Стефан Цанев б ъ л г а р с к и Х р о н и к и
Изтегляне 6.99 Mb.
|
| ГЛАВА X
Народният трибун и заговорът на унижените Александър Стамболийски, цар Борис III, Александър Цанков Разказват, че в нощта преди да абдикира разяреният Фердинанд извикал в двореца „Врана" първородния свой син престолонаследника Борис княз Търновски, теглил му един пердах, понеже оня не щял да става цар, нахлузил на главата му въображаемата българска корона, качил се, както видяхме, на влака и офейкал из пределите на България. Това може да е анекдот, но не чак толкова нереалистичен, тъй като и адютантът на княз Борис полковник Христо Калфов разказвал, че князът отказвал да поеме наследството на баща си и искал да абдикира заедно с него:
А и цар Фердинанд не бил благ родител - това било известно дори на английския посланик в София Джордж Рендел2: Фердинанд често канел в двореца на семейните обеди момчета от простолюдието не за друго, а защото на тези обеди цар Фердинанд прекарвал времето си в подигравки и издевателствувал над Борис, правел живота му ад.
За подобно отношение на Фердинанд към децата си разказва и Стефан Груев4 в своята книга „Корона от тръни": - Магарета! Не ви ли е срам! - ще размаха Фердинанд някоя тетрадка. - Това домашна работа на интелигентен човек ли е? Срамота! Неграмотни некадърници! Затова ли съм ви създал? Дори и сега, на тяхната възраст1, князете и княгините чувстваха известен страх, когато чуваха бавните стъпки на Монарха да приближават по дългите дворцови коридори. Фердинанд изискваше от тях почит и послушание, не обич. Възпитателят на младите князе Констан Шауфелбергер разказва в книгата си2 как веднъж през 1915 година Борис (вече 21-годишен) се осмели да изрази мнението си, да изкаже протест, макар и плах - това му навлече царския и бащин гняв, бе здравата нахокан и за няколко дни бе поставен под арест. Най-сетне сам цар Борис казва за себе си:
Но да видим каква характеристика прави бащата Фердинанд на първородния свой син Борис: Като ученик той едва бе достигнш да пише без грешки, но не и с логическа връзка в изразите си; много упорит, твърдоглав и иска да ме надмине в хитрината и мъдростта; последната той няма, но се е чудесно приспособил с хитрината си, която би му донесла повече облаги и спокойствие, ако не беше тъй силно повлияна от лукавството. Ти не трябва да се преструваш на добър, какъвто всъщност не си, нито на добродетелен и честен, каквито качества ти липсват от детинство - казва любящият баща на възлюбления си син, - зная, че си хитър и лукав, че се ръкуваш без ръкавици с твоите каналии, че се преструваш като лисица с отрязана опашка; ти днес си и лукав, и отмъстителен, и за това си има причините - дълбоките причини аз ги зная, а ти може и да не ги подозираш: ти нямаш нито войнственост, нито характера на войник или рицар, аз те зная доколко си неположителен и слабодушен, защото ти израсна в атмосфера на лукавството и престъпленията...4 Към тази характеристика граф Бурбулон добавя5: Борис, въпреки православието, българщината и т.н., си остава Бурбон, латинец, съди строго и често с презрение страната, в която ще царува. Макар че, формално погледнато, Борис царува незаконно. В Търновската конституция, глава VII „За встъпването на престола и клетвата", чл. 34, е казано: Следъ смъртьта на Князя6, Наследникътъ му встъпва на престола и незабавно се разпорежда да се свика Великото Народно Събрание, предъ което той дава следующата клетва: „Кълнъ се во име Всемогущаго Бога, че свето и нерушимо ще пазъ Конституцията и законите на Княжеството и че во всичките си распореждания ще имамъ предъ очи само ползата и доброто на Княжеството. Богь да ми е на помощь". Княз Борис изобщо не свикал Великото народно събрание, не го свикал ни веднъж и по време на цялото си царуване (последното ВНС е било свикано през 1911, а следващото ще бъде свикано чак през 1946 година), въобще Борис не положил клетва „свято и нерушимо да пази Конституцията" и с това я нарушил още при първата си крачка към престола. Но тури му пепел... Да видим сега какво става в страната, в която цар Борис III вече законно-незаконно царувал. Според сключеното в Солун примирие (а всъщност безусловна капитулация), България „незабавно трябвало да изпразни окупираните сръбски и гръцки територии", без да се изнасят от там добитък, зърнени храни и пр.; „незабавно да демобилизира армията си и да предаде оръжието си"; българските войскови части, намиращи се западно от Скопския меридиан, трябвало „да сложат оръжието си и ще се считат до нова заповед военнопленни" (тези 100 000 военнопленници били заложници, че България ще изпълни всички клаузи на примирието, карали ги да работят като каторжници); освен това „известно число стратегически пунктове във вътрешността на българската територия ще бъдат заети от великите съюзни сили - тази окупация ще бъде само временна.. " Това е само прологът към катастрофата. На 19 юли 1919 година 40-членна делегация, начело с новия министър-председател Теодор Теодоров, заминала за Париж, където се канела да брани българските интереси на свиканата там мирна конференция. Посрещнати били вежливо, натоварили ги на автомобили и ги откарали в предградието Ньой край Булонския лес, нямаме настроение, защото се чувстваме като арестувани - пише Муравиев и чувството му никак не било лъжовно:
В мирната конференция участвали: САЩ, Франция, Италия, Япония, Белгия, Бразилия, Канада, Австралия, Южна Африка, Индия, Китай, Гърция, Португалия, Румъния, Сиам, Нова Зеландия, Боливия, Куба, Еквадор, Гватемала, Хаити, Хондурас, Никарагуа, Панама, Перу, Уругвай, Либерия и четирите нови държави: Югославия, Полша, Чехословашко и Хеджаз (от 1932 г. Саудитска Арабия); тези държави щели да решават съдбините на победените. Всъщност всичко решавал съветът на четиримата: президентът на САЩ Уилсън и министър-председателите на Франция, Англия и Италия Клемансо, Лойд Джордж и Орландо. Нашата делегация, вежливо държана под арест в „Шато дьо Мадрид", въобще не била допусната да участва в разискванията на конференцията, нашите очи били вторачени с надежда и упование в точка 11-а от Програмата за мир на президента Уилсън: „Необходимо е отношенията между различните балкански народи да бъдат определени от дружески съглашения в съответствие с исторически установените признаци на поданство и националност" - затова сме настоявали да се проведат плебисцити в спорните зони, за да се докаже, че там българите са мнозинство, от което, според принципа на Уилсън, следвало те да бъдат дадени на България. Но всичко било вик в пустиня: идеалистичният принцип на Уилсън, че разпределението на територии от позиция на силата минира бъдещия мир, бил отхвърлен от тримата други миротворци и съдбата на България била решена според древното право на победителя: била опустошена и ограбена. Завръщайки се от Париж, Стамболийски, който участвал в делегацията, произнесъл следната реч: Носим смъртник. Така отговорих на ония, които ме запитваха, щом слязох от трена при софийската гара, какво носим от Париж. И наистина на нас се предаде от конференцията в Париж един същински смъртник, който постави целия български народ в траур. Ние знаехме и очаквахме, че ще бъдем съдени и че над нас, българите, ще се издаде присъда, но ние никога не допускахме, че тая присъда ще бъде толкоз