Софи Леон Пинкас

Ю.Д А много евреи ли имаше по това време на фронта?

С.П. Ами бяхме доста доброволци.

Ю.Д. Колко евреи срещнахте там?

С.П. Момичетата бяхме десетина еврейки, а момчетата и те толкова, ако не и повече, но после един по един някои се поприбраха по- рано, други останаха повече.

Ю.Д. А вие колко време прекарахте на фронта?

С.П. Аз прекарах месец и половина.

Ю.Д. Какво се случи после, къде отидохте?

С.П. Върнах се във Видин и по това време вече имахме право да учим и дойдох в София и записах медицина с привилегията, че съм била на фронта и останах тук на квартира.

Ю.Д. Какво се случи по това време с вашето семейство? С майка ви с баща ви, кога се събрахте изобщо?

С.П. Ами те си останаха във Видин, брат ми беше ученик трябваше да завърши гимназия, баща ми вече не работише защото му бяха взели вече магазина, нямаше вече какво да работи. Следващата година брат ми дойде да учи медицина в София.

Ю.Д. Как заварихте Видин след като се върнахте от фронта? Колко души бяха останали евреи, изобщо какво се беше случило?

С.П. Всички си бяха в къщи във Видин, софиянците си заминаха…

Ю.Д. Как се държаха вашите съседи които не бяха евреи? И изобщо как се държаха по време и след войната?

С.П. Фактически турското семейство с което бяхме съседи, те преди това се бяха изселили и заминали за Турция и бяха дошли българско семейство – адвокат един с жена си, с които бяхме в много добри отношения, със съседите там в квартала нямахме проблеми.

Ю.Д. Опитваха ли се да ви помогнат може би, да ви дадат някакво имущество?

С.П. Е те на нас не ни иззеха имуществото, само на софиянци.

Ю.Д. Не ви се е налагало да си предадете радиоапарата?

С.П. Радиоапратът беше запечатан. Не можехме да приемаме никакви станции, баща ми обичаше да слуша Лондон, а те бяха ги пломбирали, но баща ми някак си успяваше да извади тази пломба и вечер слушаше радио Лондон. И от там получавахме по- обективна информация за положението на фронта.

Ю.Д. А през този период, какво знаехте за съдбата на евреите.

С.П. Е, знаехме за лагерите.

Ю.Д. Тоест знаехте, че в Европа се извършва унищожаване на евреи?

С.П. Да, да!

Ю.Д. Но за съдбата на вашите роднини още не сте знаели?

С.П. Не, за тях научихме по- късно.

Ю.Д.Кога стана това, кога точно научихте за съдбата на вашите роднини в Югославия? Казахте, че сте направили постъпления до Международния червен кръст?

С.П. Да, направихме постъпления, но не получихме никакъв отговор.

Ю.Д От какво се издържаше семейството ви след войната?

С.П. Ами от спестявания.

Ю.Д. На вас наложили ви се да работите, или майка ви да си търси работа?

С.П. Не, не, аз фактически напуснах следването и отидох да работя във Видин ремсова работа, която трябваше да бъде платена, но тъй като нямаше пари, та и тя беше почти безплатна.

Ю.Д. А кога точно ви приеха да учите в София?

С.П. Ами октомври 1944 година. Аз дойдох като студентка в София и живеех на квартира в едно от семействата, които живееха при нас по време на изселничеството. Еврейско семейство, но останах само три месеца, тъй като ме извикаха на работа във Видин и се върнах.

Ю.Д. А минавало ли ви е през ума по това време да заминете за Израел? Кои от вашите роднини заминаха в крайна сметка? Какви бяха убежденията в семейството?

С.П. Заминаха двамата от братята на баща ми със семейсвата, изтеглиха се с голямата алия, а този Жак който преди това замина за Израел, той остана и нашето семейство останахме и понеже записахме да следваме и не ставаше въпрос за заминаване изобщо. Но имаше един период, когато баща ми много искаше, така беше малко ционист, искаше да заминем. Майка ми беше категорично против, той дори я убеждаваше да заминат те, без нас, тя каза че без нас в никакъв случай няма да замине

Ю.Д. А това ли е било главното убеждение, защото не е искала да ви остави или е имала и някакви други убеждения, че не е искала да замине?

