Съмърхил възпитание чрез свобода Александър Нейл Съмърхил преди
Изтегляне 4.85 Mb.
|
| Поглед към Съмърхил
Ще опиша един типичен ден в Съмърхил. От 8,15ч. до 9,00ч.-закуска. Децата и сътрудниците вземат закуската от кухнята и я носят в столовата. Предполага се, че до началото на уроците в 9,30ч., леглата ще бъдат застлани. В началото на всеки семестър се окачва разписание. Така, в лабораторията при Дерек, 1-ви клас се занимава в понеделник, 2-ри клас- във вторник и т.н. Подобно е разписанието при мен по английски език и математика, при Морис- по география и история. Малките деца /7-годишни/ прекарват голямата част от първата половина на деня със собствените учители, но те също посещават занятия по естествени науки или Стаята на изкуствата. Децата никога не се принуждават да присъстват на уроците. Наистина, ако Джими дойде в понеделник на английски, а следващия път се появи след една седмица в петък, то останалите деца напълно справедливо ще отбележат, че той им пречи да напредват и могат дори да го прогонят по тази причина. Изобщо уроците продължават до 13ч., но децата от предучилищна и начална възраст са до 12,30ч. на обяд. В училището храненето става на две смени. Големите деца и персонала обядват в 13,30ч. Втората половина от деня за всички е съвършено свободна. С какво се занимават през това време, аз дори не знам. Аз градинарствам и рядко виждам децата отблизо. Някои от големите са заети с мотори или радио, други рисуват или пишат цветно. В хубаво време големите играят спортни игри. Някои са заети в работилницата, ремонтират своя велосипед, правят лодки или пистолети играчки. В 16 часа се пие чай. В 17 започват различни занятия. Малките обичат да им четат. Средната група обича да работи в Стаята за изкуства: да рисуват, да правят гравюри, майсторят нещо от кожа, плетат кошници. Обикновено е най-многолюдно в грънчарската работилница, това фактически е най-любимото място на децата и сутрин, и вечер. Най-големите работят след чая и остават там до късно. Работилницата за работа с дърво и метал е винаги пълна до късно. В понеделник вечерта децата ходят в местния кинотеатър /за сметка на родителите/. Ако има промяна на репертоара в четвъртък, тези, които имат пари, могат отново да отидат на кино. Във вторник вечерта персонала и големите деца слушат моите беседи по психология. През това време малките деца , разделени по групи, четат. Вечерта в сряда е посветена на танците. Плочите за танците се избират от голяма купчина. Всички деца са добри танцьори и някои от нашите гости казват, че се чувстват на висота, танцувайки с тях. За четвъртък вечерта не е предвидено нищо специално. Големите отиват на кино в Лейстън или Алдборо. Петъчната вечер е определена за особени случаи, например репетиция на спектакли. Събота вечер- е най-специалната при нас, защото това е време за общото събрание на училището. След събранието обикновено следват танци. В зимните месеци, неделя вечер е посветена на самодейния театър. За занимания с ръчен труд няма разписание. Няма и установени задачи в дърводелската работилница. Децата правят каквото искат. А те почти винаги искат пистолет играчка, оръжие, лодка или змия. Дори и по-големите момчета не са привлечени от сложните дърводелски работи от типа на гълъб с разперена опашка. Много малко деца се интересуват и от моето увлечение- чеканка, меден плавателен съд не дава много простор на въображението. В хубаво време съмърхилските гангстери може и да не ги забележите. Те бягат и се скриват в далечните ъгли и се отдават на своите отчаяни приключения. Но девойките се виждат: в дома или около него, но винаги близо до възрастните. Стаята за изкуства често е пълна с момичета- те рисуват или правят забележителни неща от ярки тъкани. Мисля, е малките момчета са по-изобретателни от момичетата; в крайна сметка аз никога не съм чул от момче, че му е скучно, че не знае какво да прави, а от момичетата това можеш да го чуеш винаги. Възможно е момчетата да се окажат по-изобретателни от момичетата, тъй като училището е оборудвано повече за момчета. Момичетата на 10 и повече години рядко си намират работа в работилницата, където работят с дърво и метал. Девойките нямат желание да се возят с двигатели, не ги привлича електричеството или радиото. Те имат своята художествена работа, която включва керамика, линогравюра, живопис и шиене, но за някои