несправедлива и жестока. България досега е едничката страна, спрямо която са приложени не принципите на Уилсона, а принципите на варварството; България е едничката страна, на която не само че не се зачете народността, но се къса и от нейното живо тяло; от нас светът, модерен и християнски, отнема наши братя по кръв и език... Нас ни повръщат в по-лошо положение от това, в което сме били преди 40 години. И повръщат ни, след като прахосахме всичките си богатства, след като проляхме кръвта на 500 000 души и след като преживяхме един момент на пълна вяра, че културното човечество действително ще е израснало до положението да може да разбере върховните вопли и тежнения на един малък героичен народ, да му прости за всички волни и неволни прегрешения... Не би! Културното човечество си остава пак със старото мизерно покривало, под което бушува животинското и варварското...1 Освен че ни изгонвали от всички новозавладени територии (цяла Македония, цяла Добруджа, Моравско и Беломорието от Места до Струма с Кавала), откъсвали от територията ни и старите наши владения: Южна Добруджа, Струмишко, Западните покрайнини2 (Царибродско, Босилеградско, части от Кюстендилско, Трънско и Кулско) и цяла Западна Беломорска Тракия от Марица до Струма, с което губим излаза си на Бяло море; да не би да речем отново да воюваме, армията ни била разоръжена, оръжието конфискувано (взели затворите на пушките и оръдията, оставили ни само цевите) и за в бъдеще сме имали право на 20-хилядна армия от платени доброволци, при пълна забрана на военноморски флот и авиация. Отгоре на всичко трябвало да изплатим страшната сума от 2 милиарда и 250 милиона златни франка репарации в продължение на 37 години; на Сърбия, Гърция и Румъния трябвало през следващите 6 месеца да дадем 70 825 глави добитък (коне, кобили, бикове, волове, дойни крави, мулета, овце), а на Сърбия плюс това 250 000 тона каменни въглища. Това не стигало - съглашенските войски, които окупирали България, подложили обрулената ни държава на допълнителен грабеж (тъй наречените реквизиции): реквизирани били 1 300 000 кг брашно, 1 700 000 кг фураж, 195 000 кг захар, над 100 000 глави добитък... (Това са решенията на тъй наречения Ньойски мирен договор.) Пълен погром! Нямало село непропищяло, нямало къща неразплакана! Не само от контрибуциите, репарациите, реквизициите, конфискациите и прочие санкции. В трите войни за 6 години България дала над 200 000убити и над 300 000ранени (така пише в учебниците по исто-рия). Известна е кошмарната фраза на Сталин: „Смъртта на един човек е трагедия, на милиони - статистика". Нека се опитаме, читателю, да надникнем зад статистиката и да се опитаме да видим трагедията.
от тях 200 000 оставили телата си по бойните полета, 300 000 се завърнали осакатени - кой без крака, кой без ръце, кой без очи, сиреч: повече от половината млади и активни мъже били убити или осакатени. Нашата армия била „селска войска", както я нарича Чърчил (тъй като 80 % от населението е било селско) и „пушечното месо" - сиреч, редовите войници се набирали предимно от селата - всяко село от нашите 4500 села е загубило средно по 40-50 убити и 60-70 осакатени; ако селата ни средно са имали по 700-800 души, т.е. 50-60 къщи (семействата тогава са били патриархални и многолюдни) - без голямо преувеличение може да се каже, че почти на всяка порта се веела черна жалейка, във всяка къща се завръщал инвалид.
Още в края на XIX век по селата били изникнали земеделски просветни клубове, наречени дружби (оттам после презрителното дружбаши), през 1899 година поетът Цанко Церковски написал „Възвание към българските земеделци" - да се обединят в общ съюз, и през декември същата година в Плевен се състоял Първият учредителен конгрес на Българския земеделски съюз, лидер му станал учителят Янко Забунов. Ако читателят си спомня за бунтовете в Дуранкулак през 1900 година и за тяхното зверско потушаване - може да се каже, че това е било кървавото кръщение на Земеделския съюз. Както вече стана дума, без водачи народите са аморфна маса, за да тръгнат към някаква цел, трябва да ги поведе някоя личност - и тази личност се явила: Александър Стамболийски. Читателят ми вече се запозна с него в предишния разказ, но за да спазя традицията, не е лошо да кажа две-три думи за предишния му живот. Животът на Сандю е прост като живота на всяко ученолюбиво селянче - от родното си село Славовица, Пазарджишко, отишъл да учи в Плевенското лозаро-винарско училище, (там учител бил именно споменатият току-що Янко Забунов и той ще да го е заразил с идеите на Земеделския съюз), от там отишъл в Хале да следва философия, после агрономство в Мюнхен, но заболял от туберкулоза и се завърнал в България; като нямало какво друго да прави, започнал да се занимава с политика: през 1905 година написал Програмата на Българския земеделски народен съюз - с тази програма Стамболийски превърнал Земеделския съюз от съсловно-просветна организация в политическа партия, целта на която била завладяването на властта; през 1908 година Стамболийски бил избран за народен представител, избран бил и в следващите Народни събрания, докато на 4 септември 1915 година бил поканен в двореца на среща с Фердинанд. Читателят вече знае какво се случи там - и нататък. В момента, след разгрома на войнишкия бунт, председателят на Радомирската република Александър Стамболийски е в нелегалност - крие се по софийските тавани... Докато се криел по софийските тавани, легендата около личността му растяла: как се бил изправил срещу царя и му казал бил в очите, че ако не се подчини на народната воля, ще свърши с главата си - и за тези му думи изплашеният цар заповядал да бъде осъден на смърт, но съдът не посмял и го осъдил на доживотен затвор; . после царят лично го извадил от затвора и на колене го молил да му спаси короната, като му предложил да стане министър-председател, но Стамболийски гордо отказал; вместо това отишъл при въстаналите войници и като някакъв нов Ивайло ги повел срещу царя, въстаниците искали да го обявят за цар, но той не щял - тогава го обявили за президент на републиката; врагове на народа заедно с немците избили въстаниците, над главата на Стамболийски отново висяла примката на бесилото - и се превръщала в ореол като над главата на нов Христос... Едва ли в нашата нова история има друга личност, която да бъде наричана с по-голямо право народен трибун - буен, необуздан темперамент, прям и безразсъдно смел, внушителна фигура, още по-внушителна глава с къдрав перчем, глас гръмогласен, отличен оратор - държал е той речи по 15 часа (Фидел Кастро може да му гледа номера на фланелката), селяните вярвали в него като в месия и чакали само знак, за да тръгнат подире му... И той вярвал в тях: - Погледнете! - викал Стамболийски - И чиновници, и офицери, и учители, и журналисти, и политици, всичко що се движи под натиска на отживели века си теории и разбирания или под натиска на груби и користни цели, днес по неволя е принудено да обърне поглед към оня великан, наречен български земеделски народ, който смятаха за мъртва, безжизнена сила, за брашнен чувал, годен само за изтупват. Той поставял селяните в центъра на Вселената: Искам свобода за работниците, но не вярвам в тяхната способност да управляват. Хитри политици ще водят винаги парада в името на „пролетариата", докато самите работници ще продължават да завинтват бурми. Мистичният култ към „пролетариата" е най-опасната илюзия на света. Със селяните е различно. Всеки селянин е жива енциклопедия. Той познава животните и растенията, отбира малко от астрономия, обработва земята, развъжда животни, строи и поправя собствената си каруца и предвижда времето по-добре от метеорологичните станции. Семето на цялостно развитата човешка личност е заложено в селянина. Той се нуждае само от организиране и повече знание. Последователите на Стамболийски се увеличавали лавинообразно: след изборите през август 1919 година земеделците взели 85 места в Парламента, на изборите през март 1920 година - 110 места, на изборите през април 1923 година БЗНС печели 212 места в Парламента, а всички останали партии - общо 32 места! Главозамайващ резултат, наистина. (И както ще видим по-нататък - главозамайването не закъсняло...) Струва ми се, че не е преувеличение, ако сравним земеделското селско движение с богомилството; след богомилството в средновековна България това е второто голямо по размер и сила социално движение - пише проф. Александър Цанков, който по-късно ще стане палач на това движение. БЗНС, или по-право казано - Стамболийски управлявал България в продължение на 3 години - от 21 май 1920 до 9 юни 1923 година. - Бяхме ли готови за управление? - пита Стамболийски своите селяни. - Аз ви казвах и го повтарям: не! Някои казваха, че сме се качили на властта. Аз ви казвам: не ние се качихме на властта, а тя се качи на нас. Кой на кого се е качил, не знам, но мненията за управлението на Стамболийски са право противоположни: от невъздържани венцехваления (прозвищата нов Христос и Ивайло II не съм измислил аз) - до брутално поругаване и обвинения в болшевизъм; едни наричат това управление истинско народовластие, други - селска диктатура. Ще се помъча да бъда обективен, ще излагам фактите индиферентно, без коментар - а ти, читателю, сам си прави заключенията. Правителството на Стамболийски е прочуто със своите реформи, въведени чрез закони (повече от 100), гласувани от Народното събрание. Първият закон бил Законът за трудова повинност:
Иззетата земя се раздава на безимотните, малоимотните и на бежанците (само те са над 250 000 - в буквалния смисъл на думата голи и боси). Обвинения: това е противоконституционен грабеж, посегателство на обявената от Конституцията неприкосновеност на свещената частна собственост. Оправдания: по-важен е Христовият закон „ако имаш две ризи, дай едната на ближния си" (ако не я даде, отнема му се насила). Забележка: законът се отнася и за църковните имоти, с което Стамболийски си навлича гнева на църквата. Следват подобни закони против незаконно забогателите по време на войната (конфискация на имуществото им), за отчуждаване на сгради в градовете (придобити по спекулативен начин) и изселване на спекуланти и морално разложени; бил въведен подоходен данък от 2 до 35 % (е, как да не викат ура бедните и как да не скърцат зъби богатите?); били ограничени правата на царя - „царят царувал, без да управлява"; правителството насърчавало създаването на земеделски и потребителски кооперации: в земеделските кооперации средствата за производство (редосеялки, веялки, плугове, вършачки и прочие машини) били общи; потребителските кооперации (селски магазини) измествали частните търговци и продавали стоките без надценка. Обвинения: това е прелюдия към болшевишките колхози; нелоялна търговска конкуренция. Оправдания: само така можело да се модернизира земеделието, селяните поотделно нямали пари за селскостопански машини. Забележка: кооперирането на дребните земеделски стопани било поощрявано от всички следващи правителства. Упреците, които продължават и днeс, в болшевизация на БЗНС (наричали земеделците болшевикоиди) заради социалните реформи, противоречат на факта, че БЗНС обявява за свой враг № 1 Комунистическата партия, а Комунистическата партия провъзгласява за свой смъртен враг Земеделския съюз; по това време, след войната, те били най-силните партии - и за едните, и за другите буржоазията била умрял съперник (при изборите през 1920 година БЗНС вкарва в Народното събрание 110 народни представители, Компартията - 50, а всички буржоазни партии заедно - 60); враждата между Земеделския съюз и Компартията била не просто междупартийно съперничество, а сакрален спор за бъдещето на човечеството: на кого трябва да принадлежи властта - на пролетариата или на селяните? Социалните реформи на Стамболийски са отражение на глобални процеси: след Първата световна война народите в Европа обедняват и олевяват, във всички държави нахлуват радикални антибуржоазни социални движения, пламват социални революции (в Русия, в Унгария и пр.), такива веяния можем да открием дори у смъртния враг на комунизма проф. Александър Цанков: „Социализмът ще трябва да стане по необходимост малко буржоазен, а буржоазията малко социалистическа; едно взаимно проникване на новите противоположни сили не е само желателно, но и наложително" - именно тези нови социални веяния са провокирали реформите на Стамболийски и като гледаме, че в днешно време по света социализмът става твърде буржоазен, а буржоазията по необходимост малко социалистическа, може би ще се окаже прав в оценката си не друг, а цар Борис III, който ще каже след малко, че Стамболийски със своите идеи и реформи изпревари времето. Както и да е... На всички обвинения Стамболийски отвръщал:
И наистина, в момента когато отишли да го убиват, той работел върху проекта за нова конституция (къде е тя? - убийците му, изглежда, не са забравили да я изгорят). Има реформи, одобрявани от всички - и тогава, и сега: въведено било седемгодишно задължително образование, открит бил Свободният университет, щедро били субсидирани БАН, Народната библиотека, Народният театър, Операта, литературата и изкуствата. С неодобрение обаче била посрещната правописната реформа: премахнати били ъ и ь в края на думите, премахнати били изобщо буквите - ѣ и ѫ. Участта на ѫ (големият юс, широко носово ь) не предизвикала кой знай какви вълнения, но съдбата на ѣ (ят или е-двойно) станал въпрос политически. За левите - комунисти и земеделци - буквата ѣ символизирала отчуждението на интелигенцията от народа (тъй като правилата за употребата на ѣ били непонятни на малограмотните), и настоявали да бъде изхвърлена от азбуката. Изхвърлянето на ѣ обаче било посрещнато на нож от интелигенцията (опростявал се езикът) и особено от македонците - те пък смятали ѣ за символ на българщината и премахването му от азбуката се тълкувало като изкуствено отделяне на българския книжовен език от македонските диалекти, сиреч като предателство спрямо Македония. Българската академия на науките отказала да приеме реформата и след преврата от 9 юни 1923 г. тя била отменена, ѣ оцелява, но не за дълго. През 1945 година реформата на отечественофронтовското правителство премахва от българската азбука, както изглежда, завинаги „камбанарийката" ѣ заедно с „жабчето" ѫ. Сега активисти на ВМРО искат отново да върнат ѣ в азбуката ни... Може би има за какво да жалим - всяка от славянските азбуки запази или създаде отличителни само за нея букви: руската - ы, э, ё, украинската - є, i, ï, ґ, сръбската - ђ, j, љ, њ, беларуската - i, ў, ние обезличихме азбуката си...
