Специализиран научен съвет по политология при висшата атестационна комисия

Целта на настоящето изследване в рамките на предметната област е да проследи конфликтите и споровете, възникнали в данъчно-осигурителния процес, да анализира техните причини, предпоставки и проявления. На базата на изброеното се разглеждат и начините за разрешаването на конфликтите и споровете чрез формалните правни форми, както и чрез използването на гъвкави и алтернативни форми за разрешаването им.

Акцентира се върху конфликтните и спорни ситуации, базирани на логиката на данъчно-осигурителния процес, така както е заложена по законодателен път. Разглеждат се както отговорностите на законодателя, така и вътрешноорганизационните проблеми на приходната администрация - фактори, които сами по себе си могат да предизвикат конфликтна ситуация.

Целта на изследването се постигна чрез анализ на нормативен, документален, теоретичен и емпиричен материал, събран от различни източници, съобразно методиката на изследване. (Приложение № 1). Рeализацията на така поставената цел на изследването породи необходимостта от решаването на три основни задачи (Приложение № 2).

Първо: да се формулират работните хипотези на докторската теза и да се посочат акцентите и методите в изследователския процес. Тази задача има теоретично-методологична роля в изследването, което е необходимо условие за постигането на последователност и научна дисциплинираност.

Второ: да се разгледат и се съпоставят различни методи за алтернативно разрешаване на спорове. Сравнителеният анализ позволява да се разгледат условията и факторите, които налагат използването на този социален и правен инструментариум при разрешаване на конфликти и спорове.

Трето: да се направи оценка на българския нормативен, теоретичен и практически опит по отношение на формалните и неформални методи за разрешаване на спорове в данъчно-осигурителния процес; да се извърши анализ на данъчно-осигурителния процес и да се посочат конкретни предложения за разширяване на приложното поле на алтернативните методи за разрешаване на спорове чрез законодателни и организационни промени.
Целта и задачите на изследването са насочени както към развиване на теоретичните постановки във връзка с алтернативните методи за разрешаване на спорове в институционалната, социална и нормативна среда, така и към чисто практически приложения, чрез конкретни предложения за промени в законодателството.

Практическата насоченост на очакваните резултати чрез изпълнение на поставените в изследването задачи, създава условия за използването на резултатите от него както в рамките на академичната общност, така и в практиката на приходната администрация, представителите на гражданите, бизнеса и българския законодател.

Задачите на изследването са свързани с работните хипотези, които са отправните точки за изграждане на докторската теза.

Предмет и обект на изследването

Границите на предметната област са стеснени от нормативната база, уреждаща данъчно-осигурителния процес, както и от практиката на приходната администрация и съдилищата по прилагане на алтернативните методи за разрешаване на спорове. Но тези граници се разширяват значително, като се отчитат новите реалности в законодателството, в институционалната и социалната практика.

От една страна, понятието „данъчен процес” се разширява до „данъчно-осигурителен процес” по смисъла на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. От друга страна, то се стеснява, след като към него систематично вече не се причисляват процесите по събиране на местни такси, които са приход на съответните общини.

До разширяване границите на предметната област водят и нови законодателни постановки като Законът за омбудсмана, Законът за медиацията, Административнопроцесуалният кодекс и други, които дават възможност за приложения на институти на алтернативните методи за разрешаване на спорове във всички възможни области, включително и в данъчно-осигурителния процес.

Предметнaта област придобива по-широко изражение и чрез постоянното развивавaне на практиката по приложение на алтернативните методи за разрешаване на спорове, като тук трябва да се отчетат не само националните особености, но и добрите практики в чужди социални, административни и правни системи. Отчитането на българските и чуждите теоретични постановки по изследваната проблематика е в методологичната основа на изследването.