С.П. Майка ми ли? Не, не е имала други убеждения.

Ю.Д. А вие не сте искала да заминете, защото сте започнала да учите или има и друга причина?

С.П. Първо защото учехме и второ защото бяхме политически с други виждания и разбирания. Аз се ожених 1946 година, мъжът ми беше на политическа работи, партиен работник, и просто имахме други убеждения, че трябва да останем.

Ю.Д. Кога се запознахте с вашия съпруг?

С.П. Ами с моя съпруг се запознахме веднага след Девети септември, той е бил политзатворник във Видинския затвор, с15 годишна присъда, повече от година и половина лежи в затвора и на 8 септември1944 година освобождават Видинския затвор, завзема се властта във Видин, управлението, окръжната община, той участва активно в цялата тази акция по взимането на властта и започва работа в Околийския комитет на РМС. Става и секретар на Околийския комитет на РМС. Ние с него се познавахме, защото живеехме в един квартал, знаехме се, но не сме дружали никога. Той беше малко по - студен, по- дистанциран, по- сериозен. Отличинк беше в гимназията, човек с много голяма обща култура, рисуваше, обичаше музика. Дружбата ни започва в РМС, в Околийския комитет на РМС, когато ме извикват да се върна и аз да работя там, и тогава започва любовта и се оженваме 1946 година, и после раждам 1947 година детето, работим там, него го преместват в София към Централния комитет на РМС, след това Централния комитет на ДКМС, след това на партията, след това става военен. И тогава, когато него от Видин го преместват в София на работа в Централния комитет на РМС, тогава поставят пред мен въпросът, аз тогава вече бях и бременна и трябваше да избирам дали да се върна в София, при мъжа ми, дали да продължа да работя партийна работа или да продължа следването си което прекъснах, по политически причини. Тогава реших, че е по- добре да продължа да следвам и се връщам в София. Завършвам медицина 1952 година, а би трябвало да съм завършила 1950 г., както съм записала, но прекъснах заради работата ми в РМС.

Ю.Д. Кое беше най- трудното през тези първи години след войната? В личен план и в обществен, какво беше отношението към евреите? По отношение на изселването на една голяма част, в университета какво беше отношението, на работното място?

С.П. Животът по принцип беше много труден, икономически всички бяхме много зле, но иначе отношенията межу хората бяха много добри, нямахме никакви проблеми - антисемитизъм или лошо отношение към евреите, нито във Видин, нито тук в университата, когато се върнах, нито пък в средите на партийно политическите комитети, съюзи и т.н. нямаше никакви лоши прояви.

Ю.Д. С кого дружахте най- много по това време?

С.П. През тези първи години дружахме най - много с хората с които работихме в РМС, другарите от Околийския комитет на РМС, от Партийния комитет. Ние тогава имахме много работа, защото ходихме много по селата в околията, за организиране на РМС, имахме много работа, много трудно живеехме, в селата беше голяма беднотия, боледувахме от краста, въшки хващахме.

Ю.Д. Това е времето, когато вече сте омъжена за вашият съпруг?

С.П. И преди да се оженим и след като се оженихме ние това работихме, ходихме по селата, избори се правиха.

Ю.Д Разкажете ми по- подробно за вашия съпруг? Кога е роден и къде? Как се казва?

