Софи Леон Пинкас

Касета № 2

Ю.Д. А отблязвахте ли в училище еврейските празници.

С.П. Това не си спомням. Да, правиха се забави, но не мога да си спомня нищо конкретно.

Ю.Д. А казахте, че вашият дядо и вашият баща са били търговци. Къде се намираха техните магазини? Дали това е било чаршията, където са били и българските магазини, или на определено място само за евреи и кой ходише да пазарува в тези магазини?

С.П. За магазина на дядо ми не си спомням нищо, но за магазина на баща ми и на чичовците ми си спомням. Те бяха в централната търговска улица на Видин, нямаше обособени магазини за евреи или за българи, това беше една търговска улица на която бяха всичките магазини- и там беше магазина на баща ми и дори беше съвсем близо до гимназията, срещу гимназията, малко след него на 200- 300м. беше магазина на единия ми чичо, който продаваше платове, а на другият чичо който имаше пак бакалия беше на пазара. Нямаше обособени магазини за евреи или за българи и фактически купувачите бяха повече българи защото при баща ми идваха хора от селата да купуват и да зареждат. А най- младият от братята, чичо ми Сами, той имаше магазин в едно село видинско, тогава се казваше Александрово, после се преименува Димово – на един от партизаните в селото. Той имаше тай магазин и фактическа там нямаше други еврейски семейства, имаше само едно или две още, и те имаха най- добри контакти и близки връзки с българските семейства.

Ю.Д. А вие имахте ли роднини на село?

С.П. На село роднини нямах, но на село при този ми чичо и леля, чичо Сами и леля Лора, ходихме летно време, обичахме там да ходим.

Ю.Д. Тоест те си живеехе там постоянно?

С.П. Да, те си живееха там, бяха наели една къща, до къщата беше и магазина, и там си живееха, имаха две момчета, и ние през ваканцията обичахме там да ходим, имаше рекичка долу, горичка.

……

Ю.Д. Коя година заминава за Израел вторият брат на баща ви Жак?

Ю.Д. А спомняте ли си домът в който сте родена?

С.П. Аз съм родена в старата къща, така нар. стара къща. До този големият дом в който живеехме, имаше една друга къща, по- малка, и там най - напред са живели баба ми, дядо ми и баща ми и майка ми и аз там съм родена. А после са купили тази по- голямата къща, а тази старата къща, по- малката я даваха под наем.

Ю.Д. А спомняте ли си кой най- много ви отделяше внимание като дете. Дали това е било майка ви или баба ви?

С.П. Да, майка ми, тя не работише и тя най- много се грижише. Разбира се и баба ми, защото живеехме заедно в една къща, но майка ми изключително тя се е занимавала с нас, и тя беше много организирана жена, природно интелигентна, взискателна и същеверменно много мила. Държеше на дисциплината, на реда.

Ю.Д. Но не сте имали гувернантка например?

С.П. О, не, не.

Ю.Д. А какво вашата майка се опитваше най - много да ви предаде, да ви научи?

С.П. Тя държеше да учим, да четем, да бъдем честни и добри, да уважаваме старите хора. В това отношение трябва да кажа, че е успяла много, тъй като ние наистина уважавахме всички около нас, по- възрастните.

Ю.Д. Казахте, че е държала на образованието и особенно това, че в дома сте имали книги, които тя самата е четяла. Взимахте ли частни уроци.

С.П. Частни уроци взимах по френски. Преподаваше ми хазана. Той беше дошъл от Турция, но говореше български. Той беше завършил Робер Колеж, той беше много известен този Робер Колеж в Цариград, с френкси език. Аз в гимназията учих френски език, като чужд език. Учихме тогава руски и френски, но беше много недостатъчно този френски, който учихме в гимназията и затова учих допълнително. Майка ми държеше да знаем езици. А имахме и пиано в къщи и тя много държеше да свирим на пиано, аз започнах да уча пиано, взимах уроци, после искше и брат ми да учи, и той почна. Аз имах по- голямо желание, но практически не бях много талантлива, брат ми пък на сила учише, с часовника върху пианото с отмерване на часовете….

