Стефан Цанев б ъ л г а р с к и Х р о н и к и

България мобилизирала 600 000 души. Нашият военен план разчитал на бързината - да стигнем до Истанбул и Солун за 45,най-късно за 60 дни.

И наистина:

на 7 октомври превземаме Малко Търново;

на 9 октомври достигаме Лозенград;

на 11 октомври превземаме Мустафа паша (Свиленград), обграждаме Одрин;

на 13 октомври превземаме Лозенград (германският император Вилхелм II възкликва: „Истанбул е застрашен! Може би ще доживеем да видим Фердинанд I император на Византия?");

на 20 октомври превземаме Люлебургаз.

По същото време самостоятелни отряди на българската армия навлизат в Родопите и по долината на Струма, превземат Тъмръшката помашка република (за която стана дума в глава I), освобождават Кърджали, Девин, Смолян, Неврокоп, Мелник, Струмица, слизат в Беломорска Тракия, завладявайки Дедеагач (Александруполис), Серес, Ксанти, Драма

и на 25 октомври заедно с гърците влизат в Солун¹,

а на 28 октомври армията ни на Западнотракийския фронт стига до Чаталджа.

Така само 22 дни след обявяването на войната сме в Солун и на 50 километра пред стените на Истанбул.

Как е станало това?

Нека дадем думата на жив безпристрастен свидетел - на германския военен кореспондент Курт Арам²:

Турската армия паднала на колене. И на 29 октомври великият везир Кямил паша отправил послание до Фердинанд:

Министър-председателят Иван Гешов подскочил от радост: великият везир Кямил паша предлага цялата завоювана земя - в този момент цяла Тракия е в български ръце, България е постигнала, с изключение на „спорната зона" в Македония, националните си граници, в този момент съдбата се усмихваше на България² - усмихваше се и бай Иван Гешов, той виждал вече името си изписано със златни букви в българската история...

Телеграфически препратил на царя посланието на Кямил паша. Царят обаче в момента не бил в Лозенград, където била Главната квартира, а беше спрял в Ямбол и потулил местопребиванието си, за да не го намери правителството с въпросната телеграма¹.

На 29 и 30 октомври няма отговор. (Този ден се получиха донесения за появяването на холерата; това беше като гръм из ясно небе - пише началник-щабът на армията генерал Фичев.²)

На 31 октомври Фердинанд телеграфирал на генерал Савов:

„Предлагам да се върви напред и да се нападнат час по-скоро турците на Чаталджа".

Генералите помислили, че е станала някаква грешка или че царят, развеселен от победата, си прави майтап.

Сутринта на 1-й XI. ние двамата с генерал Савов обстоятелно проучихме този въпрос, като взехме всичките pro et contra, и единодушно дойдохме до решението да доложим на Н. В., че не трябва да се бърза с атаката - разказва в книгата си началникът на щаба на армията генерал Фичев, след което изпратил Доклад до главнокомандуващия за положението на войската към 1 ноемврий:

„Не трябва да се бърза, не сме готови за голямо сражение, войските не са достатъчно съсредоточени и при тази холерна епидемия, която взема големи размери, считам за опасна такава атака, защото тя може да свърши с несполука" .

И напомнил на Н. В., че постъпката на Кямил паша представя най-удобния случай, за да се тури край на войната.

На същият 1 ноември обаче Фердинанд, сякаш не бил чел доклада на генералите, пратил телеграма до министър-председателя Иван Гешов:

„Неприятно изненадан и дълбоко опечален от постъпката на великия везир³, аз като българин и като върховен вожд на тия победоносни и неустрашими войски, които се намират пред стените на Цариград, от името и за честта на нашето Отечество принуден съм да ви забраня да съобщите на нашите съюзници искането на великия везир... Помислете какво значи да се противопостави човек на желанието на една тристахилядна армия!"

Горкият бай Иван Гешов се втрещил. Гръм да беше паднал върху бомбето му, нямаше да се стресне толкова. Но той не подозирал какво още го чака.

