не нещо истинско.

Затова когато ти казвам да помагаш, да обучаваш, не ти давам идеята да ги учиш на нещо. Аз ти казвам: просто създай атмосфера около хората. Когато се движиш, носи тази атмос­фера на любов и състрадание и помагай на другите^да бъдат самите себе си.

Това е най-трудното нещо в света - да помагаш на други­те да бъдат самите себе си - защото това е против твоето его. Твоето его би искало да прави от хората имитатори. Ти би искал всеки да те имитира; би искал да се превърнеш в архетип и всеки да те следва. Тогава егото ти ще бъде много, много доволно. Ти би искал да се смяташ за образец, който всички да следват. Ти да станеш центърът, а всички други да станат фалшиви.

Не, на егото няма да му хареса тази идея. То иска да променя другите според теб. Но кой си ти, че да променяш всички? Не поемай такава отговорност. Това е опасно, така се раждат адолфхитлеровците. Те поемат отговорността да про­менят целия свят според самите тях.

Има огромна разлика между един Махатма Ганди и Адолф Хитлер. Но дълбоко вътре няма никаква разлика, защото и двамата имат идеи как да променят света според себе си. Макар единият да използва насилствени методи, а другият - ненасилствени, те и двамата използват методи да променят хората според себе си. Единият използва щик, а другият те заплашва, че: „*Ако не ме следваш, аз ще започна едно про­дължително гладуване." Макар единият да заплашва, че ще те убие, а другият - че ще се самоубие „ако не ме следваш", и двамата използват сила, и двамата създават ситуации, в които ти си принуден да бъдеш нещо, което не искаш да бъдеш, което никога не си искал да бъдеш. Те и двамата са политици. Нито Хитлер те обича, нито Ганди те обича.

Ганди говори за любов, но той не обича. Той не може да обича, защото самата тази идея - идеалът за това какъв трябва, - създава проблеми. Има само един начин да обичаш хората: да ги обичаш такива, каквито са.

И в това е красотата: че когато ги обичаш такива, какви­то са, те се променят. Не съобразно с теб - те се променят според своята реалност. Когато ги обичаш, те се трансформират. Не се обръщат в друга вяра - трансформират се. Те стават нови, достигат нови висини на съществуване. Но това става в тяхното същество и според тяхната природа.

Помагай на хората да бъдат естествени, помагай им да бъдат свободни, помагай им да бъдат самите себе си и никога не се опитвай да насилваш някого - да буташ, да блъскаш, да манипулираш. Това са пътищата на егото. И цялата политика е такава.

Христос политик? Невъзможно е политиката и любовта да бъдат заедно. Любовта е антиполитическа; политиката е антилюбов.

Знам, че политиците говорят за любов, но не се подлъгвай от това, което говорят. Те говорят за мир, а се готвят за война. Никога не слушай какво казва един политик, но вина­ги наблюдавай какво върши. Това, което казва, може да е само за отвличане на вниманието, да те разсее с нещо, за да не можеш да видиш какво върши. Той непрекъснато говори за неща, които са напълно противоположни на това, което върши. Говоренето му е камуфлаж, то му осигурява прикритие.

Ето защо политиците непрекъснато говорят - за да не би случайно нещо да ти помогне да осъзнаеш какво вършат. Говоренето им е за отвличане на вниманието. Те не участват в конструктивни разговори и всъщност почти нищо не казват. Фактически те искат да скрият много неща, за да не се узнае за тях. Те говорят за мир, а се готвят всички за война. Говорят за любов, а всички те създават омраза в света.

Но те са много хитри, много дипломатични. Когато казват: „Обичай родината си", те всъщност казват: „Мрази съ­седите си". Те крият омразата си в любовта към родината. Когато кажеш: „Обичай своята родина", никой няма да оспор­ва това. Не може да става въпрос за това: всеки трябва да обича родината си. Но дълбоко под тези поучения за любов към родината те те подготвят за война. Ти започваш да мра­зиш съседите: те не принадлежат към твоя народ, не принад­лежат към твоята раса, не принадлежат към твоята религия. Обичай своята религия - тогава какво ще правиш с хората, които не принадлежат към твоята религия?

Разбира се, трябва да ти бъде ясно, че ще ги мразиш. Ако обичаш своята религия, ще мразиш другите религии; ако оби­чаш своята страна, ще мразиш другите страни; ако обичаш цвета на своята кожа, ще мразиш хората с различен цвят. Ако наистина искаш да обичаш хората, ще трябва да спреш да отричаш своята страна, своята религия, своя цвят. Ако наис­тина искаш да обичаш хората, ще трябва да престанеш с всич­ки тези политически глупости.

Но политиците са много хитри, дипломатични. Те говорят за любов, а сеят семената на омраза, говорят за ненасилие, а те подготвят за насилие. Те казват, че се готвят за война, защото без война няма да може да има мир. И те от толкова дълго време говорят такива глупости, че ти дори и не разби­раш колко много си противоречат. Така цялото човечество продължава да се движи в тъмнина.

Запомни едно нещо: Христос не е политик - дори и поли­тик на любовта, - защото политиката е отровна. Тя ще отрови самия живот.

