Слънце след буря Георги Томалевски Есета същност на изкуството

Като резултат от различните спорове във връз­ка с произхода на драмата, литературните историци признават, че нейното начало е положено в Гърция, независимо от това, че Индия има отдавна своя дра­ма, която се слави с голямо развитие и датира от много столетия. Дори за модерната драма, литера­торите казват, че тя е изминала дълго пътешествие, докато дойде до европейската сцена. От родината си, Атина, драмата минала в Александрия, после в Рим, а от там през Византия за Европа.

Драмата, като синтез на почти всички познати до нейното появяване литературни форми, е нов ли­тературен вид. Тя е произлязла очевидно от хорическата поезия. Хорическите песнопения са били съ­здадени за масови празненства и игри. Това е ста­вало в чест на някой от боговете на древна Елада, или на някои от героите на олимпийските игри. Да­ли Деонисий е бил тоя бог, ние не ще се интересу­ваме. И тук могат да се кажат неща, които не съв­падат с конвенционалното обяснение на някои лите­ратурни теоретици, но ние ще ги отминем, тъй като не е уместно да влизаме в спор с тия, които смятат че безгрижието, разпуснатостта и виното са стимул за древногръцката драма. Едно е безспорно, че при някои религиозно обредни игри и тържества, стана­ло е потребно да се създаде действието, а думата, драма ще рече направо действие.

Като литературен род, драмата е богато съче­тание на всички видове словесни творби. Тя може да носи белега на историческо разсветление, да има лиричен елемент и най-после, да носи хумор, който да развеселява хората с остроумието и шегите. Индуската драма няма своя произход в култове, като тоя на Дионисий. Напротив, тя представя едно сим­волично задълбочаване в вечните проблеми на чо­вешкия дух, който търси разгатките за произхода на света и живота. Най-новата европейска драма носи. личен, обществен или социален характер. Тъкмо поради ткя свои качества, тя създаде и театъра в. истинския смисъл на думата.

Същинското си предназначение драмата намира театъра. Театралното изкуство почива върху сце­ничната илюзия, създавана от нарочно подбрани на­дарени хора на театралното изкуство, наречени актьори. Сценичната илюзия е едно специално осъществяване на поетичната илюзия. Тя има по-силно и ;по-масово въздействие от поетичната илюзия, защото хе постига с по-груби и по-силно заразяващи средства, които откриват действието. Понякога това дей­ствие е толкова заразително, че то затъмнява в ня­кои отношения и въздействието, което се получава от чара на словото.

Никое от изкуствата не завладява така, както :завладява сцената. Няма скулптура, колкото и велика да е, която може да спечели за себе си толкова големи амплитуди на емоциите и толкова многочислени .привърженици в даден момент, както сценичната :игра. Тия емоции може да не са от най-висш поря­дък и да не произлизат от едно възпитано в кул­турно и художествено виждане око, каквото е окото .на художествения ценител при изобразителните из­куства, но те са широки и могъщи по амплитуда. Драматичното действие е примамка, която увлича стихийно, защото действува едновременно както на зрението, така и на слуха. Сцената разгъва една страница от живота и ни прави едва ли не съвре­менници и съучастници в драматичното действие. Сцената е отрезка от живота — един пресъздаден мимолетен живот, с всичките му особености и многосложност. Тя позволява поради това да се правят върху нея много нововъведения. Театърът си има своя еволюция и история, които интересуват специа­листите. Ние искаме да посочим само пътищата — главните психологически оси, около които са се обра­зували основните истини на театралното изкуство.
СЪЩНОСТ НА СЦЕНИЧНАТА ИГРА

За голямото изкуство на актьора, подобава още в началото да се кажат следните знаменити слова на руския театрал Степун:

„Радостта на артистичната душа е богатството на нейното многодушие; страданията й — невъплътимостта на това богатство в творческия жест на живота. Призрак, играещ в живота, това е актьорът. Инсценираният живот за тоя призрак е сцената. На нея актьорът се явява с едно от своето многодушие. Играта на актьора не е лъжа, тя е призрачно съще­ствувание на душа, която не е допусната на тоя живот — тя е разширение на живота з света на мечтите."