Ю.Д. А майка ви знаеше ли да свири на пиано?

С.П. Тя беше много упорита, стоеше до нас, когато взимахме уроци и схващаше това което ни предаваха и след това сама продължаваше.

Ю.Д. Но пианото беше купено заради вас?

С.П. Да, пианото беше купено заради нас, но тя имаше желание да научи нещо въпреки възрастта. Била е на около 30 години тогава. Слушаше преподавателката по пиано какво ни преподава и след това си го възпроизвеждаше.

Ю.Д. А кой предмет предочитахте в училище и кой учител сте запомнила най-ярко?

С.П. Най- ярко съм запомнила гиверет Ернеста, тя беше много симпатична, пълна жена, винаги засмяна, с добро чувство към децата и така беше ми приятно с нея и даже дълги години след като напуснах Видин и ходихме от време на време във Видин я търсих и я посещавах в къщи.

Ю.Д. А кой ви беше любимият предмет?

С.П. Не мога да кажа, може би четенето, обичах стихотворения.

Ю.Д. А в това училище имаше ли и българчета?

С.П. Не, там учиха само еврейчета. Във Видин имаше две турски училища- едно основно и едно прогимназиално, тай - учиха турчета само, а българите си имаха други училища и дори в Калето имаше едно българско училище, където учеха няколко еврейчета. Те се явяваха в неделните курсове по иврит в еврейското училище.

Ю.Д. А спомняте ли си с кой дружахте най- много по това време? Кои бяха най- добрите ви приятели в училище и извън училище?

С.П. Най- добрата си приятелка мога да опиша в по- късната си възраст, гимназялната си възраст. Там имах една приятелка неразделна и обичана. След еврейското училище учехме в прогимназия, която се състоеше от три класа- първи, втори и трети, и след отивахме в гимназията, която започваше от четвърти клас. От четвърти клас нататък бяхме неразделни приятелки с Джина Машиях. Рейна и беше името, ама Джина и викахме. Тя беше много бедно момиче, останало без баща, майка й бедна жена издържаше три деца, шиеше в къщи ризи. Живеехме на една улица – една срещу друго. Сутрин тръгвахме заедно на училище, седяхме заедно на един чин, аз бях една от най- ниските, тя беше едан от най-високите, но двете си сдяхме на първия чин, връщахме се от училище, тя често идваше да обядва при нас, сядахме след това да учим. Моят брат много ни се подиграваше – казваше, че сме “клюцарки”, много клюцаме, не знам тази дума не се използва сега, значи четем непрекъснато, и понеже учехме латински в гимназията, мнго ни беше труден този латински и ние с часове седяхме и превеждехме от латински на български и от български на латински. Майка ми ни приготовляваше да закусим и след като свършвахме да учим ни даваше пари да ходим да се поразходим в Градската градина. Там беше така нар. стъргало. Тази градина беше покрай Дунава, и там на практика се разхождаха всички млади хора и там ставаха така да се каже вижданията, срещите. По онова веме бяха задължителни униформите - ученическите, баретките. И така ходихме разбира се. Така излизахме с Джина, разхождахме се, там имаше на близо и сладкарница – отбивахме се, обичахме да ядем пасти и да пием боза.

Ю.Д. Ходихте ли на кино?

С.П. Ходихме. Имахме два киносалона- единят на евреин в Калето - в нашия квартал, а другият в центъра на града в читалището “Цвят”. Тогава в гимназията имаше ученически час и не можехме до късно да стоим. Имаше един учител много страшен - Балабанов се казваше - от гимназията, който се разхождаше по улиците, и следеше и бдеше да търси ученици, които не изпълняват наредбите. Не си спомням дали беше 20.00 или 21.00ч., но след този час не излизахме.

Ю.Д. Имахте ли някакво хоби по това време?

С.П. Аз лично някакво особенно хоби нямах. Обичах да уча френски, пианото свирих повече по нареждане на майка ми, а не по вътрешно желание. Не обичах да шия, никога не съм обичала. Да шия, да плета, но пък обичах да чета.

Ю.Д. Спомняте ли си да сте членувала в някаква културна или спортна организация като ученичка?

С.П. Във Видин имахме Ашомер Ацаир като организация, Бетар и имаше Макаби. Аз членувах в Макаби, тя беше повече като спортна организация.

Ю.Д. А как се решихте да отидете точно там?

С.П. Не мога да си спомня точно, но понеже беше спортна организация…Събирахме се, играехме спортни игри, имахме май накакви униформи - някакви бели ризи май, бяха с тъмни, тъмносини поли и нещо по- специално не си спомням за тези организации, по- нататък вече в гимназията аз се увличах в РМС, в политическата младежка организация.

Ю.Д. Пак ще се върнем към РМС, но по - напред искам да ви попитам за Макаби, говориха ли ви за Израел, имаше ли някаква еврейска насоченост?

С.П. Да, имаше по - големи момичета и момчета еврейчета, които разправяха за Израел, говориха за еврейската история, а и нещо, което правихме в неделя обикаляхме къщите с касичка и събирахме пари за благотворителни нужди, за Керен Акайемет. Ходихме така, по две три деца заедно, момче и момиче, от дом на дом

Ю.Д. А казахте, че имате спомени от по –късния пеирод, от РМС, който пак е свързан с младежките ви години?

С.П. Да, от гимназията започвам да ходя.

Ю.Д. А как се ориентирахте към РМС?

С.П. Ами след като почнаха фашиските настъпления, след като станаха събитията в Германия и след това вече в Европа, по между ни се разви тази теория, че ние трябва по някакъв начин да отреагираме, а освен това в гимназията вече беше се наложила организацията на легионерите, на бранниците, на отецпаисиевците. Бяха започнали някакви антисемитски настроения и отношение към нас, еверите. И това беше началото и инициаторът за левите ни убеждения и желанието ни с нещо да се борим срещу тези фашиски набези срещу евреите.

Ю.Д. А конкретно какво беше вашето участие, с какво се занимавахте в РМС?

С.П. Ами ние имахме ремсова група от няколко души, събирахме пари, които отговорничката ги даваше съответно. Аз не съм била отговорничка на групата. Събирахме се и четяхме литература - философска, прогресивна, която в началото никак не разбирах. Например нещо от Маркс и малко ми беше трудно да разбирам някои неща, но по възможност освен пари и малко дрехи

събирахме. Но те дрехите по – късно, когато ги събирахме вече за партизаните. Фактически по- голяма ремсова дейност развихме след идването на евреите от София, които бяха изселени.

Ю.Д. Колко евреи е имало по това време в РМС? Много ли бяха?

С.П. Е, не мога да кажа колко евери бяхме, но бяхме много.

Ю.Д. Но на фона на българите, които са били, как оценявате броят на евреите?

С.П. На фона на българите, като че ли процентът, нашият беше по- голям в началото. Е имаше и много момчета и момичета от селата в гимназията, които бяха много бедни и тяхното икономическо състояние ги караше да бъдат активни в ремсовата организация, но ремсовата ни организация се активизира много, когато дойдоха евреите от София. Те дойдоха много семейства от София. Имаше много симпатични и много млади и много ентусиазирани. Те имаха по- голям опит тук в София, в ремсовото движение и в прогресивното движение, антифашиското и тогава вече нещата добиха и по- друг вид, правихме събирания, четяха се беседи, правихме съд на фашизма или на комунизма, едните бяха адовкати, съдии, прокурори от страна на фашистите, а другите бяха прогресивните и всеки застъпваше своите идеи. Ставаше един много интересен диалог на идеи и това го правихме с много млади хора, ремсисти и обикновенно се събирахме в някоя къща, където имаше по- големи възможности да се съберат повече хора. Един път това беше в нашата къща.

Ю.Д. А как реагираха родителите ви на тези ваши увлечения?

С.П. Е ние малко се криехме, в смисъл на идейни групи, но много често го замаскирвахме като младежки събирания.

Ю.Д. А те приемаха ли тези ваши събирания?