от тях това не е достатъчно. В кулинарното изкуство момчетата са не по-малко ловки от девойките. И девойките, и момчетата пишат и съставят свои собствени пиеси, правят костюми и декорации. Като цяло актьорските способности на децата са много високи, защото тяхната игра е искрена и те не преиграват. Химическата лаборатория изглежда се посещава от момичетата не по-малко от момчетата. Работилницата, както се вижда, са единственото място, което не е привлекателно за момичетата по-големи от 9 години. Момичетата вземат по-активно участие в училищните събрания от момчетата и аз не знам как да си обясня това. До скоро момичетата постъпваха по-късно в Съмърхил: на много от тях ученето в манастирските и женски училища не им допада. Аз никога не съм мислил, че тези деца са добър материал за възпитание в условия на свобода. Момичетата, които късно постъпваха при нас, бяха , като правило, деца на родители, не умеещи да ценят свободата, защото ако те наистина я ценяха, техните деца не биха станали „трудни”. След като такова момиче се възстанови в Съмърхил, родителите бързо го преместват в „добро училище, където да му дадат образование”. В последните години при нас постъпваха момичета от семейства вярващи в Съмърхил. Понякога ние губехме момичета по финансови причини, особено поради факта, че е необходимо да се плаща за пребиваването на техните братя в скъпи училища. Старата традиция да се гледа на сина като по-главен, умира трудно.Случвало се е да изгубим и момичета, и момчета, поради собственическата ревност на техните родители, страхуващи се, че децата ще отдадат на училището тази преданост, която са длъжни да отдадат на семейството. На Съмърхил винаги се е налагало по един или друг начин да се бори за своето съществуване. Малко родители притежават достатъчно търпение и вяра, за да заведат своите деца, където да играят, вместо да учат. Родителите изтръпват при мисълта, че когато стане на 21 години, тяхното дете може да се окаже неспособно да изкарва прехраната си. Днес в Съмърхил се учат тези деца, чиито родители искат децата им да израснат без ограничаващата ги дисциплина. Това е голямо щастие, защото в миналото се е случвало да получа сина на упорит консерватор, изпращащ го при мен от отчаяние. Тези родители не се интересуват от свободата на своите деца и в душите си, сигурно са мислели за нас като за побъркани чудаци. На такива консерватори беше много трудно нещо да се обясни. Спомням си един военен господин, който размишляваше дали да запише при нас своя деветгодишен син. Мястото е подходящо,- казваше той,- но имам едно опасение. Моето момче може да се научи тук на мастурбация. Аз го попитах защо толкова се страхува от това нещо. Това ще му навреди,- отговори ми той. Но това не е навредило нито на мен , нито на вас, не е ли така?- поинтересувах се аз. Той побърза да си отиде от тук заедно със сина си. После имаше още една богата майка, която след часа за въпроси се обърна към мъжа си и каза: Аз не мога да реша дали да дам Марджъри тук или не. Не се измъчвайте,- казах аз. Аз реших вместо вас. Аз няма да я взема. Наложи ми се да обясня какво имам предвид. Вие в действителност не вярвате в свободата,- казах аз.- И, ако Марджъри постъпи тук, ще ми се наложи да изгубя половината си живот, за да ви обяснявам какво е това, и в края на краищата вие няма да бъдете удовлетворена. За психиката на Марджъри резултата би бил разрушителен, защото вечно ще си задава въпроса кой е прав- семейството или училището? Идеалните родители са тези, които идват и казват: ”Съмърхил- това е мястото, необходимо на нашите деца; няма друго подходящо училище. Особено трудно беше, когато откривахме училището. Ние можехме да приемаме деца само от висшите и средни слоеве на населението, тъй като трябваше някак си да свързваме двата края. Зад гърба ни не стоеше нито един богат човек-филантроп. В самото начало един добър човек, пожелал да запази анонимност, ни помогна да преживеем най-трудните моменти; по-късно един от родителите направи щедър подарък- нова кухня, радиоприемник, ново крило на нашата къща, нова работилница. Това беше най-идеалният спонсор - той не постави никакви условия и не поиска нищо в замяна. Съмърхил даде на моя син това образование, което исках за него - каза просто Джеймс Шанд, защото истински вярваше в необходимостта от свобода за децата. Обаче, ние никога не