Следвай ме – Ошо – том 2 увод

14 ТОГАЗ ИДВАТ ПРИ НЕГО УЧЕНИЦИТЕ ЙОАНОВИ И КАЗВАТ МУ: ЗАЩО НИЕ И ФАРИСЕИТЕ ПОСТИМ МНОГО, А ТВОИТЕ УЧЕНИЦИ НЕ ПОСТЯТ?

15 И РЕЧЕ ИМ ИСУС: МОГАТ ЛИ СВАТБАРИТЕ ДА

ТЪЖАТ, ДОКАТО Е С ТЯХ МЛАДОЖЕНИКЪТ? ЩЕ ДОЙДАТ ОБАЧЕ ДНИ КОГА СЕ ОТНЕМЕ ОТ ТЯХ МЛАДОЖЕНИКЪТ; И ТОГАЗ ЩЕ ПОСТЯТ.

16 И НИКОЙ НЕ КЪРПИ ВЕХТА ДРЕХА С НЕБЕЛЕН ПЛАТ, ЗАЩОТО ТОВА, КОЕТО ЩЕ СЕ ТУРИ ДА ЗАПЪЛНИ, ОТДИРА ОТ ДРЕХАТА, И СЪДРАНОТО СТАВА ПО-ЛОШО.

17 НИТО НАЛИВАТ НОВО ВИНО ВЪВ ВЕХТИ МЕХОВЕ; ИНАК РАЗПУКВАТ СЕ МЕХОВЕТЕ, И ВИНОТО СЕ ИЗЛИВА, И МЕХОВЕТЕ СЕ РАЗВАЛЯТ, НО НАЛИВАТ НОВО ВИНО В НОВИ МЕХОВЕ, И ЕДНОТО И ДРУГОТО СЕ УВАРДЯТ.

РЕЛИГИЯТА МОЖЕ ДА БЪДЕ ЖИЗНЕРАДОСТНА -така жизнерадостна като новородено бебе, така жизнерадостна като песните на птиците сутрин, така жизнерадостна като току-що цъфнал лотос. Религията може да бъде и нездрава, болна, умираща - все едно като старец, който се смалява, тъжен е, върви към смъртта.

Когато религията е млада, тя има аромат - ароматът на живота. В нея има песен, тя е обгърната от мистерия. Тя има качеството на танца, на радостта, на насладата. Тя е празник. Когато религията е млада, жива, свежа, тя е винаги празник. Тя е тържество. Тя внася живот, тя е жизнеутвърждаваща.

Когато религията е овехтяла, умираща или вече е мърт­ва като някакъв смърдящ труп, тогава тя е отречение; тогава тя не е празник. Тогава тя е против живота, тя е жизнеотрицаваща. Тогава тя напуска света, напуска всичко, що е живо. Започва да клони към самоубийство, смалява се.

Животът се разширява, а смъртта е смаляване. Когато си млад, ти течеш във всички посоки. Когато остарееш, ти за­мръзваш. Ти вече не течеш. Само мърмориш: вкочанил си се, загубил си гъвкавостта си.

Когато религията е млада, жива, тя е обикновена. В нея няма нищо, което да задоволи егото - тя е съвсем обикновена. Всъщност в самата си обикновеност тя е необикновена. Тя е ненадмината в това да бъде просто обикновена. Когато рели­гията е млада, животът е достатъчен - никакъв друг Бог не е необходим. Тогава животът е Бог, животът е божествен.

Когато религията остарее и се разболее... Всичко остаря­ва и се разболява, всичко, което е родено, трябва да умре. Дори и религията един ден се ражда, живее известно време и след това умира. Но последователите й продължават да се държат за мъртвото тяло. Тогава мъртвото тяло започва да убива и последователите: то се превръща в източник на болести, неврози; превръща се в аномалия, в раково образувание. Когато религията остарее или умре, тя те убива; тя е отровна. Това трябва да се разбере от няколко аспекта.

Първо: хората са по-склонни да участват в една мъртва религия, отколкото в религия, която е жива, тъй като са ги учили да се страхуват от живота, от любовта, от щастието. Всяко дете в света се възпитава, като му се втълпява чув­ството, че има нещо лошо в това да си щастлив. Едно много смътно чувство, но то присъства. То оказва влияние върху целия ти живот, кара те да си мислиш, че има нещо лошо в това да си щастлив. Затова всеки път, когато се чувстваш щастлив, усещаш някаква вина - като че ли вършиш нещо лошо, като че ли вършиш грях.