С.П. Казва се Нисим Моисеев Кохенов, но всички го знаеха като Симчо, и Симчо си върви навсякъде, роден е на 25 декември 1922 година, трети син на семейство на интелектуалци, баща му един от първите лекари във Видин, а може би и един от първите лекари в България, много добър интернист, много почитан, завършил е във Виена, майка му е била… те са били, така малко буржоазно семейство, заможно изглежда, но майка му, не е работила, учила е колеж някакъв във Виена и фактически те са говорили в къщи немски, разбира се и български, но и немски. Така че бащата е работил като лекар, участвал е във всички войни. И тримата синове много интелигентни – големият – Санти, който замина за Франция да следва, където остава, другият който след Франция заминава за Израел, той завърши медицина във Франция, но беше малко от хората бон вивон. Моят съпруг - рядко интелигентен мъж, много начетен, много ученолюбив, въпреки че той фактически завършва гимназия, отива в трудовите лагери и там го арестуват вече за нелегална дейност и го осъждат в затвора. Той изкарва много тежко в полицията, много е бил малтретиран, бит, в затвора също е имал много проблеми, в карцер е бил много често за неподчинение, за политически прояви и след Девети септември той се отдава на политическа работа. Най- напред в РМС, после в Партията. По- късно, след 1951 година, от ЦК на Партията пращат една група във Военното министерство за да организират и оглавят политотделите в армията. Така че отива в армията като политофицер и там мисля е бил около 9 години. Докато е бил в армията завършва Военно политическата академия и защитава и дисертация. И след това като излиза от армията става научен секретар в Института по съвременни и социални теории, където в началото директор е бил Рубен Аврамов и след това Александър Лилов и до пенсионирането си е работил там.

Ю.Д. И все пак той е бил евреин, какво му беше отношението към ционизма?

С.П. Отрицателно. По време на учението си във Видин не е участвал в еврейските организации, веднага само в нелегалният РМС преди Девети септември, но когато 1990 - та година успях за първи път да го убедя да отидем до Израел заедно (на мен не ми беше за първи път), но на него му беше за първи път, той остана много доволен, останахме близо месец на гости при моите братовчеди, той остана много доволен и възхитен, от това което видя от Израел и промени до голяма степен отношението си.

Ю.Д. И все пак вие сте били една от малкото семейства където двойката и от двете страни е с еврейски произход. В чисто личен план, еврейския произход оказва ли влияние на избора ви на брачен партньор, имаше ли значение това за вас?

С.П. Не, за мен това нямаше значение, абсолютно никакво, просто се случи така, мина между нас искрата и мога да ви кажа, че даже сме живели много добре, дори чествахме 50 годишен юбилей.

Ю.Д. А вече в по - зряла възраст с кой дружахте основно? Имахте ли еврейска компания?

С.П. Не, ние еврейска компания нямахме, повечето ни семейства, познати бяха българи и с тях имахме много добри отношения, с еврейски семейства много много не сме имали приятели.

Ю.Д. Защо, имаше ли някаква причина?

С.П. Не, без някаква причина, никаква причина, така се случи, че ние като дойдохме в София не познавахме софийските еврейски семейства, а той е работил в ЦК с български другари повече, в армията също и така се получи, че много от българските семейства с които сме работили от младежките години и те бяха тук в София и така дружахме повече с тях. Разбира се имаше и един момент, но той е известен, когато се прояви известно недоверие към евреите тук, във вързка с тези процеси в Съветският съюз, в Ленинград, еврейският процес, който имаше и тук известно, не мога да кажа правителствено, официално, но известно отношение към евреите. Става въпрос за процеса срещу военните лекари от Ленинград. И тогава се прояви известно недоверие към евреите, уж неофициално, към евреите на отговорна работа. И тогава се наложи дори моят мъж да напусне армията, защото чувстваше, че има някакво отношение към него като евреин.

Ю.Д. Коя година става това?

С.П. 1951г.

Ю.Д. А в какво точно се изразяваше това недоверие?

С.П. По- малки възможности за издигане в работата, в този смисъл и тогава той напусна армията.

Ю.Д. Т.е. смятате, че специално в армията е имало известно недоверие, въпреки че са участвали в Съпротивата?

С.П. Да, да имало е известно недоверие. То се знаеше тогава, имаше и отношение към хората които се изселват, изобщо събитята бяха такива, че бяха против Израел. Общо взето соцлагерът.

Ю.Д. А по това време изпитвали ли сте някакви разочарования по отношение на вашите идеали от преди войната, претърпяха ли някаква трансформация?

С.П. Имаше рзочарование, не беше тайна и мъжът ми, който беше активен много политически и верен, много верен на идеалите, имаше разочарование от политиката, която малко се отклони от пътят, който беше начертан…на партията, имаше доста отклонения в някои моменти в политиката - вътрешната и външната, този авторитаризъм, който се наложи. Например ние много критично се отнесохме към Възродителния процес, който смятахме, че не е правилен в България по отношение на турците, и по отношение на някои икономически проблеми в страната, така че бяхме много критични в някои нещо по отношение както се развиваше политиката в България и възприехме много добре така. нар.демократични промени, които за съжаление след това много ни разочароваха, естествено.

Ю.Д. Аз искам отново да ви върна към студенските ви години – как протекоха. Разкажете за първите ви професионални стъпки.

С.П. Ами аз като дойдох тук записах направо втора година, защото семестриално ми беше заверена първата, без да съм взела никакви изпити, и фактически ми беше много трудно защото аз записах втора година, а трябваше да взимам изпити и за първа и за втора. Но така успях да влеза в крак и имахме много хубав студенски живот, една много хубава организация имахме на студентите, разбирахме се, помагахме си, аз по това време бях женена вече и иамх дете- детето го гледаше майка ми и баща ми във Видин. И чак 50-та година дойдохме тук и тогава купихме тази къща и тук живеехме вече всички. Майка ми много ми помагаше. Тя гледаше детето, беше ме освободила от всякакви ангажименти семейни и домашни само и само да мога да уча, защото бях изостанала доста. И така че синът си го взимх само като ходихме на манифестация, защото тогава ходихме много по разни манифестации, по празници - Девети септември, Първи май и го водих с мен, със студентите. Студенският живот наистина беше много хубав. Бяхме активни пак политически, имахме си партийна организация, бях член на партията и така завърших 1952 година и ме разпределиха, тук в София. Първата ми работа беше главен лекар на детски ясли.

Ю.Д. Веднага сте започнала като главен лекар?

С.П. Да, ама на детска ясла. Главен лекар на детска ясла “Рачо Ангелов”. Това е една много хубава ясла – в Княжево, в полите на Витоша. Яслата беше от 70 деца и персонала - медински сестри, педагожка, санитарки и аз … Целият ми живот беше там, в тия ясли. Направих ги… нещо невероятно, красиво, хубаво, децата се гледаха много хубаво и имаше голям наплив, голямо желание имаше от старан на родителите да дадат децата си там. И понеже беше много далече, беше седмична ясла - цяла седмица. И си ги взимаха в събота и неделя родителите и всички ме познаваха в Княжевския район, целият Шести район – така се казваше, Кирковски на времето. Всички ме обичаха и аз много си обичах работата и децата. И денонощно, дет се вика стоях в яслите, майка ми ме беше освободиле от всичко. Тогава директор на Института по педиатрия беше проф. Коларов, един ден дойдоха да видят как се работи, направихме някакъв показен ден за яслите от София, и много, много харесаха всичко, и тогава ме поканиха да дойда да работя в Инстиута по педиатрия и след 5 години стаж в яслата, дойдох в Института по педиатрия, като завеждащ Отделение – във Физиологично отделение. И от 1957година, когато дойдох в Института по педиатрия, до пенионирането ми съм работила само в Педиатрията.

Ю.Д. Кой е най – хубавият ви спомен от работата ви?

С.П. Много спомени хубави имам. Аз много обичам децата, и съм всеотдайна, като лекар съм много всеотдайна, може би имах възможност, защото майка ми ме беше освободила от другите ми задължения на една майка и домакиня, но аз не излизах от педиатрията, след нощно дежурство продължавах да работя. Имах много моменти на дежурства, на спасяване на деца. И сега ме срещат родители и ми казват – вие ми спасихте детето. Това е нещо, което удовлетворява човек, който работи такава работа. Но това да спасиш едно дете – това е наистина много голямо удовлетворение и голяма положителна емоция. Много страшно беше една нощ на едно дижурство, когато беше голямото земетресение, кой година не си спомням. Един лекар дежуреше. Беше страшно нещо. Чудих се какво да правя с всичките тези те бяха към 300 деца. Просто изумях. Сестрите колкото и деца да вземат – те повече от 2-3 деца не могат да прегърнат. Имаме деца в кувиози- в Отделение за недоносени деца. Това не може да се изнесе на вън. Другите всички спят. И нищо друго не можех да направя освен да мина през всичките клиники и отделения и да кажа на сестрите да стоят до децата и нищо друго да не правят, за да можем да отреагираме в даден момент. Беше много страшна нощ. Никога няма да я забравя тази страшна нощ, защото изпадаш в момент, в който не знаеш какво да направиш. Не падах по гръб. Имала съм много отличия и награди – професионални имам и “Кирил и Методий” ордена, 2 ра степен. И винаги съм давала кръв – кръводарител съм била безвъзмезден. Всяка година. Имам и там разни награди. Изобщо бях героична и смела.