можахме да приемем деца на бедни хора. И това е много тъжно, защото така се наложи да ограничим своето изследване на децата до средната класа. А понякога е доста трудно да се види природата на детето зад големите пари и скъпи дрехи. Когато една девойка знае, че когато навърши двадесет и една години ще стане притежателка на значително състояние, не е лесно в нея да се забележи детската същност. За щастие, обаче, повечето от сегашните и предишни ученици на Съмърхил не бяха разглезени с богатство, всички те знаят, че сами ще заработват парите си, когато завършат училище. В Съмърхил работят медицински сестри от града. Те прекарват при нас целия ден, а след това отиват да нощуват в дома си. Това са млади момичета, които се трудят много и добре. В свободната атмосфера, където никой не ги командва, те работят добре и много повече от служителките, които ги контролират. Те са във всички отношения прерасни момичета. Аз винаги се срамувам, че на тези момичета им се налага много да работят, защото те са се родили бедни, а в същото време аз през целия си живот уча девойки от обезпечени семейства, които нямат енергия дори да постелят леглата си. Длъжен съм да призная обаче, че аз самия не обичам да оправям леглото си. Моето жалко оправдание , че имам толкова много други задължения, не прави никакво впечатление пред децата. Те се подсмихват, когато аз се оправдавам, че не следва да очакват от генерала да събира боклука. Неведнъж съм казвал, че ние, възрастните в Съмърхил, не сме образец на добродетели. Ние сме хора като всички и нашите човешки слабости често влизат в конфликт с нашите теории. В обикновеното средно семейство, ако детето счупи чиния, бащата или майката вдигат шум - чинията става по-важна от детето. В Съмърхил, ако дете или медицинска сестра изпусне купчина чинии, аз не казвам нищо и моята жена също не коментира това. Надзорът е недоглеждане. Но, ако едно дете вземе книга и я остави на улицата под дъжда, моята жена се сърди, защото книгите означават много за нея. Мен подобни случаи не ме трогват, защото книгите нямат за мен особена стойност. В същото време жена ми се учудва, когато правя скандал заради счупено длето. За разлика от нея, аз високо ценя инструментите. За нас да живеем в Съмърхил, означава постоянно до даваш. Нас, много повече от децата ни уморяват посетителите, защото те очакват нещо да им дадем. Може би да даваш е много повече похвално, отколкото да получаваш, но , разбира се е изморително. Нашите общи събрания в събота, за съжаление предизвикват някои противоречия между възрастните и децата. Това е естествено, както и в общностите от различни възрасти, когато възрастните не са длъжни да жертват всичко заради младите, защото децата ще се разглезят. Възрастните се оплакват, че група от по-големите ученици не им позволяват да заспят със своите смехове и разговори, след като всички са си легнали. Хари се оплака, че е изгубил цял час, разчертавайки дъската за входната врата и докато ходил на обяд, връщайки се забелязал, че Били я съсипал. Аз повдигам обвинения към момчетата, които са взели на заем моя комплект за запояване и не са го върнали. Моята жена вдига шум към три момчета , които пристигнали след вечеря и заявили, че са гладни и получили парчета хляб с конфитюр, които на сутринта се търкаляли по пода на хола. Питър печално докладва, че в студиото по керамика нашите разбойници са хвърляли един по друг скъпоценната глина. Ето така протича борбата между възрастовата гледна точка и детската неосъзнатост. Но борбата никога не преминава на личностно ниво; никой не таи зло по отношение на конкретен човек. Този конфликт прави Съмърхил много жив. Нещо постоянно се случва и през цялата година няма нито един скучен ден. Персоналът, за щастие, не е твърде обсебен от собствеността. Обаче, аз си признавам, че ми става болно, когато купувам калай за една специална боя от три паунда за галон и изведнъж забелязвам, че едно от момичетата е взела тази ценна съставка, за да боядиса старото легло. Много са ми скъпи моят автомобил, пишещата машина и инструментите, но нарушението на моето чувство за собственост не се отразява на моето отношение към хората. Ако при вас не е така, то вие не следва да сте директор на училище. Големият разход на материали в Съмърхил е напълно разбираем, това може да се избегне само ако всички се държат в страх. Амортизацията