Слънце след буря Георги Томалевски Есета същност на изкуството

Да се вгледаме в характера на нашето столетие. Да го описваме ли? Това се опитахме да сторим другаде, но сега, струва ми се, че е по-добре да не говорим за него, за значението му, за неговите бе­лези, а само да потънем мълчаливо в атмосферата му и да почувствуваме неговата същина — едновре­менно трагична, наситена с ужаси, но и величава, пълна с дремещи сили, които се готвят да лумнат из световното сърце като кипящ вулкан, за да за­леят окървавената и разорана кора на земята.

Хората от нашето време страдат и ние стра­даме, защото сме приспали сърцата си, заключили сме в желязна броня онова, което трябва да се по­каже навън, а се кичим само с жалките дрипи на катадневната си безпомощност, с дрипите на вехтия, умиращ морал, на разпадащата се традиция и на суетността. Наистина, много е мъчно да не бъде чо­век суетен, но не може ли да бъде честен, не може ли да не бъде и толкова жесток?

Това са били и ще си останат най-големите въпроси. Може някой да рече, че има и други въ­проси за националните копнежи, за регулирането на съвременната стопанска структура, .за международ­ното надмощие, за базите, за океаните и за какви ли не други. Не, не вярвам тия толкова дребни неща, да съставят непрестанния идеал на човешкия род.

Това есе бе забранено да се печати от цензурата преди 9 септември 1944 г.

Те са жалки декорации на личния и световен живот, зад които се крие истинският недъг на човечеството. Всички те ще отпаднат като празни черупки, или като смешни картонени маски след карнавално тър­жество, след като ние се възправим лице срещу лице с истината. Нам се налага да разрешим по някакъв начин големите проблеми, началото на които е в нас, а краят и последиците в неописуемо жестоката па­норама на окървавеното човечество.

Светът през времето на нашето столетие е жа­ден за пастир, който да го отведе на спокойната обетована земя, където всички трудности лесно се разрешават. Но пастир и водач ние имаме в самите нас и напразно човечеството ще търси да ги срещ­не като живи човеци, защото никога вече не ще се роди един Христос, Който след като ще донесе най-големия дар от безпределното царство на духа, да бъде разпнат от нас на някаква нова Голгота. Ние, сме сами план и водач. Ако можехме да се вслу­шаме във вътрешния си глас, ако знаехме, колко вярно ни води тоя тих зов, ние бихме тръгнали по пътя, който разкрива широки хоризонти и откъдето се вижда, че отделното и цялото са едно.

Кой от нас, в пределите на своя кратък живот, не е помечтавал за едно ново човечество, за една нова световна наредба? Малцина ли са тия, които са давали формули за човешкото щастие, като всеки си е мислил, че дава най-доброто, с което ще се прогони човешката несрета. Хората всякога са ми­слили, че чудовищата, които са засенчвали щастието на народите са само магнатите, управителите на тръстовете, концесиите и тия, които държат в ръ­цете си едрата индустрия. Да, има истина в тия допускания.- Не мислим, че са без значение под­палвачите, на световните пожари, на международ­ните погреби, в ужасния трясък на които умират толкова плодове на културата. Не може да не си спомни човек при тия размишления и за една категория квалифицирани „родолюбци" и нацисти. чието занимание цял живот е било да подклаждат омраза и отмъщения, за да могат после, скрити на безопасно място, върху костите и кръвта на една цяла генерация да строят личното си благополучие. Но все пак, над всичкото това се възправя един по-голям враг на човека. Ако обходим всички кътчета на личния и международен живот, не можем да не се убедим в това, че злото, все пак, е някъде вътре човека, в нашите склонности, в нашата собствена природа.

На пръв поглед такъв един извод би бил равнозначен с отчаяние и бездействие. Изглеждало би, че всеки почин от страна на човека ще остане безсмислен замах на беззащитна мушица срещу гигант! всекиму би хрумнало, че каквото и да направим да променим своята природа, нищо не постигаме! Кой би могъл да стори нещо срещу окова, което е скрито в мрачните длъбини на неговата природа?

Но тъкмо тук ние искаме да застанем на едно по-ново становище. Без да отричаме грамадната! понякога непобедима стихия на нашето биологична наследство, без да се противопоставяме на истината че вроденото у човека съставя един огромен арсенал от потенциални възможности, които понякога ще изплуват на повърхността като дела, ние искаме да посочим към лъчезарната светлина на един двуостър меч, който, все пак, се намира на разположение на човешкия дух. Ако се намери човек, който би дръзнал да пресегне и да хване тоя меч в ръката си, той може да направи нещо, което би почудило света. Макар и след тежка изтощителна борба след много победи и поражения, след много кървави рани, природата ще се подчини на тоя размах на духа, за да стане той господар на живота, Някои си мислят, че тая борба е придружена с шум, външни ефекти и с видим героизъм. Не, тя става дълбоко в нас, в един свят непространствен за нашата триизмерна представа, но широк и необятен за мярката на духа.

Нашето гледище за живота се отличава от кон­венционалното гледище по това, че ние вярва­ме в духовното развитие на човека като на един закон толкова съществен и могъщ, колкото са мо­гъщи законите на неорганичната и органичната при­рода. Поради това, ние смятаме, че е време човеците да променят своето основно отношение към живота, за да заживеят новата ера на свободата, която не­съмнено ще бъде по-достойна за нашето призвание като човешки същества.

Може да се види дръзка тая мисъл, но нам се струва, че е крайно време отделните единици и народите по земята да въздигнат нови кумири — валидни за всички меридиани, за всички географски ширини, за всички раси и племена. Тия кумири трябва да се въздигнат до степен на духовни ценности, до значението на религия или потребност, без която да бъде трудно да се живее, както сега е трудно на хората да живеят без някои фетиши на битовия и народностен живот. Ще трябва да се намери ос, около която да загравитира животът на планетата, която ос да бъде началото на нов градеж с планетарен мащаб. Идват времена, когато народностното съзнание трябва да стане градивна частица към оформянето на едно планетарно съзнание, а такова планетарно съзнание ни предлага дори и самата външна уредба на света, защото завладяването на въздуха и океаните, откриването на радиовълните и телевизията, не са нищо друго, освен физично реализирани възможности, които ще улеснят духов­ното обединение на различните елементи на този планетарен живот.

Земята е създадена като училище за човека, а не като сфера, чиято повърхност ще бъде завладя­вана от едни и други с настръвлението на живо­тинки, които умират в едно трагично безсмислие.

Ако наблюдаваме войната, която водят мравките при завладяването на един мравуняк от друг, ние се учудваме на героизма и готовността да се умре за един инстинкт, но дълбоко в себе си ние знаем, че това е една безсмислена борба, тъй като жертвите на едните и на другите мравешки организации не рентират малката придобивка, която може да бъде реализирана за тях по хиляди други пътища. (Като давам тоя пример, хрумна ми на ума, че има фило­софи и учители, които черпят поука за човешките общества от мравките, или кои да е други животни, като че човекът — най-висшият модел на творение, то трябва да черпи поука за своя морал от живо­тинското царство).

Земята е едно богато кълбо, което може да бъде благоденствие за едно човечество най-малко два три пъти по-голямо от сегашните два милярда хора и да коси на своите корави плещи една култура и цивилизация, която да бъде награда за трудния, на-нагорен път на човека от мрачния, праначален, до-потопен вид, до наши дни. На това човечество, което се намира в криза, не са потребни автомати, а ми­слещи същества, с ясен поглед за целите на своя и целокупния живот. На това човечество са необхо­дими смели личности, които да премахнат игото на условностите, да отхвърлят' методите на животин­ската природа, да издигнат своя личен живот до ви­сините на универсалната божествена душа.

Кой ще има смелостта да постави на лице обър­ната панорама на живота? Кой ще извика отново на сцената на нашата катадневност ония трепети на сърцето, от които някои се срамуват сега, считайки ги за отживяла романтика? Кой ще повдигне погледа на човека от машината към облаците ?-Кой ще ни върне към чистата и здрава мъдрост, на която ни учи природата?

Веднъж видях, как един летец правеше над града опасни, дори страшни фигури с летателната си машина. Със своето почти безумно и стремглаво спускане, той привлече вниманието на хиляди хора. Очите на всички бяха отправени към него. Кой не се възхищаваше от тоя смел човек, седнал до мо­тора на своята метална птица? Загледан в нейния ле­теж, аз си помислих, че, ако всеки от нас би бил толкова смел в царството на духа, толкова самоот­вержен във великото дело на доброто, колкото тоя летец, готов да срещне всякога смъртта във въздуха, светът би заприличал на райска градина. Други път видях една илюстрация. Една купчина деца се бяха скрили в един окоп, за да се предпазят при едно въздушно нападение. Никога не мога да забравя очите и погледа на тия малки, невинни и бедни деца. Не ще се примиря и със страшния изо­бличителен контраст между тъжната невинност на тия слаби същества и черната разперена птица, по­несла стоманените съдове на смъртта. Друг път, след едно въздушно нападение, видях разрушени къщите на бедни хора от крайните квартали. Пе­чална беше тая разтрошена, вехта, никому ненужна камара от дрипи, вехти столове, легла, глинени съ­дове и бедност. Защо беше това? Разказаха ми, че там видели един баща с изумени очи, който търсел своето дете между разкъсаните. Мъката на неговата неизвестност скоро се превърнала в сърцераздирателен ужас, защото той по едно детско чорап че и къс окървавено месо разбрал страшната съдба на своето дете. Кой от присъстващите е могъл да сдържи сълзите си, когато ридаещият човек, при­тиснал към устните си кървавия къс човешко месо? Там, в тия печални квартали, потънали в черна го­рест, аз видях безнадеждни сиви лица, а по двори­щата, подпрени прости, грубо боядисани погребални ковчези.

При пръв поглед върху събитията, човек може да остане обезверен, че ще настъпят други времена, когато из това пепелище ще се роди птицата феникс на утрешния ден. Човек може да загуби надежда, че ще се роди геният на новото време, чиято сила ще спои всички хора в една мисъл и едно чувство, в едно ново — планетарно съзнание, но страданията, които поощряват развитието, ще ни доведат до там. Такова едно съзнание се налага, защото по стария път е вече невъзможно да се върви. То се налага и затуй, защото човешката душа е преситена и няма място за нови жестокости. Без едно планетарно съ­знание, човешкият род рискува да изчезне. След всичко, което ни донесе егоизмът на нациите, ние се убеждаваме, че трябва едно ново човечество, в но­вите обществени форми на което да се прелее но­вият дух.

Съвременният човек трябва да води борба с пристъпите на песимизъм, които идат от всички страни. Всеки от нас би трябвало да повярва във възраждащия се живот и в това, че някога народите са живели в още по-мрачен, човекоядски егоизъм, и че възраждащият дух на прогреса ще изведе човека и от днешното му състояние. Понякога малки, незна­чителни неща ни подсещат и ни уверяват в това:

Между страниците на една стара книга видях веднъж друга трогателно мила илюстрация. Тя беше написана по стария, наивен маниер, с който бяха илюстрирани книгите на нашето детско време, ко­гато всичко се пишеше по шаблона на всекиму по­знатите романтични винетки. Тази илюстрация пред­ставяше едно оръдие, изоставено и затрупано напо­ловина с пръст, по която времето е направило да прораснат треви и шубрачки. Очевидно, на това място някога се е водил кървав бой. Това смълчано оръдие, покрито вече с ръжда, е огласявало окол­ността с кънтежите на своето огнено гърло и е по­насявало живота на стотици млади човеци, които сега спят под рохкавата пръст. Илюстрацията по­казваше, че е настъпила хубава пролет. Надвиснал над студеното стоманено тяло на оръдието, се виждаше отрупан с бели цветове клон на малко, нежно дръвче, а на клона славей, с разтворена човка. Виждаше се, че художникът е искал да нарисува дори и трелите на прекрасния певец в пролетната вечер.

Една чудесна, наивна илюстрация, из която лъхаше широко успокоение, притихнала скръб и ня­каква надежда. Поставени едно до друго, мълчали­вото, уморено оръдие, прилично на грохнал ветеран и малкото трепетно телце на славейчето, кацнало на дъвкалото клонче, будеха надежди.

Животът побеждава! — помислих си в тая минута. Ето, преминала е вече бурята. Земята е попила тъмната кръв, полето е притихнало, отминали са болките, пресъхнали са някъде сълзите, и пролетта тихо, на пръсти сякаш, е пристигнала със своите бели цветове, с ромона на ручея и с възторжената песен ш славея.

Каква тиха, прекрасна и неминуема победа! Какво величаво безшумно тържество на живота!

Представих си дните на адските страдания. Над полята и долините кънти шумът на битката. Очите, мрачни и помътени, се взират в далечината, откъ­дето никога не ще дойде надежда. Свири вятърът, бучат барабаните и от едни младежки гърди бавно слизат тежки, кървави капки. Жени, забрадени в черни забрадки, със сподавен плач, палят свещи и пламъ­четата се люлеят като полъхнати от вятъра минзу­хари. После, злокобен вой на псета, бедни къщурки, потънали в мрачината и безмерна скръб. Смъртта е господар и властелин . . .

Но, преминали са като вихри годините над това поле и тия долини. Под пластовете на чернозема, наблизо там, където спят падналите в боя, прера­ства млад стрък и чака нова жетва. Рало пробраздява всяка пролет и всяка есен нивите. Тъжно мълчи зимата над посетите зърна и ето, пак пролет про­бужда света.

Наблизо до забравеното полузаровено оръдие, пораства и младото дръвче. То цъфти и се усмихва като млада мъничка девойка. Треви се зеленеят нао­коло, а славеят разлива своята песен надалече, сак захласнат в нея, влюбен в пролетта, в изпръхналата бременна земя. Той е вестител на нов живот с тая лесен. Живот, който бавно и победно идва от всич­ки страни.

Ще преминат бурите. Ще се затрупат от пръстта и времето стоманените чудовища, ще дойде дълго чаканата пролет и ние ще чуем гласа на кацналия върху цветното клонче славей, чиято песен — пе­сента на побеждаващия живот?—ще извика сълзи на радост в очите ни.

Ето, тая чакана и най-велика пролет за човече­ството ще дойде тогава, когато ни завладее новото съзнание — съзнанието на съграждащия свободен дух — което, за разлика от досегашния човешки егоизъм, ще наречем планетарно съзнание.

В живота си ние често сме чували въздишка, през която се долавят думите: „Отнеха ми едно скъпо същество!"

В същност, казано направо, никой никого не може да отнеме. Най-често хората сами си отиват от нас, или пък ние ги прогонваме с хладината и еднообразието на своя живот. Нека изясним едно голямо недоразумение, разширено до размерите на истинска приумица, която хората трудно разпозна­ват, защото тя се е вмъкнала в живота контрабандно нахлула е между истините като пътник, който пъ­тува под чуждо име. Това недоразумение лежи в схващането, че някой може да отнеме без вътрешна причина някого от притегателната власт на един чужд живот. Един пример: Имаме двама приятели. Те се търсят, защото имат нужда един от друг. Тук не става дума за нужда от материален характер, както се търсят, за пример, двама комисионери, или както кредиторът търси своя длъжник. Въпросът се свежда към това, че всеки един от тия двамина си мисли, че изхранва другия с преизобилието на своя живот. Всеки живее с увереността, че дава на дру­гия неща твърде ценни, без които оня би пропаднал. Но хората не винаги са пълноводни извори. Не вся­кога ние можем да бъдем достатъчна храна за една душа, или непресекваща радост за едно сърце. Ня­кой човек не стои на едно място, следователно, ни­кой не може да има самоувереността, че ще бъде достатъчен за другия. Това е още по-вярно за такива, които са подложени на бърз развой и чиито хоризонти стремително се разширяват.

Както за физическото развитие на организма през различните възрасти е потребна различна храна, така за различните „възрасти" на духовния живот,, са потребни различни духовни ценности. Ако твоят живот, привички и вътрешен ръст някога са вдъх­новявали един друг човешки живот, не мисли, осо­бено, ако стоиш на едно и също място, че те ще бъдат идеал за тоя другия през цялата вечност. Ако ти си една вода, от която веднъж някой е уто­лил своята жажда, не мисли, че всякога ти ще бъ­деш това. Някога може да си бил стъпало за нечий възход. Право ли е да мислиш, че това е последното стъпало за този някой и че той не ще пожелае да иде по-нагоре?

Прародител на заблудата, както и на просло­вутата фраза „отнеха ми го!" е нашият най-стар приятел — егоизмът, който не мисли за чуждото, а само за нашето лично добруване.

Ако си цигулар и със своята цигулка си успял да зарадваш нечие сърце, не очаквай същото, ако след тебе е свирил друг цигулар с майсторството и, сръчността на Паганини. Ти си престанал да бъдеш за него виртуозният идеал. Не ти остава нищо друго, освен да заработиш усилено върху себе си и да на­стигнеш другия. Остави веднага хленченето, че са ти отнели поклонника. Ти нямаш право да върнеш вкуса и изискванията на твоите приятели, до оскъдното ниво на твоята свирня.

Не позволявай на твоя егоизъм к завист да те задушат в своята отровна атмосфера. Ако си разумен и чист човек, ти ще дадеш право на всекиго да ди­ри най-високите к най-примамливите върхове на духа..

Кой бяга от доброто? Някой хленчи и нарежда „Всичко имаше при мене, но пак ме остави!" -Тук е възможен само един отговор: Ако при тебе е имало всичко, нямаше да те оставят. Сигурно нещо е липсвало Потърси го, ако го намериш, и го осъществиш в себе си, оня, който те изоставил, пак ще те намери.

Има една истина — проста, но велика в своята простота, която, все пак, трудно си пробива път. Това е истината, че ничие сърце, на никое същество и на никой меридиан на земята не може да се „за­стави", да се насили и да се „завладее". Човешкото сърце единствено може да се спечели. Какво е това, да спечелиш едно сърце? То значи да го опознаеш, да го обикнеш и да му дадеш пълна свобода. Ко­гато се приближаваш към него, шепите ти трябва да бъдат пълни с живителните струи, които биха утолили неговата жажда. Да спечелиш едно сърце можеш само тогава, когато ти му поднасяш златните зърна от жътвата на твоята обич, а не тъмната си воля да го сложиш в кафез.

Има една тайна в сближаването и във взаим­ната обич. Тайна е, но зад нея стои нещо твърде понятно и естествено. Както във всяко нещо в жи­вота и в природата, така и във взаимната близост е в сила законът за духовната обмяна. Никой не може да обича някого без вътрешна причина. Ние можем да не съзнаваме това, но лицето, което ни е напра­вило неотразимо впечатление, в същност, ни дава нещо, което другите не могат да ни дадат. Нашата душа получава като храна животворното облъхване, дошло от топлика на тоя друг живот. Може да има­ме стотици приятели и близки, но все пак, чувству­ваме духовния глад и незадоволеността, когато сме далеко от сродния човек, когото сме нарекли прия­тел на душата. Ние се забавляваме с някого, самоизлъгваме се, че сме намерили смисъл в живота, но в вас мълчаливо се простира трагизмът на пустинята, като че потъваме в някакво безсмислено и празно пространство. Отведнъж, обаче, ние срещаме другия, който ни привлича със своя живот. Друж­бата между него и нас може да израства бавно, но ние сме уверени, че тоя човек ни носи най-големия дар в живота, че той ще ни покаже най-възвише­ните страдания и най-блестящата радост. Някаква увереност, че той е част от нашия собствен живот, ни кара да го търсим и дори да го боготворим. За околните той може да няма тая цена, но нещо в нас го познава по-добре от всички други. Една вътреш­на увереност ни показва, че той е една чудесна гра­дина, в която ще цъфнат най-прекрасните цветя, че е един пълноводен извор, който чака да проправим задръстения му път.

„Защо ми отнеха щастието ?" — питат тре­вожно наоколо.

Кой може да ти отнеме щастието, ако притега­телните сили на твоя дух го държат властно до себе си? Никой и никаква сила от сътворението на света до днес, не е могла да раздели две любещи се същества. Случи ли се такова нещо, тогава любовта е отсъствала, връзките са били прекъснати и дружбата е била само едно механично съществува­ние, подържано от страх, от скука или от навик.

Не може да се разлъчат две същества, ако се обичат. Човекът, който ме изоставя, не ме обича. Да искам да го задържа насила, ще рече да му покажа своето безсилие. Остави ли ме някой, трябва да ми бъде ясно, че моята задача е свършена и че е време да насоча кормилото на живота си в други пътища,,

Може ли някой да отнеме земята от царстве­ните и властни обятия на слънцето? Как може да стане това, когато тази земя и всички твари по нея съществуват и се хранят с любовта на това слънце? Само когато това слънце угасне и едно по-голямо от него я приеме в могъщата си и даряваща любов, чак тогава тя ще го напусне. Но тъй като това ни­кога няма да стане, земята никога не ще напусне своя любим и лъчезарен извор.

Не хленчи и не мисли, че ти^-си всичко. Когато някой си отива, вгледай се в себе си. Сигурно нещо липсва там, или оня, който те оставя, е сит вече от това, което ти единствено му даваш. Помисли, дали си една голяма пълноводна река, която носи обилни, дарове, или си обикновена вадичка, провлечена ле­ниво през лъките на живота. Може водите ти да са наситили малката жажда на нечия уста, но да не са достатъчни да наситят една голяма жажда, пламнала в душата му.

Не казвай, че са ти отнели любовта. Това, което са ти отнели, не е било твоята любов. Тоя, който си е отишъл от теб, е един пътник, който се е спрял наблизо, починал си е и пак е продължил своя път. Всички човеци са пътници. Дълъг път ги чака. Не искай да ги задържиш при себе си за вечни времена, защото ти не си последният пристан на ничий жи­вот. Всеки ден трябва да се готвим за голямата са­мота, когато ще се почувствуваме отчуждени от близ­ките, за да познаем най-голямата си близост — тая с любовта на Всемира. Тази любов, която се струи от студения и безстрастен трепет на звездите, е би­ла, в същност, нашата първа любов. Ние се отдале­чихме някога от нея, душата ни тогава горко въз-рида, но ние не познахме тоя плач. Спуснати по из­мамния път на миражите, забравихме, колко беше хубаво в кротките и чисти обятия на тая обич!

Не тъгувайте, когато ви оставят. В тоя час ва­шата мисия за другия е свършена. Ако погледнете нагоре, ще видите ослепителния блясък на белия връх, който мълчаливо чака. Там стои безбурна к притихнала любовта, която някога забравихме. В ней­ните обятия е всичкият мир и всичката радост, която не успяхме да намерим в измамния свят на миражите.

Не прогонвай обичта, която цъфнува в сърцето ти и която трябва да подариш на някого. Мо­же би, чрез тая обич той ще познае обичта на света.

Не се мъчи да задържиш насила оня, който си отива. Ти не знаеш, какво е станало у него. Може пътищата ви да се раздвояват тъкмо там, където е най-добре. Може тая раздяла да осмисли онова, което е било най-хубаво в живота ви. Не извършвай наси­лие върху свободния избор на хората. Мислиш ли, че е добре да задържиш при себе си един човек, когато раздялата е станала в един друг, по-реален свят, където първом се осъществява всичко окова, което отпосле се осъществява на земята?

Отиде ли си някой от твоя живот, дошло е неговото време. Дойде ли някой в живота ти, прие­ми го с ведрината на твоя свободен дух, попитай сърцето си и, ако в ударите на това сърце усе­тиш ритъма и обичта на другото сърце, тогава по­вярвай на това сърце, защото ако устата, очите и разумът могат да се излъжат, сърцето ти — никога.

В такъв случай, бъди уверен и в това, че никой не може да ти го отнеме.

Не, никога и никой не е успял да разлъчи тези, между които е имало любов!

Едва ли има друго понятие, в което да се вла­гат толкова разнообразни съдържания, колкото в понятието свобода Колкото човеци, толкова възгледи за свободата. За нея се говори най-много, а тя най-лошо се разбира. Всеки човек и живо същество тър­си свободата, а в света има все още много малко свобода.

Какво е свобода ? Може би някой ще рече, че свободен е оня, който може да прави, каквото си иска. Тъкмо това не е никаква свобода, защото сво­бодата не произтича от своеволието и тя не е ни­кога вън от мъдростта. Няма по-тежка задача за човека от тая, да придобие свобода и да се справя с нея, защото със свободата може да борави такъв, който познава истината, тъй като непосветеният в нея, ще изкове в атмосферата на мнимата свобода най-тежките вериги.

И отделната личност, и множеството живеят и се развиват в един свят, положен на неотменими физични и нравствени закони. Оня, конто познава физичните закони на света, е по-свободен от дивака, който нищо не знае за тях, но същият, ако не познава законите на духа, е по-обвързан дори и от дивака.

Не може да плава човек с плавателни съдове по водата, ако не спази законите на плаването. Сво­бодата да плаваш, следователно, се състои предимно в спазването на тия закони. Тоя, който плава, не може да каже: „Аз ще правя, каквото си искам".

На плоскостта на океанската шир, той ще прави само това, което позволяват законите на водата и земната притегателна сила. Не ги ли спазва, той ще потъне.

Така е и с законите на духа. В длъбините на живота лежат вечни неотменими закони. Те са кате­горични и непроменливи както физическите закони. Никой не може да ги наруши безнаказано. В ду­ховния свят, гдето ние живеем често несъзнателно, човек може да бъде свободен само като спазва не­говите закони. Тяхното неспазване донася ред не­приятни, дори катастрофални последици, произходът на които за едно голямо множество човеци е неясен. И тука човек не може да рече: „Ще правя, каквото си искам".

В такъв случай има ли, изобщо, свобода?

Свободата съществува само в изпълнение во­лята на Твореца. Вън от тая воля, няма свобода, а знаещите казват, че никой от тия, които имат зря­щи очи, не търси по-добро от тая творческа воля на Великия Промислител.

„Познайте истината и истината ще ви направи свободни". В това изречение на Словото се крие цялата разгадка на свободата.

Животът е огромен космичен процес, насочен към осъществяването на божествения план. Ние, от­делните люде и целите народи по лицето на земята, сме в тоя процес и тоя план. Какво можем да на­правим вън от неговото изпълнение? Кое противо­действие и кое нарушение на великата промисъл не ще ни помете ?

'. Свободата на индивида, свободата на народите, следователно, ще се търси и ще се намери чрез 'опознаване целта на Всемирния Творчески Дух и изпълнение Неговата воля. Друга свобода освен тая не съществува. Но, планът на космичната воля е огромен, необхватен за малкия кръгозор на една чо­вешка личност. Затова на човека е дадена друга пътека, посочен му е друг способ — непосредственото проумяване, което идва до нас по пътя на пробуде­ното сърце.

Следователно, чрез обич към човека се познава истината, а чрез обич към истината се проумява и придобива свободата.

Един съществен белег за това, че човек е на­лучкал пътя на истинската свобода е, че той прави всичко без принуда и с една вътрешна радост. Най-големият подвиг, извършен заради някаква необхо­димост, идваща отвън — от света на условностите, няма никаква цена пред мъничкото дело, извършено под знака на свободата. Ако хората не си причиня­ват зло поради страх от закона, тогава те са на много нисък уровен и много далече от свободата. Ако не се крадат поради страха от пазача, тогава те са много далече от образа на свободния човек, а свободен е оня, който е добродетелен по свой вътре­шен подтик. Свободни ли сме ние, като сме издиг­нали стени и прегради, за да се пазим един от друг? Безкористен ли е оня човек, който не е направил нито една злоупотреба, защото се бои от затвора? Да няма за него никаква опасност и да е безкори­стен, това е признак за свобода на духа и личен негов подвиг.

Трябва да се разбере, че свободата е качество на възвишения човек. Тя се придобива първом вътре в себе си, а после се дири отвън. Вътрешно поро­беният, никога не може да се нарече свободен. Има други, които не вършат зло, защото се боят от грях. Това е добро, защото е казано някъде, че страхът Божи е свещен, но това не е още постижение на вътрешна духовна свобода. Духовно свободният чо­век е добродетелен не от страх, а от любов към правдата. Страхът е понякога полезен регулатор в живота на личността и обществото, но той не ни освобождава. Освобождението на човешката душа идва по пътя на любовта и жертвата.

Има моралисти, в живота на които никога не е вървяло. Те са най-строгите критици на морала. Ста­рите и грозни жени са най-безпощадни в осъжданията; много въздържатели имат язва в стомаха и много от миролюбивите са слаби хора. Те всички не са свободни човеци.

Свободен наричаме оня морален човек, който има всички възможности да бъде обичан. Ценно е да видиш най-привлекателната мома със строг нрав и най-здравия човек въздържател. Ценен миролюбец и миротворец може да бъде само най-силният човек, който може да се бори с всички препятствия и да се бие с петима. Това е истината относно свободата,

Странно е обстоятелството, че хора, които инък притежават голяма начетеност и дори значителна духовна култура, мислители, които не са лишени от способността да проникват в не малко проблеми на живота, имат странни схващания за свободата, на­миращи се в основно противоречие със световния порядък и с мъдростта, която ясно и категорично ни учи, че основен закон във вселената е законът за еволюцията. Стане ли въпрос за свобода, те мислят, че за получаването й трябва да се воюва, при това, с природата. На природата те не гледат като на творение, целесъобразните и мъдри закони на която трябва да бъдат изучени и внимателно използувани за подобрение на нашия живот, а като на враг, който ни задушава със своята импозантност, многообразие и богатство. Ако направим един критичен анализ на съжденията на някои от тия мислители, които счи­тат своето „аз" отделно от „аза" на общото и които, при това, се считат потиснати от по-голямата сила на мировия живот, ще се натъкнем на едно непре­къснато воюване на частицата срещу цялото, от което тя е произлязла. Привеждам като пример мисли от автор. Името му не споменавам, тъй като като него мислят и други. Засегнал нещо от въпросите за свободата и дошъл до изводи, напълно противоречиви на горното определение, той пише:

„Най-острото от всички мои преживявания може да бъде изразено с думите: „аз съм в зависимост, а най-силното от положителните се приближава до формулата: „аз съм свободен".

Така изказана формулата за честото състояние на човешката личност е приемлива, стига съдържа­нието на понятието свобода да бъде изяснено. Но нека видим, как авторът го изяснява.

„Принудителността на всяка сила по отношение на мене се явява във вид на норма. Всяка норма, взета в широк смисъл, предполага, преди всичко, за­дължение и обязаност да се подчиним на нейните заповеди. Затова моето отношение към външния мир най-добре може да се охарактеризира като иннормизъм".

Такъв иннормизъм, за който говорят тези ав­тори, не е нито скептицизъм, нито адогматизъм. Те казват, че иннормизмът възтавал не против догмата, а против нейната задължителност. Така приет, той е чисто и просто протест срещу посегателството на свободата.

И до тук пак изводите са приемливи и тър­пими. Но по-нататък, вървейки по тоя своеобразен индивидуален път на търсене свободата, мислителите влизат в области, които грубо противоречат с ос­новни истини, признати във всички времена като мъдрост на живота. В увлеченията си те посягат и на любовта — свещената основа на всеки морал„ Такова посягане е своеобразно нитчеанство и кривогледство, което е повече смешно в своето изстъпле­ние, отколкото сериозно и разумно. Ето какви думи е изказал един от тия търсачи на свободата:

„Аз не приемам любовта като принцип, преди всичко, по причина на това, че тя посяга на моята свобода несъмнено в много по-силна степен, откол­кото гордостта. Основавайки своите постъпки към съседния индивид на гордостта, аз също тъй съм свободен да му причиня добро, както и зло — ако поискам. Ръководейки се от гордостта, аз също тъй свободно мога да дигна своя нож срещу врага, както и да подложа доброволно гърдите си под неговия нож. Нито в тоя, нито в другия случай, свободата на моите действия не ще бъде нарушена. Основа­вайки постъпките си на принципа на любовта, аз често, без да гледам на всичкото си желание, вече нямам право да извърша зло".

Съдържанието на горния цитат може да се на­рече направо духовно невежество, примесено с ня­каква детинщина, без тя да има чистотата на дет­ското. Тая мисъл има чисто и просто нитчеански стил и вкус и както всяка друга нитчевска изми­слица, представя излъчване на твърдоглаво дете пред спокойната мъдрост на неговите родители. И също като немският мислител, който се изпъчи пред слънцето и му каза знаменитата безсмислица: „Какво би било ти, о светило, ако нямаше мен, на когото светиш?". Така и тоя мислител се излъчва и казва,, че любовта му била пречила да бъде той свободен. И като сила, противозначна на любовта, той е из­мислил някаква своеобразна и неразбираема гордост.

Ето една чудесна илюстрация на казаните в първата част на настоящето есе думи, че има някои, които казват, аз мога да правя всичко, каквото си искам, като смятат това за свобода. Естествено е,, че като се върви по тоя своеобразен път, ще се стигне до неминуемите абсурди, че и Бог ни пречи да бъдем „свободни", че и законите на живота ще ни пречат на тая свобода и че и природата е наш враг, от който трябва да се освободим. Ето как по­нятието свобода се обвива във все по-неразбираема небулоза от безсмислици.

Отбягвам, като съвършено ненужно губене на време, да привеждам множеството примери за изво­ди, до които се стига неминуемо, като се върви по този път. В борбата на „гордостта" с всичко оста­нало, дори и с Бога, се идва до абсурди, които не заслужават никакво внимание. Ако на други места в своите възгледи за творчеството тия индивидуали­сти мислители имат оригинални хрумвания, по въ­проса за свободата те са под всяка критика.

Странно и необяснимо е, когато търсачите на свободата възстават срещу природата. Те считат природата и нейните закони, както и ритмичния й вървеж, за нещо тиранично. Те я виждат като властница, която е заробила целия живот и го дър­жи в своята власт. Има и такива, които ненавиждат природата заради нейното могъщество, незнаейки, че ТЯ—природата—е материализираната творческа воля на Създателя. Те отиват дотам, че отделят човека и творците от живота и от природата и казват:

„Произведенията на творческия човешки дух са бунтовни речи, отправени срещу игото на природата, подканяйки да се свали нейната тирания и да се унищожи робството — речи, рисуващи широки хо­ризонти за световни преживявания. Произведенията на човешкия дух са гранати, които правят отвори в стените на природата и разрушават нейните основи. Великите трагедии на Есхила, античните колонади, мрачната скулптура на Буонароти и извисените го­тически събори, мощната живопис на Рембранда и стихийната музика на Вагнера, стройната космична концепция на Нютона и победоносните открития на Роберт Майера, гордите мечти на Нитче (!), екста­тичните видения на Врубеля и вълнуващите творе­ния на Ибсена — всичко това са взривове на мо­гъщи протести срещу неизменната власт на приро­дата." А на друго място е казано следното:

„Тъпата и неизменна природа създава само „здравото", само това, което е съвместимо с нейните закони за необходимостта. „Свободното" изхожда само о,т творческия човешки дух. Свободното е не­съвместимо с природата. Истински свободното в природата е неестествено. Само неестественото, неприродното в природата е свободно."