Христос изобщо не е политик. Ако беше политик, нямаше да бъде разпънат на кръст. Дори и съвсем малко дипломация можеше да го спаси. Само малко дипломация - не се изисква­ло кой знае колко. Но той не бил политик. В това бил проблемът. Той бил много автентичен и истински, но не бил дипломат. Казвал е това, което чувства.

Виж: твоите така наречени махатми са политиците. Те се опитват да живеят според своите принципи, опитват се да бъ­дат според своята идеология. Те се опитват да живеят това, което проповядват.

Исус е напълно различен. Той проповядва това, което той живее. В това е разликата. Махатма Ганди изглежда почти като Исус. Но не е. Той се опитва да живее това, което проповядва, но проповядването е по-важно. Той иска и други­те да живеят според това, което той проповядва, а и той сами­ят се опитва да живее според своята проповед.

Исус е напълно различен. Той говори и проповядва това, което той живее. Когато проповядваш това, което живееш, ти си изложен на показ. Ти си открит и уязвим. Ти си верен на себе си, но започваш да не се вписваш в обществото. Обществото е политика, то е дипломация. Много неща не тряб­ва да се казват, а трябва да се казват много неща, които не са верни.

Когато Пилат Понтийски попитал Исус: „Какво е истина?", Исус замълчал. Той би могъл да каже нещо, той много добре умеел да се изразява. В своите изказвания той се е показал като велик поет, тъй че бил могъл да каже нещо. А и целият му живот зависел от това. Последното нещо, което Пилат попитал, било: „Какво е истина?" Исус погледнал в очи­те му и замълчал. Много недипломатично, много неполитично. Това смутило Пилат.

В тази тишина Пилат се почувствал много неспокойно и неудобно. Исус проникнал дълбоко в него. Неговата тишина била нещо, което той казвал от дълбочината на сърцето си.

Но Пилат искал думи. Пилат не настоявал: „Покажи ми истината!" Той попитал: „Какво е истина?" Той искал да му се даде дефиниция. Исус не би могъл да му даде дефиниция, защото тай бил истината - и тя стояла пред него!

Той погледнал в очите на Пилат. Сигурно е раздвижил нещо в душата му. Пилат се почувствал неловко, обърнал се настрани и казал на свещеника: „Отведете този човек и праве­те с него каквото искате. Разпиете го."

Аз винаги си мисля за това. В този момент Пилат сигурно се е почувствал разпънат в тишината. Просто си представи Исус да те погледне. Целият ти фалш, всичките ти маски ще паднат, защото ако Исус те погледне, те не могат да останат. Ти ще застанеш пред него гол, непокрит. Празен, без нищо.

Пилат бил генерал-губернатор на Римската империя. Но вътрешно бил беден, просяк. Целият този фалш не може да излъже Исус, той прониква надълбоко. Всички твои свет­ски богатства са безполезни. Той поглежда дълбоко в теб и открива просяка. Просякът започва да става неспокоен. Той не е очаквал това.

Ако Исус беше малко по-дипломатичен, той щеше да му даде някакъв философски отговор. Пилат изучавал философията, тъй че би могъл да го разбере. Исус би могъл да го убеди, да спори, да го придума. Пилат е могъл да му спаси живота. Но вместо това с мълчанието си той създал атмосфера, ситуация, в която Пилат станал много неспокоен.

Само си помисли Исус да погледне в теб. Тишината те кара да се чувстваш неудобно. Този човек изглежда опасен, сякаш забива кама в сърцето ти. Пилат изведнъж трябва да е почувс­твал колко е празен, колко е беден. Той се обърнал и казал на свещеника: „Отведете този човек и правете каквото искате с него." Но след това сигурно не е спал цяла нощ или с месеци наред. Исус сигурно е обсебил мислите му.

Това е много недипломатичен отговор. Исус би трябвало да каже същото, в което и Пилат е вярвал. Това би било дипломация. Политиците казват само тези неща, в които ти вече вярваш. Тогава ти си с тях. Те не те разстройват, а те успокояват. Техните отговори са като мехлеми.

Отговорът на Исус на въпроса „Какво е истина?" е като рана в сърцето. Сигурно Пилат през целия си живот е бил преследван от тази тишина. „Какво искаше да каже този човек? Защо замълча, защо погледна така дълбоко в мен? Защо?" Това сигурно го е преследвало като кошмар в сънища­та му.

Исус не бил политик, дори и политик на любовта. Любовта не може да бъде политика.

Любовта е проста, не е сложна. Политиката е много слож­на и хитра. Любовта е интелигентност; политиката е глупост. Само посредствените хора се интересуват от политика. Любовта е огромна интелигентност, тя е разбиране. Когато обичаш, ти се трансформираш чрез любовта.

Политиката винаги се занимава с обществото, с нацията, тя винаги се интересува от колективността. Любовта се интере­сува само от индивида. Любовта протича между две души, друг начин няма. Точно както една река тече между два бряга, така и любовта тече между две души. Любовта е индиви­дуална, интимна, съкровена.