и изтощението на душевните сили е невъзможно да се избегнат, защото децата винаги молят за нещо и нуждите на децата трябва да бъдат удовлетворени. Вратата на хола ми се отваря по петдесет пъти на ден и някое от децата пита: Тази вечер ще ходим ли на кино? Защо аз нямам ЛУ/личен урок/. Не си ли виждал Пам? А къде е Ан? Всичко това е един обичаен работен ден и аз не чувствам особено напрежение, макар че ние, по същество, нямаме истински личен живот. Възможно е отчасти причината да е, че нашият дом не е пригоден по своето устройство за училище; впрочем така мислят само възрастните, тъй като децата ни висят на шията. Така или иначе, но към края на семестъра и аз, и жена ми ужасно се уморяваме. Трябва да отбележа, че нашите сътрудници много рядко губят самообладание. Това свидетелства са в полза не само на персонала, но и на децата. В действителност, живота с тези деца е възхитителен и много рядко има повод да се нервираш и излезнеш извън себе си. Ако детето е свободно и приема самия себе си такъв, какъвто е, то обикновено не се ядосва и не намира никакво удоволствие да нервира възрастните. Един път девойките започнали да дразнят прекалено чувствителната си учителка. Те не биха дразнили никой друг от персонала, защото никой не би реагирал така. Обикновено дразнят този, който си въобразява много. Проявяват ли, типичната за децата агресивност, учениците от Съмърхил? Какво пък, на всяко дете е необходима някаква агресивност, за да може да прокара своя път в живота. Прекалено високата агресивност, която ние виждаме в несвободните деца е преувеличен протест срещу омразата, насочена към тях. В Съмърхил, където нито едно дете не чувства омраза от страна на възрастните, агресивността не е така необходима. Агресивните деца, които имаме, това са винаги тези, които не получават нито любов, нито разбиране в семейството. Когато аз, още като малък, ходех в селското училище, разбити носове имаше поне веднъж седмично. В агресивността на войнствения тип има омраза; за да излезне - е нужна борба. Деца, намиращи си в атмосфера, съвършено лишена от омраза, не я проявяват. Аз вярвам, че това значение, което фройдистите придават на агресивността е следствие от изучаването на семейства и училища- такива, каквито са те. Невъзможно е да се изследва психологията на кучето, гледайки порода ловджийско куче. Не е умозрително да се теоритизира по повод на човешката психология, когато човечеството е посадено в стриктна верига, създаваща поколения от животомразци. Аз твърдя: в свободната атмосфера на Съмърхил проявата на агресивност не прилича по нищо на тази, която е характерна за училища със строга дисциплина. Въпреки това, свободата в Съмърхил не означава пренебрегване на здравия разум. Ние вземаме всички предпазни мерки, за да обезпечим безопасността на учениците. Например, децата могат да се къпят само, ако наблизо има спасител - по един на шест деца; нито едно дете, по-малко от 11 години, не може да кара само велосипед по улицата. Тези правила произлизат от самите деца, те са потвърдени с гласуване на общото събрание на училището. Катеренето по дърветата не регламентирано от никакъв закон. Катеренето по дърветата е част от житейското образование; да се забранят изобщо рискованите предприятия, означава да направим от детето страхливец. Ние забраняваме катеренето по покриви, въздушните пушки и други оръжия, с които може да се наранят. Аз винаги се притеснявам, когато се бият като луди с дървени мечове и винаги настоявам да ги увиват в каучук и плат, но и при спазване на тези условия аз съм щастлив, когато това приключи. Трудно е да се тегли черта между разумното внимание и излишната мнителност. Аз никога не съм имал любимци в училище. Разбира се някои деца ми харесват повече, но аз се научих да не го показвам. Възможно е успехът на Съмърхил да се дължи на това, че към всички деца се проявява еднаква уважителност. Аз винаги съм се страхувал от сантименталното отношение към децата във всяко училище. В повечето училища, където съм преподавал, стаята на учителите беше истински ад, пълен с интриги, омраза и завист. Нашата учителска стая - е щастливо място. Тук няма злоба. В условията на свобода, възрастните, както и децата, са щастливи и доброжелателни. Случва се някой от новите членове на нашия колектив отначало да реагира на свободата почти като децата: той може да ходи