Съмърхил възпитание чрез свобода Александър Нейл Съмърхил преди
Изтегляне 4.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Училищното образование трябва да бъде съвместно, защото живота е съвместен.
- ”Понякога се случва момче да дружи с момиче, но любовни връзки няма”.
- Веднъж попитах директора на едно прогресивно училище: ”Случват ли се при вас в училище любовни връзки”- „Не,- отговори той важно,- ние тук не вземаме трудни деца.”
- а- тя е получавала удоволствие през цялата вечер, при условие, че не са я настъпвали по краката. Същото е и с дете, което е мързеливо в клас, но може с часове да играе футбол.
- Съмърхил може да се определи като училище, в което играта има първостепенно значение. Аз не знам защо децата и котетата играят. Мисля, че работата е в енергията.
- Момчетата като правило не играят с момичетата. Те играят на разбойници, устройват си тайни убежища сред дърветата, копаят си землянки и окопи.
- стълбата, викат като побъркани, не пазят мебелите. Ако играят на гоненка, те чупят порцеланова ваза, попаднала на пътя им без да я забележат.
- им е необходимо да ги прегръщат и притискат.
- Нашата аудитория не е много придирчива. И се държи много добре - много по-добре от посетителите на лондонските театри. При нас рядко се освиркват или овикват актьори.
- на яркостта и прожектори. Декорация няма - само една сива завеса. Когато в представлението се казва: ”Селските жители влизат през оградата”, актьорите дърпат завесата настрани.
- е: „Горе ръцете! Това е обир!” В такива спектакли завесата винаги се спуска над купчина бездиханни тела, защото малките момчета по природа са много основателни и безкомпромисни.
- Полицаят е облечен във фрак.
| При дълго съвместно обучение, но не такова , при което момчетата и момичетата само седят заедно на чина в клас, но живеят и спят в различни сгради, практически изчезва нездравото любопитство един към друг. В Съмърхил никой не гледа през ключалката. Тук безпокойството по повод на секса е много по-малко от другите училища. Но от време на време обезателно се появява някакъв възрастен, който пита: ”И какво, нима те не спят един с друг?” А, когато аз отговарям, че не спят, той/тя/ възкликва: ”Но защо? На тяхната възраст аз дяволски добре си прекарвах времето!” Такъв тип хора вярват, че ако момчетата и момичетата се обучават заедно, те обезателно трябва да се отдават на сексуални волности. Трябва да кажа, че хора от подобен род никога не признават, че именно тази мисъл лежи в основата на техните възражения против съвместното обучение. Те предпочитат да разсъждават, че момчетата и момичетата не трябва да се обучават заедно, тъй като се различават по способности в ученето.
Училищното образование трябва да бъде съвместно, защото живота е съвместен. Обаче много родители и педагози се страхуват от съвместното обучение, защото се страхуват от бременност. Аз дори съм чувал за директори на други училища, които не могат да заспят нощем от страх, че нещо подобно може да се случи. Деца от различни полове, растящи отделно, често се оказват неспособни да обичат. Това може да зарадва тези, които се страхуват от секса, но за юношеството като цяло, неспособността да обичаш - това е голяма човешка трагедия. Когато попитах няколко юноши, от едно знаменито частно училище със съвместно обучение, има ли при тях в училище любовни връзки, отговорът беше: не. Аз изразих своето учудване и в отговор получих: ”Понякога се случва момче да дружи с момиче, но любовни връзки няма”. Тъй като бях забелязал на територията на училището няколко красиви момчета и добри момичета, аз разбрах, че училището натрапва на своите ученици идеал за нелюбов, а неговата високонравствена атмосфера изключва секса. Веднъж попитах директора на едно прогресивно училище: ”Случват ли се при вас в училище любовни връзки?”- „Не,- отговори той важно,- ние тук не вземаме трудни деца.” Противниците на съвместното обучение могат да възразят, че това прави момчетата женоподобни, а момичетата - мъжеподобни. Зад всяко разсъждение от подобен род стоят твърди морални съображения, а в действителност - завистлив страх. Изпълненият с любов секс - е най-великата наслада в света и именно затова се стремят да го подтиснат. Всичко останало - са извинения. Причината, поради която аз не се боя , че големите ученици на Съмърхил, живеещи тук от ранно детство, ще се окажат в любовна връзка, е проста - аз знам, че имам работа не с тези деца, чийто интерес към секса е потискан и следователно придобил неестествен характер. Преди няколко години при нас почти едновременно постъпиха двама ученика: юноша на 17 години от частно мъжко училище и девойка на 16 години от женско училище. Те се влюбиха един в друг и винаги бяха заедно. Един път, срещайки ги късно през нощта, аз ги спрях.”