Тя може да тече и между един човек и цялото битие, защото цялото битие има душа. Тази душа е Бог. Но тя не може да тече между един човек и обществото. Обществото е просто една дума. Любовта не може да тече между един човек и човечеството. И човечеството е просто дума. Няма кой да приеме любовта, няма кой да откликне.

Исус е обичал, но той не е бил политик. Исус никога не се е опитвал да промени обществото, помни това. Именно в това свещениците са го разбрали погрешно: че той смята да проме­ня обществото. Той въобще не се е опитвал да променя обществото. Той Се е опитвал да промени индивида. И то не според неговата идеология, а според потенциала на индивида. Има хиляда и един случая...

Исус никога не осъжда. Исус никога не създава чувство за вина. Исус никога не казва: „Това е грях, не го върши." Той разкрива какво е грях, но никога не го казва. Той те кара да разбереш какво е грях, но никога не ти дава в ръцете някаква мъртва догма.

В живота мъртвите догми са безполезни. Само живото съзнание е от полза, защото грехът и добродетелта се про­менят. Едно нещо може на сутринта да е добродетел, но вечер­та да не е добродетел. Това зависи от теб, от другите, от обстоятелствата. Това не е нещо мъртво, което ти можеш да носиш в себе си. То се променя във всеки момент. Докато не придобиеш гъвкавост, чувствителност, за да се променяш за­едно с живота, няма да си в състояние да разбереш какво е грях. Животът във всеки момент се променя. В някой момент нещо може да е било добродетел. Същото нещо в друг момент може да се превърне в грях. Така че никаква догма не е възможна.

Исус дава на хората чувствителност, осъзнаване, вни­мание, медитация, за да могат да почувстват своя път, за да могат да разберат всяка ситуация и да откликнат адекватно. Ако навлезеш дълбоко в Исус, ще разбереш само едно нещо: че да действаш с осъзнаване е добродетел, а да действаш не­осъзнато е грях. Грехът не е качество, присъщо на някое действие. Нито пък добродетелта. Грехът и добродетелта са свързани с липсата или наличието на осъзнаване. Грях или добродетел не е това, което правиш, но как го правиш: с осъз­наване или неосъзнато. То не зависи от действието, но зависи, в най-дълбок смисъл, от съзнанието - какво качество внасяш в него.

Исус е обичал. Това е било едно от неговите престъп­ления: че той е обичал. Един равин трябва да проповядва, той не бива да обича. Религиозният човек трябва да бъде пример и да подбужда и увлича хората да следват примера му. А той въобще не бил никакъв пример. Той не създавал собствен идеал в обичайния смисъл на думата. Той просто помагал на хората да бъдат по-молитвени, да имат повече внимание, да са по-наблюдателни. Той живял и обичал.

Той живял като съвсем обикновен човек, но с необикно­вено осъзнаване. Той живял като дзен-Учител. Евреите не могли да го разберат или едва по-късно са го разбрали. Хасидите⁴ биха го разбрали, но те дошли много късно. Те биха го разбрали, биха го разбрали напълно. Той бил хасидски, или дзен-Учител.

Но и неговите ученици също са го разбирали погрешно. Те са смятали, че той е бил политик и че е дошъл да промени обществото. Враговете му също са го разбирали погрешно.

Това също се е случвало все отново и отново. Ето аз съм тук. Аз въобще не се интересувам от обществото, ни най-малко. Но политиците продължават да мислят, че аз си правя някакви планове от един или друг вид. Че съм някакъв конспиратор и че си правя някакви секретни планове да променя обществото или правителството. Трудно ми е да ги убедя, че аз въобще не се интересувам от тяхното правителство или от тях­ното общество. Те нека се забавляват с тези глупави играчки. Мен това не ме интересува.

Но те не могат да разберат, защото това е отвъд тях. Те не могат да видят смисъла в това, че някой не се интересува от правителството, от властта над хората. Те си мислят, че тук има някаква измама, нещо скрито. Те смятат, че това, което говоря за религията - промяна на индивида, любовта към индивида, - е просто някаква фасада. Зад нея сигурно има политика. Те могат да разберат само политиката, затова нав­сякъде виждат политика.

Това е разбираемо, мога да го разбера. Те не могат да отидат отвъд собствените си умове. Все едно някой джебчия да отиде при светец. Той не може да види светеца, той гледа все в джобовете. Джебчия!

Като вървиш по улицата, различните хора ще те гледат по различен начин. Обущарят ще погледне обувките ти и ще те разбере според вида и състоянието на обувките. Ако състоянието им е лошо, той ще знае, че икономическото ти положе­ние не е много добро. Ако обувките не са добре лъснати, ще разбере, че може би си безработен. Няма защо да вижда лице­то ти - достатъчно е да погледне обувките.

Ако един човек работи с обувки в продължение на тридесет-четиридесет години, той се превръща почти в психолог. Като погледне обувките, може да каже всичко: какво е финан­совото ти положение, какъв е твоят обществен статут. Дори какво е в ума ти в момента. Когато си щастлив, ходиш по-различно. Когато си нещастен, се влачиш. Обувката може да покаже, че си се влачил в продължение на дълго време, ся­каш си теглил някакъв голям товар.

