Стефан Цанев б ъ л г а р с к и Х р о н и к и

Те обаче нямаше как да забравят. Дето се вика, ако не бяха вкусили от свободата, можеше и да продължат по петвековен навик да търпят като добичета, но след свършването на Освободителната война - от обявяването на Санстефанска България на 3 март 1878 година до приключването на Берлинския конгрес в края на юни същата година - цели четири месеца те бяха свободни!

Болно е да ти нахлузят пак хомота...
И тъй, през пролетта на 1894 г. в Солун „завъдилата се интелигенция" - учители и ученици от Солунската гимназия, изучавайки опита на Левски и на по-сетнешните наши апостоли, учредили Централния комитет на Македонска Революционна Организация (МРО) с председател д-р Христо Татарчев и секретар Даме Груев¹;

на свикания в Солун конгрес на МРО през април 1896година участвал и Гоце Делчев с Гьорче Петров и точно натях двамата било възложено да изработят

„Заклевам се в Бога, вярата и честта си, че ще се боря до смърт за свободата на българите в Македония и Одринско... че няма да издам никому нито с дума, нито с дело тайната, с която днес се увенчавам... В противен случай нека да бъда убит от едного от другарите с револвера или камата, които тук целувам".

По-късно, към края на 1897 г., Гоце Делчев организира първите чети на БМОРК.

Тези чети не били като старите наши хайдушки чети, които „излязат по Гергьовден, поразходят се из Балкана, утрепят някой-друг турчин, изядат някое-друго агне, попият, попеят и по Димитровден се разотиват до другия Гергьовден" - четите на БМОРК (по-късно на ВМОРО) се занимавали преди всичко с агитация сред населението, заклевали цели села, снабдявали ги с оръжие, обучавали мъжете да боравят с оръжието и най-важното - били под общото командване на Вътрешната организация; това е реализация на предсмъртния и неосъществен опит на Раковски да централизира хайдушкото движение (Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лето) и да го превърне в революционна армия под единно командване.

Целта ни беше агитационна, подготвителна работа в служба на Вътрешната организация - разказва Яне Сандански¹. - Правехме обща агитация на всички в черквата, агитирахме населението да си купува оръжие, след това разглеждахме съдебни дела...

Във всяко село се установиха управителни тела... да се почувствува населението свободно, като се отстрани от турските власти, властта да се съсредоточи по възможност в ръцете на организацията, та населението на дело да види малко свобода и да я обикне...

Вътрешната македоно-одринска революционна организация е надраснала своето име и се е превърнала фактически във временна система на управление на мястото на турската анархия - пише американският журналист Алберт Сониксен², който посещава Македония нелегално от февруари до ноември 1906 година, включвайки се в четите на ВМОРО. - Това е по своята форма една добре изразена република... четите са полицейската сила на тази нелегална република.
През същото това време, на 27 декември 1894 година, македонските емигранти в България се събрали в софийската кръчма „Червен рак" и основали Върховен Македоно-Одрински Комитет (ВМОК), председател му бил Трайко Китанчев, а подпредседател - Наум Тюфекчиев (същият, който организира убийствата на министър Белчев, на д-р Вълкович и на Стефан Стамболов),

но след смъртта на Китанчев (1 август 1895) ръководството на ВМОК постепенно се иззело от офицери - председател му станал генерал Данаил Николаев, след него поручик Борис Сарафов, после генерал Цончев...

И предупреждава:

но за честта на нашите тогавашни революционери трябва да кажем, че каквито и разногласия да е имало между тях, те никога не стигнаха до кървави разпри и до братоубийства, на каквито ще се нагледаме по-нататък...

Целта на двете Организации била една и съща: освобождението на Одринско и Македония, отначало те си сътрудничели и понеже в тях членували отчаяно храбри хора, при задружно действие би били сила твърде опасна за всяко българско правителство.² (опасна, ако е против тебе, полезна - ако е с теб); следвайки старата максима „разделяй и владей" и под прикритието, че за една въоръжена съпротива са нужни военни хора, Фердинанд успял да пробута в ръководството на Върховния комитет свои офицери - и между двете Организации започнали „необясними" и нескончаеми ежби, битки и братоубийства.

явната и гласно изразена цел на Вътрешната организация е придобивание пълна политическа автономия на Македония и Одринско,

а премълчаваната, но несъмнена цел на Върховния комитет е присъединяването на Македония и Одринско към Княжество България (този Комитет имал, по израза на Гоце: завоевателни за сметка на България стремления³).

