Социология на културата

Тази позиция е характерна за публичните средства за масова комуникация.

СОЦИОДИНАМИЧЕСКА ДОКТРИНА

1. 
   Принципи за въздействие на културата.
   
2. 
   Еволюция.
   
3. 
   Ускоряване или забавяне на развитието на културата.
   

промяна.

Н – количество информация

р_i – вероятност на появяването на всеки знак от набора

N – общото число елементи на последователност в съобщението⁴⁴
Тази формула съдържа възможност за отговор на песимистичните визии за антихуманната същност на масовата култура. Ако емпиричната информация покаже, че излъчваните от масмедиите съдържания носят действително иновативен характер и съдържат възможност за трансформация на излъчваните в масмедиите съдържания, а оттам за основана върху тази динамика социокултурна промяна, то апокалиптичните предупреждения имат по-скоро характер на морална критика, но не касаят действителното функциониране на системата. Ако е обратното, наистина съществува проблем, който може да стопира развитието на обществото.

Изследванията показват, че резултатите могат да бъдат различни в конкретни ситуации и засега е твърде трудно да се изведат глобални тенденции за развитието на масмедийната култура.

Културата на информационното общество

Процесите на формиране на комуникативната реалност, получили развитие в условията на масмедийната среда, обуславят качествено нов модел на културата при настъпването на информаионното общество. На тази фаза рационализацията на социалната дейност достига ново равнище: масовото разпространение на информационните технологии и създаването на техен потребителски контур.

За разлика от индустриалната ера тук истинската революция не е в техническите иновации (макар те да са главозамайващи), а в тяхното поникване в сферата на масовото потребление. В този смисъл компютърът прониква във всеки дом така както радиото и телевизорът. Той и средство за производство, и масмедия с двустранен ефект, и генератор на социални комуникации, и пространство за институционално действие (електронното правителство).

В този смисъл компютърът е от една страна индивидуален (“персонален”) и характеризира технологичния аспект на самостоятелността на индивида. Тази самостоятелност се състои в това, че човекът с помощта на компютъра придобива редица възможности по моделирането на реалността, които обичайните технически средства не притежават. Той вече не означава действителността, нито я отразява, а я създава в буквалния смисъл на думата. Виртуалният модел, за разлика от оригинала притежава всички съществени функции на съзнанието по реконструкцията на актуалния модел на явлението.

Модифицират се най-съществените елементи на социокултурното влияние върху субекта, такива като въздействието върху неговата сетивност, интернализацията на готови културни модели, обективния по отношение на индивида ход на социокултурното време и непрозрачния надличностен характер на социалната система, върху която той не може да упражни ефективно обратно действие.

Благодарение на компютърните виртуални реалности човек прави своята действителност. Той е в състояние да я моделира в най-различен (а не в зададения му като обективно реален) контекст на информационния процес, може да я получи в най-разнообразни версии, от различни пространствени позиции и различни времеви интервали, включително да изменя мащабите на своя поглед и включване в нейните взаимодействия. Той самият не само манипулира означаването на реалността, но и собствената си идентификация. Променя се феноменологичната структура на комуникацията: вътрешното става външно и обратно.

Парадоксалният момент, определящ социокултурния характер на информационното общество, се корени в това, че именно индивидуалната самостоятелност и автономия стават основа за мрежовия тип социокултурна организация.

Тази организация изключва или поне ограничава принудата на обективните отношения. Основата на социалния контакт представлява свободният избор и пълната многозначност на идентификацията.

Цялата система от комуникативни действия и отношения, както и ресурсите, натрупвани в резултат на целокупната човешка дейност, се обвързват в една единна глобална структура.

Нещо повече, тази среда на виртуална реалност, проектирана от самите участници (за разлика от масмедийната, която проектира участниците) завършва процеса на опредметяване на комуникациите и превръщането им в събития, които не изчезват във времето. Напротив – те се съхраняват в един единен информационен масив, който притежава различна времева структура, в чиито предели те съществуват едновременно в Мрежата в множество варианти, версии, интерпретации, които от своя страна търпят развитие.

От гледна точка на културата това означава както различен тип познания (достигащи дори пълния опит на човечеството), различни нагласи, свързани с информатиката, компютрирането и дигиталната техника, нови ценности и ценностни ориентации, които биха могли да характеризират различно качество на социална интеграция.

Най-напред емпиричният израз на този тип култура представлява оценностяването на различни компоненти от действието на компютърните системи. Това вече не са технически значения, а феномени на съзнанието. Така както човешката субективност става значение, което можем да разменяме в комуникативния процес, така функционирането на компютъра става феномен на съзнанието.

Задача за социологията на културата е да характеризира трансформацията в качеството на социалните отношения, извършваща се в резултат от мрежовите взаимодействия на индивидите.

Характерна особеност на комуникацията в мрежа представлява фактът, че знаковите структури, семантичните пространства, значенията окончателно се еманципират от представата за външна по отношение на тях реалност – те окончателно са се превърнали самата реалност на човешкото съществуване. Това е така поради обстоятелството, че тази реалност, макар и интерактивна, сама непрекъснато се модифицира и поставя своите участници в ситуации, наподобяващи компютърна игра – нивата непрекъснато се сменят и процесът на иновация няма край във времето.

Ние трябва да създадем система от индикатори, изразяващи следните характеристики на виртуалните комуникации:

• 
  степента на участие на мрежовите информационни системи в различните форми на жизнедейност;
  
• 
  равнището на усвояване на дигиталната култура и интернализацията на нейните познавателни, поведенчески и инструментални компоненти;
  
• 
  степен на интернализация на дигиталните ценности и норми от социалните субекти;
  
• 
  координация на информационните процеси с налични социални структури;
  
• 
  модели на комуникативно действие;
  
• 
  стереотипи на съчетаване на различни форми на масмедийна комуникация с поведението на киберпространството, формирано от мрежовите информационни системи и глобалната мрежа Internet;
  
• 
  ниво на реализация на креативните възможности, които информационните технологии предоставят;
  
• 
  пълнота, диапазон и интензивност на електронните комуникации по отношение на мащабите на социалната система.
  

Естествено, най-сериозният проблем, пред който би бил изправен един анализ на ценностните ориентации в киберпространството, представлява необходимостта ценностите да бъдат идентифицирани от гледна точка на тяхната природа и да се дефинира техния “информациионен компонент”. Задачата се състои в това да се изследва промяната в ценностните ориентации на социалните субекти, обусловена от социалните комуникации “в мрежа”. Това означава да се изследват опосредстваните от информационните технологии форми на жизнедейност и произтичащите от тяхното усвояване символно-интеракционни модели.

Въпреки че и при стандартните изследователски методики хората най-често изразяват своите мнения, т.е. не представят някаква идеално обективна ситуация, те обичайно възприемат съдържанието на проблематиката като външна даденост. Самите създатели на инструментариума, и самите респонденти възприемат това, за което ги питат, като случващо се извън тях, независимо от тяхното мислене и отношение. Дори техните мисли и желания се представят като елементи на обективно поведение; ние не питаме нито тях, нито себе си за начина, по който те стигат до отговорите на въпросите, които им задаваме.

Ако става въпрос за доходите на населението, искаме цифрата, но не можем или не целим да разберем контекста, в който тази цифра се възприема. Човек може да я смята за фатална предопределеност, за проблемна ситуация, нуждаеща се от решение или пък за нещо второстепенно, което е продукт на други, по-важни неща. Самата цифра пък има своята психологическа динамика, своите критични граници, които обуславят интерпретацията на т.н. “обективни факти”. Една и съща ситуация може да се възприема като абсолютно положителна и щастлива от едни и като напълно нетърпима от други хора при приблизително еднакви обективни характеристики. Явно социалната динамика се формира от други фактори, намиращи се в колективното съзнание (и безсъзнателно), които трябва да бъдат анализирани и разбрани като пораждащи действията и поведението на социалните субекти. Тогава се налага да приложим други методи, отговарящи на тези нови и различни изисквания.

Всичко това означава, че тези, специфични за социологията на културата методи не са единствено предназначени за нейните “типични” сфери (напр. религия, изкуство, образование), а засягат целия диапазон на емпиричната социология. Доколкото функционирането на социалната система е свързано с предаване на съдържания (знаци, символи, по-сложни смислови конструкции) и тяхното осмисляне и интерпретация, дотолкова тяхното емпирично изследване представлява значима и изключително актуална задача.

Тези методи не отменят и не отричат общоприетите процедури за изследване и измерване в социологията, напротив могат успешно да се съчетават с тях в зависимост от целите и задачите на отделните емпирични изследвания.

Тези методи трябва, от една страна да позволяват набиране на информация за субективните образи, нагласи, предпочитания или фобии, а от друга – да осигуряват общовалидност, достоверност и представителност на резултатите. Освен това нас ни интересува не просто състоянието на едно отделно индивидуално съзнание, а характеристиките на субективността, присъща на една или друга социална общност и формираща нейната комуникативна изява. Изключително подходящи за тази цел са т.н. проективни методи. Това са методи, които са насочени не просто към обективното съдържание на социалните проблеми, подлежащи на изследване, а към тези основни свойства на субективността, обуславящи отношението на индивида или групата към други индивиди и групи и осмислянето на собствените действия в общосоциален контекст. Чрез тях се проектира и измерва самата способност за осмисляне, оценка, формиране на нагласи и проясняване на мотивите за действие.

Най-характерното явление, експонирано чрез проективните методи представлява конотацията. Това е съвкупност от осъзнати и неосъзнати значения, която опосредства възприятието на непосредствените въздействия върху субекта и предшества операциите със значения и символи, които той извършва, за да определи смисъла на своите собствени действия.