Наистина, в основата на актьорското изкуство лежи един мълчалив трагизъм. Това, което е най-чудното на артистичната душа, на тая душа - брод­ница, е способността й да се вселява в поетич­ните видения на различните автори и да заживее един чужд живот, да тръпне в чужди трепети дори и тогава, когато ясно и отчетливо се долавят мъчи­телните удари на собственото сърце. Трагизмът на актьорското превъплътязане е там, че в момента, когато той се облича в един чужд, измислен живот, той трябва да му подари своя собствен. Каква по-голяма жертва от тая, да подариш цялото си чо­вешко битие на една идея, да вземеш репликите от една книга, да ги направиш свой живот, да вземеш топлината на своята кръв и да сгрееш призрачната сянка на поета, да влезеш с цялото си тяло, с ума си, с чувствата си в контурите на един образ, за да го дадеш на партера, на ложите, на мрачната гале­рия, да разплачеш стотици хора, а после уморен, от­паднал, трескав, да се върнеш при себе си, при своя личен живот, при своето обидено напуснато битие.

Актьорското изкуство борави с две стихии една­та е магията на словото, другата е целия останал живот на артиста. От една страна леещото се бо­гатство на словесния поток, а от друга — играта жеста, диханието, дори и тупането на сърцето. Ак­тьорското изкуство е най-пълната художествена лъжа, която за кратко време става истина. При другите изкуства създателят е скрит, той не участвува в процеса на художественото въздействие, а при сце­ничната игра, централното място е самият той — актьорът— живият човек, изкуството на който трае дотогава, докато трае самият му живот.

За това изкуство ние създаваме специална об­становка, съсредоточваме там вниманието и караме зрителите да се слеят с живия призрак, който с пра­во наричат само образ. В актьорското изкуство има степени. Техническото съвършенство на говора, имитирането, грима, сценичното действие и всичко оста­нало имат значение само тогава, когато актьорът е ъ състояние да се прелее в живота на своя образ. Иначе, те стърчат смешно и откъснато от живота. Това показва, че при всичката видима и богата об­разност на сценичната игра, изкуството на сцената си остава пак една вътрешна психологична претворба на самия живот. Затова от един актьор се иска твърде много. Той трябва да има умение да пре­създава, но преди това, трябва да има и свой соб­ствен живот. Културата, емоционалното богатство и любовта, която носи в себе си един актьор, личат в всяка стъпка на играта му. Един актьор в даден момент от своята игра е сложен комплекс от еле­ментите на един личен и един възсъздаден живот. Актьорската игра е неповторима. Тя се създава в мига с всички средства на артиста, но тя не може да се коригира или промени, както контурите на един рисунък, или плоскостите на една глинена фигура. Актьорската игра е едно изчезнало видение, което остава в спомена на зрителя, за когото е създа­дено. Само едно второ представление, при други зрители или слушатели, при една повторена обстановка, играта може да се промени, но това ще бъде една нова игра, с един по-нов човек, в друго време и пространство. И най-важно, с по-нови елементи от живота, защото между тия две представления, ак­тьорът е живял, а това е вече много, тъй като той с живота си твори своето изкуство.

Ние сме свикнали да пренебрегваме и да не си спомняме дори за скрития личен живот на тоя, който твори сценичната игра. О, колко е той съществено важен! Един час преди тази игра може да е прозву­чал печалният акорд на една долитнала нова скръб в сърцето му. Тя оцветява целия му живот, или пък две дълго чакани думи еж прозвънели в ушите му — два дълго чакани сигнали от света на възтор­зите, две неповторими вече думи, които осмислят и изпълват с мълчалива тържественост целия му жи­вот. Всичко това ще бъде уловено .и запечатано в душите на тия, които гледат и слушат. Може ли втори път човек да преживее това? Може ли втори път един актьор да играе така ? Ще има ли още едно представление като това? Никога! Ето защо, следните думи на поменатия руски театрал са съв­сем близо до истината. Той казва:

„Актьорът отговаря пред своето изкуство с всяка крачка на своя живот и пред своя живот, от­говаря с всяка крачка на своето изкуство."

Когато ние съзерцаваме една картина или една скулпторка творба, ние не създаваме за това спе­циална обстановка, освен обстановката, която ще ни осигури светлината на слънцето, тъй като на тая светлина и за тая светлина е създадена и самата творба. Ония неща, които правят картината или мра­морната фигура художествено произведение, са вло­жени в самите тях. Те трябва да се открият, да се видят и да се възприемат като едно чистосърдечно багрово, графическо или пространствено откровение. При възприемането на актьорската игра, ние имаме някакъв особен страх от действителността и от светлината. Ние правим всичко възможно да мас­кираме тая действителност н да осигурим, както за актьора, така и за зрителите една илюзия, която да прикрие и да погълне действителния живот.

Най-висш момент в художественото пресъзда­ване на един актьор се смята този, когато той почти се откъсне от полюса на своето съществувание и пренесе живота си в образа. За такава кгра се казва, че е съвършена по дух, а за такъв актьор — че е въплътител.

Актьорското изкуство е живот в света на илюзии­те, едно нереално съществувание, което ни приближа­ва до една истинска реалност — реалността на идеите.

Театърът напредва. Той не стои и никога не ще остане в неподвижност. Разраствалите културни и художествени изисквания на хората през различ­ните времена, изискват различен облик в театъра. Тая еволюция ще продължи, докато той стане на­пълно оръжие в ръцете на културните творци, до­като от разкритата сцена ще лъхат идеите на ония, които насочват света в мъдрост, в истина и в обич.

За всяка проява в микрокосмичното битие, има едно съответствие в обилния живот на макрокосмоса. Пробуденият дух на човека, надвишил със своя ръст биологичното битие, се стреми да даде израз на тоя висш живот най-вече посредством изкуството. Дви­женията, които правим в всекидневния си живот, са непременно израз на една идея. Наблюдавайте един човек, когато работи или приказва. Вие ще видите, че заедно с словесния поток, ведно с устрема на духа, човек извършва и съответни движения. Тия движения, ако бихме имали търпението и наблюда­телността, бихме могли да класифицираме в дялове, съобразно с идеите и настроенията, конто изразя­ват. Когато движенията станат съзнателен израз на една идея, тогава те са елементи на едно изкуство. Всяка игра в голямото изкуство на хореографията е израз на една идея, на една мисъл. Би трябвало това изкуство да е така съвършено, че наблюдателят по дадени движения да проумее скрития зад тях смисъл. Преповторението на една танцова фигура би трябвало да ни доведе до мисълта и до идеята на оня, който я е създал.

Танцовото изкуство е непосредствен, художе­ствен изблик на един живот, обладан от висшите трепети на духа. То е трудно, защото е мълчаливо, пантомимично и за изразните му средства трябва превъзпитание на една жива плът. Всяка стъпка, всяко движение на тая плът целят да ни сродят с творческото хрумване. Танцът е музика на тялото. Той бива религиозно - мистичен, радостно опияняващ, еротичен и битов — изразяващ колективната душа на един народ. Някога, в най-дълбоката древност, той е бил предимно религиозен ритуал, после се е превърнал на еротична дионисиевска игра, преминал е през всички столетия на човешкия развой, и се превърнал в лека, почти безсмислена игра по вре­мето на множеството Людовици, за да запълни праз­ното им време. Днес ние имаме всички признаци, че танцовото изкуство се насочва към по-сложна и по-задълбочена задача. От една страна модерната хорео­графия се сили да възкреси битовите елементи на народите, сътворени в специфичната географска н психологична обстановка, а от друга страна пре­следва високи художествени задачи, при които от­хвърля неискрените, присторени и трикови движения, за да оживи откритата, чистосърдечна и горда стъп­ка на пробуждащия се човек, да осигури музикал­ното изразно средство на цялото тяло, станало ин­струмент на духовното художествено прозрение.

Един необикновен момент от развитието на те­лесната игра представлява религиозно мистичните игри на някои духовни школи.

На края ще заключим, че всяко изкуство има върховната задача да облече в форма, в тон, слово, движение и красота реалността на един невидим свят, в който живее нашият творчески дух.

Изкуството е път към любовта, която ще пре­роди света. Изкуството е път към мъдростта, която се открива на твореца и която той ни поднася ката осъществена хармония не чрез схоластиката на ра­зума, а като жив трепет, доловен направо от нашата душа. Изкуството, най-сетне, е път към истината, която ще освободи поробения човек.

Настоящето есе е написано между двете световни войни — около 1938 година. Наскоро преди н след 9 сеп­тември 1944 го д. в него бяха внесени някои добавки, конто имаха отношение към събитията от най-новото време.