Те са хора на Двореца - категоричен е Сандански, - искат да хванат нишките на организацията, за да могат да си играят с делото, да ни дезорганизират... Тоя въпрос не е български, а европейски.⁴

Че са хора на Двореца, твърдеше не само дядо Йосиф, екзархът български; изпреварвайки събитията (убийството през 1907 г. на Борис Сарафов и Иван Гарванов, заповядано от Сандански), нека надникнем, читателю, в Дневника на граф Робер дьо Бурбулон⁵ и да видим какво пише по въпроса личният секретар на Фердинанд:

Такова е заключението и на Карнегиевата фондация⁶:

„Централният комитет" в София, чийто председател обикновено е човек, удостоен с доверието на цар Фердинанд. .. винаги е под подозрението, че твърде много служи на династичните амбиции на царя.

Истинската революционна организация се намира в Македония, тя е безкомпромисна и ревниво пази своята независимост.

Това е тайно общество с ясно изразеното намерение „да подготви християнското население за въоръжена борба срещу турския режим, за да може да се постигнат лична сигурност и гаранции за ред и справедливост в управлението" - нещо, което може да се преведе като политическа автономия за Македония. Тя призовава всички националности, живеещи в трите вилаета на Македония, да обединят своите редици.

Тази „вътрешна организация" няма за цел присъединяването на Македония към България.
Тъй или иначе, напрежението между двата комитета продължавало да расте.

Ние положително твърдим, че съвместна деятелност между военните и вътрешните наши дейци е абсолютно невъзможна¹ - казва Гоце Делчев и се разпорежда:

Пазете се от хора, влезли вътре из България! Да не се дава гостоприемство и поддръжка, да не пропущат през своя район и при възможност да обезоръжат всека чета, щом не притежава билет от нас двамата (от Гоце Делчев и Гьорче Петров - б. м.).

Гоце Делчев и Гьорче Петров изработват нов

По-преди бях споменал за политиката на Стамболов: Когато едно поколение мине през училищата и в Македония се завъди местна интелигенция, тя сама ще почувствува нужда от политически права и ще назрее въпросът за освобождението и на тая българска област -

Сърбия и Гърция не оставали назад от България: една през друга трите съседните държави се надпреварвали коя повече училища и църкви да открие край Вардара, коя повече своя интелигенция там да завъди и се дебнели като чакали - коя от тях ще превари за отхапе по-голямо парче от Македония...

За да се развеселим, нека погледнем какво показват статистиките - тези проститутки на политиката:

Според сръбската статистика (Гопчевич): сърбите са 2 048 320; гърците - 201 140; българите - 57 600.

Според гръцката статистика (Николаидис): гърците са 793 306; славяни, или славяноговорещи елини - 295 370; турци, арменци, евреи, цигани и прочие - около милион; българи и сърби - няма!

Според турската статистика (Хилми паша, 1902 г.): мюсюлманите са 1 700 000 (турци - около 800 000, арнаути, помаци, читаци¹ и дьонмета² - около 900 000); християните - 1 403 213, евреи - 80 000.

(Общият брой на населението е различен поради различните територии, включвани от различните статистики в не съвсем ясните граници на Македония.)

За по-достоверно може да се приеме преброяването през 1912 г.: общото население е било 2 400 000, от които 1 095 000 българи (45 %), 641 000 турци, 253 000 гърци, 227 000 сърби и 184 000 евреи, цигани, власи, арнаути, арменци и пр.

Върховният комитет, оглавяван, както казахме, от офицери, искал чрез атентати и чети, нахлуващи отвън, да предизвика кървави турски изстъпления над местното население, тези изстъпления да възбудят протестите на българската и на световната общественост, което да даде повод на България да обяви война на Турция и с помощта на Русия да освободи Одринско и Македония.

Гоце възразявал:

- Престъпно е да се освобождава един народ чрез преднамерено създавани пожарища и касапници.⁴

И въпреки предупреждението му, че най-големото престъпление, което може да направи един деец наш пред народа и историята, то е да подигне едно преждевременно и неподготвено въстание - това ще бъде ни повече, ни по-малко едно самоубийство⁵ - през есента на 1902 година Върховният комитет прехвърлил чети в Македония и провокирал въстание по долината на Струма, в Горноджумайско и Мелнишко, то било потушено жестоко, но не предизвикало търсения ефект, тъй като Русия тогава воювала с Япония и хич не й било до Македония, а без Русия България не смеела да се намеси.

Това въстание обаче стреснало турците и те провели из цяла Македония наказателни акции, много народ бил избит, много жени изнасилени, много от революционните комитети на вътрешната организация били разгромени.

Още през януарий, в Неврокопско, Гоце получи едно известие, което го изненада като зимна гръмотевица - пише Яворов, който тогава е в четата на Гоце Делчев. - 16 представители на окръжните комитети, свикани по Нова година от централния комитет в X. (Солун - б. м.), бяха решили:

„Т.м.о. организация реши да подигне в недалечно бъдаще на настоящата година възстание в Македония и Одринско и да се бори със всички средства, до когато не извоюва човешки права на роба".

По същото време и Яне Сандански бродел из Пирина и Серско - да агитира против готвеното от върховистите въстание.

Суров и жесток мъж като Сандански да плаче - няма нищо по-страшно...