Същия ден, 1 ноември, Фердинанд телеграфирал до генералите Савов и Фичев:

„От името на петстотинхилядната (кога от тристахилядна успя да стане петстотинхилядна?! - б. м.) победоносна армия протестирах пред правителството и му запретих да води преговори. Мирът ще диктуваме в Цариград".

Генералите заели стойка „мирно!".
А ти, читателю, поеми си дъх и се дръж да не паднеш. Докато се вихрят съдбоносните събития на войната, докато войниците умират за Отечеството, презирайки смъртта - нека надникнем да видим какви страсти бушуват в душата на царя им Фердинанд.

Граф Робер дьо Бурбулон, личният секретар на Фердинанд, който съпътствал неотклонно Негово Величество, пише по същото това време в Дневника си⁴:

„Пристигнах тази вечер в Лозенград. Говорих с генерал Савов и генерал Фичев. Те намират за възможно да се допусне една размяна на мисли с нашите съюзници по горното предложение, без да се вземат никакви ангажименти.²

Турският пратеник дума на българите:

Което отговаряше на истината: сърбите и гърците бързаха да завладеят колкото се може повече територии и се правеха на глухонеми. Така минала цяла седмица. Най-сетне на 4 ноември сърбите и черногорците известили нашето правителство, че го упълномощават да сключи примирие с турците и от тяхно име; гърците съобщили, че изпращат свой пълномощник да участва в преговорите.

Не бързай обаче да се радваш, читателю, защото ще видиш какво ще се случи точно на 4 ноември.

Но нека се върнем два дни назад и да видим - докато нашето радостно и наивно правителство преговаряло със съюзниците и с турците, каква игра се разигравала зад гърба му.

Разгръщаме книгата с „преживелици, бележки и документи" на генерал Иван Фичев, началник-щаб на армията⁴:
2-й XI. рано сутринта (както отпосле узнах) генерал Савов се явил при Царя и получил лично инструкции да се атакува чаталджанската позиция.

3-й XI. сутринта (според извлечение от мемоарите на полк. Нерезов) генерал Димитриев докладвал на военния съвет в Ермени-кьой, че „войските били годни за едно настъпване с 90% за успех".

Генерал Радко Димитриев подканяше постоянно Главната квартира да побързаме с атаката на чаталджанската позиция, която, според него, била слабо укрепена.

3-й XI. пр. пл. бях повикан на доклад от Н. Величество. Още в началото на разговора той ме запита: дали не можем да влезем в Цариград?

Сега за пръв път чувах това желание на Царя. Помолих го да се откаже от това негово намерение. Н. Величество ми обеща с клетва пред разпятието на Спасителя, че атаката няма да се извърши...

3-й XI. вечерта, в 4 часа сл. пл. получих копие от заповедта на генерал Савова:

„За утрешното число 4-й ноемврий Н. В. Главнокомандуващият заповяда: Съединените армии да минат в настъпване и да атакуват противника на чаталджанската позиция".

„Повидимому, турците разполагат с превъзходни сили. Някои от завладените техни позиции те сполучиха да отнемат обратно. Моля разпореждането да ми се изпратят подкрепления, от гдето намирате за възможно".

„Според вчерашните и днешните боеве редовете ни са силно разредени; маса войници, изгубили духа, напущат редовете под предлог на действителна и привидна болест. Туй е най-голямото зло.

„Необходимо е да се направи всичко възможно за едно примирие. Положението смятам за безнадеждно".

Битката при Чаталджа бе първият предупредителен звън на камбаната.