Аз не знам с какво се занимавате вие двамата,- казах ,- и морално това изобщо не ме вълнува, тъй като това изобщо няма отношение към морала. Но икономически това ме безпокои. Ако при теб, Кейт, се появи дете, моето училище ще бъде разорено. Виждате ли, вие двамата току що сте дошли в Съмърхил. За вас това означава да правите това, което искате. И, естествено, вие нямате някакви по-особени чувства по отношение на училището. Ако бяхте живяли тук от седемгодишни, нямаше изобщо да ми дойде на ума да обсъждам този въпрос с вас. Вие щяхте да сте толкова много привързани към училището, че обезателно бихте помислили сами за последствията от своите действия за Съмърхил”. Това беше единственият възможен начин да реша проблема. И за щастие, никога повече не се наложи да говорим с тях по тази тема. Труд По-рано в Съмърхил действаше правило, в съответствие с което всеки ученик, по-голям от 12 години и всеки сътрудник, бяха длъжни всяка седмица да работят по два часа в градината. За това се полагаше символично заплащане - 6 пенса на час. Ако не работиш те глобяват по 1 шилинг. Някои, включително и учители, с радост избягваха глобите. Повечето от тези, които работеха, гледаха часовника по минути. В работата нямаше дори и сянка на игра, а следователно, тя предизвикваше скука при всеки. Отново поставиха закона на обсъждане и децата го отмениха почти единогласно. Преди няколко години Съмърхил се сдоби с изолатор за болни. Ние решихме сами да го построим - проста постройка от кирпич и цимент. Никой от нас не беше положил една тухла през живота си, но ние се заехме с това дело, въпреки това. Няколко ученика помогнаха да се изкопае дупка за фундамента и демонтираха една стара постройка. Но децата искаха заплащане. Ние отказахме да платим. В края на краищата изолатора беше построен от сътрудниците и посетителите. Работата се оказа твърде скучна за децата, а перспективата да попаднат на болнично легло беше, по тяхна преценка, твърде съмнително. При тях не възникна никакъв личен интерес. Но след известно време, когато им се прииска да имат навес за велосипеди, те го построиха съвършено самостоятелно, без помощта на възрастните. Аз пиша за децата - не за това какви те трябва да бъдат, според нас, а за това, какви са те в действителност. Тяхното чувство за общност- чувството за социална отговорност не се развива до 18 години, дори и повече. Техните интереси са ежеминутни и за тях бъдещето не съществува. Досега никога не съм виждал мързеливо дете. Това, което наричат мързел е обикновено отсъствие или на интерес, или на здраве. Здравото дете не може да бъде неактивно, на него постоянно му е нужно да се занимава с нещо. Някога познавах едно здраво момче, което го смятаха за мързеливо. Математиката не го интересуваше, но учебната програма изискваше да изучава математика. Разбира се, той не искаше да се занимава и учителя по математика го смяташе за лентяй. Наскоро четох някъде, че ако едно момиче, което е решило да прекара една вечер извън дома си, не пропусне нито един танц, това е равносилно на изминаването на двадесет и пет мили. И между другото, тя няма да бъде много уморен а- тя е получавала удоволствие през цялата вечер, при условие, че не са я настъпвали по краката. Същото е и с дете, което е мързеливо в клас, но може с часове да играе футбол. Много време ми трябваше, докато разбера защо седемнадесетгодишните изобщо не се стремяха да ми помагат, когато беля картофи или лук, а предпочитат с часове да се возят на коли, да мият колите или да слушат радио. Истината ми се изясни в деня, когато копаех в градината на моя брат в Шотландия. Аз не получавах удоволствие от работата и изведнъж разбрах в какво се състои проблема - аз копаех в градина, която за мен не означава нищо. Така също и моята градина не означава нищо за децата в сравнение с велосипедите и мотоциклетите, които означават много за тях. Истинският алтруизъм идва много по-късно, но определено количество личен интерес се запазва и в него. При малките деца отношението към труда е съвършено различно от това на юношите. В Съмърхил малките деца – от 3 до 8 години- могат да работят като негри, да разбъркват цимент, возейки пясък с колички или да изчистват стари тухли и то без да мислят за възнаграждение. Те се идентифицират с възрастните и такава работа за тях е като въплъщаване на мечтите им. Обаче , от 8-9 до 19-20 години желанието да се занимават с физически труд отсъства напълно. Това е вярно за повечето деца, макар че има такива, които проявяват трудолюбие от най-ранно детство и го съхраняват през целия си живот. В действителност ние, възрастните, твърде често експлоатираме децата.”