Разгадката на това чудно съвпадение е може би в това, че конгресът в Солун е бил председателствуван от Иван Гарванов... когото Сарафов успя да подкупи - съобщава изненадващо американският журналист Алберт Сониксен¹.

Сандански обаче беше непримирим в своята вражда:

(И той, както ще видим по-нататък, след 4 години ще изпълни заканата си.)

Гоце Делчев се мъчел да измени решението на Солунския конгрес: организацията да предприеме само едно усилено до най-висока степен движение посредством четите, а не въстание посредством цялото население.⁴

Обаче населението беше снервирано и разсъждаваше:

След солунските атентати (тъй наречените гемиджии - младежи анархисти, почти деца, на 15 и 16 април 1903 година извършили в Солун поредица от атентати: запалили и потопили френския параход „Гвадалкивир", взривили жп линията Солун-Цариград, прекъснали осветлението на града, вдигнали във въздуха Банк Отоман, хвърляли бомби по улиците из целия град) започнали арести и репресии, революционните комитети можело да бъдат разгромени, вече не можело да се чака („Тряба да възставаме или ще предадем оръжията си!"⁷) - и с девиза „Хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот!"⁸ въстанието избухнало навръх Илинден.

Въстанал всъщност само Битолски окръг, източните окръзи се оказаха некадърни даже за пародия... - пише тъжно Яворов.⁹

На Преображение въстанали и в Одринско.

Въстаниците в двата окръга, около 14 000, се сражавали цели три месеца срещу 200-хилядна турска войска;

201 села били опожарени, 12 440 къщи в тия села били изпепелени, 4694 души били избити, изклани и живи изгорени; 3122 жени и моми били обезчестени и 176 били пленени,
70 835 души останали без покрив, с една глава на голи рамене, над 30 000 бежанци поели голи и боси по каменистите пътеки към свободна България.¹
Спасителното събитие, което всеки възстанал македонски българин лелееше като свидна мечта... бе въоръжена намеса на свободната братска страна.²

Главният щаб в Битолско отправил вик за помощ към правителството на България³ - има запазен документ, писан през септември вероятно от ръката на Даме Груев:

По това време княз Фердинанд се разхождал из Европа и дори не счел за нужно да прекрати разходката си поради въстанието.

И когато през октомври 1905 година в Рилския манастир се събрали оцелелите представители на 6-те революционни окръга, вътрешната организация приела името Вътрешна Македоно-Одринска Революционна Организация (ВМОРО) и още там започнало нейното разцепление:

ВМОК на генерал Цончев обявила, че прекратява своята дейност, но „влелият се" във Вътрешната организация бивш председател на ВМОК Борис Сарафов оглавил „десницата", оглавил също така и излъченото на конгреса задгранично представителство на ВМОРО в София³: Сарафов, Гарванов и Матов, наречени от Сандански неовърховисти (и май е вярно, щом и граф Бурбулон пише, че те били тайната подкрепа на княза); за утеха „левицата" на Яне Сандански успяла да запише в новоприетия Устав своята наднационална идея:
УСТАВ

на

ВЪТРЕШНАТА МАКЕДОНО-ОДРИНСКА

РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ

(1905 г.)
Чл. 1. (Същият като на предишния устав).

Чл. 2. (Внимание!): Организацията се противопоставя на стремежите за дележ и завоевание на тези области от коя и да е държава.

Чл. 3. (Същият като чл. 2 на предишния устав).
Тази хартиена победа обаче хич не зарадвала Сандански:

- Сатър! - извикал той. - Ще ги смажем, защото сме прави!⁴

А по-късно ще заяви направо:

(Да се чуди човек - на какво отгоре сме му кръстили на този Сандански цял град в България?!)

За зла участ, в сражение с турска потеря на 10 декември 1906 година загинал Даме Груев - „геният на компромисите", човекът, който съумявал да укротява страстите на враждуващите - и ако досега враждите били словесни, след смъртта на Даме станали кървави: започнали безконечните братоубийства.
Яне Сандански заповядал на драмския войвода Михаил Даев, родом от Балчик, да убие Сарафов, Даев обаче се разколебал и решил да убие Сандански, доверил се на приятеля си Тодор Паница (племенник на екзекутирания през 1890 година майор Коста Паница, с чиято смърт започва македонската вендета), Паница обаче го издал на Сандански, Сандански убил Даев и възложил на Паница да убие неовърховистите Борис Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов.

В продължение на месеци Паница се разхождал из София, говорел на висок глас по кръчмите против Сандански и полека-лека влизал под кожата на задграничните представители.

Понеже уж щял да минава за през зимата в Македонско, помолил да се съберат всичките на прощална вечеря.

Последната среща между задграничните представители и новия им ,,привърженик" - пише Христо Силянов¹ - бе определена на 28 ноемврий (1907 г.) вечерта в дома на Б. Сарафов, ул. „Осогово" 36.