От десетина дванадесет години светът бе сви­детел на едно необикновено подсилване на масовите емоции в народите под формата на силно подчертан, своеобразен национализъм. За да се случи това, трябваше да се измине един не кратък път. Ще се постарая да изясня този път на стремглаво слизане надолу в бездната, както н бързия, неестествен н не­очакван облик, който младите генерации добиха в Европа — континентът, който роди световната ци­вилизация,

Всички, които преживяха покрусата и трудно­стите след първата световна война (1914—1918 го д.), помнят много добре, през какви фази минаха след­военните поколения. Те могат да си спомнят, когато по улиците се срещаха хора с цивилни шапки и с войнишки шинели, или пък войнишки панталони съ­четани с някое старо, износено палто. По главите се виждаха фуражки с извадени кокарди, а под тях две измъчени или пък кръвясали очи, зад които дебнеше изтласканият назад, недавна преживян ужас.

По това време, на фона на общата покруса, разочарование и една забележителна апатия към всичко, което ни заобикаляше, проблясваха и изчез­ваха като светулки думи и недомлъвки за дирене нов път и ново възраждане на покрусения човешки дух. Това възраждане, привидно, се много трудно, защото по пътищата се движеха полухора — раз­бити физически и душевно, помъкнали в себе си тежък товар на немотия и разочарования, но тъкмо това тежко наследство от войната, без сами да по­дозираха хората, представяше чернозема, в който-можеше да се посади семето на една нова надежда за по-светъл и по-възвишен живот.

Хората, след такива масови бедствия приличат на болки, които едва са се спасили от смъртта к макар разбити, с малко физични сили, бавно се връщат към живота, към слънцето и към простата но велика радост, която крият в себе си нацъфтелите дървета, облачетата и звънът на пробудените пчели. Такива хора имат още слаби, изтощени тела,. но огромна възприемчивост към бликащия живот,, След оная изтощителна война хората бяха тъкмо е такива покрусени, но разорани за посев души, които несъзнателно търсеха опора и път.

Всеки съвременник на тая епоха съвсем ясно си спомня, колко бързо и с каква необикновена сила се разрастваха след войната всички идейни движе­ния. Това беше едно явление, което -за очите на кон­венционалните историци е признак на болезненост, но за очите на тия, които познават човешката душа, е естествен повик към светлината, към свободното безпрепятствено изповядване на онова, което круто и брутално е било възбранявано в продължение ш години.

В тази характерна с своята неориентираност, пълна с лутане следвоенна епоха, когато продуктите от първа необходимост се предлагаха тайно и ве­рижно по улиците и кафенетата, когато имаше жилищна криза и мъжете, както споменах, ходеха с дрехи, ушити от войнишки плат, всеки мислещ чо­век диреше и намираше нещо, което беше или слу­чайно попадение, или истинска храна за изгладнялата и изжадняла душа. Тогава клубовете бяха претъп­кани от хора, свободните религиозни общества бяха посещавани изобилно, появиха се идейни безвластнически гнезда, угнетени отчаяни, но инак свободо­любиви и безстрашни младежи, грабнати от своя пламенен ентусиазъм, кривнаха по пътищата на някакъв своеобразен нихилизъм, а други пропълзяха по Балкана. Една картина в обществото, напълно -естествена и очаквана след страшния гнет на мъ­чителната война, водена в съюз с един злополучен съюзник, с малко средства, с лошо облекло, с недо­статъчна храна и с максимум напрежение на телес­ните и душевни сили. Това' отчаяние и нихилизъм бяха подбуждани и от пресния спомен за държа­нието на голяма част от ръководните лица през бу­рята — някак си саможиви, неуки, слабокултурни началници, користни и брутални, непознаващи никакви други добродетели, освен грубост и надменност.

Разбира се, такова хаотично оцветяване на. идейността в едно общество е нито трайно, нито особено полезно явление за една страна, но то е на­пълно обяснимо. То, естествено, бе почнало да се свежда във все по-малък брой и по-голям обем гру­пировки, докато се стигне до най-последните и кла-. сични два фронта: идеализъм и материализъм.

Естествено и редно за очакване е, като знаем неизбежната последица от пресищането, че в такива времена, на най-задно място остават ония от куми­рите на човека, за които той е изразходвал най-много енергия и които са причината за неговото бедствено положение.