Ю.Д. По отношение на синът ви – по отношение на възпитанието, все пак той е израстнал в еврейско семейство – и майка му и баща му са евреи, споменахте в началото отношението ви към религията – че все пак сте били атеисти и все пак какво се предаде в семейството по оношение на традицията, имаше ли някакъв разказ, нещо, което да му разказвате, какво му разказвахте за еврейството?

С.П. Да, разбира се, той винаги е знаел, че е евреин.

Ю.Д. Как го разбра, как го научи?

С.П. Ами първо знаеше, че сме евреи, нашите роднини от Израел, ние подържахме много връзка с тях. Първо и те идваха на гости и ние сме ходили, майка ми и баща ми са ходили, аз съм ходила, синът ми по - късно отиде.

Ю.Д. Кога за първи път отидохте в Израел?

С.П. Някъде към 60- те. Първо отидох аз. Но те идваха, братята на баща ми, семействата – често идваха в България. Подържахме и писмени връзки и контакти.

Ю.Д. Случвало ли ви се е да слушате радио – гласът на Израел? И изобщо интересувахте ли се от живота в Израел?

С.П. Интересувахме се разбира се, интересувахме се. Четяхме такава литература. Книги, вестници, списания. Синът ми също знаеше много добре и много си обичаше братовчедите и близките от Израел. Нямаме проблем с това, че той е евреин.

Ю.Д. А по какъв начин се усещаше еврейската тема в дома? Какви празници продължихте да празнувате?

С.П. След Девети септември празнувахме като семейни празници без да влагаме религиозно чувство и Рош Ашана и Песах. Не сме правили танит за Йом Кипур, майка ми правише рускитас за Пурим, тези рускитас дето се правиха с алхашуф, кухнята на майка ми си беше еврейска кухня.

Ю.Д. А случвало ли ви се е да посесетите Еврейският дом или Синагогата? Ходили ли сте през този период?

С.П. Не! Но, мъжът ми беше голям поборник за възстановяването на синагогата във Видин, и за съжаление на успя. Много се е борил. Той за две неща във Видин много се е борил – къщата на Жул Паскен, която я разрушиха и за Синагогата. Правил е много изложения и писма и е ходил лично и в ЦК и къде ли не и къде ли не. Но не успяхме нищо да направим.

Ю.Д Как си го обяснявате?

С.П. Ами казваха, че няма пари. Това беше основният аргумент. А за къщата, родната къща на Жул Паскен, проблемът не беше пари, а това че къщата засенчваше един апартамент, жилищен блок, построен до къщата. И вместо да решат апартаменат да се ползва не за жилище, а за нещо друго –офис или друго решават да се разруши къщата и се определя едно място друго свободно, където да се реставрира, след като я разрушават определят място, където да я реставрират, което е абсолютна глупост. А за това, че е Синагогата се е разрушила, една много хубава Синагога, казват че е една от най- хубавите на Балканския полуостров и много голяма и с много хубави витражи, много жалко тя вече не може да се реставрира, докато можеше, мъжът ми много се е борил, даже и 90- та година, като ходихме с него в Израел, той ходи по разни инстанции – българо израелски, обаче тогава те много събирха пари за Софийската синагога и казаха, че не могат да отделят повече за това и фактически всичко отиде за реставрацията на Софийската синагога, а Видинската вече нищо неостана от нея, въпреки че идеята беше да се направи като /мъжът ми имаше тази идея/, да се направи като концертна зала, галерия и т.н. Той много аргуметнирано е написал всичките си предложения, защото той беше голям партриот, патриот на Видин, но не успя.

Ю.П. А по отношение на българските празници, кои от тях празнувахте?

С.П. Да, ние празнувахме, е то това е общонационален- Нова година винаги се празнуваше, след това много добре празнувахме Първи май, празнувахме 2 юни, 24 май и Девети септември и Седми ноември –Октомврийката революция.

Ю.П. А на Великден боядисвахте ли яйца? На Коледа украсявахте ли елха?

С.П. На Великден никога не сме боядисвали яйца, за нас фактически майка ми обичаше да прави еврейските яйца за Песах, силно варените. Купувахме си маца за Песах, не че не ядяхме хляба, но си взимахме и маца.

Ю.Д. От къде си я набавяхте?

С.П. Тук, където се продаваше, от Синагогата. Правише се бормуелос. Правише еврейските традиционни ястия. Това го спазваме. И сега си купуваме маца. Обичаме така да я ядем, не че не ядем хляб, но яйца за Великден не сме боядисвали. А за Коледа елха не сме превили, но сме си правили новогодишна елха за детето, за сина като беше малък и после за внучките. Винаги! Но не за Коледа, а за Нова година!

Ю.Д. А именни дни празнувахте ли по това време?

С.П. Не, именни дни не сме празнували, но винаги са ме поздравявали за Вяра, Надежда и Любов и майка им София (смее се), фактически имен ден имах само аз от семейството. Но след това като се ожени синът ми с Вера, така се казва снаха ми, разкошен човек, аз много я обичам, тя внесе някои традииции. Когато тя има имен ден си я поздравяваме, а те като се отделиха да живеят самостоятелно, понякога боядисва яйца, не от христански, тя не е религиозна, не е христянка, в смисъл и тя е атеиска, но просто като традиция.

Ю.Д И все пак случвало ли ви се е синът ви да ви попита “мамо аз какъв съм, евреин ли съм?” Вие да трябва да му обяснявате, какво е да си евреин, имали ли сте по между ви такъв разговор?

С.П. Не, той го знаеше много добре, че е евреин, мъжът ми беше много начетен и при него нямаше проблеми да му обяснява нещата, познава много добре историята. Те и неговите деца се признават за еврейки, въпреки, че майка им е българка. Това няма никакво значение. Те се водят еврейки, внучките ми. Те са омъжени за българи, но те се смятат за еврейки. При нас не е стоял този въпрос да се срамувам или да се страхувам да кажем, че сме евреи. Но синът ми например, той политически беше също много близък до нас, по идеи, пък вече мъжът ми като беше военен той беше страшно щастлив, той много обичаше военните и с голяма любов към армията и дори искаше като завърши, той завърши Машиностроителният техникум, искаше да учи във Военоморското училище във Варна, но ние не искахме и настоявахме да кандидатства тук- в Машинно електротехническия институт.

Ю.Д. Той сега е инженер? В България ли се намира?

С.П. Да

С.П. Фактически синът ми след промените, прояви желание за заминаване за Израел, защото тук стана много безпереспективно и възможностите за неговата работа – той беше тук на много хубава работа преди това, но нали знаете, освободиха се от прогресивните и левите хора, остана без работа, после не можа да се ориентира за работа и той много искаше да замине, но жена му Вера не желаеше. И той настояваше и децата да заминат, но и те не се решаваха. Иначе са ходили на гости, но не са се изселвали.

Ю.Д. А вашият син знае ли ладино?

С.П. Не, но малко подразбира, защот ние прекъснахме да говорим ладино след като умря баба ми. Майка ми остана, баща ми, леля ми, но те по - малко говориха. Но разбира обикновеният говор, въпреки че не говори. Той и мъжът ми не говори ладино, тъй като в тяхната къща се е говорило немски.

Ю.Д. Вие подържахте ли връзка с неговото семейство?

С.П. Не, не много. Те останаха да живеят във Видин и 1957 година свекърът ми се разболя от грип и умря там във Видин. Свекървата ми остана да живее там изевстно време, после взехме една жена да я гледа в Банкя на квартира, после в болницата и после и тя умря. Така че аз при тях не съм живяла. Не като се оженихме във видин, мъжът ми Симчо дойде да живее при нас, в нашата къща- 2 години.