Мериан, изтичай до пощенската кутия да пуснеш това писмо!” Децата ненавиждат, когато ги използват. На всяко нормално дете му се струва, че грижите на родителите не изискват някакви усилия от негова страна. То усеща, че тази загриженост е негово естествено право, но едновременно разбира: от него се очаква и даже се смята, че той е задължен да изпълнява десетки лакейски задачи и множество рутинни действия, които самите родители с радост подминават. Веднъж прочетох за едно училище в Америка, което е било построено от самите деца. Тогава ми се стори, че това е идеална ситуация. Сега аз мисля различно. Ако децата са построили свое училище, то може да бъдете уверени, че редом до това стои някой весел и доброжелателен, но облечен с власт джентълмен, който ги управлява постоянно и с ентусиазъм. Когато няма такава власт, децата не строят училища. По мое мнение, една здрава цивилизация не трябва да кара децата да работят до 18 години. Много момчета и момичета ще свършат доста работа до 18 годишна възраст, но тази работа ще бъде за тях като игра и от родителска гледна точка това ще бъде съвършено неизгодно икономически. С тъга си мисля за гигантската работа, която трябва да извършат студентите при подготовка за изпити. И разбирам защо в довоенна Будапеща почти 50% от учащите се имат тежки физически и психически нарушения след приемните изпити. Причината, поради която ние сме тук в Съмърхил и постоянно получаваме такива прекрасни отзиви за наши бивши ученици, заемащи отговорни постове се състои в това, че тези момчета и момичета са прекарали стадия на егоцентрични фантазии в Съмърхил. Ставайки млади хора, те са способни да се срещнат с реалностите на живота без каквото и да е подсъзнателно желание за детски игри. Игра Съмърхил може да се определи като училище, в което играта има първостепенно значение. Аз не знам защо децата и котетата играят. Мисля, че работата е в енергията. Когато мисля за игра, аз имам предвид не спортните площадки и организираните игри, а проявата на фантазиите. Организираните игри предполагат майсторство, състезание, взаимодействие; детската игра не се нуждае от никакво майсторство, рядко включва състезание и още по-рядко работа в екип. Малките деца обожават играта на разбойници - със стрелба и сражаване с мечове. Децата дълго са играли на тях до настъпването на ерата на киното. Книгите и филмите понякога привнасят някакви оттенъци в игрите, но същността на играта е една и съща, тя живее в душата на децата от целия свят. Всяка пролет в Съмърхил се играят игри със свои лични фантазии. За малкото дете фантазията и реалността са много близки. Когато едно десетгодишно момче се облече като призрак, децата отначало изпаднаха във възторг: те знаеха, че това е самия Томи, който се е увил в чаршаф. Но, когато той ги нападна, те всички закрещяха от ужас. Малките деца живеят във своите фантазии и ги въплъщават в действие. Децата от 8 до 14 години играят на разбойници и постоянно някого „убиват” или „излитат” в небесата на своите дървени самолети. Малките момичета също минават през този разбойнически, гангстерски стадий, само че при тях той не приема формата на въоръжени стълкновения, а се разгръща в сферата на лични отношения. Шайката на Мери е против шайката на Нели и между тях има постоянни спорове и обмяна на грубости. Противниковите шайки на момчетата враждуват само в играта. Ето защо с малките момчета се разбираме по-лесно, отколкото с момичетата. Аз така и не разбрах къде при тях преминава границата между реалността и фантазията. Когато момичето дава храна на куклата си в малка чинийка, вярва ли тя , че куклата е жива? Играчката кон- люлка истински кон ли е? Когато момчето крещи:”Огън!”- и после стреля, вярва ли, че оръжието в ръцете му е истинско? Склонен съм да мисля, че когато играта е в разгара си, децата действително си въобразяват, че техните играчки са истински и само, когато се намеси някой нетактичен възрастен и им напомни, че всичко случващо се е плод на тяхното въображение, те с размах падат обратно на земята. Нито един чувствителен родител няма да разруши света на детските фантазии. Момчетата като правило не играят с момичетата. Те играят на разбойници, устройват си тайни убежища сред дърветата, копаят си землянки и окопи. Девойките рядко организират някакви игри. Известните от векове игри на учители и доктори са неизвестни на свободните деца, защото те не усещат необходимост да имитират власт. Малките момиченца играят на кукли, а по-големите получават по-голямо удоволствие да общуват с хората, а не с предмети. При нас често излизат на терена смесени хокейни отбори. Децата също играят в смесени групи на карти и други настолни игри. Децата обожават шум и викове, те тропат по стълбата, викат като побъркани, не пазят мебелите. Ако играят на гоненка, те чупят порцеланова ваза, попаднала на пътя им без да я забележат. Майките, като правило, не играят достатъчно със своите деца. Те вярват, че е достатъчно да пуснат в количката мека плюшена играчка, за да залъжат детето за един два часа, забравяйки за главното - на децата им е необходимо да ги прегръщат и притискат. Ако приемем, че детството е живот в игра, то искаме да попитаме: как ние възрастните отчитаме този факт? Ние го игнорираме. Ние забравяме за него изцяло, защото ни се струва, че играта е загуба на време. И затова изграждаме голямо градско училище с множество стаи и скъпоструващо оборудване за преподаване, в което определяме за игри едно малко и строго определено място. Може да твърдим- и не без основание- че пороците на цивилизацията се дължат на факта, че никое дете не е успяло да се наиграе. Или, казано по друг начин, със специални усилия всяко дете се превръща във възрастен дълго преди да достигне възраст/подобно на растенията в парниците, които трябва да пораснат в срок/. Отношението на възрастните към игрите е твърде деспотично. Ние, големите, правим на детето разписание: учене от 9 до 12, после обяд, а след това отново уроци да три часа. Ако помолят едно свободно дете да си направи разписание, то почти сигурно е, че ще си отдели повече време за игра, отколкото за учене. Враждебността на възрастните по отношение на детската игра се корени в страха. Не един път ми се е налагало да отговарям на въпроса:”Но, ако моят син играе по цял ден, как ще се научи на нещо, как ще си вземе изпитите?” И много рядко питащият е готов да приеме моят отговор: ”Ако детето играе до насита, то ще може да си вземе изпитите след няколко години интензивно обучение вместо обичайните пет, шест или седем години занимания в училище, което не признава играта като важен фактор на развитието”. Но винаги е необходимо да добавя: ”Това е в случай, че той изобщо иска да се яви на тези изпити!” Защото той може да поиска да стане балетен танцьор или радиотехник, а тя- шивачка или детска бавачка. Да, разбира се, именно страхът за бъдещето на децата кара родителите да лишават децата си от законното право на игра. Но не е само страхът. Зад неодобрителното отношение към играта се крие и някаква смутна представа от областта на морала - представа за това, че да бъдеш дете като цяло не е особено добре и ясно звучи в популярното поучение, адресирано до младите хора: ”Не бъди дете!” Родителите, които са забравили собствените си стремежи на тази възраст, тоест са се отучили да играят и фантазират - са лоши родители. Когато детето изгуби способността си да играе, неговата душа умира и то става опасно за всички деца, с които се сблъсква. Учители от Израел ми разказаха за невероятни общности, каквито има там. Училището, казаха те, е част от общността и основна задача е тежък труд. Както разказа един учител, десетгодишните деца ридаят, ако в качеството на наказание им бъде забранено да копаят в градината. Ако аз срещна дете, което ридае, че са му забранили да копае картофите, ще си помисля че е умствено изостанало. Светът на детството - това е светът на игрите; и всяка обществена система, игнорираща тази истина, възпитава децата неправилно. Израелският метод, за който стана дума, по мое мнение е принасяне на младия живот в жертва на икономическите нужди и аз не бих нарекъл такава система идеал за