Според началник-щаба на армията генерал Иван Фичев, нашата прибързана атака на чаталджанската позиция спаси турците от окончателно поражаване;

нашата чаталджанска несполука не се дължи нито на холерната епидемия, нито на съпротивлението на турската армия - смята възпитаникът на Италианската военна академия, а изключително на отсъствието на каквото и да било тактическо изкуство у командващия Съединените армии генерал Радко Димитриев, който е останал с тактическите си понятия от Освободителната война и не познава естеството на модерните сражения.²
Малко внимание като че ли се обръщало тогава, а и сега, на врага време: освен избухналата нова вълна холера (в деня на атаката, 4 ноември, болните били повече от 20 000), паднала гъста мъгла, а на другия ден завалял проливен леден безконечен дъжд, който превърнал земята в кално тресавище - такова време е щит за отбраняващите се и вълча яма за нападащите;

както ще каже по-късно (пак през ноември, но 1940 г.) цар Борис III на Хитлер да не почва война късна есен по тия места, защото може да загази, както загазихме ние през 1912 година, когато нашата армия имаше ненадминат устрем, но стигна до калта на Чаталджа и затъна там.³

Все пак, на 5 ноември, все едно че нищо не се било случило, на Габриеле Нуридингиан, министъра на външните работи на Турция, бил връчен закъснелият с 8 дни отговор на българското правителство:

- Нали в Цариград щяхте да диктувате мира?

„Да се нападне и превземе Одринската крепост, догдето траят преговорите за примирие!"

Фердинанд не мирясвал (охо, това е още нищо, почакай да видиш какво става нататък, читателю!),

той, както казва генерал Фичев, пламтеше за война.

На доклада от командването, че „за настъпателни действия нашата армия е вече неспособна и всички офицери и войници желаят мир" - той отвръща:

- Двадесет и пет години стоя начело на армията, по-голяма нахалност и по-голям позор не съм виждал: офицери и войници да говорят за мир!

Тъй или иначе, атаката при Чаталджа става първопричина за всичките ни нещастия¹.

Наред с трите хиляди загинали и десетте хиляди ранени войници, при Чаталджа беше смъртно ранена и легендата, че българската армия е непобедима - и както казва генералът: турците добиха кураж — до такава степен, че на започналите на 3 декември 1912 година в Лондон преговори за мир французите са изненадани от надменния език на турците²; битите комшии започват да разиграват едно безкрайно протакане, започва един ориенталски пазарлък чак до 10 януари 1913 година...
Междувременно на Балканите се появила нова държава: Албания. След продължилото три години въстание, на 28 ноември 1912 година, под закрилата на Австро-Унгария, тя обявила своята независимост.

Както казва арабската мъдрост: щастието на един е нещастие за друг - пътят на Сърбия към Адриатическо море бил пресечен.

Станало това, читателю, в 13 часа на 10 януари 1913 година - а в 14 часа на същия ден в Истанбул избухнала пак младотурска революция, великият везир бил свален, министърът на войната - обезглавен, мирът в Лондон - провален.

Не ни оставало нищо друго, освен да се хванем пак за оръжието и на 22-й I. се почна бомбардировката на Одринската крепост.³

Одрин бе атакуван безуспешно още в началото на войната. После бе обсаден. Освен пъстрото население от турци, гърци, българи, арменци, евреи, татари, черкези, араби, левантинци и прочие, вътре бе затворена 60-хилядна турска армия.

След 5-месечната обсада в града върлуваше кошмарен глад.

Пред нощта на 12 срещу 13 март, под прикритието на мрака и под тътена на артилерийските снаряди, мълчаливо, без вик „ура" и без нито един изстрел, запълзели 80 хиляди наши пехотинци и за почуда на света за 30 часа превзели „на нож" непревзимаемата крепост.

Вечерта генерал Георги Вазов, брат на народния поет Иван Вазов, ще каже пред строя:

- Офицери, подофицери и войници! Вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец.
Превземането на Одринската крепост наистина е един от шедьоврите не само на българското военно изкуство¹, макар да се спори дали тази слава и този лавров венец струват колкото живота на 1767 убити и здравето на 6329 осакатени българи (без да се броят жертвите в града),

особено като се има предвид, че ако бяхме почакали още някой и друг ден, то или крепостта щеше да се предаде (от глад), или турското правителство щеше да се принуди да сключи мир, защото положението беше безизходно²;

а и без това се знае, че Великите сили и Турция ни отстъпват Одрин³.

В този смисъл е и питането на народния представител Янко Сакъзов в Народното събрание на същия 13 март 1913 г.:

(Тези жертви, както ще видим, са дадени съвсем нахалост, тъй като само след четири месеца турците ще си върнат Одрин без бой.)

Този мир за бай Иван Гешов беше лавровият венец, върховната осъществена негова мечта, оттук нататък следваше неизвестното и страшното: предстоеше подялбата на освободените територии, преди всичко на Македония - голямата ябълка на раздора.

Щом се зададе този въпрос - бай Иван Евстратиев Гешов си написа оставката (защото „го заболяло ухото"), нахлупи си бомбето и замина веднага на лечение във Виши, като предостави на новия министър-председател д-р Стоян Данев щастието да понесе славата на позора...

Уж войната започна преди всичко за освобождаването на клета Македония и присъединяването й към грижовната майка България, а се оказа, че докато ние сме се биели на тракийския фронт, устремени към Цариград, гърците бяха завладели Солун, Енидже-Вардар (Яница), Воден, Лерин и Костур; сърбите, освен спорната зона (Куманово, Скопие, Тетово, Гостивар, Кичево, Дебър и Струга), завзели още Велес, Щип, Прилеп, Монастир (Битоля), Ресен и Охрид; в наши ръце се намирали само Кавала, Драма, Серес, Кукуш, Дойран, Струмица, Петрич, Мелник, Свети Врач (Сандански), Банско, Разлог и Горна Джумая (Благоевград).

Сърбия, ядосана че не получила излаз на Адриатическо море (Австро-Унгария хитро изпречи на пътя й новообявената държава Албания), заявила, че не признава договора и няма да отстъпи на България нито педя земя, който каквото е завладял - това е.

Гърция пък не давала и дума да се издума за отстъпване или за някакво общо владеене на Солун.

Оня турчин се оказа прав, че докато ние се бием с Турция, нашите съюзници се настанявали в Македония зад гърба ни.

В България избухнала нова патриотична психоза, твърде различна от психозата преди началото на войната: тогава възторжено и дори весело сме тръгвали на война с чистото намерение да освободим своите поробени братя в Тракия и Македония; сега освобождението на нашите братя в Македония било само предлог за отмъщение - както казвал генерал Савов:

Или както го изпял поетът:

Вестник „Народни права", орган на либералите, пише на 8 февруари 1913: „Всички отнети от турците земи трябва да се включат в България!"

Друг вестник заявявал: За два дни ще бием сърбите, за три дни - гърците!

(Сърбите и гърците обаче сключили на 19 май договор за общи действия срещу България и за анексиране на окупираните от тях територии в Македония.)

На 30 май Тодор Александров разпространил апел на ЦК на ВМОРО:

„За да завърши веднъж завинаги нашето национално обединение, за да си вземем сега всички български земи, трябва непременно да се обяви война на сърби и гърци... Довиждане в свободните български градове Скопие, Битоля и Солун!"

Вестник „Народни права" разтръбява на 31 май: „България е пред война и връщане няма!"

(На 1 юни страшно земетресение сринало старата ни столица Търново - но никой не обърнал внимание на прокобата!)

На 9 юни в безпартийния вестник „Дневник", по повод на очаквания арбитраж, известният нам Д. Т. Страшимиров пита нетърпеливо:

„Дали не е по-добре сами да си вземем онова, което е наше, преди да влезем под хомота на ново чакане?"

Същият вестник „Народни права" заявява повелително на 13 юни: „Конфликтът между България и Сърбия може да се разреши само с оръжие. Нашите войски трябва да навлезат в Македония!"

На 14 юни генерал Фичев казва, че отишъл при г. Ив. Стояновича и го помолил като доверено лице на Царя да му внуши, че

Накрая вестник „Съветник", орган на Свещеническия съюз, гласът на нашите смирени, благодушни, христолюбиви и миролюбиви попове, възвестява на 14 юни 1913 година:

(Думи пророчески, само че наврените в миша дупка ще бъдем ние...)

Повторила се същата пиеска като нападението на Чаталджа през ноември м.г. - зад гърба на правителството тайно действал пак мрачният тандем Фердинанд & Савов:

И нашите войници тръгнали към сръбската граница мрачни и зли, пеейки заплашителната песничка „Съюзници - разбойници..."

Следва нов сюрприз:

- Тъпак, защо ме излъга, че за 3 дена ще сразим гърците и сърбите?! - крещял Фердинанд в лицето му и го погнал да го сече със сабята си...

Докато сме си разменяли със сърбите смъртоносни братски удари, на 21 юни гърците превземат Кукуш и понеже българите там въстанали, запалили града; на 23-ти превземат Дойран, на 26-и - Кавала, на 28-и - Серес.

На същия 28 юни Румъния ни обявява война.

На същия 28 юни Фердинанд, псувайки руския цар, който изоставил България, сменя русофила д-р Стоян Данев с русофоба д-р Васил Радославов, надявайки се на австрийскапомощ.

На 30 юни турците прескачат окопите при Чаталджа и нахлуват в Тракия, оглеждайки се предпазливо: няма никого...

На нас не ни е до турците: на 2 юли румънците извършват десант в Оряхово и Никопол и тръгват към София; същия ден сърбите превземат Белоградчик.

На 3 юли генерал Радко Димитриев докладва на царя и правителството:

„Положението на нашата армия е такова, че тя не може да води не само настъпателна, но и отбранителна война... и ще може да се държи от днес до 10-12 дни, но след това катастрофата е неизбежна".

Цар Фердинанд отговаря гневно:

- Искам да умрете, но да спасите честта на България!

На 4 юли румънците завземат Добрич, на 5 юли - Варна и Балчик.

На 6 юли гърците превземат Неврокоп, на 10-и - Банско и Разлог.

На същия 10 юли турците, без пушка да гръмне, си връщат Одрин.

Ha 11 юли австро-унгарският император Франц Йосиф бие телеграма до румънския крал Карол I:

„Пълното удушване на България не отговаря на нашите желания. Влизането Ви в София е равнозначно на абдикация на Кобургската династия, на което с всички средства и по всякакъв начин ще се противопоставя!"

(Какво му се сърдим на цар Фердинанд - излиза, че заради него България била спасена.)

Но гърците, докато чуят за телеграмата, на 12-и превземат Ксанти и Дедеагач, на 14-и - Гюмюрджина, и едновременно продължават да настъпват от Разлог към София.

Румънците пък разбрали, че в телеграмата става дума само за София, и продължили да напредват, на 15 юли минали през Пирдоп, Златица и Горни Богров и спрели край Враждебна - на изстрел от нашата подплашена столица.

„Господин Вазов - казах му аз, - недейте се тревожи. Вие познавате българската войска". - „Значи нищо страшно няма?" - „Нищо страшно".

Все пак на България оставили по милост нещичко: долината на Струма с Горна Джумая и Струмица, Малко Търново и Свиленград, и излаз на Бяло море - от устието на Марица до Места (което ще загубим след 5 години).

Това е тъй наречената първа национална катастрофа. Че наистина е истинска катастрофа, мили читателю, говори следната страшна равносметка:
България участвала в Балканската война със 600-хилядна армия (пряко участие в сраженията вземат 350 000 души) - това е повече от армиите на всички съюзници, взети заедно (Сърбия участва със 175 000, Гърция - със 70 000, Черна гора - с 30 000);

България губи в тази война 86 000 убити и ранени, Сърбия - 31 000, Черна гора - 16 000, Гърция - само 5000.

Сърбия участвала с 348 000 войници, Черна гора - с 13 000, Гърция - с 200 000, Румъния - 437 000, Турция - 255 000 - общо 1 253 000.

В двете войни България дала над 100 000 убити и над 150 000 ранени и осакатени, а Гърция около 8000 убити и ранени,

обаче Гърция спечелила територия от 55 000 км² и 1 800 000 жители, Сърбия - 39 000 км² и 1 500 000 жители, Черна гора - 15 491 км² и 350 000 жители,

България придобила по-малко от Черна гора: 15 305 км² и около 150 000 жители (по-малко от жертвите, които сме дали).¹

В тази кошмарна равносметка не влизат хилядите измрели коне и волове, неприбраната и унищожена реколта, икономическите разходи и т.н.

Никакво ура не последвало думите му. Войниците мълчали като черен облак. Фердинанд се огледал, ослушал се, извикал:

Когато минавал край Народното събрание, стотина студенти се били скупчили около някакъв едър рошав оратор, като видели царя, студентите го съпроводили с дюдюкания, Фердинанд пришпорил коня и чул зад гърба си рошавият оратор да вика:

На другия ден дворецът осъмнал ограден с картечници. Сега внимавай, читателю, следва велика сцена:

Преди да изрекат името, което било в устата на всички, в залата дотичал един от квесторите и пошушнал нещо много тревожно на председателя на събранието Димитър Тончев.

- Каквооо?! - не повярвал на ушите си Тончев.

- Плаче - повторил квесторът.

- Къде плаче?

- Отвън, на площада.

- Кой плаче? - попитали от залата.

- Царят - бил отговорът.

Като излезли навън, що да видят: наистина, седнал на стъпалата пред Народното събрание, Фердинанд ридаел безутешно.

Наоколо се трупал народ, гледал ридаещия си цар и полека-лека също заридал, накрая народните ридания преминали във викове:

- Да живее царят!¹
Трябва да признаем, читателю, несъмнената артистична дарба на цар Фердинанд, благодарение на която той си спасил короната.

Разбира се, успехът на един актьор зависи от публиката. За да понесем по-леко глупостта си, нека оправдаем своето „да живей!" със сантименталното свое благородство и по-нататък да внимаваме...

До какво положение ни докара този пишман актьор и в какво положение изпадна клетата Македония, дето заради нея бе наченато всичко и бе пролята толкоз кръв - аз ще замълча;

„Ний копахме с перо кладенец в Македония 40 години - рекъл бил Екзарх Йосиф на цар Фердинанд, - ти го зарови за 4 дена" - и за да не рекат братята сърби и братовчедите гърци, че ги обвинявам несправедливо, ще дам думата на знаменития англичанин Уинстън Чърчил:

Казват, че новото робство било не също така противно, ами ще да е било много по-противно, щом българите в Македония и Одринско стигнали дотам да се молят да им върнат правата, които са имали под турско: отнето им било дори правото да се молят на Бога на своя език (сърбите и гърците унищожили всички български църкви, книги и училища).

Четите на ВМОРО излезли пак в планините и започнали борба с новите поробители, а нещастното население пак вторачило поглед с надежда към Майка България.

Още в прощалната си реч пред войската, както чухме, царят интригант намекна за реванш:

„...да свием своите славни знамена за по-добри дни... гответе вашите деца и внуци да довършат славното дело, което вие започнахте..."; съвсем откровен е той пред испанския крал Алфонсо, на когото заявил:

- Правил съм грешки. Знам какви упреци могат да ми бъдат отправени. Но аз няма да оставя нещата така! Моят час ще удари. Ще си отмъстя. Ще подпаля Европа от четирите й края?⁴

Нямало защо чак толкова да се напъва - Европа вече пушела, оставало само някой да драсне клечката...

Драснал я 17-годишният ученик Гаврило Принцип от Сараево.
Престолонаследникът на Австро-Унгария принц Франц Фердинанд решил да обиколи новите провинции на империята Босна и Херцеговина, анексирани преди 6 години, и пристигнал в Сараево на 15 юни 1914 година заедно с бременната си съпруга Софи.

Сърбия считала същите Босна и Херцеговина за свои, но какво можела да направи срещу мощната и хищна Дунавска империя - по-слабият, като не може друго, прибягва към терор.

Националистическата организация „Млада Босна", клон на сръбската терористична организация „Црна рука", решила да убие Франц Фердинанд.

Седмина терористи, въоръжени с револвери и бомби, заели позиции по улиците, откъдето щял да мине кортежът.

(Странното в случая е, че трима от терористите, включително и Гаврило, били безнадеждно болни от туберкулоза, затова този атентат бил наречен „аферата на туберкулозните".)

Първият терорист стрелял - не улучил. Вторият хвърлил бомба - тя отскочила от автомобила на принца и се взривила под следващия автомобил. Глътнали момчетата цианкалий - не подействал. Тълпата ги разкъсала. Останалите терористи тихомълком се разбягали.

Гаврило бил последен по маршрута. Като чул гърмежите, помислил, че работата е свършена, влязъл в кафенето на пресечната уличка и седнал да закусва.

По едно време гледа: по улицата се задава кортежът на Франц Фердинанд, излязъл да види какво става - автомобилът на Франц завил в пресечката към кафенето, извикали на шофьора, че е сбъркал пътя, той спрял автомобила, започнал да маневрира, за да се върне назад - и се оказал на две крачки от Гаврило.

Гаврило извадил броунинга и стрелял от метър и половина. Първо улучил бременната Софи в корема, после Франц Фердинанд в шията.

Изстрелите се оказали смъртоносни - първа умряла Софи, после - Франц Фердинанд. Умрял и следващият престолонаследник, дето бил в корема на Софи - това било прокоба: след 4 години Австро-Унгарската империя изчезнала от картата на света...

Гаврило глътнал цианкалий да се самоубие, но отровата се оказала изветряла. Понеже бил малолетен, не можели да го осъдят на смърт, осъдили го на 20 години каторга, но смъртната присъда му била прочетена от туберкулозата - умрял след две години в затвора.
Австро-Унгария обявила война на Сърбия; Русия обявила мобилизация; Германия, като съюзник на Австро-Унгария, обявила война на Русия и на нейната съюзница Франция, същевременно нахлула в Белгия;

за да защити Белгия, Англия обявила война на Германия, Черна гора обявила война на Австро-Унгария, Австро-Унгария обявила война на Русия, Сърбия обявила война на Германия,

Англия и Франция обявили война на Австро-Унгария, Япония обявила война на Германия,

Русия, Англия и Франция обявили война на Турция, Италия обявила война на Австро-Унгария, Германия обявила война на Португалия, Румъния обявила война на Австро-Унгария, Италия обявила война на Германия, САЩ обявили война на Германия¹;

Гърция, Тайланд, Китай и Бразилия обявили война на Германия, САЩ обявили война на Австро-Унгария, Хаити и Хондурас обявили война на Германия;

на страната на Съглашението против Централните сили се нареждат още: Австралия, Канада, Нова Зеландия, Южна Африка, Индия, Андора, Армения, Боливия, Коста Рика, Куба, Чехословакия, Еквадор, Гватемала, Либерия, Никарагуа, Перу, Сиам, Нюфаундленд, Британски отвъдокеански колонии, Френски колонии и т.н. - повече от 35 държави от петте континента се изправили срещу 4: Германия, Австро-Унгария, Турция и...

И България.

България не влязла веднага във войната. Беше минала само една година от страшния погром през лятото на 1913 година - нямаше достатъчно време майките да народят нови войници - да заместят убитите и осакатените...

Цяла година страните от Съглашението и от Централните сили се надпреварвали да съблазняват България, убеждавали ни какви изгоди ще имаме, ако се намесим на тяхна страна:
Нота на Съглашението до българското правителство с уточнени обещания за възнаграждение на България, ако се включи във войната на негова страна, София, 21 юли 1915 г.

Съюзните сили гарантират на България владението на „безспорната" зона в Македония.

Що се касае до Кавала, явно невъзможно е при сегашните обстоятелства...

Тайна спогодба между България и Германия, София, 16 август 1915 г.

България и Германия, след като се съгласиха да предприемат задружно една военна акция срещу Сърбия, се споразумяха върху следните постановления: