ПЛОДОВЕТЕ НА ЕКЗАЛТАЦИЯТА

От всичко онова, което се вършеше в Герма­ния от 1933 до 1944 година, ставаше явно, как во­дачите на третия Райх се очертават като политиче­ски фантасти, опасно екзалтирани, които в самоза­бравата си заобикалят и пренебрегват най-основните изисквания на човечността и международния морал, доколкото го има още в света. Безсъмнено е, че в дъното на цялата тая история, освен типичния на­ционален немски егоизъм, има и много суета. Който слушал внимателно речите на фюрера и е имал проникновението да познава човека, ще е доловил в тоя глас, тембър, фраза и вариации, субект, който непрекъснато се автосугжестира. В речите си, той изпада в френитически монолози, където са отреагирани по един несъмнен начин всички легнали на дъ­ното на една чудовищна грандомания комплекси. Там изобилствуват оптични измами, през които той вижда и проектира света и бъдещето му устройство. Тая фатална организация на измамите попречи на фюрера да разтвори географската карта и да види, колко квадратни километра има руската земя н да направи изчисления, каквито направи единственият му умен генерал, за да види, че немската бойна машина ще се разреди там като бучка захар в една бъчва с вода. Речите и снимките — тия две фатални и дя­волски неща — са, които изиграха както за него, така и за приятеля му Бенито Мусолини, съдбоносна ро­ля. Във възбудените крясъци фюрерът унищожа­ваше империи, сринваше икономически системи, пре­образяваше световете и. може би, скоро щеше да се обяви за божество. И вместо да изпише вежди, из­вади очи. Ако той беше останал верен на по-скромната и по-приемлива формула „Повече място за при­теснения германски народ", тогава щеше да има симпатиите на по-голяма част от световното работничество, което беше започнало да става много чув­ствително към извършените неправди след войната. Но, както всяко увлечение, така и тук, мярката бе­ше загубена. Претенциите му растяха непрестанно, а свърхболезнената амбиция стигаше до чудовищни форми. Тая амбиция той постави над живота на 300,000 войници при Сталинград, които трябваше да умрат, без да видят своите майки и деца, за да мо­же в някоя проектирана реч, той да изкрещи, че войниците му са презрели пленничеството и пред­почели смъртта, само да изпълнят неговата заповед.

Но какво би представлявал тоя субект без 75 - те милиона, които го акламираха ? Можеше ли да не се случи тая беда на германците, щом като те вложиха само в едни човешки ръце толкова пълномощия и толкова неограничена власт?

Националсоциализъмът извади на повърхността на живота едни необикновени и чудовищни неща, конто пожела да обяви като мъдрост на „новия ред". Тия сентенции на хитлеристкото мислене са в най-голямо противоречие с основния закон на жи­вота — еволюцията. Докато основното еволютивно схващане за живота показва колектива като условие за развитието на личността, (тъй като според всеки морал, най-великото постижение в живота е създа­ване на съвършена личност), националсодиализъмът в лицето на своя апологет Ото Дитрих казва, че не съществува индивидуална свобода и, следователно, няма отделна личност. Има само нация — едно не­изяснено за самите водачи понятие — нещо безлично, сборно, безправно цяло, на върха на което, по ня­какъв чудотворен начин, седи като самодържец пак една. личност — фюрерът. Някаква смешна модерна митология, от която е отнет Зевс и е възглавен един фюрер.

Немската младеж не можеше да провиди това, защото отваряне на очите има само в обстановка, наситена със светлина. На немските юноши и мла­дежи в продължение на едно десетилетие бе давана само подправена храна, или по-право отрова, която притъпяваше всякакъв вкус към културата и свобо­дата. Тая младеж нямаше никакъв собствен почин да търси път за своето развитие. Възпитавани в стадионите от полицаи, младите не знаеха нищо за варварството на войната. Никой от тия младежи, които после сложиха кости по руската степ, в Нор­вегия или Африка, не познаваха свещената тревога да търсят пътека за осъществяване на своите коп­нежи, тъй като копнежите бяха убивани още в техния зародиш. Книгите, които четяха, бяха пропагандни брошури, лишени от ценностите на световните гении, а свободното време бе заангажирано в спорт и пра­вене миниатюрни самолети, които момчетата пускаха във въздуха с зяпнали уста. Цялата образователна и възпитателна система в Германия бе нагласена така, че да дава само едни резултати: фанатизъм и го­товност да се служи на фюрера. Германските мла­дежи не познаваха чара на хуманизма, до тях не стигаше трепетът на онова, което великите люде оста­виха в наследство на идещите поколения. Те не само, че не познаваха Пушкина, Толстоя и Гоголя, но и своите собствени ценности гледаха през очи­лата на хитлеризма. Гълтайки своята шумка, зали­вана с обилно количество бира, тия момчета и мо­мичета, с късите гащички, мислеха, че са в легионите на най-великия народ, който се е родил с правото да тъпче останалите народи и да нарича тор ония нации, в очите на които блестяха светлини от идва­щия ден. Само сред такава младеж можеше да се прокара безнаказано и безкритично следната зооло­гическа формула за свободата: „Свобода, това е и привързаност към кръвта — вик на кръвта". Ясно е, следователно, какво може да се очаква от едно уче­ние и една обществена организация, която поставя биологията над духа, желязото над разума и омразата над любовта!

Хитлер се яви в следвоенна Европа като едно явление, което имаше значение на реактив. Падна една гъста капка отрова в европейската смес и тя йонизира хората, раздели ги на два лагера и отдели грандоманията и суетата от здравото. Всеки тръгна спроти вродените влечения в себе си, за да се съз­даде тоя огромен двубой, за да се изпълни предопре­делението на европейската Фаустовска, Леонардовска, Достоевска и Толстоевска душа.

В Германия имаше и има много умни хора, но те мълчаха, защото потокът на екзалтацията щеше да ги отнесе. Не можеше да се допусне, че един Макс Планк ще стане хитлерист, защото е много голям човек; не можеше да се очаква, че покойният Оствалд Шпенглер ще се съгласи с смешния хитлеровски расизъм, а такива примери има премного.

Националната екзалтация, както всяка друга екзалтация, е фатална. Тя стана причина за тая кър­вава баня в Европа. Тя — екзалтацията—не приема нищо друго, освен това, да се самоосъществи, макар и с цената на всички жертви.

Европа дълго време се намираше под знака на три фатални същности: грандоманията, за която го­ворихме досега и други две: подражанието и же­стокостта.

Подражанието е характерно за малките, бедните и робски човешки същества. Творческият дух е само­стоен и активен. Надарен с свой самостоен; живот, той няма нужда да подражава сляпо к фанатично. Под знака на подражанието паднаха тия, които по­ради малкия си духовен ръст, трябваше да потърсят фрапиращи външни форми. За тях не беше доста­тъчна съществуващата собствена ценност. Нас ня­маше кой да ни обвини в подражание, ако начело на така наречената общественост през тия години, ко­гато бяхме под германците, не бяха кацнали начело едни полуинтелигентни младежи, които в немския националсоциализъм и в италианския фашизъм, на­мериха най-пригодната форма за „европеизиране” на нашия живот. Доста набързо, карнавално, те видо­измениха прекрасното стилово единство на народа и почнаха да подражават. Вместо да вземат от герман­ците някои положителни черти и да организират в дадени възможни граници нашия стопански живот,, вместо да се поучат от немското трудолюбие, ред и експедитивност, те приеха безрезервно идеята за во­дачеството, като някои от тях се възглавиха за во­дачи. Едни размахваха бастуни по улиците, събираха последователи, драскаха фасадите на къщите, пишеха лозунги и знаци и, когато според нуждата на „вър­ховните моменти" станеше необходимо, те трошеха витрините на еврейските магазини.

Подражанието и сервилността, така характерни за робската психика, нахълтаха и в психологията на много безхарактерни интелигенти. Започна да се погерманчва словото, мисълта, съдържанието на съзнанието. Като слушаха бомбастичните фрази на нем­ските водачи, и нашите подражатели започнаха да си служат с един максимализъм в фразиологията, като в целия словоред и идеите започна да прозира над­менност. Някои от тия безотговорни младежи, дори подканяха английските въздушни сили да заповядат, за да видят, как ние ще ги посрещнем. Но когато, наистина, американците и англичаните започнаха да бомбардират София, те — тия агитатори—не се мяр­наха и не поместиха нито една тухла, не подкре­пиха нито един ранен, не дадоха нито една чаша вода на невинните, .които плащаха за тяхната глупост.

Една особеност на това време беше непрестан­ното банализуване на понятието „ново". Например, „Нова Германия", „Нова Унгария", „Нова Европа" и всичко ново, многообещаващо, рекламно дръзко. Ця­лата пропаганда на това време ми се струваше като опаковка на кутия с грандиозни етикети, но с ба­нално, скучно съдържание. Целият национасоциализъм беше един амбалаж, в който бяха затворени ерзаци. Като почнете от многословните речи на фюрера, Гьобелса и другите лайтери, гаулайтери, по-големи и по-малки фюрери, обергрупенфюрери, пфимфета и разни други нескончаеми степени з хитлеристката йерархия, преминете през вестниците им, списанията им, сбирките, конгресите, дневните и нощни манифе­стации, факелни шествия, френезни под балкони, не­истови изстъпления, вие ще видите най-тържествения марш на европейския упадък.

Отвориш някое „ново списание" с тройки за­главни и ще видиш върху фона на хубавото старо време, когато Европа беше страна на културата, върху сградите, строени от старите майстори, да се развяват нахално знамената на партията. Новото се настаняваше с своите груби ботуши върху изящ­ността на истинската култура като някой простак, който влиза в неподходящо фина за него среда и се чуди откъде да започне. Вгледайте се в фотографиите ни Хитлера. Колко му прилича, когато се из­прави на някой спортен стадион, при пфимфетата или при гаулайтерите, или пък между грубите фи­зиономии на своите съмишленици на улицата, но колко е смешен, неподходящ, комично неудачен, да го видите в някоя художествена изложба, в библио­теките, или в операта.

Грандоманство и поза. Това бяха елементите, които превърнаха Европа от градина на културата, в школа за посредственост. Комично натрапване, кражба на ценности и кощунство. Работи някой учен в лабораторията си, изнамери нещо, а простащината го заграби и го обявява за дело на „Нова Германия". В списанията, сред баналностите на хит­леристката пропаганда, ще срещнете и Гьоте, Шилер, Кох, Макс Планк и други светила на науката и из­куствата. Те са поставени там, за да прикрият ба­налността, за да подправят безвкусието.

Хитлер откриваше изложби, даваше тон на кул­турата, основаваше заводи, даваше насоки на про­изводството и най-после грандоманството го изтъкна за главнокомандуващ на цялата германска армия, за да си строши главата на Волга и Дон. След всеки успех при настъплението, спечелен от войниците, които вярваха в неговите думи, той държеше речи, пълни с безсолни подигравки по адрес на враговете си, а когато търпеше катастрофи, позираше като страшно загрижен в неизвестната на никого главна квартира и произвеждаше генералите в фелдмаршали.

Най-после да се спрем и на третата особеност на прехваленото ново време — жестокостта. Европа отново се усея с гробове и кости. Долините на тоя хубав материк станаха кланици на млади, неживели още хора, не разбрали още нищо от смисъла и за­дачите на човешкото съществувание. Невинни жени и деца, немощни стари хора загиваха под ударите на фанатизирани тълпи. Маса поляци, чехи, руснаци, евреи, загинаха под картечния огън. Едните започнаха с Варшава, Белград, Лондон, Ковънтри, за да предизвикат другите, които се проявиха над Берлин, Мюнхен, Хамбург и София. В Хърватско устатите, вдъхновени от немските методи, изклаха над един милион православни, като с това смятаха, че унищо­жават своите врагове сънародници. Немските войници в Русия изгаряха цели села, избиваха жителите им, обезчестяваха жените.

„Ние не ще позволим на световното еврейство да преживее радостта от една победа на нашите врагове. Няколко часа преди да настъпи тая радост, ние ще ги унищожим". Така говореха апологетите на Нова Европа, когато работите на Германия тръг­наха зле. Вгледайте се в тия думи, в тая сгъстена злоба, в това незапомнено злорадство и ще се уве­рите, до колко тия хора са годни да станат знаме и водачи на един „нов ред".

Абсурд! Никога светът, който се дирижира от разумна воля, не ще бъде оставен в ръцете на таки­ва озверени хора, освен временно, за назидание и за изкупление. Бъдещите дни принадлежат на тия, които носят любов към човека като същност в свое­то съзнание и които ще осъществят обещаното царство Божие на земята.
ДРУГИЯТ ВОДАЧ

И за тогавашна Италия могат да се кажат ин­тересни неща, тъй като италианците също направиха всичко, за да привлекат върху себе си вниманието на света. Тая заслуга се пада предимно на дучето — Бенито Мусолини, който, макар и парадоксално да звучи това, няма нищо общо с италианците. Той приказва сякаш за един съвсем друг, а не за позна­тия на всички италиански народ, защото го пред­стави като съставен от гладиатори, родени да по­беждават и да печелят потоци лаврови венци.

Мусолини бе един забележителен позьор в историята, главното оръжие на когото бе фотографическият апарат. Италианският фашизъм, едно локално явление, не изигра никаква роля и не представля­ваше никаква компонента за европейската съдба. Италианските събития са били винаги така локални, без въздействие върху народите. Италианската во­енна мощ, походите към Рим, украсите, речите, чер­ните ризи, всичко това беше един спектакъл, от впе­чатлението на който човек се освобождава тутакси след напущането на театралната зала. Тия неща чо­вечеството скоро ще прости' и забрави, защото ще се помъчи да заличи из своето съзнание оная Ита­лия на Мусолини, за да възкреси Италия на Данте, на Микеланджело и Леонардо.

Мусолини бе един политически мъж, който бе преминал доста солидна школа като социалист. На времето около него се групира раздразнението, бунтът и лесно възпламеняващият се възторг на италианския народ. За този, иначе добър, музикален и чувствен народ, прокламациите, позите и френезите, са най-щателната храна, макар че дучето го представи на света като стихия, която „ще унищожи врага, в която точка на земното кълбо и да се появи той", (думи на Мусолини). И той получи преизобилно тая храна,, защото и най-гениалният световен режисьор, не би бил по-добър от дуче в това отношение. Интересно, след като между германския и италианския народ нямаше нищо общо, германският хитлеризъм и италианският фашизъм си' приличат по много неща. И за италиан­ците уличната демонстрация, балконите, речите, по­зите и фотографията станаха съдба за цел народ. И ако някой се заеме да анализира корените на ита­лианската съдба, непременно ще се натъкне на тая фатална „камера обскура".

Мусолини познаваше своя народ само чрез се­бе си, но и себе си излъга пак чрез своя народ. От успехите, които той постигна над тоя народ, той из­падна в някакъв политически шок, който трая цяло десетилетие. Мусолини устрои световен театър. Една нова политическа „Скала", в която той бе при­мата, а целият народ — галерията. Всичко можеше да се проумее, но светът не разбра, защо беше не­обходимо облеченият в военни дрехи и с вечно наденати ръкавици дуче, цели десет години да стои в тая надута поза, която представяше някакъв момент на вътрешно издуване, сякаш кестен, който пред­стои да се спука. Не само Италия, но и целият свят бе залян със снимки: Мусолини говори, Мусолини по­ставя първия камък на някоя новострояща се сграда, Мусолини при развалините на Колизеума, Мусолини на трибуната, на балкона, на улицата, Мусолини приема делегация в палацо Киджи, Мусолини ад­мирал, при сноповете, при организацията „Леджио-карио", на борда, на яхтата, навсякъде все това фото, фото 1

В кинопрегледите позата му биваше смешна до неудържимост, защото той трагически контрасти­раше с обстановката. Заобиколен с своите мургави медитерански момчета, заети в екстаза на театрална слава, той смешно имитираше цезарите. Забравил същината и възможностите на наличния човешки ма­териал, с който разполагаше, Дучето влизаше чрез въображението си в времето на Римската империя, която той искаше да осъществи отново, без да познава същината на един велик закон в природата и общественото развитие, че хората, с които той искаше да осъществи своята идея, не бяха същите.