С.П. Майка ми да, баща ми беше малко по- консервативен, но не ми правише проблеми, а от майка ми много често взимахме и пари доста за организацията, тя ни даваше и дрехи, и пари. После моят брат стана по едно време отговорник на млада група ремсова, и понеже когато дойдоха евреите от София давахме и стаи да ги приютим. В нашата къща имаше много семейства софиянци евреи и брат ми, имахме таван в къщата и преди тавана една таванска стая и тази таванска стая той си я приспособи, и живееше там, защото долу в къщата беше пренаселено. И фактически тази стая стана като нелегална ремсова квартира, там имаше циклостил за печатане на позиви, криеше се оръжие, правиха се събирания, и оръжието което се купуваше, взимаше и изпращаше в партизанския отряд. Циклостилът беше за позивите, които се печатаха и разнасяха из града. Случвало се е да спят два три пъти нелегални момчета от организацията, българчета, които е трябвало да се скрият, така че това беше една нелегална квартира.

Ю.Д. А какви бяха отношенията в РМС, чисто междуличностинте отношения, ако щете дори между момчета и момичета?

С.П. Много добри отношения имахме, приятелски, другарски, помагахме си много…

Ю.Д. Как се гледаше на жените?

С.П. Нормално, ние работихме много активно, много, много активно. По това време голяма част от момчетата, нашите видинските момчета, една част от тях бяха вече в затвора, но тези които дойдоха от София бяха много активни и се събирахме, много често на тази сбирки се изнасяха беседи, лекции във връзка с марксизма, във връзка със съветския строй и т.н. рецитираха се хубави стихотворения, тогава Вапцаров рецитирахме, Смирненски.

Ю.Д. Кой ви беше любимият автор, и изобщо имахте ли си кумир по това време?

С.П. Да, на мен любим ми беше Вапцаров

Ю.Д. А като фигура, за подражание?

С.П. Да и като поет и…

Ю.Д. А от чуждите автори, кой ви беше любим?

С.П. Обичахме много съветските книги. Четяхме ги. И Максим Горки и руските – Чехов, и по- новите, “Как се каляваше стоманата”, такива революционни книги, които просто от ръка на ръка минаваха, нямаше ги по библиотеките.

Ю.Д. А ходихте ли на театър, на концерти? И изобщо кога започнахте вече да се събирате на групи? Да имате компания…

С.П. Ами тогава нямаше много такива неща, градът беше малък тогава, към 16 хиляди души, театър, концерти, филхармонии - това стана след 9-ти септември. Във Видин, преди Девети нямаше. Докато бяхме в училище бяхме ограничени по отношение на ученическия час, а след като завършихме гимназията бяхме ограничени вече по ЗЗН. Но това което беше хубавото и от което научихме много по отношение на музиката, това беше Военният оркестър. В самата градина във Видин беше Военният клуб и пред този офицерски клуб имаше една хубава площадка и всяка неделя на тази площадка излизаха Военният оркестър, той беше повече духов. Всяка неделя след обяд те свириха в градината и обикновенно свириха овертюри от разни опери, популярни произведения, и винаги слагаха една табела от вън на която пишеше какво свирят. И ние там заставахме и по този начин научихме много и обогатихме музикалната си култура, защото почнахме да познаваме музиката, иначе нямаше от къде. Все пак нямаше още радио, нямаше възможност…

Ю.Д. И все пак споменахте, че сте били едно от първите семейства, което се е сдобило с грамофон и радио апарат.

С.П. Да

С.П. Не.

С.П. Преди Девети септември. Между другото един от чичовците ми най- малкия Йозеф, беше купил някаква кола – стара и си спомням, че е имал кола, но не си спомням, аз да съм се возила много на тази кола.

Ю.Д А за влак разбрах, че за първи път сте се качила, когато сте пътували до Скопие?

С.П. Да, и до София, когато идвахме с майка ми и баща ми някой път. А също и до това село където живееше чичо ми - Александрово.

Ю.Д. Разкажете нещо повече за вашия брат?