Макар и да имат обективна, неувяхваща стой­ност, всички неща, повтаряни до пресита, човек от­блъсква лесно, непринудено и естествено. Ако бъдем справедливи пред себе си, трябва да признаем, колко трудно бихме могли да понасяме в такова едно не­стройно, следвоенно време, каквито и да са речи н хвалебствия на базата на национализма. Думите нация, патриот, война и ако щете дори и думата родина,. която има такова магично въздействие върху човека, бяха твърде много демагнетизирани, защото бяха се нахабили в устата на най-обикновени професионални викачи, както по стъгдите, така и по полковите роти. Тия думи нямаха обаяние, нямаха никаква сила, защото дълго време бяха пленници в съзнанието на служители, поставени да поддържат с всички сред­ства курса на дадена политика и своето лична благополучие.

Знае се, че силата на всяко слово възрастна в магия, когато то се изрече в подходящ момент, осо­бено когато то действува контрастно н неочаквано. Само в горещата пустиня, където пътниците са в премала и отчаяние, думата вода има значение на спасителен зов, а не в някое мочурливо място, или в дъждовен ден, когато водата и влагата изпи­ват и костите на човека. Така беше станало и с на­ционализма след войната. Всеки отбягваше да чува често тая дума, всеки отбягваше да я произнася, Жаждата за свобода н подбор на собствен път, тол­кова дълго потискани, караха хората да мечтаят за подвига на Карл Мор, а ужасното притеснение в ма­териално отношение и липсата на средства за по­минък, караха химиците да произвеждат у дома си боя за обувки, да варят анасон за ракия, а художни­ците да пишат табели за магазините.

Има едно верно подсъзнателно, чувство, което ръководи хората при техните деяния, особено ако тая деяния са от обществен, масов характер. Това подсъзнателно чувство всякога подсказва благоприят­ните моменти, в които дадено слово или идея ще произведат най-силно впечатление. Никоя политическа система не би имала успех, ако тя не следва върху друга, която напълно, или почти да е била лишена от „новостите" на идващата. „Ние ви носим нещо ново" — казват винаги политическите агитатори на тия, които ги слушат. Тъкмо това ново е заразява­щият елемент, това ново е, което очаква всеки по­ради вечния и неизменен закон за пресищането. На­полеон никога не би влязъл в историята, ако преди. него нямаше френската революция. Няма какво да се прави! Никой няма право да съди хората, че се подават на влияния и внушения. Това е свещеното, макар и понякога жалко право на масите. На тая почва се явяват хора по-волеви, по-амбициозни, по-предвидливи, а често по-хитри, които успяват да инжектират на масата известни идеи, конто в скоро време стават знаме и ръководно начало на обще­ствения живот, изпълвайки цялото зрително и идейно поле на своето време.

По тоя начин се създават „движения" и какви ли не още неща, които покриват с мрачно було ре­дица протекли години — безплодни, преситени с ули­чен параден шум, лишени от духовна основа, чужди на животворното полъхване на безсмъртния съгра­ждащ дух.

Такъв опасен опит се направи с чувството на­ционализъм, като на понятието нация се даде един чудовищен образ. В по-сетнешните дни, тия особени и доста груби емоции, които обладаха милиони хипнотизирани човешки същества, взеха необикновен ха­рактер, преминаха към изстъпления и превърнаха Европа в неузнаваем материк на безумие. Ето защо,. съдържанието на понятието нация заслужава да бъде специално изяснено. Това ще се опитаме да направим по-долу с най-добро намерение, като за целта ще из­ползуваме всички придобивки на нашата размисъл, на опита, а също така и мненията на видни мисли­тели, посветили много време и усилия за изясняване на тоя толкова важен и фатален за човешката съдба въпрос.

От мига, когато човек се ражда на земята, той, макар и несъзнателно, приема и натрупва впечатления от заобикалящата го среда. Оттогава започва него­вото ориентиране в света, което, както ще видим по-долу, играе важна роля в живота му.

Един съвсем отделен въпрос е тоя, какво пред­ставя човекът сред безкрайното разнообразие и грандиозност на вселенския живот. Дали неговото появя­ване на сцената на битието е една брънка от необ­хватния процес на живота, толкова потребна, колкото и всички други, или пък е случайно съчетание на молекули и атоми в тяхната безока стихийна игра, това е въпрос, на който се опитахме да дадем из­вестно осветление в есетата озаглавени „Човек, при­рода и Бог" (София, 1934 год.).