Обувката може да покаже дали си влюбен или не. Забелязвал ли си? Когато си влюбен, ти си лъскаш обувките. Тогава всичко е значимо. Едно човешко същество се е заинте­ресувало от теб. Сега всичко има значение. Когато никой не те обича, ти ставаш небрежен. Кой да го е грижа дали обувките са се напрашили? Нека да се прашат. Никой не се интересува от теб - защо трябва ти да се интересуваш от обувките?

Полицаят има различен тип обувки от тези на учителя в училище. Като погледнеш обувките, можеш да разбереш кой кой е. Полицаят трябва да бъде насилствен - обувките му ще покажат това. Учителят си е просто учител. Обувките ще ти разкажат всичко.

Обущарят гледа обувките, джебчията гледа джобовете, фризьорът гледа косата. Той разбира дали си квадратен или хипи. Косата ти ще ти покаже. И това не е нещо ново. В Индия едно от имената на Кришна е Кешава. Кешава означава дългокос. Той е бил първото хипи в света.

Когато един политик погледне Исус или мен, веднага раз­бирането му ще е политическо. Той ще се уплаши, ще си помисли, че се е появил конкурент. Но Исус не е политик; човек, който обича, не може да е политик. Защо? Защото поли­тиката е амбиция, а любовта не е амбициозна.

Политиката е начин да се управляват другите. Любовта никога не иска да управлява. Самото усилие да управляваш и да притежаваш и да си силен е насилствено. То е част от омразата. Любовта дава, и то безкористно. Любовта не притежава. Любовта не е монопол, не е страст за власт.

Как може любовта, да бъде политика? Моля те, не използ­вай тази дума по отношение на Исус. Той не се интересува от промяна на обществото. Той се интересува от промяна на сърцето, човешкото сърце. Чрез това може и обществото да се промени, но това не е важно. То може да се случи като последица, но не е обект на интерес.

Ако сърцето на човека се промени, обществото няма как да не се промени, тъй като с промяната на човека ще възник­не и друго общество. Но това е последица. Исус не се интересу­ва от това. Целият му интерес е в това как да почувстваш царството Божие вътре в теб. Затова той непрекъснато настоява: „Царството Божие е вътре." То няма нищо общо с външното. Политиката е външна; религията е вътрешна.

Любовта дава, политиката взима; любовта споделя, поли­тиката няма какво да сподели. Тя иска да притежава.

Хубаво е, че не знаеш кой си, защото всичко, което знаеше, щеше да е погрешно.

Дълбочината на твоето същество е неопределима. То ня­ма име, няма форма. Най-вътрешната част на твоето същест­во е винаги неопозната и неопознаваема. Сократ казва: „Познай себе си!" А не че можеш да познаеш. Той казва: „Опитай се да познаеш себе си и един ден ще разбереш, че е невъзможно да постигнеш такова познание." Когато дойдеш до този момент, когато цялото знание изчезва и ти заставаш пред себе си в състояние на дълбоко невежество, това ще бъде най-прекрасното преживяване, най-великият екстаз.

Само си помисли: ако можеш да познаеш себе си, чрез познанието ще се ограничиш. Ще се превърнеш в стока. Чрез познанието за себе си ти няма да си щастлив, но ще станеш съвсем тривиален. Щом веднъж познаеш себе си, край с теб. Какво тогава ще правиш с това? Търсенето е свършило и ти започваш да се отегчаваш от себе си.

Твоето същество е една мистерия. Колкото повече знаеш, толкова по-малко го познаваш. Колкото по-надълбоко отиваш, толкова повече виждаш безкрайността. Дълбочината е такава, че ти никога не можеш да докоснеш дъното й -никога. Хората, които смятат, че познават себе си, са много повърхностни. Хората с дълбочина непрестанно осъзнават, че има нещо непознато. И това е прекрасно, защото непознатото е винаги живо, непознатото е винаги безкрайно. Непознатото е вечно.

Сократ казва: „Познай себе си!" Той има предвид: опитай се да познаеш себе си. Не че ще си способен да познаеш. А след Сократ един римлянин, Марк Аврелий, е казал: „Бъди самият себе си!" Той по-добре го е казал от Сократ. Да позна­еш себе си е невъзможно, но да бъдеш себе си е възможно. Няма нужда да познаеш. Просто бъди. Знанието е непотребно; да бъдеш е достатъчно. Просто бъди сам себе си.

Затова не се опитвай да търсиш дефиниция на твоето същество.

Невъзможно е да намериш такава. Можеш да го живееш, но не можеш да го познаеш. Но защо си се загрижил за това да го познаеш? То не ти ли е достатъчно?

Има един стремеж, един импулс, дълбоко залегнал в теб, някакъв вид любопитство, който те кара да открехнеш и да познаеш всяка мистерия. Но колкото повече навлизаш навътре, този импулс ще отслабва. Ако отиваш навън, този вътрешен подтик може да се задоволи, но едва в съвсем мал­ка степен. Науката може да го задоволи, защото чрез нея на­учаваш нещо за материята. Но и тук ще кажа: едва в съвсем малка степен. Ако навлизаш по-дълбоко, ще срещнеш още и непознатото. Колкото по-надълбоко отиваш, толкова знанието ти става по-колебливо. Колкото по-надълбоко отиваш, толкова повече всичко се замъглява.