Сарафов привършваше вечерята си в кръга на многобройните си домашни², когато пристигна Гарванов.

След малко пристигна и Паница. Предложиха на госта чаша вино и мезе, но той отказа. Остана неприятно изненадан, като узна, че на този разговор няма да присъствува и третият задграничен представител Хр. Матов...

Разговорът се водеше спокойно и гладко, без повишаване на гласове - като между хора, които напълно се разбират.

Към 11 часа Паница стана да си върви. Станаха и Сарафов и Гарванов да го изпроводят. Когато стигнаха до пътната врата, до ушите на близкостоящата слугиня стигнаха, високо произнесени, думите:

- Още един въпрос...

И в същия миг се чуха два изстрела.

Притекоха се домашните и изтръпнаха от ужас: Сарафов и Гарванов, облени в кръв, агонизираха. Сарафов бе застрелян в лявото сляпо око, а Гарванов в лявото ухо.

Младият гост беше изчезнал.
Кръвта помрачи разума, братът стана по-ненавистен от врага, грубите души закипяха от жажда за отмъщение - дива и ненаситна - продължава Христо Силянов. И още:

Изтреблението доби формата на македонска вендета и стана традиция. Преврати станаха, войни и национални катастрофи се заредиха, Македония се разпокъса и промени потисниците си, но вендетата не умря.

Но да не избързваме толкова. Да видим какво прави Фердинанд.

Разгеле, на 10 юли 1908 година младотурците от Ресенския османски гарнизон, последвани от гарнизоните в Битоля и Охрид, вдигнали революция под звуците на Марсилезата:

ВМОРО доверчиво свила знамената и слязла от планините, четите били претрансформирани в легални Български конституционни клубове (на оцелелия от куршумите на Паница Христо Матов) и в Народнофедеративна партия (на Яне Сандански) - те участвали в изборите за турския Меджлис⁴ (имали сме 4-ма депутати);

Яне Сандански дори се присъединил към младотурците и, кривнал юнашки калпак, влязъл в Цариград начело на своята въоръжена до зъби чета

(може да се каже, че след Тервел, Сандански е вторият българин, влязъл триумфално със своя войска в столицата на Източните императори)...

Всичко обаче се оказало бошлаф: „Всички ставали отомани" не означавало равноправие на всички народности в отоманската империя, а бърза отоманизация, сиреч асимилация на друговерното население;

още през 1909 година бил издаден Закон за сдруженията, забраняващ „каквито и да било организации, основаващи се върху национална принадлежност" (конституционните клубове и Народнофедеративната партия били унищожени);

този закон бил последван от Закон срещу бандите - и започнали жестоки преследвания на македонските чети, масови екзекуции, арести и мъчения.

И Сандански хванал отново гората...

За всеки случай прескочил до Виена да поиска конфиденциално разрешение: може ли да провъзгласи независимостта на България и да се обяви за цар (което било нарушение на Берлинския договор)?

Казали му: gut, gut, давай, тъкмо ние пък се каним да анексираме Босна и Херцеговина (още по-голямо нарушение на Берлинския договор!); гърците пък се готвели да обявят присъединяването на остров Крит към Гърция (и това било нарушение на Берлинския договор!)...

Дунанма откъм Турция, дандания откъм Сърбия, гюрултия откъм Гърция - точно това бил чаканият момент.

Завърнал се бързо Фердинанд в България, слязъл от парахода, „Крум Страшний'' на русенското пристанище, там го чакал министър-председателят Александър Малинов с още няколко министри,

Фердинанд им съобщил своето намерение. Всички се за-радвали.

- Мисля, че ще е най-добре да извършим това в Търново, в столицата на древните български царе, а? - попитал Фердинанд.

Всички били във възторг.

- Май ще трябва някакво манифестче - рекъл бъдещият цар.

- Аз съм го вече съчинил - казал Малинов и му подал листчето, Фердинанд дори не го погледнал, пъхнал го в джоба си.

И поели с влакчето към Търново.

Денят е 22 септември 1908 година.

Според присъстващия там Никола Мушанов нямало никаква китка, никакво дърво, никакъв взор към небето от никакви просълзени очи - Фердинанд (наистина имаше голяма хрема) бил седнал на дувара и мислел дали изпратиха файтони. (Иначе ще трябвало след това да ходят пеша до Преображенския манастир - б. м.)

Другият присъствал там министър на финансите Иван Салабашев³ пише още по-прозаично:

Историкът Иван Йовков обаче твърди упорито:

Но да се доверим на очевидеца Никола Мушанов:

Поп Тодор Хлебаров, участвал в богослужението, възкликва:

Да чуем накрая и самия министър-председател Александър Малинов:

(За корона, както виждаш, читателю, и дума не става.)

Толкоз. Това е „особено тържественият начин", „бляскавата тържественост", „всенародното тържество" и „тържествената обстановка" (както пише в учебниците по история), при която била обявена независимостта на България.

Докато да чуят скандалната новина европейските държави, докато да реагират - на другия ден, на 23 септември, Австро-Унгария анексирала Босна и Херцеговина, на 24 септември Гърция присъединила остров Крит - вдигнала се такава разправия между Великите сили (аха да избухне Първата световна война!), че за нарушенийцето на България никой не повдигнал особен въпрос, освен Турция, която поискала да й платим откуп 650 милиона златни френски франка, на което бедна България не можела да отговори с нищо друго, освен с гордото:

- Ако трябва, България ще откупи независимостта си с кръв, а не с пари!

(Тъй рекъл министър-председателят Малинов на шашнатите чужди журналисти.)

На Турция не й било до война - освен че Гърция си присъединявала остров Крит, кюрдите по границата се бунтували, старотурците точели ножове срещу младотурците, младотурците плетели въжета за старотурците...

Започнал пазарлък: България дава 57 милиона, Турция сваля от 650 на 125 милиона, ний вдигаме на 82 милиона, Турция сваля на... и т.н.; накрая, за има мир или за да ни спечели на своя страна, Русия приспаднала откупа за нашата независимост от неизплатената контрибуция на Турция, наложена й след войната през 1877-1878 година, обаче поискала нашата освободителка да й изплатим окупационния дълг на Източна Румелия, който възлизал на 10 618 250 рубли и 45 копейки, ний обаче не сме й платили до ден днешен дори 45-те копейки...¹

Световната война се отложила. Това опечалило Фердинанд. Той мислел, както успя да прогласи безпроблемно независимостта, така също в суматохата на една общоевропейска война да разшири царството си.

Но не би. Обаче нямал царят наш време за чакане. Беше пропилял вече 20 години от живота си в тази дива държава. Време бе да пристъпи към реализацията на своята мечта.

Оттук нататък цар Фердинанд става неудържим.

Първо ще трябва да се промени чл. 17 на Конституцията:

На 9 юли 1911 година той свика в Търново V Велико народно събрание и след грандиозни скандали Народното събрание взе, че гласува само против себе си - съ пълномощие отъ Народното Събрание било зачеркнато, а било прибавено:

Което означавало, че Фердинанд вече можел да сключва тайни договори с оправданието, че интересите и сигурността на страната не допускат да се съобщават на Народното събрание. ..

(Тези договори се сключвали от съответното правителство, но ако то не било съгласно, Фердинанд можел да го смени с друго „съгласно" - което той правел, както видяхме, безцеремонно.)
*
Нека да спрем за малко, защото по същото време се случило нещо много важно.

Паметливият ми читател сигурно си спомня как след Младотурската революция през 1908 година, която измамно прокламираше свобода и равноправие на всички народи в империята, ВМОРО доверчиво излезе от нелегалност и всъщност се самоликвидира.

През лятото на 1911 година, когато Фердинанд променяше чл. 17 от Конституцията,
Тодор Александров възстановил ВМОРО² и започнал отново борба за освобождението на Македония -

той почти изоставил четническите акции и минал към по-ефективни (или по-ефектни) действия - към масов тероризъм.

Започнал с тъй наречените „магарешки атентати":
По пътя от Струмица за Дойран един мъж води магаре, натоварено с чувал брашно. Той пристига в Дойран към девет сутринта, отива в чаршията, връзва магарето и тихомълком се измъква.

Пазарен ден е, но мъжът не е дошъл да продава, а и няма какво. Магарето е натоварено не с брашно, а с динамит със закъснител.

Часовниковият механизъм взривява динамита към три часа по турски - девет сутринта. За секунда пазарът се превръща в касапница. Разкъсани са 13 души, а 46 са ранени. Всички жертви са турци, а от ранените четирима са българи.³
Целта на тези атентати била да предизвикат турски изстъпления над местното население, тези изстъпления да възбудят българската общественост, а тя да застави правителството на България да обяви война на Турция за освобождаването на Македония (това долу-горе бе тактиката на върховистите).
21 ноември 1911 г., пазарен ден, в родния град на Александров, Щип. Адската машина избухва в кантарджийницата близо до джамията. Взривът бил предназначен за конака, но своенравното магаре не спряло където трябва.

Убит е един турчин и са ранени 26 души, от тях трима турци тежко. Паниката е огромна. Една тълпа мюсюлмани нападат на българите и извършват формено клане: убити са 20 души българи и ранени около 300 души.¹
Дали е имало синхрон между патриотичния терор на Тодор Александров и решенията на цар Фердинанд - оставям на читателя си да гадае нататък...

На 29 февруари 1912 година цар Фердинанд чрез правителството на Иван Гешов сключил таен договор между България и Сърбия, придружен от таен анекс и от военна конвенция.

В анекса двете държави се споразумявали за „сферите на влияние в Европейска Турция", или казано с думи прости: споразумели се за подялбата на Македония.