обществен живот. Би било много интересно, а вероятно и доста сложно, да се оцени вредата, нанесена на децата, на които не са им позволили да играят толкова, колкото им се иска. Струва ми се, че огромните тълпи, отиващи да посетят футболен мач между професионалисти, се състоят от хора, опитващи се да изживеят своите подтиснати игрови потребности, идентифицирайки се с играчите. Повечето от випускниците на Съмърхил никога не ходят на футболни мачове, а също така не се интересуват от различни други пищни зрелища. Вярвам, че малко от тях биха се отправили на далечен път, за да присъстват на кралско шествие. Пищността, свойствена за такъв род събития съдържа в себе си нещо детско - нейната яркост, строг ред, забавяне на движенията, което напомня за света на играчките и куклите. Именно затова такива , навярно, такива неща се харесват повече на жените, отколкото на мъжете. Според това как хората стават по-възрастни и по-мъдри, те, изглежда, са все по-малко и по-малко привлечени от подобна безвкусица. Аз дълбоко се съмнявам, че военните и политиците извличат от различните държавни церемонии само скука. Има някои данни, които свидетелстват, че децата, израснали в условия на свобода и много игра, не са склонни към стадно мислене. Сред бившите ученици на Съмърхил, единствените, които са склонни възторжено да се присъединят към тълпата са тези, които произхождат от семейства с прокомунистически симпатии. Театър През зимата неделните вечери в Съмърхил са отдадени на представления. Спектаклите винаги събират много зрители. Виждал съм и по шест поредни пълноценни представления, но понякога след вълната от спектакли настъпва затишие за няколко седмици. Нашата аудитория не е много придирчива. И се държи много добре - много по-добре от посетителите на лондонските театри. При нас рядко се освиркват или овикват актьори. Съмърхилският театър е преустроено игрище за скоуш с капацитет около стотина души. Там има подвижна сцена, състояща се от чекмеджета, с помощта на които може да се построи стълба или мост. Има и необходимите осветителни средства, включително и устройство за регулиране на яркостта и прожектори. Декорация няма - само една сива завеса. Когато в представлението се казва: ”Селските жители влизат през оградата”, актьорите дърпат завесата настрани. По традиция в театъра се играят само пиеси, които са съчинени в Съмърхил. Съществува и неписано правило: пиеса, написана от учител се изпълнява само в случай, че учениците не са написали такава. Актьорите сами правят своите костюми и като правило те са много добри. Нашите училищни спектакли са най-често комедии, но когато се играе трагедия, то тя наистина се изпълнява добре, понякога дори прекрасно. Девойките по-често пишат пиеси от момчетата. Малките момчета понякога съчиняват, но като правило техните роли не са достатъчно добре описани. Впрочем, от това няма и нужда, защото лайтмотивът на всяка роля е: „Горе ръцете! Това е обир!” В такива спектакли завесата винаги се спуска над купчина бездиханни тела, защото малките момчета по природа са много основателни и безкомпромисни. Тринадесетгодишната Дафна обикновено съчиняваше пиеси за Шерлок Шолмс. Една от тях много ми харесваше, там ставаше дума за един полицай, който избягал с жената на сержанта. С помощта на детектив и , разбира се на „моят скъп Уотсън”, сержантът проследява жена си и я намира в дома на полицая. Там пред очите му се появява поразителна картина. Полицаят, лежейки на леглото, прегръща талията на жена си, а по средата на стаята няколко дами танцуват на слаба светлина. Полицаят е облечен във фрак. Дафна винаги внасяше в своите пиеси елементи от светската елегантност. На 14 години девойките пишат своите пиеси в стихове и често са много добри. Разбира се, не всички сътрудници и не всички ученици съчиняват пиеси. Плагиатството винаги предизвиква силно отвращение. Един път, когато се наложи една пиеса да отпадне в последния момент, аз бях принуден бързо да напиша друга, за да запълня дупката в репертоара. Е, аз написах нещо по сюжет на един от разказите на У.Джейкъбс. Каталог: wp-content -> uploads -> 2016 2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране 2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране 2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април 2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град Изтегляне 4.85 Mb. Сподели с приятели:
|