Изглежда, че само грешниците са щастливи, светците изг­лежда да са много нещастни. Затова когато си тъжен, всичко е наред. Никога не се чувстваш виновен, когато си тъжен -обръщал ли си внимание? Но ако си много щастлив, веднага се опитваш да скриеш това, никой да не знае. Защо това се е случило с човешкия разум?

Всяко дете го учат да бъде сериозно, навъсено, печално. Всяко дете го учат да не скача, да не тича, да не пищи, да не се радва много, да не се смее на висок глас. „Седи мирно" -като че ли има нещо лошо в това енергията да се прояви. Всеки път, когато детето е щастливо, семейството, хората наоколо, всички започват да го поучават, като че ли е станало нещо лошо. А когато детето не е щастливо, когато е нещастно, всички му съчувстват.

Когато детето е болно, всички се грижат за него; когато е здраво, всеки го възпира: „Не прави това, не прави онова." Когато детето лежи болно на леглото, идва бащата, идва майката, идват роднините. Всички те много се грижат за него. Малко по малко то научава, че в енергията, в щастието, в радостта има нещо в основата си погрешно. В танцуването, в търчането наоколо, в пищенето от удоволствие по същество има нещо лошо. То схваща намека.

А това да си тъжен, болен, има нещо в основата си добро. Когато детето е тъжно, му обръщат внимание, съчувстват му. Когато то е жизнерадостно, изглежда всички са против него; це­лият свят е срещу него. Това създава вина, едно дълбоко чувство за вина в детето, и тази вина го следва през целия му живот.

Ако отидеш при някой светец и го видиш да се смее на висок глас, ще останеш шокиран. Ще бъдеш шокиран -светец, пък да се смее така високо? Един светец трябва да бъде тъжен - ти си имаш определена идея за това какъв да е светецът. Да се смееш в кръчмата, да се смееш в хотела е съвсем на място - комарджиите могат да го правят - но да се смееш в църква? Не, това не е позволено. Когато отива на църква, човек трябва да е сериозен, трябва почти да заприли­ча на труп.

Поради това обучение... А в това обучение има един поро­чен кръг: ти си обучен от твоите родители, твоите родители са обучени от техните родители. Някъде далеч в миналото, в един момент дълбоко скрит в непознатата история, нещо е станало не както трябва.

Може би защото човек, който е щастлив, не може да бъде принуден да работи, тъй като щастието е игра. Само тъжните хора могат да бъдат принудени да работят. Ето защо когато работиш, се натъжаваш; когато си на служба, ставаш тъжен. Ваканцията има в себе си друго качество. Тогава можеш да се смееш, можеш да се радваш.

В миналото животът е бил труден, човекът е бил в неп­рестанна борба с природата. Единствената му цел е била да оцелее и всички е трябвало да работят здравата. Ако си щастлив, ще ти се иска да танцуваш, а не да работиш; ако си щастлив, ще ти се иска да пееш, да свириш на флейта, а не да ходиш на лов. Ако си щастлив, какво те е грижа за задълже­ния и за работа? Ако си щастлив, ще ти се иска да почиваш и да се отпуснеш. А това било опасно.

Ето защо щастието било осъждано, мързелът бил осъждан, почивката била осъждана. Учили са те, че работата е целта на живота, това е навлязло дълбоко в кръвта ти. Добрият човек винаги работи; лошият човек изглежда, че ви­наги е в отпуска.

Настрадин Ходжа не работил дълго време, в продълже­ние на години. Един ден той беше седнал до мен. Денят беше много слънчев и той ми каза: „Ако бях някъде на работа, днес щях да си взема отпуска." А той не работеше от дълго време, от години! Работата му липсваше, защото не можеше да си вземе отпуска. Откъде да си вземе отпуска? Той си спомня за работа само във връзка с отпуските.

Целият ум на човека е обучен за работа. Ето защо дългът е бил възхваляван, а игривостта осъждана; бизнесът е бил възхваляван, а хазартът осъждан. Комарджията е игрив; биз­несменът е сериозен. Бизнесменът е уважаван, а комарджията - просто презиран. Смятат го за нещо по-долно от човек.