С.П. Брат ми е с три години по- малък от мен. Той беше много активен в ремсовата организация. Беше започнал да пуши още като ученик, за ужас на родителите ми, но беше много активен. Учише се добре. С него се разбирахме добре, дори като бяхме по- малки играехме заедно. Фактически аз бях едно момиче, а те бяха – той и братовчед ми, този който ви казах, че е роден в Израел, на възрастта на брат ми. Живеехме заедно и един приятел, негов съученик - в съседство и още един приятел в съседство. Значи четири момчета и аз играехме заедно. Играехме на крадци - на апаши се казавше, на апаши и стражари, играехме на чилик, изобщо аз играех с тях.

Ю.Д А кукли не сте имала по това време?

С.П. Не може да не съм имала, трябва да съм имала, но аз обичах повече с момчетата да играя на вън. И скачахме на въже примерно. Имахме един лост на двора, мъчихме се на този лост малко да висиме. А между другото аз пропуснах да ви кажа, че към Макаби имахме едни салон с физкултурни уреди, там имаше паралека се казваше – два дървени лоста и играехме много.

Ю.Д. А брат ви учише ли в еврейското училище?

С.П. Да, и той до четвърто отделение учи в Еврейско училище, после прогимназия и после гимназията. Но той е имал шанса веднага като завърши гимназия, записа медицина, така че той завърши медицина преди мен. Аз записах медицина след като се върнах от фронта - това беше 1944- декември месец, почнах да уча тук в София, но ме извикаха на работа в РМС във Видин и оставих ученето и се върнах. В РМС върших политическа работа, а той остана тук и завърши и фактически завърши преди мен медицина.

Ю.Д. Стигнахме до времето на гимназията, завършването, и в същото време това съвпада с периодът на Втората световна война и Холокоста. Вие казахте, че по това време вече сте имала активна антифашиска дейност, била сте във Видин по това време?

С.П. Да, бяхме във Видин, но когато 1944 година края на август, съобщиха за амнистията и паднаха тази закони, че нямаме право да учим, тогава с една моя приятелка изселничка от София - Нели Дуелиас и с още две приятелки решихме да отидем в Ловеч, там беше преместен Медицинският факултет и да се опитаме да се запише медицина.

Ю.Д. Къде срещнахте първите сериозни прояви на антисемитизъм?

С.П. В гимназията и после във Видин, две години след завършването- 1942 –1-1944 година нямахме прави нищо, нито да работим, нито да учим

Ю.Д. А как се отрази това на вашето семейство, на семейния бизнес?

С.П. Тогава никой не работише, никой нямаше право да учи, на баща ми му затвориха магазина. Е имаха малко пари спестени и така се живееше. С еврейските семейства, които дойдоха много добре живеехме, много се разбирахме. Те, даже възрастните играеха карти, покер играеха, събирахме се на приказки, създаваше се известно настроение, и празници и т.н. Майка ми много искаше, понеже нямах право нито да работя, нито да уча, много искаше да отида при една близка, която имаше нещо като шивашко ателие дамско и просто да се уча на елементарни неща в шиенето. Обаче аз нямах никакво влечение към шиенето, затова не я послушах и не отдидох за което сега много съжалявам, защото сега дет се казва един подгъв не мога да си направя.

Ю.Д. А по това време накой от близките ви бил ли е в трудовите групи?

С.П. Да, баща ми като офицер, и го моблизирахе като офицер в един от лагерите.

Ю.Д. А какви новини постъпваха до вас по това време? Кога научихте за съдбата на вашите роднини в Югославия?

С.П. Ами почна да се чува, имаше слухове, по вестниците се пишеше нещо, недописано, майка ми беше много тревожна, в цялата тази неизвестност, нямахме никакви известия от никого, нищо не знаехме какво става, всички бяхме тревожни, чувахме за лагерите на смъртта, по принцип, за Полша за Чехия, но специално какво ставаше в Македония не знаехме, фактически научихме след Девети септември, и тогава започнахме да правим опити чрез Международния червен кръст да научим нещо, подробности, но така и не успяхме нищо да научим.

Ю.Д Това означава, че когато те са били депортирани 1943 година вие не сте знаели какво се случва с тях, включително с вашата баба?