(Това, както ще стане дума по-нататък, е вторият наш грях към Македония.)

земите на изток и на юг от криволичещата линия Крива паланка - Охрид се падали на България (тук влизали градовете Крива паланка, Велес, Щип, Прилеп, Крушево, Битоля, Охрид, Кукуш, Струмица, Петрич, Мелник, Св. Врач, Джумая, Неврокоп, Сяр, Драма, Кавала);

а ъгълчето между сръбската и българската безспорна зона (с градовете Куманово, Скопие, Тетово, Гостивар, Кичево, Дебър и Струга) било обявено за спорна зона под руски арбитраж (след войната руският цар щял да каже на кого се пада).

Тук, както ще видим, била заровена ябълката на раздора.

Сключили сме съюз и с Гърция, но в договора не става дума за точна подялба на територии, всяка страна се надявала да надхитри другата след войната.

Тук другата ябълка на раздора щял да бъде, разбира се, Солун.

Странно: след Илинденско-Преображенското въстание, когато бяха избити хиляди хора, България остана почти безучастна, не стана израз на възмущението и гнева, не извика в лицето на палачите: „Долу ръцете!" - сега многохилядни митинги (повече от 100 на брой) огласяха страната; вдигна се интелигенцията: д-р Стамболски, професорите Шишманов и Цонев, писателите Иван Вазов и Иван Грозев, журналистът Григор Василев - държаха речи, искаха от правителството „решително да се застъпи с всички средства, които му дава българският народ за спасението на Македония"; резервният член на ЦК на ВМОРО подполковник Протогеров оглавил Централното офицерско братство, което издигнало войнствени лозунги: „Война за освобождението на Македония, сега или никога!", „Незабавна мобилизация!",

„Да изпълним свещения си дълг за защита на своите едноплеменници!"; народът скандираше: „Война и отмъщение!"; вестниците открито зовяха за война с Турция: „След Щип и Кочани всяко миролюбиe е смъртен грях!";

„На Балкана няма място за Турция!" - крещеше Радославов.

На 1 август 1912 г. пред Народното събрание многохиляден митинг настоява правителството да предприеме всичко за избавлението на Македония и Одринско.

На 12 август в София започва Всенароден събор, който иска незабавна мобилизация.

Народът бе обхванат от патриотична еуфория. Фердинанд това и чакаше...

На 13 август 1912 година свикал в Чамкория (Боровец) таен коронен съвет, на който присъствали само премиерът Иван Гешов, военният министър генерал Никифор Никифоров и председателят на Народното събрание д-р Стоян Данев.

Тук, на този ден, се взело решение да се обяви война на Турция за освобождаването на Македония (запомни това, читателю!).

Цар Фердинанд препуснал обаче в обратна посока - към Стара Загора.

И тук, в Стара Загора, на 5 октомври 1912 година, в храма „Света Богородица", претъпкан с народ и висши офицери, сред които бил Помощникът на Главнокомандващия генерал Михаил Савов (мъжът на шармантната Смарайда) и Началник-щабът на армията генерал Иван Фичев, точно в 11 часа предобед, когато Величкият епископ и канонически митрополит на Богохранимата Старозагорска епархия, роденият в Прилеп върл македонец Методи Кусев, завършва богослужението с мощен призив към Бога да закриля България - пред иконостаса се изправил цар Фердинанд I в парадна военна униформа с пагони на Върховен главнокомандващ, препасан с кавалерийска сабя и обкичен с ордени, съпроводен от престолонаследника княз Борис Търновски и от княз Кирил Преславски, и под тревожния звън на камбаните произнесъл тържествено:

- Българи! Настана момент, когато българското племе е повикано да напусне благодатта на мира и да прибегне към оръжието за постигане на една велика задача...

Народът в храма занемял. Млъкват и камбаните. Всеки чува само ударите на сърцето си. И когато най-накрая Фердинанд извиква:

Никога по-рано, нито по-късно българският народ не е бил така безумно обсебен от своя идеал за национално обединение, никога по-рано, нито по-късно българският народ не е имал по-възвишен и по-ясен идеал.

Трябва да се признае, че Фердинанд показал голяма сръчност в тази игра. Той умело яхнал идеала на българския народ за национално обединение и препуснал към своя мираж.

Той бил лош ездач (седеше ужасно лошо на коня¹), но подчинявайки се на собствените си съвети (трябва да си голям комедиант и да измисляш за всеки случай различни пози - бъди добър кавалерист, народът прощава на царя много грехове заради коня му²) -

Фердинанд минал на кон по улиците, акламиран от полуделия народ, и за да завърши театърът с апотеоз, слязъл на площада, където било докарано специално за случая едно оръдие, и собственоръчно изстрелял първия снаряд на юг - към Турция.

Фердинанд установил главната си квартира в Стара Загора не само за да командва по-отблизо настъплението към Цариград, но и за да може, когато нашите победоносни войски влязат в древния Константинопол, да препусне с колесницата си и след два-три часа да влезе триумфално в своята нова столица - в столицата на Нова Византия...

От своята главна квартира Фердинанд незабавно нареди до София, да се изпратят парадните униформи на царската гвардейска рота, официалната каляска и шест бели коня³; според руския пълномощен министър в София, Фердинанд изискал и своя византийски императорски костюм⁴; пурпурната далматика, извезана със злато, и обсипаната със скъпоценни камъни корона, точно копие на Юстиниановата (поръчана при немски златар в Мюнхен) се намирали в походния му сандък⁵; специална обозна кола возела огромен златен кръст, който, след като свали полумесеца, Фердинанд щял да забие върху златното кубе на Юстиниановия храм „Света София" - и в този храм щял да бъде коронован за император на Ориента.

ПРИТУРКА КЪМ ГЛАВА VIII

Сложих (почти) пред златен, за да омекотя удара на изненадата.

Въпреки тъй наречения личен режим на Фердинанд, въпреки че той сменял правителствата като носни кърпички и разгонвал Народните събрания, когато му се прище;

въпреки че успял да дресира българските политици чрез кокала на властта, въпреки че всадил корупция в държавния апарат, въпреки че интригантството му всяло политическа и нравствена поквара в обществото;

въпреки че смятал писателите за най-опасните граждани в царството и да съжалявал, че мислителите и историците не могат да се изпъдят от царството, нито да се избесят⁷;

въпреки че презирал българския народ, когото наричал долна раса, балкански потурановци и крава, която трябва да доиш до изтощаване, или добиче: колкото повече го удряш, толкоз по-бързо върви към целта, която ти си определил⁸;

въпреки че държал нишките на цензурата (но това не пречело на излизащите стотици вестници да го ругаят), въпреки че издействал Закона за защита на Особата (но вестниците не били спрени), въпреки че гонел студентите, които го освиркали, и уволнявал професорите, дори затворил за една година Университета¹;

въпреки че за обида на Особата си предизвикал съдебни процеси срещу Стоян Михайловски, Антон Страшимиров и Найчо Цанов (и тримата обаче били оправдани) -

ВЪПРЕКИ ВСИЧКО

току-що описаният 17-годишен период - от 1896 година, когато Фердинанд е признат от Великите сили, до края на 1912, когато започва войните - е единствен в новата ни история период, в който се съчетават бурен икономически растеж, демографски взрив, културен полет и, колкото и да е чудно - демокрация: за разлика от Батенберг, който си позволява да суспендира Конституцията за няколко години, за разлика и от Борис III, който многократно ще я променя, без да свика Великото народно събрание ни веднъж - Фердинанд, колкото и да своеволничи, върши всичко в рамките на Конституцията (променя само два от членовете й², но с благословията на Великото народно събрание); през този период са извършени само две политически убийства - на Алеко Константинов и Димитър Петков (макар че Алеко бил убит по погрешка, а убиецът на Петков бил невменяем) и - о, чудо! - изпълнени били само три македонски екзекуции: на Даев, Сарафов и Гарванов; ако читателят ми знае или пък е подочувал какви кървави вакханалии ни чакат нататък - сигурно ще е твърде изненадан от това почти безкръвно идилично време (съвсем идилично щеше да бъде то, ако - като прокоба! - XX век още в началото си, навръх 1900 година, не бе опръскан с кръвта на изкланите 150 селяни край Дуранкулак) и сигурно читателят ми ще се запита недоверчиво, както след малко ще се запита и бай Добри Ганчев: „Фантазия ли е било, или сън?"

Не е било сън, но може би е било плод на фантазия. Защото бихме могли да кажем, читателю мой, че докато царят наш се забавлявал - Народното събрание приемало закони за насърчаване на местната промишленост, на селското стопанство и търговията, сключвали се заеми, привличали се чужди капитали, внедрявали се всички модерни европейски индустрии, откривали се стотици нови фабрики: хранителни, текстилни, циментови, керамични, тухларски, кожарски, машиностроителни, барутни и прочие; започнало модернизирането на селското стопанство, внасяли се земеделски машини, внасял се породист добитък от Европа, култивирани семена и разсади, изпращали се момчета да учат агрономство в чужбина, разширявало се бубарството, овощарството, лозарството, розовите насаждения, през 1905 година България е на първо място в Европа по производство на пшеница на глава от населението; строели се училища, банки, болници, обществени бани, шосета, железопътни линии, мостове, пристанища (в Бургас и Варна), благоустроявали се градовете и селата, София е сред първите столици в Европа, която посреща XX век с електрически фенери по улиците и със звъна на електрически трамваи; армията се въоръжавала, купували се скорострелни оръдия, модерни пушки и муниции от немската фирма „Круп", от френската „Шнайдер", от Австро-Унгария и Русия:

- Ако искаме да играем някаква роля, ако искаме да осъществим нашите национални аспирации и да ни зачитат, да се слуша нашият глас, ние трябва да имаме нашата войска всякога готова! - провикнал се в Народното събрание ДимитърПетков³...

.. .да, бихме могли да кажем, че всичко това е ставало покрай Фердинанд, въпреки Фердинанд, но няма да е вярно.

Щом определяме това време като личен режим на Фердинанд, справедливостта изисква да приемем, че той е виновен както за лошото, така и за хубавото, което се е случвало по време на неговото царуване.

Дали наистина е бил потомък на свети Людвик IX, на Краля Слънце Людовик XIV, на латинския император Пиер дьо Куртене и никакъв, разбира се, потомък на нашия Симеон Велики - това не е важно, важното е, че Фердинанд си вярвал, подражавал им, искал да изиграе същата роля в историята и като добър актьор - успявал: както Симеон пренесъл блясъка на Константинопол в Преслав, така и Фердинанд се опитал да пренесе блясъка на Версай и Тюйлери в бившия турски конак в София и в имението Врана; както времето на Симеон (от началото на 896 до края на 912 година) е ознаменувано с грандиозни строежи в столицата Преслав: Златната църква, Преславската обител, където се помещавала славянобългарската школа на Наум, работилниците за живопис, пещите за керамика, Голямата библиотека палат, в която били събрани всички божествени книги... - така и по времето на Фердинанд (от началото 1896 до края на 1912 година) в столицата София започнали също така грандиозни градежи: построени били храм-паметникът „Св. Александър Невски", паметникът на Царя Освободител, мавзолеят на Александър Батенберг, Духовната семинария, Синодалната палата, Синагогата, Военният клуб, Централните хали, Централната градска баня, Народният театър; открит е Държавният музей, Държавното рисувално училище, Обсерваторията, учредена е Държавната информационна агенция (по-късно наречена БТА), Висшето училище прераства в Университет с три факултета: Историко-филологически, Физико-математически и Юридически; държавата стимулирала и субсидирала всеобщата и всестранна просвета на народа чрез училището, науката и литературата¹. ..

И както по времето на Симеон - така и по времето на Фердинанд, в България настъпва - хайде да не кажем златен век (то и при Симеон векът траял 17 години) - настъпват 17 златни години за науката, литературата и изкуствата:
през този период излизат „Бай Ганьо" от Алеко Константинов и „Цариградски сонети" от Константин Величков;

„Нова земя", „Службогонци", „Иван Александър", „Светослав Тертер", „Борислав" от Иван Вазов;

„Епични песни", „Сън за щастие", „Острова на блаженните" и „Кървава песен" от Пенчо Славейков;

„Самодивска китка", „Химни на зората", „Трепети" от Кирил Христов;

„Книга за българския народ" от Стоян Михайловски, по негов текст Панайот Пипков написва химна „Върви, народе възродени";

„Калиопа", „Арменци", „Градушка", „Безсъници", „Подир сенките на облаците", „Хайдушки купнения", „В полите на Витоша", „Когато гръм удари, как ехото заглъхва" от Пейо Яворов;

„Зидари", „Идилии" и „Драми" от П. Ю. Тодоров, „Разкази и повести" от Т. Г. Влайков, „Вампир" и „Свекърва" от Антон Страшимиров;

„Гераците" и разказите от Елин Пелин, „Химни и балади" от Теодор Траянов и „Богомилски легенди" от Николай Райнов;

„Строителите на съвременна България" от Симеон Радев;

на хоризонта изгряват Дора Габе, Йордан Йовков, Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов;

в Университета преподават професорите Иван Шишманов, Стефан Младенов, Михаил Арнаудов, Димитър Михалчев;

художествената критика била издигната на непостижима и до днес висота от д-р Кръстев, Владимир Василев, Боян Пенев;

класически образци оставят художниците Мърквичка, Антон Митов, Никола Петров, Андрей Николов;

маестро Атанасов написва първата българска симфония,

а Емануил Николов - първата българска опера „Сиромахкиня";

върху сцената се подвизавали артистите Адриана Будевска, Иван Попов, Кръстю Сарафов, Златина Недева, Васил Кирков, Сава Огнянов...

В началото на XX век България е най-жизнената, най-вдъхновената, най-проспериращата, най-развитата икономически, най-мощно въоръжената, най-просветената и най-културната държава на Балканите - за пръв и, уви, за последен път.

Златният век на Симеон трае 17 години: от 896 година, когато сключва мирния договор с Византия - до края на 912, когато тръгва да завладява Цариград;

(почти) златният век на Фердинанд трае също 17 години и започва от 1896 година, когато е признат от Великите сили за законен владетел на България - до края на 1912, когато и той тръгва да завладява Цариград.

И резултатът, уви, ще бъде същият...

Случайно съвпадение ли е това - или Фердинанд наистина е подражавал фанатично на Симеон Велики?


1912-1918