Религията е едно напълно различно измерение. Комар­джията има всички шансове да навлезе в нея, но бизнесменът не е допуснат. Един пияница може да навлезе в религията. Не казвам, че трябва да станете пияници; аз просто наблягам на качеството на игривостта, на това качество, когато можеш да се наслаждаваш и да бъдеш и да не се тревожиш за ре­зултатите. Но този, който е много сериозен, не е допуснат пора­ди самата си сериозност.

Исус сам си създал неприятности. Той бил религиозен чо­век - жизнерадостен, млад, пълен с живот. Животът бил негов Бог. На много места в евангелията ще срещнете сцени, които го изобразяват седящ на масата - да яде, да пие. Как биха могли евреите и хората, неговите хора, да повярват, че той е религиозен? Трябвало да се пости, а той винаги празнувал, винаги създавал около себе си празник. Където и да отидел, създавал щастие. Що за религиозен човек е бил той?

Роднините му го смятали за малко чалнат, собствените му близки мислели, че е леко побъркан. А обществото, сред което той е живял, го смятало за чревоугодник, за пияница - би могъл да е грешник, но не и светец.

Ето защо той бил разпнат извън града. Евреите разпъва­ли по два начина, те това го имали като закон: или в града, или извън града. Когато човек, принадлежащ на обществото е извършвал нещо лошо, той бил разпъван в града. Но ако извършилият злодеянието бил освен това и аутсайдер, той би­вал разпъван извън града, за да се изтъкне фактът, че не принадлежи на обществото, че е отхвърлен.

Исус бил разпнат извън града. Не само това: за да се подчертае този факт, заедно с него били разпнати и двама много опасни престъпници. Точно между тях двамата бил раз­пнат и той просто за да се .изтъкне фактът, да се набие здраво в главите на хората, че той е само един престъпник, опасен човек - парий, а не порядъчен човек. Трябвало е да бъде съсечен като червей, не като човек. Че какво е сторил той? Що за грях е извършил? Грехът, че е бил щастлив.

Така и мен ме осъждат. Хората щяха да ме харесват, ако бях тъжен; щяха да ме харесват, ако постех и умъртвявах тялото си. Те щяха да ме харесват, ако ви учех на някакъв мазохизъм - да сте жестоки към себе си. Те щяха да ме харесват, щяха да ме възхваляват до небесата; щяха да ме нарекат аватар.

Но аз ви уча да сте живи, аз ви уча да сте щастливи. Аз ви давам само едно евангелие: евангелието на радостта и любовта. Това е престъпление. Това е създаване на опасна ситуация, това е развращаване на хората.

Престъплението, което е извършил Исус, е, че е бил щастлив. Това е било единственото му престъпление, нищо друго.

Християните се опитват да променят лицето му. Те твърдят, че той никога не се е смял. Можеш ли да си представиш човек, когото винаги са виждали по софрите да си хапва добре, да си пийва - и да не се смее? Невъзможно! Но христи­яните е трябвало да създадат един порядъчен Христос, един Исус, който не е престъпник. Те са нарисували неговото лице. Няма да намериш никъде картина или статуя на Исус, създа­дени от християни, които да са реалистични или истинни. Те са напълно нереални. Те са предателство към този човек.

По-миналата нощ прочетох едно стихотворение. Хареса ми. Бих искал да го чуете и вие. То е от Ейдриън Мичъл:

ОСВОБОДЕНИЯТ ХРИСТОС ДАВА ИНТЕРВЮ

Християните са го направили напълно различен. Той не е бил такъв. Той е бил бунтовен човек, един изключителен революционер. И той го е живял, той е живял своя бунт. Той не е бил теоретик: живял е своя бунт и е умрял за него. Той е обичал живота толкова много, че е бил готов да умре за него. Но той не е бил против живота. Това е било неговото престъп­ление.

Дори и с Йоан Кръстител и със своите ученици той не се е разбирал. Йоан Кръстител е бил един стар, традиционен пророк. Учениците му са били аскети: постели са, молели са се. Те са били против живота. Между Исус и учениците на Йоан Кръстител е имало конфликт. Следващите сутри описват този конфликт:

Тогаз идват при него учениците Йоанови и казват му: защо ние и фарисеите постим много, а твоите ученици не постят?

Защо постенето е придобило такава важност? Защо брахмачария, безбрачието, е станало толкова важно?