Реформите ги видяхме. Какви са били идеите на Стамболийски? Ето автентичните му думи: Политическите котерии във всички страни водят борба в името на материални блага. Това е борба за завладяване на държавната власт, за превръщане на тая власт в средство за охрана и забогатяване за сметка на държавното съкровище. Има ли по-осъдително, по-престъпно, по-пакостно от това? Политическите партии остаряват и измират - на тяхно място идват съсловните политико-обществени организации. Парламентите ще станат съсловни и няма да се препарат за политика, т.е. за тоя дето духа, а за жизнено, непосредствено свързани с живота нужди. Различните съсловни групи, представени в парламента, ще обсъждат въпросите на народната икономика, просвета, стопанство по същество, а не за политиката. Те ще могат по-лесно, отколкото днес партиите, да намерят точки на разбирателство и взаимно сътрудничество, да запълнят пропастта, която партиите и политиката са отворили помежду им... За агонията на партиите говори и смъртният враг на Стамболийски - Александър Цанков: Гражданските политически партии бяха в криза, нещо повече, в процес на измиране. Изтощени, изхабени по време на войните, дискредитирани поради това, че не можаха да противодействат на пагубната и катастрофална политика на цар Фердинанд, те слизаха от политическата сцена... Земеделската партия се роди като бунтарско движение, като реакция и протест срещу гражданските партии. След като ги отстрани от участие във властта, той (Стамболийски) се запретна и да ги унищожи.1 Както се знае, всяко действие има противодействие: заплашени от пълно унищожение, буржоазните партии решили да се обединят в т.нар. Конституционен блок и да свалят Земеделското правителство чрез мирни масови акции. Избрали за начало на акциите Търново - там щели да проведат на 17 септември 1922 година нещо като събор, който оттам като лавина трябвало да залее градовете в цялата страна. За тази цел водачите на различните опозиционни партии Александър Малинов, Теодор Теодоров, Стоян Данев, Михаил Маджаров, Андрея Ляпчев, Найчо Цанов и компания се качили на влака за Търново; в същия влак „по някаква случайност" се оказала и друга една компания: Александър Оббов, Райко Даскалов, Цанко Церковски, Крум Попов и други земеделски шефове - те пък отивали в същото Търново на конгреса на цвеклопроизводителите, който щял да се проведе „по някаква случайност" в същия ден 17 септември 1922 година. В 2 часа сутринта, когато влакът спря на малката гара Долни Дъбник, опозиционните водачи бяха събудени от силна врява и изстрели. Влакът бил обкръжен от голяма тълпа, която размахваше големи тояги и крещеше: - Смърт на буржоата! Смърт на кръвопийците! Преди да разберат какво става, старите държавници бяха извлечени от купетата и изхвърлени на перона, където бяха малтретирани от побойници, въоръжени с цепеници, взети от дървените складове на гарата. Проглушени от ругатни и псувни, с окървавени глави, видните партийни водачи бяха подложени на най-тежко публично унижение: докато някои от хулиганите държаха ръцете и краката им, други стрижеха брадите и мустаците им, като си служеха с прости ножици или ками. Бившите министри щяха да бъдат линчувани, ако не беше Райко Даскалов - той предложи да закарат опозиционните водачи до Търново и да оставят „народът" да реши съдбата им. Когато влакът най-после пристигна в града, „народните врагове" бяха натоварени на един отворен камион и разкарвани - прави, раздърпани и голобради, през улиците, предшествани от музиканти и следвани от ликуващата тълпа...1 Стамболийски бил по това време в Женева - той провеждал своята 100-дневна дипломатическа обиколка на Европа, опитвайки се да стопи ледовете на недоверие към България (към нас се отнасяли като към агресивна войнолюбива страна, една от виновните за Първата световна война държави). Новината за издевателството над опозиционните лидери, за селяндурската простащина на хората от неговото правителство, се посрещнала с всеобщо възмущение - тогава Стамболийски отстранил от поста министър на вътрешните работи своя най-близък приятел и съратник Райко Даскалов (изпратил го посланик в Прага) и след два месеца дал думата на народа сам да реши съдбата на въпросните лидери - на 19 ноември 1922 година бил проведен референдум за установяване виновността на министрите от кабинетите на Ив. Ев. Гешов (от 16 март 1911 до 1 юний 1913 г.), д-р Cm. Цанев (от 1 юний 1913 до 4 юлий 1913 г.) и Ал. Малинов (от 21 юний 1918 до 18 октомврий 1918 г.) за обявените и водени войни и за последвалите ги катастрофи2 - три четвърти от народа казал: Виновни са, да бъдат съдени! Присъдата била прочетена на 21 март 1923 година, всички бивши министри били пратени в Шуменския затвор, освен това задружно трябвало да изплатят милиардите репарации, което означавало конфискация на цялото им имущество.3 Обвинения: 1) Конституцията не предвижда референдуми - значи референдумът е незаконен; от средство на демокрацията референдумите могат да се превърнат в оръдие на диктатурата; 2) Законите нямат обратна сила, т.е. никой не може да бъде съден за деяния, извършени преди влизането на закона в сила; политическите лица носят само политическа, но не и углавна отговорност. Оправдания: Хиляди вдовици и сираци по нашите села и градове искат да се накажат ония, които убиха техните мъже, които убиха техните бащи. Ние имаме големи, велики гробници при Чаталджа и Булаир, Криволак и Тутракан, Завоя на Черна и Червената стена... Това са гробища на живо и топло българско месо, на жива и топла българска кръв. И топлата българска кръв вика и крещи, тя иска възмездие и ние сме длъжни да го дадем.4 С това Стамболийски прочел собствената си присъда: възмездието ражда отмъщение. След два дни направил втората крачка към своята гибел: на 23 март 1923 година подписал с министър-председателя на Югославия Никола Пашич тъй нареченото Нишко споразумение: тайната спогодба предвиждала четири етапа в развитието на отношенията между двете страни: на първо време се сключвала митническа уния между България и Югославия; вторият етап предвиждал създаването на конфедерация при запазване на съществуващите режими; през третия етап се създавала Балканска федерация, в която освен България и Югославия влизали Гърция и Албания; четвъртият етап предвиждал разпускане на ВМРО от българска страна и Коло сръбских четника1 от страна на Сърбия. Като оставим настрана химерата за Балканска федерация, бродеща из полуострова още от времето на Раковски, всъщност ставало дума за унищожаването на ВМРО със съвместни усилия на двете страни: в споразумението се определяли действията, които трябва да се предприемат, за да се прекрати нелегалното преминаване през границата: допускало се дори навлизане на сръбски части на българска територия при преследване на четите. Щом чул това, Тодор Александров обявил Стамболийски и Райко Даскалов за престъпници пред ВМРО и пред цялото българско племе2 и прочел смъртната присъда и на двамата: „ВМРО не остава длъжна никому. Всяка Ваша грешка ще ви струва главата!" 3 - писал Александров собственоръчно на Стамболийски. Стамболийски не обърнал внимание на заплахата, нито пък имал намерение да играе по гайдата на ВМРО (не може заради Македония да се залага на карта съдбата на България!); за да стопи ледовете на недоверие, да изведе България от международната изолация - първо трябвало да се оправи със съседите. Започнал с братята сърби - не само защото сме братя (въпреки братската омраза), но и защото бил отписал Македония - ябълката на раздора: той трезво преценявал, че никоя от държавите - нито Гърция, нито Сърбия (Югославия), нито България ще позволят Македония да се присъедини изцяло към някоя от другите две държави - всеки такъв опит ще означава нова война. (Другият шанс, красив, но нищожен, на разпокъсаната и жална Македония е да стане ничия, т.е. да извоюва своята независимост или автономия, а след това, ако иска, да се присъединява към която си ще държава - това, ако читателят си спомня, била идеята на Гоце Делчев.) Освен това Стамболийски смятал, и не без основание, че за България излазът на Бяло море е по-важен от Македония не само защото там също живеят не по-малко скъпи нам българи - излазът ни на Егейско море е много важен и за нашето бъдещо духовно развитие, тъй като загубата на Егейското крайбрежие ни отделя от средиземноморската цивилизация, към която се стремят всички народи без прекъсване през вековете. И Стамболийски отправил погледа си към Беломорието, загърбвайки Македония. Когато бил в Белград, той рекъл на сръбските журналисти: - Както взехте Македония, вземете и всички македонци, които се намират още в България, нам те са само пакостили. Всички политически зверства са дело на македонците. Вземете ги всичките, халал да са ви! Тези думи звучат твърде драстично, но не са случайни. Нито Стамболийски, още по-малко Райко Даскалов, щели да забравят и да простят, че войнишкият бунт бе зверски потушен от члена на ЦК на ВМОРО ген. Протогеров със знанието и одобрението, без съмнение, на другия член на ЦК на ВМОРО Тодор Александров... Още на 4 ноември 1919 година, уж заради Валандовската акция, която целяла въвличането на България във войната (виж в предишната глава) - Тодор Александров и генерал Протогеров (покрай тях още няколко десетки членове на ВМРО) били арестувани като виновници за втората национална катастрофа, ведно с правителството и съпартизаните на Радославов. Хайката на Земеделското правителство против ВМРО имала своето основание. След Първата световна война ВМРО вече била проникнала във всички структури на България: в Народното събрание, в Двореца, в правителството, в администрацията, във всяка партия, в армията, в полицията, в затворите, в театрите - навсякъде, (както казват, половината софиянци били македонци, другата половина - техни роднини), чрез заплахи или чрез кървави услуги на една или друга партия, на едно или друго правителство, ВМРО оказвала натиск и влияела върху вътрешната и външната политика на държавата.
И започнало ново братоубийство - този път между федералисти и автономисти: едните били за федеративна, другите за автономна Македония (дето се вика, започнал се бой за нероден Петко)... След убийството на Гьорче Петров, понеже бил на страната на федералистите, из засада бил застрелян министърът на вътрешните работи на земеделското правителство АлександърДимитров; в София бил убит водачът на Земеделската емигрантска организация Александър Панов; после бомба била хвърлена върху колата на министър Райко Даскалов пред самото Народно събрание; стреляно било по министър Цанко Церковски; бомба била хвърлена в правителствената ложа на Народния театър, където Стамболийски бил с още трима свои министри, спасили се по чудо... Смъртната присъда на Стамболийски била прочетена не само от ВМРО. Заплахите, атентатите, изстрелите и бомбите на македонците били само димна завеса - зад тази завеса се кроял истинският заговор. Още през есента на 1919 година почти едновременно в София възникнали две тайни организации: комитетът Народен сговор и Военният съюз (лига).