Предмет на изследването е законодателната рамка, настоящите и бъдещи възможности, приложимите практики и настройката на администрацията и частните субекти за приложение на алтернативните средства за предотвратяване и разрешаване на спорове в данъчно-осигурителния процес. Всъщност, основни компоненти на предметната област са конфликтите и споровете в данъчно-осигурителния процес и евентуалното приложение на неформални техники за разрешаването им. Дали алтернативните средства за разрешаване на спорове са приложими и по отношение на публичната администрация и дали е налице обществена настройка за това в българското общество, също са фактори, които запълват полето на предметната област. Логиката следва изясняване на понятието за конфликт, всички негови проявления, добрите практики в световен мащаб, българските социално-психологически характеристики, действащата нормативна база, ценностната система на администрацията и множество други фактори, които влияят върху развитието на тези техники за избягване на спорове между администрацията (в предметната област – приходната администрация) и частните субекти (граждани и юридически лица), които са ползватели на публичните услуги. Конфликтът е първият елемент за изследване в предметната област.

Конфликтите са именантно присъщи на всяко общество. Те се провокират от стълкновението на интересите на социалните субекти и могат да възникнат по всяко време. Ежедневно се наблюдават конфликтни ситуации и спорове между публичните институции, от една страна, и частните субекти – граждани и юридически лица, от друга. Конфликтите са неизбежни, но именно разрешаването им дава тласък за ежедневното развитие на обществото.

Йохан Галтунг застъпва тезата, че „Предотвратяването на конфликта”, премахването на конфликтите е безсмислено”³. Той акцентира върху „трансформирането на конфликтите”, т.е. – избягването на насилието, защото конфликтът сам по себе си е нормално явление в обществото. Приемайки конфликта като нещо естествено, Галтунг твърди че той не може да бъде преодолян, премахнат или окончателно разрешен. За този автор „разрешаването на конфликта” е „прекалено абсолютно”, подобно на решението на математическа задача, защото „реалният живот е по-сложен”. Но решенията „могат да излязат от там, откъдето най-малко ги очакваме”. Галтунг изтъква много важен елемент от конфликтологията - емоциите карат страните да се вглеждат назад към миналото, вместо в бъдещето. По този начин те дават приоритет на деструктивното, вместо на конструктивното във връзката си. Затова Галтунг създава Метода ТРАНСЦЕНД, който търси решение отвъд непосредствено очевидното чрез креативен, творчески подход. Поддържа се диалог със страните в конфликта, за да се стимулира креативността им. Диалогът се поддържа последователно във времето. Този модел е “търсещ разговор”⁴. Така се стимулират страните да виждат в себе си все по-позитивни черти. Авторът обръща внимание и върху „културата на конфликта”⁵, която трябва да отразява очакванията и нагласите на страните във всеки един отделен случай с оглед спецификата на отделната социална реалност.

Разбирането за конфликта в българското общество обаче не е изяснено напълно. В България конфликтът по принцип се възприема като нещо крайно негативно. Дори съвременният български език възприема чуждицата “конфликт” в този смисъл. Понятието обхваща всички възможни „сблъсъци, стълкновения, противопоставяния, инциденти, които имат антагонистичен характер и са свързани с психологически, социални, икономически и политически отношения между отделни лица и социални групи”⁶. Тази дефиниция е по-широка и позволява да вникнем многото измерения на конфликта. Но развитието на обществото, индивидите и институциите се провокират именно от взаимодействието на интересите, дори и в тяхната векторна противоположност. Затова не можем да се концентрираме само върху негативните му измерения, а и върху големия му потенциал за развитие.

Димитър В.Димитров изброява няколко характеристики на конфликта:

- особено психическо състояние на напрежение, неравновесие, съперничество в отношенията;

- конфликтът е между отделни субекти, които обаче имат някаква взаимовръзка и зависимост помежду си, защото те могат да си влияят взаимно;

- конфликтът е изграден върху противоречия и противопоставяне между участниците;

- сблъсъкът на интересите трябва да е осъзнат от тях и да получи публичност;

- разрешаването на конфликта може да се постигне по много начини: налагане мнението на едната страна и нараняването на другата страна; изолация; компрометиране; ощетяване. Може и да се постигне компромис, съгласие и консенсус между участниците в конфликта⁷.

Ако обаче разглеждаме възможностите за анализиране на обстоятелствата, допринесли за създаване на противоречие, и ги отстраним за в бъдеще, конфликтът може да има и своето положително превантивно действие. По подобен позитивен начин, задоволяващ и двете страни, би трябвало да действаме и при разрешаване на самата конфликтна ситуация. Когато чрез конфликта “се решават проблемите или се намират творчески начини за подобряване на ситуацията... той е полезен”⁸. Конфликтът се явява стимул за постигане на общо приемливо решение, изградено на базата на първоначален антагонизъм, но постигнато чрез „стъпване” на взаимно признатите права и задължения.

Подобно разбиране на конфликта води не само до сполучливо разрешаване на всяко конкретно противоречие, но и до запазване на общественото, личностно и институционално спокойствие.

Най-общо, конфликтите се проявяват на различни нива: в самия индивид; между два или повече индивида; между индивид и група; между две групи; между група и цялото общество; между индивид или група, от една страна и държавна институция, от друга страна.

Според Димитър В. Димитров конфликтът трябва да се разглежда като особено психическо състояние, което се характеризира с напрежение, стълкновение, единоборство, съперничество. То е породено от сблъсъка между интересите на участниците, които имат различни социални позиции, отношения и цели. Като сложен и противоречив процес конфликтът може да се отнася към етнически, икономически, психически, социални и други страни от взаимодействията в дадено общество.⁹

В дисертационния труд ще се спрем на последния подвид конфликт – между индивид (група, корпорация, правен субект) и държавна институция. С оглед на спецификата на данъчния процес, както и разширяването на обхвата му до административен процес в областта на данъците и осигурителните вноски, изследваната държавна институция е Националната агенция за приходите (приходната администрация). Понеже държавата е абстрактно образувание, тя не действа пряко в обществения живот. Държавните цели се обективират от държавните органи, които по силата на закон са оправомощени да упражняват държавната власт в строго опредена област на държавно въздействие. По този начин, “замествайки се” със своята производна – държавния орган, държавата се “скрива” от конкретните си области на въздействие върху други субекти. Въздействието се осъществява от държавните органи и всички потенциални конфликти от регулаторната или контролна дейност на държавата с другите субекти се “поемат” от държавните органи. Последните, от една страна, трябва да изпълнят целите на държавно въздействие, защото това е тяхната присъща дейност, тяхното право и задължение. От друга страна обаче, те са длъжни да запазят социалното спокойствие на всяка цена, защото една от основните функции на държавата е да създава условия за ред и спокойствие.

Съобразно целта на дисертационния труд Държавата се разглежда в контекста на социалните взаимодействия чрез своя представител – публичната администрация. Този представител също губи ежедневно своя социален статус в смисъла на променените правомощия и отговорности. При динамиката на социалните процеси, въпросите на развитие изискват създаване на „корпоративна визия” дори и в публичната администрация. Всяко едно оперативно действие или акт на администрацията, което може да постигне вменените й от закона публични функции, може да се разглежда с оглед на горното описание като „самостоятелни крачки напред”. Постигайки целта на закона, дори и без използването на формалистичен административен или съдебен процес, публичната администрация изцяло изпълнява отговорностите си пред обществото. Средствата са описани по-горе – по-добра комуникация и толерантност на отношенията. Именно чрез тези целеви подходи би могло да се стигне до взаимно доверие, уважение и разбиране между публичната администрация и който и да е социален субект, а като резултат от това – доброволно и коректно изпълнение на публични задължения от страна на този субект. В областта на данъците това е особено важно, като се отчита безспорният факт, че именно те са „вноската” на всеки социален субект (гражданин или юридическо лице) към общия фонд, захранващ важни за цялото общество и държава области на социалния живот.

Предизвикателствата и недостатъците на алтернативните методи за разрешаване на спорове в административния процес могат да бъдат търсени в няколко посоки.

На първо място това е опасността определен държавен служител да бъде “особено чувствителен” към някой гражданин или юридическо лице, като прилага неформалните техники в процеса по дискриминационен начин. Тази опасност е по-висока при неформалния, отколкото във формалния процес, защото тук често има по-ограничена база данни във връзка със случая, особено когато публичната институция трябва да извърши или да не извърши нещо в процеса на преговаряне. Произволността във формалния процес е много по-трудна, защото има ясно разписани правила.

Второ, има вероятност да се стигне до неравнопоставеност между лицата, които вече са използвали неформалните методи за разрешаване на спорове, и тези, които за пръв път ги използват.

Трето, дори когато се цели намаляването на разходите по процеса, има случаи, в които формалният начин на развитие на процеса до последната административна и съдебна институция е абсолютно оправдан. Такива биха били случаите, когато се касае за сериозен обществен и медиен интерес от случая. Тук информираността на обществото, откритостта, пълната прозрачност и отчетността придобиват ценност, преодоляваща изискванията за ефективност и икономичност.

Четвърто, чрез неформалния процес е възможно администрацията да се стреми да възпре физическото или юридическото лице да защити правата и законните си интереси ако се пристъпи към формален процес. Това нарушава обаче висш принцип на правовата държава – правото на справедлив съдебен процес.

Пето, неформалните процедури не осигуряват публичност, докато при формалните са налице не само достъп на външни лица, но и протокол от заседанието (най-видно – при съдебните процеси). Опасността е ясна – липсата на публичност и прозрачност може да доведе до опорочаване на публичния и личния интерес.

Шесто, неформалните процеси не предоставят гаранции за защита на лицата, които успяват да се споразумеят с публичните власти. Обвързващият ефект на споразумението или указанията от страна на държавния орган най-малкото са “съмнителни”, след като има категорични законови норми, които могат да бъдат приложени във всеки един последващ момент.

Седмо, не винаги е сигурно, че неформалните техники предотвратяват конфликтното поведение. Възможно е именно в неформалното производство едната от страните да се стреми да извлече всички изгоди за себе си. Това е всичко друго, но не и поведение на сътрудничество – крайната цел и подхода на алтернативните методи за разрешаване на спорове.

Осмо, за да е налице една действително обвързваща сила на споразумението, най-често страните желаят то да бъде утвърдено от съда. Съществува известна несигурност дали съдебните състави биха се съгласили да утвърдят всяко едно споразумение предвид формални материалноправни и процесуалноправни изисквания.

Девето, тенденцията е, че администрацията се фокусира върху постигането на споразумението и много рядко след това следи за неговото изпълнение. От оперативна гледна точка един казус е разрешен и усилията се концентрират на следващите казуси, които всекидневно възникват като задачи на администрацията. Така обаче може да бъде нарушен общественият интерес и да се влезе в пряк конфликт със Закона.

И последно, но може би най-важното основание за търсене на недостатък на алтернативните методи за разрешаване на спорове в административния процес е това, че възниква проблемът за т.нар. изпълнителен титул – основанието, на базата на което администрацията може да започне принудителни действия срещу другата страна. Това е предопределено от законови текстове във всяка една правна система. Ако изрично не е разписан текст в закона (какъвто съществува примерно в АПК), че споразумението между страните, постигнато в процеса на медиация, има силата на „изпълнително основание”, това споразумение има само „пожелателен характер”.

Във връзка с изискванията към модерната публична администрация – професионализъм, гъвкавост, ефективност, е още по-трудно на съдебните състави, извършващи съдебен контрол върху актовете и действията на администрацията, да преценят до къде административната дискреция (целесъобразност) навлиза в полето на обвързаната компетентност (законосъобразност). Оттук възниква и въпросът за ролята на съдилищата при съдебния контрол. Ако се стигне до тази преценка, обикновено се приема съдебното становище, че професионализмът, гъвкавостта и ефективността на администрацията влизат в противоречие със законосъобразността. Но защо се смята, че дискреционната власт може да съществува само първоначално, при определено действие или акт, а не и след това – при евентуален спор по тълкуването и прилагането им?

Обикновено тезата на противниците на алтернативните методи за разрешаване на спорове в данъчния процес се изчерпат с един-единствен аргумент – че в сферата на публичното право е невъзможно да има договаряне, защото правата, задълженията и отговорностите са предварително и точно разписани в законовите норми. Този аргумент не издържа както на житейската логика, така и на развитието на законодателството, където все повече навлизат алтернативни методи за разрешаване на спорове и то в сферата на публичното право. Не бива да се пренебрегва фактът, че този аргумент противоречи и на принципите и ценностите на Европейския съюз, и на новоприетото българско законодателство. Новият Административнопроцесуален кодекс потвърждава съзвучието на алтернативните методи със Закона за медиацията и Закона за омбудсмана. Остава и правната теория, както и съдебната практика, да припознаят алтернативните методи за разрешаване на спорове във всеки един административен процес, какъвто е данъчният, за ежедневен работен инструмент, постигащ удовлетворение както обществения интерес, така и защита на правата и свободите на гражданите и юридическите лица. Голямата пречка пред нас към този момент е ретроградното мислене на юристите, което се проявява в теорията и практиката им, а също така действията на бюрократитес оглед на техните свръхправомощия и бюрократичен комфорт. Тези две професионални групи забавят практическото приложение на алтернативните методи за разрешаване на спорове в административния процес въпреки действащия вече от една година Административнопроцесуален кодекс.

Независимо от изброеното, здравата житейска логика на данъкоплатците, както и добрата практика на администрацията би трябвало да са насочени към алтернативните методи за разрешаване на спорове. Ако са използвани рационално, спорът престава да съществува. Налице е икономия на време и на парични ресурси. Ясните отношения между администрацията и гражданина се запазват. Остава духът на доверие и сътрудничество. Взаимното изпълнение на задълженията към другата страна се основава на доброволността. При евентуална ситуация на противоречие, дори и същата да премине в конфликтна, на базата на предишния опит страните лесно биха намерили основа за разрешаване на спора. Не можем да не приемем напълно позицията на Димитър
В. Димитров: „Интензивните и успешни преговори са белег за зрели демократични отношения във всяко общество, основано на принципите на диалогичността, справедливостта и свободата”¹⁰. Обратното би било един антагонистичен свят в различните му социални аспекти, а по отношение на предмета на изследване - дълъг и тромав данъчен процес, който може и да не разреши спора, спазвайки формалните правила.

Категоричността на нормите на новоприетия Административнопроцесуален кодекс (АПК) относно равенството на страните в процеса (чл. 8), както и относно “законосъобразното и справедливо разрешаване на въпроса, включително и със споразумение” (чл. 9, ал. 4) доказва по безспорен начин, че българският законодател е надживял ретроградната българска правна система, като е приел алтернативните методи за разрешаване на спорове в административния процес. Фактът на съществуване на подобни правни разрешения е допълнителен аргумент в подкрепа на защитаваната докторска теза.

Обектът на изследване се концентрира върху социалните и институционални измерения на приложенията на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, Административнопроцесуалния кодекс, Закона за Националната агенция за приходите, Закона за омбудсмана, Закона за медиацията, други действащи закони, както и върху практиката най-вече на приходната администрация по отношение прилагането на методите за алтернативно разрешаване на спорове в данъчно-осигурителния процес.

Работни хипотези

Първата работна хипотеза е, че методите за алтернативно разрешаване на спорове са предпочитани при управление на конфликти

АРС е абревиатура на „Алтернативно разрешаване на спорове”. В англоезичния му вариант това може да бъде преведено и като „Удобно (уместно, подходящо) разрешаване на спорове”¹¹. АРС се отнася към тези методи за разрешаване на спорове, които са алтернативи на съдебното производство. Процесът на АРС се изразява във вземане на решение за разрешаване на спор, който „излиза” извън традиционния съдебен процес. Затова АРС включва множество процеси, които потенциалните ищци или жалбоподатели могат да приемат за разрешаване на спора.

АРС включва в себе си множество форми и варианти, някои от които са следните: арбитраж; медиация; помирение; преговори; споразумение; експертно решение; омбудсман; ранна неутрална оценка; мини-процес; комисия за разрешаване на спорове.

АРС е полезен и се препоръчва като алтернатива на отнемащия твърде дълго време съдебен процес. Той също е алтернатива на тези страни, които имат желанието да комуникират една с друга и са съгласни да разрешат спора чрез неутрална страна.

АРС се препоръчва, когато:

• 
  страните искат да контролират изхода от техния спор;
  
• 
  страните искат да разрешат спора колкото се може по-рано;
  
• 
  страните искат да запазят техните (добри) взаимоотношения;
  
• 
  страните искат поверителност или уединение;
  
• 
  страните искат да приключат техните взаимоотношения без прекомерен стрес;
  
• 
  страните имат множество въпроси за разрешаване в спора;
  
• 
  страните искат да спестят парични средства;
  
• 
  страните имат липса на комуникация и липса на уважение една към друга.
  

Разликата между АРС и съдебния процес може да се тълкува по следния начин: когато е налице съдебно дело, се развива един формален процес, който се обслужва от адвокати и ръководи от Съда. Страните предават целия контрол върху техния спор в ръцете на Съда и чакат той да вземе своето решение. Едно исково производство например, е скъпо и последното съдебно решение отнема твърде много време. Исковият процес създава емоционален стрес и уврежда отношенията между страните. Участието в производството е неприятно и обременително. От друга страна, АРС е процес за разрешаване на проблеми, който постига творчески разрешения за страните като провокира комуникацията между тях. В АРС-процеса страните работят заедно за разрешаване на спора.

Характерните черти на процеса на АРС са взаимното съгласие и доброволността. АРС избягва продължителното отлагане на вземането на решение, което е характерна черта за съдебния процес. АРС е гъвкав, страните избират точно определен негов вариант, конкретните стъпки, както и определят времевата рамка за приключването му. Това е несъдебен процес, в който решението се взема от страните. В АРС страните контролират самия процес и неговия изход, стремят се да бъдат в ситуацията „печеля-печелиш”, като максимизират своите ползи, но и не увреждат другата страна.

Процесът на АРС притежава следните предимства:

Първо - гъвкавост на процеса. Той се провежда по всеки един начин, за който страните се споразумеят.

Второ, за разлика от процесуалните възможности на съдебния състав, страните притежават свободата да избират приложимото право, друго неутрално лице да действа като арбитър или помирител, а също така ден и удобно място за провеждане.

Трето, страните могат и да фиксират сумите, които ще заплатят на третото неутрално лице (ако подобно лице е привлечено в процеса). АРС е процес само между страните и предлага поверителност, която най-общо не е възможна при съдебните процедури.

Четвърто, ако една конфликтна ситуация се разглежда в съда, то той я „моделира” като ситуация „печеля-губя”, докато в процесите на АРС е налице ситуация „печеля-печеля”, защото разрешаването на спора зависи от взаимното съгласие на страните, от взаимната удовлетвореност.

Пето, процесът на АРС спестява време и парични средства.

Шесто, АРС има и специфични предимства, защото включва в себе си нарастващо уважение и доверие между страните, творчески подходи за постигане на съгласие, съобразяване при изпълнение на решението, икономия на емоционалната енергия, както и динамика на процеса. Той подобрява комуникацията и взаимоотношенията между страните.

Работната хипотеза на изследването акцентира на възможностите за практическо приложение на алтернативните способи за разрешаване на спорове в данъчно-осигурителния процес чрез изследване на техните предимства и обществените настройки за приложенията им, както и чрез исторически анализ на развитието на българското законодателство в последните години. Въпреки че това е една особено специфична публично-правна сфера, в която по принцип са възприети формални средства за защита на права и интереси, във всеки един етап от развитие на данъчно-осигурителния процес гъвкавите инструменти за избягване на конфликти и разрешаване на спорове имат своето място.

Законодателят възприема тази теза и това може да се проследи в развитието на нормите, уреждащи споразумението и съгласието в отменения ДПК и в сега действащия ДОПК. В резултат на натрупания опит, законодателят достига до идеята за приложимостта на този инструментариум в процеса по администриране на данъци и осигурителни вноски.

Но дори без изрични норми, касаещи определени фази на административния процес по ДОПК и възможностите за алтернативни способи за разрешаване на спорове, що се касае за законовата рамка, допълнителни индикации за приложимостта на тези методи могат да бъдат изведени от Закона за омбудсмана и Закона за медиацията. Последният закон изрично предвижда възможност за медиация в административния процес. Именно такъв вид процес е административния процес по ДОПК и той е дефиниран в същия нормативен акт.

Но дори и да не съществуваше никаква законова рамка в тази област, на една предварителна фаза от процеса, когато приходната администрация все още не е издала формален акт или не е извършила определено административно действие, могат да се прилагат алтернативни на формалните способи за разрешаване на спорове. Това се отнася най-вече до фактите, доказателствата и доказателствените средства и тълкуването на приложимите към конкретния случай норми. Взаимното изслушване
на аргументите на приходната администрация и данъкоплатец/осигурител/осигурен може да създаде условия за действителното сближаване на позициите във всеки конкретен случай на спор между тях. Също така се създава атмосфера на доверие и взаимен респект, което е необходимо условие за доброволността на изпълнението на издадения акт или за предприемането на съответни действия от административен характер.

Очакваните резултати от приложението на алтернативните способи за разрешаване на спорове в данъчно-осигурителния процес имат множество измерения. Тези аспекти са институционални, социални, икономически, юридически, политологически и психологически. Освен осигуряване на приходната част на бюджета стремежът е да се защитят правата, свободите и интересите на частните субекти, а също така и позитивна настройка към приходната администрация. В условията на толерантност, взаимно зачитане и изслушване на аргументацията по случая, добрите взаимоотношения между администрацията и субектите се запазват и дават възможност за развитие на един много по-бърз, ефективен и икономичен административен процес.

Възможностите за разширяване на приложното поле на алтернативните методи за разрешаване на спорове в данъчно-осигурителния процес са изложени в Глава трета под формата на предложения за законодателни изменения в Данъчно-осигурителния процесуален кодекс и Закона за Националната агенция за приходите, които са мотивирани с оглед на тяхната действителна практическа полезност.

Тезата защитава виждането, че алтернативните средства за разрешаване на спорове са приложими в данъчно-осигурителния процес. Тази тенденция ще се запазва и доразвива и в бъдеще чрез нови решения от страна на законодателя, съдилищата и публичната администрация. Позитивните резултати от използването на алтернативните методи за разрешаване на спорове имат институционални, социални, правни, фискални, психологически и други измерения. Ползите са не само за гражданина или за юридическото лице, но така също за приходната администрация и за бюджетната система.

В процеса на проведеното изследване (Приложение № 3) се потвърди научната хипотеза. На въпроса дали изследваните лица считат, че в данъчното производство по принцип биха били допустими извънсъдебни методи за разрешаване на спорове между администрацията и данъкоплатеца, цели 67% от респондентите са дали положителен отговор (Графика № 1).

От анкетираните, които са дали положителен отговор, 19% са юристи, 4% са предприемачи, 2% са наетите в частния сектор, 20% са данъкоплатците и 22% са лица, които са се самоопределили като „други” (Графика № 2).

Сравнително високият относителен дял (67%) на позитивни отговори на въпроса относно възможността за извънсъдебни способи за разрешаване на спорове в данъчния процес, показва, че се потвърждава състоятелността на научната хипотеза и валидността на основната докторска теза в настоящия труд.