Има две неща, от които зависи животът: храна и секс. Ако си против живота, ще бъдеш както против храната, така и против секса, защото те са самата основа на живота. Чрез хра­ната ти живееш; чрез секса ще живеят бъдещите поколения.

Ако постиш, ще умреш. Ако живееш в безбрачие, ще пре­къснеш възможността за идването на бъдещите поколения. Ако безбрачието и постенето станат абсолютни, животът ще изчезне от земята. Тези, които са против живота, възхваляват постенето като метод, а безбрачието като цел.

Въпросът е уместен: „Защо ние, учениците на Кръстителя, постим често, и същото правят равините и фарисеите, а твоите ученици не постят?"

И при мен идват хора. Те ме питат:„3ащо не учиш хората да постят?" Аз винаги се учудвам. Защо хората са толкова загрижени за храната? Ако изучаваш живота на Ганди, ще видиш, че през целия си живот той се е безпокоял за храната: храната и стомаха. Ядене и клизми - това са били винаги двата му основни проблема. Защо толкова се е страхувал от храната?

С храната идва и един страх. Този страх е от секса. Ако се нахраниш добре, ще се създаде сексуална енергия. А ако не знаеш как да накараш тази енергия да се движи нагоре в твоето същество, тя ще започне да се движи надолу. Ако не знаеш как тази енергия може да се движи като огън, тя ще се движи като вода. Затова заедно с храната се появява и стра­хът от секса.

Отиди и виж. В Индия има толкова много светци, особено джайни. Джайните имат много светци, които непрекъснато постят. Страх ги е от секса, защото ако се наядат добре, ще се създаде енергия. А като имаш енергия, какво ще правиш с нея? Не можеш да се смееш, не можеш да танцуваш, не мо­жеш да се любиш. Какво ще правиш с тази енергия? Тя ще се превърне в тежък товар за теб. По-добре да не я създаваш.

Постенето е опит да не се създава енергия. Ти живееш на границата на гладната смърт, така че да се създава минимал­но количество енергия, която да се изразходва в твоята все­кидневна работа. Така не складираш никаква енергия. Дори и за да се засмееш както трябва, ти е необходима енергия; за да танцуваш, ти е необходима енергия. Затова живей мини­мално - защото ако енергията е максимална, ще се получи изблик на радост.

Ако не даваш достатъчно вода на едно дърво, ако не му даваш достатъчно тор, не го подхранваш, то ще оживее, но няма да се появят цветове. Цветовете се появяват само тогава, когато дървото има излишък от енергия. Цветовете са лукс: когато дървото има достатъчно - и в повече - и иска да сподели своя излишък, тогава се появяват цветовете и се раз­нася техният аромат.

По такъв начин дървото се наслаждава на своята енер­гия. То има твърде много от нея; то би искало да я сподели със света. Но когато нямаш достатъчно, как можеш да споделяш? Дървото може да е живо, но няма да е истински зелено. То почти ще умира - винаги на границата на смъртта.

Хората са научили този трик: че ако постиш, можеш да живееш в минимална степен. Тогава опасността е по-малка. Няма да можеш да се гневиш, защото гневът иска енергия; любовта няма да е възможна, защото любовта иска енергия; радостта ще е немислима, защото и радостта иска енергия. Животът е игра на енергията; всичко се нуждае от енергия. Затова ако живееш минимално, ти ще си едва жив. Смъртта ще ти е винаги наблизо.

Помни: царството Божие е наближило само когато живе­еш максимално, когато живееш оптимален живот, когато жи­вееш в своя връх. Тогава царството Божие е наближило.

Тези, които живеят на нивото на своя минимум, са самоубийци. Те не са достатъчно смели, иначе щяха да се са­моубият още в същия момент. Те са страхливци и затова се самоубиват бавно, отравят се малко по малко. Те хем остават живи, хем въобще не живеят.

Йоан Кръстител и учениците му са били аскети, те са живеели минимално. Тъй като Исус също бил ученик на Йоан Кръстител, той бил смятан от другите му ученици за предател. Той предал своя Учител, защото започнал да се движи в едно съвсем различно измерение. Той станал извор на една жива религия. Той започнал да празнува.

Този истински Исус е напълно изгубен в пустинята на християнското богословие. Никакъв го няма. Истинското еван­гелие напълно се е загубило и е забравено в купищата боклуци, които християнското богословие продължава да про­извежда в огромно количество. Посланието на този човек е било да се наслаждаваме на живота, защото само това може да бъде молитва на благодарност към Бога. Животът трябва да бъде празник, а не пост.

Това е една много съдържателна сутра. Той казва: „Ко­гато е тук младоженекът, могат ли сватбарите да тъжат?" Това би изглеждало напълно глупаво, абсурдно, невротично - кога­то младоженецът е в къщата, въобще няма място за скърбене, постене и тъгуване. Сватбарите ще танцуват, ще празнуват и ще се веселят - младоженецът е с тях.

Тези дни са дошли. Тези дни са настъпили от дълго време на земята, от почти две хиляди години Църквите тъгуват: младоженекът го няма вече. Папите са тъжни, епископите не могат да се засмеят. Лицата им са почти безжизнени: животът е застинал и спрял, пъргавината е изчезнала. Те просто про­дължават да повтарят механично това, което Исус е казал.

Исус казва, че докато религията е жива, няма място за постене. Това е време да празнуваш и да чувстваш признателност, и да благодариш за това, че младоженецът е с теб. Това е време да танцуваш и да пееш - и ще се побъркаш от чиста наслада! Да, ще дойде време, когато младоженецът ще се отнеме, Исус вече няма да е там. Тогава можеш да тъгуваш и да постиш колкото ти душа иска. Исус казва: „Щом аз съм тук, как могат да тъгуват? Щом аз съм тук, те защо да постят? Това е време за веселие!"

Все отново и отново Исус казва: „Радвайте се!" Той никога не казва да се отречем, той казва да се веселим. Ако се радваш, светът е твой; целият е твой, ако си щастлив.

Много е вярна тази сентенция: „Смей се, и целият свят ще се смее с теб. Заплачи, и ще плачеш сам." Когато се залееш от смях, изведнъж и дърветата, и птиците, и животните, и небето, и земята се присъединяват към теб. Това е една покана, отваряне. Когато плачеш и се вайкаш, ти се затваряш. Тогава ти не си достъпен за морето, за дюните, и те не са ти достъпни. Тогава ти се превръщаш в монада: без прозорци и врати -всичко вътре затворено.

Тъжният човек е затворен, напълно затворен в себе си. Неговото същество не се разширява, не е като река, която тече към морето. Той е мъртва локва, която не тече наникъде. Движението и жизненият процес са спрели.

Но ето го проблема: когато Исус е тук, хората го убиват; а когато си отиде, те го боготворят. Когато Буда е тук, хората го замерят с камъни; когато той си отиде, те се прекланят пред него. Винаги е било така. Човешката глупост е необятна!

Когато Исус си отиде... След неговата смърт се създава един съвсем различен тип религия, диаметрално противопо­ложна на неговата същност, защото когато Исус вече го няма, тези, които създават религията, са тъжните хора. Това са хора на ума, обсебени от ума. Те създават религията: те се събират, свикват конференции, решават какъв е бил Исус. Те го рису­ват и прерисуват, докато оригиналното лице напълно се изгуби. Те поемат нещата в свои ръце. Когато Исус е бил там, тези същите хора дори не смеели да се приближат до него, защото той не бил достатъчно порядъчен.

Какво нещастие - докато е бил жив, Исус не бил доста­тъчно порядъчен за тези пандити, фарисеи, равини, за да дойдат те да го слушат. Те не биха дошли, защото той е под тяхното ниво. Те знаят вече твърде много. Но когато ароматът се разсее, те веднага идват да запълнят вакуума, да запълнят мястото, напуснато от Исус, защото сега те могат да дискутират какво е имал и какво е нямал предвид Исус. Сега те могат да решават дори какъв е бил характерът на Исус. Този характер непременно ще е карикатура, ще е напълно фалшив, защото тези са хората, които не могат да го разберат: хората на знанието.

Човекът на знанието не може да разбере Исус.

Той може да разбере само писанията, мъртвите слова. Исус е словото, което е станало плът. Той е жив, туптящ, витален.

Човекът на знанието е експерт единствено post-morten. Той може да направи дисекция на едно мъртво тяло, след което да създаде нещо напълно диаметрално противоположно на истинския, живия човек. Тези хора са създали християнството, джайнизма, будизма. Буда не е бил основопо­ложникът на будизма, нито пък Христос е бил основоположни­кът на християнството.

Християнството е създадено от същия тип хора, от какъв­то са били и тези, които са разпънали Исус - съвсем същия тип. Те може да не са били точно същите хора, но са били от същия тип. Тези, които са го разпънали, са били свещениците, а тези, които са създали християнството, също са били све­щеници.

Дали свещеникът е евреин или християнин, няма раз­лика. Това са само етикети; те не променят нищо. Свещеникът е винаги против живия религиозен човек, той е винаги на страната на мъртвия, защото мъртвият може да бъде манипу­лиран от него. Живият Исус няма да слуша равина. Равинът се страхува от живия Исус; той няма никога да му се мерне пред очите и ще се старае да го избягва. Когато обаче Исус умре, равините ще се съберат и ще създадат върху трупа му църква.

Това е, което казва Исус:

„Когато умра", казва Исус, „когато свежестта на религи­ята вече я няма", казва Исус, „тогава хората ще постят, тогава ще тъжат. Но точно сега постенето е неуместно".

Така че помнете следното: когато една религия празнува, тя е жива. Присъедини се към нея! Но когато религията пости, бягай от нея колкото можеш по-бързо, защото тя не само е мъртва, но и теб ще те умъртви, ако си позволиш да се приб­лижиш до нея.

И никой не кьрпи вехта дреха с небелен плат; защото това, което ще се тури да запълни отдира от дрехата, и съдраното става по-лошо.

Исус казва: „Традиционната, старата религия не може да празнува." Празнуването е ново. То във всеки момент е ново, никога не е старо. Никой не кърпи вехта дреха с небелен плат...

Новата, свежата, младата религия никога не пасва на традицията. Един ден тя ще пасне, когато новостта й се загуби и самата тя се превърне в традиция, в мъртво минало.

Религията, когато е жива, е присъствие. Тя е в насто­ящия момент. Традицията е просто спомен. Можеш ли да по­чувстваш ясно разликата? Тя трябва да се почувства.

Например обичаш една жена. Жената е там, ти си там -любовта тече между вас. Това е присъствие: обгърнат си от нещо, което не може да се определи, нещо, което не можеш да хванеш, нещо нематериално, нещо духовно. Нещо от отвъдния свят се е спуснало върху теб. Ти заживяваш в един напълно различен тип свят. Моментът, който преживяваш, вече не е част от този свят: ти си отишъл отвъд, пренесен си към едно непознато измерение.

Но след това жената си е отишла, любовта си е отишла. Минали са години. Сега това е само спомен. Понякога можеш да се пренасяш в него: можеш да си затвориш очите и отново да видиш този момент на блаженство. Но сега той е прашен много прах се е събрала върху него. Той вече не е жив. Ти можеш да го почувстваш, но сега това чувство ще бъде само чувстване чрез ума - няма да е непосредствено.

Когато любовта е била там, то е било непосредствено. То е било нещо, което си могъл да докоснеш, нещо, което е било там и те е обгръщало. То е било по-живо от собственото ти тяло, по-жизнено от собствения ти ум. Но сега то е просто спомен.

Едно цвете: сутрин е живо, посреща слънцето, танцува под лекия полъх на вятъра. Надвечер листенцата му са изсъхнали, ароматът си е отишъл. Спомен за нещо отминало. Ти не можеш да го изживееш, можеш само да мислиш за него.

Това мислене може да създаде привързаност към миналото. Така се ражда традицията. Буда е живял преди две хиляди и петстотин години; Исус - преди две хиляди години; Кришна - може би преди пет хиляди години. В момента, кога­то Исус е бил тук на земята, нещо се е случило. Сега това е само спомен: цветето го няма, аромата го няма. Само празно­тата е останала. И ти можеш да продължаваш да боготвориш тази празнота; можеш да създаваш храмове, църкви около нея. Обожествявай я, но тя е просто спомен.

Що за глупост се е загнездила в човешкото сърце? Когато цветето е тук, ти го избягваш, а когато остане само празнотата, тогава го боготвориш. Страхуваш се от истинската религия. Ето защо ставаш индус, мюсюлманин, християнин. Това е трик на ума, шмекерия. Това е начин да избегнеш религията, за­щото религията ще те трансформира. Религията ще унищожи това, което си, и ще те роди отново. Чрез религията ще се появи нещо непознато, а ти се страхуваш от това - от уми­рането, от новораждането. Затова се придържаш към старите традиции.