Едингтон, един от най-великите учени на Запада, е писал в своята автобиография: "Когато започнах, целият свят ми изглеждаше като един механизъм. Когато започнах да работя, да изследвам, да изучавам, светът ми изглеждаше като един огромен механизъм, и аз бях обзет от идеята, че някой ден този механизъм ще бъде опознат."

Той си е мислел, че битието може да се раздели на две категории: на познато и на непознато. Познатото е това, което ние сме познали, а непознатото - това, което ние един ден ще познаем, което е само въпрос на време.

В края на живота си той казва: „Сега ми се струва, че животът може да бъде разделен на три категории: познато, непознато и непознаваемо." Това непознаваемо... Ние можем да разберем познатото и непознатото. Кога непоз­натото ще стане познато е само въпрос на време, защото няко­га познатото също е било непознато. Ами непознаваемото?

Което не може да се познае, което е невъзможно да се познае? С тази категория се въвежда религията.

По-нататък Едингтон казва: “Дато гледам сега света, той не ми изглежда като механизъм. По-скоро ми изглежда като една мисъл. Това е много мистериозно." Ако беше жи­вял малко по-дълго, той със сигурност щеше да каже: „Сега той не ми изглежда дори и като мисъл, защото мисълта има структура, логика. Той ми изглежда по-скоро като поема или като песен."

И то песен съвсем като тези, които птиците пеят сутрин. Прекрасна песен - но ти не можеш да извлечеш нищо от нея. Прекрасна и същевременно безсмислена. Невероятно прекрасна, можеш да й се наслаждаваш. Но къде е смисълът? Няма такъв.

Аз разбирам така нещата: докато не бъдеш в състояние да можеш да се наслаждаваш на безсмисленото, няма никога да станеш религиозен. Според мен Бог е безсмислената красота, с която си заобиколен, безсмислените песни, които се чуват навсякъде: безсмисленото ромолене на ручея, безсмис­леното шептене на вятъра, безсмислената тишина на звездите. Невероятно красиво, но безсмислено. Защо казвам безсмислено? Защото е непознаваемо.

Едно нещо си остава безсмислено дотогава, докато не бъ­де познато. Щом го познаеш, тогава то вече е смислено. И ето какво ще ти кажа: звездите са мистериозни, но въобще не могат да се сравняват с твоята вътрешна същност. Реките са мистериозни, но те са нищо в сравнение с твоя вътрешен поток на съзнанието. Хималаите са мистериозни, но дори не се доб­лижават като сравнение до твоите вътрешни върхове на екстаз.

По-скоро бъди, отколкото познай. Смятам, че Марк Аврелий има повече и по-дълбоко познание, когато казва: „Бъди себе си!" отколкото Сократ с неговото: „Познай себе си!" Макар че аз знам, че не можеш да бъдеш себе си, ако не си опитал Сократовата максима Познай себе си! Опитай да познаеш. Няма да можеш никога да познаеш, и малко по мал­ко ще изоставиш стремежа да се познаеш и ще започнеш да бъдеш. Познанието е философия; да бъдеш е религия.

Паул Тилих, един от най-големите американски христи­янски богослови на този век, бил запитан веднъж - това било към края на живота му - от някакъв студент от Санта Барбара: „Господине, вие молите ли се?"

„Не - отвърнал той, - аз медитирам."

Но ако ме попиташ мен, аз ще ти отговоря: „Не, аз дори и не медитирам. Аз просто съм."

Молитвата е дуализъм: ти и Бог. Без Бог ти не можеш да се молиш; необходим е другият. Това е зависимост. Тилих е прав. Той казва: „Не, аз не се моля." Този отговор не е християнски, той е будистки. Той казва: „Аз медитирам."

Медитацията е свобода - свобода и от Бог, защото на кого ще се молиш? Към кого ще повдигнеш глава? Към кого ще вдигнеш очи? На кого ще говориш, кой ще участва в диалога? Необходим ти е Бог. Той или Го има, или Го няма - това не е толкова важно - но молитвата има нужда от Бог.

Това е зависимост. Ако няма Бог, този, който се моли, веднага ще престане. Ако няма Бог - или по новините кажат, че е мъртъв: извършено е покушение срещу него или нещо подобно,-или просто си е умрял от старост, - тогава тези, които се молят, незабавно ще престанат, ще си хвърлят броениците и ще си кажат: „Край! Вече няма смисъл. На кого да се молим?"

Молитвата е зависимост. В това отношение будизмът е по-висш от християнството. Дори и Бог да умре, това няма да разтревожи този, който медитира. Той ще каже: „О'кей. Няма значение дали Той е жив или не е. Той никога не ми е бил необходим. Аз съм си достатъчен за себе си."

Този, който медитира, медитира сам. Но ако ме попиташ: „Ти, господине, медитираш ли?", аз ще ти отговоря: „Не, аз дори и не медитирам. Аз просто съм" - защото медитацията включва някаква дейност. Другия го няма, ти не участваш в диалог, но правиш нещо. Има правене. Правенето се превръ­ща в другия: извършител и правене - ти медитираш.

Медитацията е действие, ти правиш нещо. Понякога ти медитираш, а понякога не медитираш. От това няма голяма полза, защото нещо, което понякога е, а друг път не е, не може да бъде твоя природа. Твоята природа винаги присъства, тя не зависи от каквото и да било правене.

Аз просто съм. И това е най-великата молитва, най-вели­ката медитация. Това е, за което дзен-Учителите говорят. Ако ги питаш, те ще ти кажат: „Ние цепим дърва, носим вода. Когато сме гладни, ядем, а когато сме уморени, спим." Това имам предвид, когато казвам, че аз съм. Няма я дори и зависимостта от правене на нещо.

Молитвата има нужда от другия, медитацията има нужда от действие - но за да бъдеш, няма нужда от нищо. И когато ти си в хармония с това, което няма нужда от нищо, тогава за първи път ти си в хармония; тогава за първи път ти си се установил.

Питаш ме: „Ошо, аз не знам кой съм." Няма и нужда. Няма и нужда да знаеш кой си. Единственото нещо, от което има нужда, е: да не бъдеш някой друг. Просто бъди това, което не знаеш, че си. Просто бъди това. Не излизай извън него. Няма нужда да го знаеш, защото ти вече си това. Дали ще го знаеш или не, няма разлика. Знанието няма да добави нищо към него. Незнанието няма да отнеме нищо от него, знанието няма да добави нищо, така че какъв е смисълът? Ти си!

Ако наречеш розата с някое друго име, тя пак ще си остане роза. Дали ще знаеш или не името на розата, тя си остава роза. А дали ще я наречеш роза, или няма да я нари­чаш така, това нея не я засяга. Тя е. Емерсон пише на едно място в дневника си: „Виждам през прозореца как розовият храст цъфти. Той хич не се интересува кой е. Розите не се сравняват с други рози от миналото и не мислят за бъде­щите рози. Точно в този момент те са с Бога. В този ден те са с Бога."

В твоето същество ти си Бог. Аз дори не казвам с Бога. В твоето същество, в самия този момент ти си Бог, ти си божествен. Никакво знание не е необходимо.

Не се тревожи за това. Никой изобщо не знае кой е. Той е! И всички тези, които казват, че знаят, просто повтарят клишета. Те трябва да са ги прочели в писанията. Но това са само думи. Ти можеш да кажеш: „Аз съм брахма" или „Аз съм атман", или „Аз съм върховната душа", но тези думи са само клишета. Те са грозни. Те не казват нищо, те не означават нищо.

„Чувствам като че ли имам нужда да се установя." Да, това е добре. Ти имаш нужда от това. Но установяването няма нищо общо със знанието; установяването има отношение към това да бъдеш. Затова казвам, че Марк Аврелий със своята сентенция „Бъди себе си!" е за предпочитане пред Сократ.

„Няма ли място за установяване?" Мястото е част от пространството. Времето и пространството не са част от това да бъдеш - тук и времето, и пространството изчезват. Ти ще се установиш само когато постигнеш известно вътрешно състояние: когато не можеш да кажеш кой си, когато не мо­жеш да кажеш къде си, когато не можеш да кажеш кога си. Всичките спряло; времето не се движи. Часовникът може би ще се движи: тик-так, тик-так - той сигурно ще се движи. Ти можеш да го слушаш, но времето няма да се движи. Единствено часовникът напразно ще жестикулира. Нещо дъл­боко в теб ще е спряло. Този момент аз наричам точка, в която няма „кога".

Няма да има и пространство. Ти не можеш да кажеш къде си, „къде" е неуместно. Ти не можеш да покажеш на картата къде си. Теб вече те няма на картата, ти вече не принадлежиш на картата. Ти повече не си част от измеримото, от картографираното. Ти си трансцедентност.

Ти можеш да гледаш в пространството, но не си в пространството; ти можеш да гледаш във времето, но не си във времето. Тогава вече си се установил. Това е, което аз наричам да бъдеш; това е, което Исус нарича царството Божие; това е, което Буда нарича нирвана.

Да, ти имаш нужда от установяване. Но по-добре ще е да кажа: „Ти си вече установен. Ти просто имаш нужда от осъзнаване." Какво щеше да бъдеш, ако не беше установен? Ти вече си в Бога. Как би могло да е другояче? Няма друг начин да бъдеш, този е единственият начин. Но ти не си осъзнат. Ставай все по-буден, все по-наблюдателен. Няма нужда да се безпокоиш за знанието: за това кой си ти. Просто бъди осъзнат.

Който и да си ти: Хикс, Игрек, Зет - това неизвестно действа. Който и да си ти, просто стани буден и осъзнат. Нека това непознато или непознаваемо, което е в теб, да не изпада във вцепенение и сън. Събуди го. Не му позволявай повече да блуждае в сънища. Вдигни го от сън и тутакси ще забележиш, че вече си установен. Всъщност всичко, от което имаш нужда, вече е тук. Трябва ти само едно обръщане кръгом.

Това има предвид Исус, когато казва: „Върни се! Царството Божие наближи." Той иска да каже, че е наближило до теб. Царството Божие е винаги наближило. Просто си про­тегни малко ръката и ще можеш да го докоснеш. Това протягане на ръката е нещото, което аз наричам осъзнаване.

Това ли, че никога не съм имал възможност да се влюбя наистина, да позная това себеотдаване, е нещото, което ми пречи да се влюбя наистина в теб, да бъда в това побъркано любовно състояние? Достатъчно ли е просто, ако чувствам една тиха любов, едно уважение -макар и не непременно тази странна форма на умопобърканост?

Не се притеснявай. Защото ти сигурно сравняваш себе си с другите, това създава проблема. Това е твоят странен вид умопобърканост.

Всеки има свой собствен начин да бъде влюбен. Никога не сравнявай. Някой може да танцува, може да бъде в екстаз и да пее, а друг може да седи тихо със затворени очи. И двама­та са побъркани всеки по свой начин. Не си мисли, че ти не си се побъркал, а този, който танцува, се е побъркал, защото този, който танцува, ще си помисли за теб: „Абе, ти да не си се побъркал? Влюбил си се, а пък седиш тихо със затворени очи? Какво правиш там? Танцувай!"

Всеки има свой начин също и за побъркване. Така както никой няма същото лице като твоето, никой няма същите очи като твоите, никой няма същите пръстови отпечатъци като твоите - така и никой няма същата лудост като твоята. Всичко е уникално.

Всеки се влюбва по свой начин. И това е добре; така трябва да бъде. Никога не сравнявай. Със сравнението идва и притеснението. Започваш да чувстваш, че ти липсва нещо. Твоята любов е спокойна, тиха и почтителна. Но ти започваш да си мислиш, че тук има нещо не наред. Защо не си толкова страстно влюбен? Защо не си като ураган, защо подухваш като лек ветрец? Но това е твоят начин. А Бог има нужда и от единия, и от другия. Все урагани и урагани, и урагани... Ами Той също има нужда от малко почивка. Лекият ветрец е вина­ги от полза.

Не се тревожи. Това е начинът, по който Бог ти се случва. Никога не сравнявай. Просто погледни вътре в себе си и се наслаждавай на всичко, което се случва, за да се случва още. Радвай му се, наслаждавай му се, и то ще продължава да се случва. Ти може да станеш дори по-нежен; дори и лекият вет­рец може да затихне и да спре. И това се е случвало. Има толкова много пътища към Бога, колкото и търсещи. Всеки има свой собствен път и няма суперпътища, помни това -никакви супермагистрали. Всеки крачи по свой собствен път.

Фактически няма предварително готов път. Ти го създа­ваш със своето ходене и той изчезва, когато отиваш по-нататък. Никой друг не може да ходи по него; той не остава след теб. Това е точно както при птиците, които летят в небето. Отлитайки, те не остават никакви следи. Никой не може да ги последва. Няма и нужда.

Не сравнявай. Бъди доволен от себе си. Радвай се, нас­лаждавай се - помагай си да бъдеш себе си. Това е твоят път.

Аз не те търсих, и все пак ти ме намери. Аз не заслужавах. Има и други, които познавам, които са се опитвали по-усърдно да намерят истината. Защо аз имах такъв късмет?

Защото си толкова смирен.

Може да се опитваш много ревностно, но усилието да идва от егото. А може и да не се опитваш, може просто да чакаш, но това чакане да дойде от твоето смирение. Усилие, съчетано с его, ще се провали. Дори никакво усилие, но при наличие на смирение, ще доведе до успех. Ако ти чувстваш, че: „Аз не те търсих, и все пак ти ме намери", ако чувстваш, че „Аз не заслужавах" - ето как си го заслужил. Ето как!

Чувствайки, че ти не ме търсиш, аз съм те намерил. Твоята дълбока скромност, дълбоко смирение, е причината за възникването на тази ситуация. Само в смирение Учителят може да бъде намерен, само в смирение се случва божественото.

Твоето усилие не е от полза, защото то е твое. Това ти е прекалено много. То слага препятствия на пътя.

Преди ти да ме намериш, аз вече се бях отрекъл от своето семейство, от своя произход и от своята религия. Сега всичко това се е променило. Никога не съм се чув­ствал толкова трогнат, колкото сега, тъй като и моите родители, и сестра ми са също саняси. Аз чувствам, че между мен и тях се е случило нещо специално. А в юдаизма аз намирам себе си и приемам себе си. Какво се е случило?

Това, което би трябвало да се случи.

Исус казва: „Намрази баща си, намрази майка си, нам­рази своите братя и сестри." Той не може да учи на омраза -той сигурно използва омразата като средство по пътя към ис­тинската любов. И това е, което се е случило. Ти вече си се бил отрекъл от своето семейство, произход и религия, но това отречение трябва да е било резултат на егото. То не е било бунт; то трябва да е било реакция. Ти трябва да си го направил, без да знаеш какво правиш.

То може би те е откъснало от семейството, но не те е приобщило към по-голямо семейство на битието. То те е отде­лило от семейството, но само те е отделило. То е било просто развод; то не е било женитба с по-голямото. Затова е било безсилно.

След това ти си дошъл при мен.. Станал си различен, медитирал си, станал си малко по-буден и тогава, малко по малко, твоята промяна се е превърнала в магнетична сила и за твоето семейство, от което си се отрекъл. Тогава са дошли също баща ти, майка ти и сестра ти.

Това просто се случва: когато си се променил, ти се прев­ръщаш в магнетична сила. И разбира се, тези, които са дълбо­ко свързани с теб, се повлияват веднага. Ако един човек в семейството се промени, цялото семейство незабавно се повлиява. Те могат да започнат да се защитават. Това също е знак. Те могат да започнат да се борят. Това също е указание за това, че са се повлияли. Сега те вече не могат да останат същите; нещо трябва да се направи.

Те са дошли, те също са се променили и ти отново си станал част от своето семейство, но в едно напълно различно измерение. Сега твоето семейство е просто част от по-голямото семейство, което аз създавам - от по-голямата сангха, общината, която аз създавам. Сега чрез мен ти отново си се присъединил.

Това е, което християните пишат, когато се подписват: „Ваш в Христа". В това има голям смисъл. Няма друг мост. Ако ти обичаш Исус, Исус е станал мост. Ти може да си бил приятел на някого. След това Исус е дошъл при теб. Сега приятелството е придобило едно съвсем различно значение, една съвсем различна поезия. Сега ти вече не си директно свързан с човек, Исус е зад ъгъла, Исус е винаги някъде помежду, протича между вас. Сега приятелят ти вече не е обикновен приятел. Той също е станал божествен чрез Исус и ти казваш: „Твой чрез Исуса."

Това ще се случи постепенно на всички вас. Чрез мен вие отново ще се приобщите към същите семейства, от които сте се отрекли.

Това се случва от последните няколко дни: всеки път, когато почувствам нужда да се хармонизирам със своя център, веднага се появява образът на едно много спокойно, дълбоко планинско езеро, заобиколено от планини. Всичко това е изпълнено с мир и е в дълбока хармония. Аз виждам себе си седнал или на брега на езерото, или на върха на планината - просто седя и наб­людавам в състояние на спокойно щастие. Винаги има бели и черни птици, които безшумно летят наоколо. Това място е неземно и все пак е от този свят. Гледката веднага ме пренася в моя център. Изглежда, че имам нужда от това, но все пак ми се струва малко детинско; и макар че не изглежда като да правя нещо, все пак правя. Моля за твоя коментар.

Това е добре - здравословно е и е благотворно. Това е една от старите техники на медитация. Ти можеш и да не го правиш съзнателно, но може би си го правил в някой преди­шен живот. То може би просто се е появило отново на повърхността. Но това е една от най-прекрасните техники. Възможностите на тази техника се простират дотам, докъдето стигат възможностите и на другите техники.

Използвай я. И недей да смяташ, че е детинска, защото цялото щастие е детско, цялата радост е детинска, цялото удо­волствие е детинско, Радвай й се; бъди дете. И когато работата бъде свършена, техниката ще изчезне. Когато се извърши това, което трябва да бъде извършено, гледката на езерото и на планините и птиците малко по малко ще изчезне. Гледката ще изчезне, но спокойствието ще остане. Езерото ще изчезне, но гладкото езеро на твоето съзнание ще остане.

Наслаждавай се на тази техника доколкото можеш. Тя има някаква връзка с твоето минало. Сигурно някога си я правил. Сега тя отново е изплувала. Случват се такива неща: когато хората са работили по някакви методи в техни минали животи и са оставили работата недовършена, когато отново започнат да медитират, тези техники изведнъж избликват, изп­луват и ги обземат тотално. Тогава ти не правиш техниката. Тя се случва.

И това е едно от най-важните неща, които трябва да се разберат. Ако един метод ти се случи, без да го правиш, това е методът за теб. Когато правиш нещо, е едно, а когато то се случва, е напълно различно. Когато то се случи, то е по-близо до сърцето. Когато ти го правиш, то е по-близо до главата.

Позволи му да се случва, наслаждавай му се, нека краси­вият изглед на това езеро напълно те обгърне. Забрави за себе си; потопи се в това тотално. То ще ти помогне да се установиш в твоя център. И когато тази работа бъде извършена, всички гледки ще изчезнат. Когато само ти останеш - когато езерото вече го няма, птиците ги няма; не е останало нищо за гледане, само виждащият е останал - тогава се случва истинската медитация. Това е, което аз наричам да бъдеш, просто да бъдеш. Това е върховното.

Но тази техника може да помогне. Когато тя се случва от само себе си, тя може да бъде много полезна. Позволи й да се случва. Тя е здравословна и благотворна. И недей да смяташ, че е детинска. Цялата красота, цялото щастие, целият екстаз са детински. Бог е детински!