Последният казва, че причините за появата на Военния съюз били две: опасността от завладяване на властта от комунистите, както станало това в Русия, и унизителната съдба на офицерството, което след войната бе изхвърлено от казармите2: гордите и храбри офицери, вчерашните герои на нацията - днес бяха принудени да работят като разсилни и хамали, някогашните напети и бляскави красавци криеха дрипите си под изтърканите шинели... И на 16 ноември 1921 година ръководството на Военния съюз взе решение да извърши преврат. Лидерите на старите буржоазни партии, обединени в Конституционния блок, след издевателствата в Долни Дъбник и Търново през септември 1922 година се убедили на практика, че мирните им средства на борба са негодни срещу цепениците на дружбашите, а след като през март 1923 ги натикали в Шуменския затвор, в тъмните кауши им просветнало, че срещу диктатурата има само едно средство... Задължителният епитет към всяка диктатура е кървава. Колкото и да се преувеличават фактите обаче, диктатурата на Стамболийски, ако е била диктатура, то поне не е била кървава. По време на земеделското управление са извършени три политически убийства: на Михаил Такев (24 януари 1920 г.), на Александър Греков (21 май 1921 г.) и на Пано Чуклев (8 юли 1922 г.) - както пише в повечето истории, тези убийства оставят съмнение за съучастие или подбудителство от страна на режима. Не съм следовател, нито изследовател, само ще отбележа, че в убийството на Такев са замесени лични мотиви, междуселски вражди и анархисти - дали убиецът Донски е действал по своя воля, или е бил оръдие на чужди интереси, не знам; чрез вестник „Анархист" обаче Федерацията на анархокомунистите поела официално отговорността за убийството на Греков (председател на Народния сговор и главен редактор на сговористкия вестник „Слово") и на бившия градоначалник на София Чуклев (който през септември 1918 година лично издал заповед за стрелба с картечници по ешелоните с ранени войници, връщащи се от Южния фронт) - възмездието на анархистите конкретно било заради „противодействие и нагли обиди срещу стачкуващите кюстендилски тютюноработници" (Греков е експерт, а Чуклев - поддиректор на „Ориент табако"); вероятният убиец, поне на Греков, според самите анархисти, е Васил Икономов, известен анархист, водач на нелегална чета - същият, който на 14 април 1925 година ще хвърли бомба върху колата на цар Борис III в прохода Арабаконак. Но дори да остане съмнението за съучастие или подбудителство, тези три убийства едва ли могат да характеризират режима на Стамболийски като кървава диктатура (какво е истинска кървава диктатура, съпроводена с десетки, десетки хиляди убийства, ще видим след малко); при режима на Стамболийски, според точната метафора на Георги Марков, режеха не главите, режеха само брадите им1, т.е. режимът наложил диктатурата си не чрез убийства, а чрез унижение - не кървава, a унизителна диктатура би трябвало да се нарече - диктатура на простите над интелигентните: тъй като Конституцията не предвиждала ценз за държавните длъжности, Стамболийски, в името на народовластието, допуснал там хора полуграмотни, а простият човек на власт се превръща в простак - именно тази простащина унижавала и отблъсквала повече, отколкото страхът и физическото насилие (не случайно първо се надигнали интелигенцията и професорите), а унижението ражда омраза по-страшна от смъртта и отмъщението за това унижение, както ще видим, било страшно: за всеки отрязан косъм от брадите отрязаха посто земеделски глави 2... И така, унижението, че ги управляват прости и неуки хора, обединило умните - това били все професори: проф. Александър Греков, проф. Димитър Мишайков, проф. Янаки Моллов, проф. Александър Цанков и др.3 - и те основали тъй наречения Народен сговор, прогласили го за безпартийна, надпартийна, междупартийна организация, чиято цел е да обедини политическия, обществения, военния и научния елит - т.е. всички унижавани от „селяндурите" на Стамболийски; Кимон Георгиев - геният на превратите - свързал Народния сговор с Военния съюз и скроил заговора на унижените: Народният сговор бил мозъкът, Военният съюз - юмрукът на бъдещия преврат... Още един смъртен враг имал Стамболийски - това били белогвардейците на Врангел, избягали в България след разгрома им в Русия - Стамболийски не само ги разоръжил и разтурил военните им формирования, той и тях унижил, като им забранил да ходят по улиците с белите си кители и сърмени еполети - за белогвардейците Стамболийски бил втори гаден Ленин, не само унижени - те били озверени... Като казах Ленин, та се сетих за нашата Комунистическа партия - и тя била против Стамболийски, защото селската диктатура противоречала, отричала, подменяла пролетарската диктатура. Въобще към началото на 1923 година се оказало, че правителството на Стамболийски няма приятели. - Нашето управление не е управление, а една война - казвал самият Стамболийски, - една същинска вътрешна и външна война: война с железничари, война с разбойници из горите, с разбойници и в градовете, война с учители, война с партии, война с военна лига, война с омраза и недоверие вън от нас, война с чиновничеството, война с благонравния Св. Синод; кажете ми с кого в България не сме се скарали, кажете ми на кого не сме отворили война, за да отворим по-скоро... Това имало своето обяснение. Вродената подозрителност на селянина, че всеки го лъже, всеки го мами, всеки гледа да го прекара, да го мине, да го прецака (тази подозрителност се оправдала по време на войната: докато селяните гниели в окопите и проливали кръвта си за Отечеството, градските спекуланти ограбвали семействата им, богатеели и тлъстеели, разпродавайки същото това Отечество), като прибавим и предубеждението на неукия, че учените нищо не работят, не копаят и не орат, но ядат, значи живеят на гърба му като паразити - всичко това карало селяните, а също така и Съюза им, да се самоизолират, да вярват само на