ОБРАЗЪТ НА ВОДАЧИТЕ, НАРОДИТЕ И ВОЙНАТА

За да има такъв егоизъм между хората и от­делните народи, най-голям фактор е грубият мате­риализъм на епохата. Вярно е, че вече се забеляз­ват, и то на много места, наченките на една нова мисъл, но все пак, животът на народите се ръководи от грубия материален егоизъм. Той отрича смисъла на еволюцията, а издига в култ само интереса, сляпата случайност и грубата сила.

Подчертаваме важността на мисълта, че мястото на всеки народ в световната еволюция може да се определи така, както един анатом или физиолог би определил мястото и функциите на всеки един ор­ган. Забравена в своето опиянение и увлечение в мощта на желязото, европейската цивилизация от­давна е изпуснала оная нишка, която свързва чо­века и народите с висшето. Една грамадна част от хората, които населяват териториите от Европей­ския континент, бяха машинизирали своето съзнание за сметка на благородните чувства, които живеят в човешкото сърце, и затова те се отнасяха с спо­койствие и безразличие към страданията на толкова милиони човешки същества. За благосъстоя­нието на едно семейство, трябва отделните съста­вящи го единици, догонвайки своите намерения по различни пътища. да не изпускат из очи, общите интереси на семейството. Ако отделната личност се възпита в тачене и зачитане интересите на своите близки, тогава ще имаме едно възпитано -общество, един издигнат народ, едно благоденствуващо чове­чество. И ако чувството на национализъм не е под­крепено с това висше самосъзнание, то се превръща в една несимпатична страст, безразсъдна, необуздана, която се нарича груб шовинизъм. Ние видяхме в началото, че един човек не е лишен от любов към заобикалящата го действителност, но как това чув­ство на. любов може да се превърне в омраза към другите ? Границите на народите не са стени, които затварят и крият в себе си две отделни омрази, а синури на две лаборатории, в които се изготвят еднакво ценни придобивки за общочовешкото се­мейство. Изводът, следователно, който следва да се направи в първата част на това изложение от дан­ните на науката н социологията, ни показват, че на­цията е една „реална абстракция", толкова необхо­дима, колкото е необходимо тялото на човека, за да може чрез него да се прояви най-великата реал­ност — духът.

Всеки народ носи своите дарове на великия жертвеник, всяка нация, както казват Кант и Фихте, не е мъртъв обект, а субект—носител на своя соб­ствена воля и никой няма право да разпорежда с нея.

Бердяев казва, .че нацията е един мистичен организъм, неопределим рационално, а Франк — че всяко национално битие в своите предели, може да се мисли като едно от многочислените прояви на абсолютното. Разбрана само в тоя широк смисъл на думата, нацията е в състояние да съхрани драго­ценните перли на духа, родени при специални условия,
ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА

Но нека обърнем поглед- и да видим, така ли се разбираше досега нацията и нейната- същност, както се опитахме да я представим от направения досега анализ на нейните определителности, от био­логично расистко, социално битовото и духовно гле­дище ? Послужи ли национализъмът по лицето на зе­мята за развоя и повдигането на човека, което пов­дигане е главната задача на личния и колективен живот? Кои са елементите, които, примесени към национализма, превърнаха човешкия живот в недо­стойна за човешкото призвание гледка, а един циви­лизован континент, в който се роди най-голямата култура, в жалки развалини? Послужи ли нацията, разбрана така грубо и механично, за развоя на чо­века и насочване към лъчезарните висини на него­вата духовна родина, или го превърна в звяр, по-страшен от зверовете по хралупите ?

Трябва още сега да изкажа своето съжаление, че в следващите редове на настоящето, ще съм при­нуден да се спра върху известни отрицателни неща, които произлизат от отклонението, което човечест­вото в последно време направи от посоченото по-горе разбиране на нацията, като член на общочовеш­кото семейство. Тия мисли и констатации са напра­вени по възможност най*обективно и те имат тол­кова повече вид на злепоставяне, колкото народите, за които се говори, са се отклонили от вечните иде­али на човека, през течение на хилядолетията. На места, те носят облика на възмущение, но това въз­мущение принадлежи на милиони човешки същества, понесли ужаса и несгодите на един живот, създаден предимно от тежката и продължителна война, която пламна отново като продължение на първата световна война, през есента на 1939 година.

Не веднъж Европа е изпадала под мрачната сянка на някакво надвиснало върху нея зло. Ней­ните пространни равнини са били кръстосвани от дивите орди на пришълци, планините й са били пре­минаваш от завоеватели. Тропотът от конските ко­пита на пълчища, не веднъж е заплашвал сърцето на нейната цивилизация, но никога, нито в тия страш­ни времена, Европа не е била така засрамена и уни­зена, както през времето, когато бе наречена „Нова Европа." Една лъжа, създадена около това време, едно грандоманство и едно унизително за европей­ския човек подражание, съчетано с най модерната и изтънчена жестокост, съставляват най-големия срам както за Европа, така и за нашето столетие.

Европа приличаше на почтена жена, грабната от хора вулгарни, лишени от чувство на приличие, които, гаврейки се с нея, наричат я цинично своя приятелка, издигайки с -нейния минал авторитет, съ­мнителното си собствено достойнство. Тя прилича на дама, по следите на която се тътри непрестанно един парвеню, който тръби по всички посоки, че тя му е любовница и го е ангажирала да я варди от другите.

Някога, в времето на Атила, Европа е изпит­вала чувството, което изпитва хваната от разбойници робиня, за която се иска откуп. Суровата и първична обстановка наоколо може да извика ужас или уплаха» но никога унижение. През последната война, Европа не бе в плен на горски разбойници, а на самозванци» които непрестанно я караха да се черви. Те се вмък­наха в нейната съдба като Тартюфовци, използувайки стадното чувство на един народ, който се въоръжи до зъби, върши издевателства над други народи и най-после се отправи като пиян да осъществи химе­рата на един екзалтиран господин.

Как се появиха тия злини в материка, където някога цъфна и най-голямата култура ?

След първата световна война (1914—1918 год.), както споменахме и в началото, народите изпаднаха в безпътица и отчаяние. Трябваше да стане някой и да поведе тия мрачни човешки маси, защото омерзението от преминалата война и набраното ожесточение на окървавените хора. би могло да се разрази в само-изяждане. В тия дни, наистина, са потребни спаси­телни лозунги и нечия воля, която да събере разпи­лените сили и да ги насочи към определена цел. Тия явления най-осезателно се проявиха в Италия и Гер­мания, които бяха най-бедни, най-изтощени и където на народите не бе възможно да се поднесе упоител­ния хашиш на някаква победа. Там, в тия страни, се зароди най-напред волята за водачество, защото безотговорността бе почнала да взема широки и опасни размери.

Няма съмнение, че в световния конфликт, който в най-последно време разтърси из основи живота на народите по всички меридиани на земята, главна и изключителна роля изиграха маскирания успешно ли­чен, обществен, капиталистичен и национален егоизъм. Застанал в дъното на всички събития, които изло­жиха окончателно и непоправимо европейската кул­тура, той намира свои помощници, както в лицето на щестлавни и властолюбиви субекти, така и в цяла армия от послушни, платени оръдия, дребните сметки на които стоят винаги по-високо от всяка човечност и всеки идеал.

В грубо капиталистическите страни, в чието число на първо място причислявам Германия, защото и там не е имало социализация на живота (тежката метална индустрия в Германия е била винаги в ръцете на частния капитал), ръководителите на заво­дите, които трябва да печелят много милиони, имат нужда от война. Само в войната са възможни тия огромни, трудно контролируеми печалби, тъй като в мирния живот ни едно от произведенията на труда не се така бързо и стихийно „консумира", както оръжието. Войната е стихия, в която нищо не е до­статъчно и произведенията на техниката имат най-краткотраен живот. Там унищоженият самолет, раз­битата бойна кола, изстреляните снаряди, трябва веднага да се заменят с нови, защото зиналата бездна на военната стихия поглъща всичко, като зинала уста на някакъв жесток и ненаситен Моллох.

Жалко и обидно става на човека, когато си даде ясна сметка, че и тука, в тоя неописуем чо­вешки ужас — войната, когато обезумели от скръб хора късат косите си, пак стои мълчалив и циничен все тоя човешки егоизъм, алчност и непочтена тър­говия с човешкото спокойствие и привързаност към живота.

Ако разгледаме обективно и без никакво при­страстие воюващите групи, които от 1939 година за­палиха света, ще видим, че причините за тоя неби­вал в историята двубой не показват ни най-малко облагородяване на тоя вечен човешки апетит за за­владяване блага. Докато в науката — в чистата и мисловна сфера—се направиха неимоверни завоевания от непокварени и безкористни умствени работници, докато в изкуствата и словото се сочеха на човека пътища за неговия възход, в областта на производ­ството и търговията ония личности, които събират благата, създадени от многомилионните трудещи се по целия свят, не направиха нито крачка напред, Тяхната алчност и апетит за злато си оставаха ненакърнени и незатрогнати от бедственото положение на човеците по всички континенти. Сърцата им не трепнаха нито веднъж при вида на тая ужасна гледка, която показваше, как цъфтящи страни и ма­терици се превръщат в пепелища.

Човек дори не знае, кому отправя своите чувства, набрани в душата си, като склад от недо­умения, изненади и порицания: към германския на­род, който си имаше свои традиции, бит, история и ценности, или към партията, на която, за почуда на цялото смаяно човечество, цялата нация се предложи като храна, приемайки всичките й нелепости, антикултурност, улична парадност и страшна за дваде­сетото столетие античовечност и грандомания. Бед­ният немски народ! — би казал човек. Той стана жертва на своята стадна дисциплина и се остави да бъде погълнат от уличната демонстрираща армия на посредствеността.

В същност, партията няма вече вина и отго­ворност пред немската нация, защото немската нация трябваше да познае с кого има работа. Национал-социализъмът даде много ярки и очебийни примери и белези, с които ясно се легитимираше. Трябваше поне по варварските изгаряния на книги по площадите, по тия символични дионисиеви тържества на анти-културността, немците да познаят, че в снагата им се впива едно чудовище, което ще върви по свои пътища. Немците трябваше да се сепнат от кафявите ризи, от челюстите на гвардията на фюрера, от не­скончаемия словесен поток на водача, от неговия външен вид, от погледа му, от фризурата му дори, както и от обещанията му, че ще направи Германия елитната нация в човечеството, за да не останат изненадани от това, което ще последва. Ако имаше малко по-проницателни и духовно видящи хора, щеше да се види, на коя страна се върти свастиката — така наречения от немците хакеккройц, който те бяха избрали за свой символ.

В Германия се почна под знака на омразата. Тая омраза се насаждаше още от предучилищната възраст, после в училището, по сборовете на хитлеровата младеж и на улицата. Подрастващите поко­ления в продължение на четвърт век се учеха да ненавиждат, да трошат витрини, да мразят Англия, .Америка н Русия, да считат славянството за тор на немската елитна нация. И всичкото това ставаше за сметка на високите н благородни пориви, които мла­дежите е тая възраст трябва да подържат, за да станат един ден годни за достоен личен и обществен живот. В Германия по един брутален, полицейски начин бяха забранени и унищожавани не само всички книги, които бяха рожба на свободния дух, но там бе забранено да се говори и чете, каквото и да е, което можеше да внесе съмнение в младежката душа, че войната е нещо свято, единствено достойно за новия немски човек. Там бяха забранени всякакви свободни духовни общества. Нещо повече, макар и необявено с официален декрет, но мълчаливо и не­гласно се посегна и на християнството като религия, несъответствуваща на „новото време". Свещеното Писание бе забранено. Учението на най-великия от родените на земята беше в противоречие с най-не­обузданата и безпросветна амбиция на един субект, който заживя в небулозата на един фантастичен свят, който му предлагаше съновиденията, че той ще стане водач на Европейския материк. Той мислеше, че ще стане ново божество, защото в пламналото си само-мнение забрави, че останалите европейски народи не ре ръководят от стадно чувство. Той не съобрази, че народите на Европейския материк живеят още с идеите на хуманизма, с френската революция, с ре­формацията к с богомилството.