С.П. Не, нищо не сме знаели.

Ю.Д А по време на войната излязохте ли в нелегалност?

С.П. В нелегалност не съм била, когато паднаха забраните от закона, отидохме в Ловеч и от там се отбихме в Плевен. В Плевен се свързахме с другари ремсисти, нелегални и искахме да ни уредат да минем в партизански отряд, но не като нелегални, а като акитвни ремсисти, които искат да участват в борбата. И тогава ни казаха малко да изчакаме, защото Съветската армия вече наближаваше към България, и казаха да изчакаме с отиването в партизанският отряд, и ние чакахме. В Плевен останахме няколко дни, и фактически участвахме в освобождаването на политзатворниците в Плевен, първите затворници, които бяха освободени бяха от Плевенския затовор, участвахме там активно на 7 септември. След като излизат затворниците от там ни се връщаме. На 9 - ти септември стана раздаването на оръжието в Плевен, и се връщаме на 10 - ти септември във Видин. Тогава ни съобщават, че германци са нахлули в Кула и се събират доброволци (Кула е на границата с Югославия). Тогава решаваме и ние да се запишем, аз и една моя приятелка и други решаваме да се запишем доброволци. И отиваме и срещаме Живко Живков там, той е бил от нашия затвор Видинския. Казваме му, че искаме да отидем доброволки. И той казва: “Какво ще правите, къде ще ходите”. В това време се събираха младежи от селата доброволци и пристигат една група доброволци от село Арчар и казват: “Хайде тръгнете вие с тази приятелка Паулина Арие- тя след това замина в Израел, качихме се в един камион, раздадоха ни оръжие и едни съндъци с патрони и тръгнахме за Кула. Това беше следобед, стъмни се, казаха ни да слезем от камионите и да заемем позиции, чуваха се стрелби, ние минахме от лявата страна на шосето заедно с тези, мъжете от Арчар, и ние двете – аз и Паулина, и мъкнем един тежки съндъци с патрони. По едно време разбираме, че сме се загубили, не знаем къде сме, и те мъжете като почнаха да се оплакват от тези тежките патрони и решиха, че ще ги хвърлят. И ние се чудим какво да правим с Паулина, и започнахме да ги разубеждаваме. И тогава ние предложихме да ги разковем сандъците и да извадим патроните наредени в патрондажи, които взехме и се препасахме, само и само да не хвърлим муниции и оставихме празните сандъци и пак тръгнахме. Това беше първата вечер на фронта, която никога няма да забравя и намираме една колиба - овчарска, празна, с две стаички и едно огнище и влязахме там да изчакаме да съмне, за да разберем къде сме. И така изчакахме до сутринта и после пак сме раузнавачи, разбрахме къде сме, и тогава се присъединихме към другите части. Имаше не само доброволци, имаше и военни от Трети Видински полк, офицери, войници.

Ю.Д. Спомняте ли си първото сражение?

С.П. Да. За мен първото сражение не беше този първи ден след тази фатална нощ, а на другия ден, вече застанахме близо до шосето, което водеше за Кула, и започна една жестока стрелба. Ние лежахме с моята приятелка Паулина на земята, и почнаха да стрелят по нас, защото бяхме много хора събрани, почнаха да стрелят и да падат патрони около нас. И с нея си говорим, тогава такава мисъл ми дойде, викам: “Знаеш ли какво, ако ме улучи някакъв от тези снаряди, патрони, да ме улучи, да ме убие, но в никакъв случай да не ме остави саката, инвалид. Предочитам да умра отколото да бъда така наранена, че да бъда инвалид.” Това си спомням като разговор с приятелката ми от това първо сражение. След това имаше много такива моменти, които никога няма да забравя от фронта и тогава научихме, че е бил много тежко ранен Жак Коен. Фактически той беше първата жертва на войната при нас - той е чичо на Сара (Коен), на бащата на Сара брат. Той беше политзатворник, току що излязъл от затвора, тръгва на фронта и още първата нощ някакъв снаряд го уцелва в главата. С черепно мозъчна травма, закарват го в болницата, но след няколко месеца умира.