Горните цитати говорят много красноречиво за чудовищно погрешното отношение към природата и смътното понятие, което се влага в понятието свобода. Като привеждат великите творби и великите творци в развоя на човечеството като враждебни на приро­дата и нейните закони, такива мислители изказват едно своенравие, тъй като никой от тях не е в състо­яние да изясни откъде, ако не от природата и ней­ните вечни закони на хармония и величав ритъм, са черпили своята мъдрост и своето вдъхновение тия творци. Каква хармония откри Нютон, освен хармонията на природата ? Какво направи Роберт Майер, освен да повдигне булото на природата и да зърне там една съществуваща, но непозната до то­гава закономерност? Коя природа трябва да се по­беждава ? Наистина, има нещо, което трябва да надмогва творческият дух, но дотолкова това е борба с природата, доколкото е необходимост за регули­ране творческите сили към изпълнение на някои по-висши обязаности за сметка на грубите желания и страсти. Природата е разумна и тя не трябва да бъде побеждавана, а изучавана. Само в тоя смисъл, използувайки нейните закони и вечни сили, посвете­ните могат да кажат, че тя им се „подчинява."

Само в атмосферата на едно погрешно разби­ране основните закони на живота, при липсата на светлина относно мястото на човека сред общото мироздание, при едно допускане, че той е на върха на йерархията на съществата й че няма над него никаква друга сила и могъщество, могат да се ка­жат следните думи:

Човекът-творец, човекът - гений подрива многогодишните основи на природата. Тя се клати готова да падне. Стоманените мускули на природата отслабват, природата се обезсилва, природата е в аго­ния, природата е издъхнала."

И още други неща са казани тук-таме в тоя, дух, но нека спрем до тук.

Срещу какво протестират мислителите, които застават зад чудовищната „мъдрост", затворена в горния цитат? Кое иго искат да премахнат те в своите пориви към свободата? Очевидно игото на природата, но на авторите на подобни идеи не е известно нищо около същността на тая природа и предназначението й за еволюцията на съзнанието. Но какво би станало с нашите философи, ако мо­жеха да зърнат, че природата е материализувана, формена действителност на идеи на живота, които идеи винаги търсят израз в формения триизмерен свят? Всяка творческа идея би останала съвършено непозната и безполезна за никого, ако тя не се въплъти в форма. Какво биха представяли и какво биха ползували идеите и творческите мигове на Бетховена, ако те не бяха въплътени в музикални форми, които намират своята материализация в музи­калните инструменти, в трептенията на струните, на мембраните и на въздушните маси, в това физично чудо на осъществяването, което отпосле се превръща в психичен феномен? Тия своеобразни индивидуа­листи се възхищават от безсмъртното торсо на Ве­нера от Милос, от Тициановите картини, но, за да станат творческите хрумвания на безсмъртните им създатели достояние на всички нас, трябваше да се въплътят — едни в пространствени форми, други в багри к хармония на линии по законите на перспек­тивата и живописта. Самото това въплъщение е „иго" за идеите, но то е необходимо, тъй като ние живеем в триизмерния пространствен свят, където единствено изкуството на словото, багрите, формите, тоновете и движенията може да ни уведе в света на - тия идеи. Така е и с природата. Тя е въплъщение на идеи и ние трябва да я разучаваме и разчитаме като едно велико дело на невидимия Творец. Ние не можем да я победим, освен като я изучим, като я приемем безусловно и като вникнем дълбоко в ней­ната вечна хармония и ритъм. Ние чувствуваме при­родата като иго и имаме враждебно отношение към нея само тогава, когато сме нарушили нещо от ней­ните изисквания, което нарушение внася дисхармония в живота ни. Тогава вместо фантастичните хрумвания да поведем борба с нея, трябва да настроим своята цигулка с нейната непрекъсваща симфония, за да по­чувствуваме радостта й като приток в нашата душа,

И тъй, свободата, която търсим, няма да дойде чрез война с природата, а в съгласуването с нея, тъй като тя е неизменна и безпогрешна. А тоя, който не желае да се съгласува с божественото, измисля някаква си гордост, с други думи, някаква нова воля, вън от волята на Твореца. Тая нова воля се нарича демонична. Исус казва: „Аз дойдох да изпълня не своята воля, а волята на Отца си. който ме е про­водил."

Насилие ли е божествената воля над нас? Който я чувствува като насилие, трябва да знае, че е вън от Божието присъствие. Той се пъчи като нитчевия герой и изгаря в собствената си суета, която по­грешно е наречена гордост.

И все пак, всичко това в името на свободата. Все в името на тая свобода, ние понякога избягваме своите обязаности. В името на свободата вършим жестокости, насилия и безумия. В името на свобо­дата народите се заробват политично, икономически духовно. Всеки идва с лозунги за свободата и я търси навън, без да я е осъществил з себе си.

И светът живее в копнеж по свободата, а сво­бода има най-малко. Тя все ще липсва на света, на народите, на обществата, в семействата и на отдел­ния човек, докато се търси само отвън, докато се мисли, че свободата е нещо друго от божествения порядък, който съществува от преди всички векове в целия миров живот.