необръснат, дълго да се излежава в леглото сутрин, даже да нарушава законите на училището. За щастие, преодоляването на комплексите при възрастните се случва по-бързо, отколкото при децата. В неделя вечер аз разказвам на децата собствените си приключения. Правя това от години; те са били в дълбините на Африка, на дъното на океана и над облаците. Преди известно време аз им разказах какво се случи след моята смърт. В Съмърхил дойде един суров, по начало, човек с името Магинс. Той направи уроците задължителни. Ако някой само произнесе „по дяволите!”, веднага го наказва с пръчката. Аз живописно разказах как те кротко се подчиняват на неговите заповеди. Детвора - от 3 до 8 години - изпадна в ярост: ”Ние не сме се подчинили. Ние всички избягахме. Ние го убихме с чука. Мислиш ли, че ще търпим такъв човек?” В края на краищата аз разбрах, че мога да ги успокоя само ако ускоря излизането на господин Магинс през вратата. Това бяха малки деца, непознаващи строгите училища и тяхната ярост беше естествена и спонтанна. Децата не можеха да си помислят дори за свят, в който директора на училището да не е на тяхна страна, благодарение на техния опит не само в Съмърхил, но и в къщи, където мама и татко също са винаги зад тях. Един американски гост, професор по психология, критикуваше нашето училище, че то е остров, чието население не участва в околния живот и е ограничена част от по-крупна социална общност. В отговор аз се поинтересувах: какво би било, ако създавайки училище в малък град, се опитвам да го устроя по вкуса на местното население? Колко човека - от сто родители - биха одобрили свободата на избора по отношение на посещаване на уроците? Колко родители биха се съгласили с правото на децата да мастурбират? От самото начало трябва да правя жертви и компромиси в името на това, в което не вярвам. Да, Съмърхил е остров. Той трябва да бъде остров, защото родителите на неговите ученици живеят на много мили от него и даже в други страни. Тъй като е невъзможно да се съберат всички родители заедно в градчето Лейстън, графство Сафолк, Съмърхил не може да бъде част от културата, икономиката и обществения живот в Лейстън. Добавям, че училището не е остров в пълния смисъл на думата по отношение на Лейстън. Ние имаме множество контакти с местните жители и отношенията ни са напълно приятелски. Между другото, ние разбира се, не сме станали част от местното съобщество. Никога не ми е минавало през ума да помоля местния вестник да напечата статия за успехите на моите бивши ученици. Ние играем спортни игри с градските деца, но по отношение на образованието нашите цели много силно се различават. Ние не принадлежим към нито една религия и не поддържаме връзка с нито една религиозна организация в града. Ако Съмърхил беше интегриран в градския живот, щяха да ни принудят да даваме на учениците си религиозно образование. Аз съм уверен, че моят американски приятел не разбира смисъла на своята критика. Мисля, че е имал предвид следното: Нейл- е просто бунтар, неговата система не може да предложи нищо, което да сплоти обществото в хармонично единство, не може да преодолее пропастта между детската психология и общественото невежество в тази област, между живота и антиживота, между училището и дома. Моят отговор е, че аз не съм проповедник, който активно се стреми да обърне обществото към своята вяра; аз мога да убеждавам само в необходимостта от избавление от омразата, наказанията и мистиката. Въпреки, че пиша и говоря открито това, което мисля за това общество, но, опитвайки се на дело да го променя, то би ме унищожило като обществено опасно същество. Ако, например, се бях опитал да създам общество, в което юношите имат свободата по естествен начин да водят своя интимен живот, аз щях да бъда разорен, дори щях да бъда поставен в затвора като безнравствен прелъстител на младежи. При цялата си омраза към компромисите, тук аз съм длъжен да направя компромис, разбирайки, че моята главна цел не е да реформирам обществото, а да донеса щастие в живота , макар и на няколко деца. Каталог: wp-content -> uploads -> 2016 2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране 2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране 2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април 2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град Изтегляне 4.85 Mb. Сподели с приятели:
|