Исус казва: Никой не кърпи вехта дреха с небелен плат. Традицията е стара, като старите дрехи. Празнуването е вина­ги ново, то никога не е старо. То е тук-сега. Умрелите религии не спират да постят, те са аскетични. А новите религии - те празнуват, около тях витае някакъв духовен хедонизъм.

Чели ли сте „Зорба гъркът" на Казандзакис? Прочетете я! Исус трябва да е имал в себе си нещо от Зорба гъркът -една необятна способност да се наслаждава на живота, едно безкрайно упование в живота, дълбоко хармонизиране с настоящето. „Зорба гъркът", романът на Казандзакис, има в себе си нещо от естеството на Исус.

Разбира се, папата във Ватикана много ще се обиди, ако научи какво казвам за Исус - че има в себе си нещо от Зорба гъркът. Но аз го казвам. И да се обиди, не мога да му помогна - духовен хедонизъм!

Позволете ми да въведа този термин духовен хедонизъм, тъй като вие обикновено мислите за хедонизма като за нещо много земно. „Яж, пий и се весели" - това е земният хедонизъм. В духовния хедонизъм това го има, но има и още. „Яж, пий и се весели" плюс Бог. Яж, пий и се весели в името на святото, в името на твоя Бог, твоя Отец, който е на небесата.

Яж, пий и се весели - направи ги твоя молитва. Нека яденето, пиенето и веселбата бъдат някакъв вид ритуал, няка­къв вид молитва - жест на щастие, че „аз съм добре и аз съм щастлив, че си ме родил. Аз съм щастлив, че съм аз, и цялата ми благодарност е към теб".

Когато религията е жива, духовният хедонизъм винаги е налице. Когато религията умре, хедонизмът изчезва напълно и религията се настройва враждебно към всичко, на което човек може да се наслади. Тогава религията търси начини и средства как да стане тъжна, как да се наскърбява все повече и повече, как да убие всички възможности за удоволствие и радост. Тогава тя става аскетична.

Само една нова религия - току-що родена, свежа, ориги­нална - може да празнува. Тогава празнуването й подхожда. Тя може да обича, може да уповава, може да се наслаждава.

Бях веднъж с един приятел. Тон имаше прекрасно дете, момченце на не повече от осем или девет години. Детето си играеше навън в градината, а аз го наблюдавах. То тичаше подир пеперудите, береше цветя, търкаляше се по тревата и се наслаждаваше на нейната мокрота и на капчиците роса. Градинарят подрязваше живия плет, чиито свежо отрязани листа изпълваха цялата градина с чудесен аромат. Момчен­цето скачаше, танцуваше и тичаше наоколо, преизпълнено с наслада.

След това то влезе вътре. Майка му го попита: „Къде беше?"

То отговори: „Навън."

„Какво правеше?"

„Нищо", отвърна то.

Тогава аз го извиках и му казах: „Това не е вярно. Ти правеше толкова много неща. А казваш, че не си правил нищо?"

То ми отговори: „Тъкмо затова казах „нищо". Тези неща не могат да се кажат. Мирисът..."

Да, разбрах го. Мирисът, който изпълваше ноздрите му -как да го кажеш? И когато то се търкаляше по тревата: допи­рът на тревата, капките от роса по тялото му, нежната хла­дина, свежестта. Как да го кажеш? А тичането подир пе­перудите... Какво става в ума на едно дете, когато то тича след пеперуди? Как може да се изкаже това? А слънцето, потоците светлина - как да кажеш какво става в сърцето?

Да, разбрах го. То избягваше отговора. То каза: „Навън", а когато майка му настояваше - „Какво правеше навън", от­говори й : „Нищо". То правеше толкова много неща, че няма­ше как по друг начин да се кажат. Само думата „нищо" може­ше да ги обхване. А също и „навън" - една обща дума, която покрива много неща. Навън: в това се включва целият свят. Навън: слънцето, дърветата, пеперудите, тревата, капките роса. Те са външните неща. А какво ставаше вътре в детето? Върховно удоволствие, без никаква видима причина. Просто щастие. Как да го изкажеш?

Когато попитали Исус: „Защо твоите ученици не постят?", отговорът му бил: Могат ли сватбарите да тъжат, докато е с тях младоженекът? Отговорил им с друг въпрос: