Специализиран научен съвет по политология при висшата атестационна комисия

Същността на медиацията се изразява в посредничеството на едно неутрално лице за разрешаването на спора, а помирението представлява взаимен процес между страните по спора за разрешаването му.

От световния и европейски опит в последните години може да се направи изводът, че медиацията се утвърждава като един от предпочитаните методи за управление на конфликти и разрешаване на спорове, във всички области на обществото и правото, включително и в данъчния процес. Същото се отнася и за помирението, което е сходно на медиацията средство за разрешаване на възникнали спорове.

Становището на Маньо Манев е, че в последно време, макар и да не се пренебрегва важността на административното правосъдие, е налице тенденция към въвеждане на алтернативните средства за разрешаване на споровете и в административното производство. Той изтъква, че АРС дават възможност за по-бързо разрешаване на административните спорове, и по този начин способстват за спазване на изискването за „разумен срок”, визирано в чл. 6.1. от ЕКПЧ. Изключително точният израз на автора „Алтернативните средства приближават администрацията до обществото, като преодоляват в значителна степен антагонизма между страните в спора и осигуряват по-подходящо решение”⁴² посочва едно от силните предимства на медиацията при административните спорове. Застъпвайки тази позитивна теза по отношение на медиацията в административните спорове, авторът препоръчва „Административните органи следва винаги да се опитват, ако същността на проблема го позволява, да уредят спора чрез помирение и медиация”⁴³. Като разглежда проблема и от друга страна, той отбелязва, че медиаторите трябва да се опитат да убедят административните органи да оттеглят административния акт, ако той е незаконосъобразен или неправилен.⁴⁴

Медиацията е процес на разрешаване на спорове чрез помощта на трета независима страна, която подпомага страните в спора да постигнат договорено споразумение. Медиацията е приемлива намеса в спора на трета страна, която няма властта да взема решения. Целта на третата страна е да подпомогне страните за вземане на приемливо разрешение на спора. Процесът на медиация е доброволен и не елиминира другите възможности за разрешаване на спора. Този процес е поверителен, независимо от това дали има резултат на разрешаване на спора или не⁴⁵.

Медиацията е успешна техника на управление за разрешаване на сложни спорове. Тя бива възприемана, когато помирението не е дало своя резултат, но преди да се пристъпи към арбитраж или съдебен процес. Тя е инструмент, при който страните комуникират помежду си, което ще ги подпомогне за разрешаване и на бъдещи спорове.

Помирението е доброволно и е необвързващ процес, сравнено с арбитража или съдебния исков процес. Всяка една от страните може да сложи край на процедурите по помирение във всяко едно време, дори и без да изтъква причини за това. Другата важна характерна черта е това, че страните контролират процеса и изхода от спора, докато това не може да се случи както при арбитража, така и при съдебния исков процес. Помирението е взаимен процес, докато исковия съдебен процес и арбитражът „пришпорват” страните към „сдобряване” и последните нямат контрол върху изхода на процеса.

Много често помирението и медиацията се използват едновременно и те съвместно се приемат като медиация. Медиаторът подпомага страните да постигнат съгласие за разрешаване на спора и той/тя не може да изразява мнение относно същината на спора, докато лицето-помирител може да изрази такова мнение. И в двата случая, третата страна е определена от страните за да ги подпомогне при разрешаването на спора. Медиаторът няма никаква власт да издаде решение по спора. Неговата функция е само в това, да опита да спре всяко „зацикляне” и са окуражи страните да постигнат приятелско разрешение. Медиаторът не може да определи това окончателно решение. Той може да действа като „комуникатор”, като „филтрира” емоционалните аспекти и допуска страните да се фокусират само върху ключовите моменти на спора. Той окуражава последните да постигнат споразумение въз основа на тяхната воля.

По принцип, помирението е неформален процес. Някои общи елементи на този процес обаче могат да бъдат изтъкнати: изясняването и детайлизирането на интересите и целите на страните; преминаването от субективни оценки в обективни ценности; посочването на възможни и творчески разрешения от страните; потвърждаването на ефекта на възможните разрешения от гледна точка на позициите на страните; приспособяване и нагаждане на възможностите към случая; преминаване от разбиране към проект на договор и формализиране на договора.

Помирението може да бъде както алтернатива, така и допълнение на арбитражния или съдебния процес. Разделянето на някои въпроси, които ще се решат чрез единия или другия метод също се използва като подход.

В Република България е налице Закон за медиацията (обн.ДВ, бр.110 от 17.12.2004 г. ). Текстовете на закона уреждат следната правна материя :

Приложното поле на закона е дефинирано като – отношенията, свързани с медиацията като алтернативен способ за разрешаване на правни и неправни спорове. Самият законодателен изказ, използващ понятието „неправни” ни навежда на мисълта, че законодателят излиза от формалноюридическото виждане по отношение споровете, и навлиза в социалната материя, на чисто житейско ниво. Естествено е, при наличието на гражданско общество и на демократична и правова държава, не всички отношения и породените спорове от тях да се разглеждат през призмата на правото. Повечето от тях са породени от чисто социални връзки, които не са закрепени формално на базата на юридически права и задължения. Затова и медиацията има по-широко приложно поле и се разпростира и в „неправната сфера”. Тази сфера се характеризира най-вече с чисто личностно и субективно измерение, където отношенията са изградени на базата на взаимно доверие и близост.

Понятието за медиация също е дефинирано в начална норма от закона. Според дефиницията, медиацията е процедура за извънсъдебно разрешаване на спорове. Именно “извънсъдебността” е синоним на “алтернативността”, когато говорим за разрешаване на спорове. Алтернативата винаги е по отношение на съдебната процедура. Обяснението може да се търси в правните традиции на Европа, която като цивилизационна ценност от висш тип приема правовата държава и особената роля на съдебната система в обществото и държавата.

В закона са посочени областите от правната система и обществения живот, в които може да се извършва медиация. Това са следните видове спорове: граждански; търговски; трудови; семейни; административни; свързаните с права на потребители; други спорове между физически и/или юридически лица и случайте, предвидени в Наказателно-процесуалния кодекс.

Анализът на резултатите от проведеното изследване показва, че 42% от анкетираните са отговорили „трето неутрално лице-медиатор може да посредничи за разрешаване на един спор между данъчната администрация и данъкоплатеца, без да разрешава спора”. От далите този отговор социални групи 10% от всички анкетирани са юристи, 2% са наети в частния сектор, 5% са предприемачи, 8% са данъкоплатци и 17% са „други”. Процентът е на отговорилите е сравнително висок, като се има предвид, че Законът за медиацията съществува едва от две години към момента на провеждане на изследването (Таблица № 7).

Респондентите, които са дали отрицателен отговор са едва 3%, като от тях 2% са данъчни служители и 1% „друг”. Буди тревога факта, че абсолютната част от далите отрицателен отговор – две трети, са служители на данъчната администрация. Това говори за липсата на позитивна настройка към новостите, дори и същите вече да имат солидна законодателна основа. Също така, очевидно е капсулирането на приходната администрация сама в себе си и нежеланието да се преотстъпва „воля за разрешаване на спора” на което и да е друго лице или институция. Явно, нагласите на голямата част от служителите от приходната администрация са към един административен и формален подход към спорните случаи и конфликти, което само по себе си не е конструктивен атитюд (Таблица № 8).

Около 32% от анкетираните лица не виждат смисъл от медиацията в данъчния процес. Това може да се обясни от коректния запис на въпроса, който включва в себе си и израза „без да разрешава спора”. Явно, така отговорилите 8% юристи, 14% данъкоплатци и 10% „други” не виждат смисъла на посредничеството, защото очакват незабавно разрешаване на спора. На тях им се губи елемента на добросъвестност и на запазване на добрите отношения между администрация и данъкоплатец, както и фактът, че всяка гледна точка е основа за разрешаване на спора (Таблица № 9 ).

Висок е и броят и на неотговорилите лица – 23% (Графика № 6). От тях юристите са 7%, предприемачите са 1%, данъкоплатците са 8% и неидентифициралите се лица са 7% (Таблица № 10 ).

Поради новостта на институцията на медиацията е обяснимо, че сериозна част от представителите на различни социални групи са затруднени да дадат отговор по отношение на нова социана реалност. Необясним е високия брой на неотговорили юристи. Това поставя въпроса за нивото на техния професионализъм, а вероятно и за вътрешна съпротива в юридическата гилдия конкретно към медиацията. Последната може да разреши много от съществуващите към момента проблеми във връзка с конфликтите и споровете, но явно от това биха загубили юристите, които са се вписали успешно в съществуващата към този момент консервативна и неефективна правна система.

От всичко това в най-скоро време би трябвало да се очаква приложение на медиацията в или извън висящ съдебен процес по всички видове спорове, включително и по данъчни и осигурителни въпроси. Предвидените в Данъчно-осигурителния процесуален кодекс алтернативни методи за разрешаване на спорове, макар и изрично да не посочват медиацията, логически могат да бъдат нейно продължение. Затова тя би била една здрава база за постигане на споразумение в данъчно-осигурителния процес.

Медиацията е широко приложима в данъчните спорове в САЩ. Тя е формално уредена във вътрешни процедури на приходната администрация на САЩ⁴⁶ (Internal Revenue Service – Вътрешна служба по приходите).

Целта на процедурата е формално да създаде т.н. Бърза медиация (Fast Track Mediation) като програма. Това формално „създаване” следва дългогодишния успешен опит на администрацията в прилагането на техники на медиация. Формализирането е необходимо обаче за сигурност на служителите в администрацията, че действат законосъобразно, както и за улеснение на данъкоплатците. В самата процедура са посочени и други цели – за ускоряване на разрешаването на споровете, както и за увеличаване на възможностите за разрешаване на спорове, които са достъпни до данъкоплатците. Програмата е насочена преди всичко към „малкия бизнес” и към самонаетите лица. Същата се администрира съвместно от Службата за малък бизнес, Службата за самонаетите лица и Службата по обжалването. Програмата дава възможност на данъкоплатците възможност да разгледат техните спорове със Службата за малък бизнес и Службата за самонаетите лица, като служители по обжалването действат в качеството на неутрална страна по спора. От това следва, че страните по спора са, от една страна – данъкоплатците, а от втора – службите, администриращи данъците им. Като трета неутрална страна действа Службата по обжалване.

Програмата съдейства за постигане на целите на Службата по обжалване за разрешаване на данъчните противоречия на базата на честни и безпристрастни едновременно за правителството и данъкоплатците процедури. Според програмата, Службата по обжалване трябва да приключи случая от 30 до 40 дни от момента на първоначалната съвместна дискусия между служителят по обжалването и страните.

Програмата за бърза медиация е незадължителна за данъкоплатеца (по негов избор). Тя не елиминира или замества съществуващите възможности за разрешаване на спора, включително възможността на данъкоплатеца да изисква изслушване от Службата по обжалване или от прекия ръководител на данъчния инспектор. Служителят по обжалването от Програмата за бърза медиация, действащ като неутрален участник, може да подпомогне данъчните служби и данъкоплатеца да разберат природата на спора и да постигнат съвместно удовлетворително решение в съгласие с приложимия закон. Този служител може също да препоръча на страните решение, основано на негов анализ по случая. Всяка от страните може да се оттегли от процеса на медиация по всяко време, но уведомявайки писмено за този си отказ другата страна и служителя по обжалването. Служителят по обжалването също може да прекрати процеса по медиация, но уведомявайки писмено страните, ако е видно, че смисления прогрес за разрешаване на спора е спрян.

Служителят по обжалването може да изисква и от двете страни да предоставят допълнителна информация, която намира за необходима за пълното изясняване на случая, по който се провежда медиацията. Копия от всички предоставени от страната на Служителят по обжалване документи ще бъдат предоставени незабавно и на другата страна.

Забраната за ex parte communication⁴⁷ между служителят по обжалването и други служители от данъчните служби Закона за реорганизация и реформа на Вътрешната служба по приходите от 1998 година, не се прилага в разговорите по време на Програмата по бърза медиация, понеже служителят по обжалване персонално, подпомагайки постигането на споразумение между данъкоплатеца и данъчните служби, не действа в традиционната роля на служител по обжалване, който взема решение по случая.

Ако страните разрешат който и да е спорен въпрос по време на сесията по бърза медиация, данъчните служби трябва да осигурят подходящи заключителни документи за данъкоплатеца, и да приключат случая съобразно приетите за Службата за малък бизнес или Службата за самонаетите лица процедури.

Ако страните не могат да постигнат каквото и да е споразумение, данъкоплатецът има право да иска разглеждане на случая му по обичайния ред на административно обжалване. Отчитайки всички въпроси, по които няма постигнато споразумение, данъчните служби могат да го приключат като такъв, по който не е постигнато споразумение.

Решението по случая не обвързва страните за данъчна година, която не е била включена в споразумението. Освен ако не е предвидено в споразумението, каквото и да е било разрешение на случая няма да бъде използвано като прецедент.

CASE STUDY: Националния доклад на съветниците на данъкоплатците до Конгреса на САЩ за 2006 г.⁴⁸ е отразено, че: „Службата по обжалване не преследва агресивно използването на Програмите за Алтернативните методи за разрешаване на спорове, за да разреши възникналите спорове. ...Приканва се Службата да уведоми по адекватен начин данъкоплатците за техните права за срещи лице-в-лице с местните офиси на Службата и за развиване на краткосрочни и дългосрочни стратегии да популяризиране на Програмите за Алтернативните методи за разрешаване на спорове”.

От опита на САЩ могат да бъдат използвани на законодателно ниво вътрешните процедури на данъчната администрация на САЩ, като се спазват принципите на българската правна система и традиция, както и на вече действащите нормативни актове. От гледна точка на практическото приложение на медиацията в данъчното производство, практиката на американската данъчна администрация е един безценен опит, който би могъл да се приложи и у нас – с оглед на подходите; обучението; екипноста на работа; сроковете и условията за преминаване на административния процес в процес на медиация, до постигане на законосъобразното и взаимноприемливо разрешаване на спора.

Омбудсман

Същността на омбудсмана се изразява в институционалното посредничество на гражданите в контактите им с държавните власти, в защита на фундаментални права и свободи.

В повечето правови и демократични държави институцията омбудсман играе важна роля по отношение на защитата на човешките права и свободи. Тя се явява алтернатива на съдебната система, като форма на защита, тъй като последната е твърде бавна и скъпоструваща. Макар в правовите държави държавната и местната администрация са призвани да действат законосъобразно и да защитава правата и свободите на гражданите, чисто бюрократичните и институционални интереси правят тази форма на защита несигурна. По този начин омбудсманът се явява отново коректив и на администрацията по отношение на задължението й да спазва правата и свободите на гражданите.

Функцията на омбудсмана се изразява в осъществяване на контрол, наблюдение и мониторинг върху дейността на администрацията най-вече в сферата на защитата на правата и законните интереси на гражданите. Омбудсманът изиграва ролята на възпиращ фактор срещу незаконосъобразни актове и действия, корупция и превишаване на власт. Защитник на правата на човека и гарант за спазване и възстановяване на нарушени от овластени структури човешки права, както и обединяващ обществото авторитет – това са някои от общите измерения на институцията омбудсман характеристики, независимо от различните правни уредби, наименования и исторически традиции в различните страни, в които институцията съществува.

Стивън Бенет⁴⁹ определя омбудсмана като трета неутрална страна която разглежда жалби и предложения или прилага решения. Обикновено омбудсманът е назначен от определена институция за да разглежда жалби по отношение на тази институция и да предотврати спорове или да насочва към вземане на решение. Омбудсманът може да използва различни механизми за разрешаване на спорове, като изследване на факти или медиация, в процеса на разрешаване на спорове, в неговата компетентност. В някои страни омбудсманите са избрани за да се занимават с жалби на частни лица против несправедливото администриране, с правомощия за разследване, критикуване и публични доклади. Омбудсманът може да има правомощията да предложи заплащането на обезщетение.

Маньо Манев⁵⁰ определя омбудсмана като „институция за помирение и медиация чрез действия, целящи избягването или разрешаването на техните спорове с държавата”. Маньо Манев е категоричен, че „при обсъждането на омбудсмана като институт на АСРС (Административни средства за разрешаване на спорове-бел.авт.)” при разрешаването на спорове между административни органи и частни лица трябва да се даде приоритет на правомощието му по чл.19, ал.1, т.5 от Закона за омбудсмана – да посредничи между административните органи и засегнатите лица за преодоляване на допуснатите нарушения и за примиряване на позициите им.

Често се приема, че омбудсманът следва логиката, изказът и процесуалните правила на един класически съдебен процес. Това до голяма степен е така, именно защото тази институция е призвана да бъде алтернатива на неефективните и неефикасни административни и съдебни процеси в уреждането на конфликтите и споровете между гражданите и публичната администрация. Действайки като институция за извънсъдебно разрешаване на спорове в граничното поле на личните права и свободи, от една страна, и публичните интереси, от друга, омбудсманът се явява като „друга, допълнителна, изборна форма на защита”. Точно поради тази причина омбудсманът не може да не следва общите принципи и логиката на националната правна система, защото ако това не бе така, най-малкото неговите актове не биха били лесноприложими при конкуренцията му с актовете на администрацията, респ. – тези на съдебната власт. Не може да се приеме, че актовете на омбудсмана имат „силата на пресъдено нещо”, и оттук – на изпълнително основание (титул), но те действат със силата на констутиционноопределения или законоутвърдения институционален авторитет, който е призван да бъде коректив на публичната власт.

Обществената и гражданска чувствителност относно намесата на държавата и публичните власти е изразена много силно в данъчната сфера. Последната засяга сериозно имуществените права на гражданите и стопанските субекти, но още по-сериозно е проявлението й по отношение на принудителните и санкционни мерки, налагани по отношение на данъкоплатците. Именно поради тази причина, явявайки се коректив на цялата администрация, включително и на данъчната, омбудсманът има функциите да налага изискването за спазването на правните норми, съобразени във всеки конкретен случай с приложимите алтернативи, съдържащи се в тях. Например, ако данъчната (приходната) администрация може да запорира банкови сметки и да възбрани недвижим имот, с оглед на предприемача-търговец запорирането на банковите сметки е по-неблагоприятния вариант. От друга страна обаче, при трансформация на капитала, при апортни вноски с недвижима собственост, възбраната ще ограничи възможните правни действия, с които се цели финансова ефективност и рентабилност. Ролята на омбудсмана при предлагане на по-удачните варианти в подобни случаи и възприемането им от данъчната (приходната) администрация безспорно е много ползотворна.

Затова, действайки в условията на Правова държава, омбудсманът като институция се явява равноотдалечен от трите власти, независим в дейността си, но съобразявайки същата с общите принципи и ценности на националната правна система.

По този начин, омбудсманът по същността на своята дейност започва да придобива следните измерения в правомощията си :

- надинституционален орган на политическо ниво, в смисъл, че защитава генерални правови, обществени и държавни ценности, засегнати по един или друг начин от публичните власти. При съотношението на формалното право, приходната част на бюджета и обществената толерантност омбудсманът би могъл да намери точния баланс при евентуални действия на данъчната (приходната) администрация при всеки конкретен случаи или при сходни случаи;

- коректив на администрацията от гледна точка на нейната ефективност, ефикасност, обективност и безпристрастност. Изрично това е приложимо и към работата на данъчната (приходната) администрация, която по силата на законовите норми следва да бъде обективна и да има еднакво отношение към всички данъкоплатци. С оглед на ефективността и ефикасността омбудсманът би могъл да дава своите предложения при явна несъразмерност на бюджетните средства, изразходвани за събирането на нищожни данъчни задължения;

- инструмент на надзор на гражданското общество и на законодателната власт върху работата на администрацията. При огромните правомощия, предоставени от Закона на данъчната администрация, омбудсманът трябва да контролира работата й, за да не се проявят случаи на злоупотреба с власт;

- орган за поддръжка и развитие на „добрата практика” в областта на публичния сектор. Макар и отделни юридически лица със своята самостоятелност, различните държавни и общински администрации работят на общи принципи, и най-добрите практики би трябвало да се споделят с другите организации, съответно – да се възприемат от последните;

- опорна точка на „припокриване” на принципите на законосъобразност и целесъобразност в публичната сфера. Именно тук омбудсманът се явява алтернатива на изпълнителната и законодателната власт. Действайки най-често ad hoc той може да предложи най-добрите решения за конкретния случай, отчитайки както личния, така и публичния интерес в измерението на съответния конфликт или спор. Естествено, макар и по принцип да се приема, че данъчната (приходната) администрация е една от малкото, която няма право на преценка по целесъобразност, това не може да бъде възприето изцяло. В случаите, когато законът дава няколко възможни алтернативни варианти на действие, омбудсманът би могъл да препоръча на данъчната (приходната) администрация най-целесъобразното законоустановено действие или акт;

- гарант за спазването на законите в най-общ смисъл – чрез докладите до парламента, правителството или държавния глава, както и чрез предложенията до ръководителите на администрацията, а също така и чрез сигналите по конкретни случай до органите на полицията и прокуратурата. Прозрачността и гласността в работата на данъчната (приходната) администрация биха имали огромен позитивен обществен отзвук. Трудно би могло да се приеме, че администрацията сама може да огласява определени случаи, тъй като върху нея тегне забраната за разгласяване на данъчна тайна. Това обаче може да бъде извършено от омбудсмана – най-малкото, като общо описание на случая, механизмите на разрешаването му и последиците от него;

- в някои правни системи омбудсманът има и нещо „квазисъдебна функция” – при присъждането на справедливо обезщетение на засегнати от актове или действия на администрацията лица. Категорично може да бъде даден пример за приложно поле на тази функция на омбудсманът. Разпоредбата на чл.145, ал.11 от Данъчния процесуален кодекс (отменен) предвиждаше, че когато публичното (данъчното) задължение не съществува или е в значително по-малък размер от определеното от данъчната администрация, съответния орган по събирането обезщетява длъжника за всички вреди. Законът не предвижда методика за определяне на тези вреди. Именно омбудсманът би могъл да дава предложения на данъчната (приходната) администрация относно начинът на определянето на вредите в общи или конкретни случаи, както и относно размерите им. Вън от горното, цитираната разпоредба предвижда администрацията да публикува опровержение по случай, като постави на видно място в данъчната дирекция съобщение относно случая, и разгласи чрез бюлетин или чрез средствата за масово осведомяване своята грешка. Отново тук омбудсманът може да прояви своята функция за спазване на законите, защото в противен случай, надявайки се само на добросъвестността на данъчната (приходната) администрация, тази обща норма за публичност и генерална превенция относно бъдещи незаконосъобразни и неправилни действия е само едно добро законово пожелание;

- медиатор – посредник между публичните власти и отделните лица, омбудсманът има и споразумителна функция, която наистина е алтернатива на спогодбата в съдебния процес.

В Република България е приет Закон за омбудсмана (Обн.,ДВ, бр.48 от 23.05.2003 г.- в сила от 01.01.2004 г.). Новите изменения и допълнения в Конституцията на Република България (ДВ, бр.27 от 2006 г.) в чл.91а предвиждат по конституционен начин наличието на институцията омбудсман като застъпник на правата и свободите на гражданите.

Именно поради това основната дейност на този орган според закона е застъпничеството. В закона детайлно са разгледани правомощията на омбудсмана :

- приема и разглежда жалби и сигнали

В Годишния доклад на Омбудсмана на Република България 2005 – 2006 г. в частта „Жалби и сигнали в процес на проверка” е записано: „По жалби на граждани от цялата страна относно освобождаването от заплащане на такса смет за неизползвани имоти, омбудсманът изиска становището на Министерството на финансите. Отговорът на министерството отчита предоставената от закона възможност, че освобождаването в тези случаи е допустимо, при наличието на ред, установен от общинските съвети. Омбудсманът предвижда провеждане на срещи и консултации с Националното сдружение на общините за уеднаквяване на практиката им относно възложеното им от закона задължение да определят ред за освобождаване от заплащане на такса смет за неизползвани имоти”⁵¹;

- отговаря писмено на лицето, което го е сезирало;

- отправя предложения и препоръки за възстановяване на нарушените права и свободи;

- посредничи между административните органи и засегнатите лица.

От това правомощие е видно, че в тази категория случаи омбудсманът действа като особен вид медиатор, макар и със законов статут. При това посредничество омбудсманът се стреми да се преодолеят допуснатите нарушения (би трябвало да се разбира – от страна на администрацията), и примирява позицията на страните. В данъчно-осигурителния процес едно такова посредничество би било изключително ценно, като се има предвид изгубената през годините комуникация между повечето данъкоплатци/осигурители и приходната администрация.

- прави предложения и препоръки за отстраняване на причините и условията, които създават предпоставки за нарушения на правата и свободите;

- уведомява органите, които имат право да сезират Конституционния съд, че се налага тълкуване на Конституцията или обяваване на противоконституционност на закон.

CASE STUDY: Конституционният съд на Република България е образувал конституционно дело № 11/2006 г. по искане на омбудсмана на Република България за обявяване на разпоредбите на чл.143, ал.4 и чл.186, ал.1 от Административнопроцесуалния кодекс за противоконституционни, тъй като нарушават правата на гражданите.

Атакуваните от омбудсмана норми на АПК касаят отговорност за разноски, когато съдът отхвърли жалба срещу административен акт, както и изискването за правен интерес за оспорване на подзаконов нормативен акт.

По отношение на първата норма, омбудсманът действа за предотвратяване на евентуални конфликти в процеса на събиране в данъчно-осигурителното производство. Отговорността за разноски се постановява в съдебните актове, а те са изпълнителни основания по смисъла на чл.268 от АПК и ще се събират по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, както предвижда чл.269, ал.1 от АПК. Ако омбудсманът не бе атакувал пред Конституционния съд нормата на чл.143, ал.4 от АПК, всеки жалбоподател, чиято жалба срещу административен акт би била отхвърлена, би бил подложен на производството по принудително събиране на разноските по делото и би могъл винаги да направи възражение за противоконституционност на нормата на кодекса.

Конституционният съд на Република България в Решение № 5 от 17.04.2007 г. по к.д.№ 11/2006 г., докладчик съдията Евгени Танчев отхвърля искането на омбудсмана за установяване противоконституционността на горните разпоредби на АПК, с мотиви, които съдържат чисто политологически и социологически аргументи, както следва: „По конституционосъобразността на разпоредбата на чл.143, ал.4 АПК...Извън всякакво съмнение е, че освен предназначението на гаранция при нарушени права правото на защита изпълнява функцията и на средство за контрол за законосъобразност на административните актове. От тези безспорни предпоставки обаче не произтича заключението, че безплатното производство е гаранция за правото на защита и за правовата държава...Неравнопоставеността на гражданина и държавата във фактически план не обуславя необходимост от юридическо неравенство на страните в съдебния процес. Присъщото на социалното инженерство разбиране, че фактическото неравенство би могло да се преодолее чрез кумулиране с юридическо неравенство, е илюзия. Не могат да бъдат споделени и доводите, които произтичат от ранно либералното и съвременното либертарианско схващане за антиномията на държавната власт и свободата на индивида. В съвременните условия държавната власт и свободата като система от права, законни интереси и задължения не се намира в обратна механична зависимост, присъща на скачените съдове във физиката. ...на освобождаването от заплащане на разноски, което привидно „гарантира” правото на защита”, противостои ограничението на свободата на останалите граждани, които в крайна сметка поемат разходите по обжалването, като чрез дължимите данъци формират бюджета, от който се финансират държавните органи, вкл. и съдебната власт...В този смисъл, правото на защита на един правен субект не може да се противопоставя и ограничава правата на останалите граждани и юридически лица...

По коституционосъобразността на разпоредбата на чл.186, ал.1 АПК...Конституционният съд счита, че твърдението, че не е необходимо да се доказва правен интерес при обжалването на нормативните административни актове, е необосновано. Трудно би могла да бъде споделена позицията дори и при възможно най-широкото разбиране за правен интерес, което включва необходимостта от законосъобразна дейност на изпълнителната власт, той да не се обосновава при упражняване на правото на защита пред съда. Формулата за интерес по презумпция не принадлежи към световните демократични стандарти в публичното право и е чужда в същата степен, както и вината по презумпция на съвременното наказателно право. Правното понятие за интерес се различава от политическото в житейския смисъл на думата, което понякога имплицитно се извежда от вредата за противника или ползата за съюзника. Конституционният съд счита, че във всички случаи при съдебно обжалване на актове на изпълнителната власт от страна на граждани и юридически лица интересът следва да се обосновава. Това произтича от изискването за правна сигурност, което е основен компонент на принципа за правовата държава (Решение № 1 от 2005 г. по к.д.№ 8 от 2004 г.)”

Следователно, от горната компетентност на омбудсмана да сезира Конституционния съд и от самото конституционно решение можем да изведем два извода: това правомощие на омбудсмана ab ovo би могло да предотврати възникването на конфликт в полето на законовата норма, а конкретното решение на Конституционният съд категорично доказва, че интересът във всяко съдебно производство трябва да бъде доказан, за разлика от постигането на споразумение, където взаимните интереси се срещат и съвпадат един с друг ;

- уведомява органите на прокуратурата, когато има данни за извършено престъпление от общ характер.

Налице е и фигурата на обществения посредник по смисъла на Закона за местното самоуправление и местната администрация. Първата разлика между омбудсмана и обществения посредник може да се търси в териториалната им компетентност на действие. Докато омбудсманът като национален орган има правомощия на територията на цялата страна, общественият посредник може да действа само на територията на съответната община. Втората разлика се състои във фунционалните правомощия на местния посредник. Той може да съдейства за спазване на правата и законните интереси на гражданите само пред органите на местното самоуправление и местната администрация. Извън неговия предмет на дейност са централните държавни органи, както и техните поделения по места. Третата разлика произтича от това, че организацията и дейността на обществения посредник се урежда с правилник, приет от общинския съвет.

За разлика от омбудсмана, чиито правомощия са закрепени в законова форма, подзаконовата уредба на местния посредник дава възможност за достигане на различни правни разрешения. Разбира се, в правомощията на местния законодател е да уреди по какъвто намери за удачен начин материята, свързана с обществения посредник. Това обаче би могло да се изкриви в непредоставянето на същия на необходимия набор от правомощия, което би поставило в неравностойно положение съдействието на упражняването на правата и свободите на гражданите в различните общини.

Естествено е, че след промяната на Закона за местните данъци и такси, и администрирането на тези данъци и такси от органи на общинските администрации, по реда на ДОПК, местните обществени посредници все повече да се ангажират в данъчния и осигурителен процес на местно ниво. Чрез посредничеството между граждани и юридически лица, от една страна, и общинска администрация (действаща по отношение на местни данъци и такси), от друга страна, тези лица-институции на местно ниво се явяват една абсолютна алтернатива на административния и съдебен процес, предвиден в Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.

Анализът на данните от проведеното изследване показва, че 65% от респондентите са дали положителен отговор на въпроса дали националният омбудсман и местните обществени посредници да могат да се застъпват за правата на данъкоплатците пред данъчните органи. От така отговорилите лица, 19% от всички анкетирани са юристи, 1% са работещи в частния сектор, 6% са предприемачи, 1% са данъчни служители, 14% са данъкоплатци и 24% са избрали качеството „други” (Таблица № 11). Голямото относително тегло на отговорилите с позитивен вот може да се обясни с големите обществени очаквания към институцията омбудсман, както и с коректния изказ на въпроса, включващ в себе си изразът „да се застъпва”. Настройката на почти всички социални групи в България е към очакване някое друго лице или институция да отстоява техните лични или имуществени права или интереси. Въпреки това, високият брой подкрепящи алтернативата на формалния данъчен процес – застъпничество на обмудсмана е повече от окуражителна.

Отговор „не, в никакъв случай” са дали 8% от анкетираните, от които 1% юристи, 4% данъкоплатци и 3% „други”. Това количество на отрицателни отговори има относително малка тежест в сравнение с позитивните очаквания на горните групи (Таблица № 12).

Сериозен въпрос поражда фактът, че 24% от анкетираните не могат да преценят дали омбудсманът и общественият посредник могат да се застъпват за права на данъкоплатците пред данъчните органи. От така далите отговор 4% са юристи, 1% са наети в частния сектор, 7% са данъкоплатци и 12% са „други” (Таблица № 13). Броят от една четвърт от анкетираните, които не могат да преценят навежда на извода, че е налице непознаване на институциите омбудсман и обществен посредник, или някаква степен на недоверие във възможностите им.

Към последната категория анкетирани би трябвало да се причислят и 3% от лица, които въобще не са дали отговор (Графика № 7). От тях 2% са данъкоплатци и 1% юрист (Таблица № 14). Затрудняването за даване на какъвто и да е отговор кореспондира с изводите по отношение на предишната категория анкетирани лица.

Общият извод от изследването, който може да се направи е, че огромния брой анкетирани от различни социални групи подкрепят възможността за застъпничество на омбудсмана и обществения посредник за права и интереси на гражданите пред приходната администрация. Това е добър индикатор за развитието на гражданското общество и за навлизането на алтернативни методи за разрешаване на спорове и в публичноправната сфера.

Следващите примери са произволни, тъй като изследването на институцията Обмудсман в европейските страни дава прекалено богат емпиричен материал, който по обем многократно надхвърля обема на тази дисертационна работа. Все пак, примерите са подбрани въз основа на видимата и ефективна полза от приложението на омбудсмана като алтернативен метод за разрешаване на спорове.

Институцията омбудсман е конституционноопределена и в Холандия⁵². На законово ниво действа Закона за националния омбудсман.

В Годишния доклад за 2004 г.⁵³ холандският омбудсман отчита 11% от общия брой подадени жалби за същата година като отнасящи се към финансовата сфера. Общият брой разгледани случаи от страна на омбудсмана за същата година е 1 688. В данъчния процес на Холандия омбудсманът намира своето място чрез препоръките, отправяни към данъчните власти по решаването на конкретни случаи. Обикновено тези препоръки се спазват стриктно, като се има предвид това, че впоследствие е налице парламентарен контрол върху работата на приходната администрация, базиран и на доклада на омбудсмана.

Преамбюлът на Закона за Националния омбудсман от 1981 г. постановява, че „когато има нужда от подпомагане за проверка на начина, по който правителството се отнася по отношение на гражданите в отделни ситуации, би било удачно с това да се занимава офиса на Националния омбудсман”.

Показателно е наименованието на институцията в Норвегия – „Парламентарен омбудсман за публичната администрация”.

В Годишния доклад за 2001 г. ⁵⁴ са отразени общо 133 броя подадени жалби срещу данъчната администрация, от които 53 броя са отхвърлени като неоснователни, а са разследвани 80 от случаите. Доколкото в Норвегия акцизите се администрират от митническата администрация, а по българското законодателство те все още се администрират от данъчната администрация, трябва да се отбележи, че жалбите срещу Митническата и акцизна администрация за същата година са общо 43, от които 16 са отхвърлени, а са разследвани общо 27 от случаите. В частта от доклада, касаещ данъците, данъкоподобните задължения и данъка върху добавената стойност изрично е отразено, че разгледаните случаи се отнасят за неспазени законоустановени срокове от страна на данъчната администрация; определянето на данъчната оценка при липса на счетоводно записване; опрощаване на неуредени данъчни задължения от страна на Данъчния борд; условията за опрощаване на лихви върху неуредени данъчни задължения; подаването на жалби по ДДС до данъчната дирекция; данък върху наследството и определянето на активите в наследствената маса; облагане с наследствен данък върху наследена „къща-близнак”; освобождаване от данъчно облагане на личен автомобил при износ от страната и други подобни.

„Националния омбудсман на Гърция” действа по силата на конституционни и законови норми.

Сферата на действие на омбудсмана е във връзка с действия и бездействия, както и административни актове на публичната администрация.

Изрично е отразено в Годишния доклад за 2001 г.⁵⁵, че омбудсманът „се е сблъсквал с тотално негативна реакция от страна на администрацията, по отношение на случай, свързани с ...данъчно облагане...”. При омбудсманът са създадени няколко отдела, като този, който се занимава с данъчните въпроси е Отдела за отношенията между държавата и гражданите. За годината на цитирания доклад, същият отдел е разгледал 19,5% случая, касаещи данъчно облагане и митнически въпроси, от общо всички преписки, които са били от неговата компетентност. Отделът концентрира своите усилия на медиация преди всичко към сътрудничество и създаване на взаимно доверие между омбудсмана и Министерството на финансите. Директните контакти между инспекторите на омбудсмана и служителите на министерството допринасят за развитието на този процес, а също и за предоставянето от страна на министерството на по-пълна информация на данъкоплатците и на опростяване на данъчните процедури, чрез прилагане на нови технологии. Нещо повече, в много от случаите политическото ръководство на министерството възприема изцяло организационните и законодателни предложения.

CASE STUDY : В Доклада на омбудсмана се цитира случай под номер 5084/2001. Във връзка с пропуск за отбелязване на съответната година върху определена документация на дадена фирма, данъчните власти решават да наложат съответните глоби. Служител на фирмата получава устно съгласие от ръководителя на данъчната служба, че глоби няма да бъдат наложени. Въпреки това, санкция във вид на глоби е предприета. Фирмата отправя молба до омбудсмана за медиация. Омбудсманът се свърза с ръководителя на Счетоводния отдел в Министерството на финансите, който възлага случая на Финансовия инспекторат. Като резултат от работата на Инспектората, ръководителят на данъчната служба отстъпва и отменя наложените глоби. Трябва все пак да се отбележи, че представител на фирмата е уведомил омбудсмана, че няколко дни след като глобите са били отменени, екип от данъчни инспектори от същата данъчна служба неочаквано провежда пълна данъчна ревизия на централния офис на фирмата.

Българската данъчна администрация може да почерпи добри практики от опита на чуждите данъчни администрации. Особено ценно е, че те не се ограничават във вида казуси, които могат да бъдат разрешение с посредничеството на омбудсмана. Възприемането на омбудсмана като една институция в защита на гражданското общество и съществуващия правов ред ще бъде от полза не само на отделния гражданин, но и на държавата и обществото.

Арбитражът като форма за Алтернативно разрешаване на спорове (АРС) е концепция, която включва в себе си дълъг списък от процедури за „частно разрешаване на спорове”⁵⁶. Под „частно” се разбира изборът не на държавния съдебен орган, а на друго лице или институция, което/която нямат качеството на овластеност от държавата. Арбитражът е най-традиционната форма за „частно разрешаване на спорове”.

Арбитражът има множество форми и проявления, както и различни процедури. Приликите между всички тях се състоят в това, че арбитражът се явява форма за разрешаване на спорове, която е алтернатива на класическият съдебен процес.

Арбитражът включва предоставяне на спора на трето неутрално лице или колективен орган от неутрални лица за разрешаване на спора след изслушване на аргументи и разглеждане на доказателства. Обикновено арбитражът се „администрира” от множество частни организации, но може да бъде и „не-администриран” като се води от страните или от арбитъра. Той може да стартира от споразумение между страните по време на спора или да бъде избран с предхождаща спора клауза (арбитражна клауза). Този процес е обикновено по-малко строг от формалните съдебни процедури, и често се приключва по-бързо, с по-малко разходи. В зависимост от ситуацията, решението на арбитъра може да бъде обвързващо или не за страните. Истинската същност и обхват на процеса на арбитраж обикновено са разписани в договор между страните, или уговорени по друг начин между тях.

Поставя се въпросът за приложното поле на арбитражните производство. Множество правни системи приемат, че те са приложими в огромен брой от възникнали спорове и конфликти, проявили се както в частната, така и в публичната сфера. В българската правна теория и практика все още се възприема, че арбитражът е недържавна, доброволна форма на правораздаване, която има приложение само в частноправната сфера. Както изтъква Маньо Манев⁵⁷ „Предмет на неговата дейност са предимно граждански спорове, поради което арбитражното производство се развива като гражданско правораздаване”. Развивайки тази теза, авторът твърди, че „Арбитражът намира най-широко приложение при разрешаването на частноправни имуществени спорове”. Разглеждайки перспективите в използването на обществените (недържавни) форми на правосъдие, Маньо Манев първо предупреждава, че „не е правилно да се изтъква илюзорната по-голяма перспективност на алтернативните способи за разрешаване на спорове, включително на медиацията и арбитража, тъй като все още в използваните извън държавното правораздаване форми липсват достатъчно надеждност, което е пречка те да постигат винаги своето предназначение”. Авторът обаче призовава за „проникване на едно в друго на държавната и недържавната процедура, насочено към разрешаване на обществения конфликт ...най-тясната връзка и взаимодействие между медиацията, арбитража и държавния съд, както и всички други алтернативни способи за разрешаване на правни и неправни спорове (конфликти)». В друг свой труд⁵⁸ същият автор отбелязва тенденция в много национални законодателства (дава за пример Холандия и Германия) да се създава възможност административноправни спорове да се решават и чрез арбитража. Това е с цел приближаване на администрацията до обществото и преодоляване „на антагонизма между страните в спора и осищугаряване на по-подходящо решение на административноправния спор”.

Въпреки множеството си предимства, арбитражът не е непременно най-доброто средство за разрешаване на спорове във всеки конкретен случай. Страните решават да не се обърнат към арбитраж поради множество причини, включващи :

- ограничеността на търсенето на „обективната истина” по случая;

- трудността в постигане на предварително „успокоение”, че случаят ще бъде разрешен (за разлика от задължението на съдията да разреши спора, следвайки забраната за Non liquid⁵⁹);

- опростените стандарти за вземане на решение и ограничените възможности за преразглеждане на случая.

Анализът на данните от проведеното изследване показва, че 55% от анкетираните лица считат за възможно трето компетентно лице-арбитър, да разреши един данъчен спор и решението му да бъде задължително за данъчната администрация и данъкоплатеца. От далите този отговор 14% от общо анкетираните лица са юристи, 2% са наети в частния сектор, 4% са предприемачи, 16% са данъкоплатци и 19% „други”. След като повече от половината от анкетираните лица дават положителен отговор, явно в обществото намират добра почва идеите и за възможността друга институция да разреши един чисто публичноправен спор (Таблица № 15).

Негативен отговор на този въпрос са дали 10% от анкетираните, от които 4% юристи, 1% данъчни служители, 1% данъкоплатци и 4% „други” (Таблица № 16). Малкият брой негативно отговорили данъкоплатци навежда на мисълта, че именно лицата, които биха извлекли реална полза от арбитража разбират неговата приложимост. Смущаваща е консервативността на данъчните служители, които не желаят да възприемат тази алтернативна форма.

Близо 16% от анкетираните обаче не са могли да преценят какъв отговор да дадат (Таблица № 17) . От тях 1% са юристи, 2% предприемачи, 2% данъкоплатци и 11% други. Последната категория не само не могат да се самоидентифицират за нуждите на анкетата, но явно не могат да се ориентират в същността на института на арбитража. Популяризирането на този институт явно е закъсняло и като цяло недостатъчно.

Неотговорили на въпросът относно приложимостта на арбитража в данъчния процес са 19% от анкетираните лица (Графика № 8), от които 6% юристи, 1% предприемачи, 7% данъкоплатци и 5% „други” (Таблица № 18). Отново е налице смущаващ факт – неангажираността на цели 6% юристи от общия брой анкетирани говори или за непознаване на арбитража (и ниска професионална подготовка) или за привързаността към традиционния и формалистичен административен и съдебен процес на обжалване на данъчни актове и действия.

След като повече от половината анкетирани дават позитивен отговор на възможността за приложимостта на арбитража в данъчния процес, считаме, че това още веднъж потвърждава научната хипотеза и докторската теза в частта си относно арбитража.

Генералната уредба на арбитража в българската правна система се намира в Закона за международния търговски арбитраж. Още в първата разпоредба на този нормативен акт е дефинирано, че законът се прилага за международния търговски арбитраж, основан на арбитражно споразумение, когато мястото на арбитража се намира в България. От този водещ законов текст може да се направи извода, че при създаването на закона (1988 година), законодателят е имал предвид да уреди отношенията между български и чужди правни субекти, като необходимото условие за това е поне един от субектите да не е част от българския правен мир. Именно затова още в наименованието си законът използва думата “международен”. Това значи, че законодателят приема този закон като изключение от българската правна система, която по същността си при решаване на правни спорове дава основна тежест на съдебното им разрешаване. С оглед на българската правна и социална традиция законът като либерална правна уредба се отнася само за българските правни субекти, които контактуват с чужди такива. За субектите в България, които трябва да разрешат възникнали помежду им проблеми, законът няма приложение. Тук действие има общото българско законодателство.

Идеите за въвеждане на арбитражното производство в българския данъчен процес са многобройни и периодично представяни в публичното пространство. Според Георги Саракостов⁶⁰, експертите на Българската международна бизнес асоциация (БИБА) са дискутирали следните идеи : „Да се изгради звено за даване на предварителни обвързващи данъчни становища, както и специализиран данъчен арбитраж”. Макар да се отчита, че за това са необходими преди всичко законодателни мерки, това като краен резултат би довело до развитието на данъчната система. Другият ефект би бил превръщането на България в по-привлекателна дестинация за чуждестранни инвестиции.

Действително, горната теза може да бъде поддържана с множество аргументи. Не само чрез инструментариума на предварителните данъчни становища, но и в един последващ момент би трябвало да се даде възможност на органите на приходната администрация и едно частно лице да предоставят своя спор не на формални и бавни административни и съдебни органи, а на гъвкав орган, какъвто е арбитража. Дори спорът да се отнася само до приложимост на чужди правни норми или до третирането на ново икономическо явление (търговия online) това е един удачен подход за алтернативно прилагане на спорове в данъчния процес по смисъла на ДОПК.

В Бялата книга на БИБА за бизнес климата за 2003 г⁶¹., в частта „Правна система” е отразено, че „системата на доказателствата по търговските и административните дела е остаряла и не е съотносима към съществуващите модерни технически средства и способи”. Като общ извод към частта е отразено, че при проблемите на съдебната система, в обществото се наблюдава засилващ се нихилизъм към нея и все по-често прибягване към извънсъдебни мерки при решаване на конфликти.

Такъв извод може да бъде съотнесен и към данъчно-осигурителното законодателство, което, макар и специфично по своя характер, следва структурата и логиката на българското право в областта на доказателствата. Тъй като арбитражът, като гъвкава процедура, позволява едновременно допускането на нов вид доказателства, както и договаряне относно недопускането на някои видове доказателства (които биха утежнили процеса) повече от разумно е, в административният процес по ДОПК да се допуска възможност за прилагане на арбитражно производство по принципни въпроси, касаещи доказателствата и път се даде възможност за арбитражни производтва по спорове, касаещи данъци и задължителни осигурителни вноски.

В ранната история на арбитража съдилищата в Съединените американски щати са били скептични относно възможността на арбитрите да изпълнят функциите по разрешаване на спорове, които съдилищата ревниво охраняват. Впоследствие с развитието на съдебната практика, административната практика също приема посредничеството на арбитража дори при спорове, при които има силно изразен публичен елемент – примерно, в областта на данъците.

Именно следвайки възможността за използване на арбитража в публичната сфера, Вътрешната служба по приходите на САЩ приема много добре разработени вътрешни правила⁶², които позволяват административна практика в областта на арбитража в данъчния процес. Процедурата позволява на данъкоплатецът да изисква обвързващ за двете страни арбитраж само за фактическата страна по случая, която вече е предмет на разглеждане в процеса на административно обжалване. Първоначално данъкоплатецът и Службата по обжалване трябва да направят необходимото за водене на преговори за вземане на решение по случая. Ако тези преговори са неуспешни, данъкоплатецът и Службата по обжалване могат съвместно да поискат обвързващ за двете страни арбитраж.

Арбитражът, съобразно правилата на Вътрешната служба по приходите на САЩ е възможен във всеки един случай, в който данъкоплатецът има намерение да потърси съдействие от компетентен орган, доколкото към този момент такова искане да не е било приложено по случая. В случай, че такова съдействие е поискано, по време на арбитражния процес данъкоплатецът може да не иска такова компетентно съдействие. Въпреки това, компетентно съдействие може да бъде поискано и при висящ арбитражен процес, когато трябва да се приложи международна спогодба. В този случай, компетентните органи на САЩ ще преустановят своите действия, докато арбитражният процес е висящ. Арбитражът не е възможен, когато данъкоплатецът е поискал компетентно съдействие по време на административното обжалване. Данъкоплатците са предупредени, че когато те встъпят в административно обжалване (включително и решаване на спора от органите по обжалване по време на арбитражен процес) и тогава пожелаят компетентно съдействие, компетентните власти на САЩ ще положат усилия само да постигнат съотносимо пригодяване с договорящата страна и няма да предприемат каквито и да е действия за коригиране на решението по спора.

За да се постигне едно действително неутрално участие на арбитри в данъчния процес, Вътрешната служба по приходите ⁶³ решава Американската асоциация за арбитраж да списък от квалифицирани неутрални лица, които да действат като арбитри по определени данъчни случаи. Поначало списъкът съдържа около 20 неутрални лица, посочени от Американската асоциация за арбитраж, които данъкоплатците могат да избират от списъка. Данъкоплатецът и Вътрешната служба по приходите ще си поделят таксите и разноските за арбитража, който и арбитър да бъде избран от данъкоплатеца.

В Руската федерация арбитражните производства намират огромно приложение в данъчния процес. В Данъчния кодекс на Руската федерация е налице изричен текст на чл.142 „Разглеждане на жалби, подадени в съда”, който указва, че жалбите (исковете) срещу актовете на данъчните органи, действия или бездействия на длъжностните лица, подадени в съда, се разглеждат и разрешават по ред, установен от гражданското процесуално, арбитражно-процесуалното законодателство и другите федерални закони.

О.М.Рудин, анализатор в списание „Арбитражна данъчна практика” отбелязва, че в арбитражните съдилища на Руската федерация за 2001 г. са разгледани 613 677 дела по спорове, възникващи от „граждански административни отношения”⁶⁴. От тях отнасящите се към данъчната тематика са 288 027, т.е. 47% от всичките дела. За предишната 2000 г. споровете в областта на данъците са били с 21% по-малко – 238 708 броя и са съставяли 45% от всички спорове, възникващи от „граждански административни отношения”. Като заключение в изследването, авторът приема, че шансовете на данъкоплатците да отстояват в арбитражните съдилища своите позиции нарастват. Той изтъква три причини за това :

- нарастване на правната култура на данъкоплатците;

- „пробиви” в окомплектоването на юридическите служби на данъчната администрация;

- неотчитане от страна на ръководителите на данъчната администрация на мнението на техните юристи в хода на вземане на решение от предприетите проверки.⁶⁵

Първо, социалния, икономически и политически характер на споразумението трябва да търсим в сферата, която го е създала – правото. Споразумението е вид договаряне. Най-често то се свързва с компромиса. В приходни и данъчни администрации по света споразумението е широко приложимо в административния процес. Особено развита е тази система в приходната администрация на САЩ. Едва в сега действащото българско данъчно-осигурително законодателство споразумението намира по-сериозно приложение. Явна е еволюцията в законодателната уредба на данъчния процес, трансформиран в административен процес относно данъци и осигурителни вноски. Основна част от трансформациите и новите елементи е възприемането (макар и не широко застъпено) на алтернативни методи за разрешаване на спорове между администрацията и частните субекти. Отправят се искания за по-широкото му приложение в практиката и популяризирането му сред данъкоплатците.

Второ, от световния и европейски опит в последните години може да се направи изводът, че медиацията се утвърждава като един от предпочитаните методи за управление на конфликти и разрешаване на спорове, във всички области на обществото и правото, включително и в данъчния процес. Същото се отнася и за помирението, което е сходно на медиацията средство за разрешаване на възникнали спорове. Налице са призиви (аналогично на споразумението) за по-широкото им и по-агресивно популяризиране и приложение в практиката.

Предвидените в Данъчно-осигурителния процесуален кодекс алтернативни методи за разрешаване на спорове, макар и изрично да не посочват медиацията, логически могат да бъдат нейно продължение. Затова тя би била една здрава база за постигане на споразумение в данъчно-осигурителния процес.

Трето, в повечето правови и демократични държави институцията омбудсман играе важна роля по отношение на защитата на човешките права и свободи. Тя се явява алтернатива на съдебната система, като форма на защита, тъй като последната е твърде бавна и скъпоструваща. Макар в правовите държави държавната и местната администрация са призвани да действат законосъобразно и да защитава правата и свободите на гражданите, чисто бюрократичните и институционални интереси правят тази форма на защита несигурна. По този начин омбудсманът се явява отново коректив и на администрацията по отношение на задължението й да спазва правата и свободите на гражданите. При сравнителният анализ на институцията омбудсман с други социални и правни системи се налага изводът, че в огромния брой случаи омбудсманът в другите страни може пряко да се яви като инструмент за разрешаване на конфликти и спорни въпроси във финансовата сфера, включително и в данъчния процес.

Четвърто, арбитражът като форма за Алтернативно разрешаване на спорове (АРС) е концепция, която включва в себе си дълъг списък от процедури за „частно разрешаване на спорове”⁶⁶. Под „частно” се разбира изборът не на държавния съдебен орган, а на друго лице или институция, което/която нямат качеството на овластеност от държавата. Арбитражът е най-традиционната форма за „частно разрешаване на спорове”.

Чрез сравнителен анализ се установява, че арбитражът в данъчното и данъчно-осигурителното производство в други страни е много добре развит и ефективен. Особено богата практика в това отношение е налице в САЩ и Русия, за което в изследването са разгледани казуси от огромен обществен интерес не само в тези страни, но и по света.