Народът, който обича от край време френекиите и серенадите, започна да ги прави масово и на политическа почва. Няколкохилядна тълпа, обхва­ната от упойната на масовата психология, се съби­раше по площадите и с неистови викове настояваше да се яви дучето. При парапета, изработен някога от майсторите на флорентинската школа, заставаше познатата фигура с черните ръкавици, вирнатата глава и стиснатите устни. Самонадеян оратор, той започваше своите речи с изрази, които имаха за цел да омайват и озадачават. В такива моменти, върху горещата лава на опиянението и най-фантастичното можеше да се приеме като чиста монета. Затова не­говата риторика беше богато изпъстрена с невероятни неща. Помислил, че появяването му на балона е за народа дар от небесата, той забравяше, че трябва да спазва една що годе последователност, както в ду­мите, така и в делата. Сам опиянен от парада на своите черноризци, в хашиша на овациите, той каз­ваше, че мирът е утопия, една глупост и че живо­тът, битието е непрекъсната война. Други път, за­белязал, че огънят на войната се приближава около границите на неговото отечество, той ставаше вне­запно апологет на тоя мир и го препоръчваше като единственото условие за развитието.

Дучето си играеше на величие, Той си въобра­зяваше, че победите се печелят също така, както аплодисментите. В една своя реч той изказа цитира­ната по-горе мисъл, че „врагът ще бъде унищожен, на която и точка на земята да се появи."

В стремежа си да възвърне величието на древ­ната Римска империя и да я разпростре до грани­ците на нейния най-голям цъфтеж, той пренебрегна обстоятелството, че някогашният Рим бе съставен ог хора, от които няма нито помен. Колкото е възможно днес да откриете в границите на гръцкото кралство¹ един нов Ахилес, толкова е възможно в тогавашна Италия да намерите хората, които образуваха ня­кога империята на Цезар. Съществуват историческа и духовни цикли, които ръководят развоя на чове­чеството и тия цикли представят закономерни прояви и не допускат произволи в големия план на Прови­дението.

Ние нямаме нищо против личността на Бенито Мусолини. Той не може да не притежава качества. за да събере в едно, тая разнебитена маса, каквато представяше италианският народ в първите следвоенни години. С много неща той е по-горе от сред­ния тип на своя народ, но необузданата грандома­ния, която той пусна на международния пазар, може с право да се счита за европейска напаст. Тя затули лицето на истинската добродетел и превърна много добри човеци в жалки подражатели.

Ако някога Италия беше отечество на живо­писта, скулптурата и ренесанса, в онова време тя стана отечество на грандоманията, която пропълзя върху развалините на древния Рим, декорира се с тях, изправи се до безсмъртните творби на старите майстори, за да се подслони под очарованието, което те излъчваха от себе си.

Този е пътят, по който се вървя, за да се пре­върне една страна с много слънце, с дълбоко синьо не­бе, с любовни песни и с много паметници на една оча­рователна, отминала във вековете култура, в огнище на неочаквана" политическа суета. И тука младежта се понесе по един път, непроправен от нея с благород­ното усилие на търсещата младост, а някак наго­тово, моторизирано, с тласък, даден от повръхностния ентусиазъм на времето.

Ето защо, и получените резултати са такива, каквито единствено можеха да бъдат.
КУЛТУРНА ЛИ Е ЕВРОПА ?

Ето, до къде стигнаха народите, по пътищата на криворазбрания национализъм. Чувството към на­цията във военния период 1939—1945 го д., се превър­на в лошо шовинистично чувство, което погълна скъпи жертви. Злото, което се подготвяше толкова дълго време по стадионите, в училищата и по сборовете, най-после се разрази в буря, която помете най-свид­ните плодове на живота. От Европа останаха само печални развалини и срам. Сред мрака, само тук-таме блещукаха нечии сърца, но какво бяха те сред океана на безлюбието и озлобленнето.

Въздушната война, нападенията над мирни се­лища, нападения върху мирни беззащитни човешки същества, които нямат никаква вина, е варварство, което се появи в века на радиото и въздухоплава­нето, като най-ярко доказателство за деградираното човеколюбив в нашето време.

Нито човекоядците могат да получат толкова страшен упрек, какъвто заслужават нашите цивили­зовани съвременници. В аналите на историята, която толкова почитат сегашните люде, ще има една стра­ница, на която с едри слова ще бъде написано: „След Христа, след културата на Ела да и Рим, след ренесанса и хуманизма, когато човечеството се чув­ствувало гордо, че „завладява природата" — както високомерно обичали да се изразяват самонадеяни хора — хвърчила над градове и села пускали бомби, огън и смърт.

Човечеството е имало доста напреднала техника, но крайно беден морал и човечност. Епохата може да се нарече засрамената цивилизация."

Културна ли е Европа? Ето въпросът, който започнахме да си задаваме в тия безогледно жестоки и безпринципни времена. Ние спорехме в недоумение по него, защото, наистина, Европа, която роди най-голямата култура, показа най-голямо варварство. От­говорът може да бъде само един. Европа е, наи­стина, материкът, в който се роди най-голямата ма­териална и духовна култура, но в тия дни, тя не се проявяваше културно, защото първенюта заграбиха нейния облик, нейното наследство и като варварски. пришълци извършиха върху нея най-голямото ко­щунство. Една шепа амбициозни и неизяснени пред себе си хора, поискаха да се обезсмъртят, като из­ползуваха общата морална и идейна разпуснатост на епохата. Вината е както в тях, така и в хората,, които сляпо тръгнаха по стъпките им. Германската култура, голяма или малка, се подчини на един чо­век, който я тикна в катастрофа. Хитлер получи пълномощието на германския народ и така раздели; на две своята вина. Народ, който се съгласява с жестокостта, подписва пред световната правда една полица, която рано или късно ще требва да плати.. Не могат да останат без значение и без последствие тия площадки манифестации на абсолютно доверие към една воля.. Тия, които ги правят, приемат както облагите, така и бедствията. Не е позволено от веч­ните закони на света, ръцете на една жена-майка,. създадени като инструмент на любовта, ръцете, с които може да се милва една детска главичка и да се избършат сълзите на някой страдалец, да пълнят с взрив аеропланните бомби, щом като тия бомби са предназначени за жилищни квартали, където ужасът на смъртта ще свари беззащитните заспали деца на други майки. Жената е също влязла в престъпле­нието. Жените от всички материци и страни, които раждат човека, трябваше да възстанат като една и да не дават своята подкрепа на това толкова жестоко човекоубийство. Доблестно би било едно порицание на тая унизителна човешка касапница, а не тия лице­мерни, престорени писма, които някои псевдомайки пишеха по вестниците, с които насърчаваха сино­вете си да умират и да убиват.

Колко от народите на културна Европа се за­грижиха за бъдещата съдба на материка ? Защо во­дачите на тия народи не се заеха с образуването на едно европейско семейство, което ще живее в мир и ще даде достойни плодове за общочовешката кул­тура? Защо Германия, която заема централно место-в Европа, не пожела да стане апологет на едно общо­европейско семейство и не послужи като звено за обединението на народите? Германия, в лицето на своя водач, предпочете омразата, разделението и за­владяването на малки народи, за да направи от тях свои колонии, а можеше вместо това, да издигне лозунга за обединението на всички европейски на­ции в едно благоденствуващо семейство. Вместо да премахва различията, тя с своя античовешки и анти-културен расизъм, издигна нови прегради, създаде нови омрази. И докато Германия от страна на омра­зата не се превърне в звено за обединение, дотогава все ще страда и никога не ще се успокои. В идеята за едно побратимяване на народите, Германия ще намери пътя за своето изкупление.

Европа е засрамена и унизена! Светините й са поругани. В една статия италианският вестник „Джорнале д'Италия" се възмущава, как Рим, седалище на главата на християнството и като културен център на западноевропейския свет, може да бъде бомбар­диран от англосаксонците. Да, така е, ние се възму­щаваме от това обстоятелство, че се посяга на Рим. Но задаваме въпроса на същия Рим, как той, като седалище на главата на християнството и център на западноевропейския свят, същият Рим, който тряб­ваше да праща благословение и християнска любов, позволи на бомбардировачите, пратени от Мусолини, да пускат заедно с германските аероплани бомбите си над Лондон? Нали Рим е свещен град? Да не би папата да е смятал, че протестантите, или кои да са други клонове на християнската религия, не за­служават друга участ? Не е ли това нова форма на някогашното суеверие ?

Стига лъжа! Ние сме човеци и трябва да жи­веем съобразно повелята на безсмъртния дух, вло­жен у нас! Време е вече страданията, които изжи­вяваме да пробудят висшия живот. А ние, наистина, бихме могли да бъдем братя. Приближете се към човека с любов и вие ще видите, как от разтопе­ните ледени прегради на сърцето му, ще потекат спасителни сълзи. Позовете душата му и тя ще ви отговори.

Веднъж видях, как падаха парашутисти от един запален бомбардировач. Докато висяха в въз­духа, човечетата ми изглеждаха жалки, дори противни същества, тръгнали да убиват. Но когато летецът стъпи на земята и аз го видех изблизо, в очите му, в няколкото капки кръв по челото, в тоя плах вид и тежкото дишане, аз видях човека. Отведнъж ми стана жално за него, за неговия живот, затова, че дошъл не по своя вина от далечното си отечество. Там го чака майка или другарка, или пък някое малко де­те гледа на масата неговия портрет. Жалко ми стана за това, че този млад човек е направен убиец.

Не, не живеем добре ние хората! — реших а себе си.

Няма никой право да променя божествената: природа в нас, никой няма право да докосва съкро­вищницата на нашия дух. Ние почваме да изпитваме срам от чистите зеници на децата, които ние възпи­тавахме и на които казвахме, че човекът е създаден да люби и да помага на своите ближни. Но какво остана от него сега?

Като отнемете на човека искрицата, която бле­щука в дъното на неговата душа, като му внушите, че той е случайна и сляпа игра на молекули и "атоми, като го убедите, че човек за човека е звяр и, че жи­вотът е суетен и глупав сън, тогава вече можете да очаквате всичко от него. Излишни, лицемерни и ба­нални ще бъдат въпросите, които ще си задавате,. как човек може да направи това и онова, и как е възможно в тая епоха на висока култура, да сме свидетели на такива безчовечия. Някой може да възрази, че между тия, които превръщат живота в жалки развалини, има и вяр­ващи, които четат Писанието. Ето още едно до­казателство за съвременния човек, че това не е до­статъчно. Не спасява човека нито обредът, нито ка­нонът, нито пустословието. Вярата в Бога и в до­брото трябва да се живеят в катадневността, през всеки час, във всякоя минута. Другото е празна работа.

Докогато ние не направим тая вяра в дихание на живота, думите си в дела, а проповедите в неуморна работа за тържеството на всечовечната обич, дотогава ще преливаме от пусто в празно.

Развалините на нашата жестокост ще се поправят един ден. Може би, някои сърца ще намерят .сили да превъзмогнат и горящите рани на своята скръб, но питам се, кой ще ни възвърне куража да гледаме малките деца в очите, да им говорим, че има култура в света?

От всички чувства, които гнетят душата, най-парливо е чувството на срам, което изпитвам, като гледам очите на някое малко дете.

. „Та това ли сте били вие големите?" — искат да ми кажат тия очи. „Нали вие ни разказвахте за небето, за пролетта и за това, че хората били до­бри, Защо сега ни избивате с бомби ? Не сте ли ни лъгали ?"

Убиха вярата на човек към човека, убиха вярата в онова, което културата съгради за толкова векове.

Имаше време, когато ние слушахме с затаен дъх за огромната цивилизация, която човечеството е на­трупало в своята богата съкровищница и ни се стру­ваше, че, сравнени с това лъчезарно богатство, ние сме някакви бедни, нисши човешки същества. Само-чувството ни на хора беше много бедно и принизено до степен, от която ние участвувахме не като равно­правни, но като някакви помощни, второстепенни съ­щества в човешкия род. Всичкото благородство на постъпките, което пълнеше живота наоколо нас, струваше ни се в реда на нещата, и ние си мислехме, че като нямат друго по-ценно и по-блестящо, на нашите смирени хора не остава нищо друго освен да бъдат .добри, честни и великодушни. Едва ли не считахме, че това са неизбежните добродетели на простия живот.