Впечатленията от заобикалящата ни среда се нагласяват в един своеобразен порядък в лаборато­рията на нашата душа и играят до края на живота ви твърде значителна роля. Тая роля е толкова по-съдбоносна, колкото по-трудно обясними са тия неща, които ни привързват към някоя точка на земята, към дадена група хора, към определен жизнен строй и към дадена култура. Ирационалното е по-властно, защото то не се обладава лесно, а тъкмо ние най-често сме под неговата власт. Ако ние бихме могли да обясним защо ни харесва някоя песен, лесно мо­жехме да се изтръгнем от властта на нейното въз­действие, но тъкмо, защото такова обяснение е не­възможно и се намира извън границите на нашето мислене, то има по-голяма сила над нас.

При определяне на чувството, което ни свързва с даден народ или племе, ние ще изброим тук-таме и познати неща, плод на сполучлив анализ, изложени з сериозни трудове. Към края на тоя анализ, ще се опитаме да изложим н едно друго схващане за нацията, което не е още така популярно сред широ­ките кръгове, но с което са съгласили разбира­нията всички ония, които разглеждат живота като малък интервал от един необхватен за човешкия разум план, чието осъществяване обгръща столетия, епохи и цяла вечност.

Има хора, на които животът е протекъл така, че те никога не са осъзнавали принадлежността си към дадена нация. Разбира се, те имат напластени в своята душа обич и привързаност към едно нещо в света, което ги влече повече от друго нещо, но те, поради своя номадски живот и несрета, трудно могат да се приобщят към една веществена и психологи­ческа обстановка. Други пък поддържат една общо­човешка идеология, не толкова от убеждение и дъл­боко вглеждане в потайните дипли на живота, но поради лошия пример, който извличат от историята, че тъкмо отделните нации са причината за никога не­стихващите кървави конфликти по лицето на земята.

Така или иначе, трябва да се запитаме, що е нация? За кои хора се казва, че образуват един народ? Дали само това, че група човеци, които на­селяват дадена област от земното кълбо, което без­спорно не е без значение, е признакът за една нация ? Заслужава, особено в днешни дни, да обърнем вни­мание на този въпрос.
СРЕДАТА

Като изключим голямата приспособимост на организмите към околната среда, факт който е без­спорен в естествознанието, ще се спрем за миг на нещо друго, което има отношение към духовния облик на човека. Заобикалящата ни среда е най-често източник на елементи за нашия психологизъм. Скло­нен съм да вярвам на Бердяев, който казва, че да­лечината на руската степ е непременно фактор за руския характер. Климатът, вълнистата линия на

пейзажа, ветровете, плачът на бурите, или пък спо­койната и равна тишина, не могат да не оставят следи в душата на хората, които живеят заедно. Уверен съм, че спокойната, бавна и екзотична пе­сен на ония ислямски народи, които населяват пу­стинята, носи белега на безкрая и огъня на тая пу­стиня. Сказанията от „Хиляда и една нощ" не мо­гат да се родят в планините на Норвегия. Там се­верните бури, фиордите и студената прелест на сия­нията, могат да родят неспокойната, вечно търсеща .душа на Пеер Гинта. Песните на Исляма, затворени в хладните хареми, защитени от убийствения пек, са пълни с страстна копнееща тъга. В тях се крие крот­кото гугукане на Гълъбите, плисъкът на хладните шадравани, както и бавният равен ход на камилите по горещите пясъци. За всеки народ е вярно това. Той твори според туй, което възприема. Кой знае, дали българските песни щяха да бъдат такива, как­вито ги знаем, ако тоя народ нямаше пред очи цар­ствения хребет на Балкана, ако не слушаше въздиш­ките на неговите букаци, в които той виждаше от­разени въздишките на много страдащи човеци.

Но, дали географското разположение изчерпва основния белег на националността? Разбира се, че не, защото има много примери в историята, които ни учат, че когато един народ се изсели от едно место на друго, той пак отнася с себе си нещо съ­ществено и свое, което остава непроменливо и вечно. Не са ли евреите най-скитническият народ на земята? Вярно е, че те придобиват по някаква психологична компонента от народа, сред който живеят, но все пак, имат нещо, което ги съществено отличава. С това свое специфично, те преживяха ето вече два­десет века след Исуса, като променяха географския пейзаж, климатичните особености и всички преврат­ности на своята съдба. Тоя, пък и други примери, идат да ни покажат, че географското и климатичното положение, които безсъмнено оставят нещо съществено в народната психология, далече не са единствените белези при определяне на дадена националност.