Немският националсоциализъм има и своите апологети — писатели, оратори и доктринери, като Розенберг, Дитрих и др. Това е учение, което има претенциите да създаде един съвсем нов, непознат до тоя момент порядък в уреждане на световните икономически, стопански и културни проблеми. В стопанско-икономическата структура в политическата уредба на Европа, специално в Югоизтока, както наричат немците оная част на Европа, която те искаха да направят своя колония, те направиха опит да приобщат хората към своите схващания за държа­вата, капитала и труда. Всеки може да намери националсоциалистическата доктрина пръсната по раз­лични книжки, брошури и статии, а най-главно в „Мет Катар!"—корана на хитлеристите—която книга не зная по какви причини, не излезе на български език. Може би, апостолите на хитлеризма з Бълга­рия се стесняваха да дадат на българските четци невъобразимо наглото отношение на Нова Германия към славянството.

Националсоциализъмът в Германия създаде нов вид грандоманство, което се отличаваше от онова кипнало в Италия по туй, че бе по-дисциплинирано и по-дейно. В Германия младежта бе школувана пре­димно във военен фанатизъм, който не може да се отрече, даде своите резултати. Германия създаде една от най-могъщите в света военни машини, която обходи територията на почти цяла Европа и почудя света с своята ударна мощ. Желязото на немския народ се яви като символ на непобедимост. Герман­ската войска, съставена от млади войници, беше, така да се каже, поръчана. Жените раждаха- деца за вой­ската и преди да станат бойци, те биваха складирвани в специални възпитателни школи, както се складирват снарядите, аеропланните бомби и моторите.. Върху тия военни момченца, Райхът бе запазил всич­ки права, като бе суспендирал дори правата на техните родители. Тия младежи, наречени хитлеровци, представляваха инвентар на партията и понякога толкова фанатизирано защищаваха своя водач :к „идеята", че предаваха бащите си на специална по­лиция, обвинени в предателство срещу отечеството,

Когато в 1933 година се появи Хитлер, ония от народите по света, които имаха някакво основание да са недоволни от изработените в Фракция мирни договори, помислиха, че световната правда си е намерила своя представител, който ще поиска сметка за извършените спрямо някои народи неспра­ведливости. Хитлер се яви като символ на ревизионизма, който бе възприет от победените страни. И както е характерно за немците, той започна добре, Апелите му за социална правда направиха добро впечатление в трудещите се маси, но те веднага бяха разочаровани, защото към тия привидно справедливи неща, веднага се примеси болезненото, неестестве­ното, грандоманското, като въпросът за расата и то­ва, че немският народ е елитната нация на земята. Съвременният човек, като се почне от трудящия се в заводите, и се свърши с интелигенцията, не може да приеме такова грубо предпочитание на една на­ция пред друга, защото, колкото да стягат в вериги свободния дух, в дъното на човешкото съзнание остава една будна искрица, която никога не може да бъде угасена. Ние видяхме в началото, при опре­деляне на нацията, колко несъстоятелен белег н колко антинаучен, при това, е тоя за расовия произ­ход, тъй като освен расовата смес, указаха се още много фактори при определяне на дадена националност. Немците грубо подчертаваха своето расово превъзходство, като за останалите народи казваха, че са създадени да играят само някаква помощна, второстепенна роля в бъдещия националсоциалистически рай. Споменахме и по-горе, че специално за славяните, в Германия се мислеше, че те са някакви отпадъци от човечеството, и скоро ще станат тор на бъдещата „Германска Европа". Това накара да треп­нат сърцата на милиони славяни по земята н една могъща мисловна вълна на противодействие се от­прави към Германия. Яви се обида, припламна само-чувство на някаква гордост в народите, които ро­диха Достоевски, Менделеев, Толстой, Шопен, Мицкевич, Максим Горки. Ботев н Васил Левски.

Нето повече, чуваха се закани, че немците трябва да нагорят славянската нива. От друга страна, нем­ският националсоциализъм започна с една нечувана и необяснима за никой свесен човек омразата към евреите. В есето „Вечният скитник" ние даваме по обстойно израз на нашето схващане за тоя народ. Може да е вярно, че днешният евреин има да кори­гира нещо в своята психология и навици, получени в дълговековния му скитнически живот, но да по­ложиш цялото бъдеще развитие на твоята държавна система върху омразата си към еврейството, изглеж­да дребна злоба, корените на която лежат не в ня­каква обществена необходимост, а в озлоблението на една личност. При всички свои речи, Хитлер се нахвърляше върху евреите с толкова по-голямо оже­сточение, колкото работите му вървеха по-зле. Ако немците требваше да отстъпят някой град, Хитлер ревеше против „Световния евреин". Ако руската зи­ма беше сурова и войниците не можаха да изтраят на страхотната вковаваща сила на безкрайната степ, Хитлер обвиняваше „Световния евреин" – der Welt jude—както го наричаше пред микрофона. Дори за страшната си катастрофа при Сталинград, евреите бяха най-големите виновници., Това направи много хора да се отнасят към учението му като към не­сериозно нещо, защото здравият разум не може да стане следовник на такава омраза. Това, от друга страна, стана причина последователите му да се вер­буват само между повърхностните, авантюристично настроени човешки екземпляри, сред алчните спеку­ланти, които от узаконената омраза към евреите, на­правиха оръжие на своето лично благополучие. Как може да успее една армия от озлобени, недоуки и алчни хора? Хитлер, при това, показа една голяма стратегическа безтактност. Ако той беше, наистина, умен човек, той нямаше да воюва с поданиците си евреи, а щеше да ги използува за свои сътрудници, каквито те биха могли да станат, ако той знаеше как. Той тласна евреите и техните мощни капитала з ръцете на своите противници. Хитлер не можа да се досети, че си открива един нов фронт, който не бе малък. Евреите, наистина, воюваха срещу него с едно оръжие, което той в своята заслепеност нямаше тънкостта да познае.

Германия промени окончателно своя облик и се превърна в лаборатория на омразата. В сърцата на разумните хора се загнезди тревожната мисъл, че Европа в своето псевдонационално възхождане, се връща към култа на някои неща, които биха могли да се причислят към един срамен анахронизъм. Нещо казионно н тъпо имаше в целия облик на „Нова Германия", изпъдила романтиката на европейския живот. Ставаше човеку дори жално за немската кул­тура, за немската наука и целия живот. Ние, които тачим културата, каквато и да е тя, почнахме да се срамуваме от образите на Гьоте, Щилер, Кант и Бетховен. Те бяха като пленници, или в най-добрия случай, мобилизирани в немската казарма. И така, ця­лата немска култура остана в сянка. Никой вече не се внимаваше с класиката на тоя народ, защото све­тът бе оглушей от виковете на площадките оратори.

В същност, бурените на немската почва не биха били опасни и те не биха играли никаква роля, ако тая почва не ги хранеше така безкритично и безре­зервно. Това е немската съдба, подхранвала и под­готвяна от немската психология. Преди Хитлера, нем­ците си имаха кайзер, пред когото също благоговееха. Да станеш водач на такъв народ не е трудно. Човек има пред себе си море от хора, което живее с коп­неж за подчинение на. еднолична воля, народ, който обича да му заповядват и който се възхищава, ко­гато нещо му се забранява. На такъв народ щ трябват врагове, за да се вдъхновява от омраза към тях, трябват му титли за йерархията на омразата, трябват му медали за възнаграждаване на ненавистта. Както немските младежи могат.да пратят бащите си в концентрационен лагер, ако те не са съгласни с тях, така и бащите обичат медалите повече от де­цата си. Създай в Германия една безкрайна йерархия от длъжности и степени, остави всеки да живее с надеждата, че утре ще стъпи на по-горното стъпало, направи няколко улични демонстрации, за да задо­волиш площадния глад на масите, изгори съчине­нията на няколко видни писатели, обяви някое мал­цинство, какъвто бе случаят с евреите, за първоиз­точник на всички германски нещастия, и ти ще ста­неш гени, бог, И наистина, в Германия забравиха и Бога, защото взеха да обожествяват един човек. С всеки нов ден все повече и повече загиваше поздрава „Добър ден", като се заменяше с „Хайл Хитлер.'"

Какво ставаше с немската книга? Наистина, трудно е да се подражава на изяществото на нем­ските издания, особено на тия, които са предназна­чени за пропаганда, но като се вгледате в заглавията на книгите, ще видите, че онова, което е, наистина, ценно и е влязло в човешката съкровищница, е плод на някогашния предхитлеровски немски дух. Литера­тура, изкуство, наука, медицина, техника, всичко в пълна мяра, но създадено в времена, когато немска­та мисловност не е била записана в партия и над нея не е висял камшикът на изключителен режим. Нацио-налсоциализъмът създаде една куха пропагандна книж­ника, която има временен, сензационен, булеварден и пропаганден характер. Две третинки от книгите в-една изложба на немската книга имаха такива за­главия: „Евреите в Америка", „Евреите в Англия", „Евреите в близкия Изток", Розенберг, Дитрих, Хит­лер „животът и делото на Херман Гьоринг" и т. к.

Нека спрем сега при една дума, която има съд­боносно, фатално значение. Това е немската дума дисциплина. Дисциплината е слово, което е скелетът на германския бит. Тя създаде най-могъщата войска, най-урегулираното стопанство, най-редовните влакове, най-хубавите шосета тя—дисциплината— създаде победите и поражението. Дисциплината попречи да се родят варианти на мисълта, следователно, запази единството при градежа на „Нова Германия", но съ­щата тя, магическата дисциплина допринесе за ката­строфата, тъй като нито един там не смееше да я наруши, за да даде спасителния сигнал.

Ако дисциплината носи отговорности за нем­ската гибел пред самите себе си, омразата която официално се насаждаше, носи отговорност пред историята, пред културата и пред един върховен съд на правдата, съд с незаписани закони. Омразата стана добродетел на „новия ред". Това е един стра­шен факт, който ни показва, къде са корените на това учение, което иска да преустрои света к да стане ръководно начало на живота. "Омразата в Германия, на която се отреди публично признание, ни подсказа,. че, както съдбата, така и общественото развитие, основният закон на което е любов, не ще позволят. на тоя бурен да прорасте и да заглуши семената на живия хляб, с който трябва да се нахранят бъде­щите генерации. Докато Христос изрече словото на любов, като спасителното слово за опознаване висшия живот на духа, немският националсоциализъм, който, явно, няма нищо общо с Христа, издига омразата като нова религия за „Новата Европа."

Ето какво пише един райхсминистър в броя от 6 септември 1942 год. на вестник „Das Reich":

„Ние, немците, трябва да се научим да мразим. Ние сме пригодени твърде лошо към шовинизма, и когато някой у нас иска да доведе до кипение на­родната душа, той ще трябва да започне твърде умело." На друго място, като говори за англичани и американци, той казва:

„Ние признаваме, че ги мразим от дълбочината на душата си и с жар, защото те заплашват нашия живот, защото те желаят да ни държат в притеснеността, на нашето национално съществувание и. То само от завист, неблагоразположение и лошо при-;крито национално честолюбие."

В друга статия на същия вестник, Гьобелс пише следните „забележителни" упреци към своя народ: „Ние, германците, можем като народ да бъдем изпъл­нени от огромна омраза срещу един друг народ, но трябва само да се апелира към нашето великодушие и обективност и тогава ние оженваме."

И по нататък:

„В войната ние можем да слушаме само за войната. Справедливост ние познаваме само към на­шия собствен народ. Към неприятеля, обаче, ни тла­ска само нашата омраза и нашата боля за унищо­жение. Никаква жертва не е за нас много голяма и никакъв път много дълъг, за да се дойде до побе­дата."