себе си и да се отнасят зле към всички други класи и съсловия, дори към работниците, а вземат ли такива хора властта, желанието да наложат своята воля над другите е неминуемо... Освен това Стамболийски беше обсаден от глутница недохранени и амбициозни службогонци, лишени от скрупули и политически убеждения полуинтелектуалци, които се отличаваха само с вулгарност и алчност1 - което наливало допълнителна злъч в омразата към Земеделското правителство. След като спечелил триумфално изборите на 22 април 1923 година (както вече стана дума, БЗНС вкарал в Народното събрание 212 депутати, всички останали партии - 33), на 12 май Стамболийски заявил самоуверено, че Земеделският съюз ще управлява още 20 години, и направил последната крачка към своята гибел: заминал за родното си село Славовица да пише новата земеделска конституция... Отсъствието на Стамболийски от столицата било добре дошло за съзаклятниците. Определеният ден на преврата бил 9 юни, часът - 3 през нощта на 8-и срещу 9-и, сигнал за начало - угасването на тока за 4 секунди. Да дадем сега думата на проф. Александър Цанков - душата на този преврат:
А къде е царят? Докато „душата на преврата" чака тревожно „ръката на преврата", да съобщя на читателя си една странна подробност: Още от сутринта (на 8 юни) Хр. Морфов ми съобщи - пише проф. Цанков, - че царят отсъствал от София, че по негови сведения той е в Славовица, родното село на Стамболийски. Каква случайност? Наистина, дали това бе случайно съвпадение? Читателю, запомни това, което ще възпроизведа, съпостави фактите и ти ще изясниш не само събитията, които следват, но ще си отговориш на въпроса случайно ли бе цар Борис на гости у Стамболийски и с негово знание ли стана превратът... За да насочи читателя към правилното умозаключение, проф. Цанков му пояснява: По-късно ми стана ясно, че царската визита имаше за цел да замъгли това, което ще стане, но тогава царското отсъствие от София и посещението му в Славовица, и то тъкмо на 8 юни, ни хвърли в тревога и не бих преувеличил, ако кажа - страшна. Най-сетне вратата се отвори и той (полк. Вълков) се изправи пред нас, часът трябва да беше 11 - 12. Аз се успокоих, успокоиха се и другарите ми. Подозренията на проф. Цанков се оказали основателни. - Царят ми назначи среща чрез полковник Драганов1 - разказва самият Иван Вълков. - Срещата се състоя в Зоологическата градина в една стая, където ме заведе директорът на градината. Там заварих царя. Той веднага ме попита: - Какво става с армията? Аз отговорих, че настроението сред офицерския корпус е такова, че може да се изрази в нежелателна проява спрямо правителството на Стамболийски. Монархът възрази, че трябва да спрем такава проява, но когато му казах, че въпреки нашите усилия не можем да спрем офицерството, и го попитах какво да правим, тогава той вдигна ръце и направи такова изражение на лицето си, което за мене означаваше, че и той не вижда друг изход... Централното управление (на Военния съюз) направи от този факт заключение, че царят няма да бъде против преврата, и няколко дни по-късно определихме и точната дата - нощта на 8 срещу 9 юни. На 10 юни излезе указ за моето назначаване (за министър на войната), по този повод се представих на царя. Първите му думи бяха: - Вие спасихте България и трона...2 И тутакси го повишил в чин генерал-майор... За ролята на цар Борис в Деветоюнския преврат нарочно дадох думата на главните участници в преврата, а не на неговите жертви - за тях няма съмнение, че става дума за една конспирация, възглавявана от царя3. Но да продължим разказа на проф. Александър Цанков: По предварително изготвения план и според дадената заповед войските от Софийския гарнизон трябваше в 2 часа след полунощ да се изтеглят от казармите и да влязат в действие. Предвидено бе до 4 часа сутринта всичко да бъде свършено. Всичко се извърши точно по плана и машината на конспирацията функционираше с точността на часовник. Преди всичко и най-напред трябваше да се заемат пощите, телеграфите, телефонните централи и железопътните гари. Те бяха заети още в 2 и половина часа. Бидоха изолирани от телефонни съобщения дворецът, министерствата, частните министерски домове; прекъснаха се всякакви частни телефонни разговори. Пехотата зае всички изходни и входни улици и пътища. Малки картечни отделения бяха заели главните кръстопътища в града. Полицията бе изолирана. Домовете на министрите бяха блокирани, те спяха спокойно, без да сънуват, че са под домашен арест. Така безкръвно и без жертви се извърши всичко. В дома на генерал Русев привидно всичко бе спокойно. Тъмна и безлунна нощ покриваше престолния град. Гробна тишина! София като че ли бе умряла, улиците пусти, никаква жива душа - ни човешка, ни животинска, не се мяркаше. А ние само мълчехме и слухтяхме. Зловещата тишина потискаше нашите души: главите ни в тия дълги и мъчителни часове бяха под бесилката. В 4' сутринта, току-що се беше съмнало, чухме мощно ура. Ето го Дамян Велчев, облечен във военната си униформа, влезе при нас и, както му е редът, удари крак, взе стойката на офицер, който рапортува на по-висшето началство, и се обърна към полковник Вълков: - Господин полковник, делото е завършено с пълен успех. Властта е овладяна. Армията изпълни отечествения си дълг, може да се поздравим. Поздравихме се, разцелувахме се... Малко след 5 часа, слънцето току-що бе огряло гребена на Витоша, потеглихме за двореца „Врана". С два открити автомобила, ескортирани от един ескадрон от царската гвардия. Пътувахме с бавен ход. Столичани още спяха. Стигнахме пред входната порта на царското имение. Часът вероятно беше 7 сутринта. Полковник Александър Цанев, той командваше военната част, която ни придружаваше, извика царския камердинер, който стоеше изумен пред входа, и със спокоен, но заповеднически тон го запита: - Тук ли е Негово Величество? - Да - отговори прислужникът. - Доложете на Негово Величество, че новият министър-председател желае да