Така беше някога, в нашето смирено юноше­ство, когато с трепетно усърдие възприемахме пло­довете на знанието. Тогава дори и не мислехме, че ще имаме някога куража да се докоснем до евро­пейската култура и цивилизация така непосредствено и просто, защото в нашето съзнание, това което се зовеше Запад, имаше някакъв лъчезарен нимб. Нещо повече, колко пъти ние сме се срамували от калпа­ците и салтамарките на нашите бащи и деди, от за­грубелите им пръсти и дори от техния честен, благ и наивен поглед.

Някога ние бяхме готови да заменим нашата чиста и благословена от Бога вяра, за да я подно­вим с „доктрини", с някакви системи и с измамния блясък на нещо „ново", което ние не можехме да схванем напълно, а още по-малко да го преценим.

Нашите майки ни хранеха с пшенична пита, приспиваха ей на рошавите черги и ни разказваха безкрайно чистите и прости оказания за живота, за старото време, за Исуса с благите очи, пред кроткия образ на Когото те смирено и с безкрайна обич све­ждаха глава. Това беше някога. Дойдоха времена, когато животът ни се потопи в едно модерно вар­варство. Това време, обаче, ни завари с прогледнали очи. Ние познахме живота, познахме Изтока и За­пада, вкусихме от Севера и Юга. Никой вече не може да ни измами с външен блясък на циви­лизацията, защото тя, лишена от добродетелите на нашите смирени и милостиви хора, ни донесе хи­ляди беди и нещастия. Ние вече я отричаме в тоя й вид смело, с ведри очи и с пламнали сърца. Ние казваме, че без любовта на кашите майки и без сми­рението на нашите бащи, тази цивилизация е осъ­дена на загиване. Тя трябва да се върне при нас, за да й се вдъхне дъх от живота, тъй като тя е мъртва, бездушна и жалка, каквато е всяка... машина.

Сега ни идва да извикаме с горест:

Прощавайте, вие наши благородни бащи и майки, че се стеснявахме от вашата скромност. Прости ни ти, народе, от села и паланки, защото някога дръз­вахме да кажем за тебе: „Народът ни е прост и на­божен", без да подозираме, колко е бил той велик и добротворен и колко е още потребно да работим над себе си, за да достигнем сърдечната му чистота. "Тоя народ сега става мълчалив обвинител и пита всички хора, които имат позволение от своята съ­вест да пръскат бомби над градове, под покривите на които спят невинни деца: „Това ли сте били вие?"

И нека да дадем обет да се върнем там, при тия чисти люде, с напуканите пръсти, които наве­ждат глава пред образа на великата обич и да се не срамуваме от тях, но да направим човечните им сърца кумир, защото те бяха най-близо до оная истина, която тепърва ще трябва да изучат гордите, празните люде.

Даровете на живота и днес са при чистите, простите сърца, които още не са загубили вкус към доброто. Без тия дарове, машината на нашата съвременност ще се самоунищожи и ще заскърца зловещо, защото се свършват изворите, пресъхва влагата на живота и Творецът отвръща лице от нея.

Ние сме бедни, смирени народи. Ние познаваме само плодородието на земята, свещения труд по браз­дите и благослова на ведрото открито небе над нас. Не познавахме доскоро света на машината, но и него вече опознахме. Сега, когато душите ни са пре­ситени от него, ние гледаме с тъжна усмивка нашата нявгашна заблуда и сегашното празно изпустяло съ­ществувание.

Никой вече не може да ни измами, когато ще трябва да се отдели зърното от плевеля. Ние сме горди с познанието, което получихме в нашата мъка. Ние имаме все още връзка с живия живот и по на­шите места още има светии и пророчески сънови­дения. . .

Утре ще изгори горивото и вие, гордите хора на машината, ще дойдете при нас да ви възвърнем загубения смисъл, защото без любовта няма живот, без мъдростта няма никаква светлина, без истината няма никаква свобода!