се яви на доклад. - Слушам - бе отговорът на камердинера и изчезна. След няколко минути той се върна, пребледнял, изплашен, задавен от страх, заеквайки в говора, съобщи, че царят наистина бил в спалнята си, но в момента го няма, нямало ги и княгините... Лично аз се видях в чудо. Къде беше цар Борис? Очевидно се криеше. Защо се е скрил? Отговорът е прост и ясен: да печели време и да даде вид, че е безучастен, че чисто и просто е изнасилен от превратаджиите. Ако ни остави в това глупаво положение - не се ли проваля превратът? Изпотих се и тръпки лазеха по снагата ми. Не бях в състояние нищо да мисля. Часът наближава вече 8. Докато професор Цанков чака, да видим какво прави царят. Разказва Иван Багрянов1, който бил тогава адютант и личен приятел на цар Борис: Срещу 9 юни, във Врана, след вечерята поседяхме малко и аз си отидох в стаята, а царят остана в кабинета си. След полунощ той ме събуди: - Ставайте! Я вижте какво става в София, хората преврати правят, а вие спите като дете... - Какъв преврат сънувате? И царят ми разказа как е започнала и как се развива акцията по преврата. - Значи от по-рано вие сте знаели за тази авантюра? - Не... научих по телефона... - каза той след малко колебание и добави: - Хайде да се разходим по полето и да видим какво трябва да се прави... Аз се облякох и излязохме навън, из пътя той ме попита как да постъпи, когато дойдат да искат да подпише указите. - Ако искате моя съвет, той е следният - казах аз. - Виждате оттук гара Нови хан и дежурния локомотив, който пуши там. Ще отидем за два часа в Пловдив, където е големият гарнизон. Цялата войска ще тръгне с вас. Ще отправите до превратаджиите ултиматум в срок от 24 часа да напуснат пределите на България. Уверявам ви - ще избягат като плъхове. - Седнете тук и ме чакайте! - разпореди се царят. - Аз ще отида ей в онази висока трева да помисля. Царят бе на 20 крачки от мен. Нямаше вид на човек, който мисли много. Сегиз-тогиз отскубваше някой стрък трева и я слагаше в устата си... След около половин час видяхме една кола, която обикаляше. Царят изсвири с уста и замаха с шапката си. - Моето решение е взето - каза царят и се качи в колата. Може би читателят си е помислил, че цар Борис се е втурнал към гарата на Нови хан, за да подкара локомотива с пълна пара към Пловдив... Не, читателю. Гледай сега нататък какво театро се разиграва. Часът трябва да беше 9 - разказва професор Цанков, - цар Борис, смутен, блед и с уморен поглед се яви пред нас. Държейки неподписаните укази, започнах: - Ваше Величество, армията в изпълнение на своя отечествен дълг свали правителството на Стамболийски, поднасям Ви указите за оставката на старото правителство и назначаването на новото, което ще имам високата чест да председателствувам. Моля, Ваше Величество, да одобрите тази смяна. И сложих указите отпреде му на масата. Той ги отмести, без да ги погледне: - За съжаление, това не мога да сторя. Не мога да одобря този акт. Аз искам да остана настрана, не ме намесвайте, не ме правете съучастник в тая работа... - Не направите ли това - казах аз, - България трябва да бъде република. България е готова за република. - Не- отвърна той, - не мога да бъда конспиратор... Тогава, па и по-късно, не можех да си дам сметка царят преструваше ли се и театралничеше, или наистина бе смутен и нерешителен... Нашият словесен двубой трая цели 4 часа... упорството му видимо отслабваше и след нова кратка полемика той подписа указите, стана от стола си и хвърли на масата перото, което сложи подписа си, и извика: - Аз вече не съм цар! Скочих аз от мястото си, инстинктивно, без да си давам сметка за приличие, хванах царя за раменете и отвърнах: - Напротив, Ваше Величество, вие сега ставате истински цар на българите! Царят повидимому се успокои и дори се трогна. Изглежда, Цанков преувеличава терзанията на царя. Багрянов, който присъствал там и който много добре познавал душата на Борис, казва: - Той подписа указите най-спокойно и властогонците потеглиха доволни за София.1 На следващия ден страната била засипана с хвърчащи листове: МАНИФЕСТ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД Българи! Толкова желаното и тъй дълго очакваното проваляне на едно насилническо и развратно правителство, каквото бе това на Александър Стамболийски, най-сетне е дело свършено... Една власт, която издига насилието... която години наред най-безогледно потъпква правата и свободите на народа... която насаждаше съсловна омраза... такава власт не можеше да бъде търпяна повече... Народното негодувание намери израз в смелостта и решителността на народа... Новото правителство, поемайки тежката отговорност да управлява... заявява, че редът в страната ще бъде запазен на ВСЯКА ЦЕНА. Всеки опит за смут, всяко подстрекателство... всяко посегателство... ще бъдат немилостиво наказвани. На армията, жандармерията и на полицията е дадена заповед БЪРЗО, РЕШИТЕЛНО И НЕУМОЛИМО С ВСИЧКИ СРЕДСТВА ДА ПОТУШАТ всеки опит... Излязло из средата на народа... правителството апелира за широка подкрепа от всички. Гражданството, подкрепяйки правителството, подкрепя България. ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ! София (Следват подписите на всички министри 10 юни 1923 г. от правителството на проф. Ал. Цанков.) Публикувам извадки от манифеста на проф. Цанков не само като шедьовър на демагогията (ще видите какви права и свободи ще даде на народа правителството, „излязло от средата на народа"...), но и за да могат при нужда да си го преписват някои сегашни и бъдещи правителства. Читателят сигурно вече се пита тревожно: А къде е Стамболийски, какво става с него по това време? Като научил за преврата, Стамболийски изтичал при радиопредавателя, за да се свърже с министрите в София. Апаратът се оказал повреден. Стамболийски си спомнил, че предишния ден, при посещението си при него, цар Борис поискал да говори по радиостанцията и отишли в стаичката двамата с адютанта му майор Скотунов.
(Царят не знам, но майор Скотунов е бил посветен в заговора, така че... И картечницата, тя била само една, наистина се оказала негодна да стреля.) Имал ли е Стамболийски охрана?
Все пак Стамболийски е имал охрана: щом чули за преврата, от околните села към вилата му се стекли повече от 1500 селяни. Те отблъснали войсковата част, която нападнала вилата, предвождана от съученика на Стамболийски полковник Славейко Василев. Селяните, въоръжени е пушки, брадви, коси и тояги, предвождани от Стамболийски, стигнали до Пазарджик и спрели: през нощта щяла да се пролее невинна кръв - рекъл Стамболийски. През нощта обаче откъм Пловдив пристигнала пехота, кавалерия и артилерия - и селската войска била разбита. Стамболийски казал на селяните да се разотидат, за да не ги избие войската, и останал само с брат си Васил. Два дни се крили братята из лозята около Славовица.
Славейко Василев се свързал веднага по телефона с Цанков и Вълков - съобщил им, че Стамболийски е заловен. Тутакси пристигнал капитан Харлаков, скарали се с полковник Славейко Василев - чия да бъде честта да отведе високопоставения пленник в София, генерал Вълков обаче заповядал по телефона на Славейко Василев да предаде пленника на капитан Харлаков, капитан Харлаков качил Стамболийски на един военен автомобил, но вместо към София, запрашил обратно към Славовица, оттам изпратил телеграма до Военното министерство: „Автомобилът, който караше Стамболийски, нападнат от въоръжени селяни, Стамболийски отвлечен". Генерал Вълков отговорил: „Направете всичко възможно за издирването му и да бъде доведен под силна охрана в София". Във вилата на Стамболийски вече се била настанила четата на скопския войвода Величко Вилянов - Чичето и чакала. Капитан Харлаков се изправил пред Стамболийски и му прочел смъртната присъда от името на ВМРО и Военния съюз и казал на офицерите: - Вие не си цапайте ръцете с кръв, македонците ще свършат тая работа. И настъпила „нощта на ножовете"3. За тази нощ по-добре би било да не разказвам. С много зверства се срещнах, докато събирах истории за тези „Хроники", но убийството на Стамболийски надминава всички по жестокост. Затова моля по-чувствителните си читатели да прелистят тази страница, без да я четат, и да продължат нататък... Македонците се нахвърлили върху Стамболийски, започнали да го яздят като кон, викайки: - Ти язди България три години, нека и теб да пояздим... За да препуска по-бързо нагоре-надолу по стълбите, пришпорвали го с ножове и щикове. (Повече от 90 прободни рани имало по тялото му.) После му отрязали ушите, почнали да секат един по един пръстите на ръцете му... рязали филета от бедрата му, драли ремъци от кожата му, отсекли дясната му ръка до лакътя и му биели шамари с нея... Довели и брат му Васил - рязали го и него парче по парче пред очите му. Умирающ, Стамболийски успял да напише на стената с кръвта на отрязания показалец на лявата си ръка: 12 ч. 14 юни 1923. Cm. На 15 юни сутринта Харлаков изпратил нова телеграма до Военното министерство: „Преследван и застигнат, избягалият бивш министър-председател Ал. Стамболийски при съпротива падна убит на място". Тук следва нещо много странно, читателю. На същия 14 юни около вилата край Славовица бил забелязан да се мярка странен човек, офицер, криел се зад лозите, слухтял край вратите, надничал през прозорците... Това бил инспекторът на царските дворци Димитър Генчев, смел и доверен до пълна преданост човек на цар Борис. По време на Народния съд през 1945 година, в деня преди да прочетат присъдите, Муравиев го попитал1:
Разстреляли го. Заровили труповете на братята Стамболийски близо до вилата. Селянин открил случайно плиткия гроб. Четниците на скопския войвода убили нещастния откривател и погребали втори път телата на братята по-далече от вилата, в лозята. На другия ден Харлаков (или Славейко Василев) им заповядал да погребат братята още по-далече, край Марица, но за да не ги разпознаят (или да не вземат да възкръснат?), отрязали им главите. Марица придошла и отнесла труповете. Къде са главите им - не се знай... Слухът за убийството на Стамболийски прелетял границите на България, заприиждали чуждестранни журналисти, палачите, правейки се на опечалени, ги развеждали из вилата и наоколо, показвали им празния гроб: - Ето, хора на Стамболийски откраднаха тялото му... Дълго след това селяните чакали да се яви възкръсналият Стамболийски, чакат и до днес... ПРИТУРКА КЪМ ГЛАВА X Каталог: Polezni%20knigi Polezni%20knigi -> Стефан Цанев бъ л г а р с к и Х р о н и к и Polezni%20knigi -> Стефан Цанев б ъ л г а р с к и Х р о н и к и Polezni%20knigi -> Славянобългарска история паисий хилендарски Изтегляне 6.99 Mb. Сподели с приятели:
|